Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (67)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

След бурни събития може да настъпи скучно време, запълнено от дребни грижи

Настъпилото спокойствие много-много не се нравеше на Ашот. Последните дни, наситени с вълнуващи приключения, така възбудиха въображението на момчето, така разтърсиха цялото му същество, че желанието да извърши нещо изключително го преследваше непрекъснато.

Ашот беше убеден, че е създаден за борба, а не за спокоен, еднообразен живот. И действително какво интересно има в такъв живот — да сложи оръжието, да мъкне глина за съдове, да я меси, „като жена“… Но минаха, изглежда, рицарските времена. А колко беше хубаво, когато мечката и барсът се търкаляха в снега, а клисурата ехтеше от техния рев! Блажени дни… Кръвта кипи при такива зрелища и без да иска, човек се настройва героично.

Единственото нещо, което го интересуваше в момента, беше барсът. Какво ли е станало с него? Жив ли е, или мъртъв? Ако все още можеше човек за нещо да си помечтае, това беше именно за барса. Как не можеха да го намерят ранен и с един удар… Пък в краен случай и мъртъв дори да го намерят. Да му одерат кожата, да я вдигнат на копие и така да влязат в село. Лошо ли ще е? На такова зрелище ще се събере цялото село, всички хора. А сега?… Поправи вратата, после пък върви да търсиш глина, за да направят стомна за вода.

Впрочем глина трябваше и за друга по-неотложна работа…

Колкото и удобна да беше пещерата, която си беше избрал отшелникът, димът от огъня се събираше под сводовете и за да не люти на очите, децата се принуждаваха все да седят или да лежат.

Шушик няколко пъти вече спомена, че се налага да иззидат печка, но какво да направят — все време не оставаше. И ето сега, седнало до огъня, момичето обръщаше нетърпеливо тухлите, от които се вдигаше едва забележима пара.

Търпението на Шушик се беше изчерпало и тя настоя глината да не се употребява за никакви съдове, за нищо друго, а веднага да иззидат печка.

— Тухлите вече изсъхнаха, какво чакате? — подканяше тя другарите си.

Решиха да иззидат печката близо до входа, но каква щеше да бъде тя, никой от децата не знаеше.

— Хайде, да я направим с три стени, а отпред да бъде отворена — предложи Ашот.

— Защо три? И две стигат. Третата ще бъде стената на пещерата — като камина.

Предложението, направено от Шушик, изглеждаше най-разумно, но никой не знаеше дали камината трябва да се покрие отгоре, или да се направи с изходна тръба.

— Добре, вие правете стените, а пък аз ще се върна след малко — каза Хасо и излезе.

Той отдавна беше забелязал наблизо тънка и доста голяма каменна плоча и сега с пъшкане я довлече в пещерата.

— Отлично! — възкликна Ашот. — Това ще е „покривът“ на печката ни.

Не мина час и стените на камината бяха иззидани, всяка около метър висока. А разстоянието между тях определиха според плочата. В края на краищата се получи действително нещо, подобно на камина.

— Сега идва най-трудното — каза Гагик, — но него оставете на мене.

Най-трудното, разбира се, бяха тръбите. Никой не знаеше как да се направят. А в главата на Гагик зрееше някаква нова идея.

Той измаза с глина стените на камината, а отгоре иззида нещо като тръба. Долу тя беше широка колкото самата плоча, а нагоре се стесняваше. Изобщо представляваше голяма глинена фуния, поставена с разширения си край надолу. Тя щеше да събира всичкия дим и да го „отправя“ в предполагаемия комин.

— А сега ще правим тръбите по половин метър всяка — заяви Гагик. — Какво ви смущава?… Спомнете си как колхозът докара вода от планинския извор в село. Прокара глинени тръби. И ние ще направим същото. Единият кран — по-широк, другият — по-тесен, и ще ги съединим една с друга. После ще направим коляно и ще изведем тръбата от пещерата навън през отвора над вратата. Ясно ли е?…

Цялата сутрин децата се занимаваха с тръбите и макар че Гагик се славеше с грънчарското си майсторство, най-хубави бяха тръбите на Шушик. При нея всичко излизаше изкусно, красиво, не както при момчетата. Техните тръби бяха неравни, макар че пак влязоха в работа.

Преди да се пекат, готовите тръби трябваше да се изсушат. Децата ги наредиха около огъня и седнаха доволни да си починат. Хубаво стана! Сега ще си имат и печка!…

Ашот се възползува от свободната минутка и се зае да прави сметка дали месните им запаси ще стигнат до пролетта.

Това не е твоя работа — прекъсна го Гагик и сам се залови да пресмята. — На човек по шестстотин грама на ден, всичко — три килограма. Значи, деветдесет килограма за един месец, а за два — сто и осемдесет. Мечката едва ли ще има толкова. Да, трябва да прибавят и двадесетина кила козе месо — ето още една седмица. Коя дата сме днес? Май че дванадесети декември, а? Значи, на Чернушка ще дойде ред чак към седемнадесети февруари.

— Не, така не може — запротестира Хасо. — Толкова месо не бива да се яде…

Тайната му мисъл беше да не се закача Чернушка, но не се решаваше да го каже направо.

— Защо, братко? — подскочи Гагик. — Ескимосите ядат на ден по пет кила тлъстини, а ние по едно кило месо ли да не изядем? Защо не… Ако доведеш твоята многоуважаема неприкосновена Чернушка, до пролетта ще изкараме прекрасно.

Да, Хасо с радост ще отиде при Чернушка, само че не за това, за което си мисли Гагик. Ще отиде, за да прекара поне един ден с любимите си животни.

И щом получи разрешение, той тръгна към Овчарника.

Около извора нямаше пресни следи от овце. Ясно, че подивелите животни не смееха да прескочат огъня и днес изобщо не бяха идвали за вода.

Но това не обезпокои Хасо. Той реши именно с вода да примами Чернушка и челядта й.

Момчето се върна в пещерата, взе глинено гърне с вода и се заизкачва по стръмния склон към Овчарника.

На пътеката все още тлееха под пепелта въглени. Хасо ги събра на купчинка и накладе огън. Над камъните се изви дим.

Овчарчето извади от пояса си свирката, приклекна и без да откъсва поглед от входа на „кошарата“, засвири познатите на Чернушка мелодии. Скоро от зейналата черна дупка се подаде главата и, а зад нея се показаха и извити рога. Най-после всичките овце излязоха на пътечката.

Хасо стана, тръгна срещу тях, но не се приближи, а постави гърнето с водата на един плосък камък сред пътеката.

Овнето и овчицата се изплашиха, скриха се зад една скала и оттам поглеждаха тревожно към Хасо. А Чернушка се прикова на място…

Хасо се върна до огъня и пак взе свирката.

Гъстите кълба дим, които се виеха над огъня, и нежните звуци на овчарската свирка привличаха с неудържима сила овцата. Като чу звуците, с които викат овцете на водопой, тя сякаш се вкамени. След това по тялото и преминаха леки тръпки — навярно си спомни как заедно с голямото стадо е слизала долу при потока, нежно ромонещ в клисурата.

Ах, колко беше жадна! А свирката зовеше ли, зовеше… И под примамливите звуци овцата се приближаваше бавно и страхливо до водата.

Когато дойде до гърнето, Чернушка предпазливо протегна устни към него, но нещо я уплаши и тя отскочи назад. После пак се приближи и като се убеди, че нищо страшно няма, натопи муцунка в студената прозрачна вода.

След като уталожи жаждата си, тя се обърна и заблея — викаше рожбите си. Но нямаше нужда да ги вика. По-голямото вече само идваше при майка си и се озърташе плахо, всеки момент готово да побегне. В последния миг то се уплаши. А овчицата въобще не излизаше от скривалището си.

Хасо стана и с протегнати напред ръце тръгна бавно към Чернушка. „Прру, прру, прру…“ — издаваше с устните си той познатите на домашните овце звуци. Така овчарят вика овцете, за да им даде сол — тяхното любимо лакомство. Но солта не съблазняваше Чернушка. Тя я получаваше всеки ден с изворната вода и с времето бе загубила рефлексите, свързани със солта у тревопасните.

Цял ден Хасо прекара край огъня. Цял ден свирката му не млъкна, той и пя, и разговаря сам със себе си. Така постепенно животните свикнаха с неговото присъствие, с гласа му. Те се увериха в мирните намерения на това двукрако същество, успокоиха се, че няма да им стори зло.

Но все пак опитът, придобит в суровата борба за живот, ги беше научил на предпазливост и бдителност. Кой знае дали зад нежните мелодии на вълшебната свирка не се крият коварни замисли…

* * *

Привечер Хасо се връщаше с празното гърне в ръце. По пътя реши да прегледа терасите и падините. Докато се луташе насам-натам, попадна на някакъв гъст буренак от изкласила на припек трева.

Момчето разтърка тревата в дланите си и видя някакви синкави, дълги, тънки и островърхи зърна. Сдъвка ги и се развика колкото глас имаше:

— Ашот, Гагик, елате по-скоро! Намерих пшеница, пшеница!…

Обитателите на пещерата се развълнуваха. Пшеница?… Тя беше станала за тях мечта. Нали за човека, свикнал с хляба, нямаше нищо по-тежко от това да яде само месна храна. „Ние станахме истински ескимоси“ — често казваше Ашот. Той искаше да подчертае, че щом ескимосите могат да живеят само с месо, защо и те да не могат. Но силният, здрав юноша също страдаше много от липсата на хляб.

От полусуровото месо децата чувствуваха болки в стомаха. Облекчаваше ги донякъде ментата, коя го растеше под върбата, а също така дивите плодове, особено мушмулите — от тях постоянно имаше в „аптечната“ на Шушик.

— Идем, идем!… — чу се отдолу.

След малко Ашот, Гагик и Шушик се изкачиха разпъхтени на хълма. Подире им креташе Саркис.

Хасо чакаше другарите си прав сред класовете. Всички се нахвърлиха лакомо на дребните зрънца, едва смогваха да ги очистят от люспите.

— Миличките ми, скъпи мои!… — нареждаше Гагик. — Ето вече повече от месец умираме от мъка по вас…

— Не бива, деца! Не бива сурови — спря ги Ашот.

Ех, пак тоя Ашот! Вечно със своите правила и наставления! Не оставя хората да живеят както си искат… Но няма как! Обещаха да се подчиняват и сега не трябва да му възразяват!

Децата наскубаха класове и се върнаха в пещерата. Насядали край огъня, те се заеха да трият, да лющят и да одухват зърната. После ги събраха в глиненото гърне, сложиха ги на огъня да се припекат и след малко с наслада ги хрупаха.

— Ето че достигнахме жизненото равнище на нашия отшелник, светла му памят… — с пълна уста едва каза Гагик. — Интересно, какъв ли е бил краят му?

— Може би е умрял в пещерата и дядото на нашата мечка го е намерил и извлякъл оттам — предположи Ашот.

— Защо мислиш така?

— Там, в храстите, има някакъв череп…

— Ой, череп ли?… — погледна изплашено към вратата Шушик.

— Стига, хайде да говорим за друго — намръщи се Хасо.

— А ето другото. Утре цял ден ще събираме пшеница — заяви Ашот с тон, който не търпеше възражения. — Месо и сол вече имаме. Хасо ще събере малинови корени, а в други ден ще тръгнем по следите на барса.

След малко обаче в пещерата настъпи мълчание. Погълнати от мислите си, всички утихнаха. Децата отново бяха обхванати от мъка по близките си, по родното село. Или това беше просто копнеж за свобода?

… От тъмно до тъмно децата бяха заети с търсене на храна и дърва и почти нямаше кога да помислят за близките си. А сега, в минутите на отдих, сърцата им отново се връщаха към онова, което им беше най-мило, най-скъпо. Всеки си мислеше каква радост би предизвикало в сърцата на близките им връщането от този затвор…

— Да почетем нещо — каза Ашот, като забеляза унинието у децата. — Шушик, я вземи „Родна литература“.

Шушик зачете с нежен звънлив глас откъси от поемата на Маяковски „Владимир Илич Ленин“:

Народът

разкъса

оковите царски.

Русия е в буря.

Русия е в смут —

четеше Илич

в Швейцария, развълнуван,

изтръпнал,

над вестници куп…

Отначало Шушик четеше насила, без желание, но постепенно се вдъхнови и гласчето й зазвънтя като сребро. Бузите на момичето поруменяха.

Момчетата слушаха с напрегнато внимание огнените слова на великия поет. Те пренасяха младите им сърца на бреговете на Нева, на Финландската гара, където се вълнуваше човешкото море, и мъжът, изправен на бронираната кола, отправяше пророчески думи за бъдещето на човечеството:

— Другари! —

и над главите

на първите стотина

ръка

напред протегна поривисто… — Ние сме гласа,

низините пронизал, низините работнишки,

яростен глас.

Да живее партията,

строяща комунизъм…

Четенето свърши. Всички седяха смълчани, заслушани сякаш в крилатите думи, които още звучаха под сводовете на пещерата…

Наближаваше часът за сън, а следователно и часът, когато щеше да бъде разказана следващата поред приказка. И Хасо — днес беше негов ден, — без да чака покана, започна народната приказка за Ленин.

„… Ленин паша оседлал огнения си кон, нарамил тежък боздуган и тръгнал срещу царя…“

Овчарчето разказваше приказката за „Ленин паша“ и от време на време притискаше устни със свирката, вдигаше нагоре глава и пееше:

Ло, ло, ло, ло…

Топи се снегът — остава планината,

тече водата — остава камъкът,

умира джигитът — остава името…

Ло, ло, ло, ло…