Метаданни
Данни
- Серия
- Град Отчаяние/Отмъстителите
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Desperation, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Тодоров, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 89 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2008 г.)
- Корекция
- NomaD (2008 г.)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Плеяда, 1999
ISBN 954-409-171–8
Преводач: Борис Тодоров, 1999
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999
Редактор Мирослава Стамболджиева
Коректор Любомира Якимова
История
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Град Отчаяние | |
Desperation | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1996 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.
Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с „Отмъстителите“, но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.
Филмът
По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.
Външни препртаки
- „Град Отчаяние“ в Internet Movie Database
- Blurbs относно книгата.
Изказвам благодарност най-вече на: Рич Хаслър от минна корпорация „Магма“; Уилям Уинстън, свещеник от епископалната църква; Чък Верил, мой дългогодишен (и многострадален, както той би се изразил) редактор; Табита Кинг, която е моя съпруга и най-строга критичка. Сигурно вече си научил наизуст останалото, Верни читателю. Хайде да го изрецитираме заедно: „За точната информация заслугата е тяхна, а ако се натъкнеш на фактологически грешки, вината е изцяло моя.“
Неговата поезия познаваше един пейзаж
и той си оставаше пустинята…
Част първа
Шосе №50: На гости у вълка, на гости у скорпиона
Глава първа
1.
— Господи!
— Какво има, Мери?
— Не видя ли?
— Какво да видя?
Младата жена се извърна към него и на ослепителната светлина на пустинното слънце той забеляза, че е пребледняла като платно; набиваха се в очи единствено изгарянията по бузите и челото й — дори и най-добрият лосион не можеше да я защити напълно — беше светлокожа и лесно изгаряше от слънцето.
— Онзи пътен знак…
— Не забелязах нищо особено.
— Имаше мъртва котка, Питър! Май беше закована… не ми се ще и да мисля. — Той рязко натисна спирачките, но Мери го сграбчи за рамото и му се сопна: — Дори не си помисляй да се връщаме обратно.
— Но…
— Никакво, „но“! Да не си решил да я снимаш? В никакъв случай! Ако я погледна още веднъж, ще повърна.
— Бяла котка ли беше?
В огледалото за обратно виждане той забеляза гърба на някаква табела — вероятно знака за ограничение на скоростта, за който жена му говореше — но това беше всичко. Точно когато минаваха покрай него, се беше загледал в обратната посока и наблюдаваше ято птици, летящи към близките планински била. По тези места шофьорите не се чувстваха задължени през цялото време да гледат пътя: в Невада наричаха шосе №50 „най-самотното шосе в Америка“ и Питър Джаксън напълно подкрепяше това определение. Разбира се, той беше израснал в Ню Йорк, затова може би се чувстваше странно в тази „обстановка“. Агорафобия, синдром на балната зала, така назоваваха подобно усещане.
— Не, беше с тигрова окраска — отговори тя. — Какво значение има?
— Мина ми през ума да не са го направили някои пустинни сатанисти. Тук гъмжало от странни типове, нали така каза Мариел?
— Думата, която тя използва, беше „напрегнати“ — поправи го Мери. — „Централна Невада е пълна с напрегнати хора“, мисля, че така се изрази. Гари повтори кажи-речи същото. Но откакто напуснахме Калифорния, не се сещам да сме срещали когото и да било…
— Защо, във Фалон…
— Бензиностанциите не се броят. Макар че дори там хората… — Тя го изгледа със странното изражение на безпомощност, каквото напоследък не бе забелязвал, въпреки че в месеците след спонтанния аборт то бе станало типично за нея. — Защо изобщо живеят тук? Вегас и Рино, как да е… дори Уинемука и Уендовър…
— Хората от Юта, които идват да залагат, наричали Уендовър „смъртен одър“ — усмихна се Питър. — Това го знам от Гари.
Тя не му обърна внимание, а продължи да говори:
— Но всичко останало в този щат… Хората, които живеят тук, защо идват и защо остават? Знам, че съм родена и израсла в Ню Йорк и че това е причина да не мога да ги разбера, но все пак…
— Сигурна си, че котката не е била бяла? А може би черна?
Той отново погледна в огледалото, но колата се движеше със сто и десет километра в час и знакът отдавна се беше изгубил в далечината. Докъдето поглед стигаше, се виждаха пясъци и трънливи храсти, тук-там се издигаха кафеникави хълмове. Единствената промяна беше автомобилът, който се беше появил зад тях; Питър улови слънчевото зайче, което играеше по предното стъкло на колата. Беше на два-три километра зад него.
— Не, беше на шарки. Не ми отговори на въпроса. Що за хора са данъкоплатците от централна Невада и защо живеят тук?
Той вдигна рамене.
— Тук няма много данъкоплатци. По цялото протежение на шосе №50 по-голям град от Фалон няма, там хората живеят от земеделие. В пътеводителя пише, че са си построили дига на езерото и вече можели да напояват пустинята. Най-добре се отглеждали дини. Мисля, че някъде наоколо има и военна база. Навремето Фалон е бил спирка на дилижанс-експреса.
— Аз бих се махнала оттук. Барабар с дините.
Той протегна ръка и опипа гърдата й.
— Хубави дини сте си отгледали, госпожо.
— Благодаря. Нямам предвид само Фалон. Не можеш да зърнеш нито къща, нито дърво, вместо това закачат котки по пътните знаци; не бих могла да живея тук.
— Е, всичко се свежда до способността ни да се приспособяваме — отвърна й Питър, като внимаваше да не я засегне. Понякога му беше трудно да разбере сериозно ли говори Мери, или просто ги нарежда, както й дойде. — Като всеки израснал в града, трудно би се ориентирала в тази обстановка. Да си призная, аз също. Само-като гледам небето, усещам как тръпки ме побиват. Откакто тръгнахме сутринта, нещо ме притиска отвътре.
— Мен също. Всичко ми е толкова чуждо.
— Съжаляваш ли, че избрахме този път?
Хвърли поглед към огледалото и забеляза, че колата ги е наближила. За разлика от всички автомобили, с които се бяха разминали досега, това не беше камион. Беше лека кола и идваше откъм Фалон. Направо хвърчеше по шосето.
Мери се замисли за момент, накрая поклати глава.
— Не, много се радвам, че видяхме Гари и Мариел, пък и езерото Тахо…
— Бива си го, нали?
— Направо невероятно. Дори и това около нас… — Мери погледна през стъклото. — Дори и това си има своята красота. Предполагам, че ще запомня гледката за цял живот. Само че…
— Само че се чувстваш не на място — довърши той вместо нея. — Особено щом си от Ню Йорк.
— Прав си. Извън големия град се чувствам като риба на сухо. Но дори да бяхме поели по магистралата, пак щеше да е същата пустош.
— Нямаме голям избор, нали?
Питър отново се взря в огледалото. Отраженията на собствените му тъмни очила заблестяха срещу него. Колата беше полицейска и летеше с поне сто и петдесет километра в час. Той отби плътно вдясно, докато усети как гумите заскърцаха по сухата почва край асфалтираното шосе и изпод тях се вдигнаха облаци прах.
— Пит! Какво правиш?
Още един поглед в огледалото. Забеляза хромовата решетка на другия автомобил — толкова силно отразяваше слънчевите лъчи, че му се наложи да присвие очи… Но му се стори, че колата е боядисана в бяло, следователно не беше на щатската полиция.
— Давам път — обясни той. — Да се направим на любезни. Някакво ченге кара след нас и дава вид, че много бърза. Може би гони…
Полицейската кола профуча покрай тях и акурата, която Питър бе взел назаем от сестра си, се разклати все едно бе попаднала в следата на реактивен самолет. Автомобилът наистина беше бял и бе покрит с дебел слой прах. Имаше някакъв надпис отстрани, но преди Пит да успее да го разчете, онзи се изгуби в далечината. ДЕС… — нещо си. Може би „Дестри“. Подобно име би подхождало на някое забутано градче в Невада.
— … онзи, който е заковал котката на пътния знак — довърши Питър.
— А защо кара толкова бързо, без да е включил буркана?
— Защо да включва буркана, щом шосето е празно?
— Не е съвсем така — поправи го тя и по лицето й отново се изписа странното изражение. — Забравяш нашата кола.
Той отвори уста да отговори нещо, но замълча. Мери беше права. Ченгето ги е забелязало вероятно в същия миг, в който и те го бяха видели, ако не и по-рано. Защо тогава не беше благоволил да включи сирената и светлините, ей така, за по-сигурно? Разбира се, Питър го беше усетил отдалеч, беше се отдръпнал и все пак…
Изведнъж стоповете на полицейската кола блеснаха насреща им. Съвсем инстинктивно Питър удари спирачки, нищо че бе намалил и нямаше как да настигне автомобила, който хвърчеше с два пъти по-висока скорост от неговата. Полицаят свърна вляво и продължи в платното за насрещното движение.
— Какво прави тоя? — учуди се Мери.
— Нямам представа.
Разбира се, че имаше — онзи забавяше. От почти сто и петдесет километра в час, когато ги задминаваше, вече бе намалил до някакви си осемдесет. Пит се мръщеше и имаше усещането, че без да знае защо, не му се иска да догони ченгето. Скоростометърът му вече показваше шейсет и пет.
— Питър? — гласът на Мери звучеше тревожно. — Не ми харесва тази работа.
— Всичко е наред — успокои я той, но дали сам беше спокоен? Взираше се в полицейската кола, която пълзеше по отсрещното платно, и усилено размишляваше. Опитваше се да различи силуета на човека зад кормилото, но не можеше. Цялото задно стъкло на автомобила беше покрито с кора от прах.
Стоповете, също скрити наполовина под мръсотията, просветнаха за секунда и полицаят вече видимо забави. Едва ли караше с повече от петдесет. Някакъв клон се изпречи на пътя му и колата мина през него. Щом се показа отново, на Питър Джаксън му се стори, че вижда пред себе си нечия откъсната ръка, протегнала изпочупените си пръсти към него. Внезапно го облада страх, нещо повече — същински ужас, без дори да знае защо.
„Защото Невада е пълна с напрегнати хора, така каза Мариел, а Гари се съгласи с нея. И напрегнатите хора действат така, с други думи човек си има работа с откачалки.“
Това, разбира се, бяха глупости. Нищо откачено нямаше в случая, или поне не много откачено…
На няколко пъти стоповете на полицейската кола премигнаха. Всеки път Питър машинално натискаше спирачки. Погледна скоростомера, колкото да се увери, че е намалил до трийсет и пет.
— Какво иска тоя, Пит?
Вече нямаше място за съмнение.
— Да мине отново зад нас.
— Защо?
— Откъде да знам?
— Ако наистина това му е целта, защо просто не спре и не ни изчака да го задминем?
— Не мога да ти отговоря.
— Какво ще правим?
— Ще го задмина естествено. — И сетне, без някаква особена причина, добави: — В крайна сметка не ние заковахме проклетата котка на пътния знак.
Натисна газта и побърза да настигне другата кола, която пълзеше с не повече от трийсет километра в час.
Мери го сграбчи за ръкава и го стисна толкова силно, че заби нокти в плътта му.
— Недей!
— Не виждам какво друго бих могъл да сторя.
Спорът беше напълно безсмислен, защото той вече задминаваше полицая. Колата му се изравни с прашния каприс, после го остави зад себе си. През страничното стъкло, което беше почистено от прах, Питър зърна профила на непознатия. Беше много едър — това беше всичко, което видя. Нещо му подсказа, че човекът зад волана също го наблюдава. Докато го задминаваше, Питър хвърли поглед на надписа на вратите. Този път имаше достатъчно време да го разчете: със златни букви пишеше „Деспърейшън. Полицейско управление“. Отгоре се мъдреше градският герб, изобразяващ миньор и каубой, стиснали ръце.
„“Деспърейшън"[1] — повтори си наум Питър. — По-добре дори от „Дестри“. Много по-добре."
Щом отмина на няколко метра, бялата кола се върна на платното и избърза, колкото да се залепи за бронята на акурата. Така пътуваха трийсет-четирийсет секунди (за Питър времето изглеждаше много по-дълго), докато най-накрая сините светлини на покрива на полицейската кола грейнаха. Питър усети да го свива стомахът, но не беше изненадан. Ни най-малко.
2.
Мери продължаваше да го държи за рамото и щом той сви встрани от платното, пръстите й се впиха повторно в плътта му.
— Какво правиш? Питър, какво правиш?
— Спирам. Тоя включи буркана, затова трябва да отбия и да изчакам.
— Хич не ми харесва тая работа — Мери тревожно се огледа. Не се виждаше нищо освен пустош, далечни хълмове и безкрайна синева. — Какво сме направили?
— Най-вероятно сме превишили скоростта. — Питър гледаше в страничното огледало. Над надписа „ВНИМАНИЕ, ОБЕКТИТЕ МОЖЕ ДА СА ПО-БЛИЗО, ОТКОЛКОТО ИЗГЛЕЖДАТ“ се видя прашната бяла врата на полицейската кола. Тя се отвори и отвътре се показа крак. Човекът стъпи на шосето, трясна вратата и си намести шапката с периферия („Сигурно не я носи, докато шофира — помисли си Питър. — Пречи му да вижда“). Мери се извърна да го огледа. Устата й провисна от ужас.
— Божичко, тоя да не е тренирал футбол!
— В най-добрия случай — добави Питър. Опитваше се набързо да пресметне колко е висок полицаят: ако приемеше, че покривът на колата му е на метър и половина от земята, то мъжът, който приближаваше, беше висок най-малко метър и деветдесет. И тежеше поне сто и двайсет кила. Ако не и сто и петдесет.
Мери пусна рамото му и се притисна до вратата, сякаш се опитваше да се скрие от исполина. На едното си бедро ченгето носеше пистолет с гигантски размери; ръцете му обаче бяха празни — не се виждаше нито папка, нито кочан. На Питър това никак не се понрави. Нямаше представа как да го изтълкува, но вътрешният глас му подсказваше, че нещата не вървят на добре. През дългите години, които бе прекарал зад волана, беше отнесъл четири глоби за превишена скорост още като юноша и една дупка в талона преди три години, когато празнуваха Коледа в университета. Никога не му се беше случвало да бъде спрян от ченге с празни ръце, а това го плашеше. Сърцето му подскачаше в гърдите — дори да си внушаваше, можеше всеки момент да заподскача наистина.
„Не ставай глупав — успокояваше се той. — Превишена скорост — това е, просто си превишил скоростта. Ограничения на подобно шосе са пълна безсмислица и всеки го знае, но този господин сигурно си има план за глобите. А когато става дума за глоби, пешкира опират шофьорите от другите щати. Позната история. Как й беше името на онази песен на Ван Хален? «Схрускай ги сладко»“…
Полицаят спря до колата, катарамата на кожения му колан беше на височината на очите на шофьора. Вместо да се наведе, вдигна тежката си ръка (на Питър му се стори, че вижда свински бут) и направи някакъв нетърпелив жест.
Младият мъж свали очилата си без рамки, напъха ги в джоба си и смъкна стъклото. Чуваше забързаното дишане на Мери.
Бавно и невъзмутимо полицаят приклекна и широкото му, безизразно лице се появи в полезрението на семейство Джаксън. Тъмната сянка, хвърляна от широкополата шапка, сякаш разсичаше челото му. Кожата му болезнено се беше зачервила и Питър си каза, че дори гигантите изпитват същата непоносимост към слънцето като Мери. Очите на полицая бяха светлосиви и безизразни. Или поне Питър не можеше да разчете нищо в тях. Внезапно долови миризма на одеколон, може би на „Олд Спайс“.
Ченгето не му обърна внимание, вместо това погледът му зашари из купето на акурата, спирайки се най-напред на Мери (типична американска съпруга — бяла, с хубаво лице и стегнато тяло), сетне на фотоапаратите и чантите, разхвърляни на задната седалка, заедно с пликовете смет, която бяха насъбрали по време на пътуването. Боклукът не беше много — бяха напуснали Орегон само преди три дни, от които ден и половина гостуваха на Гари и Мариел Содерсън, където слушаха стари плочи и си припомняха миналото.
Очите на ченгето се задържаха върху издърпания пепелник. Питър си каза, че онзи сигурно търси фасове от цигари с марихуана. Усети внезапно успокоение. Не беше докосвал трева близо петнайсет години, през живота си не бе опитвал кокаин и откакто му надупчиха талона след онова Коледно парти, почти беше зарязал пиенето. Случваше се по време на рокконцерт да пуши канабис — това беше единственият му досег с наркотиците, а Мери никога не беше посягала към дрогата. Понякога сама се наричаше „наркотична девственица“. В пепелника нямаше нищо друго освен две смачкани обвивки от дъвки, на задната седалка не се виждаха нито кутии от бира, нито бутилки от вино.
— Господин полицай, знам, че карах малко бързо…
— Ама здравата се изплашихте, а? — попита го любезно исполинът. — Няма страшно! Ще може ли да видя шофьорската ви книжка и документите на возилото?
— Разбира се — каза Питър и бръкна в задния си джоб за портфейла. — Колата обаче не е моя. На сестра ми е. Връщаме я в Ню Йорк вместо нея. Тя учеше в Рийд Колидж; Рийд е квартал на Портланд.
Усещаше, че бърбори несвързано, но не можеше да спре. Чудно как ченгетата те карат да си глътнеш езика, все едно в багажника ти е скрит обезобразен труп или отвлечено дете. Спомни си, че след онова коледно празненство, когато ченгетата го бяха спрели по магистралата за Лонг Айлънд, пак не можеше да спре да дърдори, дрън-дрън-дрън, докато полицаят мълчаливо провери документите му, сетне направи проба за алкохол.
— Мер? Би ли извадила документите на колата от жабката? Малък найлонов плик, заедно със застрахователната полица на Дий.
Тя дори не помръдна. Питър я погледна с крайчеца на окото си, видя, че е замръзнала на седалката си, бръкна в портфейла си и затърси книжката си. Трябваше да е там, в някое от многото отделения. Нямаше къде другаде да бъде…
— Мер? — отново се обърна към съпругата си, този път по-нетърпеливо. Внезапно усети страх. Ами ако беше изгубил проклетата шофьорска книжка? Какво, ако я е изпуснал на пода у Гари, докато е прехвърлял съдържанието на джобовете си (когато пътува, човек винаги взема със себе си толкова ненужни неща) от едните джинси в другите? Разбира се, не можеше да е сторил подобна глупост, но според закона за гадостта навярно се беше случило точно това.
— Няма ли да ми помогнеш, Мер? Моля те, извади проклетите документи.
— О, да, разбира се.
Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да изскърца подобно на стара, ръждясала машина, включена за пръв път от години в електрическата мрежа. Отвори жабката и започна да рови във вътрешността й, изваждайки част от съдържанието, за да бръкне по-надълбоко. Питър забеляза ситни капчици пот по слепоочието й. Кичури от късата й, тъмна коса бяха направо мокри, нищо че климатикът вееше хладен въздух право в лицето й.
— Не мога… — понечи да каже Мери, но се сепна и с неподправено облекчение добави: — Тук са.
В същия миг и Питър погледна в отделението на портфейла си, където държеше визитните картички, и забеляза книжката. Не можеше да си спомни кога я е сложил там — как изобщо бе му минало през ума — но книжката стоеше пред очите му. На снимката изобщо не приличаше на преподавател по английски в Нюйоркския университет, по-скоро на безработен с основно образование (и възможен масов убиец). И все пак си беше той, достатъчно ясно си приличаха с портрета, та нямаше защо да се притеснява. Документите си бяха в тях, Господ си стоеше на небето, всичко си идваше на място.
„Освен това — мислеше си Питър, докато подаваше документите на полицая, — тук не е Албания. Може и да не се ориентираме много добре, но все пак не сме в Албания.“
— Питър?
Той се обърна, пое плика и й смигна. Тя се опита да му отвърне с усмивка, но нещо не се получи. Навън мощен порив на вятъра засипа колата с пясък. Малки зрънца шибнаха Питър по лицето и той инстинктивно затвори очи.
Изведнъж му се прииска да се намира далеч от Невада, ако може на три хиляди километра от мястото, на което беше спрял.
Извади документите за собственост на Деирдре и ги подаде на полицая, който обаче продължаваше да преглежда книжката.
— Гледам, че сте съгласен да станете дарител на органи — отбеляза той, без да вдига очи. — Мислите ли, че е разумно?
Питър го изгледа изненадан.
— Ами…
— Това ли е регистрацията на автомобила, господине? — смени веднага темата ченгето и посочи с поглед жълтата хартийка.
— Да.
— Бихте ли ми я подали.
Питър се пресегна през прозореца. Полицаят, който все така клечеше като индиец на слънцето, държеше с една ръка шофьорската книжка на Питър а с другата — документите на колата. Сякаш цяла вечност местеше поглед от едното на другото. Питър усети, че някой го докосва по бедрото, и стреснато подскочи, преди да осъзнае, че това е Мери. Пое ръката й в своята и пръстите им мигом се вплетоха.
— Сестра, казвате? — попита най-накрая полицаят. Изгледа и двамата със сивите си очи.
— Да…
— Името й е Фини, а вашето Джаксън.
— Деирдре беше омъжена в продължение на година, след като завърши гимназия и преди да се запише в колеж — обясни Мери. Гласът й беше спокоен, любезен, не издаваше никаква уплаха. Питър би се заблудил, ако не усещаше тревогата по върховете на пръстите й. — Реши да запази фамилията на мъжа си, това е.
— Година, хм… Между гимназията и колежа. Да се омъжи. Тц-тц.
Главата му остана сведена над документите. Питър следеше движенията на шапката му, докато онзи препрочиташе съдържанието им.
Малкото облекчение, което почувства, отново се изпаряваше.
— Между гимназията и колежа — повтори полицаят, без да вдига глава. Лицето му се криеше, а в съзнанието на Питър отново прозвуча гласът му: „Виждам, че сте съгласен да станете дарител на органи. Мислите ли, че е разумно? Тц-тц!“
Полицаят ги погледна.
— Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?
Ноктите на Мери се впиха в дланта му, но Питър не усети нищо. Изведнъж почувства как нещо се преобръща в корема му. Струваше му се, че е дете, направило беля.
— Какво… — понечи да попита Питър.
Полицаят от Деспърейшън се надигна. Все едно гледаха как се движи товарен асансьор. Главата изчезна, на нейно място се появи разкопчаната яка на ризата, сетне лъскавата значка и диагоналната ивица на кожения колан. Най-накрая Питър впери поглед в познатата отпреди малко катарама, в пистолета и парчето плат каки закриващо копчетата на дюкяна му.
Гласът отново прозвуча този път от другата страна на колата:
— Излезте от колата, господин Джаксън!
3.
Питър дръпна ръчката и полицаят се отмести, за да може да се отвори вратата. Покривът на колата криеше главата му. Мери стисна още по-силно и болезнено ръката на Питър и той се обърна към нея. Слънчевите изгаряния по бузите и челото й се открояваха още по-ярко на фона на бледото й лице. Очите й сякаш бяха станали по-големи.
„Не излизай от колата!“ — прошепна тя.
„Няма как“ — отговори й той също тъй безгласно и стъпи с левия си крак на асфалта. За момент Мери сякаш се опита да увисне на ръката му, но Питър рязко издърпа дланта си измежду пръстите й и се изправи в цял ръст до колата. Имаше странното чувство, че стои разкрачен и нечия сила му пречи да събере коленете си. Полицаят го гледаше отвисоко. „Метър и деветдесет и осем — каза си Питър. — Толкова трябва да е.“ Подобно на ням филм пред очите му премина лентата на събитията, които предстояха: огромното ченге просто щеше да извади пистолета от кобура, да натисне спусъка и сивото вещество, което Питър Джаксън толкова дълго време се беше опитвал да превърне в професионална гордост, щеше да се разплиска като локва по покрива на сестриния му автомобил. После онзи щеше да издърпа Мери от колата, да залепи лицето й върху багажника, преди да я нагъне като кифла. Щеше да я изнасили ей така на банкета до пустото шосе, без да се стеснява от заслепителната слънчева светлина, без дори да свали кавалеристката си шапка. И докато й го буташе, щеше да крещи: „Искаш да ти дарят орган, а, госпожичке? Ето ти! Ето ти дарен орган!“
— Какво има, господин полицай? — попита Питър, въпреки че нещо го стискаше за гърлото и едва отлепи пресъхналите си устни. — Мисля, че имам право да знам.
— Елате отзад, господин Джаксън.
Полицаят се обърна и обиколи акурата, без да се огледа дали ще го последват, Питър се подчини и на свой ред направи няколкото крачки до багажника. Краката сякаш не следваха собствената му воля, ами някой ги командваше с дистанционно управление.
Полицаят застана до багажника и посочи нещо с дебелия си показалец. Питър проследи пръста и чак сега забеляза, че номера на колата го няма — беше останало само черното правоъгълно петно, защитено от прахта и слънцето.
— По дяволите! — изруга Питър. Беше разтревожен, но в същото време отново усещаше известно облекчение. В крайна сметка, имаше си крушка опашка. Слава Богу! Погледна напред и без особена изненада установи, че вратата му е затворена. Мери я бе дръпнала обратно. Толкова беше вглъбен той в тази… случка… подробност… както и ще да го нарече…, че дори не беше чул тръшването.
— Мер! Хей, Мер!
Тя подаде глава през прозореца си и обърна изгореното си от слънцето лице към двамата.
— Проклетият номер е паднал по пътя! — подвикна Питър и едва не се разсмя.
— Какво?
— Не, не е паднал — поправи го полицаят от Деспърейшън. Отново клекна — все по същия плавен, почти елегантен начин — и бръкна под бронята. В продължение на няколко секунди пръстите му играеха по ламарината, докато сивите му очи наблюдаваха хоризонта. Пит започваше да се чувства по-уютно в присъствието на полицая: сякаш човекът от рекламата на „Марлборо“ бе изникнал от небитието, за да извади двамата с жена му от затруднение.
— Аха! — измърмори полицаят и се изправи. В шепата си държеше предмета, заради който бе ровичкал под бронята. Протегна ръка към Питър и разтвори пръсти. На розовата му длан (огромна в сравнение с него) стоеше покрита с прах част от голям винт. От единия си край металът блестеше — там, където беше откъртено липсващо парче.
Питър се вгледа в бурмата, после обърна очи към полицая.
— Не разбирам.
— Спирахте ли във Фалон?
— Не…
Нещо изскърца и вратата на Мери на свой ред се отвори. Тя я затръшна, после заситни с маратонките си по песъчливия банкет, за да се присъедини към двамата.
— Разбира се, че сме спирали — възрази тя и на свой ред погледна в едрата длан на полицая (документите на колата, както и шофьорската книжка на Питър продължаваха да стоят в другата), преди да се обърне към него. Вече не изглеждаше уплашена, или поне не толкова уплашена, колкото преди малко и Питър се успокои. Вече се самообвиняваше в параноя и идиотизъм, но пък и вътрешният му глас продължаваше да го навива, че подобно запознанство с полицай си имаше своите…
(Мислите ли, че е разумно?)
… твърде характерни особености.
— Бензиностанцията, Питър, не си ли спомняш? Имахме достатъчно бензин в резервоара, ти самият каза, че можем да изкараме до Елай, но си поръчахме газирана вода, за да не се чувстваме неудобно, ако използваме тоалетната. — Тя отново погледна полицая и дори се опита да му се усмихне. Толкова беше висок, че за да види очите му, трябваше да наведе главата си назад. На Питър цялата сценка му заприлича на разговор между баща и дъщеря, в който малкото момиче се опитва да развесели баща си след изтощителния работен ден. — Тоалетната беше чиста.
Полицаят кимна с разбиране.
— На „Фил Мор Фаст“ ли спряхте или на „Бърк’с Коноко“?
Спогледаха се с Питър, но явно не беше сигурна. Той самият вдигна безпомощно ръце:
— Не си спомням. Дори бях забравил, че изобщо сме спирали.
Полицаят вдигна ръка и запрати парчето метал сред пясъците на пустинята, където щяха да изминат милиони години, преди да му се случи нещо. Освен ако някоя любопитна птица не се решеше да го изследва по-отблизо.
— Обзалагам се, че си спомняте дали е имало деца наоколо. Големи деца предимно. Едно или две достатъчно големи, за да не се знае деца ли са изобщо, или не. По-малките са карали скейтборд или ролери.
Питър кимна. Спомни си как Мери го беше питала защо хората изобщо живеят тук — защо са дошли и какво ги е накарало да останат.
— Значи е било „Фил Мор Фаст“.
Питър огледа ризата на полицая с надеждата да види значка с името му върху някой от джобовете, но такава нямаше. Онзи си оставаше просто „Ченгето“. Или пък „Оня, дето прилича на героя от рекламите на «Марлборо»“.
— Алфи Бърк не им дава повече да припарят. Разкара ги веднъж завинаги. Подли копелета.
При тези му думи Мери извърна глава към Питър и на него му се стори, че тънка усмивчица играе по крайчеца на устата й.
— Това да не е някаква банда? — попита Питър. Все още не разбираше за какво точно става дума.
— Доколкото може да се говори за банди в градчета като Фалон — поясни полицаят. Отново вдигна шофьорската книжка на Питър пред очите си, погледна я и я свали до бедрото си. Но не му я върна. — Повечето са отрепки. Едно от заниманията им е да крадат автомобилни номера с чужда регистрация. За тях това е своего рода проява на героизъм. Предполагам, че са откъртили вашата, докато сте си поръчвали питиетата или сте били в клозета.
— И вие знаете за това и ги оставяте ненаказани? — учуди се Мери.
— Фалон не е моят град. Много рядко ходя там. Техните проблеми не са мои проблеми.
— Какво да правим с липсващия номер? — попита Питър.
— Искам да кажа, това си е неприятност. Колата е регистрирана в Орегон, но сестра ми отиде да живее в Ню Йорк. Тя мразеше Рийд…
— Мразеше ли го? — учуди се полицаят. — Че защо?
Питър усети погледа на Мери върху себе си. Може би й се искаше той да сподели част от доброто настроение, което я обземаше. На него обаче не му беше забавно. Ни най-малко.
— Казваше, че да се ходи на училище там, е все едно да си учиш уроците насред концерт на Грейтфул Дед. Както и да е, взе самолета и замина за Ню Йорк. Двамата с жена ми решихме, че ще е забавно да се качим на колата й и да я прекараме до Ню Йорк. Деирдре ни остави и багаж, дрехи най-вече…
Отново се разприказва и му трябваше усилие да се спре.
— Какво да правя сега? Няма как да прекосим всички щати без номер, нали така?
Полицаят заобиколи акурата и застана отпред. Така и не желаеше да се раздели с шофьорската книжка и жълтата регистрация на името на Деирдре. Коланът му скърцаше при всяка крачка. Полицаят се обърна срещу колата и застана с ръце зад гърба си. Беше се навъсил и се взираше съсредоточено. Според Питър приличаше на богат ценител на изкуството, застанал в центъра на изложбена зала. „Подли копелета“ — беше казал преди малко. На Питър му се струваше, че за пръв път чува непознат да се изразява по подобен начин.
Полицаят се върна при тях. Мери се присламчи до Питър, но личеше, че уплахата я е напуснала. Наблюдаваше едрия човек насреща с любопитство, нищо повече.
— Предният номер си е на мястото — осведоми ги ченгето. — Можете да го закачите отзад. Така спокойно можете да стигнете до Ню Йорк.
— О — въздъхна Питър. — Добре, така и ще направя.
— Гаечен ключ имате ли? Отвертка? Мисля, че инструментите ми ме чакат на рафта в градския гараж — усмихна се полицаят. Усмивката огря цялото му лице, промени дори очите му; сякаш друг човек стоеше насреща им. — А, това е ваше — сети се той най-сетне и подаде документите на Питър.
— Мисля, че в багажника има кутийка с инструменти — подхвърли Мери. Гласът й звучеше някак лекомислено или поне така се струваше на Питър. „От облекчението е“ — мина през ума му. — Забелязах я, докато прибирах несесера си. Встрани от резервната гума.
— Господин полицай, искам да ви благодаря.
Вместо отговор мъжагата само му кимна. Погледът му обаче минаваше покрай Питър, насочен към планините, които се намираха вляво.
— Върша си работата.
Питър се разходи до вратата на колата и вътрешно се питаше защо изобщо двамата с Мери се бяха уплашили в началото.
„Чисти глупости“ — укоряваше се той, докато издърпваше ключовете от стартера. На ключодържателя висеше нарисувано ухилено лице, което го преследваше навсякъде — или поне когато наоколо се навърташе личността на Деирдре. Господин Усмивчо Усмивкин (както тя го беше кръстила) беше запазена марка на сестра му. На повечето си писма лепеше сияещия му яркожълт лик освен в случаите, когато я обхващаше отчаяние и го заместваше със зелената физиономия на тъжния двойник — с отпуснати в нещастна гримаса уста и проточен език. „Всъщност, не се уплаших. Нито пък Мери.“
Това, последното, беше мазна лъжа. Той се беше изплашил здравата, а за малко Мери да изгуби ума и дума от ужас.
„Добре де, може и да съм се попритеснил — оправдаваше се вътрешно Питър, докато търсеше ключа за багажника. — Сигурно е имало защо.“ Мери и едрият полицай изглеждаха като колаж от вестниците — главата й едва-едва достигаше най-долните му ребра.
Питър отвори багажника. Вляво стояха сгънати грижливо (и покрити с найлонови пликове, за да не се цапат от прахта по пътя) дрехите на Деирдре. В средата се виждаше несесерът на Мери, сложен върху двата куфара които се допираха до резервната гума. Всъщност „резервна гума“ беше силно казано, поне според Питър. Предметът спадаше към онзи сорт големи понички, които освен да те откарат до близкия сервиз, за друго трудно можеха да послужат. При условие, че сервизът е наистина близо.
Питър погледна зад поничката, но не намери нищо.
— Мер, не виждам…
— Ето там — посочи му тя. — Сивата кутийка, не я ли виждаш? Просто се е скрила под гумата.
Той можеше просто да навре пръсти в отвора между гумата и стената, но кой знае защо реши за по-лесно направо да вдигне омекналата поничка и да извади кутийката изпод нея. Докато се опитваше да опре гумата в бронята на колата, чу как Мери изведнъж пое дълбоко въздух. Все едно внезапно се беше сетила за нещо забравено.
— А! — отбеляза полицаят. — Какво е това там?
И двамата се взираха в багажника. На непознатия дори му беше леко забавно или поне любопитно. Очите на Мери сякаш се опитваха да изскочат от орбитите си, такъв ужас се беше изписал в тях. Устните й чак се бяха разтреперили. Питър се обърна и огледа отново багажника, опитвайки се да види предмета, който тя фиксираше. В отделението за резервната гума е имало нещо, скрито някъде под поничката. За момента Питър не знаеше какво точно бе то, но вътрешният глас му подсказваше, че не иска и да научи. Нещо отново се раздвижи в корема му. Червата му сякаш се разтопяваха вътре в тялото; мускулите, които се предполагаше, че ще ги стягат, отказваха да му се подчиняват. Питър стискаше, колкото сили имаше, задника си, но и него не усещаше. Всичко сякаш принадлежеше на друг, той със сигурност сънуваше, трябваше да сънува.
Ченгето го изгледа отвисоко, в светлосивите му очи продължаваше да липсва каквото и да е изражение. После бръкна в отделението за резервната гума и извади оттам найлонов пакет. Пакетът беше доста голям, колкото бутилка, и беше здраво натъпкан с кафяво-зеленикава трева. Отворът беше запечатан със скоч. От едната страна на найлона стоеше залепено кръглото, жълто лице на Усмивчо Усмивкин — типичен символ за празноглавките от типа на сестра му, чието най-върховно преживяване би могло да се озаглави „Обиколка на американските потайности в компанията на Бонго-Бонго и неговите хлебарки“. Беше забременяла друсана, със сигурност се бе сгодила за Роджър Фини още по-друсана, а Питър знаеше, че причината да напусне Рийд (където едва бе изкарала минимума, за да продължи в по-горен курс) бяха несметните количества дрога, които се консумираха край нея и на които тя трудно би могла да устои. Преди да напуснат Портланд, той бе проверил цялата кола за скрити запаси — не толкова скрити нарочно, колкото забравени от по-стари времена. Бе погледнал под дрехите й, Мери дори бе пребъркала самите тях (въпреки че и двамата се водеха от едни и същи подозрения, никой не бе казал на глас какво точно търси), но и двамата бяха пропуснали да проверят под овехтялата резервна гума.
Проклетата му гума.
Полицаят стисна пакета, все едно беше домат. Бръкна в джоба си, извади оттам швейцарско ножче, избра най-тънкото острие и го разтвори.
— Полицай — опита се да го спре с прегракнал глас Питър, — полицай, нямам представа как…
— Ш-шт — прекъсна го исполинът и направи тънък разрез в единия крак на торбичката.
Питър усети как Мери се хваща за ръкава му. Пое ръката й и този път той вкопчи пръсти в нейните. Пред погледа му изплува за миг бледото, хубаво личице на Деирдре, русите й, естествено къдрави коси, които се спускаха над раменете й и напомняха за Стиви Никс, очите й, които винаги го гледаха някак объркано.
„Ти, тъпа кучко — мислеше си той. — Трябва да си благодарна, че не мога да те докопам в този момент.“
— Господин полицай… — на свой ред проговори Мери.
Полицаят я заплаши с тежката си длан, сетне поднесе пакета до носа си и започна да души със затворени очи. След секунда ги отвори и отпусна ръката с пакета. Протегна отново ръка, този път към Питър:
— Дайте ми ключовете, господине.
— Полицай, мога да обясня…
— Дайте ми ключовете.
— Ако само…
— Глух ли сте? Дайте ми ключовете от колата!
Едва-едва бе повишил тон, но това бе достатъчно за Мери да заплаче. Питър продължаваше да се чувства някак далеч от цялата тази история, която само привидно го засягаше; механично пусна ключодържателя на Деирдре в разтворената длан на полицая и прегърна през раменете разтрепераната си съпруга.
— Страхувам се, че и двамата ще трябва да ме придружите — продължи ченгето. Очите му се спряха първо върху Питър, после върху Мери, най-накрая отново върху Питър. Едва сега Питър си даде сметка какво толкова го беше смущавало в тях. Колкото и да бяха светли — с цвета на мъглата при изгрев слънце — погледът в тях беше някак безжизнен.
— Моля ви — прохълца Мери. — Станала е грешка. Сестра му…
— Качвайте се в колата — посочи полицаят собствения си автомобил. Сините светлини на покрива продължаваха да мигат; вместо да бледнеят на фона на пустинното небе, сякаш още по-ярко се набиваха в очи. — Ако обичате, господин и госпожа Джаксън, по-бързо!
4.
Задната седалка беше доста тясна. („Че как няма да бъде — разсъждаваше безцелно Питър, — нали тоя дебелак е избутал облегалката си назад.“) Зад седалката на шофьора бяха натрупани купища вестници и дипляни, под задното стъкло имаше други. Питър хвана някакъв лист — върху хартията ясно личеше кръглият отпечатък от чаша кафе. Беше някаква рекламна брошура, озаглавена „БЪДИ СМЕЛ“. В горния й край стоеше снимка на дете, седнало пред входа на дома си. На лицето му беше изписано изражение на пълна отнесеност (същото изражение, което и Питър имаше в момента), а следите от чашата кафе обграждаха главата му подобно ореол на светец. По-надолу в брошурата твърдяха, че „КОЙТО СЕ ДУПЧИ, НЕ ЩЕ ДА СПОЛУЧИ“.
Между предната и задната седалка на колата имаше метална мрежа, задните врати нямаха нито дръжки, нито ръчки за прозорците. Питър отдавна бе започнал да се чувства като герой от филм (в главата все му се набиваше действието от „Среднощен експрес“) и подобни подробности само подсилваха тръпката. Вече си даваше сметка, че беше надрънкал твърде много неща по твърде много теми и че ще е най-добре отсега нататък двамата с Мери да си траят поне докато Полицай Любезни не ги заведеше по местоназначение. Това си беше добър замисъл, но някак труден за изпълнение. Питър изгаряше от желание да обясни на Полицай Любезни, че е станала ужасна грешка: че той е просто един преподавател по английска литература, че е специалист по следвоенна американска белетристика, че съвсем наскоро е публикувал научно изследване, озаглавено „Джеймс Дики и новите реалности на Юга“ (произведение, което предизвика доста спорове сред по-злъчната част от академичната общност) и не на последно място, че не е пушил трева от години. Искаше му се да увери ченгето, че дори да си пада малко по-образован, отколкото позволяват житейските разбирания на местните хора, все пак е добър човек.
Хвърли поглед към Мери. Очите й бяха пълни със сълзи и той изведнъж се засрами от мислите, които го спохождаха — сещаше се единствено за себе си, все едно целият свят се въртеше около него. Жена му също беше загазила заради него, трябваше най-после да осъзнае това.
— Пит, страхувам се — прошепна, почти простена Мери. Той се приведе над нея и я целуна по бузата. Кожата й беше ледена, все едно устните му бяха докоснали глинен предмет.
— Всичко ще се оправи. Все ще се измъкнем от тази ситуация.
— Честна дума?
— Честна дума.
След като ги сложи на задната седалка на полицейската кола, ченгето се върна отново при тяхната. Вече две-три минути оглеждаше багажника. Не можеше да се каже, че го обискира — дори не си правеше труда да прегледа вещите в него, само стоеше с ръце зад гърба си и мислено се взираше, сякаш не можеше да повярва на очите си. Накрая тръсна глава, сякаш се разбуждаше от дрямка, бутна капака и се върна в каприса. Щом се качи отпред, цялото купе се наклони заплашително наляво, а ресьорите жално и по своему отчаяно изскърцаха. Стана още по-тясно и Питър жално погледна коленете си, притиснати от облегалката на шофьора.
„По-добре щеше да е Мери да седне отсам“ — помисли си той, но вече беше твърде късно. За много неща беше късно.
Двигателят заработи, ченгето натисна съединителя, включи на скорост и излезе обратно на шосето. Мери се обърна да изгледа за последно акурата. Когато извърна глава отново напред, сълзите се стичаха по лицето й.
— Моля ви, изслушайте ме — заговори тя на късо подстриганите руси кичури, които закриваха огромния череп пред тях. Полицаят беше свалил шапката си, пък и нямаше как — между главата му и покрива на колата имаше разстояние от няколко милиметра. — Моля ви най-човешки! Опитайте се да ни влезете в положението. Това не е нашата кола. Поне това се опитайте да разберете. Знам, че го знаете, нали сам видяхте документите на колата. Колата е на зълва ми. Тя е наркоманка. Половината й мозъчни клетки…
— Мер… — опита се да я спре Питър, но тя се отърси гневно от ръката му и продължи:
— Не! Няма да прекарам цял ден в някакъв затънтен полицейски участък, да отговарям на въпроси, да клеча в килия само защото егоистичната ти и празноглава сестра… да й… да й е… майката нещастна!
Питър се облегна назад. Коленете му бяха наистина заклещени, но щеше да издържи. Зарея поглед през прашното стъкло. Вече се намираха на два-три километра от акурата, а някъде в далечината насреща се показа силуетът на превозно средство, спряло на банкета. Изглеждаше голямо, най-вероятно камион.
Мери беше вперила поглед в огледалото за обратно виждане с надеждата, че погледът й ще се срещне с този на полицая.
— Половината мозъчни клетки на Деирдре са изгорели, а в останалите се въртят само празни мечти и фантасмагории. На това му се вика „изкуфял човек“ и съм сигурна, че сте виждали не един и два подобни случая през живота си, господин полицай, дори и по тези места. Това, което открихте под резервната гума, вероятно е наркотик, предполагам, че сте напълно прав, но наркотикът не е наш! Толкова ли не можете да разберете?
В крайна сметка, машината, която стоеше неподвижна край пътя и гледаше по посока на Фалон, Карсън Сити и езерото Тахо, се оказа не камион, а каравана. Не беше от най-старите модели, приличащи на същински динозаври, но имаше внушителни размери. Беше боядисана в кремаво и имаше дебела, тъмнозелена ивица. Със същия тъмнозелен цвят на заобления нос на караваната беше изписано: „ЧЕТИРИМАТА БЕЗГРИЖНИ СКИТНИЦИ“. Колата беше покрита с дебел слой прах и стоеше някак неестествено килната на една страна.
Щом наближиха, Питър забеляза любопитна подробност: гумите — поне тези, които можеше да види, бяха спаднали. Каза си, че най-вероятно и онези от обратната страна са в същото състояние. Спадналите гуми обясняваха странното положение на караваната, но как така можеха да спаднат всички едновременно? Да не би някой да е нахвърлял гвоздеи по платното? Или пък натрошени стъкла?
Питър се обърна към Мери, но тя продължаваше да се блещи на огледалото.
— Ако ние бяхме сложили пакета с наркотици под гумата — обясняваше тя нещата откъм логическата страна, — ако наркотиците са наши защо по дяволите, Питър щеше да извади гумата, та да ги видите? За да извади кутията с инструменти, можеше съвсем спокойно да бръкне под гумата, може би щеше да изглежда странно, но защо не в края на краищата?
Минаха покрай караваната. Страничната врата беше притворена, но си личеше, че е отключена. Стълбичката беше спусната. На асфалта под тях лежеше захвърлена детска кукла. Рокличката й се вееше на вятъра.
Питър затвори очи. Не беше съвсем сигурен той ли пожела да затвори очи, или те сами се бяха склопили. Не че имаше особено значение. Това, което беше важно, бе, че Полицай Любезни беше профучал покрай закъсалата каравана, все едно изобщо не я беше видял… или по-скоро, сякаш много добре знаеше, че ще я задмине по пътя.
Думи от стара песен започнаха да се въртят из главата му: „Нещо тука става… какво е, никой няма представа…“
— За глупаци ли ни вземате? — пенеше се Мери, докато самотната каравана се изгубваше зад гърба им, също както се беше изгубила и акурата, която караха. — А може би сме се надрусали? Мислите ли, че…
— Млъкни! — сряза я ченгето. Не повиши изобщо тон, но нямаше как да не се усети отровата в гласа му.
Мери беше вплела пръсти в металната решетка, разделяща предната от задната седалка. Ръцете й изведнъж се откъснаха от нея, сякаш я удари ток. Смаяното й лице се обърна за помощ към Питър. Тя беше човек интелигент, поет, публикуват през последните осем дни стихове в над двайсет списания, два пъти седмично ходеше на сбирки с жени интелектуалки, в знак на свободомислие сериозно се беше зарекла да си пробие дупка в носа. Питър се чудеше кога ли за последен път на жена му са й казвали да млъкне. Чудеше се дали изобщо някой й беше казвал да млъкне.
— Какво? — попита тя, опитвайки се навярно да звучи нападателно, но всъщност гласът й издаде само дълбок потрес. — Какво ми казахте?
— Арестувам теб и мъжа ти по обвинение в притежание на марихуана с очевидно намерение за продажба — обясни й полицаят. Гласът му беше напълно безизразен, все едно говореше робот. Питър се загледа към таблото на колата: чак сега забеляза, че до компаса и скалата, която вероятно принадлежеше на радара, стоеше гумено мече. Играчката беше доста малка, вероятно някой я беше спечелил от машина по панаирите, главата й се държеше на пружина и малките, боядисани в черно очи сякаш не изпускаха Питър от поглед.
„Сънувам кошмар — каза си Питър, макар да знаеше, че е съвсем буден. — Трябва да е кошмар. Знам, че всичко изглежда действително, но трябва да е кошмар.“
— Не говорите сериозно — промълви Мери. От преживения току-що шок гласът й беше почти изчезнал. Постепенно проумяваше сериозността на положението. Очите й отново се пълнеха със сълзи. — Кажете, че не говорите сериозно.
— Имате право да мълчите — предупреди я ченгето със същия безизразен глас. — Ако не искате да запазите мълчание, всичко, което кажете сега, може да бъде използвано в съда срещу вас. Имате право на адвокат. Аз ще ви убия. Ако не можете да си позволите собствен адвокат, ще ви се осигури служебен. Разбрахте ли си правата, както ви ги обясних?
Мери сякаш се опитваше да изяде Питър с ококорените си, изпълнени с непреодолим ужас очи. Без да промълви дума, тя го питаше дали и той е чул онова кратко изречение, което полицаят беше вмъкнал между останалите, без дори да промени тон. Питър кимна. И той го беше чул.
Посегна между краката си, очаквайки да усети влага, но още не се беше подмокрил. Поне засега удържаше фронта. Прегърна с дясната си ръка Мери и усети, че тя трепери. Продължаваше да мисли за караваната: за открехнатата врата, за куклата, която се въргаляше в прахта, за спадналите гуми. А после се сети и за мъртвата котка, която Мери бе видяла закована на пътния знак.
— Разбирате ли правата си?
„Дръж се нормално. Тоя сигурно не си дава сметка какви ги говори. Най-добре се успокой.“
Но какво нормално може да има в това да стоиш затворен на задната седалка на полицейска кола, чийто шофьор очевидно не е с всичкия си и току-що те е заплашил с убийство?
— Разбирате ли правата си? — попита роботският глас за трети път.
Питър отвори уста да отговори. Но така и не можа да издаде звук.
Ченгето обърна глава към тях. Червендалестото му лице беше пребледняло като платно. Очите му бяха ококорени, сякаш се готвеха да изскочат от черепа му подобно на топчета. Беше прехапал устната си, сякаш да възпре гнева си, и тънка струйка кръв се стичаше по брадичката му.
— Разбирате ли правата си? — изкрещя им полицаят, без да обръща глава напред, докато колата хвърчеше с над сто и десет километра в час по средата на шосето. — Разбирате ли проклетите си права или не? Да или не? Да или не? Да или не? Отговори ми, гадни чифуте нюйоркски!
— Разбирам ги! — извика Питър. — И двамата ги разбираме, само гледай пътя! За Бога, гледай къде караш!
Ченгето продължаваше да ги наблюдава с обезумелия си поглед през решетката. Лицето му бе все тъй бледо, кръвта шуртеше от долната му устна. Колата обаче, която отдавна бе започнала да тегли вляво и се канеше да напусне дори насрещното платно, бавно се върна в правилната посока и застана стабилно на шосето.
— Ти за мен не се тревожи — поясни полицаят. Гласът му отново звучеше почти любезно. — Няма за какво. Аз имам очи и на тила. Имам очи почти навсякъде. Запомни това.
Обърна се рязко напред, загледа се в пътя и намали скоростта на около осемдесет и пет. Облегалката отново затисна болезнено коленете на Питър, сякаш се опитваше да ги смаже под тежестта си.
Той взе ръката на Мери в своите. Тя притисна лице до гърдите му, мъчейки се да спре хлипанията. Като вълни те преминаваха през цялото й тяло. Питър се загледа над рамото й, през решетката. Закачено на таблото, гуменото мече продължаваше все така да ги наблюдава и сякаш им кимаше разбиращо.
— Дупките ми служат за очи — обясни полицаят. — Главата ми е пълна с подобни.
Докато стигнат до града, не каза дума повече.
5.
Следващите десет минути се оказаха безкрайни за Питър Джаксън. Килограмите на ченгето сякаш се увеличаваха с всяка измината секунда и от натиска той отдавна бе престанал да усеща стъпалата си. До такава степен се бяха схванали краката му, че дори някога това кошмарно пътуване да свършеше, той едва ли би могъл да се движи сам. Черният му дроб се обаждаше, главата го болеше, повече от ясно беше, че двамата с Мери са се наврели в най-неприятната ситуация през живота си. И все пак нещата, които му се случваха, твърдо отказваха да се подредят в каквато и да е логическа или поне привидно смислена връзка. На няколко пъти беше близо до момента, в който да си обясни всичко, но съзнанието му неизбежно блокираше и всичко се изгубваше отново. Двамата се връщаха в Ню Йорк, където ги чакаха роднини. Някой изведнъж си позволяваше да провали плановете им. Това просто нямаше как да се случи, нямаше абсолютно никаква причина да се случи.
Мери го сръга с лакът и го подкани да погледне през прозореца. Имаше табела, на която пишеше „ДЕСПЪРЕЙШЪН“. Под името на града стоеше стрелка, сочеща надясно.
Преди да вземе завоя, полицаят намали, но не особено. Колата още повече се наклони на една страна и Питър усети как Мери се задъхва от тревога. Идеше й направо да изпищи. Сложи бързо ръка на устата й и прошепна:
— Няма страшно, тоя си познава колата. Всичко е наред.
Макар самият той да не беше сигурен в това поне докато не усети как и предните, и задните колела твърдо стъпват на настилката. Секунда по-късно вече летяха в южна посока, по тясно шосе без маркировка, покрито с груб асфалт на големи кръпки.
Километър-два по-нататък минаха покрай друга табела, на която пишеше: „ЦЪРКВАТА НА ДЕСПЪРЕЙШЪН И ВСИЧКИ ГРАЖДАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ“. Въпреки че някой си бе играл да ги пръска с жълта боя, думите „ЦЪРКВА И ГРАЖДАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ“ добре си личаха. Над тях с жълтата боя беше изписано набързо на ръка: „МЪРТВИТЕ ПСЕТА“. Отдолу стоеше цял списък на тукашните черкви и гореспоменатите граждански организации, но на Питър не му беше до четене. На табелата висеше обесена немска овчарка. Задните й лапи се люлееха напред-назад на три-четири сантиметра от черната локва съсирена кръв насред калта.
Мери се беше вкопчила в ръката на Питър като с метална кука. Той обаче по-скоро й беше признателен за това. Приведе се повторно към нея, докато не усети дъха на лекия й парфюм да се примесва с горчивата миризма на потта й. С устни, долепени до самата ушна мида, й прошепна:
— Не казвай нито дума, не издавай нито звук. Дай ми знак, че си ме разбрала.
Тя кимна така, че той да усети движението й.
Минаваха покрай паркинг за фургони, наредени зад дървена ограда. Повечето от фургоните бяха малки и даваха вид да са забравили отдавна щастливите си времена — когато е имало кой да вдига наздравици по случай пристигането си. Между някои от ремаркетата имаше овесени простори, върху които пустинният вятър размяташе забравено пране. На входа на един от фургоните стоеше огромен надпис:
„СфИРЯ НА РЕВОЛВЕР И СЕ НАЛИВЪМ С РАКИЯ, ЧЕТЪ ЕВАНГЕЛИЕТО И СЪМ КОФТИ КОПЕЛЕ! ДОБРО КУЧЕ, ЗЪЛ СТОПАНИН!“
Върху стар пикап, паркиран близо до шосето, стърчеше черна сателитна антена. До колата се мъдреше друг надпис, изографисан върху боядисана в бяло табела, прорязана като от сълзи от ръждиви пукнатини:
„ТАЗИ ТЕЛЕКОМУНИКАЦИЯ
Е СОБСТВЕНОСТ НА фУРГОНЕН ПАРК
«ГЪРМЯЩА ЗМИЯ»
НИКОЙ ДА НЕ ПРЕМИНАВА!
ОХРАНЯВА СЕ ОТ ПОЛИЦИЯТА!“
От другата страна на парка „Гърмяща змия“ се издигаше дълга тенекиена постройка, на която и покривът, и стените се поддаваха на корозията. Над вратата стоеше табела: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“. От едната й страна имаше автомобилен паркинг — на напукания асфалт чакаха десетина леки коли и пикапи. Малко след тях подминаха и кафене „ПУСТИННА РОЗА“.
Оттатък кафенето навлязоха в самия град. Деспърейшън, Невада, представляваше точно две улици, пресечени под прав ъгъл (на кръстовището имаше дори светофари, които безмълвно премигваха във всички посоки с жълтите си светлини), и два квартала обществени сгради. Повечето приличаха само на фасади без нищо зад тях. Имаше някакво казино, наречено „Клуб на Бухала“, както и кафене, бакалница, обществена пералня, бар, на чийто прозорец се четеше: „РАДВАЙТЕ СЕ НА НАШЕТО ГРОШОПРИЕМСТВО“, железария, магазин за резервни части, кинотеатър, наречен „Американският запад“, и още няколко сгради. Никой от магазините или заведенията нямаше вид да се радва на голям оборот, а киното изглеждаше затворено от доста време насам. Ръждясалата фирма беше жално провиснала, само буквата „Р“ си стоеше на мястото.
По другата улица се забелязваха няколко ламаринени жилищни постройки, както и още фургони. Нищо никъде не помръдваше освен някакъв помияр, който на плавни подскоци се изнасяше надолу по главната улица.
„То и аз бих духнал, ако го видя тоя да приближава мислеше си Питър. — Хич нямаше и да чакам.“
Зад града се издигаше висок, оголен хълм, извит в дъга, който предпазваше като крепостна стена града от юг. До билото на хълма почти зигзагообразно се виеше черен, но добре поддържан път, широк цели четири платна. Останалата част от склона, висок поне сто метра, беше насечена от дълбоки като траншеи улеи. На Питър му приличаха на бръчки по старческа кожа. В подножието на кратера (той си каза, че това е някакъв кратер, резултат от дългогодишна миньорска дейност) стърчеше издължена ръждясала постройка, от двата края, на която се виждаше конвейерна линия. Встрани бяха паркирани множество товарни камиони, приличащи на детски играчки в сравнение с нагънатия и набръчкан силует на хълма.
Откакто бе споменал за дупките в съзнанието си — или каквото там беше, — домакинът им за пръв път наруши мълчанието:
— „Гърмяща змия“ номер 2. Някои й викат „Китайската яма“. — Говореше като застарял екскурзовод, който все още обича да обяснява на непознати. — Старата номер 2 беше отворена през 1951-ва, и от 62-ра до края на седемдесетте беше най-големият открит меден рудник в Съединените щати, а може би и в целия свят. Но накрая се оказа губеща. Отвориха я повторно преди две години. Изнамерили някаква нова технология, която можела да оползотворява дори отпадъчния материал. Това е то, наука… Тц-тц!
Но поне доколкото Питър можеше да види, нищо не се движеше наоколо. Беше все пак делничен ден. Единственото, което напомняше, че в мината се работи, бяха товарните камиони до бараката, по всяка вероятност изпълняваща ролята на сортировъчна. Встрани от чакълестия път, водещ до билото на хълма, стоеше паркиран пикап — още един блед признак на живот. Конвейерите, които се подаваха от двата края на металната сграда, бяха спрени.
Ченгето караше през центъра на града и докато минаваха покрай светофара, Мери стисна на два пъти ръката на Питър. Той проследи погледа й и забеляза три велосипеда, оставени насред платното на Главната улица. Намираха се оттатък първата пресечка, обърнати с колелата нагоре и подредени в права линия. Вятърът подхващаше колелетата, които се въртяха подобно на мелници.
Погледът й отново потърси неговия, влажните й очи се бяха ококорили повече от всякога. Питър отново стисна ръката й и направи знак да мълчи.
Полицаят даде ляв мигач — доста странен жест предвид обстоятелствата, — и колата се озова в малък, наскоро асфалтиран паркинг, заобиколен от три страни с тухлени стени. По гладката и лъскава настилка искряха наскоро изписани бели маркировъчни линии. В дъното на паркинга на стената висеше табелка с надпис: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ В ОБЩИНАТА И ПОСЕТИТЕЛИ ПО РАБОТА. МОЛЯ, НЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАЙТЕ С ПАРКИНГА“.
„Само в Невада някой ще те помоли да не злоупотребяваш с паркинга му — помисли си Питър. — В Ню Йорк подобен знак вероятно би звучал: «КОЛИТЕ, ПАРКИРАНИ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ, ЩЕ БЪДАТ ОТНЕСЕНИ, А СОБСТВЕНИЦИТЕ ИМ — ИЗЯДЕНИ»“.
На паркинга имаше четири-пет автомобила, единият от които беше ръждясал стар Форд, модел „Истейт Уегън“, с надпис „ПОЖАРНА КОМАНДА“. До него чакаше друга полицейска кола в значително по-добро състояние от първата, но видимо по-стара от машината на техния похитител. В целия паркинг имаше едно-единствено свободно място. Полицай Любезни намести колата между белите линии. Изключи двигателя и в продължение на секунда-две остана неподвижен с наведена глава и пръсти, барабанящи по волана. Дори тихичко си тананикаше мелодия под носа. На Питър му се стори, че песента е „Последният влак до Кларксвил“.
— Не ни убивайте! — изведнъж пресече мислите му Мери. Гласът й трепереше, от очите й всеки момент щяха да потекат отново сълзи. — Ще направим, каквото искате, само не ни убивайте.
— Затваряй си пискливата чифутска уста! — отвърна й ченгето. Дори не благоволи да повдигне глава, само продължаваше да барабани по кормилото с дебелите си като наденички пръсти.
— Ние не сме евреи — без да знае как, му възрази Питър. Вместо да издава страх, гласът му звучеше гневно, дори заплашително. — Ние сме… презвитерианци. Откъде ви хрумна, че сме евреи?
Мери погледна ужасено съпруга си, после побърза да се обърне напред, за да види реакцията на полицая. Известно време мъжагата не отговори нищо, после грабна шапката си и излезе от колата. Питър се наведе надясно, за да види как полицаят я нахлузва на огромната си глава. Тялото му все още хвърляше малка сянка, но силуетът по-ясно се открояваше на земята. Питър погледна часовника си и видя, че наближава два и половина. Преди по-малко от час най-големият проблем пред него и жена му беше да намерят мотел за нощуване. Той самият най-много се тревожеше от мисълта, че хапчетата срещу разстройство са на привършване.
Полицаят се наведе и отвори лявата задна врата.
— Ако обичате, слезте от колата — подкани ги той.
Първо Питър, сетне и Мери се изнизаха вън от купето. Застанаха насред огрения от слънцето паркинг и уплашено погледнаха към мъжа с униформата каки, кожения колан и кавалеристката шапка със заострена периферия.
— Ще трябва да заобиколим. Входът е откъм улицата — обясни полицаят. — Щом излезем на тротоара, завиваме вляво. И да знаете, че и двамата ми приличате на евреи. Тези големи носове няма откъде да се появят, ако не сте евреи.
— Господин… — понечи да каже нещо Мери.
— Не — прекъсна я той. — Вървете. На улицата вляво. Не ме предизвиквайте.
И двамата тръгнаха. Струваше им се, че стъпките им по асфалта кънтят, сякаш ходят по мрамор. Питър все си мислеше за малкото гумено мече на таблото в полицейската кола. Сещаше се за клатещата се глава и боядисаните в черно очички. Кой го беше подарил на полицая? Някоя любима племенница? Или дъщеря? Полицай Любезни не носеше брачна халка, това Питър го беше забелязал, докато онзи барабанеше с дебелите си пръсти по волана. И все пак, това не означаваше, че никога не е бил женен. Мисълта как жената, омъжена за човек като този, може да поиска развод, ни най-малко не изненадваше Питър.
Някъде из въздуха се носеше монотонен, стържещ звук. Питър погледна нататък по улицата и забеляза импровизирания ветропоказател над местния бар „Жълтиците на Бъд“. Той представляваше ухилен старчок, прегърнал гърне злато, който се въртеше на всички посоки, според капризите на вятъра.
— Казах вляво, тикво! — прекъсна мислите на Питър полицаят, не толкова ядосан, колкото отчаян. — Не знаеш ли кое е ляво? Вас, презвитерианците от Ню Йорк не ви ли учат кой крак е ляв и кой — десен?
Питър сви вляво. Двамата с Мери се държаха за ръка, сякаш се бояха да не се изгубят. Стигнаха до трите стъпала, водещи до двукрилата врата на сградата. Затъмнените стъкла издаваха, че вратата е скорошна придобивка. Иначе зданието изглеждаше доста старо и овехтяло. На избелелите от слънцето тухли беше изписано с бяла боя: „ОБЩИНСКА СГРАДА ДЕСПЪРЕЙШЪН“. На самата врата стояха изписани всички обществени служби, които се помещаваха вътре: Кмет, Училищно настоятелство, Противопожарна охрана, Полиция, Първа помощ, Социални услуги, Управление на мините и контрола над метала. В долния край на дясното крило стояха залепени буквите: „МСХА. ПРИЕМНО ВРЕМЕ ПЕТЪК, 13 ЧАСА, САМО СЛЕД УГОВОРКА“.
Полицаят застана на първото стъпало и с любопитство изгледа семейство Джаксън. Колкото и да беше горещо по тези места — термометърът сочеше над трийсет и пет градуса, — той изобщо не се потеше. Въртящата се реклама на близкия бар продължаваше да изпълва въздуха с безкрайните си степания.
— Ти си Питър, нали? — попита полицаят.
— Да, Питър Джаксън — потвърди той и прокара език по пресъхналите си устни.
Полицаят погледна жена му.
— А ти си Мери?
— Точно така.
— Тогава къде е Пол? — поинтересува се любезно ченгето, докато ръждясалият старец продължаваше да пъшка и скърца на покрива на кръчмата.
— Какво казахте? — учуди се Питър. — Не ви разбрах.
— Как ще изпеете „Петстотин мили“ или „Заминавам със самолет“ без Пол?
След тази си шегичка, полицаят отвори широко дясното крило на вратата. Отвътре ги облъхна силна струя хладен въздух от климатика. Питър усети повея върху лицето си и установи колко е приятен — приятен и освежаващ; в същия момент Мери изпищя. Очите й по-бързо от неговите се бяха приспособили към сумрака от вътрешността на зданието, но след секунда и той забеляза това, което я беше изплашило. В долния край на вътрешните стълби стоеше проснато с главата надолу момиченце на шест годинки.
Едната ръка стоеше преметната над челото му, докато краката се бяха изпънали чак до четвъртото стъпало. Сламенорусите й коси бяха завързани на две плитки. Очите й стояха широкоразтворени, а главата й се беше извърнала някак неестествено на една страна. На Питър веднага му стана ясно чия е била куклата, захвърлена в прахта край изоставената на шосето каравана. На колата беше писано: „ЧЕТИРИМАТА БЕЗГРИЖНИ СКИТНИЦИ“, но явно напоследък подобни изрази се оказваха далеч от истината. И дума не можеше да става.
— Тц-тц! — усмихна се ченгето. — Съвсем бях забравил за нея! Но пък и човек не може за всичко да си спомня, нали така? Колкото и да се мъчим, все пропускаме нещо!
Мери изпищя повторно, заби нокти в дланите си и вдигна ръце, сякаш да заглуши собствения си ужас. В следващия миг се обърна на другата страна и понечи да побегне.
— О, не, не си го и помисляй — спря я полицаят. Сграбчи я за рамото и я напъха през вратата, която продължаваше да придържа отворена със свободната си ръка. Мери влетя в тясното фоайе, стараейки се с последни усилия да запази равновесие, иначе щеше да се сгромоляса право върху умрялото детенце, облечено в дънки и фланелка.
Питър хукна да я гони, но полицаят сграбчи и него, този път с две ръце, подпирайки вратата с тяло. Едната си ръка ченгето прокара около раменете му — лицето му изглеждаше някак доброжелателно, дори приятелски. И което беше най-успокояващо — погледът му беше на нормален човек, сякаш добрите духове бяха надделели, поне за известно време, над злите. Мъничка надежда се прокрадна през ума на Питър, който усети, че нещо се опира в корема му, но така и не го свърза с огромния пистолет на полицая. Сети се за баща си, който имаше навик понякога да забива пръст в корема му, докато му четеше конско — така по-отчетливо подчертаваше основните моменти в речта си: „За да не се стигне до малки бебенца, Пити, поне един от двама ви трябва да стои по гащи.“
Разбра, че е именно пистолетът, не огромният пръст на полицая едва когато Мери изпищя:
— Не! О, не!
— Недей… — понечи да го спре Питър.
— Хич не ми и пука дали си чифут или индус — отговори му ченгето, без да го изпуска от прегръдката си. С лявата си ръка натисна с все сила рамото на Питър, докато нагласяше револвера в другата. — В Деспърейшън не страдаме от подобни предразсъдъци.
Дръпна спусъка поне три пъти. Може и повече да са били, но Питър Джаксън успя да преброи до три. Вярно, че коремът му заглуши гърмежите, но те и така отекнаха болезнено в съзнанието му. И гърдите, и краката му бяха като облъчени от страхотна топлинна вълна; нещо започна да капе по краката му. Мери продължаваше да крещи, но писъците й му изглеждаха далечни, сякаш не го засягаха изобщо.
„Ей сега ще се събудя в леглото си — успокои се за последно Питър, докато краката му се подвиваха под него, а предметите наоколо започнаха да изчезват сред ослепителната светлина пред очите му. Все едно отново беше насред пустинята и слънчевите лъчи се отразяваха о металическия корпус на префучаващ влак. — Ей сега…“
И това беше всичко. Последната мисъл, която го споходи, преди мракът да го погълне завинаги, беше само някакъв си образ: мечето от таблото на полицейския автомобил. Клатещата се главичка, облещените рисувани очи. Очите се превърнаха в огромни дупки, от които струеше мрак и той самият се изгуби в него.