Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Плеяда, 1999

ISBN 954-409-171–8

Преводач: Борис Тодоров, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор Мирослава Стамболджиева

Коректор Любомира Якимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с „Отмъстителите“, но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки

Глава трета

1.

Мери Джаксън седеше на койката в килията, гледаше в ръцете си и кроеше кръвожадни планове по адрес на зълва си, Деирдре Фини. Сещаше се за хубавичкото й, бледо личице, за сладичката й, тъповата усмивчица, за изящните й, ренесансови къдрички. Деирдре не вкусваше месо („Това е жестоко, не мислиш ли?“), затова пък пушеше като комин, о, да, Деирдре вече от години движеше здраво с онова леке Панама Ред… Същата тази Деирдре, която се забавляваше с детинските лепенки с господин Усмивчо, сега бе станала причина за гибелта на брат си, за това снаха й да гние в арестантската килия на някакъв забутан градец, чакайки смъртната си присъда, и то само защото наркотиците бяха до такава степен разяли мозъка й, че беше забравила за марихуаната под резервната гума в багажника.

„Не си справедлива — обади се онази, по-трезвомислещата половина от съзнанието на Мери. — Всичко стана заради регистрационния номер, не заради наркотика. Заради номера ви спря Ентрейджиън. Все едно Ангелът на смъртта попада на врата без знак. Ако не беше марихуаната, щеше да се залови за друго. Още от мига, в който попаднахте на мушката му, сте си били обречени. Знаеш, че е така.“

Но Мери не искаше да знае нищо подобно; да преценява събитията по този начин, да отдава всичко на сляпата съдба, струваше й се още по-ужасно и потискащо. По-добре щеше да се чувства, ако стовареше цялата вина върху раменете на загубената Питърова сестра, ако си представеше как някой ден Деирдре й попада в ръцете… Най-много я привличаше мисълта за боя на голо — в Хонконг прибягваха до такива мерки срещу крадците, — но пък често отиваше по-далеч и си представяше как завира тока на обувката си в малкия, стегнат задник на зълва си. Беше готова на всичко, само и само онзи празен неразбиращ поглед на Деирдре да отстъпи място на ужаса, който я беше обхванал сега; искаше й се да й изкрещи в лицето: „ЗАРАДИ ТЕБ УБИХА БРАТ ТИ, ТЪПА КУЧКО, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?“, да се увери, че онази най-сетне проумява какво й се казва.

— Насилието поражда насилие — заключи тя на глас, без да откъсва поглед от дланите си. Говореше спокойно, като учителка в клас. При тези обстоятелства мисълта, че си приказва сама на себе си, й се струваше напълно естествена. — Знам, всеки го знае, и все пак понякога е толкова приятно да си мислиш подобни неща.

— Какво? — стресна се Ралф Карвър. Звучеше като замаян. Дори й хрумна наглед странното сравнение, че съседът й по килия е изкуфял също като зълва й.

— Нищо. Няма значение.

Мери се изправи. Направи две крачки и застана пред решетките. Прегърна с две ръце металните пръчки и погледна оттатък. Койотът стоеше неподвижно по средата на помещението, прострял половината от коженото яке на Джони Маринвил пред себе си, и не сваляше поглед от писателя, сякаш го бяха хипнотизирали.

— Мислите ли, че е избягал? — попита я Ралф. — Мислите ли, че синът ми се е спасил, госпожо?

— Не съм „госпожо“, а просто Мери, и нямам представа. Иска ми се да вярвам, че се е спасил, в това можеш да си сигурен. Мисля, че има голяма вероятност да е успял.

„Стига да не се е сблъскал по пътя с ченгето“ — уточни сама за себе си Мери.

— Да, и аз така смятам. Нямах си и представа, че взема толкова насериозно молитвите — сподели Ралф. Говореше, все едно се извиняваше; на Мери това й се стори любопитно. — Мислех, че вероятно… не знам… че е някаква временна мания. Но май не изглеждаше като временна мания, как мислите?

— Не — съгласи се Мери, — не изглеждаше.

— Какво си ме зяпнал, Мурджо? — обърна се Маринвил към койота. — Разпра ми якето, какво повече искаш? Или не щеш да се признаеш за изигран? — Той погледна по посока на Мери. — Знаете ли, ако някой от нас можеше да се измъкне от килията, нищо чудно тази ходеща кофа да подвие оп…

— Ш-шт! — прекъсна го Билингзли. — Някой се качва по стълбите!

Койотът също беше чул стъпките. Откъсна поглед от Маринвил и с ръмжене се извърна към вратата. Стъпките се приближаваха, най-накрая стигнаха площадката на етажа и утихнаха. Мери изгледа с крайчеца на окото си Ралф Карвър, но скоро отмести поглед встрани: безумното съчетание от надежда и страх, което се четеше по лицето му, й действаше обезсърчително. Тя самата беше изгубила мъжа си и едва сега си даваше сметка колко тежко ще преживее раздялата. Какво ли остава на човек, който вижда как цялото му семейство бива отнесено в небитието в разстояние на някакъв си следобед?

Вятърът се усили и злобно засвири из улуците. Койотът изви врат и неспокойно погледна през прозорците. Наядените му уши щръкнаха и той направи няколко крачки към вратата.

— Сине! — извика отчаян Ралф. — Сине, ако си ти, недей си помисля да влизаш! Оня звяр е застанал точно пред вратата!

— На какво разстояние? — попита момчето. Беше неговият глас. Направо удивително. Но не толкова, колкото хладнокръвието, с което беше задало въпроса си. Мери започваше да гледа с други очи на християнските молитви.

Ралф гледаше като ударен с мокър парцал, сякаш не можеше да разбере какво изобщо го питат. Писателят се оказа по-възприемчив.

— На метър и половина. Гледа право към вратата. Внимавай!

— Имам пистолет — похвали се момчето. — Мисля, че ще е най-добре да се приберете под леглата. Мери, дръпни се до стената, от страната на баща ми. Сигурен ли сте, че койотът е точно срещу вратата, господин Маринвил?

— Да. Ей, го на̀, моето приятелче Мурджо, наедряло, колкото прасе, два пъти по-грозно обаче. Стрелял ли си някога, Дейвид?

— Не.

— О, Боже — обърна очи към тавана Маринвил.

— Дейвид, недей! — извика Ралф. Лицето му се беше превърнало в маска на трагедиен актьор. Като че ли едва сега проумяваше какво предстои да се случи. — Бягай и търси помощ! Само да си отворил вратата и това чудовище ще те налапа като едното нищо.

— Няма — възрази синът му. — Направил съм си сметката, татко. Предпочитам да си имам работа с койота, отколкото с ченгето. Освен това имам ключ, мисля, че ще свърши работа. Прилича на онзи, който ченгето използваше.

— Аз за себе си съм съгласен — подкрепи го Маринвил. — Всички да залягат. Ти брой до пет, Дейвид, и давай!

— Ще го убият заради теб! — изкрещя му насреща Ралф. — Готов си да пратиш момчето ми на смърт, само и само да си спасиш проклетия задник!

— Разбирам загрижеността ви, господин Карвър — намеси се между двамата Мери, но мисля, че ако не се измъкнем оттук, всички сме обречени.

— Брой до пет, Дейвид! — повтори Маринвил. Клекна на земята и се скри под нара.

Мери погледна вратата, даде си сметка, че килията й ще бъде право на прицела на момчето, и се убеди, че е било право, казвайки й да се отдръпне от страната на баща му. Може да е само на единайсет, но имаше повече мозък от нея.

— Едно — започна да нарежда момчето от външната страна на вратата. Мери усети страха в гласа му, но не можеше да го кори за това. Ни най-малко. — Две.

— Момче! — подвикна му Билингзли от килията си. — Слушай сега! Клекни ниско долу! Дръж пистолета в две ръце и бъди готов веднага да натиснеш спусъка! Стреляй нагоре, момче, нагоре! Койотът няма да те нападне в краката, ще скочи към врата ти! Разбираш ли ме?

— Да — отвърна му Дейвид. — Да, добре. Залегнал ли си, татко?

Ралф не беше залегнал. Стоеше прав до решетките на килията си. Зад белите черти на металните пръчки се подаваше подутото му лице, като препарирано от страх.

— Недей го прави, Дейвид! Забранявам ти да го правиш!

— Лягай долу, говедо! — тросна му се Маринвил изпод дървеното легло. Идеше му да изяде с очи бащата на Дейвид.

Мери споделяше чувствата му, но си каза, че Маринвил не е избрал правилната тактика. Жалко, човек очаква повече от известните писатели. От другите писатели поне; тя за този тук нямаше високо мнение. Човекът, който беше написал „Наслада“, навярно най-долната книга на двайсети век, сега, колкото и невероятно да изглеждаше, мръзнеше на пода в съседната килия. Нищо, че носът му беше станал на баничка и навярно никога нямаше да се оправи, той пак не се бе отърсил от навика си да се държи като господар с околните. Още малко и щеше да си поръча кафе на сребърен поднос.

— Баща ми залегнал ли е? — попита повторно момчето. Гласът му издаваше вече не само страх от койота, но и несигурност в самия себе си. Мери започваше да изпитва ненавист към баща му: все едно не го беше грижа да опъва нервите на сина си като струни на китара.

— Не! — изрева злобно Ралф. — Няма да залягам изобщо! Махай се далеч оттук! Намери телефон! Обади се на щатската полиция!

— Опитах с телефона на бюрото на господин Рийд — уведоми ги Дейвид. — Беше блокирал.

— Тогава опитай от друг! По дяволите, иди да намериш друг…

— Стига сте се правили на глупак, залягайте веднага — прошепна му Мери от мястото си. — Какво искате от него: да види в един ден как убиват сестра му и как родният му баща се хвърля нарочно срещу куршумите? Помогнете му с нещо и вие! Синът ви прави чудеса, влезте му в положението.

Ралф я изгледа. Бузите му бяха толкова пребледнели, че чак сияеха, затова пък отокът около лявото му око изглеждаше направо черен.

— Той е всичко, което ми остава — отговори й той също тъй тихо. — Това не го ли разбирате?

— Разбира се, че го разбирам, но сега залегнете под койката, господин Карвър!

Ралф пристъпи на крачка встрани от решетката, поколеба се за миг, но най-накрая се просна на колене и завря глава под леглото.

Мери насочи поглед към килията, от която се беше измъкнал Дейвид — Господи, какво напрежение беше, — и се увери, че възрастният ветеринар се е скрил под койката. Сините му очи, единственото нещо в него, което излъчваше младост, блестяха като брилянти в сянката.

— Дейвид! — извика Маринвил от мястото си. — Всички сме готови!

Гласът на момчето излъчваше подчертано недоверие:

— И баща ми ли?

— Под леглото съм — успокои го Ралф. — Сине, бъди внимателен. Ако… — Гласът му трепереше, но той успя да си наложи спокойствие. — Ако те докопа, дръж здраво пистолета и се опитай да го уцелиш в корема. — Изведнъж подаде глава изпод прикритието си, наново разтревожен. — Пистолетът зареден ли е? Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — рече Дейвид, сетне добави: — Койотът още ли е пред вратата?

— Да! — извика Мери.

В действителност звярът беше направил още една крачка напред. Беше свел глава към земята и монотонното му ръмжене силно напомняше шума на включен двигател. Всеки път, когато момчето се обадеше от другата страна на вратата, ушите му се наостряха, сякаш се опитваше да разбере нещо.

— Добре, клекнал съм — каза Дейвид. Мери усети още по-ясно трепета в гласа му. Каза си, че може би е на предела на психическите си сили. — Започвам да броя отначало. Като стигна до пет, гледайте да се скриете възможно най-далеч от вратата. Не… не искам да уцеля някого по погрешка.

— Не забравяй да стреляш нагоре — напомни му ветеринарят. — Не много, но нагоре. Става ли?

— Да, защото ще ми скочи. Няма да забравя. Едно… две…

Навън вятърът утихна за малко. Мери можеше да долови много отчетливо два различни звука: дебелото ръмжене на койота и туптенето на собственото си сърце. Животът й беше в ръцете на единайсетгодишно момче, въоръжено с пистолет. Ако Дейвид не улучеше целта или ако се паникьосаше и изобщо не стреляше, койотът най-вероятно щеше да го убие. А след това, когато маниакалното ченге се върнеше, те всички щяха да умрат.

— … Три… — вълнението в гласа на Дейвид го караше да прилича на обезумелия си баща. — Четири… пет.

Дръжката на бравата се завъртя.

2.

На Джони Маринвил му се струваше, че е попаднал обратно във Виетнам, където смъртта се въртеше в шеметна скорост и труповете винаги те сварваха неподготвен. Той не таеше големи надежди в момчето; подозираше, че ще изстреля всичките си куршуми по килиите, вместо да уцели Мурджо, и все пак нямаха на какво друго да разчитат. Също като Мери и той живееше с чувството, че ако не успеят да се измъкнат, преди ченгето да се е върнало, спукана им е работата.

Но момчето го изненада.

Най-напред с това, че не блъсна вратата широко, така че тя да се удари в стената и да му закрие полето за стрелба; с такава ловкост я отвори, сякаш я държеше вързана с въже. Дейвид беше клекнал на земята, облечен, но с все още зелено лице заради сапуна. Очите му се бяха ококорили, все едно се канеха да изхвръкнат. Вратата още не се беше отворила съвсем, когато той притисна с дясната си ръка лявата върху дръжката на револвера. Джони си каза, че оръжието е 45-ти калибър. Твърде тежко оръжие за дете. Дейвид го беше вдигнал на височината на гърдите си, с цев, обърната под малък ъгъл нагоре. Лицето му излъчваше тържествено спокойствие, дори известно старание.

Койотът навярно не бе очаквал вратата наистина да се отвори, нищо че беше слушал гласа на момчето през дъските, затова неволно отстъпи крачка назад, преди да присвие лапи и да се хвърли насреща му. Джони си каза, че именно тази неволна крачка подписа смъртната му присъда — тя даде на момчето нужното време да се окопити. Дейвид даде два изстрела — от мощния откат пистолетът се изкриви встрани, но той имаше време да го насочи към целта, преди да натисне спусъка повторно. В затвореното пространство на килиите гърмежите отекнаха болезнено в ушите на околните. В следващия миг койотът, който се бе отлепил от пода между първия и втория изстрел, блъсна Дейвид и го повали на земята.

Бащата на момчето изкрещя от ужас и изпълзя изпод прикритието си. Дейвид сякаш се бореше със звяра на площадката пред стълбите, но на Джони не му се вярваше койотът да е запазил много сили. Сигурен беше, че и двата куршума попаднаха по предназначение, пък и подът, и бюрото бяха оплискани в кръв.

— Дейвид! Дейвид! Гръмни го в корема! — викаше Ралф, заподскачал от безсилие и тревога из килията.

Вместо да стреля, момчето се отърси от тялото на койота, все едно се беше оплел в завивките след неспокоен сън. Изтегли крака изпод звяра и учудено се огледа. Цялата му тениска беше в кръв и животински косми. Пропълзя до стената и като се облегна на нея, успя да се изправи. Гледаше в ръцете си, сякаш не му се вярваше, че не е изпуснал пистолета при схватката.

— Нищо ми няма, татко, успокой се. Видях му сметката, дори не успя да ме одере.

За всеки случай прокара пръсти по гърдите и дясната си ръка, сякаш искаше да се увери в правотата на думите си. Най-сетне обърна очи към койота. Звярът беше още жив, дишаше тежко и учестено с глава провиснала през ръба на най-горното стъпало. В гърдите му зееше огромна дупка.

Дейвид се сниши и долепи дулото на огромния пистолет до люшкащата се глава. Извърна поглед встрани. Джони видя как момчето присвива клепачи и го почувства неочаквано близко. Той никога не се беше радвал особено на собствените си деца — нормално, след като през първите двайсет години само гледат как да се държат като глупаци, а през следващите — как теб да те изкарат глупак, — но си каза, че със син като този би се чувствал щастлив. Както баскетболистите се изразяваха, момчето чувстваше играта.

„Дори бих коленичил за молитва с него — мислеше си писателят. — Какво толкова, всеки на мое място би го сторил. Като се имат предвид резултатите…“

Без да се отърсва от напрегнатото си изражение — подобно на малко дете, което знае, че трябва да изгълта карантията в чинията си, за да го пуснат да играе, — Дейвид за трети път дръпна спусъка. Гърмежът беше също толкова мощен, колкото предишните, но някак по-приглушен. Тялото на койота подскочи във въздуха. На фона на перилата се издигна ветрило от червени капчици. Пронизителното свистене на дробовете му престана. Момчето отвори очи и погледна в краката си.

— Благодаря ти, Господи! — рече то с тих, недоумяващ глас. — И все пак беше ужасно. Наистина ужасно.

— Добра работа свърши, синко — похвали го Билингзли.

Дейвид се надигна и пристъпи бавно в помещението между килиите. Гледаше към баща си. Ралф протегна две ръце през решетките и синът му се приближи до него. Отново заплака, след което се отпусна в несръчната му прегръдка.

— Страхувах се за теб, сине — каза Ралф. — Затова исках да избягаш. Знаеш, че е така, нали?

— Да, татко — кимна Дейвид, който вече ревеше с пълен глас. Джони още отпреди си беше рекъл, че тези сълзи едва ли се дължат на срещата с проскубания звяр, не, имаше друго. — Пай висеше на една к-к-кука долу. И д-д-други хора с нея. Свалих я на земята. Не можех да сваля и останалите, те всички са възрастни, но Пай свалих. П-пях… й песн…

Опита се да допълни нещо, но думите му се изгубиха сред несдържано, почти истерично хълцане. Дейвид притисна глава до решетките, докато баща му го тупаше по гърба и го молеше да се успокои. Беше сигурен, че Дейвид е направил, каквото е било по силите му за Кирстен — повече никой не искаше от него.

Джони засече по часовник една минута — момчето я заслужаваше, след като се беше осмелило да отвори вратата, нищо че от другата страна го чакаше разтворената паст на обезумял звяр, — и се обади отново. Въпреки че повика Дейвид по име, момчето не му обърна внимание. Едва при втория път се извърна с лице към него. Очите му се бяха зачервили и сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

— Виж, момче, знам, че много ти дойде — заговори Джони — и ако успеем да се измъкнем живи оттук, ще съм първият, който ще те препоръча за медал. Но точно сега най-важната задача пред всички ни е да избягаме от това проклето място. Ентрейджиън всеки момент ще се пръкне отнякъде. Ако е бил наблизо, няма как да не е чул изстрелите. Ако държиш ключа, сега му е времето да го използваш.

Дейвид извади голямата връзка ключове от джоба си и хвана онзи, който беше виждал Ентрейджиън да използва.

Пъхна го в ключалката на килията на баща си, но нищо не се получи. Мери чак извика от разочарование и блъсна с все сила решетките пред себе си.

— Наобратно — подсказа му Джони, — опитай ключа наобратно.

Дейвид извъртя малкия предмет на сто и осемдесет градуса и отново го плъзна в ключалката. Този път се чу шумно изщракване, същински тътен, и вратата на килията се отвори от само себе си.

— Браво! — зарадва се Мери. — Браво!

Ралф излезе от килията и притисна сина си до гърдите си — този път ги нямаше решетките да ги разделят. Дейвид целуна безформения оток, закрил половината му лице. Ралф Карвър едновременно извика от болка и се засмя от задоволство: на Джони това му се стори един от най-необичайните звуци, които беше чувал през живота си — звук, какъвто нямаше как да опише в книга. И самият той, и изражението, изписало се на лицето на Ралф Карвър, докато гледаше сина си в очите, просто стояха далеч от способностите му на писател.

3.

Ралф взе спасителния ключ от ръцете на сина си и отключи останалите килии. Пленниците излязоха и се скупчиха около бюрото на пазача: Мери от Ню Йорк, Ралф и Дейвид от Охайо, Джони от Кънетикът и старият Том Билингзли от Невада. Гледаха се един друг, все едно бяха оцелели след железопътна катастрофа.

— Да се махаме оттук — подкани останалите Джони. Забеляза, че момчето бе предало пистолета на баща си. — Можете ли да стреляте, господин Карвър? Виждате ли добре, за да стреляте?

— Да, мога да стрелям — отговори му Ралф. — Хайде.

И ги поведе към вратата, хванал Дейвид за ръка. Мери тръгна след тях, зад нея — Билингзли. Последен в редицата беше Джони. Докато прескачаше койота, забеляза, че главата на животното е била буквално смляна от куршума. Чудеше се дали бащата на момчето би се справил толкова добре със ситуацията. Чудеше се дали самият той би могъл.

В дъното на стълбището Дейвид им каза да се спрат за малко. Отвъд стъклените врати беше паднал черен мрак; вече беше нощ. Вятърът свистеше над главите му, все едно дяволите искаха да го завлекат при себе си в ада.

— Няма да ми повярвате, но е истина — обясни момчето и им разказа какво беше видял преди малко на улицата.

— Вижте, лешоядът ще застане до койота — изрече тържествено Джони, докато се взираше през стъклото. — Казано е в Библията.

— Не мисля, че е смешно — смъмри го Ралф.

— В интерес на истината, аз също — съгласи се Джони. — Просто си помислих, че ченгето би се изразило по подобен начин.

Можеше да различи силуетите на къщите насреща, от време на време пред очите му профучаваше и някой откъснат клон, но друго не се забелязваше. Имаше ли значение? Имаше ли значение дори ако пред сградата се беше събрала цяла глутница върколаци да пушат трева и да дебнат за бегълци от ареста? Така или иначе, вътре не можеха да останат. Ентрейджиън щеше да се върне — типове като него винаги се връщаха.

„Но типове като него няма — напомни му вътрешният глас. — Типове като този не са съществували когато и да било в историята, и ти добре го знаеш.“

Е, Джони знаеше каквото знаеше, но това не променяше особено нещата. Трябваше да изчезват.

— Аз ти вярвам — рече Мери на Дейвид и погледна към Джони. — Хайде, да отидем в кабинета на шефа на полицията или както ще да му викат.

— С каква цел?

— Да потърсим светлина и оръжие. Ще дойдете ли, господин Билингзли?

Билингзли поклати глава.

— Дейвид, ще ми дадеш ли ключовете?

Дейвид й подхвърли връзката. Мери я прибра в джоба на дънките си.

— Отваряйте си очите на четири — заръча тя на останалите. Момчето кимна в знак на съгласие. Мери протегна ръка, хвана с ледените си пръсти тази на Джони и го поведе след себе си през вратата, водеща към гишетата на чиновниците.

Джони прочете думите, изписани с боя по стената, и ги показа на Мери:

— „Сред тази тишина ще се надигне глас.“ Какво мислиш, че означава това?

— Не знам, не ме интересува. Искам само да намеря някъде място, където да свети, да има хора и телефони и където можем…

Докато говореше, Мери се извърна. Погледът й срещна най-напред фигурата, загърната в зеленото перде на пода под прозореца, без да й обърне особено внимание (каквото и да се криеше под плата, беше твърде малко, за да я развълнува). В следващия миг обаче забеляза труповете, овесени на закачалките. От уплаха устата й остана широко разтворена и тя се присви, все едно някой я беше ударил в корема. Почти моментално се опита да побегне в обратната посока. Джони я улови с две ръце, но в първата секунда си каза, че няма да успее да я спре — в слабата й фигура се криеше неподозирана сила.

— Не! — изкрещя той и я разтресе в жест на дълбоко отчаяние. Срамуваше се от реакцията си, но нямаше как да я предотврати. — Не, трябваш ми за помощ! Просто не ги гледай!

— Но един от тях е Питър!

— Да, и той е мъртъв, съжалявам, но е така. Ние обаче сме живи. Поне засега. Не гледай към него, давай напред!

Джони я поведе с бързи крачки към вратата с табелката „НАЧАЛНИК ПО ГРАЖДАНСКА БЕЗОПАСНОСТ“, като се опитваше в движение да измисли план за действие. Цялата случка имаше една особено досадна последица: той започваше да се възбужда. Мери Джаксън трепереше в прегръдката му, той можеше да усети меката й гръд точно над ръката си, а това го караше да я желае. Мъжът й беше обесен като някакво си палто зад гърба му, а той имаше безочието да го вдига, напук на всичките си здравословни проблеми. „Тери беше права — мислеше си Джони, — аз съм си едно лайно.“

— Хайде, ела — притисна Джони Мери в жест, който му се искаше да изглежда като израз на братска нежност. — Ако момчето е могло да надвие чувствата си, значи и ти ще успееш. Вземи се в ръце. Мери. Знам, че можеш!

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам.

— Божич… да му се не знае. И тук са ставали едни ми ти работи… Бих те посъветвал да не гледаш, но май отдавна сме надживели подобни условности.

Мери се взря в проснатия на земята труп на полицейския началник и с мъка продума:

— Момчето… Дейвид… Исусе Христе… как е успяло?

— Не знам — отговори Джони. — Не може да се отрече, че това момче не е като останалите. Сигурно то е съборило шерифа Джим, докато се е опитвало да докопа ключовете. Дали не би могла да отидеш в съседната стая да потърсиш светлина при пожарникарите? Ще стане по-бързо, ако ровим едновременно.

— Добре.

— Внимавай! Ако пожарникарят Боб е бил на работа, когато Ентрейджиън е започнал да откача, сигурно и той е не по-малко мъртъв от останалите.

— Няма проблем, дръж.

Мери му подаде ключовете и отиде до съседната врата, на която пишеше „НАЧАЛНИК НА ПРОТИВОПОЖАРНАТА ОХРАНА“. Джони забеляза как понечва да погледне към мъжа си, но бързо извръща глава в обратната посока. Кимна й и се опита да я окуражи с нещо: да й намекне, че е „добро момиче“, че точно така трябва, нещо подобно. Мери натисна дръжката на бравата, сетне с нервно присвити пръсти бутна вратата пред себе си, сякаш се страхуваше да не са й заложили кофа с вода над главата. Погледна вътре, въздъхна облекчено и вдигна палец по посока на Джони.

— Три неща търсим, Мери: фенер, оръжие, ключове от автомобил. Разбра ли?

— Разбрах.

Джони влезе в кабинета на полицая и започна да си играе с ключовете на връзката, която Дейвид беше взел от трупа в краката му. Имаше комплект ключове с инициалите на „Дженерал Мотърс“ върху тях. Джони реши, че принадлежат на колата, с която Ентрейджиън го беше докарал в участъка. Ако колата чакаше навън на паркинга, щеше да им бъде от голяма полза, но той дълбоко се съмняваше. Скоро, след като лудият бе отвел със себе си жената на Карвър, някой беше запалил двигател на кола навън.

Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, но ключът, който висеше от централното, отвори всичките едно след друго. В едно от чекмеджетата Джони се натъкна на електрически фенер, в съседното — на заключена кутия с марката „РЮГЪР“ на капака. Опита всички ключове от връзката, но никой не пасна.

Дали да вземе кутията със себе си? Може би. Ако не намереха други оръжия.

Прекоси стаята и се спря пред прозореца да погледне към улицата. Друго освен летящи облаци прах не забеляза. Може би и нямаше нищо за забелязване. Защо, за Бога, не беше избрал да мине по междущатската магистрала като бял човек?

Мисълта му се стори забавна. Докато оглеждаше затворената врата зад бюрото на Рийд, Джони под мустак се подхилкваше. „Започвам сам да звуча като луд човек — мислеше си той. — Да върви по дяволите тъпото заглавие: ако успея да се измъкна жив, ще кръстя книгата си вместо «Пътешествия на гърба на Харлей», «Пътешествия по следите на Лудия»“.

Това го разсмя. Сложи ръка пред устата си да не се чуе и отвори вратата. Смехът бързо-бързо го напусна: между обувките и ботушите, донякъде закрита от висящите шлифери и резервни униформи, седеше убита жена. Беше опряна до стената на килера и по дрехите й Джони отсъди, че има пред себе си идеалната секретарка: памучни панталони (не дънки) и копринена блузка с няколко рози, избродирани вляво, под деколтето. Жената го гледаше с широко отворени очи, все едно се учудваше на появата му. Но това беше само оптическа илюзия.

„Защото се очаква да видиш очите й — каза си Джони, — а не две огромни зеещи дупки на тяхно място.“

Идеше му да затръшне вратата пред себе си, но си наложи да не се страхува и затършува из дрехите, висящи от закачалката, та да види какво се крие зад тях. Имаше защо. До стената имаше метална рамка с пушки и карабини. Бяха поне пет-шест. Едно от гнездата беше празно, третото от дясно на ляво: Джони предположи, че това е било мястото на карабината, която Ентрейджиън беше насочвал срещу него в колата.

— Ей, на това му се вика късмет! — зарадва се той и влезе в тесния килер. Разкрачи се над трупа, което му създаде неприятни асоциации: в това същото положение, облегната на стената до леглото, някаква мадама му беше правила свирка. Беше по време на купон в източен Хемптън. Присъстваха Стивън Спилбърг, Джойс Керъл Оутс, кой ли не още…

Джони направи крачка назад, след което стъпи върху рамото на убитата и я натисна. Трупът бавно и неповратливо се извъртя надясно. Червените дупки под челото го наблюдаваха изненадано и сякаш недоумяващо: жената навярно се чудеше как е възможно един толкова културен човек, носител на Националната награда по литература, да рита с крак непозната дама в килер за дрехи. Кичури от косата й се плъзгаха като охлюви по стената, влачейки се подир нея.

— Простете, госпожо — извини се Джони, — но така ще е по-добре и за двама ни, повярвайте ми!

Пушките бяха завързани с кабел, пъхнат през предпазителите на спусъците. В единия си край кабелът беше заключен за рамката с катинар. Джони се надяваше поне този ключ да се окаже на връзката, а не — както преди малко с кутията в бюрото.

Третият се оказа верният. Джони издърпа твърде рязко кабела и едно от пушкалата — Ремингтън, калибър 30 — понечи да се стовари на пода. Джони го хвана във въздуха, обърна се на другата страна и… се сблъска с Мери, застанала на входа на килера. Той хлъцна от изненада. Ако не го беше токова страх, навярно щеше да изкрещи. Сърцето му замръзна неподвижно в гърдите и в продължение на секунда-две беше убеден, че няма да заработи отново. Щеше да умре от страх още преди да се е сгромолясал върху тялото на жената под себе си. Но, слава Богу, се излъга в очакванията си и пулсът му се върна. Удари с юмрук гърдите си (които навремето пращяха от мускули, но вече не съвсем), за да покаже на капризната помпа кой е шефът.

— Да не си го направила втори път — закани се той на Мери, опитвайки се да овладее дъха си. — Какво ти става?

— Мислех, че си ме чул — оправда се тя, но по очите й личеше, че не е кой знае колко загрижена за сърцето му. Беше метнала през рамо сак за стикове за голф. Беше платнен, шотландско каре. Мери изгледа трупа в килера.

— В гардероба на пожарникаря също има мъртвец. Мъж.

— От какво е страдал, някаква идея?

Сърцето му продължаваше да препуска, но даваше признаци, че ще се успокои.

— Ти обичаш да се заяждаш, а?

— Да те е…, Мери, опитвам се да предотвратя сърдечен удар. Всичкото мартини, което съм изпил през живота си, се опитва да излезе през вените ми. Божичко, изплаши ме.

— Съжалявам, но трябва да побързаме. Може да се върне всеки момент.

— Знаеш ли, това е хипотеза, която дори не е минавала през веществото, което използвам вместо мозък. Ето, дръж! И внимавай!

Подаде й ремингтонката и в главата му зазвуча стара песен на Том Уейтс: „Гилзи гарвановочерни, калибър три десетки“ — пееше Уейтс с дрезгав, някак злокобен глас.

— Колко да внимавам? Заредена ли е?

— Дори не си спомням как се проверяваше. Бил съм във Виетнам, но само като журналист. Във всеки случай беше отдавна. Оттогава съм гледал оръжия само по филмите. Ще се замислим над въпроса по-нататък, става, нали?

Мери напъха пушката в сака за голф.

— Намерих два фенера, и двата работят. Единият е с удължен светлоотразител, много е мощен.

— Добре — подаде й своя фенер Джони.

— Сакът висеше на вратата — обясни Мери, докато прибираше и фенера. — Шефът на пожарната… да речем, че е бил той… единият от стиковете беше забучен в главата му. Доста надълбоко. Все едно… все едно са щели да го пекат на шиш.

Джони взе две пушки и единствената карабина. Намести ги в ръцете си и се обърна към изхода. Ако дървеното сандъче до металната рамка беше пълно с амуниции — а нямаше с какво друго, — всичко щеше да бъде чудесно: за всеки от възрастните щеше да има пушка или карабина. Момчето щеше да си вземе обратно револвера на шерифа. По дяволите, ако зависеше от него, момчето можеше да вземе, каквото оръжие си харесаше. Поне засега Дейвид Карвър единствен от всички беше доказал, че може да си служи с оръжие.

— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това — каза той на Мери докато й помагаше да прибере оръжията в торбата.

Тя поклати нервно глава, все едно не му беше мястото, да обсъждат подобни въпроси.

— Колко сила е нужна на човек да направи нещо подобно? Да забучи дръжката на стик за голф в нечий череп, да я завре чак до гърдите му? Толкова надълбоко, че да се показва само краят… като някаква шапчица, да речем.

— Не знам, предполагам — доста. Но като го гледам, Ентрейджиън е същински лос.

Че беше як като лос, това не щеше и съмнение, но както жената беше поставила въпроса, това не изглеждаше достатъчно обяснение.

— Друго ме плаши повече, степента на насилие — разсъждаваше Мери. — Злобата, хъсът. Жената в килера… извадил й е очите, нали?

— Да.

— Момиченцето на Карвърови… Питър, как го застреля ей така, без да му мигне окото, при това няколко пъти… Хората отвън, обесени като дивеч по време на ловния сезон… Разбираш ли ме за какво говоря?

— Разбирам те — отвърна Джони.

„Но ти дори не споменаваш най-важното — помисли си той. — Тоя не е просто масов убиец; той е същински Доктор Дулитъл, само че във версията на Брам Стоукър.“

Мощен повей на вятъра разтърси цялата сграда и Мери се огледа неспокойно.

— Хич не ми пука къде ще отидем, стига да се махнем по-далеч оттук. Хайде, за Бога, какво се бавиш?

— Половин минутка само, става ли?

Джони клекна до трупа на жената. Миризма на кръв и парфюм едновременно го удари в носа. Отново прерови връзката с ключовете, този път трябваше да ги пробва почти всичките, преди да попадне на правилния: сандъчето изглеждаше малко, но беше пълно догоре с амуниции. Извади осем или девет кутии с патрони — от онези, които даваха вид да съответстват на избраните оръжия, — и ги натъпка при пушките в сака.

— Не виждам как ще нося всичко това — предупреди го Мери.

— Не се бой, аз ще се заема.

Само дето не му беше по силите. Беше го срам, но не можеше дори да отлепи торбата от земята, камо ли да я метне през рамо. „Ако кучката не ме беше изкоркала така…“ — тръгна да се оправдава той пред себе си, но сам се засмя на глупостите си.

— Какво се хилиш? — тросна му се Мери.

— Нищо — прибра усмивката си Джони. — Ето, хвани дръжката, помогни ми да ги изтеглим.

Двамата започнаха да влачат сака по пода. Докато заобикаляха дългия тезгях на гишетата и се връщаха към вратата, Мери упорито гледаше щръкналите дула на оръжията. Джони хвърли един-единствен поглед на обесените трупове и започна да изрежда фактите в мисълта си: „Бурята, койотите, наредени като почетна стража край шосето, онзи в помещението пред килиите, лешоядите, труповете…“ Колко успокоително би било да знае, че всичко това му се е явило като странен сън… Но не беше: достатъчно му беше да надуши през болезнено подутия си нос острата миризма на собствената си пот, за да се убеди, че всичко се случва в действителност. Напълно реално с него ставаха неща, надминаващи всички негови представи за границите на възможното.

— Точно така, не гледай — задъхваше се той от тежестта.

— Не гледам, не гледам, спокойно — отговори му Мери.

Джони със задоволство установи, че и тя леко се задъхва.

Навън, във фоайето, вятърът така ехтеше, че едва се чуваха. Ралф беше застанал на вратата и прегърнал сина си през рамо, се взираше в мрака. Старецът чакаше зад тях. Тримата едновременно се обърнаха към Джони и Мери.

— Чухме шум от мотор — съобщи им Дейвид.

— Мислим, че чухме шум от мотор — поправи го Ралф.

— Полицейската кола ли? — попита Мери. Извади една от пушките от сака и без да се замисли, я насочи с дулото към Билингзли. Той направи кисела гримаса и я отмести с ръка далеч от себе си.

— Дори не съм сигурен дали наистина е било мотор — отвърна Ралф. — Вятърът…

— Не беше вятърът — настоя Дейвид.

— Видяхте ли фарове?

Момчето поклати глава:

— Не но и няма как с тези облаци прах.

Джони измести очи от пушката, която държеше Мери (дулото вече сочеше земята, което изглеждаше като стъпка в правилната посока), по посока на другите, стърчащи от сака. Ралф вдигна рамене и се обърна за помощ към стареца.

Билингзли усети погледите на всички върху себе си и въздъхна:

— Хайде, давайте, да видим какво сте ни донесли.

— Не може ли това да почака? — уплаши се Мери. — Ами ако онзи психар цъфне междувременно?

— Синът ми твърди, че е видял още койоти, госпожо — напомни й Ралф Карвър. — Не можем излишно да рискуваме.

— За последен път ти напомням, че съм Мери, а не „госпожо“ — разсърди се тя. — Добре, щом така сте рекли, но бързо!

Джони и Ралф изправиха сака, докато Билингзли вадеше пушките и ги подаваше на Дейвид.

— Нареди ги една до друга — заръча му той и момчето го послуша, подреждайки прилежно оръжията на стъпалата: там ги огряваше светлината от гишетата.

Ралф хвана сака за дъното и изпразни съдържанието му на земята. Джони и Мери хванаха фенерите и патроните във въздуха, преди да се изръсят на пода. Старецът започна да подава една по една кутиите с патроните на Дейвид, обяснявайки кои за коя от пушките са предназначени. Накрая преброиха цели три кутии за 30-милиметровката и нито една за пушката в края на редицата.

— Не сте взели нищо за Мозберга — поклати глава Билингзли. — Много добро оръжие, но калибърът й е 22. Ще се върнеш ли да потърсиш патрони за нея?

— Не — твърдо отказа Мери.

Джони я изгледа раздразнен — много мразеше жени да отговарят, особено на въпроси, отправени към него, но в крайна сметка тя беше права.

— Няма време — отговори той на Билингзли. — Но ще я вземе и нея. Все някой в града ще има патрони 22-ри калибър. Ти ще я носиш, Мери.

— Не, мерси — отвърна му студено тя и си избра ловната пушка, която ветеринарят бе нарекъл „Роси“, 20-милиметровка. — Ако ще я използваме вместо бухалка, повече работа ще свърши в ръцете на мъж. Не си ли съгласен?

Джони разбра, че са го изиграли. И то доста категорично. „Кучка недна“ — помисли си той и навярно щеше да й го каже в очите, без да му пука за овесения в съседната стая труп на мъжа й, ако не ги беше прекъснал Дейвид Карвър.

— Камион! — извика момчето и отвори широко една от остъклените врати.

Вятърът от доста време беше свистял в ушите им, на няколко пъти бяха усещали как цялата сграда се поклаща под напора му, и все пак никой не бе очаквал въздушното течение да ги връхлети с такава сила. Момчето изпусна дръжката на вратата и желязната й рамка шумно се тресна в стената до него. От удара стъклото чак се пропука. Съобщенията закачени по дървеното табло във фоайето, се развяха из пространството, някои дори се откъснаха и литнаха из стълбището. Вътре в сградата нахлуха облаци от пясък и Джони вдигна ръка да предпази очите. В бързината обаче удари носа си и изрева от болка.

— Дейвид! — изкрещя Ралф и понечи да сграбчи сина си за дрехата. Момчето обаче го беше изпреварило и без да се замисля какво го чака в непрогледния мрак, хукна към улицата. Едва сега Джони разбра какво го е подтикнало да го стори: светлината на фарове, фарове на кола, която завиваше по улицата отляво надясно, все едно се въртеше около оста си. Същински пясъчни фигури играеха пред сноповете светлина.

— Хей! — развика се Дейвид и размаха ръце срещу камиона. — Хей, вие! Вие в камиона!

Фаровете обаче се обръщаха в противоположната посока. Джони грабна един от фенерите на пода и хукна подир двамата Карвър. Вятърът го блъсна в лицето и той трябваше да се хване за перилата преди да се е пребил по стъпалата. Дейвид вече беше стигнал средата на платното, когато изведнъж се изви на една страна, опитвайки се да избегне удара с някакъв тъмен предмет, летящ насреща му. В първия момент Джони си помисли, че е лешояд. Включи фенера и за свое успокоение се увери, че е само някакъв си клон.

Размаха фенера наляво-надясно, описвайки с лъча широка дъга. Беше присвил очи заради пясъка. Светлината обаче се оказа безпомощна да пробие гъстия прах.

— ХЕЙ! — крещеше Дейвид. Баща му беше на крачка-две зад него, готов да стреля с револвера си. Опитваше се да гледа едновременно във всички посоки като президентски телохранител, озъртащ се за терористи. — ХЕЙ, ВЪРНИ СЕ!

Камионът вече беше обърнал стоповете си към тях и бавно се оттегляше в северна посока, право към шосе номер 50. Светофарът мигаше подобно на мъгливо сияние и едва в последния момент Джони успя да зърне за секунда гърба на камиона. Забеляза брезентово платнище с някакви букви, изписани по него. Заради пясъка обаче не можа да ги разчете.

— Връщайте се, момчета! — извика той на бащата и сина. — Оня вече си отиде!

Момчето остана за миг насред улицата, загледано по посока на изгубилите се в облаците прах фарове. Беше отпуснало отчаяно рамене. Баща му го докосна за ръката.

— Хайде, Дейвид, не ни трябва този камион. Намираме се в град, все ще намерим кой да ни помогне и…

Спря се насред изречението и се огледа. Едва сега забеляза това, което бе направило впечатление на Джони преди малко: градът бе потънал в мрак. Това можеше да означава едно: че всички в градчето са се изпокрили в миша дупка, че много добре знаят какви ги върши побърканото ченге и сега само се надяват кавалерията по-бързо да дойде. Подобно обяснение изглеждаше доста логично, но вътре в душата си Джони беше на различно мнение.

Вътре в душата му градът изглеждаше като гробище. Дейвид и баща му тръгнаха обратно към стълбите. Момчето беше свело унило глава, а Ралф се оглеждаше все така неспокойно няма ли да ги нападне нещо. Мери беше застанала на вратата и ги наблюдаваше, докато писателят си повтаряше колко красива изглежда с косите си, развени на вятъра.

„Камионът, Джони — обади се в съзнанието му гласът на Тери. — Нямаше ли нещо по-специално в този камион? Имаше, нали?“

Из мрака се разнесе вълчи вой. Койотите сякаш се смееха, сякаш им се подиграваха. Гласовете им идваха от всички посоки едновременно. Той обаче не им обръщаше внимание. Да, в камиона имаше нещо специално. Той определено му напомняше нещо. Размерите, буквите, дори самият силует. Въпреки мрака, въпреки облаците прах той му говореше нещо. Нещо, което…

— По дяволите! — възкликна Джони и отново вдигна ръка към гърдите си: не към сърцето си този път, а към джоба, който вече не съществуваше. Пред очите му отново се изправи разяреният койот, захапал баснословно скъпото му кожено яке. Спомни си как материята се беше съдрала сантиметър по сантиметър, как цялото съдържание на джобовете му се беше разпиляло по четирите посоки на света, включително…

— Какво? — попита Мери, изплашена от изражението му.

— Какво има?

— По-добре се върнете вътре, за да заредим пушкалата — подкани ги Билингзли. — Или искате да станете закуска за койотите.

Джони обаче и на него не обърна внимание. Буквите, които беше забелязал на гърба на камиона, преди да изчезне напълно в мрака, спокойно можеха да бъдат: „Райдър“, марката на машината. Всичко си идваше на мястото, нали? Стив Еймс го търсеше. Беше дошъл да провери в Деспърейшън, не беше срещнал никого и сега бързаше да излезе от града, за да потърси другаде.

Джони се затича покрай слисания Билингзли, който вече беше клекнал, за да зареди една от пушките, и се завтече нагоре по стълбите. Молеше се на Дейвид Карвъровия Господ мобифонът все още да работи.

4.

„Ако нещата са нормални, ако изглеждат нормални — беше казал Стив Еймс, — ще се опитаме да съобщим на местната полиция. Но ако забележим и най-малката подробност, която да ни се стори необичайна, надуваме газта и бягаме право в Елай.“

И докато камионът мързеливо се промъкваше под премигващите жълти очи на светофара, отбелязващ единственото кръстовище в Деспърейшън, Синтия се пресегна и дръпна Стив за ръкава.

— Време е за Елай — рече тя и посочи през стъклото в западна посока. — Велосипедите на платното, ей там, виждаш ли ги? Баба винаги е казвала, че велосипеди насред улицата носят нещастие, също като счупено огледало или шапка, забравена на леглото. Време е да изчезваме.

— Баба ти така казвала, а?

— В интерес на истината никога не съм имала баба, не и такава, която да познавам. Баба или не, какво търсят тези возила насред улицата? Защо никой не ги е прибрал преди бурята? Не мислиш ли, че е крайно необичайно?

Стив погледна първо по посока на велосипедите, които лежаха на земята, все едно вятърът ги беше съборил, после и по-нагоре по пресечката.

— Да, но хората са си вкъщи. Свети — показа й той.

Да, Синтия виждаше, че някои от прозорците светеха, но реши, че не са толкова много, колкото би трябвало да се очаква. Пък и…

— В минното дружество също светеше — напомни му тя. — Освен това, погледни по-внимателно: повечето от къщите са тъмни. Защо така, какво ще кажеш? — Усети леките саркастични нотки в гласа си, които не й се поправиха, но нямаше как да ги спре. — Може би местните момчета са яхнали автобуса, за да гледат как „Мръсниците“ от Деспърейшън играят футбол с „Копелетата“ от Остин? Голямото пустинно дерби? Това, което те очакват цяла г… хей, какво правиш?

Не че имаше нужда да пита: Стив завиваше в западна посока. Някакъв клон полетя по посока на камиона, също като в стереокино. Синтия извика от уплаха и вдигна ръка пред лицето си. Клонът се удари в предното стъкло, отскочи нагоре, застърга по покрива на кабината, след което изчезна.

— Това е глупаво — каза тя. — И опасно.

Стив й хвърли един поглед, усмихна се и кимна в знак на съгласие. Тя трябваше да му се ядоса, задето намираше сили да се усмихва в подобен момент, но не каза нищо. Не можеше да се сърди на човек, способен толкова чаровно да се усмихва, и знаеше, че в това е големият й проблем. Както Герт Киншоу от „Дъщери и сестри“ обичаше да се изразява, онези, които не се учат от миналото, ще си останат завинаги в него. Синтия не мислеше, че Стив Еймс е човекът, който ще тръгне да налага с юмруци приятелката си, но това не беше единственият начин, по който мъжете можеха да наранят жените. Можеха да го правят и усмихнати: да те гледат сладко-сладко и да те напъхат в устата на лъва — лъва с тенджерата и престилката.

— Ако знаеш, че е опасно, защо го правиш?

— Защото трябва да намерим работещ телефон и защото не се доверявам на вътрешния си глас. Вече е почти нощ, а за един ден ми се случиха повече неприятности, отколкото през целия ми изпълнен с проблеми живот. Не искам да им позволявам те да определят действията ми. Виж, хайде да проверя една-две къщи. Ако искаш, стой в камиона.

— Ще знам… е, внимавай. Ей, там! — Синтия посочи дъсчената ограда, която някой беше съборил на поляната пред малка дървена къщичка. На слабата светлина на фаровете беше трудно да се определи в какъв цвят е боядисана къщурката, но лесно се различаваха следите от автомобилни гуми, оставени по дъските на съборената тараба. Те просто се набиваха в очи.

— Кой знае кой пиян шофьор го е направил — предположи Стив. — Вече видях поне два бара.

Догадката беше повече от глупава, но на Синтия вече започна да й харесва тексаския му акцент. Това също беше лош признак.

— Хайде, Стив, бъди реалист — опита се да го върне на земята тя. Внезапно, като контрапункт на свистящия вятър, се разнесе вълчи вой. Синтия отново се притисна към него. — Божичко, колко ги мразя. Какво им има на тия койоти?

— Не знам.

Беше намалил скоростта до някакви си петнайсет километра в час, готов всеки момент да закове спирачки, преди да е връхлетял някое скрито препятствие. „Сигурно така трябва“ — мислеше си Синтия. Но според нея най-добре си оставаше да обърнат в другата посока и да си „плюят на петите“, колкото им позволява двигателят.

— Стив, изгарям от желание да попадна в град със светещи реклами, банкови автомати и гадни магазини за коли втора употреба, отворени денонощно.

— Чувам те, няма защо да викаш — увери я Стив, но тя си помисли, че е тъкмо обратното. „Когато хората казват, че те чуват, обикновено са оглушали напълно.“

— Остави ме само да погледна в ето тази къща и градчето се превръща в история — обеща Стив и свърна в алеята на малка селска къща от лявата страна на улицата. Бяха на триста и петдесет-четиристотин метра от кръстовището със светофара. Синтия още виждаше мигащите светлини през праха.

В къщата, която Стив си беше нарочил, светеше. Прозрачните завеси на дневната се открояваха на фона на мощни електрически крушки, докато през малките, овални прозорчета на стълбището се процеждаше оскъдна жълтеникава светлина.

Стив дръпна кърпата отново преди лицето си и отвори вратата на камиона. Трябваше здравата да я сграбчи за дръжката, иначе щеше да се изплъзне от ръката му.

— Ти стой тук.

— Да, нали, мен кучета ме яли — възнегодува Синтия и на свой ред понечи да излезе. Вятърът издърпа вратата от ръцете й и отново я блъсна в рамката. Преди Стив да е успял да се възпротиви, тя скочи на земята.

Горещ полъх на вятъра я изтласка обратно и трябваше да се хване за края на вратата, за да не падне. Пясък се посипа по устните и бузите й, преди да се е сетила да ги прикрие с кърпата. Най-лошото беше, че бурята като че ли тепърва щеше да се разрази.

Синтия се огледа за койоти — по гласовете им изглеждаше, че са наблизо, — но не ги видя. Поне засега. Стив вече се качваше по стълбата към входа. Синтия го последва, олюлявайки се под силния вятър, с който се бореше.

„Държим се като герои в долнопробен филм на ужасите — мислеше си тя. — Оставаме, въпреки че ни е време да си ходим и си навираме носовете там, където не ни е работа.“

Така си беше, в това нямаше съмнение…, но нали така би постъпил всеки друг на нейно място? Не беше ли това причината, когато Ричи Джъдкинс се върна у дома в онова кошмарно настроение, малката госпожица Синтия все още да го чака? Не беше ли това причината за повечето гадни неща в живота. Не се ли дължеше всичко на това, че си останал, когато е трябвало да си тръгнеш, че си упорствал, когато е трябвало да се откажеш и да духнеш? В крайна сметка не беше ли това причината толкова много хора да си падат по долнопробните филми на ужасите? Защото разпознаваха самите себе си в малките дечица, които отказват да напуснат къщата с духовете дори след като е паднал първият труп?

Стив стоеше на най-горното стъпало с глава, сведена пред гърдите. Докато натискаше звънеца краищата на кърпата бяха щръкнали в пространството… Звънеше така, сякаш се канеше да предложи на домакинята най-новата модификация на продукта „Спринт“, готов на място да й обясни предимствата пред „Ей Ти енд Ти“. Това вече се стори прекалено на Синтия. Тя грубо го изблъска от пътя си, едва не го прати в храстите пред входа, грабна смело дръжката и я натисна. Вратата се отвори. Половината лице на Стив стоеше скрито под кърпата, но смаяният поглед в очите му й послужи като достатъчно удовлетворение, докато нахълтваше в непознатия дом.

— Хей! — извика Синтия. — Хей, има ли някой? По дяволите, хора, обадете се!

Никой не отговори — или по-точно отговори й непривичен звук откъм отворената врата вдясно. Някакво съскане. Обърна се към Стив:

— Няма никой вкъщи, увери ли се? А сега да тръгваме.

Вместо това той влезе на свой ред в къщата и се отправи по посока на шума.

— Не! — прошепна тя злобно в ухото му и го сграбчи за ръката. — Не, чуваш ли, какво ти казвам, стига толкова!

Стив се освободи, без дори да я погледне — мъже, мъже, как знаете да се изкарвате рицари, когато всъщност се държите като последни задници — и прекоси антрето.

— Ало? — попита той пространството пред себе си…, колкото да подскаже на дебнещия в тъмното убиец къде точно се намира. Синтия усещаше как й идва да му обърне гръб и да се прибере обратно в камиона. Щеше да изчака точно три минути и ако той не се появеше на входа, щеше да запали мотора и да замине, да я вземат дяволите, ако не го стореше.

Но вместо това го последва във вътрешността на къщата.

— Ало? — повтори Стив и се спря на крачка пред отворената врата (може би малко здрав разум все пак му беше останал). След като отново никой не му отговори, той предпазливо подаде глава през рамката. — Ал… — и млъкна.

Странното съскане се беше усилило, звукът издаваше някакво шаване напред-назад, движение на някаква свободна маса…

Синтия погледна през рамото на Стив. Не изгаряше от желание, но любопитството винаги надделяваше. Стивън беше целият пребледнял над кърпата, а това не беше добър знак.

Изглежда, не ставаше въпрос толкова за съскане, колкото за щракане.

Намираха се пред трапезарията. Стопаните бяха насядали около масата, навярно, за да вечерят, само че не тази вечер, в това Синтия беше повече от сигурна, а някоя предишна. Над чиниите с готвеното кръжаха мухи, филиите хляб бяха покрити с цели петна от личинки. Царевичната каша приличаше на пача, а сосът за месото се беше втвърдил и изсъхнал.

Около масата седяха трима души: жена, мъж и малко дете на висок стол. Жената все още носеше дългата престилка, с която беше приготвяла вечерята. Детето беше налапало биберон, на който пишеше: „ВЕЧЕ СЪМ ГОЛЯМО МОМЧЕ“. Беше се извъртяло на стола с лакът към чинията, в която имаше няколко изсъхнали парчета портокал. То гледаше Синтия със замръзналата си усмивка. Лицето му беше мораво червено. Очите му бяха неестествено изпъкнали и напомняха за стъклени топчета. Родителите му бяха със същите подути лица. Синтия забеляза няколко двойки дупчици по лицето на мъжа — съвсем мънички, почти като от игла. Две от тези дупчици бяха съвсем до носа му.

По масата, напред-назад между пълните чинии пълзяха няколко гърмящи змии. Пред очите на двамата престилката на жената се размърда. За миг Синтия си помисли, че непознатата е още жива, въпреки изцъклените си очи и подутото си лице, но в следващия миг измежду гънките на дрехата се показа триъгълна змийска глава, която стрелна момичето с черните си, подобни на сачми очи.

Змията отвори уста и просъска. Езикът й заплашително затанцува из пространството.

Имаше и други. Под масата например, където се бяха увили около обувките на умрелия мъж. Други се бяха заселили в кухнята: Синтия забеляза една, огромна по размери, с лъскав като диамант гръб, да се мотае около микровълновата печка на бар-плота.

Онези на земята вече се бяха насочили към тях и както изглежда не си губеха времето.

„Бягай!“ — изкрещя Синтия в мислите си. Установи обаче, че не може да помръдне — сякаш обувките й бяха залепнали за пода. От всички същества на земята тя най-много мразеше змиите: при вида им някаква нишка от съзнанието й — скрита толкова дълбоко, че не можеше нито да я определи, нито дори да я разбере, — неизменно започваше да се бунтува и блокираше цялата й мисъл. А тази къща беше пълна със змии, може би имаше други зад гърба им, между тях и входната врата…

Стив я дръпна за ръката и я изтегли към изхода. Като се увери, че Синтия е неспособна да се движи, просто я грабна в прегръдката си и си плю на петите, пренасяйки я през прага като младоженка.

5.

— Стив, видя ли…

Вратата от страната на Синтия все още стоеше отворена. Той буквално я натика в кабината, тръшна вратата, след което бързо изтича покрай камиона и се прибра на мястото за шофьора. Погледна най-напред към отворената врата на къщата и светлия правоъгълник, образувал се пред нея, сетне обърна глава към момичето.

— Разбира се, че видях — отговори той, Очите му сякаш щяха да изскочат от ужас. — Всички змии на вселената, събрани на едно място… и твърдо решени да ни видят сметката.

— Не можех да помръдна… змиите, ужасно се страхувам от змии… Извинявай.

— Моя е вината, че двамата с теб изобщо се озовахме на това проклето място. — Стив превключи на задна скорост и потегли към изхода. На улицата зави вдясно, тъй че да се обърнат в източна посока. Насреща им се показаха съборената ограда, колелата по платното и примигващият светофар. — Сега така ще подкараме към шосето, че свят ще ти се завие — закани се Стив, но все пак я изгледа с известно недоумение. — Бяха там, нали? Искам да кажа, не е било халюцинация, там бяха…

— Да, сега давай напред, Стив, карай!

Натисна газта, но не твърде силно, защото пътят беше опасен. Синтия се възхищаваше на самообладанието му, особено след потресаващата сцена отпреди малко. На светофара завиха вляво, на север, и отпрашиха обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Включи радиото — помоли я той, щом като задминаха последните къщи на злокобното градче. — Опитай се да намериш някоя музикална станция. Само да не е кънтри, кънтри забранявам.

— Добре.

Синтия се приведе към таблото. В движение хвърли един поглед към страничното огледало. За секунда й се стори, че забелязва някаква премигваща светлинка, описваща дъга из въздуха. Може би ставаше дума за електрически фенер, може би — за някакво необяснимо пречупване на светлината от светофара, най-вероятно — плод на въображението й. Предпочиташе да е последното. Във всеки случай светлината беше изчезнала, освен облаци прах нищо друго не се виждаше. Замисли се дали да не спомене видяното пред Стив, но в крайна сметка реши да премълчи. Не мислеше, че той самият ще иска да обърне отново камиона към града. Предполагаше, че е не по-малко изплашен от нея, и все пак от един мъж винаги можеше да се очаква да изиграе ролята на Джон Уейн.

„Но пък ако са били хора…“

Синтия разтърси решително глава, все едно искаше да се освободи от тези мисли. Нямаше да им се поддаде. Може и да има все още живи хора зад тях: лекари, адвокати, индиански вождове, но и друго имаше, а то беше толкова ужасно, че по-добре да не го споменава изобщо. Дори в Деспърейшън да имаше оцелели, единственото, което двамата със Стив можеха да сторят за тях, беше да повикат помощ.

„Освен това, аз не съм видяла кой знае какво. Почти съм сигурна, че нищо не съм видяла.“

Включи радиото, натисна бутона за автоматичната настройка, но от колонките ги посрещна само оглушително пращене, затова го изключи.

— Забрави, Стив, дори местната лайняна станция…

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя в същия момент той, по начин, на какъвто тя не подозираше, че е способен. — Да му е…, майката свинска!

— Не ми е ясно… — понечи да му отговори Синтия, но веднага разбра за какво става дума. Точно пред тях иззад облаците прах се показаха очертанията на масивен силует. Две големи жълти очи се блещеха насреща им. Закри уста в шепи, но пак не успя да спре инстинктивния си писък. Стив натисна с два крака спирачките. Момичето до него беше забравило да си върже колана, затова залитна с все сила към таблото, прикривайки в последния момент главата си с ръце.

— Мили Боже — рече Стив, този път с донякъде нормален глас. — Как, по дяволите, се е появило това на пътя?

— Кое? — попита Синтия, но сама си отговори. Не ставаше дума за чудовище от „Джурасик парк“ (първата мисъл, която беше минала през ума й). Не беше и някаква миньорска машинария. Жълтите очи също се оказаха плод на въображението й. Отражението на фаровете им, в голямо парче стъкло, приличаше на очи. Стъкло на фургон, ако трябва да сме точни. Беше огромен фургон, изваден на пътя. Блокирал пътя.

Синтия погледа вляво и видя, че дървената ограда, която отделяше паркинга за фургоните от шосето, беше съборена. Три от фургоните — най-големите — липсваха; не й трябваше голямо усилие да го разбере, просто циментовите основи, на които бяха поставени, сега стояха празни. Фургоните бяха изтеглени на пътя, напряко на платното. По-големият стоеше отпред, другите два един до друг зад него, подобно на втори защитен вал, в случай че първият се окаже недостатъчен. Един от задните два беше старата ръждясала колиба, с монтирана сателитна антена. Самата антена се въргаляше в края на паркинга, подобно на голяма черна автомобилна джанта. При падането си беше повлякла простора с нечие пране и сега гащи и фланелки се вееха на вятъра над нея.

— Да минем отстрани — предложи Синтия.

— Не мога да заобиколя: ако минем отдясно, ще се преобърнем, откъм паркинга пък е много тясно, но…

— Ще успееш — опита се да изглежда хладнокръвна тя. — Освен това си ми длъжник, задето влязох в оная къща с теб…

— Добре, добре — съгласи се Стив и посегна към скоростния лост, навярно с намерение да превключи на първа, когато ръката му замръзна. Сниши глава и се заслуша. Синтия на свой ред чу шума и първата й ужасяваща мисъл беше,

(„те са тук, о, Боже, наврели са се някак си в камиона“)

че отново съскат змии. Но звукът не беше съвсем същият. Беше някакво остро свистене, нещо като шума, издаван от хартийки, попаднали в перките на вентилатор.

Изведнъж през облаците прах се показа някакъв летящ предмет, отправил се право към тях, В началото решиха, че е голям камък. Удари се в предния прозорец със силата на куршум и стъклото се пропука на лъчове във всички посоки. По цялата му повърхност се разплиска кръв на оскъдната светлина от фаровете кръвта изглеждаше черна като катран. След тътена от удара ги подразни неприятно хрущене на строшени кости и преди камикадзето да се свлече по стъклото, Синтия забеляза едно от кръвожадните му, готови всеки момент да угаснат очи. Отново изпищя, този път без дори да се опита да се спре.

Последва втори тътен, този път над главите им. Тя вдигна очи и видя, че покривът на кабината е хлътнал.

— Стив, да се махаме далеч от тук! — извика. Той включи чистачките и една от тях избута смачкания лешояд до решетките на радиатора. Птицата повече не помръдна, превърнала се в своеобразен тумор с човка. Другата чистачка размаза в огромно ветрило кръвта и перушината по стъклото. По лепкавата течност веднага започна да се наслоява пясък. Стив натисна бутона за водните струи. Стъклото се поизми в горния край, но надолу нямаше как: трупът на убитата птица пречеше на чистачките да работят.

— Стив — отново се обади Синтия. Тя самата усещаше движението на устите си, беше като парализирана от страх. Вътрешностите й също все едно ги нямаше: беше се превърнала в празна кутия, из която само вятърът свисти. — Под фургона. Идват към нас изпод фургона. Виждаш ли ги?

И посочи с пръст, за да види и той. От запад на изток вятърът засипваше шосето с пясък, пясъкът от своя страна се беше наредил в множество последователни вълни, напомнящи на дълги пръсти. По някое време щяха да се превърнат в ръце, ала сега-засега си оставаха пръсти. Изпод фургона беше изпълзял цял батальон от скорпиони. Синтия не можеше да определи броя им — как би могла, след като още не беше съвсем сигурна наистина ли ги вижда или си ги измисля? Може би не бяха чак сто, но във всеки случай имаше няколко десетки. Няколко десетки скорпиони…

Между тях и зад тях пълзяха змии, силуетите им се гърчеха на зиг-заг, плъзгаха се по миниатюрните пясъчни дюни със същата лекота, с която водните им събратя се стрелкаха из блатата.

„Не могат да проникнат вътре — повтаряше си Синтия. — Спокойно, спокойно, вътре няма да влязат!“

Не, може би дори не искаха. Може би не се очакваше да влязат. Може би друго се очакваше…

Небето се раздра от ново пронизително свистене, този път от страната на Синтия. Тя се наведе към Стив, сви се надве и вдигна инстинктивно ръка, за да закрие лицето си. Лешоядът се блъсна в страничния прозорец като същинска бомба, заредена с кръв, вместо с експлозив. Стъклото сякаш омекна и заплашително се огъна навътре, едва издържало да не се строши. Едно от крилете на лешояда плахо заблъска по предното стъкло, преди работещата чистачка да откъсне парчета месо и перушина.

— Всичко е наред! — изкрещя Стив и едва не се разсмя, докато прегръщаше с дясната си ръка Синтия през раменете. Сякаш беше прочел мислите й: — Няма страшно, не могат да проникнат вътре!

— Напротив, могат! — изпищя тя насреща му. — Птиците ще успеят, ако останем още малко на едно място! И змиите… и скорпионите…

— Какво? Какво казваш?

— Дали не могат да пробият дупки в гумите? — Пред очите й изведнъж изникна споменът за изоставената каравана на шосето, за спуканите гуми… Първо за караваната, после и за посинелия мъж в къщата със светещите прозорци, за множеството дупчици, големи колкото прашинки смлян пипер: две по две, две по две, по цялото лице. — Могат, нали? Толкова много на брой, ако се нахвърлят с жилата и зъбите си срещу гумата, ще успеят.

— Не — възрази й той и тихичко се изсмя. — Някакви си пясъчни гадинки, нямат и десет сантиметра, та на тях жилата им са като трънки на храст, шегуваш ли се?

В следващия миг обаче вятърът изведнъж замлъкна и изпод краката си дочуха тъничко тракане и стържене. Синтия улови една малка подробност, която при други обстоятелства би й убягнала: Стив сам не вярваше на думите си. Искаше му се да си вярва, но не можеше.