Пол Виалар
Под черния флаг (7)

Глава VII
КАПИТАН ЛОРАН ДЬО ГРАФ

Два дни те вървяха към някакво място, познат само на Ренжар. Той вървеше към него със сигурна крачка, превит под товара на това, което бяха решили да вземат със себе си и което представляваше най-важната част от богатството им: парите, а също пушките и необходимите за тях боеприпаси, каквито все още притежаваха в голямо количество. Вървяха с мъка, но Жан следваше Ренжар и се въздържаше да задава въпроси. Вечерта на втория ден те излязоха от сечището и забелязаха морето под тях. Тогава Ренжар, който до този момент бе мълчал, заговори:

Стигаме до пристанището, момче! Казвам „пристанище“, тъй като мисля, че не мога да назова с по-подходяща дума мястото, което имам пред вид. По време на отстранения живот, който водехме заедно, ти придоби само смътна представа за тези места. Ти никога не си ме придружавал до главното пристанище, наречено Бас-Тер^[1]. Несъмнено си имал за това свои съображения, за които съм се въздържал да те питам. Не мисли, че дори за миг съм се съмнявал, когато те срещнахме с клетия Авиньон, че си паднал от небето или от опашката на някоя комета. По-скоро мисля, че си избягнал някаква опасност, която те е застрашавала от другата страна на водата, и че ако сега си извоювал свободата си, тогава не си бил напълно свободен. Но нека не се връщаме към миналото, освен за да ти кажа нещичко за хората, които ще срещнем.

Както говореше, той постави товара си на земята, настани се удобно и разпореди:

— Ще запалим огън и ще прекараме тук нощта. Утре сутринта ще преминем последния етап. Сложи да се пече месо в тенджерата, после ще запалим лулите и ако желаеш, ще продължа разказа си.

Казано, сторено. Като се нахраниха и като запалиха с главни от тлеещия огън своите лули, Ренжар продължи, докато нощта постепенно ги обгръщаше.

— Ти взе решение, аз те убедих, но знам, че не ти беше лесно. Имаш право да не се осланяш много на флибустерството. След като пожела да ми окажеш доверие, бих искал да го оправдая и да те запозная с добрите и лоши страни на нашия бъдещ живот. На първо място знай, че той ще протече в рамките на законността и че аз ще се постарая да взема всички мерки, за да се увериш в това. Остави ме сега да ти разкажа какво представляваха преди някои от хората, които ще се опитаме да последваме, какво можем да очакваме от тях и какво ни чака.

Той изтърси пепелта от лулата си в замиращия огън, като същевременно хвърли в него малко дърва. След няколко минути се издигнаха нови пламъци, които ярко очертаха младото и мъжествено лице на Жан. Ренжар продължи:

— Както между всички хора и сред флибустерите има добри и лоши. Групата на тези, които се наричат помежду си „братята от крайбрежието“, е много разнородна. От една страна те имат строги правила, които всеки от тях съблюдава, а в същото време смятат, че всичко им е позволено. Боят се от бога, но по-скоро от суеверие, отколкото от вяра. Както и да е, обаче никога не пропускат да го призовават. Когато щурмуват или нападат кораби, хвърляйки се в боя, извикват: „В името на отца и сина и светия дух. Амин!“ Някои призовават бога, за да им помогне при грабежите и убийствата. Ти впрочем го знаеш и точно това те плашеше. Още отсега ти казвам, че този, към когото ще се присъединим, е друг вид човек. Ако ни приеме, бъдещето ни е осигурено и ние сме спасени.

За всички братя от крайбрежието той е велик човек, но преди него е имало и мнозина други ценени и прославени техни вождове. Най-често те са известни под измислени имена — Пиер льо Гран от Диеп, Бартелеми, капитан Рок, Франсоа л’Олоноа, Мишел-баска, Морган, Монбар — наречен Унищожителя, или Грамон, когото ще видим, както и този, когото познавам засега измежду тях и при когото те водя — Лоран дьо Граф.

— Откъде го познаваш?

— Познавам го и толкоз! Важното е, че това познанство ми послужи пред него като отлична препоръка Флибустерите имат понякога твърде лошо име, но другояче не може да бъде. Впрочем Пиер, наречен Велики, беше истински войник, който начело на шепа хора нападна един кораб с петдесет и четири топа. Испанският капитанска когото съобщили за нападението, казал с пренебрежение, че никак не се интересува от за плахата на тази мушица, върнал се и продължил да играе на карти в своята кабина. Пиер Велики изпълзя до борда, насочи пищова си към гърдите на капитана и завладя кораба. Така вместо негодната лодка, готова всеки момент да потъне, Пиер се сдоби с този кораб. Плененият капитан се оказа вицеадмирал на испанските галеони. Освен това нападателите спечелиха голяма плячка, огромни богатства и самочувствието, че са се сражавали за своя крал.

— Ти все още ли се мъчиш да ме убеждаваш?

— Не. Вече си наясно и ако дьо Граф ни приеме, няма да съжаляваш за живота ни като буканиери. Ловците също имаха свои обичаи, но там, където отиваме, правилата повече се съблюдават. Те се пораждат спонтанно от събитията. Понякога се започва със съюзяването на петнадесетина мъже, въоръжени с хубави и яки пушки като нашите, с които си служат като нас, допълнени с по някоя хубава сабя или нож. Тогава според възможностите си построяват лодка от издялани дънери или пък, ако имат богат главатар, тръгват с кораб — обикновено доста посредствен. Така обаче само до първото нападение. После пресичат пътя на испанските кораби и ги нападат, потопявайки собствения си плавателен съд, за да са сигурни, че всякаква възможност за отстъпление е прекъсната и че трябва да победят или да умрат. Така постъпи и Пиер, за когото ти разправях. След това се завръщат богати и остават на сушата, докато разпилеят самонадеяно всички плячкосани богатства. Тогава биват принудени да тръгнат към нови битки и победи.

Помежду тях съществува споразумение, което наричат „дял от лова“. В него е предвидено всичко и главно е установен дялът от плячката, който се полага на всекиго — от капитана до лекаря на експедицията. Капитанът се избира от всички по общо съгласие. Ако са недоволни от него, изпъждат го и го свалят на някой остров, като не пропускат да му оставят пушка и боеприпаси. Вярват, че той някак си ще се справи. Ако капитанът е собственик на кораб, на него се пада първият завзет кораб плюс два дяла от плячката. По този начин той не губи от изгарянето на стария си кораб, което почти винаги става при нападението. Ако пък корабът е общ, капитанът пак има право на завзетия кораб, но освен него получава само още един дял. На лекаря предоставят двеста екю заради сандъка с лекарства, дори да не са ги ползвали, а освен това още един дял както на останалите. Офицерите получават дялове както всички останали, освен ако се проявят с някой бляскав подвиг, който да им донесе допълнително възнаграждение. Сто екю се дават на инициатора на нападението. За загуба на едно око — сто екю или един роб, за две очи — шестстотин екю или шест роба. Един пръст, както и едно ухо се оценяват сто екю. Едно стъпало или крак — двеста екю или два роба. Двата крака — шестстотин, а ако някой от крайниците е така засегнат, че собственикът му не може да си служи с него, дава му се обезщетение, каквото би следвало да получи при положение, че го е загубил изцяло.

— Ренжар — запита Жан, — но откъде знаеш всичко това?

Ренжар въздъхна и сниши глас:

— Аз започнах точно така — каза той. — Против волята ми се наложи да се присъединя към флибустерите. Днес трябва да призная, че след като станах буканиер, продължих да си спомням това време със съжаление. Твърдо вярвам обаче, че ние заедно ще извършим славни подвизи, друже мой.

Тези думи несъмнено призоваха много спомени в съзнанието на Ренжар, тъй като през голяма част от нощта той продължи да говори. Жан не знаеше дали разказваше за случки, в които сам бе участвувал, или само бе слушал за тях по времето, когато бе плувал под черен флаг. Такъв бе цветът на знамето, издигано от всеки флибустерски кораб на най-високата мачта при среща с неприятели. На този флаг имаше изображение на човешки череп с две кръстосани кости и на пясъчен часовник. Самият му вид предизвикваше паника сред нападнатите.

Тази нощ за първи път, откакто живееха заедно, Жан чу от устата на Ренжар разказа за най-героични приключения, а призори, когато задряма, за да си почине малко, пред затворените му очи преминаха смайващи картини на битки и на завладени кораби. Ренжар обаче го беше убедил и тези приключения приеха в съзнанието му по-скоро формата на война срещу испанците, отколкото на сражения за заграбване на богатства.

Когато продължиха пътя си, слънцето бе вече високо, а като стигнаха морето, денят бе изминал до половина. Спирайки на брега, в един доста обширен пясъчен залив, Жан, който жадно диреше да открие около себе си онова, което търсеше от сутринта, се обърна нетърпеливо към своя другар:

— Още ли не сме стигнали?

— Стигнахме — отговори другият.

— Но аз не виждам нищо!

— Много е светло — каза Ренжар.

— Тъкмо за това би трябвало да се вижда по-добре!

— Пиратите се показват през деня единствено когато са на път. Инак можеш да ги видиш само нощем. В тъмнината те пият, играят комар, ходят по селата, а дори и по градовете, където намират начини да прахосат спечеленото с кръв. Тук някъде сигурно има хора, но са се изтегнали на сянка под дърветата и спят. Корабът на бъдещия ни капитан е закотвен там, зад носа, защитен от погледи и ветрове, а господарят му несъмнено е на борда, в кабината си. Тя не се различава от останалите помещения, тъй като тук всеки е равен пред бога и пред флибустерството. Хайде, върви след мен! Какво ти е?

— Ами ако не ни приеме? — запита Жан.

— Той ме познава.

— А мен?

— Щом аз те представям и щом аз съм те избрал за спътник, той няма да прави разлика между нас.

Кратко време те вървяха по пясъка на безлюдния плаж, после прекосиха скалистия нос и изведнъж, когато бяха вече от другата страна на носа, пред очите им се появи кораб, който леко се поклащаше от вълните, придържан от котвите си.

— Той е! — възкликна Ренжар. — Това е корабът на Лоран дьо Граф.

— Красив е — каза Жан.

— Испанците, от които е взет, не правят нищо посредствено.

— А как ще се качим на борда?

Наистина наоколо владееше пълно спокойствие. Не се виждаше никой, нито на земята, нито на борда.

— Няма дори часовой — отбеляза Жан.

— Не се заблуждавай! Някой бди на борда и ни наблюдава.

— Тогава да му дадем знак.

Те поставиха товара и пушките си на земята и започнаха да размахват ръце. В отговор на това обаче от кораба не се забеляза никакво движение.

— Какво решаваме, Ренжар? — запита Жан.

— Да плуваме — отговори той. — Оттук до кораба няма повече от четвърт левга път и ние лесно ще го минем в тази прозрачна и спокойна вода. За нас дори това би било приятно изкъпване след двудневно ходене.

— Не рискуваме ли да ни посрещнат със стрелба?

— Ще видим — каза Ренжар. — Във всеки случай обичаят ма флибустерите е най-напред да опознаят чужденците, преди да ги обявят за неприятели.

Те съблякоха дрехите си, като оставиха на себе си само по едни къси панталони, после влязоха във водата и заплуваха към кораба. Напредваха бодро и сигурно. Постепенно високият силует, отразен във водното огледало, стана по-голям. В момента платната бяха свалени, но отверстията и топовете се различаваха много добре. Скоро стигнаха до туловището на кораба и можеха да опипат дървото с ръка. От борда обаче нямаше спуснато нищо, за което биха могли да се хванат. Нямаше нито стълба, нито отвор, по който да се вдигнат до моста, а на техните викове никой не отговаряше.

Това продължи доста дълго. Най-после някаква сянка се мярна и един дрезгав глас запита:

— Какво искате? За какво сте дошли? Флибустери ли сте?

— Не — започна Жан, — искаме само…

Той не можа да продължи, защото от борда хвърлиха към него голям пън, който едва не го улучи. Ако се беше стоварил върху главата му, той щеше да по-действува като удар с дървен чук по черепа на вол и непременно щеше да го убие. В същото време до ушите му достигна вик:

— Разкарайте се! Тук нямате работа…

— Ренжар — каза Жан, трябва да бягаме, защото няма да се задоволят да ни бомбардират с каквото им попадне, а ще почнат и да стрелят.

В този момент от борда падна втори пън, който предизвика истински фонтан съвсем близо до Ренжар.

— Убиец! — извика той. — По-добре ни хвърли едно въже и ни изтегли. Дошли сме да говорим с твоя капитан.

— Капитанът няма работа с хора, които не познава — започна морякът.

Той обаче не можа да продължи, защото над неговия глас се извиси друг, по-силен и още по-дрезгав:

— Та това е Ренжар! Познах те по гласа, когато извика убиец! Какво правиш в моите води, стари приятелю?

— Дошъл съм да ви видя, капитане.

— Качи се тогава. А ти, Робитай — каза гласът, обръщайки се към часовоя, — незабавно изкачи на палубата този човек и другаря му, иначе ще те пратя на неговото място в морето.

— Кой е този? — запита Жан, макар че вече бе отгатнал това.

— Капитанът Лоран — отговори Ренжар.