Пол Виалар
Под черния флаг (9)

Глава IX
НАКАЗАНИЕТО НА ВАН ХОРН

Флибустерите достигнаха брега на Нова Испания срещу стария град Вера Крус. Той се намираше на около две левги от новия град и бе напълно изоставен. Стражата бе заловена и убита на самия морски бряг. По пътя срещнаха изплашени роби, на които обещаха да възвърнат свободата. На разсъмване робите ги заведоха пред града в желания час: когато според обичая се отваряха вратите. Никой не можа да даде тревога, когато нападателите изведнъж нахълтаха вътре и за по-малко от час овладяха положението. Жителите, които се съпротивляваха, бяха избити, крепостта Сан Хуан д’Улоа, която прекъсваше пътя на бегълците, бе превзета.

Повечето испанци се събудиха от стрелбата и от виковете. Лоран поведе своите хора и без бой завзе крепостта, въоръжена с дванадесет топа, които веднага бяха обърнати към града. Между първите в боя бяха Ренжар и Жан Тиебо, следвани от Робитай, Рошверг, Мусрон и останалите, водени от Шарл Роанел, роден в Сен Кристоф.

Нападението бе извършено тъй сполучливо и бързо, че като чуха шумотевицата, някои жители не разбраха какво става. Те помислиха, че съгласно местния обичай се прави утринна серенада на някой от първенците на града, и дори не се надигнаха от леглата си. Когато станаха, научиха, че флибустерите са във Вера Крус и потърсиха оръжията си, но беше твърде късно. Все пак клането продължи с ново ожесточение и „лос ладронес“^[1], както испанците наричаха победителите си, бяха принудени по своему да въдворят реда, т.е. със сила. Скоро броят на пленниците нарасна. Като не знаеха какво да правят с тях, флибустерите решиха да ги затворят в катедралата и да я оградят с бурета с барут, за да могат да я разрушат при първия тревожен сигнал. Освен това предупредиха, че ако жителите на Вера Крус не желаят да видят първенците си хвърлени във въздуха, трябва да платят откуп в размер на два милиона пиастри. Пленниците бяха задържани като гаранция, че откупът ще бъде даден.

Заложниците с безпокойство и страх чакаха да се събере сумата. През това време флибустерите, покорили най-богатия град на Америка, започнаха систематично да задигат всичко най-ценно, до каквото можеха да се доберат. Всичко пренасяха на корабите си, които вече бяха в пълен състав. Пиратите не задигаха само пари, но и бижута, платове, редки предмети, всичко това на стойност най-малко шест милиона екю — наистина грамадна сума.

Времето на победителите обаче беше скъпо. Всеки момент можеха да очакват, че ще бъдат нападнати и обкръжени. Известно им бе, че в околните райони съществуват доброволчески отреди. Достатъчно беше някой по-безстрашен командир да ги събере и да ги хвърли срещу Вера Крус и градът отново щеше да смени господарите си. Ето защо действуваха с най-голяма възможна бързина. Същевременно у тях бе залегнало убеждението, че ако сега не успеят да ограбят всичко, може би един ден ще се върнат да вземат и останалото. От мига, в който сложиха ръка на града, те го считаха за своя собственост.

Обаче откупът за заложниците, затворени в катедралата, не можеше да бъде събран толкова бързо, колкото желаеха капитаните. Ето защо те възкачиха насила върху амвона един проповедник, испански свещеник, който прочете на затворниците странна и неочаквана проповед. Той ги увещаваше да платят — те самите или близките им — необходимата сума, като им казваше, че флибустерите не желаят живота им, а само тяхното злато. Капитаните действително бяха преценили, че доста много хора бяха избити и че останалата част от наказанието трябва да има материален характер. „Да, каза свещеникът, свободата е по-ценна от богатството.“ Това беше наистина хубава, нравоучителна тема. Ако заложниците не се убедяха от тези слова, можеха да очакват убеждението да им дойде по съвсем друг начин, т.е. от огъня и експлозиите, които ги дебнеха.

Ефектът от тази проповед бе твърде голям. Без да става нужда да изпращат някого при близките си, заложниците събраха помежду си исканите двеста хиляди екю и ги предадоха на победителите, които ги отнесоха на своите кораби при останалата плячка.

Това бяха напрегнати и небивали дни, започнати със сражение, продължени в ликуване и в осигуряване на богатството от злите испанци. Те не се бяха поколебали да унищожат толкова неща и всички диви животни от островите. Хубаво и плодоносно отмъщение, при изпълнението на което Ренжар и Жан Тиебо намериха това, което търсеха. Ренжар се върна към приключенския живот, който му прилягаше повече от всичко друго. Жан Тиебо пък задоволи вкуса си към опасности и слава, който винаги бе имал и който през годините на ловуване не се бе притъпил.

Той особено много се бе отличил при завземането на крепостта. Пръв проникна вътре, всявайки страх сред професионалните войници, и почти сам плени из-плашения гарнизон. Лоран със задоволство го поздрави. Той нямаше да забрави заслугите му при подялбата на плячката. При завръщането си на Ла Торто Жан щеше да бъде богат. Освен това щеше да има и нещо повече — уважението и приятелството на другарите си, които оценяваха събратята си само в боя.

Макар и да се радваха от успеха на най-рискованата, но същевременно и най-голяма акция, предприета дотогава от флибустерите, Грамон, Лоран, Ван Хорн и Мишел се безпокояха много за по-нататъшния развой на събитията. Сега трябваше да бързат и незабавно да отплуват. От друга страна обаче в града оставаше все още тъй значителна плячка, че никой не се решаваше да го напусне. Четирите по-големи кораба бяха вече натоварени. Флибустерите си дадоха още една нощ, за да оберат всичко, каквото трябва, и се заклеха, че на следващата сутрин ще потеглят.

Ала едва се бе разсъмнало, когато прокънтяха три топовни гърмежа. Те вдигнаха капитаните в тревога. Всъщност това бе уговореният сигнал, в случай, че се появят испански кораби. Оказа се, че са забелязани седемнадесет от тях! Сега бе моментът да се оттеглят, ако не искаха да загубят всичко, което бяха придобили с толкова усилия. Веднага всички се впуснаха към пристанището в невъобразима бъркотия. Лоран, Грамон, ван Хорн и Мишел се срещнаха в навалицата от флибустери, превити под товара на последната плячка, която бяха изтръгнали от ридаещите жители. Някои тикаха пред себе си със сопи и камшици групи от пленници — бъдещи роби. Това място се наричаше „Ла Ке дьо Сакрифис“^[2]. Намираше се пред корабите, на две левги разстояние от Вера Крус. Тук всички пристигаха в ужасен безпорядък и капитаните правеха, каквото можеха, за да познаят и съберат хората си.

— Към мен! — заповяда Лоран, познавайки Жан и Ренжар. Той размаха ръцете си, за да им даде знак. — Къде са другите?

— Малко по-назад — каза Ренжар. — На раменете си носят един грамаден сандък, в който са натъпкани бижута и скъпоценни камъни.

— Не знаят ли, че испанците ни застрашават с флота си?

— Да, но вие ги познавате, нищо не обичат да оставят зад себе си.

Наистина в този момент се появиха Робитай, Рошверг, Варас и Бурдо, настръхнали и освирепели повече от всякога. Те носеха на рамо един сандък, по-дълъг и по-широк от ковчег. Ако се съдеше по онова, което се подаваше под капака, и по начина, по който се бяха превили раменете им, сандъкът навярно имаше голяма стойност поради съдържанието си от скъпоценни камъни и предмети.

— Бързо в лодките! — заповяда Лоран. — Занесете сандъка на нашия кораб! Жалко би било да оставим това!

В този момент стоящият наблизо ван Хорн извика неочаквано с все сила:

— Оставете това, бандити такива! — изрева той. — Този сандък е мой. Лично аз съм го напълнил. Отнесете го! — заповяда той на своите хора, които го бяха наобиколили.

Обаче нито Рошверг, нито Бурдо, нито пък другите имаха намерение да изпуснат плячката си. Те погледнаха към своя капитан. Ако той им заповядаше да я предадат на ван Хорн и неговите хора, те щяха да го сторят, разбира се, с прискърбие в душата. Щяха все пак да се подчинят, както се следва, на своя командир — единствен съдник при спорни случаи.

— Не изпускайте сандъка. Задръжте го! — заповяда Лоран. — Той е наш, а не на ван Хорн. Ето че за втори път вече той опитва да присвои нещо, което не му се полага. Не сме забравили случая с товарния кораб!

— Сандъкът е мой и аз ви заповядвам да го предадете на моите хора — каза заплашително ван Хорн, изтегляйки вече сабята си.

— Сега пък си позволяваш да командуваш екипажа на друг капитан — каза Лоран яростно. — Ако искаш сандъка, ела да го вземеш! — и той също извади сабята си.

Застанали един срещу друг, те се предизвикваха. Другите забравиха приближаването на испанския флот и образуваха кръг наоколо.

— Дори да се откажеш от тази плячка, няма да те оставя, преди да съм те наказал — каза Лоран, като се впусна напред. — Много стана!

Той размаха оръжието си, а ван Хорн отпусна своето. Двамата капитани стояха лице срещу лице. Единият беше висок и хубав, с голяма слава и обаяние зад себе си. Другият беше нисък и мургав, но по именитост не му отстъпваше. Известно бе какво означаваха такива двубои: единият трябваше да отстъпи пред другия, след като загуби живота си или бъде ранен така, че да не може да стане. Никой обаче в момента не оплакваше бъдещия изход на боя, тъй като той бе предизвикан от свада, която можеше да бъде разрешена само с кръв. В момента, когато обезумелият от гняв ван Хорн произнесе думата „крадец“, която не се понасяше от флибустерите, стана ясно какво може да се очаква.

— Ето — изкрещя Лоран, — ето как ще отмъстя за нанесената ми обида! — и изведнъж той се хвърли напред с насочена сабя.

Оръжието така точно засегна ван Хорн, че той не можа да отвърне. Смъртно ранен, холандецът се строполи, облян в кръв. Присъдата обаче бе изпълнена и с изключение на тези, които се заеха да вдигнат тяло-то, никой друг не му обърна внимание. Робитай, Варас и другите поеха сандъка, който за миг бяха поставили на земята, и се отправиха към лодката, където го натовариха. Заловиха се да гребат мъжки и скоро след това корабът на Лоран отнасяше вече сандъка. Раненият ван Хорн беше останал на брега, очаквайки заслужения си край.

Лоран се отправи с пълен ход към изхода на пристанището. Тъкмо пристигаше, когато забеляза на хоризонта силуетите на два големи испански кораба, очакващи бегълците. Трябваше да се пробие път.

— Готови за бой! — заповяда капитанът.

Всеки застана на своя пост, за да брани живота си, а заедно с него и богатствата. Флибустерите предпочитаха да умрат, отколкото да изоставят заграбената плячка. Ренжар и Тиебо работеха при платната Имаше хора и при топовете, които отляво и отдясно бяха насочили към всеки от неприятелските кораби.

Испанските галеони се приближиха. За щастие обаче Лоран съумя да се възползува по-добре от променения вятър и запази известно разстояние между себе си и врага. Неприятелските кораби бяха красиви и добре въоръжени, както повечето кораби от испанския флот. Лоран скоро разпозна от дясната си страна адмиралския кораб „Капитана“. Той бързо слезе, за да поощри стрелците от десния борд.

— Приятели мои — изкрещя той, — целете се точно! Стреляйте в голямата мачта. От вашата стрелба зависи спасението на целия флот. След нас идват всички останали: Грамон — заместник на предателя ван Хорн, Жюнке, Мишел и всички приятели.

Той се качи отново на капитанския мостик. Ето че испанските кораби са вече съвсем близо, забелязват се всички техни подробности. Тогава Лоран отсъди, че ще победи онзи, който нанесе първия удар. Не биваше да се чака повече. Тъй като познаваше стрелците си, прецени разстоянието за добро и заповяда:

— Огън!

Над морето прокънтяха гърмежите на четиридесет бронзови дула. Лоран изпревари врага с може би само няколко секунди. Дързостта му бе възнаградена. Щом се разпръсна димът от залпа, а това стана бързо поради силния вятър, флибустерите видяха „Капитана“ и разбраха, че са победили. Голямата мачта на Противниковия кораб бе прекършена и висеше плачевно надолу. Платната му бяха повалени и се влачеха по вълните. От левия борд се виждаше, че и другият испански кораб е тежко пострадал.

С високо вдигнат флаг Лоран премина между двата обезвредени галеона. Проехтяха радостните възгласи на неговия екипаж. Целият флот на флибустерите плуваше зад него, отнасяйки към остров Ла Тортю нова слава и големи богатства.