Пол Виалар
Под черния флаг (2)

Глава II
ТОЗИ ДОБЪР СЪВЕТНИК БАСТИД

В болницата на острова Жан остана дълго време между живота и смъртта. Лекуваха го, както можеха, тъй като не знаеха точното естество на болестта му. Прилагаха му най-мощните лекарствени средства против треска и накрая неизвестно точно как температурата спадна отведнъж вследствие на отвара от кора на хининово дърво^[1], която някои туземци употребяваха. След лечението обаче болният остана много дни в състояние на силно изтощение. Но когато някой е едва на седемнадесет години, бързо се съвзема от това, което обикновено би убило по-възрастен човек. Постепенно Жан дойде в съзнание, а после възстанови силите си. Това му бе необходимо, за да научи един ден, че „Сен Флавиен дьо ла мер“ е отплувал отново и че несъмнено капитан Флавиен дьо Трамблей го бе заличил от своя екипаж, тъй като бе загубил надежда да види някога кадета си, оставен като мъртъв в Санто Доминго.

Докато се възстановяваше, Жан Тиебо си задаваше хиляди въпроси. Най-вече се питаше какво точно ще трябва да прави, за да изкарва прехраната си. Скоро той не можеше вече да се съмнява, че е оздравял. Макар и все още слаб, здравето му се бе напълно поправило. Управителят на болницата имаше нужда от места за нови болни и му съобщи, че трябва да си върви. Така Жан Тиебо дьо Гаскоан се озова на улицата и с толкова малко пари, че нямаше смисъл да се споменава за тях. Пред него стояха за разрешаване много проблеми, включително и този за насъщния хляб, така че той нямаше никакво време за губене, ако не искаше да изпадне в още по-лошо положение.

Най-напред младежът се отправи към пристанището. Натам го теглеше на първо място носталгията по кораба, за който му бяха казали, че е отплувал и който седмици наред по време на пътуването бе носил мечтите и съкровените му надежди. Натам го теглеше и морето, което бе свикнал да обича. Отправи се към пристанището и защото то винаги е било средище на хора, които търсят късмета си или най-малкото дирят начини да припечелят някоя пара. Кратко време той се разхожда по кея. Не съществуваше обаче никакво съмнение „Сен Флавиен дьо ла мер“ вече го нямаше, а някои от корабите, които можа да види и за които се осведоми, бяха пред заминаване, и то по обратния път — към Франция, тоест към лекарствата и хремите на чичо Анселм.

Не! Не! Готов беше на всичко, но не и да капитулира и да се върне назад. Сигурно и на островите можеше да се живее както на всяко друго място, но цялата работа беше да се научи как.

Известно е, че винаги новините се научават в кръчмите и че там се срещат осведомени хора, които ги разказват. Жан опипа в джоба париците, които му бяха останали, и влезе смело в една кръчма с надпис „Великият Христофор“ — несъмнено в чест на главния Колумб, който в 1492 година бе слязъл тук след откриването на островите Сан Салвадор и Куба Той бе нарекъл острова Испаньола и това име се бе запазило. Според думите на Колумб, слизайки на Испаньола, той помислил, че стъпва в рая на земята.

Подобно на всички кръчми „Великият Христофор“ беше опушена и изпълнена с миризма на алкохол. Затова допринасяха не само полуотворените чепове на бъчвите, но и дъхът на множеството мъже, които бяха насядали вътре около груби дървени маси. Жан Тиебо превъзмогна присъщата си свенливост, понамаляла от контакта с моряците на „Сен Флавиен“ и главно с Картаю, и влезе вътре.

Той обикаляше кръчмата, плъзгайки погледа си наляво и надясно, без сам да знае какво точно търси, когато го извикаха от една маса:

— Ела тук, момче!… Ела тук! Седни на масата ми, дявол да те вземе! Лицето ти е зеленикаво, но очите ти са живи. Ти, значи, се изплъзна от смъртта, а?

— И ти — каза Жан Тиебо, познавайки в негово лице един затворник от „Сен Флавиен“. — Доколкото си спомням, господин дьо Трамблей беше заповядал да те оковат?

— По моему ти съвсем не се лъжеш — каза човекът, смеейки се самодоволно. — Но аз не отплувах от Франция, за да стана затворник или каторжник. Ето защо своевременно извоювах свободата, която ми бяха отнели под предлог, че съм се бунтувал. Вечерта, преди да отплува проклетият кораб на господин дьо Трамблей, успях да се освободя от оковите и да се хвърля във водата през едно полуотворено прозорче. При плаването до брега използувах два надути от мен кози мяха от бордовите припаси. За щастие виното, пазено в тях, бе вече изпито, иначе щеше да се наложи да ги изпразня в гърлото си. Това хубаво питие не трябва никога да се разхищава! Укривах се, докато бе необходимо, а на другия ден наблюдавах как се губеха в далечината платната на нашия капитан. След това започнах да живея. Но не съм свършил — прибави той, като отново се засмя.

— Колкото за мен — каза Жан, — аз спасих кожата си от треската благодарение грижите на хората от бойницата, където ме бяха занесли с пълната увереност, че няма да оцелея. Но, ако мога така да се изразя, сега не зная как да използувам здравето си. Не ми е лесно, особено като се държи сметка, че имам стомах, който изпитва нуждата да бъде напълван неведнъж на ден.

— Най-важното е, че си отървал кожата — каза Бастид — така се наричаше този голям веселяк с кожа като пергамент, с гъсти мустаци, които закриваха горната му устна, със синьозеленикави очи като морето, груби юмруци и железни ръце. — Винаги ще намериш какво да правиш.

— Как така?

— Седни тук. Изпий тази чаша и да поприказваме. Вижда се, че вече не си тъй зелен. Бих се учудил много, ако ти не почнеш да решаваш нещата като истински мъж. Самият аз успях да избягам със златото, което бях втикнал в пояса си. Ето обаче, че изчерпах всичките си средства и сега трябва да се реша да приема някое предложение, но не какво да е, повярвай. Единствено ми допада да бъда свободен човек.

— На мене също — каза Жан, — при условие да запазя честта си.

Хубав принцип, но трябва да ти кажа, че важи само за Европа. Тук нещата могат понякога да се разглеждат малко по-другояче. Съществуват три начина да се излезе от положението. Първият е да се постъпи на работа за три години, тъй както някои от тукашните са направили още преди да тръгнат от Франция. Това се нарича „тридесет и шестте месеца“. В такъв случай за този срок човек принадлежи на някой господар и като казвам „принадлежи“, думата е твърде слаба, защото тогава господарят добива всички права: право на живот и на смърт и за по-голямата част от времето той третира наемника като роб. Компанията „Ил д’Америк“^[2] е сключила сделка да достави за двадесет години четири хиляди наемници. Голяма част от тях пристигнаха направо от Онфльор или от Сен Мало. Макар че такова наемане може да ме спаси от глад, аз бих избрал риска и бих станал по-скоро буканиер, подобно на толкова много недоволни откъде ли не. Голяма част от тях пък са предпочели да станат флибустери, отколкото да гонят биковете и глиганите на остров Ла Тортю^[3].

— Остров Ла Тортю ли? — запита Жан.

Да, той се намира недалеч оттук, на някакви си три левги — отговори Бастид, сочейки морето с дебелия си плъст. — Наричат го така, защото има формата на това морско животно, но с обиколка от шестнадесет левги и с каменни ребра — големи скали, с които целият е заобиколен, и планини, по-твърди от мрамор. Островът обаче е благословен. Там растат дървета, красиви като нашите в Европа, зреят всички плодове, расте тютюн. Обитава се от най-дръзките смелчаги, каквито сме виждали някъде и които се наричат флибустиери^[4] — име, което ако вярвам на това, което ми казаха, произлиза от английското „free booter“ — морски разбойник, или от холандското „vrjbuiter“ — плячкаджия.

— Но аз не съм дошъл за това от Франция — каза Жан. — Аз съм моряк.

— Вече не си. За да бъдеш моряк, трябва да си на кораб, а твоят кораб изчезна на хоризонта. Нямаш никаква надежда отново да станеш моряк, освен за плуване, което ще те отведе в родната страна. Не! По-добре ще направиш да си избереш: стани буканиер — ловец в горите, или пират.

— Не искам да бъда нито едното, нито другото.

— Голямо дете! — каза Бастид, дигайки рамене. — Какво ли са ти разказвали за тези авантюристи? Нима не знаеш, че те имат подкрепата на краля на Франция, както и неговата благословия да се борят срещу краля на Испания? Нима не знаеш, че губернаторите считат за своя чест срещу част от плячката да им издават разрешителни, които от своя страна ги задължават да побеждават врага? Да се сдобиеш по пътя си с кораб, натоварен със злато, и да дойдеш да закупиш какао, с което да се върнеш в Европа, значи да завладееш богатство, каквото не можеш да си представиш!

— Не — отговори Жан. — Всичките ти така красноречиви доводи не ме убеждават. Наистина искам да бъда свободен, без обаче да се задължавам да убивам и ограбвам.

— Ще запееш на друг глас, приятелю. Това не са убийства, а сражения и подвизи, при които убиването е законно. Не се касае за грабежи и кражби, а за присвояване на онова, което е на неприятеля и което по този начин преминава във френски ръце. Не разбирам скрупулите ти. Флибустерството е приключение и слава. То значи да живееш сред хора с чест или най-малкото сред хора със своя чест и свои собствени закони. Ние се намираме в друг свят, където за щастие моралът е по-гъвкав и дава по-широки възможности. Аз за себе си реших, и то добре реших. Който ме обича, да ме последва!

Жан гледаше Бастид и думите му го накараха да вземе решение. Не! Той не го обичаше и нямаше да го последва. Приключение не значеше грабеж и изнудване, а честно посрещане на мизерията, ако това беше необходимо, за да остане човек достоен и горд от себе си. Такива бяха принципите, с които баща му — господин дьо Гаскоан — го беше възпитавал приживе, а също и принципите, от които се ръководеше в живота чичо Анселм въпреки всичките си недостатъци. На никаква цена Жан нямаше да отстъпи от линията, която те му бяха начертали.

— Бастид — каза той, ставайки, — нужно ми е да те попитам — към кого трябва да се отнеса, за да подпиша договора, за който ми говореше преди малко и който ми се струва единственият начин да се сдобия със законно жилище и храна?

— За тази цел — отвърна другият — няма нужда да ходиш далече. Ще намериш канцеларията на същия кей. Малцина са тук онези, които мислят така, и повечето време трябва да им пълнят устата с алкохол, за да ги накарат да подпишат подобен документ. Помисли, че по този начин се продаваш за тридесет и шест месеца и че през тридесет и шест месеца ще бъдеш почти роб.

— Бастид — каза Жан, — струва ми се, че малко преувеличаваш в интерес на твоята кауза. Непременно има във Франция някой високопоставен човек, който е издал необходимите разпоредби за съблюдаване на човешките закони, след като ми казваш, че голям брой от тези „наемници“ идват направо оттам.

— Без съмнение, момчето ми, и този човек е известният министър на краля — нарича се Колбер.

— Виждаш ли?

— Той е министър и знае, че всичко трябва да се пожертвува за доброто и благото на короната.

— Колбер? Ти ме караш да взема решение. Той ще бъде мой гарант.

— Зависи как го разбираш. Не забравяй, че се на мира на две хиляди левги оттук. Ако ти се наложи да се обърнеш към него, ще му трябват тридесет и шест месеца, за да ти отговори. Хайде, решавай и тръгвай с мене!

— Не — отвърна твърдо Жан Тиебо, — желая свободата си и бих платил за нея твърде скъпо — дори ако трябва с тридесет и шест месеца робуване. След това, като спечеля пари, ще мога да бъда истински свободен човек.

След тези силни думи той излезе от кръчмата и като продължи по кея, се отправи към къщата, която първият срещнат му посочи и където се подписваха договорите за постъпване на работа.