Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (33)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На какво научи децата опитът от тежките дни

Скоро децата пак седяха около огъня и забравили студа и преживения ужас, кротко разговаряха.

След мрачната, тежка нощ денят им се струваше особено ясен, а светът — радостен. Смъртта, която беше минала съвсем наблизо, правеше живота едва ли не прекрасен, въпреки че децата останаха и без онези жалки удобства и вещи, които имаха по-рано: постелки, дърва, чанти, книги, тетрадки… На Ашот изчезна горното палто, а на Хасо — абата; липсваше шапката на Саркис и едната обувка на Шушик. И все пак след последното изпитание децата придобиха опит, вяра в силите си.

— Какво беше това, Ашот? Какво чудовище дойде и си отиде? — попита Хасо, когато всички малко се постоплиха и починаха.

За него Ашот беше авторитет. Той сигурно знае всички тайни на света!

— Аз всичко видях — добави той. — Водата избликна изпод скалата — бух!… Като че скалата беше напълнила с въздух гърдите си и го издиша…

— Не точно така, Хасо, но нещо подобно. А пък аз спях и сънувах, че в двора на Шушик скубем кокошка и ще я печем — започна да разказва Гагик. — И в този момент потокът ме изхвърли изведнъж от пещерата, както младо вино изхвърля тапата от бутилката… Счепках се аз с него — но той бяга… Да беше ме оставил, дяволът му неден, поне да си изям кокошката…

Ашот отдавна вече се бе досетил, че това е същият онзи поток, който напоявал някога градината на прадядо му. Той разказа тази история на другарите си и по това, как го слушаше Хасо, разбра, че овчарчето е сериозно разтревожено.

— Никакви дяволи няма тук, Хасо — каза Ашот. — Това е вода. Тя се събира дълбоко в земята. Помниш ли, ние непрекъснато чувахме — къл-къл, кап-кап… Капало е в езеро. А когато то се препълва, водата изтича навън. Само че защо с такава сила, това не можем да разберем. Ще разкажем носле на бащите си, ще пристигнат тук специалисти, ще обследват… А сега, деца, да отидем да видим какво става в нашето жилище…

Хасо все още се страхуваше, но не посмя да възрази. А Гагик каза:

— Аз ще отида да накърша клони за огъня… — И изведнъж се досети: — Сега разбра ли, Ашот, защо в нашата пещера нямаше следи от кози?

— Да, наистина! — сепна се Ашот и дори се удари с длан по челото. — Ами че това е много важно! Значи, дивите кози знаят, че в тази пещера от време на време избликва вода! Това е инстинкт за самосъхранение…

И като поклащаше от учудване глава, Ашот тръгна към злополучната пещера. След него вървеше Гагик.

Водата беше очистила склона пред пещерата от камъните, а по-надолу — от снега. Тук-там се виждаха купчинки от изхвърлените съчки.

— Я, палтото ми!… — зарадва се Ашот. Наистина то висеше закачено на някакъв храст. Децата влязоха в пещерата с известен страх. Вътре нямаше вода, но от най-отдалечения ъгъл се чуваше някакво подсвиркване, бълбукане, плясък. Ашот и Гагик се вслушваха в тези звуци с такъв страх, сякаш всеки момент можеше пак да забоботи и избликне навън водата.

Ашот направи неуверено няколко крачки напред, коленичи на мокрия под и запълзя навътре в пещерата.

— Да — прошепна той, — изпразненото водохранилище се пълни отново. Някъде от недрата на планината в него се влива вода. Но защо това подземно езеро я изхвърля с такава сила, а после отново се затваря?…

Момчетата дойдоха до един ъгъл, където беше съвсем сухо — водата бе минала отстрани. Изпод куп листа изплашено ги гледаха две мънички черни очи.

— Я виж, та ти си оцелял, приятелю! — зарадва се Ашот, като откри любимеца на Шушик, малкото таралежче.

Таралежчето мигновено се сви на бодливо кълбо, ала Ашот го взе предпазливо и го мушна в джоба на мокрото си палто.

Децата излязоха от злополучната пещера. Все пак каква негостоприемна излезе тя! Какви нови трудности изпречи на пътя им!

Какво да правят сега? Да търсят нова квартира? Да подреждат нови легла? Пак да събират дърва за огън? Или да изоставят всичко и да продължават работата на пътеката?

С такива тъжни мисли се прощаваше Ашот с „бясното“ им жилище.

— Ай, таралежчето ми е живо! — радостно възкликна Шушик, когато Ашот го извади от джоба си и го подаде на момичето. — А какво стана с чантата? Не се ли намери?…

— И чантата ти е оцеляла. Дръж.

— Но как така е останала суха? — учуди се Шушик. — Та тя беше до мене!

— През нощта аз я окачих на стената — каза Хасо, — за да не пречи…

— Пак „по роднинство“! Ех, Хасо, Хасо, покровителствуваш ти близките си! — закани му се с пръст Гагик.

— Добре, че книгите на Шушик са се запазили — заяви Ашот. — Ще можем понякога да си четем… Вечер, през свободните часове… Саркис, а как е кракът ти? По-добре ли е? Не боли ли вече? Юнак! Всичко ще мине — всички трудности, тежките дни… А човекът ще остане. Щом се върнем у дома — всичко ще забравим, не ще забравим само лошото и доброто, което тук сме вършили — говореше Ашот, верен на своя тържествен тон. — А сега да се опитаме да обобщим поуката, която извлякохме от последните премеждия…

Любител на събранията и речите, Ашот не се отказа от тях дори и сега.

— Нека всеки от вас си спомни как се е държал, когато водата рукна, и след това… — с жар произнесе той и изгледа изпитателно другарите си.

Саркис сведе очи, а Шушик се усмихна:

— Аз плаках и виках мама…

— Безполезно — наставнически каза звеневият. — Може да ни се наложи да понесем не по-малко тежки изпитания и трябва да сме готови да ги посрещнем.

Лишенията ни най-малко не бяха сломили Ашот. Каква воля имаше това момче! Гласът му отекваше сред скалите твърдо, звънко, но както винаги прекалено тържествено.

— Искам да ви разкажа една случка — каза той след кратка пауза. — Веднаж, чувал съм от дядо си, от тогавашния Петербург пристигнал на Севан учен-академик. Искал да посети манастира. А манастирът се намирал на остров. И помолил той рибарите от Цамакаберд^[1] да го откарат. Рибарите се съгласили и го качили на шлепа си. Плуват. Ученият пита един от рибарите: „Приятелю, знаеш ли аритметика?“ — „Не, господине.“ — „Жалко — клати глава господинът, — четвъртината от живота ти е загубена.“ Обръща се към другия: „А ти граматика знаеш ли?… А география?…“ — „Не, господине, ние сме неграмотни хора, животът ни преминава само тук, на езерото.“ — „Жалко, половината ви живот е загубен“ — казва пришълецът. Насред пътя излиза буря. Рибарите събличат дрехите си. Единият от тях пита: „А ти, господине, можеш ли да плуваш?“ — „Не.“ — „Жалко, целият ти живот е загубен: нашият шлеп сега ще се обърне“… Защо ви повторих разказа на моя дядо? — продължи Ашот. Но Гагик го прекъсна без стеснение:

— Разбрахме, разбрахме! От пе-да-го-гически съображения — с нескривана ирония проточи той. — Ти, братко, си верен на себе си…

Ашот се ядоса, но прехапа устна. Кой знае, може би наистина сега беше неуместно да приканва другарите си към мъжество. Защо пък не?… Ашот смяташе, че подобни беседи никога не са излишни.

Няколко секунди всички мълчаха, после Ашот, решен да не се засяга от нападките на Гагик, се обърна към Саркис:

— Искам да ти кажа някои неща. Не се сърди, вече няма да говоря неприятни думи, това са последните. Слушай, Саркис, баща ти няма вечно да завежда склада, нали? Значи, и ти не ще можеш да живееш вечно наготово. Ще дойде време, когато ще ти се наложи със собствен труд да изкарваш прехраната си. А пък ти си свикнал да лежиш под дървото и да чакаш крушата сама да падне в устата ти…

Всички се засмяха. Усмихна се смутено и Саркис.

— Погледни Хасо! — въодушевен от успеха, говореше Ашот. — Ето от кого всички ние трябва да вземаме пример! А пък ти винаги си гледал на него с пренебрежение…

Хасо се изчерви, а като почувствува върху себе си ласкавия поглед на Шушик, съвсем се обърка Той живееше във фермата, между овчари и няколко стари жени. Другари момчета, а да не говорим за момичета той нямаше. Та нали все ходеше със стадата: лете в планините, зиме — в Муганската степ. Какви ти момичета там!… Затова може би присъствието на Шушик много го смущаваше. То именно го подтикваше към действия, към смели постъпки. В главата на момчето се раждаха мечти… Искаше му се да направи нещо необикновено, нещо, с което изведнъж да привлече вниманието на децата, а главно — на тънкото момиченце с нежното лице, онова, което той нарече своя сестра…

А какво изпитваше Саркис? В сърцето му настъпи смут. Тези дена, мислеше си той, не го обичат, а постъпките на баща му ги отвращават. И все пак на два пъти му спасиха живота… За Саркис нямаше съмнение, че ако беше сам. непременно щеше да загине. Решен окончателно, той каза смутено:

— Аз съм виновен пред вас, другари… Идете, потърсете там… под един ръждив камък до ореховото дърво… Там има храна, вземете я…

Децата мълчаливо се спогледаха.

— Орехи?! — пръв подскочи Гагик. — Какво седите? — И като размахваше тоягата си, хукна към ръждивия камък.

Бойнах въртеше тревожно рунтавата си опашка и поглеждаше въпросително господаря си, явно желаеше да разбере какво става.

Хасо се изправи и забърза след Гагик. След овчарчето излезе и Шушик. Когато стигнаха до склада на катеричката, Гагик го беше отворил и вече пълнеше джобовете си с орехи.

— Ах, да те разцелувам по муцунката! — бърбореше същевременно той, като мислеше явно за катеричката. — Погледнете само как грижливо е търкаляла с лапичките си орехчетата — едно след друго, едно след друго. Само и само да ни спаси от смъртта. Ох, ох, ох! Не орехи, а… който ги изяде, ще разбере, който не ги изяде — няма да разбере.

Откъслечните възклицания на Гагик достигаха до ушите и на Саркис. Устремил поглед към къпещото се в небето облаче, той лежеше и си мислеше: ето най-после и в неговия живот навлязоха другарите — добри у сърдечни. Той никога не е имал такива другари, пък и не е изпитвал нужда да има. А сега, заобиколен от приятелите си, от тяхната сърдечност и от вниманието им, той чувствуваше, че на душата му става по-хубаво, по-чисто и от това животът изглеждаше съвсем друг…

* * *

След като се посъветваха, децата решиха да прекъснат временно работата на пътеката. Каква ти работа, щом няма къде да се стоплят, да починат и поспят! Преди всичко трябваше да намерят нова пещера, да създадат в нея сносни условия за живот, да си починат, да се съвземат от преживелиците през последните дни.

И основната насъщна грижа все пак оставаше грижата за храната.