Стивън Кинг
Град Отчаяние (7)

2.

„Всемогъщи Боже — мислеше си Джони. — Пустото му дете си е изгубило акъла напълно.“

Светкавично издърпа колана на коженото си яке, протегна, колкото можеше, ръка през решетките и замахна към койота. Заострената катарама се заби в оголения корем на хищника буквално на стотна от секундата, преди той да е захапал десния крак на момчето.

Този път койотът изскимтя от болка и изненада едновременно. Изви се като змия във въздуха и понечи да захапе колана. Джони го издърпа навреме, уверен, че няма да помогне особено: беше твърде тънък, койотът щеше да го прегризе много преди момчето да се е промушило през решетките…, ако то изобщо успееше да се промуши, в което Джони се съмняваше. Захвърли колана през рамо и също тъй бързо изхлузи тежкото си кожено яке: опитваше се с резки движения да задържи вниманието на койота върху себе си. Имаше чувството, че в жълтите очи на звяра се чете същият безизразен поглед, който бе забелязал у полицая.

Момчето провря задника си през решетките и шумно си пое въздух. Джони дори намери време да се запита как ли на него биха му подействали ледените метални пръчки. Койотът понечи да се обърне по посока на звука, затова Джони грабна дрехата си за яката и замахна, преди да е станало късно. Ако заради колана животното не беше направило една-две крачки към килията му, сега якето едва ли щеше да го достигне… Но койотът се беше приближил и кожената дреха обърса лявото му рамо. Още при допира на якето до козината му звярът се извърна и челюстта му захапа с такава сила материята, че Джони едва не си изтърва дрехата. Не койотът, а той се оказа тегленият, и от изненада се удари право в решетките пред себе си. Челото му изпука в желязото, пред очите му преминаха червени вълни, само за късмет подутият му нос нацели спасителното празно пространство между пръчките.

— Не, няма да се дам — закани се Джони, нави дрехата около двете си китки и започна на свой ред да дърпа. — Ела тук, куче… Ела тук, гаден мършояд… Ела тук, при мен… Хайде, кажи здрасти, кажи здрасти.

Койотът ръмжеше яростно насреща му, но якето, което беше налапал, не му позволяваше да даде пълна воля на гнева си. Яке за хиляда и двеста долара… На Джони не му се щеше да вярва, че му е бил писан такъв трагикомичен завършек.

Стегна мускулите на двете си ръце — вече не бяха толкова силни, колкото преди трийсет години, но пък и съвсем не бяха старчески безпомощни — и започна да тегли койота към килията. Чуваше се как ноктите на животното дерат дървения под. Койотът запъна крак под бюрото и отърси глава, надявайки се да изтръгне якето от ръцете на Джони. Съдържанието на джобовете се разпиля на всички посоки из помещението: хапчетата валидол, пътните карти, резервните ключове от мотора, джобната аптечка (аспирин, кодеин на капсули, захарин, сода бикарбонат), слънчевите очила, дори проклетият мобифон. За секунда Джони позволи на койота да отстъпи крачка-две назад, преди да опъне якето повторно. Играеше си на рибар, опитващ се да закачи здраво рибата за кукичката. Койотът се оказа неподготвен и удари главата си в ръба на бюрото. Джони усети как топли вълни на радост обливат сърцето му.

— Ариба! — злорадо се обърна той към вълка. — Не ти ли дойде малко нанагорно?

— Побързай! — извика Мери. — Дейвид, побързай!

Джони хвърли поглед към килията на момчето. Гледката му подейства толкова смразяващо, че силите едва не го напуснаха — ако койотът беше дръпнал малко по-силно, вероятно щеше да изтегли якето измежду пръстите му.

— ПОБЪРЗАЙ! — крещеше жената, но Джони виждаше с очите си, че Дейвид не може да побърза. Насапунисаното му тяло, напомнящо за огромен гол охлюв, се бе подало чак до брадичката, но по-нататък пътят се оказваше затворен. Главата си оставаше затворничка на решетките. Като гледаше извития врат на момчето и подалата му се между железните пръчки челюст, на Джони му мина през ума зловещо сравнение:

Детето беше като обесено.

3.

Всичко вървеше наред, докато не стигна до главата. Но ето, че бузата му остана залепена за дъските на пода, брадичката му подпираше едната пръчка, тилът му — другата. Обхващаше го паника, и заради клаустрофобията, и заради кошмарните спомени от детството, които като димна завеса се спускаха пред очите му. Миризмата на дърво и хладните железа на решетките бяха събудили един отдавна заспал, ужасяващ образ от телевизионния екран: силуета на английски пуритан-каторжник, окован в дървен тумрук. Чуваше виковете на баща си, писъците на жената, ръмженето на койота, но всичко това му се струваше толкова далечно, все едно не съществуваше. Главата му се беше заклещила за решетките и той трябваше да се върне обратно, само дето не беше сигурен може ли да се върне, след като и двете му ръце бяха от отсамната страна и той продължаваше да се опира на едната…

„Господи, помогни ми — помисли си Дейвид, без да знае може ли да счита това за молитва или не; твърде беше изплашен, за да се моли истински на Господ. — Моля Те, помогни ми, не ме оставяй тук заклещен. Моля Те, ела ми на помощ.“

„Обърни си главата“ — отвърна му гласът, който от време на време му се причуваше. Както обикновено тонът беше непринуден, дори леко пренебрежителен, сякаш нещата, които изричаше, бяха толкова очевидни, че не си струваше да се споменават. Както и преди обаче, Дейвид се уверяваше, че мисълта не се е зародила в неговото съзнание, а само е преминала през мозъка му като през тръба.

Друг образ изплува в мислите му: две ръце, притиснали дебела книга за кориците. Въпреки картона на обложката страниците все щяха да се прилепят още малко една към друга. Можеше ли да стори същото с главата си? Дейвид си мислеше — или само се надяваше, — че ще успее. Но за целта трябваше да заеме правилна позиция.

„Обърни си главата“ — повтори гласът.

Някъде откъм гърба на Дейвид се разнесе шум като от раздираща се материя.

— Знаеш ли колко струва това, бе? — сопна се на койота Маринвил. Гласът му издаваше едновременно и страх, и недоволство, и искрено забавление.

Дейвид се изви по гръб. За начало му беше достатъчно, че не усеща повече металната летва в брадичката си. Вдигна ръце към главата си и облегна длани на пръчките.

„Така добре ли е?“

Никакъв отговор. Толкова често гласът отказваше да му отговаря. Защо?

„Защото Господ е жесток — напомни му отец Мартин, който продължаваше да го напътства, дори от хиляди километри разстояние. — Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки? Може би ще намерим някой филм на ужасите по телевизията, някоя стара продукция, например «Мумията»?“

Натисна с две ръце едновременно. В началото нищо не се получаваше, но сетне бавно-бавно насапунисаната му глава започна да се плъзга между пръчките на решетката. Настъпи и ужасяващият миг, в който ушите му се оказаха притиснати като в клещи към черепа му и всичко отново запецна. Дейвид усещаше как кръвта му напира из слепоочията, как от жестоката болка мислите му отново побягват в неизвестна посока. Вече беше сигурен, че ще си остане заклещен во веки веков на това място, че ще умре в безкрайна агония, подобно на еретик, качен на някоя от машините за изтезания на Инквизицията. Направи, колкото сили имаше, последен напън, впери поглед в мръсния таван над себе си и щом усети най-сетне движение, тихо и сподавено, но все пак победоносно простена. Най-трудното беше минало, нататък нямаше да има проблеми. Едното му ухо кървеше, но важното беше, че се беше озовал от външната страна на решетките. Беше успял. Гол, покрит с изсъхващата зеленикава пяна на сапуна, Дейвид бавно се надигна от земята. Главата го цепеше от болка, за момент се уплаши да не му изскочат очите от напрежение, също като на анимационния Ромео, съзрял пищната блондинка пред себе си.

Койотът, като че ли не го притесняваше изобщо: Господ му беше запушил устата с мотоциклетистко яке, нямаше да го обезпокоява. По пода стояха разхвърляни вещите на мъжа със сивите коси, самото яке се беше сцепило през средата. От устата на звяра беше провиснала олигавена черната лъскава кожа, като добре надъвкана тежкарска пура.

— Излизай оттук, Дейвид! — подкани го баща му. От сълзи и страх гласът му беше станал толкова дрезгав, че трудно се познаваше. — Бягай, докато можеш!

Мъжът със сивите коси, Маринвил, за стотна от секундата се спогледа с Дейвид.

— Прав е татко ти, момче, бягай! — След което се обърна отново към койота. — Хайде, скитнико пустинен, сигурен съм, че можеш и по-добре! Отсега ми се иска да те гледам, докато сереш ципове през гъза си! — И за да подчертае по-добре думите си, дръпна якето към себе си. Койотът заскърца с нокти по дъските, опитвайки да се задържи на изпънатите си предни лапи. Беше изтегнал врата си като струна и, извил на една страна глава, за да е по-силна захапката му, разтърси муцуна.

Дейвид се надигна на колене и издърпа дрехите си от килията. Напипа патрона в джоба на панталоните и за всеки случай ги притисна плътно до гърдите си. Изправи се и за няколко секунди се почувства като на въртележката в лунапарка. Трябваше да се хване за металната решетка, за да не падне обратно на пода. Билингзли сложи ръка върху неговата. Дейвид се учуди на топлината й.

— Бягай, синко! — рече белокосият. — Нямаш време.

Дейвид се обърна към вратата и мъчително се затътри.

Главата му продължаваше да се мае, едва пазеше равновесие. Дръжката на бравата упорито му бягаше. Дейвид се олюля, но успя да се задържи на крака и най-сетне смогна да отвори. Обърна се като за довиждане към баща си.

— Ще се върна.

— Да не си посмял! — сряза го веднага баща му. — Намери някъде телефон и се обади на полицията. На щатската полиция. И бъди внимателен, недей…

Думите му бяха прекъснати от раздиращия звук на скъсаното скъпоценно яке. Кожата най-сетне беше поддала и се беше разцепила на две. Койотът, който не очакваше толкова лесна победа, изхвърча метър-два назад, претърколи се на една страна и забеляза голото момче на вратата. Надигна се на крака и се стрелна право към него. Мери изпищя от ужас.

— Бягай, момче, ИЗЧЕЗВАЙ! — изрева и Джони на свой ред.

Дейвид се гмурна в отвора на вратата и я затръшна след себе си. Нямаше и секунда и койотът се стовари с цялата си тежест върху нея. Вой — още по-ужасяващ, защото звярът беше вътре в сградата, — разтресе цялото помещение зад гърба му. Сякаш койотът разбираше, че са го изиграли, каза си Дейвид. Сякаш още по-добре разбираше, че човекът, който го беше оставил на пост, никак нямаше да се зарадва.

Койотът се засили и се хвърли повторно срещу вратата. Глух тътен огласи стълбите, след него и трети. Животното нададе отново вой. Сапунисаната кожа на Дейвид настръхна. Точно пред него се спускаха стълбите, по които малката му сестричка се беше пребила. Ако побърканото ченге не я беше отнесло, тя и сега щеше да лежи на долната площадка, щеше да го чака в сумрака, за да го стрелне с облещения си, укорителен поглед. Защо брат й не беше спрял Торбалан, искаше да знае тя, за какво са големите братя, ако не могат да се справят с някакви си торбалани?

„Не мога да сляза там долу — каза си Дейвид. — Не мога, за нищо на света.“

Може — не може, никой не го питаше, той трябваше да слезе.

Навън вятърът духаше с такава сила, че тухлената сграда скърцаше като платноход насред открито море. Дейвид слушаше как вълни от прах и пясък се разбиват в стените, как се стелят като сняг по прозорци и врати. Койотът продължаваше да вие. Двамата ги разделяха някакви си три сантиметра дърво… и той го знаеше.

Дейвид затвори очи и вдигна две ръце пред устата си.

— Господи, пак е Дейвид Карвър. В такава каша съм се забъркал, че повече не може. Моля Те, закриляй ме, посъветвай ме какво да сторя! Исусе Христе, на Теб се уповавам. Амин.

Дейвид Карвър отвори очи, пое дълбоко въздух и се хвана за перилата. След което, все така гол, притиснат дрехите до тялото си, потегли към сенките пред себе си.

4.

Стив се опита да каже нещо, но не можа. Опита втори път, но думите пак заседнаха в гърлото му. Някакъв нечленоразделен звук, приличащ повече на птиче писукане, ги замести. „Звучиш подобно на пърдяща мишка“ — помисли си той.

Усещаше как Синтия се е хванала за ръката му и я мачка между пръстите си, още малко и щеше да го заболи, но болката щеше да е незначителна в случая. Нямаше представа колко време са прекаран и така на едно място, пред вратата на голямото осветено помещение в дъното на ламаринената постройка. Бяха вцепенени в същинска дрямка, от която ги разбуди мощното дрънчене от паркинга: вятърът беше съборил някакъв голям предмет. Синтия се стресна и дъхът й секна, все едно я бяха шамаросали през лицето. Вдигна свободната си ръка и я сложи пред едното си око, все едно се надяваше така да излъчва по-малко ужас. По страните й се бяха затъркаляли сълзи.

— Защо? — промълви тя едва-едва. — Защо?

Стив поклати глава. Нито знаеше, нито можеше да предполага. Само в две неща беше сигурен: че хората, които бяха сторили всичко това, ги няма. Иначе двамата със Синтия нямаше да са вече между живите, и че той, Стивън Еймс от Лъбък, Тексас, съвсем определено не желае да ги срещне, хрумнеше ли им да се завърнат.

Голямото помещение в задния край на ламаринената постройка имаше функцията едновременно на работилница, лаборатория и склад. Беше осветена от закачени по стените мощни електрически крушки в метални светлоотразители — донякъде напомняха на свалените ниско над билярдните маси полилеи в заведенията. Огряваха всичко в наситено цитронено жълто. Стив прецени, че в помещението спокойно могат да работят два екипа едновременно: едните щяха да анализират рудата в лявата половина на помещението, другите — да я сортират и описват в дясната. Откъм страната за сортиране бяха наредени няколко големи коша за пране, всички натъпкани догоре с камъни. Тези явно бяха вече разделената продукция: единият кош беше зает с камъни в черен цвят, друг — с малки камъчета, същински чакъл, сред които проблясваха кварцови нишки.

От страната за анализи (ако наистина ставаше дума за това), на дълга маса, затрупана с уреди и наръчници, стояха включени няколко компютъра „Макинтош“. Мониторите си играеха да показват различни „скрийн-сейвър“ програми: на единия се сменяха изящни геометрични фигури, под които се четеше: „ГАЗ ХРОМАТОГРАФЪТ ГОТОВ“; на съседния, най-вероятно без знанието на „Уолт Дисни“, Гуфи си сваляше гащите на всеки седем секунди и си размахваше внушителния уред, напявайки: „ЮХ-ЮХ-ЮХ“.

В далечния край на залата се отваряше двукрила врата за автомобили, на която беше изписано със синя боя: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СКРИВАЛИЩЕТО НА ЕРНАНДО“. Отсам вратата имаше широки плотове за разтоварване и до тях сега беше паркирал камион с открито ремарке, също пълно със скални отломъци. На стената вляво от камиона имаше табела: „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. ПРАВИЛНИК НА СЗСОМ. БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЯ“. Под табелата бяха наредени закачалки, но по тях не висяха каски. Те лежаха разхвърляни по земята, в краката на хората, които бяха овесени на куките, буквално като заклан добитък в месарски фризер.

— Стив… Стив, това… да не са манекени? Като онези от универсалните магазини? Да не е… някоя шега?

— Не — като за начало не беше зле. Думата се откъсна с мъка от пресъхналото му гърло, но все пак надви мълчанието. — Знаеш, че не са манекени. Пусни ме, Синтия, ще ми счупиш ръката.

— Не ме пъди, де! — почти проплака тя. Продължаваше да крие половината си лице с ръка и сега, с едно око, като пират, започна да оглежда висящите трупове. По радиото бяха сменили Трактърс с Дейвид Лий Мърфи, а Дейвид Лий Мърфи на свой ред даваше път на рекламата за някакво си райско кътче, наречено „Уейлън’с“, което гласът в ефира представи като „Остинския магазин за всичко!“

— Не те пъдя, само не ми мачкай костите. — Стив вдигна другата си ръка и с треперещи пръсти започна да брои телата. Един, двама, трима…

— Мисля, че малко съм се подмокрила — призна си Синтия.

— Хич да не ти пука… Четирима… петима, шестима…

— Трябва да се махаме оттук, Стив. Като го гледам това, имам чувството, че оня, дето ми разби носа, е като Дядо Мр…

— Млъкни и ме остави да броя!

Тя притихна, но долната й челюст безпомощно се тресеше, а от усилията да сдържа хлипанията си гърдите й започваха да я болят. Стив вече съжаляваше, че се беше развикал — не му беше за първи път при това, — но мисълта се оказваше неспособна да контролира през цялото време реакциите му. Божичко, та той способен ли беше изобщо да мисли…

— Тринайсет — заключи той накрая.

— Четиринайсет — поправи го тихичко Синтия, все едно се страхуваше да не й се сопне отново. — Не преброи онзи в ъгъла. Падналия от к-к-к…

„Куката“ беше думата, която се мъчеше да произнесе, но както заекваше, така изведнъж се разплака с глас. Стив я прегърна с две ръце и я притисна до себе си. Горещото й, влажно лице се опря на гърдите му. На диафрагмата му, ако трябваше да бъде съвсем честен. Синтия си беше нисичка.

Стив вдигна поглед над екстравагантно боядисаните й коси и установи, че е права — свит на земята в ъгъла лежеше един труп в повече. Четиринайсет мъртъвци на едно място, поне трима от тях — жени. За останалите можеше само да гадае: всички бяха свели глави ниско над гърдите си и лицата им не се виждаха. Девет — не, десет, заедно с онзи в ъгъла — от труповете бяха облечени в лаборантски престилки, двама бяха с дънки и ризи без яки, последните двама носеха костюми, вратовръзки и лъскави обувки. От тях единият, като че ли беше изгубил някъде лявата си ръка. Стив се досещаше къде е тя в момента, не се досещаше, ами беше сигурен. Повечето бяха застреляни в главите, при това са гледали убийците в очите, защото куршумите бяха изскочили през тила им. Трима поне бяха изкормени като риби: белите им престилки вече бяха кафяви от съсирената кръв, изпод плата се подаваха червата им, а в краката им се събираха червени локви.

— При нас е Мери Чепин Карпентър, която иска да ни разправи защо се чувства толкова щастлива днес — говореше гласът по радиото, заглъхнал за секунда от лошата връзка. — Може би е посетила магазина „Уейлън’с“ в Остин? Нека проверим.

Мери Чепин Карпентър започна да обяснява на овесените в лабораторията на минно дружество „Деспърейшън“ мъже и жени какъв прекрасен ден бил днешният за нея: как била спечелила от лотарията и така нататък… Стив се отскубна от ръката на Синтия, направи крачка-две по посока на труповете и започна да души из въздуха. Не усещаше следи от огнестрелен дим, но това нищо не означаваше — климатиците бяха достатъчно мощни, за да го разсеят за минути. Затова пък кръвта по престилките на тримата изкормени беше засъхнала. Това навярно означаваше, че убийците, които и да са, са си тръгнали отдавна.

— Да се махаме! — дръпна го Синтия за рамото.

— Добре — съгласи се той. — Само…

Той млъкна насред изречението — изведнъж очите му се бяха спрели на нещо интересно. Беше малка вещ, поставена на края на масата с компютрите, вдясно от монитора, на който се размахваше Гуфи. Не беше скален отломък, по-точно не беше скален отломък като останалите. По-скоро приличаше на археологическа находка. Стив се приближи до масата и се надвеси над камъка.

Момичето се забърза по дирите му и нервно го дръпна отново за ръката:

— Какво ти става? Тук да не сме на туристическо посещение! Ами ако…

В този миг Синтия на свой ред забеляза предмета, привлякъл вниманието му, и на свой ред остана със зяпнала уста. От любопитство чак протегна ръка и прокара пръст по повърхността му. Дъхът й сякаш секна и тя се отдръпна мигновено. В същия миг тялото й се сгърчи в неволна конвулсия, все едно я беше ударил ток, и коремът й се опря в ръба на масата.

— По дяволите — изруга Синтия и си пое дълбоко въздух. — Май че току-що… — но не довърши мисълта си.

— Току-що какво?

— Нищо — отговори бързо тя, но по изчервеното й от вълнение лице Стив заключи, че не ще да е било съвсем нищо. — Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата „грозен“ в речниците.

Камъкът изобразяваше вълк или койот и въпреки че изработката беше доста примитивна, изглеждаше до такава степен поразителна, че за няколко секунди двамата забравиха за масовото убийство, жертвите на което продължаваха да висят на някакви си двайсет метра от тях. Главата на звяра беше извита под необичаен ъгъл (в положение, което съвсем определено изразяваше свиреп глад), очите му стрелкаха искри на бяс, готови сякаш да изхвръкнат от орбитите. Челюстта беше несъразмерно голяма в сравнение с тялото — напомняше паст на алигатор — и разцепена на две, за да се покажат заострените зъби отдолу. Статуетката, ако изобщо ставаше дума за статуетка, беше строшена от гърдите надолу. Личеше откъде започват предните лапи, но това беше всичко. От времето камъкът се беше покрил с дупки и пукнатини. Тук-там повърхността му проблясваше, също като скалните отломъци, които бяха забелязали в един от кошовете в отсрещния край на помещението. До камъка, подпряна с пластмасова кутийка кабарчета, стоеше бележка:

„Джим, какво по дяволите е това? Имаш ли представа?

Барби.“

— Погледни езика — каза Синтия с неузнаваем, почти замечтан глас.

— Какво му има на езика?

— Представлява змия.

Да, и Стив се увери, че е змия. Може би кротал. Във всеки случай с големи зъби.

Изведнъж Синтия отърси глава. В очите й се върна тревогата отпреди малко и тя дръпна приятеля си за ризата.

— Какво правим, за Бога? Не сме в час по рисуване, трябва да се махаме оттук!

„Да, така е — съгласи се в мислите си Стив. — Въпросът е къде да отидем.“

Но за това щяха да се тревожат едва щом се приберат в камиона. С право или не, беше убеден, че точно на това място мозъците им не биха се оказали особено продуктивни.

— Хей, а какво стана с радиото? — попита Синтия.

— Ъ? — ослуша се Стив, но музиката наистина беше изчезнала. — Не знам.

По лицето на Синтия се изписа изражение на тайнствена решителност и тя посегна повторно към предмета на масата. Този път докосна звяра между ушите. При допира отново й секна дъхът. Всички лампи в лабораторията премигнаха — в това Стив беше повече от сигурен — и радиото се включи повторно. „Хей Дуайт, хей Лили, стига сте се били — рецитираше стиховете на своята радост Мери Чепин Карпентър, — тази нощ ще бъдем щастливи!“

— Божичко — възкликна Стив. — Как ти хрумна?

Синтия се обърна към него. Погледът й беше някак замаян. Тя вдигна рамене и изплези език, за да оближе горната си устна.

— Не знам. — С рязък жест опря ръка в челото си и здраво притисна с пръсти двете си слепоочия. След секунда-две я свали: замайването беше изчезнало, на негово място се бе завърнат страхът. — Какво по дяволите… — попита тя, по-скоро самата себе си.

Стив понечи на свой ред да пипне камъка, но тя му улови китката навреме.

— Недей, усещането е гадно.

Но той отмести ръката й и сложи пръст върху гърба на вълка (изведнъж нещо му проговори, че животното е вълк, никакъв койот). Радиото отново угасна. В същия момент зад гърба им се дочу трясък като от счупено стъкло. Синтия изпищя от страх.

Стив вече беше вдигнал ръка от камъка: дори и нищо да не се беше случило, пак щеше да я отмести, защото усещането наистина беше неприятно. Но нещо се беше случило. Сякаш една от жизненоважните връзки в мозъка му се беше прекъснала. А може би имаше и друго… Дали не го беше споходила някаква мисъл за момичето? По-точно за нещо, което можеше да направи с момичето? От онези неща, които може да се приискат и на двамата, но, за които не бихте споделили дори пред приятели? Нещо като експеримент?

Още разсъждаваше над тези въпроси, мъчейки се да си спомни за какъв точно експеримент се беше сетил преди малко, когато пръстът му, сякаш от само себе си, посегна отново към камъка. Дори не си даваше ясна сметка защо, но идеята го привличаше. „Да го оставим този ми ти пръст да ни отведе, където знае — каза си Стив развеселен. — Да пипа, където…“ Но Синтия го грабна за ръката, този път много по-енергично, и я отблъсна встрани само миг, преди да се е докоснала повторно до гърба на вълка.

— Хей, човече, ако си оглушал, гледай ми устните: Искам да се махаме оттук! Веднага!

Стив пое дълбоко въздух, след което го изхвърли от дробовете си. Повтори упражнението и като че ли започна да усеща по-добре собствената си глава. Изведнъж го облада страх, по-силен от когато и да било. Страх от нещо неизвестно. От нещо, което май и не държеше да знае.

— Добре, да вървим тогава.

Хвана я за ръката и я поведе обратно по коридора. Само веднъж погледна през рамо зад себе си, към натрошената сивкава скулптурка. Извита в хищно изражение глава; облещени очи; огромна челюст; език във формата на змия. Но и нещо друго, нещо повече зад всичко това. И Гуфи, и геометричните фигури бяха изчезнали от екраните. Сякаш мощно късо съединение беше изключило мониторите.

През вратата на офиса с аквариума беше изтекла вода. На мокета в коридора беше изхвръкнала малка рибка, която отчаяно се бореше за кислород. „Е — помисли си Стив, — поне знаем какво се е счупило.“

— Не гледай в стаята — посъветва той Синтия. — Просто…

— Чакай, не чу ли нещо? — попита тя изведнъж. — Някакви гърмежи, изстрели, нещо такова?

Стив се ослуша, но долавяше само шума от вятъра… Когато внезапно му се стори, че усеща нечии приглушени стъпки зад гърба си.

Извъртя се като на пружина, но не видя нищо. Разбира се, че нямаше да види. Какво си беше помислил? Че някой от труповете се е свлякъл от куката и е тръгнал да ги гони? Тъпо. Дори и при тези обстоятелства трябва да се срамуваш от себе си, куха главо. Но имаше и друго чувство, от което не можеше да се освободи, ще или не ще: статуетката. Тя се беше вмъкнала в съзнанието му, беше забърничкала като с пръст из мозъка му. Искаше му се да не я беше виждал. Още повече му се искаше да не я беше докосвал изобщо.

— Стив? Нищо ли не чу? Май че бяха изстрели! Ето! Още един!

Вятърът изсвири над главите им и в същия момент нещо друго се сгромоляса на земята навън. Двамата извикаха и се хванаха един друг за ръцете като малки дечица в тъмното. Предметът какъвто и да беше той, се затъркаля по плаца и започна да стърже по асфалта.

— Не чувам нищо, само вятъра. Може би ти си чула тръшкането на врата. Ако не си, измисляш.

— Бяха поне три, един след друг — поклати Синтия глава. — Може и да не са били изстрели, но бяха три.

— Може да са били предмети, литнали с вятъра. Хайде, бонбонче, да разтърсим опашки и да бягаме.

— Не ми викай бонбонче и аз няма да ти викам тортичка — опита се да се направи на обидена Синтия, но очевидно не й беше до пререкания. Докато минаваха покрай офиса, гледаше право пред себе си.

Стив обаче хвърли един поглед в стаята: от аквариума не беше останало нищо — само мокър пясък насред парчета от стъкло. Ръката беше паднала с дланта нагоре на земята. В шепата й лежеше умряла гупа. Пръстите сякаш се протягаха към него в жест на гостоприемство: влез, странниче, седни, отпусни се, mi casa es tu casa^[1].

„Не, благодаря“ — отхвърли поканата Стив и забърза нататък.

Когато прекосиха разхвърляната чакалня и той натисна дръжката на бравата, вятърът буквално издърпа вратата от ръцете му. Навън се стелеше пясък като сняг. Целият въздух беше изпъстрен със златисти дантели, които скоро щяха да изчезнат заедно с последните лъчи на залязващото слънце. Над главите им вече се показваха първите звезди. Вятърът заплашваше всеки миг да се превърне в ураган. Стар, ръждясал варел, върху който личаха думите: „ДА СЕ ИЗПОЛЗВА ПО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ“, се търкаляше по плаца, подмина паркирания камион на Стив и продължи право към пустинята. Блъскането на летвата за знамето по металния пилон бе навлязло в бесен ритъм. Някъде вляво от тях на два пъти се разнесе тътен, като от приглушен изстрел с пистолет. Синтия се притисна инстиктивно към Стив, който се обърна по посока на звука и видя големия син самосвал: от силата на вятъра задният капак се отваряше и с трясък се затваряше. Ето, още веднъж.

— Да не би това да са твоите изстрели? — Трябваше да се надвиква с вятъра.

— Как да ти кажа… Звукът не беше точно същият.

Вечерта се огласяше от мощния вой на койотите в пустинята. На гласовете, които вятърът носеше от запад, припяваха други — от север. Стив се сети за старите телевизионни репортажи от концертите на „Бийтълс“, от времето на най-голямата мания по тях — койотите като че ли не се различаваха съществено от хилядите пищящи момичета на екрана.

Двамата със Синтия се спогледаха:

— Хайде! — подкани я той. — Да бягаме в камиона.

Двамата се прегърнаха, да не би вятърът да ги отнесе, и забързаха към машината. Щом се озоваха повторно в кабината, момичето решително удари с лакът бутона за заключване. Стив направи същото и запали мотора. Спокойното равномерно боботене донякъде го успокои и той започна да разсъждава на глас:

— Добре, и сега къде ще съобщим за всичко това? До Остин няма да се доберем: много е далеч, пък и бурята се придвижва именно от запад. Най-много вятърът да ни изхвърли извън пътя и да чакаме бурята да отмине с надеждата, че моторът ще запали. Остава ни Елай, но оттук до там е поне два часа път — повече, ако ни застигне бурята, — или Деспърейшън, който се намира на километър.

— По-добре Елай — отговори му без колебание Синтия. Много е вероятно хората, които са свършили това тук, да се намират в момента в Деспърейшън. Съмнявам се няколко души полиция, дори с помощ от областния център, да се справят с тях.

— Да, но хората, които са извършили това, могат спокойно да се намират и някъде по шосето — възрази Стив. — Спомни си караваната, мотоциклета на шефа…

— Имаше минаващи коли — напомни му тя и подскочи от уплаха при падането на някакъв голям предмет в близост до камиона. Издрънча на метал. — Божичко, Стив, не можем ли просто да се разкараме от това шибано място?

И на Стив не му се стоеше на зловещия паркинг, но поклати глава в отказ.

— Не и преди да обмислим ситуацията. Проблемът е изключително сериозен. Четиринайсет трупа, без да броим шефа и хората от караваната.

— Семейство Карвър.

— Ще гръмне из цялата страна, щом се разбере. Ако сега се върнем в Елай и се окаже, че само на километър от града има ченгета с радиостанция, и ако за това време ония, които са извършили убийствата, са успели да духнат безследно… е, ще има да отговаряме на въпроси. На много въпроси.

Лампичките от таблото осветяваха лицето й в зелено, все едно й беше лошо.

— Да не намекваш, че ще ни обвинят нас, че сме го сторили?

— Нямам представа, но ще ти кажа едно: нито ти си дукесата на Уиндзор, нито аз съм й братовчед. Ние сме двойка типове, срещнати случайно на пътя. Ти какви документи носиш със себе си? Шофьорска книжка имаш ли?

— Не можах да издържа изпита. Много се притеснявах.

— Социални осигуровки плащаш ли?

— Ами, изгубих си някъде картона. Мисля, че го забравих у оня, дето искаше да ми изяде ухото, но си спомням номера.

— Изобщо имаш ли с какво да докажеш коя си?

— Имам талон за намаление в „Тауър Рекърдс & Видео“ — тросна му се Синтия. — Две дупки още и ще спечеля безплатен компактдиск. Тъкмо се бях наточила, на „Идват вълците“… С тая музика, дето ни се предлага от пустинята, подходящо заглавие. Доволен ли си?

— Много — направи гримаса Стив и прихна да се смее. Тя го изгледа продължително и като че ли сенки преминаха по зеленото й чело. Очите й също потъмняха и Стив започна да се чуди няма ли да му се нахвърли да види колко кожа е способна да издере с нокти. Но вместо това Синтия на свой ред се засмя, пискливо и някак безпомощно. Той протегна ръка:

— Я ела тук за секунда.

— Не се прави на смешен с мен — предупреди го тя, но се примъкна на седалката и без всякакво колебание облегна глава на рамото му. Стив усещаше как цялото й тяло трепери. Ако им се наложеше да излязат от камиона, щеше да замръзне с дрипавата си тениска. По тези места след залез слънце температурите падаха повече от рязко.

— Толкова ли държиш да слезем в града?

— Най-много държа да ям сметанов сладолед в Дисниленд, но все пак мисля, че трябва да огледаме мястото. Ако нещата са нормални…, ако изглеждат нормални… ще се опитаме да намерим местната полиция да й съобщим на нея. Но ако забележим и най-малка подробност, която да ни се стори необичайна, надуваме газта и бягаме право в Елай.

Синтия го изгледа тържествено.

— Ще ти напомня това обещание.

— Така и трябва.

Стив превключи на скорост и подкара бавно към шосето. Златното сияние, което пробиваше през облаците прах на запад, беше придобило кехлибарен цвят. Нови звезди се бяха появили по небосвода, но с приближаването на пустинната буря, все по-трудно се забелязваха.

— Стив? Дали не носиш случайно пистолет със себе си?

Той поклати глава, мина му през ума да се върне в сградата на минното дружество и да потърси, но веднага се отказа от подобни намерения. Там повече кракът му нямаше да стъпи, за нищо на света.

— Пистолет нямам, но имам ей такова голямо швейцарско ножче, с всякакви джаджи по него. Има даже лупа.

— Чувствам се много по-спокойна така.

Стив се чудеше дали да не я попита за статуетката, любопитно му беше дали и на нея не й бяха минали през ума странни — експериментални — идеи като неговите. В крайна сметка не посмя. Също като мисълта да се върне обратно в къщата, и тази му се стори твърде злокобна. Изкара камиона на пътя и без да сваля ръка от раменете на момичето до себе си, продължи към града. Гъсти маси от пясък се въртяха пред светлините на фаровете, приемайки подобни на човешки силуети форми. Колкото и да не искаше, Стив постоянно се сещаше за висящите по куките трупове…

5.

Трупът на сестра му го нямаше пред стълбите, а това вече беше нещо. Дейвид застана за минутка пред двукрилата остъклена врата и огледа улицата. Беше се стъмнило. Въпреки че наситено синьото небе си оставаше все тъй чисто и ясно, пясъците бяха покрили като с гъста мъгла градчето. От отсрещната страна на улицата, върху покрива на някакво заведение стърчеше табела: „КАФЕ И ВИДЕОКЛУБ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, която се клатеше напред-назад от вятъра. Точно под табелата, на тротоара, бяха седнали два койота, вперили погледи в него. Между тях, напомняща с развяната си на вятъра перушина на някоя овехтяла с годините дамска шапка с пера, беше кацнала голяма, гологлава птица. Дейвид предположи, че става дума за лешояд. Лешоядът си клечеше между двата койота и хич не му мигваше окото.

— Не е възможно — каза си Дейвид, но колкото и да не му се вярваше, гледката си оставаше все същата.

На бърза ръка се облече, без да сваля поглед от вратата, която му се падаше вляво. Върху матовото стъкло бяха изписани с боя думите: „ОБЩИНСКИ СЛУЖБИ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, под тях стоеше приемното време: от девет до четири. Дейвид си завърза маратонките и отвори вратата, готов всеки момент да се обърне на другата страна и да побегне, усети ли някаква опасност… усети ли нещо да се движи, по-точно казано.

„Но къде да избягам? Къде мога да избягам?“. Помещението беше потънало в мрак и тишина. Дейвид опипа с лявата си ръка стената, представяйки си как някой или нещо го сграбчва в тъмното за китката, но нищо не се случи. Пръстите му докопаха пластмасовата плочка на електрическия ключ, сетне и самия ключ. Включи светлината, изчака за секунда очите му да привикнат с крушките на старомодните полилеи, след което пристъпи по-смело навътре. Точно насреща му се намираше дълъг тезгях с няколко прозореца за гишетата. Прозорците бяха с решетки също както в старовремските банки от филмите. На едно от стъклата пишеше: „ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР“, на съседното: „ЛОВНИ БИЛЕТИ“, на трето: „МИНЬОРСТВО И АНАЛИЗИ“. Последният прозорец беше по-малък и на него стояха надписи: „СЗСОМ“ и „ФЕДЕРАЛНИ Р-ДБИ ЗА ЗЕМЕПОЛЗВАНЕ“. На стената зад гърба на служителите беше изписано с дебели червени букви: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“.

„Мисля, че нещо вече се надигна — каза си Дейвид и обърна глава да огледа и другата половина от помещението. — Нещо не особено…“

Така и не довърши мисълта си. Очите му се разтвориха широко и той трябваше да прикрие устата си с ръце, за да не извика. За момент цветовете се изгубиха пред очите му, аха-аха и щеше да припадне. За да предотврати опасността, Дейвид притисна с длани двете си слепоочия, колкото главата му да го заболи повторно. Най-накрая отпусна ръцете си край тялото и с подивели от ужас очи, с разтреперана уста се вгледа в това, което го чакаше в отсрещния край на помещението. На стената стояха заковани закачалки за дрехи. На първата от страната на прозореца беше оставена каубойска шапка с лента от змийска кожа. На двете съседни бяха овесени две жени, едната застреляна, другата изкормена. Втората, изкормената, имаше дълги червени коси и го гледаше с отворена, застинала като в предсмъртен писък уста. Вляво от нея се люшкаше мъж, облечен в униформа цвят каки; очите му бяха сведени към земята, кобурът за пистолета зееше празен. Най-вероятно това беше Пиърсън, колегата на Ентрейджиън. До полицая висеше друг мъж, облечен в оплискана с кръв овехтяла тениска. Последна по ред беше Пай. Бяха я овесили за яката на фланелката с МотоКопс. На тениската беше нарисувана Каси Стайлс, застанала със скръстени ръце и сияеща усмивка пред машината си за сънища. Каси открай време беше любимото моточенге на Пай. Главата на Пай се люлееше свободно на строшения й врат, гуменките й безпомощно се протягаха към земята.

Дейвид обаче не можеше да откъсне поглед от ръцете й: мънички и розови, с едва-едва разтворени пръсти. „Не мога да я докосна, не мога дори да я приближа!“ Нямаше как. Трябваше да я приближи, освен, ако нямаше намерение да я остави така да си виси заедно с другите жертви на Ентрейджиън. В крайна сметка, за какво служеха големите братя, особено онези, които не се бяха показали достатъчно големи, за да я спасят от Торбалан и неговата неописуема злина?

Дейвид прибра двете си ръце една в друга и отново ги вдигна пред лицето си. От засъхналата сапунена пяна по тялото му кожата започваше да го сърби. Той затвори очи и заговори. Гласът му до такава степен трепереше от ужас, че не приличаше на неговия.

— Господи, знам, че сестра ми е при Теб и че това, което стои пред мен, е само спомен. Моля Те, помогни ми да сторя каквото трябва за нея. — Отвори отново очи и я погледна по-внимателно. — Обичам те, Пай. Съжалявам за всеки път, когато съм ти крещял или съм те скубал за плитките.

Това последното му дойде много. Той коленичи на пода и сгуши сведената си глава между двете си ръце. За да не изгуби съзнание, на няколко пъти си пое дълбоко въздух. Сълзите му прокараха тънки бразди през зеленикавата маска по лицето му. Това, от което най-много го болеше, беше съзнанието за онази врата, която преди няколко часа се беше затръшнала между двама им: тя никога повече нямаше да се отвори, не и на този свят. Дейвид никога нямаше да изпраща Пай за среща, никога нямаше да я види как уцелва коша само две секунди преди сирената. Тя никога повече нямаше да иска от него да я гледа, когато застава с главата надолу, нямаше повече да се чуди дали лампичката в хладилника остава да свети, щом затворят вратата. Едва сега Дейвид разбираше защо хората от Библията раздират дрехите си от мъка.

Когато най-после се успокои, той издърпа един от столовете до стената и го постави под Пай. Погледна ръчичките й, розовите й длани, и мисълта му отново понечи да се стрелне надалеч. С усилие на волята Дейвид се съсредоточи пред себе си: самият факт, че е способен да го стори, го изненада приятно. Но щом застана прав на стола и се вгледа по-отблизо в неестествената белота на лицето й, в потъмнелите й устни, съзнанието му за сетен път се размъти, душата му потъна в непоносима скръб. Без да се отпуска, Дейвид даде известен простор на мъката си. Каза си, че ще е по-добре за самия него, ако го стори. За пръв път му се случваше да види труп на мъртвец, ала ставаше дума за Пай и на него не му се искаше да се плаши от сестричката си, още по-малко да му се повдига при вида й. Вместо да мисли за мъртвото тяло пред себе си, по-добре да се потопи в скръбта си.

„Побързай, Дейвид.“

Не беше сигурен дали беше чул собствения си глас или онзи, другия, но при тези обстоятелства нямаше значение. Гласът беше прав. Пай беше мъртва, но баща му и останалите горе в килиите още не бяха. Освен това трябваше да мисли и за майка си. Това беше най-мъчителното от всичко, по-мъчително дори от мисълта за Пай, защото за нея поне не беше знаел какво ще й се случи. Докато сега побърканото ченге беше отвлякло майка му в неизвестна посока и кой знае какво й правеше в момента. Каквото си поискаше…

„Няма да мисля за това. Няма да си позволя да мисля за това.“

Вместо това си припомняше дългите часове, които Пай, гушнала Мелиса Сърчицето в скута си, беше прекарвала пред телевизора, за да гледа „Анимации-побъркации“. През последната година и нещо професор Побъркация бе изместен в сърцето й от моточенгетата (най-вече от Каси Стайлс и красивия полковник Хенри), но именно за стария учен се сещаше сега Дейвид. В главата му звучеше една от мелодийките на професор Побъркация и той я запя на глас, докато се пресягаше през трупа на убитото момиченце, за да откачи фланелката й от куката.

„Този смахнат старец… играеше на…“

Главата й безпомощно се отпусна на рамото му. Стори му се невъобразимо тежка: как бе могло толкова малко момиченце да я носи на крехките си рамене?

„Играеше на щрака-щрак със моя палец…“

Дейвид се обърна на другата страна и се смъкна тромаво от стола. От тежестта се олюля, но успя да се задържи на крака, след което отнесе Пай до прозореца. Докато вървеше, оправи с ръка раздърпаната й тениска. Беше се скъсала, но само малко. Положи я на земята, като внимаваше главата й да не се удари о паркета. Майка му го беше научила още по времето, когато Пай беше малко бебе и той беше искал да я държи в скута си. Беше ли й пял тогава? Не можеше да си спомни. Сигурно.

„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак…“

От двете страни на прозореца стояха окачени грозни, тъмнозелени завеси, тесни, затова пък дълги от тавана чак до пода. Дейвид откъсна едната от кукичките и я придърпа при себе си.

„Лудият старчок си тръгва за дома…“

Дейвид просна пердето до тялото на сестра си и започна глупавата песничка отначало. Искаше му се да й донесе Мелиса Сърчицето за компания, но Лиса беше останала при караваната. Пренесе Пай върху платнището и я зави със свободната половина. Придърпа зеления плат до лицето й и се почувства по-добре, много по-добре. Вече можеше да си представи как двамата са у дома и сестра му си е легнала да спи.

„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак — повтори той на глас, — лудият старчок си тръгва за дома.“

Дейвид се наведе и целуна Пай по челото.

— Обичам те, Пай — каза й той за последно и закри лицето й с пердето. Прибра ръце между коленете си и остана за минутка надвесен над сестра си, опитвайки се да си овладее чувствата. Когато се усети поуспокоен, се изправи на крака. Вятърът виеше навън, нощта всеки миг щеше да се спусне напълно, пясъкът трополеше по стените и прозорците подобно на хиляди човешки пръсти. В ушите му се набиваше остро, монотонно стържене на метал — скръц-скръц-скръц, — нещо на улицата непрестанно се въртеше. По едно време някакъв тежък предмет се стовари на земята пред сградата и от трясъка Дейвид чак подскочи като ужилен.

Отдалечи се от прозореца и с колебливи стъпки мина зад дългия тезгях. Повече трупове не видя, затова пък забеляза разсипаните по пода книжа зад бюрото на данъчния инспектор. По хартията личаха засъхнали петна от кръв. Столът на чиновника, с дълги крака и висока облегалка, лежеше прекатурен на паркета.

В служебното помещение имаше сейф, зеещ широко отворен (Дейвид не виждаше никъде пари, само огромни купища документи, останали непокътнати по местата си). Вдясно от него бяха наредени няколко бюра. Вляво имаше две затворени врати, и двете с тебелки със златни букви. На едната пишеше „НАЧАЛНИК НА ПРОТИВОПОЖАРНАТА ОХРАНА“ тя не го интересуваше. За разлика от другата, тази на Началника по гражданска безопасност. Джим Рийд, това му беше името.

— „Началник по гражданска безопасност. Това, което в по-голям град бихте нарекли шеф на полицията“ — промърмори под носа си Дейвид и се насочи смело към вратата. Беше отключена. Отново прокара ръка по стената, напипа ключа за лампата и светна. Първото нещо, което забеляза, беше огромната еленска глава, окачена на стената, вляво от бюрото. Следващото — убития човек зад същото това бюро. Беше се килнал на облегалката на стола си. Ако не бяха химикалките, забити в двете му очи и табелката, подаваща се от устата му, можеше да мине за заспал, толкова естествена беше позата, която заемаше. Двете му ръце стояха вързани пред изпъкналия корем. Носеше риза в цвят каки, както и колан през рамото, досущ като този на Ентрейджиън.

Отвън се дочу нов трясък от паднал тежък предмет и койотите започнаха да вият като същински хор от дяволи, пръкнали се от ада. Дейвид пак се стресна и за всеки случай хвърли поглед през рамо да не би Ентрейджиън да се е вмъкнал в стаята, без да го е чул. Нямаше никого, затова насочи вниманието си обратно към шефа на полицията. Знаеше точно какво трябва да стори и се убеждаваше, че щом е могъл да се докосне до мъртвата Пай, значи няма да му е трудно и с трупа насреща.

Най-напред обаче посегна към телефона. Очакваше връзката да е прекъсната и се оказа прав. Натисна за всеки случай един-два пъти бутоните, каза: „Ало, ало“ в слушалката, но нищо не се получи.

„Рум сървис, пратете ми стая“ — помисли си неволно Дейвид, докато връщаше слушалката на мястото й, и чак потръпна от ужас при спомена. Заобиколи бюрото и застана до полицая с химикалките в очите. Табелката с името му — „ДЖЕЙМС РИЙД, НАЧАЛНИК ПО ГРАЖДАНСКАТА БЕЗОПАСНОСТ“ — си стоеше на мястото на бюрото, следователно тази в устата му беше друга. На частта, която се подаваше измежду зъбите му, можеше да се прочете: „ДОТУК“.

Дейвид надуши позната миризма, но не беше нито на одеколон, нито на афтършейв. Погледна прибраните ръце на мъртвеца и по дълбоките бръчки на кожата се сети: лосион за ръце, ако не съвсем същият, какъвто използваше майка му, то поне подобен. Джим Рийд се е мазал с него малко преди да бъде убит.

Дейвид се опита да погледне в скута му, но не успя. Мъжът беше толкова дебел, а и столът му беше толкова близо до бюрото, че момчето не можеше да види, каквото търсеше. В самия център на облегалката беше пробита малка дупка, по нея можеше да се съди, че полицаят е бил застрелян. Химикалките му бяха забодени в очите (така поне се надяваше Дейвид), след като вече е бил умрял. „Хайде, давай по-бързо.“

Най-напред Дейвид издърпа стола по-далеч от бюрото, но в следващия миг нададе вик на уплаха и отскочи встрани, преди натежалият труп на Джим Рийд да наруши баланса си и да се стовари като чувал с картофи на земята. Подобно на снаряд табелката изхвръкна от устата му. Въпреки че падна с опакото нагоре, Дейвид имаше време да прочете пълното й съдържание: „НЕГРИТЕ ДОТУК“.

Опря коляно в земята и се наведе над мъртвеца. Сърцето му ускоряваше ритъма си. Панталоните на Рийд бяха разкопчани и отдолу се показваше бельо, каквото едва ли носеше всеки ден (широки копринени гащи с цвят на праскова); но Дейвид едва ли им обърна голямо внимание. Търсеше друго, затова въздъхна с облекчение, щом го намери. На единия си хълбок Рийд носеше служебния си пистолет. От другата страна висеше ключодържател, вързан за една от гайките на панталоните му. Прехапвайки устна, някак си убеден, че мъртвият полицай ще посегне (о, по дяволите, мумията ни преследва) и ще го сграбчи за ръката, Дейвид започна да се бори с ключодържателя. Халката дълго време се опъваше, преди да благоволи да се отвори. Дейвид трескаво се разтърси из ключовете, молейки се да намери каквото му трябваше… Имаше късмет. Между пръстите му се показа познатият квадратен ключ с черната магнитна лента, ключът от вратите на килиите горе. Така поне се надяваше.

Дейвид прибра връзката ключове в джоба си, хвърли най-сетне любопитен поглед към зеещия дюкян на полицая и разкопча кобура на пистолета. Извади оръжието и го пое с две ръце. Искаше едновременно да премери тежестта и да се наслади на онова усещане за насилие, което се излъчваше от предмета. Оръжието не беше автоматичен пистолет — от онези, при които пълнителят стои в дръжката, а обикновен револвер-барабанлия. Момчето обърна дулото към себе си, като внимаваше да не докосне, без да иска, с пръст спусъка: искаше да огледа по-добре барабана. Доколкото виждаше, във всяка от дупките стоеше зареден патрон, така че проблеми не биваше да възникват… Може би гнездото, което сега се намираше в затвора, беше празно — полицаите от филмите често правеха така, да не би да се прострелят по погрешка, — но сетне си каза, че и така да е, страшно нямаше: щеше просто да натисне спуска два пъти вместо един.

Обърна пистолета на другата страна и внимателно огледа дръжката. Търсеше къде е предпазителят. Не намери такъв, затова дръпна леко спусъка. Когато се увери, че петлето се надига от мястото си, бързо отпусна пръста си. Не искаше да стреля, без да се налага. Нямаше представа колко интелигентни животни са койотите, но ако изобщо разбираха от нещо, то това трябваше да са оръжията.

Върна се обратно в голямото помещение. Вятърът продължаваше да напира откъм улицата, сипейки пясък по прозореца. От последните отблясъци на слънцето небето се оцветяваше в пурпурночервено. Скоро щеше да изглежда напълно черно. Дейвид погледна за последно грозното зелено перде и силуетът, който се подаваше под плата. „Обичам те, Пай“ — си каза той наум, след което излезе на стълбището. Застана за миг пред вратата, пое си на няколко пъти дълбоко въздух със затворени очи и пистолет, насочен към земята.

— Господи, никога през живота си не съм стрелял с пистолет — рече Дейвид. — Моля те, помогни ми да използвам този, както трябва. В името на Исус. Амин.

След което предпазливо заизкачва обратно стълбите.