Том Кланси
По заповед на президента (65)

62.
Мисията продължава

Онова, което хората наричат «инициатива», без значение дали на война, или във всяка друга област на човешката дейност, не е нищо повече от психологическо предимство. То съчетава чувството, изпитвано от едната страна, че тя побеждава, с чувството на другата страна, че нещо не е наред — че те трябва да се подготвят и да отговорят на действията на противниците си, вместо да подготвят собствена офанзива. Когато очакваното бъде заменено от неочакваното, съзнанието се обърква, защото за известно време е по-лесно да отричаш, отколкото да приемаш, и точно това прави нещата трудни за потърпевшите. За инициативните вече има други задачи.

За американските сили, влезли в контакт с противника, дойде една кратка, нежелана, но необходима пауза. Най-лесно трябваше да е на полковник Ник Едингтън от «Уулфпак», но не беше. Неговата част не бе свършила кой знае какво освен да стои на място през първата битка, което бе позволило на противника да навлезе в зоната на поражение, широка двайсет и дълбока още толкова километра, и по този начин да се озове в засада. С изключение на разузнавателния отряд, мъжете от Каролина не бяха мръднали и на метър. Сега обаче това щеше да се промени и Едингтън малко се притесняваше, че грамадните танкове ще се движат в мрака през непознат терен.

Тук оказваше помощ технологията. Той разполагаше с радиостанции да съобщава на хората си кога и накъде да тръгват, а системата за командна информация им казваше как. Временната оперативна група «Лобо» тръгна, изоставяйки позициите зад склоновете, които им бяха служили толкова добре само преди четиридесет минути, зави на юг и се насочи към крайните пунктове на по-малко от десет километра от първоначалните позиции при сражението. Едингтън държеше трите си батальона под строг контрол.

 

 

Том Донър беше изненадан, че спомагателните машини, почти всички много тежки на вид, можеха да следват бойните части, без да изостават. Бе пропуснал важността на този факт, тъй като беше привикнал да се отбива до любимата си бензиностанция един или два пъти на седмица. Тук обслужващият персонал трябваше да бъде не по-малко подвижен от бойните машини, а това, осъзна изведнъж той, беше отговорна задача. Цистерните се подредиха, а танковете ги приближаваха по два от двете страни на всяка и зареждаха, после товареха снаряди и се връщаха на позициите си. Във всеки «Брадли», както научи репортерът, имаше глух гаечен ключ, в почти всички случаи купен от мерача за по-лесно презареждане на магазина на оръдието «Бушмастър». Той работеше по-добре от инструмента, предназначен за тази цел. Това вероятно си заслужаваше един малък репортаж, помисли Донър с разсеяна усмивка.

Батальонният командир, вече в командния си «Хамър» вместо в M1A2, проверяваше състоянието на всяка машина и екипаж. Три-Две беше последна.

— Как си Том? — Вече бяха почти приятели.

— Добре — засмя се Донър и попита: — Винаги ли е така?

— На мен ми е за пръв път. Но доста прилича на тренировъчните сражения.

— А какво мислиш за всичко това? — продължи журналистът. — Искам да кажа, че убихте много врагове.

Капитанът помисли малко, после каза:

— Нали си отразявал торнадо, урагани и подобни стихийни бедствия?

— Да.

— И на хората, които са изживели целия този ад, им задаваш същия въпрос, нали?

— Такава ми е работата.

— Същото е и с нас. Тези мръсници ни обявиха война. Ние просто им я връщаме. Ако не им хареса, е, може би следващия път ще си помислят по-сериозно по въпроса. Имах вуйчо в Тексас, всъщност вуйчо и вуйна. Беше много добър играч на голф, професионалист, той ме научи как да играя, после отиде да работи в «Кобра» — нали я знаеш, компанията за производство на стикове за голф. Точно преди да потеглим от Форт Ъруин мама ми се обади и каза, че и двамата починали от ебола. Наистина ли искаш да научиш какво мислим за всичко това? — попита ядосано офицерът, унищожил пет танка същата нощ.

 

 

Едингтън непрекъснато си напомняше, че не бива да усложнява нещата. Въпреки всичките си години обучение и името, с което бе нарекъл контраудара си, той не беше Натан Бедфорд Форест, за да импровизира като онзи расистки гений през войната между Севера и Юга.

«Хуутаул» вече се бе разпрострял на голяма площ, бригадният фронт беше почти удвоен за последните деветдесет минути и това ги забавяше. Трябваше да е търпелив. Вражеските сили не можеха да маневрират прекалено много на изток поради опасността да не налетят на левия фланг на «Блек Хорс», ако приемеше, че това им беше известно, а теренът на запад беше прекалено насечен. Врагът се бе опитал да направи компромис и си бе платил за това. Така че логичният ход за противниковия Първи корпус беше да опита ограничена маневра за обход, вероятно с превес на изток. Постъпващите от «хищниците» картини започваха да потвърждават това предположение.

 

 

Командирът на «Безсмъртните» вече нямаше команден пост, така че се възползва от онова, което бе останало от командния пост на заличената Първа бригада, като не забравяше урока, че не бива да спира движението си дори и за минута. Първата най-належаща задача беше да възстанови контакта с командването на Първи корпус, което се бе оказало малко трудно, тъй като този команден пост се бе придвижвал, когато той се бе озовал в американската — нямаше кои други да бъдат — засада по пътя към Ал Артавия. Сега Първи корпус отново се събираше и вероятно имаше доста разговори с армейското командване. Той влезе във връзка с един генерал с три звезди, иранец, и му докладва по възможно най-бързия начин.

— Не могат да са повече от една бригада — увери го началникът му. — Какво ще правите?

— Ще събера останалите ми сили и ще нанеса удар от двата фланга преди зазоряване — отвърна командирът на дивизията. Нямаше кой знае какъв избор при тази ситуация и двамата висши офицери го знаеха. Първи корпус не можеше да се оттегли, защото правителството, което му бе заповядало да напредва, не можеше да се съгласи с това. Оставането на място означаваше да чака саудитските войски да го връхлетят откъм кувейтската граница. Задачата следователно беше да си възвърне инициативата, превъзмогвайки американските блокиращи части чрез маневриране и внезапен изненадващ удар. Нали танковете бяха създадени именно за такава цел, а той все още имаше повече от четиристотин танка.

— Добре. Ще ви изпратя артилерията на корпуса си. Бронираните гвардейци от дясната ви страна ще направят същото. Завършете пробива си — каза иранският генерал. — И след това до залез-слънце Рияд ще бъде наш.

«Много добре» — помисли си командирът на «Безсмъртните» и заповяда на своята Втора бригада да забави напредването си, та Трета бригада да я настигне, да се концентрират и да маневрират на изток. На запад от него иракчаните щяха да правят почти същото в огледално отражение. Втора щеше да напредва, за да влезе в бой, да задържи вражеския фланг, а Трета щеше да се промъкне отстрани, изненадвайки ги в гръб. Центъра той щеше да остави празен.

 

 

— Спряха. Челната бригада спря. Те са на осем километра на север — каза бригадният С-2. — Хуут вече трябва да ги вижда.

Това обясняваше какво правеше пред него една от вражеските сили. Западната група беше малко поизостанала, не спряла, но се движеше бавно, очевидно изчаквайки някакви заповеди. Противникът му имаше нужда от време, за да обмисли нещата.

Едингтън не можеше да го допусне.

 

 

За втората задача тази нощ ракетните установки, които не бяха мърдали от местата си, повдигнаха пусковите си механизми, отново прицелвани само по електронен път. Нощта отново бе разтревожена от потоците ракетни траектории, макар и този път по далеч по-ниски траектории. Традиционната артилерия направи същото, като и двете сили разделиха вниманието си между напредващите бригади отляво и отдясно на шосето.

Целта беше повече психологическа, отколкото реална. Миниатюрните бомби на ракетите с многократен залп не бяха в състояние да унищожат танк. Някое щастливо попадение можеше да повреди двигател, а страничните брони на пехотните бронетранспортьори можеха да бъдат пробити от много близък взрив, но това бяха случайности. Реалният ефект, който ударът оказваше върху врага, беше да го накара да спре, да ограничи възможностите му за наблюдение и да го обърка. Офицерите, които бяха излезли от танковете си, за да се съвещават, трябваше да бягат обратно и някои бяха убити или ранени от внезапния обстрел. Малко след това, в безопасност в неподвижните машини, те слушаха звънките удари на рикошетите, отскачащи от броните, и се взираха през системите за наблюдение да видят дали артилерийският обстрел предшества атака. 155-милиметровите артилерийски снаряди бяха по-опасни, но законите на вероятността предполагаха, че само някои от танковете ще бъдат поразени. Неспособни да направят и най-малкото движение, загубили собствената си дивизионна артилерия, неспособни да реагират по какъвто и да било начин, противниковите офицери и войници не правеха нищо друго, освен да се свиват и да гледат как падат снарядите и миниатюрните бомби.

 

 

Първи батальон от 11-и полк се изнасяше по план, като отпред бяха машините «Брадли», а танковете «Батълстарс» се движеха на Половин километър след тях, готови да реагират при първото донесение за сблъсък с противника. Донър изпитваше много особено и странно чувство. Интелигентен мъж, любител на природата, той, който обожаваше да броди из Апалачите с цялото си семейство с раница на гърба, сега прекарваше колкото можеше повече време, показал се от купола, без да има и най-малката представа какво всъщност се случва. Накрая преодоля смущението си и запита по интерфона командира откъде знае какво да прави, след което беше повикан в предната част на танка, където се натъпка като трети в пространство, предназначено за двама, или по-скоро за един и половина.

— Ние сме тук — каза му щаб сержантът, докосвайки екрана на системата за командна информация. — Вървим по този маршрут. Според него наоколо няма никой, който да ни притесни, но ние въпреки всичко се озъртаме. Врагът — той промени екрана — е тук, а ние се движим по този маршрут.

— Докъде?

— Още дванайсет километра и би трябвало да ги видим.

— Колко надеждна е тази информация? — попита Донър.

— До този момент не ни е подвела, Том — каза командирът.

Схемата на придвижване беше досадна и напомняше на репортера претовареното движение в петък следобед с непрекъснатите му спирания и тръгвания. Бронираните машини се придвижваха по двойки, като едната прикриваше другата, понеже тази част от саудитската пустиня беше осеяна с хълмчета, склонове и долчинки, където можеха да се спотайват хора.

— Ами ако там наистина се крие някой?

— Тогава по всяка вероятност ще се опита да ни обстрелва — обясни щаб сержантът.

Мерачът непрекъснато въртеше купола, търсейки блясъка на топло тяло на фона на изстиналата почва. Те наистина виждаха по-добре през нощта, научи Донър, което беше и причината американците да възприемат мрака като предпочитано време за лов.

— Станли, мини вляво и спри зад онази гърбичка — заповяда командирът. — Ако имах гранатомет, щях да се спотая ей там вдясно. Ще прикриваме Чък, докато заобикаля. — Куполът се завъртя и фиксира едно хълмче, докато вторият танк не го подмина. — Окей, Станли, давай напред.

 

 

Командната секция на Войнството на Бога се бе оказала дяволски трудна за локализиране, но Хам разполагаше с две хеликоптерни формации, а секцията му за електронно разузнаване току-що се бе настроила повторно, установена при щабния взвод на Втори дивизион. Бяха почнали да наричат целта си «Плънката». Вадиш я и дезорганизираш цялото вражеско съединение. Офицерите от саудитското разузнаване, придадени към машините на електронното разузнаване, слушаха сигналите. Силите на ОИР бяха кодирали радиосъобщенията на старшите командири, но с постепенната разруха на вражеската радиомрежа рано или късно Плънката нямаше да има друг изход освен да почне да разговаря със свободен текст. Командните постове на един корпус и две дивизии бяха поразени, като два от тях бяха почти напълно разрушени, а третият беше в окаяно състояние. Освен това те знаеха приблизителното разположение на Трети корпус, а армейското командване скоро щеше да почне да разговаря с тази формация, тъй като тя беше единствената незасегната до този момент, ако не се брояха няколко въздушни нападения. Дори не им се налагаше да четат съобщенията. Знаеха честотните диапазони на мрежата на върховното командване и само няколко минути радиообмен щяха да им позволят да ги локализират, та хеликоптерните формации да започнат унищожаването им.

 

 

— Какво става? — попита нетърпеливо Махмуд Хаджи Даряеи.

— Срещнахме съпротива на юг от Военния град на крал Халид. В момента се справяме с нея.

— Попитайте го за естеството на тази съпротива — обади се шефът на разузнаването.

— Още не можем да разберем — каза генералът от другата страна на линията.

— Но американците не могат да имат повече от две бригади в театъра на бойните действия! — настоя шефът на разузнаването.

— Така ли? Добре, аз загубих бойна сила в размер повече от дивизия за последните три часа и още не знам кой е срещу мен. Втори корпус понесе много големи загуби. Първи корпус се е сблъскал с вражеска сила и в момента продължава атаката си. Трети корпус засега е непокътнат. Мога да продължа настъплението към Рияд, но ми е необходима допълнителна информация за силите, пред които съм изправен. — Командващият генерал, мъж на шейсет години, не беше глупак и бе сигурен, че ще победи. Нали все още разполагаше с четири дивизии бойна мощ. Работата беше само да ги насочи както трябва. Радваше се, че въздушните атаки на американците и саудитите до този момент бяха толкова леки. Беше научил бързо и още няколко урока. Изчезването на три от командните му секции го бе направило предпазлив, поне за собствената му безопасност. В момента се намираше на повече от километър от радиостанциите, прикрепени към бронирания му команден бронетранспортьор, охраняван от отряд войници, които полагаха всички усилия да не се вслушват в донесението му.

 

 

— Проклятие, виж колко установки «земя-въздух» — съобщиха по радиото от една «Кайова» на осем километра на север.

— Мародер-Лийд, тук Маскът-Три. Мисля, че открихме Плънката.

— Три, тук Лийд, тръгвайте — беше краткият отговор.

— Шест бимпа, десет камиона, пет ракетни установки «земя-въздух», две радарни инсталации и три ЗСУ-23 в едно пресъхнало речно корито. Препоръчвам приближаване от запад, повтарям, приближаване от запад. — Съсредоточената на едно място огнева мощ беше прекалено голяма, за да е нещо друго освен мобилната командна секция на Войнството на Бога. Ракетните установки бяха френски «Кротали», наистина опасни устройства, както беше добре известно на Маскът-Три.

— Три, тук Лийд, можете ли да осветите?

— Разбира се. Кажете само кога. Първо машините с радарите.

Водещият хеликоптер «Апач» летеше съвсем ниско над земята на запад и наближаваше нещо като било на ниско възвишение, зад което трябваше да е сухото корито. Мерачът наблюдаваше сензорните устройства. Щом стигнаха билото, пилотът каза:

— Три, тук Лийд, я светнете.

От «Кайова» запалиха лазерния илюминатор — невидим инфрачервен лъч, който се прицели в радарната инсталация. Щом получи потвърждение, че целта е осветена, «Апачът» наклони нос и изстреля първо едната «Хелфайър», а след пет секунди и другата.

 

 

Само една от радарните инсталации излъчваше, и то само като мярка за електронно осигуряване, и тъкмо тя получи първата връхлитаща ракета. Една от ракетните установки завъртя четирицевната си муцуна и стреля, но ракетата «Хелфайър» вече бе преминала на балистична траектория. В следващия момент радарната инсталация избухна. Втората гръмна само шест секунди след нея. Командващият Войнството на Бога пренебрегна въпросите от Техеран. Не му оставаше нищо друго, освен да приклекне и да се сгуши. Охраната му направи същото.

 

 

Всичките четири «Апачи» пърхаха над земята в полукръг в очакване командирът на батальона им да изстреля своите «Хелфайър». После дойде ред на ракетните установки «земя-въздух» и оръдейните транспортьори руско производство. След това вече командните бронетранспортьори останаха абсолютно оголени.

 

 

Генералът гледаше безмилостната касапница. Войниците вдигнаха оръжията си, но нямаше по какво да стрелят. Ракетите долитаха от запад — той виждаше жълто-белите блясъци на двигателите им. Първо бяха унищожени радарните инсталации, после бронетранспортьорите и накрая камионите. Всичко приключи за по-малко от две минути и едва тогава се появиха и хеликоптерите. Охраната му започна да ги обстрелва с тежки картечници и ракетомети, но призрачните очертания на хеликоптерите бяха прекалено далеч… не, вече бяха съвсем близо и разстрелваха войниците му. Един взвод тук, едно отделение там, двама души другаде. Войниците хукнаха да бягат, но хеликоптерите затвориха кръга и застреляха само от неколкостотин метра, като в някаква безмилостна жестока игра. Портативната радиостанция в ръцете на генерала беше мъртва, но той продължаваше да я държи, неспособен да откъсне поглед от това, което ставаше пред очите му.

 

 

— Лийд, тук Две, имам една група на изток — докладва един пилот на командира на «Апачите».

— Изчисти я — заповяда му той и ударният хеликоптер се стрелна към останките на командния пост.

 

 

Нямаше какво да се прави. Нямаше къде да се бяга. Трима от войниците му сложиха на рамо ракетометите и стреляха. Други се опитаха да бягат, но нямаше къде. Който и да управляваше тези хеликоптери, убиваше всичко, което се движеше. Американци. Нямаше кой друг да е. Разгневени от това, което им бяха казали. Можеше дори и да е вярно, помисли генералът, и ако беше така…

— Как ви се харесва, а? — запита мерачът, който без да бърза се прицелваше поотделно във всяка цел и я пронизваше.

— Мисля, че схванаха какво искаме да им кажем — каза пилотът, като изви хеликоптера и затърси допълнителни цели.

— Ейнджъл-Шест, Ейнджъл-Шест, тук Мародер-Шест-Актуал. Това със сигурност изглежда като команден пост, и в момента е изпечен на фурна — каза командирът на батальона. — Връщаме се в базата за боеприпаси и гориво. Край.

 

 

— Свържете се с него! — изкрещя Даряеи. Шефът на разузнаването не каза нищо — подозираше, че никога вече няма да разговарят с командващия армията в този живот. А най-лошото беше, че не знаеше защо. Оценката му за пристигналите американски части беше правилна. Той беше сигурен в това. Как беше възможно толкова малобройна бойна сила да нанесе толкова поражения?

 

 

— Те разполагат с две бригади — или полкове, каквото и да е — нали така? — запита Райън, докато следеше последния развой на бойното поле на екрана.

— Да — кимна генерал Мур и си отбеляза със задоволство, че дори и адмирал Джексън е доста спокоен. — Всъщност вече не, господин президент. Господи, тия гвардейци се справят просто чудесно.

— Сър — обади се Ед Фоли, — докъде мислите, че е необходимо да продължаваме с това?

— Имаме ли някакви съмнения, че именно Даряеи е човекът, взел всичките тези решения? — «Тъп въпрос» — помисли Райън. Та нали самият той го беше съобщил на съгражданите си? Но беше длъжен да зададе този въпрос и останалите в залата знаеха защо.

— Никакви — отвърна Фоли.

— Тогава ще отидем до края, Ед. Руснаците ще ни сътрудничат ли?

— Да, сър, мисля, че ще го направят.

Джак се замисли за епидемията, която вече замираше. Хиляди невинни бяха починали и още много щяха да ги последват. Помисли си за войниците, моряците и летците и дори за войниците на ОИР, застанали не под този флаг, под който би трябвало. Бяха го направили, защото не бяха имали шанса да изберат страната си и водача си, и сега плащаха цената за тази грешка. Може да не бяха съвсем невинни, но не бяха и съвсем виновни, защото войниците просто правят онова, което им се нарежда.

— Открийте го — заповяда студено президентът.

 

 

В Пекин беше лятно утро и Адлер знаеше много повече неща от останалите участници в срещата. Депешата не беше кой знае колко подробна, само най-важните точки, които той бе показал на военния аташе, а армейският полковник му бе казал да вярва на всяка дума. Но информацията не беше широко известна. Ако КНР бяха в съюз с ОИР, беше възможно още да вярват, че приятелите им държат надмощието. Струваше си да опита, реши държавният секретар, сигурен, че президентът ще го подкрепи.

— Добре дошли отново, господин държавен секретар — каза вежливо външният министър. Цзян пак беше тук, мълчалив и загадъчен както винаги.

— Благодаря. — Адлер зае обичайното си място. Не беше толкова удобно като онова в Тайпе.

— Този нов развой… възможно ли е това да е вярно? — попита министърът.

— Това е официалната позиция на страната ни — отвърна държавният секретар.

— Разполагате ли с достатъчно сили, за да защитите интересите си в този регион?

— Господин министър, аз не съм военен експерт и не мога да коментирам това — отвърна Адлер.

— За вас ще е голямо нещастие, ако не успеете — обади се Цзян.

Щеше да е наистина интересно да попита за официалното становище на КНР по въпроса, но отговорът щеше да е неутрален. Нито пък щяха да коментират присъствието на бойната група начело със самолетоносача «Айзенхауер», който сега изпращаше въздушни патрули над «международните води» на протока Формоза. Номерът беше да ги накара да не задават въпроси.

— Ситуацията в света понякога налага преоценка на позицията на страните по много проблеми и човек понякога трябва да се замисля добре за приятелствата си — каза уклончиво Адлер. За половин минута в стаята се възцари тишина.

— Ние сме приятели от момента, в който вашият президент Никсън има първи куража да дойде при нас — изрече външният министър след кратък размисъл. — И си оставаме приятели въпреки инцидентните недоразумения.

— Радвам се да го чуя, господин министър. Нали знаете поговорката, че приятел в нужда се познава. — «Ха така, блъскай си сега главата над това. Може пък последните репортажи да са истина. Може и приятелят ти Даряеи да успее.» Примамката се люля съблазнително още петнайсет секунди.

— Всъщност единственото ни несъгласие с американската позиция е по въпроса за «двата Китая», както неволно каза вашият президент. Ако това бъде уредено, тогава… — унесе се в размисъл министърът.

— Мисля, че вече ви обясних, че президентът ни се опитваше да обясни някои неща на репортерите в една много напрегната ситуация.

— И ние трябва да подминем това просто така?

— Америка продължава да е на мнение, че едно мирно решение на този спор за провинциите е в интерес на всички страни.

— Мирът е винаги за предпочитане пред войната — каза Цзян. — Но докога трябва да демонстрираме толкова голямо търпение? Последните събития са само илюстрация на основния проблем.

— Разбирам вашите чувства, но всичко, което можем да кажем, е, че търпението е най-ценната добродетел.

— В един момент търпението се превръща в недостойно отстъпване пред арогантността на другата страна. — Външният министър посегна към чая си. — Една добра дума от Америка би била приветствана с огромна благодарност.

— Вие настоявате да променим политиката си? — Държавният секретар се зачуди дали Цзян ще се намеси пак, след като бе променил насоката на разговора, макар и толкова незабележимо.

— Молим ви просто да видите логиката на ситуацията. Това ще направи дружбата на двете ни нации още поздрава.

— Разбирам — отвърна Адлер. И наистина разбираше. Сега вече всичко си идваше на мястото. Той се поздрави, задето бе успял да ги накара да издадат намеренията си. Следващото му обаждане трябваше да е до Вашингтон, ако приемеше, че там разполагаха с време и за нещо друго освен войната.

 

 

10-и полк се върна на саудитска територия в 03:00 местно време. Полкът «Бъфало» сега се беше разпрострял в една линия от петдесет километра. След още един час щяха да пресекат снабдителната линия за армията на ОИР. Движеха се бързо, с почти петдесет километра в час.

 

 

«Лобо» подмина рубежа «Манасас» с двайсет минути закъснение, с което си навлече гнева на полковник Едингтън, който бе решил, че са закъснели с маневрата. Но проклетия адвокат, който командваше «Хуутаул», отново бе напреднал достатъчно и дори даваше заявка за огън.

— Уулфпак-Шест, тук Хуут-Шест, край.

— Шест-Актуал, тук Хуут — отвърна Едингтън.

— Идват, сър, две бригади, сгъстени са доста, в момента напредват точно над командната височина на рубежа.

— Колко близо сте, полковник?

— На три хиляди метра. В момента се изтеглям. — Бяха подготвили безопасни полоси за тази цел. Повторното разполагане щеше да ги отведе на изток и да прикрие десния край на фланговата батальонна оперативна група.

— Добре, освободи пространството, господин адвокат.

— Разбрано, професор Едингтън. Хуутаул излита — отвърна адвокатът. — Край.

 

 

Тънкият сърп на луната бе достатъчен, за да могат предните части на «Безсмъртните» да виждат далечния противник. Войниците от 2-ра бригада бяха бесни от боя, който бяха яли, докато бяха изчаквали да потеглят. Лазерните далекомери им показваха целите на разстояние почти два пъти по-голямо от обсега на оръжията им. Тази вест също обиколи фронта и се върна под формата на заповед да се увеличи скоростта, за да се скъси по-бързо дистанцията и да се измъкнат от зоната на индиректния огън, който скоро трябваше да спре. Мерачите се съсредоточиха върху целите, които все още бяха прекалено далеч. Очакваха това да се промени след две минути или дори по-малко. Вече имаше достатъчно цели, а броят на противниците им не беше внушителен. Те имаха преимущество. Така и трябваше да бъде, мислеха си всички «Безсмъртни».

Но защо американците напредваха срещу тях?

 

 

— Започвай стрелба на четири хиляди метра — заповяда ротният командир на екипажите си. Танковете «Абрамс» бяха на почти петстотин метра един от друг в две зигзаговидни редици.

— Хванах си един — каза един мерач на командира си. — Т-80.

— Добре. Само гледай да не го изтървеш.

— Четири хиляди и сто метра — каза мерачът, изчака още петнайсет секунди и стана първият ротен танк, открил огън и улучил целта. Шейсет и два тонният танк се люшна от отката, после продължи напред.

Танковете вляво и вдясно от тях също откриха огън.

— Господи, сър, дайте ми цел! — викна мерачът.

— Избери си.

— Един бимп — произнесе мерачът, повече на себе си, и изстреля един фугасен снаряд. Американската линия напредваше. Някои от противниковите транспортьори с ракетни установки успяха да изстрелят ракети, но вече бяха взети на мушка и след секунди експлодираха, изпълвайки небето с пушек и огън.

Челната редица танкове мина през димящите останки на Безсмъртната дивизия по-малко от четири минути след първата вълна. Куполите се въртяха и търсеха непоразени цели. Всяко място, откъдето се откриваше огън срещу тях, биваше засипвано с куршуми и снаряди, и отначало дори имаше нещо като състезание кой ще унищожи най-много врагове, защото всички бяха обзети от бойната треска, треска за битка, до този момент неизпитвана от атакуващите, от чувството, че си подобен на бог и си надарен с възможността да решаваш живота и смъртта на хората и после да налагаш присъдата само с движението на показалеца си. Нещо повече, гвардейците знаеха защо са тук, знаеха, че са изпратени да отмъщават.

Но скоро това започна да стихва. Това не беше вече дълг. Нито реванш. Не беше и забавлението, което всички бяха очаквали. То се превърна в убийство. Един по един хората по картечниците и оръдията проумяха какво се иска от тях и в какво могат да се превърнат, ако не прекратят тази касапница. Всички виждаха лицата и кръвта, изтичаща от раните, и беззащитните гърбове на бягащите. Дори и онези глупаци, които продължаваха да стрелят в отговор, предизвикваха само жалост у мерачите, но скоро безсмислието на ставащото стана ясно на всички и войниците, пристигнали в пустинята с гняв, се потресоха от онова, в което се бе превърнал гневът им. Оръдията постепенно замлъкваха, по-скоро от общо и безмълвно съгласие, отколкото по заповед. Съпротивата гаснеше, а с нея и жаждата за смърт.

 

 

Това беше краят. Генералът стана, отиде на няколко крачки встрани от командната си машина и повика и войниците. По негова заповед те свалиха оръжията си и зачакаха. Не им се наложи да чакат дълго. Слънцето вече изгряваше. Първият оранжев проблясък на изток обещаваше ден много по-различен от предишния.

 

 

Откри го един танк «Брадли». Машината спря на петдесет метра от тях. Генералът, който само допреди дванайсет часа бе командвал буквално недокосната бронетанкова дивизия, не помръдна.

— На земята! — викна един ефрейтор още преди да се измъкне от люка.

— Изчакайте да кажа на войниците си — отвърна генералът. — Аз знам английски, но те — не.

След миг войниците налягаха, но той остана прав. Може би се надяваше да загине достойно от куршум.

— Ръчичките горе, драги. — В цивилния си живот ефрейторът беше полицейски служител. Офицерът — полицаят не знаеше точно ранга му, но униформата му беше прекалено пищна за младши офицер — се подчини. Полицаят опря пистолета си в главата на мъжа и го претърси с опитни ръце. — Окей, вече можеш да си свалиш ръцете. Ако се държиш умната, никой няма да пострада. Кажи го и на хората си. Ако ни принудят, ще ги убием, но няма да стреляме без повод, ясно ли е?

— Ще им кажа.

 

 

В зори Едингтън излетя да огледа полесражението. Бригадата му беше съкрушила цели две дивизии! Той се обади на Дигс за инструкции какво да прави с пленниците. Още преди някой да разбере това, от Рияд пристигна хеликоптер с телевизионен екип.

 

 

Обадиха му се преди седем и го събудиха, но само след три минути той беше навън и караше колата си по безлюдните улици към мястото на срещата с човека, който, изглежда, най-накрая бе решил да премине и последната граница, отделяща го от сътрудничеството с руското разузнаване.

Руснакът повъртя по улиците десетина минути, проверявайки за опашки, но ако тази сутрин някой го следеше, то трябваше да е невидим, а и при тази ситуация агентите на аятолаха очевидно си имаха друга работа.

— Какво има? — каза той на иранеца, щом се видяха. Нямаше време за формалности.

— Бяхте прав. Нашата армия… беше победена нощес. Обадиха ми се в три часа за мнението ми относно американските намерения и чух всичко. Ние не можем дори да се свържем с частите си. Командващият армията просто изчезна. Външният министър е в паника.

«Има си хас да не е» — помисли резидентът.

— Трябва да ви съобщя, че туркменистанският лидер е…

— Знаем. Той се обади снощи на Даряеи да го пита дали историята за епидемията е вярна.

— И какво му каза той?

— Каза, че това било лъжа на неверниците… какво друго сте очаквали? — Служителят направи пауза. — Не беше много убедителен. Каквото и да сте съобщили на туркменистанеца, той е неутрален. Индия ни предаде, и това научих. Китай още не знае.

— Ако се надявате те да застанат на ваша страна, нарушили сте закона на религията ви за алкохола. Разбира се, моето правителство е на страната на Америка. Вие сте съвсем сами — каза руснакът. — Обаче ми трябва една информация.

— Каква информация?

— Местоположението на фабриката за вируси. Трябва ми още днес.

— Експерименталната ферма на север от летището.

«Толкова лесно?» — помисли руснакът и попита:

— Откъде сте толкова сигурен?

— Оборудването беше закупено от германците и французите. Тогава бях в търговската секция. Ако искате потвърждение, няма да е трудно. Колко ферми имат охрана в униформи?

Руснакът кимна.

— Ще се погрижа за това. Има и други проблеми. Вашата страна скоро ще бъде напълно в явна война с Америка. Моята страна може да окаже добри услуги като посредник за постигането на някакво споразумение. Ако вие прошепнете нужната думичка в нужното ухо, нашият посланик е на ваше разположение и след това ще сте оказали на света голяма услуга.

— Това е просто. Към обяд ще търсим начин как да се измъкнем от тази ситуация.

— Но няма измъкване за правителството ви. Никакво — натърти служителят на РВС.