Радой Киров
Яребицата на Лиса

Веднъж една хитра Лисана яребица тлъста си хвана.

— Добре тая вечер ще се нахраня — си помисли наша Хитрана. — Яребицата за мен е наречена, но ми се иска да бъде опечена.

В своята къща се Лиса прибра, съчки от гората събра, запали печката и после във фурната яребицата беше турната.

Седна да чака край печката Лиса.

Вкусно яребицата замириса.

Да я опита Лисана реши. И тъкмо до фурната да приближи, нещо неприятно случи се тука: някой отвън на вратата почука.

Разбира се, Лисана отвори вратата. Гледа — съседката й опашка подмята и без дори да дочака покана, се намъква при наша Лисана.

— Съседке, какво си, що си, драга? — вика другата Лисана още от прага. — Рекох си тая вечер самичка: „На гости ще ида у мойта кумичка.“

— Добре, добре, съседке мила, погостувай ми, щом си решила.

И съседката — гостенка нежелана — се настанява на дивана. Приказва ли, приказва това онова. А наша Лисана само клати глава.

„Бре, от приказки тая не се умори. Яребицата съвсем ще прегори.“ И към печката често поглежда.

А гостенката едни ги нарежда: че вчера заран уж рано станала, из гората скитала, но нищо не хванала, че една сврака крещи и я дразни… нямали край нейните приказки празни.

През това време наша Лиса си мислела така: „Ако разбере, че яребица пека, и на нея ще трябва да дам. Не, самичка ще си я ям, пък ако ще дори и мъничко да попрегори.“

Дълго гостенката тука стояла.

Най-после си тръгнала, защото разбрала, че съвсем е прекалила.

— Ха със здраве, съседке мила — наша Лиса набързо й рекла и до печката се завтекла.

Отворила на фурната вратата, яребицата извадила с тавата, погледнала я и за главата се хванала — яребицата на въглен била станала.

— Тюх — си рекла Лисана наша. — Сама си забърках тая каша. Ако на съседката бях мъничко дала, сега яребица и аз бил яла. А пък аз реших да изхитрувам и гладни сънища нощес ще сънувам.