Том Кланси
По заповед на президента (40)

37.
Освобождаване от товара

Америка още спеше, когато самолетите с пратениците се приземиха в Амстердам, Лондон, Виена и Париж. Вече не пътуваха повече от двама в един и същи самолет.

Първият пратеник пристигна на международното летище «Шипхол» в Амстердам и се прехвърли в Боинг-747 на сингапурските авиолинии, за да поеме по трансатлантическия рейс. Времетраенето на полета беше осем часа. Пратеникът пътуваше в първа класа, в удобно кресло, което през целия полет остана със силно изтеглена назад облегалка. В следващия пункт от маршрута си иранският «търговец» трябваше да пристигне в три часа след полунощ, затова предпочете да поспи.

Другите самолети отнасяха пратениците до десетте най-важни градове в САЩ — Бостън, Филаделфия, Вашингтон, Атланта, Орландо, Далас, Чикаго, Сан Франциско, Маями и Лос Анджелис. Всеки от тях пътуваше към някакво търговско изложение, конференция или симпозиум. В още десет първостепенни градове — Балтимор, Питсбърг, Сейнт Луис, Нашвил, Атлантик Сити, Лас Вегас, Сиатъл, Финикс, Хюстън и Ню Орлиънс, се очакваха подобни срещи на производители и търговци на едро. Полетите до тях щяха да бъдат по-кратки, а в два от случаите се предвиждаше пратениците да стигнат до съответния град с автомобил под наем от най-близкото летище.

 

 

В Техеран наближаваше пладне. Киноартиста наблюдаваше тренировката на мъжете от поверената му група. Целта на занятието бе най-вече да им се вдъхне самочувствие и кураж, защото от тези пратеници съвсем не се искаше да размахват пистолети в чакалните на летищата на Европа и Америка. Пък и всеки от тях умееше да стреля, защото бе преминал курсовете за терористи в долината Бекаа, а в Америка нямаше да използват нито автомати «Калашников», нито пластични експлозиви. Но никой не можеше да им гарантира стопроцентово, че няма да настъпи мигът, в който ще се наложи да прибегнат до помощта на оръжието. Тъкмо затова курсантите тренираха старателно.

Разбира се, не можеше да се имитират всички ситуации, с които бе възможно да се сблъскат, но поне за автомобилите бяха длъжни да имат отлични познания — прекарваха по цели часове в изучаването на различните модели и марки коли. Операцията трябваше да се проведе късно следобед, когато родителите ще започнат да пристигат, за да вземат децата си, когато телохранителите ще бъдат уморени от дългата смяна. Киноартиста разполагаше с описанията на няколко от колите, редовно посещаващи зоната, както и на марките автомобили, които най-често могат да се вземат под наем. Противниците нямаше да им отстъпват нито по опит, нито по степен на тренираност, но пък нали не бяха супермени? А и сред охраната имаше доста жени — въпреки преклонението си пред безспорните постижения на Запада, Киноартиста не можеше да приеме на сериозно жени в ролята на бодигардове, независимо дали са въоръжени, или не. Ала най-силното оръжие на неговия екип си оставаше фанатичната страст към победа на всяка цена. И какво имаха насреща си? Детска градина с двайсетина малчугани, няколко възпитателки и евентуално десетина родители, чиято съпротива лесно щяха да преодолеят. Именно затова началната фаза на операцията бе най-лесната част от плана. По-трудното беше измъкването от зоната… ако преди това не бъдеха избити до крак. Наложи му се да обясни на всички от екипа, че планът предвижда да се измъкнат, при това без да дадат нито една жертва. Но всъщност дори и това нямаше значение и всички дълбоко в сърцата си го усещаха.

Ако не горяха от желание да се пожертват в необявения Джихад, първо на първо, нямаше да се присъединят към отрядите на Хизбула. Освен това копнееха за мига, когато ще пристъпят към акта на жертвоприношението. Ала всичко това бе само удобно оправдание, защото религията нямаше нищо общо с това, с което се занимаваха. Религията само би смекчила суровата им решителност, но ислямът имаше много последователи и сред тях не бяха малко онези, които тълкуваха Свещената книга по доста необичаен начин. Никой от тези тук не се замисляше какво би казал Аллах, ако следеше отнякъде действията им, а най-малко от всички се безпокоеше Киноартиста. За него това бе само бизнес, политическа изява, професионално предизвикателство. Може би и стъпка напред към неговата велика цел, плюс охолен живот до края на дните му, власт и финансова стабилност — макар че дълбоко в себе си не беше много сигурен в последното. Преди години вярваше, че Израел може да бъде сразен, а евреите — изтрити от лицето на земята, но тези младежки илюзии отдавна се бяха изпарили. Сега всяка задача беше само една от многото, с които трябваше да се справи, а после да мисли за следващата. Същността на задачата нямаше никакво значение, повтаряше си той, докато наблюдаваше ентусиазираните си възпитаници, вперили погледи в мишените. Е, може би за тези младежи това имаше някакво значение. Ала той по-добре от тях знаеше какво ги очаква.

 

 

За инспектор Патрик О'Дей денят започна в пет и половина сутринта. Събуди го будилникът — той стана от леглото, отиде в банята, а после седна до масата в кухнята за първата чаша кафе. Това си оставаше най-тихото време за целия ден — повечето хора още спяха и по улиците нямаше никакво движение. Дори и птиците още клюмаха по клоните на дърветата. Излезе, за да прибере вестниците, и се зачуди защо светът не е винаги така притихнал и спокоен. През короните на дърветата започваха да прозират първите слънчеви лъчи, макар на небето още да блещукаше Зорницата. Всички околни къщи тънеха в мрак. По дяволите, само той ли започва работа по тъмно?

Отдели десетина минути, за да прегледа набързо сутрешните издания на «Уошингтън Поуст» и «Сън». Следеше най-вече новините и особено криминалната хроника. Като патрулиращ инспектор работеше главно извън сградата на полицейското управление и никога не знаеше с какви случаи ще се сблъска до края на смяната. Това често го навеждаше на мисълта да наеме детегледачка. Можеше да си го позволи, защото след изплащането на застраховката за жена му беше получил доста пари. Макар че отначало това му изглеждаше като светотатство с паметта й, те така или иначе му предлагаха щедро обезщетение и накрая той го прие. Но да наеме детегледачка? Не. Не искаше в къщата си друга жена, която да измести в крехкото съзнание на Меган спомена за майка й. Нямаше да може да понесе и този удар. Вместо това наемаше жена само за по няколко часа. Може би Меган още не усещаше разликата. Може би само децата, стопляни от майчинските грижи и вкопчени в полите на майките си, можеха да не се привързват и към бащите си? Ако другите хлапета й задаваха въпроси за майка й, тя им обясняваше, че тя е отишла на небето, «но затова пък си имам татко!»

Понякога му се искаше да благодари на съдбата, че от години не се бе случвало да преследва престъпници. Защото ако сега му се наложеше да преследва изнудвачи, отвличащи деца като неговата Меган… не, не знаеше какво би направил, ако му причернее. Но като съвсем млад агент шест пъти се бе сблъсквал с отвратителни типове, решили да забогатеят чрез откупи за отвлечени деца. Слава богу, че през последните години нямаше много престъпления от този вид! Може би защото се ширеше мнението, че тази опасна игра вече не си струва усилията — при сигнал за отвлечено дете ФБР струпваше всичките си свободни агенти и върху престъпниците сякаш се стоварваше Божият гняв… Но Патрик О'Дей едва сега започваше да проумява защо тези отвличания събуждат такава яростна омраза както сред полицаите, така и сред гражданите. Трябва да си родител, трябва да помниш прегръдката на тънките ръчички около врата си, за да можеш да осъзнаеш колко ужасяващи са тези престъпления — но в следващия миг кръвта ти се вледенява, емоциите ти блокират, независимо че само преди час си се държал напълно естествено, като всички.

Никога нямаше да забрави първото си дежурство като млад инспектор. Доминик ди Наполи, най-безмилостният член на прочутото мафиотско семейство, ревеше като малко дете, докато той, Патрик О'Дей, носеше на ръце спасения малолетен син на Доминик. Но чак сега той бе в състояние да го разбере. Но пък онзи похитител никога нямаше да излезе от мрачната сграда на затвора в Атланта.

Време беше да събуди Меган. Завари я свита на кълбо, със синьото комбинезонче — машинално забеляза, че вече е започнало да й окъсява. Децата растат толкова бързо. Той я погъделичка по нослето и тя веднага отвори очи.

— Татко!

Днес закуската й беше овесена каша с парчета банан и чаша ябълков сок. Меган се зазяпа в телевизора, докато татко преглеждаше криминалните колони във вестника.

Двамата си имаха добре отработена процедура и за качването в колата. Слънцето вече се надигаше иззад хоризонта, но уличното движение все още не беше натоварено. Меган се настани в кошчето на задната седалка и както винаги огледа другите коли на паркинга.

Пристигането в детската градина също бе част от ритуала. Край пост 7-11 ги очакваше агентът от нощната смяна, плюс дежурния екип около самата сграда. Патрик въздъхна успокоено — никой не можеше да отвлече неговата дъщеричка от този добре охраняван район. Радваше се, че децата са пазени добре и че агентите няма да допуснат в детската градина да нахлуе някой извратен тип с пистолет в ръка. Меган веднага се завтече към госпожа Дагет, която я прегърна. Сега можеше да започне поредният ден, изпълнен с игри и уроци.

— Здравей, Пат — поздрави го агентът, застанал до вратата.

— Добро утро, Норм.

— Май и твоят график е натоварен като моя — отбеляза агент Джефърс — често му се падаше нощно дежурство в смяната, към която се числеше и ПЯСЪЧНИК.

— Как е жена ти?

— Още месец и половина и после ще трябва да си потърсим някое хубаво местенце, като това например. Наистина ли е толкова добра възпитателка, или само така ми се струва?

— Госпожа Дагет? Питай президента — засмя се Пат О'Дей. — Или по-добре съпругата му. В тази детска градина са били и двете им други деца.

— И аз мисля, че тук е по-добре от другите детски градини — съгласи се агентът.

 

 

Единият от пациентите му умря, а другият бе изписан, при това приблизително по едно и също време. За пръв му се случваше да загуби пациент, заразен от ебола. Беше се нагледал предостатъчно на смъртта — от сърдечни атаки, от мозъчни удари, от рак или просто от старост. Обикновено оставяше грижите за последните мигове на пациентите си на плещите на сестрите. Обаче този път стоя до самия край.

Организмът на Салех се оказа необикновено силен, ала това в крайна сметка само удължи агонията му най-накрая силите му се изчерпиха и той се сгърчи. Тревожното писукане на кардиографа замлъкна и на доктор Макгрегър не му оставаше нищо друго, освен да изключи апарата. Сестрите веднага отстраниха интравенозните системи и грижливо събраха накрайниците в червен пластмасов контейнер. Буквално всичко, до което пациентът се беше докосвал, подлежеше на изгаряне. И при други опасни зарази труповете на жертвите се третираха като източници на смъртно опасна зараза, но само при летален изход, причинен от ебола, аутопсиите се забраняваха. А освен това се намесиха и от суданското министерство на здравеопазването.

И така, битката бе изгубена.

За свой срам, Макгрегър изпита облекчение, когато за последен път смъкна ръкавиците, изми грижливо ръцете си и веднага се запъти към стаята на Сохайла. Още беше слаба, но можеше вече да бъде изписана, за да продължи възстановяването в домашна обстановка. Последните изследвания на кръвта й показаха изобилие на антитела. По някаква причина, все още загадка за младия шотландски лекар, тя бе победила болестта. В организма й вече нямаше активен вирус. Заслужила си бе прегръдката му. В други държави веднага щяха да се заемат с още изследвания, да я помолят да даде още кръв за задълбочени лабораторни анализи, но местните здравни власти заявиха, че в тяхната болница не може да бъде извършено нищо такова. Отначало Макгрегър се възпротиви, понеже се страхуваше от усложнения, но сега беше уверен, че момичето ще оздравее.

— Когато се почувстваш по-добре, ще дойдеш ли да ме видиш? — попита я той с топла усмивка. Тя кимна. Умно дете. И много красиво, с чаровна усмивка.

— Докторе… — обади се баща й, навярно бивш военен, личеше си по изправената му стойка.

— Моят принос е много скромен — каза Макгрегър. — Дъщеря ви е млада и силна, само това я спаси.

— Дори и така да е, никога няма да забравя какво ви дължа. — Бащата стисна здраво ръката му.

— Още две седмици ще бъде изтощена и уязвима. Давайте й да яде каквото иска, но най-добре е да спи колкото може повече.

— Ще бъде изпълнено точно както го казахте — обеща му бащата на Сохайла.

— Нали имате телефона ми? И домашния? Обадете ми се, ако имате някакви въпроси.

— И вие, докторе. Ако имате някакви проблеми, например с правителството, моля ви, обадете ми се. — Начинът, по който този мъж реши да изрази благодарността си, го трогна. Макгрегър не желаеше никой да се нагърбва със закрилата му, но по пътя към кабинета си, след като поразмисли, реши, че това не би му навредило.

— И така — каза експертът от министерството, след като изслуша по телефона доклада на Макгрегър за смъртта на единия и за изписването на другия пациент, — значи всичко се стабилизира.

— Да, така е.

— А проверихте ли персонала?

— Да. Направихме и допълнителни изследвания тази сутрин, за да сме напълно сигурни. Всички заразени предмети вече са изпратени в пещта.

— А трупът?

— И той ще бъде изгорен, точно както ми наредихте.

— Отлично. Макгрегър, вие се справихте много добре и искам да ви благодаря. А сега ще е най-добре да забравим, че въобще е имало такъв трагичен инцидент.

— Но какво ще правим, ако отново се появи пациент, заразен от ебола? — попита възмутено Макгрегър.

Експертът също не знаеше отговора на този въпрос, затова гласът му зазвуча загрижено, снижен до шепот, сякаш съобщаваше някаква тайна:

— Това не ви засяга, нито пък засяга мен, ясно ли ви е, докторе? Повече няма да се повтори, сигурен съм.

— Както кажете. — Доктор Макгрегър вдигна рамене и затвори телефона. Но веднага реши, че трябва да изпрати още едно съобщение по факса до Атланта. Суданското правителство нямаше право да му забрани. Той бе длъжен да осведоми колегите си отвъд океана, че опасността от епидемия е предотвратена просто поради щастливото стечение на обстоятелствата.

 

 

Така се случи, че Кувейт реагира преди Саудитска Арабия — може би защото всички членове на кувейтското правителство бяха обвързани с общи интереси в бизнеса или заради опасното стратегическо положение на тази малка арабска държава.

— Останах с впечатлението, че тази идея е предварително обречена на провал — каза президентът на Адлер.

— Така е — съгласи се държавният секретар.

— Или външният министър Сабах е редактирал документа с по-учтиви изрази, или се е уплашил от слуховете — обади се Бърт Васко. — Лично аз бих заложил на второто.

— Твоето мнение, Бен? — попита Джак.

— Това може би ще ни причини доста главоболия — скептично поклати глава Гудли.

— Може би ли? — възкликна Васко. — Вече няма място за никакви съмнения и догадки.

— Окей, Бърт, нали ти си специалист по прогнозите за Персийския залив — напомни му президентът. — Казвай, каквото ще казваш.

— Ще трябва да публикуваме декларация, че нищо подобно не се е случвало. Както сам казахте преди малко, господин президент, цялата работа е обречена на провал.

— Тогава защо, за разлика от властите в Кувейт, саудитите не вдигат шум?

— Нали казахте, че след телефонния разговор с принц Али сте останали с друго впечатление?

— Да — кимна Райън. — Продължавай.

— В Саудитското кралство винаги са се държали донякъде шизофренично. Те ни харесват, имат ни доверие като стратегически партньори, но в същото време не одобряват много от нашата култура и обичаи. Невинаги го показват, но постоянно се опасяват, че прекаленото отваряне към Запада ще има обратен ефект върху техния обществен живот. Те са много, консервативни спрямо обществените изяви. Всички помним какво се случи през 1991, когато изпратихме наши войски в Саудитска Арабия. Поискаха от армейските свещеници да свалят религиозните символи от униформите си, шокираха се при вида на наши жени офицери зад кормилото, при това с пистолети на кръста. От една страна, те зависят от нас, защото ние им гарантираме сигурността принц Али сигурно не е забравил да го спомене в разговора по телефона, — но от друга, се безпокоят как да предотвратят последиците от нашето влияние. Отново всичко опира до религията. Може би предпочитат да си сътрудничат с Даряеи, отколкото отново да ни канят да защитаваме границите им. Именно затова повечето от властниците в Рияд са готови на всичко, само и само да не допуснат ново пристигане на американски войски в страната. Докато в Кувейт положението е коренно различно. Ако ги помолим да проведем военно учение, те веднага ще се съгласят, дори и ако от Саудитска Арабия се опитат да им попречат. Все пак е за добро, че и на Даряеи е известна позицията на Кувейт — това ще охлади стремежа му към бързи завоевания. Но все пак… ако аятолахът заповяда на войските да настъпят на юг…

— Ако сега изпратим наши войски в Кувейт, ще бъде преценено като акт на агресия — предупреди Адлер. — По-добре да се срещнем с Даряеи и да сондираме мнението му.

— Не, така само ще го улесним — възрази Васко.

— О, не, няма да допуснем подобна грешка. Според мен всяка политическа промяна в държавите около Персийския залив е от изключително значение за нас. Този път не бива да се оставяме да ни изненадат. — Посланичката Ейприл Гилеспи беше обвинена, че през лятото на 1990 бе помогнала на Саддам Хюсеин да се ориентира за плановете на САЩ, но бе отхвърлила това обвинение с довода, че не може да бъде съдена само въз основа на речта на иракския диктатор.

— Колко бързо ще можеш да уредиш срещата с Даряеи? — попита президентът.

— Доста бързо — увери го държавният секретар.

— Тогава заеми се с тази задача — разпореди се Райън. — С максимална бързина. Бен?

— Да, сър.

— Вече разговарях с Роби Джексън. Координирай с него плана за бързо прехвърляне в района на няколко подразделения, но засега нека да се ограничим до по-скромен контингент. Колкото да им покажем, че сме заинтересувани от района, а не да ги провокираме. Свържете се също и с правителството на Кувейт — трябва да им съобщим, че ако поискат, ще им се притечем на помощ. С какви сили разполагаме за незабавно прехвърляне в района?

— Вече проверих, сър. Двадесет и четвърта механизирана дивизия, във Форт Стюарт, Джорджия. Втора бригада е в повишена бойна готовност. Също и една бригада от Форт Браг. В Кувейт имаме складирано военно оборудване и тези части ще бъдат прехвърлени там за по-малко от четиридесет и осем часа. Предлагам също да обявим бойна готовност и във военноморската база на остров Диего Гарсия. Поне това няма да предизвика шумен отзвук.

— Добре свършена работа, Бен. Обади се на министъра на отбраната. Но без излишен шум.

— Да, господин президент.

— А аз ще съобщя на Даряеи, че протягаме приятелска ръка на Обединената ислямска република — намеси се Адлер. — Ще добавя, че се стремим към поддържането на мира и спокойствието в района, поради което подкрепяме стремежа на всяка държава към опазване на териториалната й цялост. Но какво ли ще ми отговори той?

Всички обърнаха погледи към Бърт Васко, който в този миг проклинаше мига, когато го бяха обявили за най-мъдрия съветник на президента.

— Не ми се вярва, че ще рискува с открита конфронтация.

— За пръв път се изказваш колебливо по някой въпрос — отбеляза Райън.

— Защото нямам достатъчно информация — отвърна Васко. — Не съм сигурен, че той е решил да предизвика конфликт. Това вече се случи веднъж и целият свят беше свидетел как завърши авантюрата на Саддам. Да, той явно не ни харесва. Да, той не харесва също Саудитска Арабия, нито някой от останалите си съседи. Но няма да посмее да се захване с нас. Може би само ще се опита да ни заблуди. Това е военна игра, а аз не съм специалист в тази област. Но в тази игра ние няма да вземем участие и той много добре знае това. Затова със сигурност ще започне да оказва политически натиск както върху Кувейт, така и върху Саудитското кралство. Не виждам какво друго.

— Засега — добави президентът.

— Да, сър, засега — съгласи се Васко.

— Да не би да съм те притиснал прекалено много, Бърт?

— Не, господин президент. Просто се нуждая от повече сведения.

Джак се обърна към Гудли.

— Бен, заповядвам да се задействат всичките звена към службите за външнополитическа оценка. Осигурете пълен достъп на Бърт и неговия екип, по мое изрично разпореждане. Знам, че сега си казвате колко е лесно да се издават заповеди — добави президентът с усмивка, за да разчупи напрежението. — Но нали обсъждаме само вероятността да възникне сериозен проблем в Близкия изток, нали още не сме стигнали до размяна на ракетни удари? — Всички кимнаха утвърдително. — Окей. Благодаря на всички.

 

 

Полет 26 на сингапурските авиолинии се приземи с пет минути закъснение — 10:25 сутринта. Пратеникът намери куфара си на платформата за багажа, преметна през рамо дръжката на пътната си чанта и се нареди на опашката. В ръката си стискаше паспорта с щемпела за визата, удостоверяваща, че правителството на Съединените щати не проявява интерес към личността му. Ако правителствените служители знаеха истината, едва ли щяха да го пропуснат така лесно.

— Добър ден — поздрави митническият инспектор, взе паспорта му и го разгърна. Изглеждаше износен, изпъстрен с печати за входни и изходни визи. Най-после намери една празна страница и се приготви да я подпечата. — С каква цел посещавате Съединените щати?

— Пътуването ми е с делова цел — отвърна пратеникът. — Пристигам заради автомобилното изложение в центъра «Джейвитс».

— Аха — промърмори инспекторът, без да се вслушва в отговора на пътника, подпечата паспорта му и посочи към следващата опашка. — Нещо за деклариране?

— Не. — Най-добре се приемаха простите и ясни отговори. Втори инспектор огледа съдържанието на чантата върху екрана на апарата, но не откри нищо интересно. Пратеникът, пропуснат отвъд граничната зона, взе чантата си, после и куфара от транспортната лента, и излезе.

Зарадван от първия успех, мъжът се нареди на втората опашка и за по-малко от пет минути дойде неговият ред. Първата му грижа — граничният контрол и митническата проверка — вече беше зад гърба му. Следващата беше свързана с таксито — ами ако са му изпратили специално подбрана кола? Притисна чантата към себе си и се остави жената зад кормилото да го поведе по непознатите улици. На няколко пъти се озърна назад, за да провери дали не ги следва някаква кола. Уличното движение бе така претоварено, че трудно можеха да се проследят десетките автомобили, още повече че същите жълти таксита се оказаха със стотици, наблъскани по платното като стадо подплашени говеда. Единствената неприятна изненада през този ден се оказа прекалено дългото разстояние между хотела и търговския център «Джейвитс» — налагаше се да потърси второ такси. Но посещението не можеше да бъде отлагано, затова пратеникът реши да тръгне към изложението веднага след като се настани в хотела.

Макар и напрегнат, мъжът се радваше на лекотата, с която се справяше досега. Скоро щеше да поеме по обратния път и след двадесет и два часа щеше да се прибере в дома си. Досега бе пропътувал хиляди километри и се чувстваше леко уморен от пътуването, въпреки че в самолета бе поспал. Най-важното бе, че за разлика от много други, се оказа издръжлив на дълъг път. Поръча си обяд от менюто на хотела за сервиране по стаите, после се преоблече, преметна през рамо пътната си чанта, слезе във фоайето и взе такси. Автомобилно изложение ли? Е, какво пък, той винаги бе обичал автомобилите.

Останалите деветнадесет пратеници също вече идваха в Новия континент — отначало в Бостън, после в Ню Йорк, последен кацна самолетът с пратеника на летището «Дълес».

 

 

— Трябва да се научите да разбирате хората — поучаваше ги Кларк.

Този клас определено беше на ниво. За разлика от учениците в обикновените училища, тези момчета наистина искаха да научат нещо от лекциите му. Тези мисли го отведоха към онези отдавна отминали дни, когато той седеше на чина в един от класовете във Фермата — беше в разгара на Студената война — и когато всеки копнееше за мига, когато ще заприлича на Джеймс Бонд и действително вярваше донякъде в този мит — въпреки суровите предупреждения на преподавателите. Повечето от тогавашните му съученици бяха дошли във Фермата направо от колежите и познаваха повече книгите, отколкото реалността. Повечето се учеха усърдно и се представиха отлично на изпитите. Но имаше и неудачници, а в този безмилостен занаят слабите оценки причиняваха страшни последици. Мнозина осъзнаха навреме, че трябва да се захванат с друга кариера. На този клас обаче Кларк възлагаше големи надежди. Тези момчета не бяха дошли с дипломи от престижни колежи, обаче бяха научили от живота доста неща. И знаеха, че за разлика от колежите, тук всяка добре усвоена лекция един ден може да им спаси кожата.

— А ще се опитват ли агентите ни да ни лъжат?

— Вие бяхте от Питсбърг, нали, господин Стоун?

— Да, сър.

— Прочетох в досието ви, че сте работили със засекретени информатори, с които сте си уреждали срещи по улиците. Е, те нито веднъж ли не се опитаха да ви излъжат?

— И това се е случвало — призна Стоун.

— Ето че сам си отговорихте на въпроса. Ще ви лъжат: за ролята си в операциите, за опасностите, на които уж били изложени, за всичко, дори и за най-дребното. Затова си позволявам да ви повторя най-важното от днешната ни тема: трябва да се научите да разбирате хората. Трябва да се научите да схващате промяната в настроението на всеки от тях. Ето например вие, Стоун, попадали ли сте на информатор, който ви поднася откровени небивалици?

— В повечето случаи.

— А кога се е случвало? — полюбопитства Кларк.

— Ами… когато знаят твърде малко и се опитват да прикрият това. Или когато има разминаване между фактите и версиите им, когато нещо не съответства на…

— Знаете ли — прекъсна го инструкторът, — вие всичките тук сте толкова интелигентни, че понякога си задавам въпроса защо ви губя времето? Но да се върнем към темата: колко е важно да разбирате хората. През годините, които ще посветите на ЦРУ, вие непременно ще се натъкнете на някои особняци, които ще ви убеждават, че днес нищо не може да се скрие от шпионските спътници, защо те всичко засичали и за всичко докладвали. Не е точно така — продължи Кларк. — И сателитите могат да бъдат лъгани, при това по-лесно, отколкото са склонни да признават някои от нашите колеги. Хората също си имат слабости, на първо място деформациите в самооценката и в самочувствието, под влияние на неукротимото им его, така че нищо не може да замени това, което ще прочетете в очите им. Но винаги е интересно да се работи с агенти на място, защото дори и лъжите им ще ви подсказват доста за тях и за обектите на проучването. Ето например, през 1983 година в Москва, на Кутузовски проспект, имахме подобен случай. Успяхме да изтеглим агента и между другото, идната седмица ще се срещнете с него. Той бе изпаднал в доста тежко положение, когато шефът му…

В този миг на вратата се появи Чавес — държеше съобщение, получено по факса, и Кларк набързо претупа края на лекцията и отиде при него.

— Мери Пат ни иска веднага във Вашингтон — съобщи Динг. — Нещо, свързано със Службите по оценка на външнополитическите промени.

— Обзалагам се, че пак ще ни занимава с Обединената ислямска република.

— На такава «покана» трудно може да се откаже — промърмори Чавес.

 

 

В базата на ВМС на САЩ край остров Диего Гарсия девет морски съда се готвеха да излязат в открито море.

Синхронното буботене на мощните двигатели не можеше да се чуе на хиляди километри, но топлинното поле бе лесна мишена за насочване на инфрачервените детектори на шпионските спътници, особено през нощта.

Това веднага привлече вниманието на Сергей Головко и той побърза да събере екипа от специалисти, за да обсъдят промените в обстановката.

— Къде е групата американски самолетоносачи? — започна Головко, защото знаеше, че Америка обича да разхвърля самолетоносачите си по всички световни океани.

— Вчера бяха край атола, с курс на изток.

— Нима се изтеглят от района на Персийския залив?

— Тъй вярно. Запланували са съвместни учения с австралийски кораби, под кодовото наименование «ЮЖЕН ПРИЗ». Нямаме сведения, че това учение ще бъде отложено.

— Тогава защо подготвят за отплаване кораби, предназначени да пренасят пехотни подразделения?

Руският аналитик уморено махна с ръка.

— Редно е и те да се отправят към района на учението, но при тази суматоха в Персийския залив може би ще се наложи да коригираме изводите си.

— Нещо ново от Вашингтон? — запита Головко.

— Райън продължава да лавира между засадите на политическата сцена — докладва завеждащият секцията за американската политика. — Обаче засега не може да се похвали с успех.

— Но ще се справи ли?

— Нашият посланик вярва в успеха му, както и тамошният ни резидент, обаче никой от двамата не мисли, че Райън ще се наложи със сила. Сега там цари бъркотия. Америка винаги се е гордяла с плавните преходи при предаването на властта от един президент към друг, ала дори и техните закони не поощряват това, на което сме свидетели сега. При това положение той не може да противодейства активно на политическите си съперници…

— Действията на Килти могат да се определят само като опит за държавна измяна — отбеляза Головко.

— Не, според техните закони това не се наказва, обаче правните експерти ми обясниха, че ще е много трудно да се прогнозира изходът от тази политическа битка. Следователно Райън ще остане в Белия дом, понеже пръв се е настанил в Овалния кабинет.

Головко мрачно кимна. Отвличането на «Червения Октомври» и аферата с Герасимов в никакъв случай не биваше да стават обществено достояние. Той и неговото правителство знаеха много за първия провал, но само подозираха за втория. При залавянето на руската подводница американските специални служби заслужиха похвалите на тогавашния президент и може би именно затова бяха избрали Райън да се справи и с Николай Герасимов или Коля, както го наричаше Головко в мислите си.

Да, сигурно точно така бе станало. От дистанцията на времето тази хипотеза изглеждаше все по-правдоподобна, а разиграната хазартна ситуация му вдъхваше неволно уважение към противника. Но опасността руската общественост да узнае за тези две позорни петна в архивите на КГБ ставаше се по-очебийна, а той още не бе успял да се свърже директно с Райън, преди да е избухнал поредният дипломатически скандал. Явно в Щатите нещо се мътеше. Проблемът опираше до вредата, която ще бъде нанесена на пълномощията на американското правителство. Още по-зле беше навикът на Райън да работи само с малобройна група съветници — очевидно наследен от годините в ЦРУ — вместо да впрегне усилията на цялата си администрация, да ги накара да действат в синхрон, като симфоничен оркестър. Инстинктът му подсказваше, че Райън би бил склонен към сътрудничество и ще се довери на вчерашните си врагове, щом се налага да действат в името на общите им интереси, обаче онзи предател Килти вече беше извършил непоправимото, като бе издрънкал пред американските репортери тези две истории и бе поставил правителството в безизходна ситуация! Но какво друго може да се очаква от политиците?

Политиката открай време играеше важна роля в живота на Головко. Член на партията още от осемнайсетгодишна възраст, той беше изучавал писанията на Маркс и Ленин с плам и макар с годините този плам да бе угаснал, логически стройните теории продължаваха да въздействат върху съдбата му, докато накрая се изпариха от съзнанието му, за да останат само професионалните му знания и стремежи. Той успя да преодолее исторически насложилата се антипатия към Америка, към блоковото мислене и разделение на света като сфери на влияние само на двете суперсили, едновременно подтикващи света към последната световна война.

Чувството му за национална гордост още го принуждаваше да мечтае за победата на Русия, обаче Русия бе изгубила надпреварата и не му оставаше нищо друго, освен да приеме фактите. Сега най-важното бе окончателното прекратяване на Студената война и заедно с нея — смъртно опасното противопоставяне на Съединените щати и родината му. Напоследък двете велики сили действително осъзнаваха общите си интереси и понякога си сътрудничеха. Вече имаше такива прецеденти. Иван Еметович Райън се беше обърнал за помощ към него при конфликта между САЩ и Япония и двете страни заедно бяха постигнали една жизненоважна цел… но за съжаление това все още се пазеше в тайна. Но защо онзи изменник Килти ще избере да разкрие тъкмо тази тайна, а не някоя друга например? Но не, сега неговата страна отново беше изправена пред задънена улица и руските медии, получили немислима доскоро свобода, със стръв щяха да подемат темата, също както задокеанските им колеги… или дори щеше да стане нещо още по-лошо, дявол да го вземе — а тъкмо сега той не можеше дори да позвъни по телефона!

Тези кораби, за да включат двигателите им… хм, явно е имало някаква причина. Райън или е замислил нещо, или си е припомнил стария занаят — нали един шпионин винаги си остава шпионин, — за да изиграе чуждите разузнавания. Но и при двата варианта Головко нямаше много възможности за избор.

— Да се сформира спешно специална група за действие в района на Персийския залив. Да се използват всичките резерви, с които разполагаме. Действайте с максимална бързина. Америка ще се опита да реагира на последните промени в района на Залива. Първо, трябва да сме наясно какво става там. Второ, какво евентуално са узнали американците. И трето, какви са техните намерения. Това е в ресора на генерал Бондаренко, понеже само той се познава с висши американски командири и има представа от начина им на мислене и действие.

 

 

Условията, каза си той, са отлични. Нито е много горещо, нито пък прекалено студено. Центърът «Джейвитс» беше до реката и въздухът бе влажен, което също благоприятстваше за мисията му. Ще остави контейнера в залата и няма да има ултравиолетови лъчи, които да повредят съдържанието му. За останалото грижата не беше негова. Пратеникът излезе от таксито и тръгна към главния вход.

За пръв път попадаше в такава грамадна сграда, затова в първите минути се обърка. Връчиха му брошурата с програмата на изложбата заедно с малка пластмасова карта с надпис «Посетител», която той окачи на ревера си. В брошурата намери план на павилионите и азбучен списък на производителите. Едва успя да прикрие смутената си усмивка — ако искаше да огледа всеки щанд, нямаше да му стигнат и три дни. Затова реши просто да позяпа автомобилите, както всички останали посетители.

Оглеждаше се предпазливо за смукателните решетки и отдушниците към климатичната инсталация. Най-добре би било да постави контейнера в някоя от климокамерите, изтласкващи десетки кубици освежен въздух към тавана на залата, ала това не беше предвидено в инструкциите му. Преди години във Филаделфия бе избухнала епидемия от малария й от нея американците се бяха убедили в необходимостта да се поддържа чистотата на климатичните съоръжения. Оттогава ги почистваха задължително с хлор, а хлорът изтребваше вируса безмилостно. Вдигна поглед от лъскавата многоцветна брошура и забеляза големите отвори на тавана за циркулацията на въздуха. От тях охладнелият въздух се подаваше в залата, за да стигне чак до пода. Но замърсеният въздух, затоплен от човешките тела, се издигаше нагоре, понеже беше по-лек от студения, и се засмукваше от инсталацията, за да бъде охладен, евентуално овлажнен, пречистен и донякъде дезинфектиран. Така че от него се искаше само да избере участък, в който циркулацията на въздуха щеше да му бъде помощник, а не враг… Продължи да се шляе привидно безцелно и все гледаше да застане под някой вентилационен отвор, за да усети по кожата си нежния полъх на хладния въздух.

Докато преценяваше силата на въздушната струя, пратеникът трескаво обмисляше къде да скрие контейнера. Този избор беше от изключително значение. Интервалът за разпръскване на спрея бе около петнадесет секунди. Щеше да се чуе леко съскане — но вероятно никой нямаше да му обърне внимание в шумната зала, — а после за няколко мига да се отдели лека мъгла. Невидимият облак щеше да се разпръсне за още няколко секунди, но дребните частици, не много по-тежки от околния въздух, щяха да се смесят с атмосферата и да се разпръснат хаотично за около половин час, а може би и по-бавно — това зависеше от техническите показатели на климатичната инсталация. Искаше му се да бъдат поразени колкото е възможно повече хора, затова продължи да търси най-подходящото скривалище.

 

 

В Атланта, Джорджия, се провеждаше Пролетното изложение на яхти и скутери. Почти половината посетители бяха пристигнали със сериозни намерения да купят ако не яхта, то поне скутер; ако не през този сезон, то може би през следващите две-три години. Останалите просто се отдаваха на бляновете си. Да ги оставим да си бленуват, каза си пратеникът на Бадрейн.

 

 

В Орландо, Флорида, имаше изложба на автомобили за отдих и туризъм. Оказа се прекалено лесно — пратеникът надникна под един от джиповете, преструвайки се, че иска да огледа шасито, пъхна контейнера под него и напусна зоната.

 

 

В Чикаго, Илинойс, пратеникът попадна на специализирания панаир в Изложбения център «Маккормак», посветен само на домакински уреди и битова техника. Залата беше претъпкана с най-разнообразни машини, приспособления и жени, готови на всичко, за да ги притежават.

 

 

В Хюстън, Тексас, бе организирана една от най-големите в Америка изложби на расови коне. Много от посетителите бяха араби — за изумление на пратеника на Бадрейн, който прошепна молитва болестта да не порази благородните жребци, така обичани от Аллаха.

 

 

Във Финикс, Аризона, се предлагаше всичко за любителите на голфа — игра, непозната на пратеника, който отлетя обратно за Източното полукълбо с толкова килограми безплатна литература, колкото му позволяваха да натовари на самолета, без да плаща за свръхбагаж. Но преди това успя да намери една празна торба от дебела и твърда пластмаса. Извади контейнера, нагласи часовниковия му механизъм и го пусна в торбата.

 

 

В Сан Франциско, Калифорния, показваха компютри — това изложение се оказа най-посетеното от всички през този напрегнат ден. Повече от двадесет хиляди души се тълпяха в центъра «Москони», затова пратеникът се изплаши, да не би да не успее да се измъкне в градината, преди да се е освободил от контейнера. Но успя да го скрие зад едно рекламно табло, след което се отправи към хотела, разположен на четири преки от изложбената зала, с чувство за добре изпълнен дълг.

 

 

— От теб ли ще получа инструкциите? — попита Ареф Раман.

— Няма да предприемаш нищо, без да си получил изрични указания. За нас сега най-важното е да се убедим, че си готов да изпълниш мисията си.

— Не е ли ясно? — раздразнено попита Раман. — Защо си мислиш, че…

— И аз спазвам инструкциите, които съм получил — тихо промълви Алахад, собственикът на магазина за килими.

— Мога да се справя. Готов съм да се заема с мисията си — разгорещено каза убиецът. Бе взел решение още преди години, но съвсем друго беше да го каже пред някого на висок глас.

— В подходящия час ще получиш съобщение. Този час вече наближава.

— Но политическата ситуация…

— За нея имаме грижата ние, а освен това разчитаме на твоята преданост. Засега не прави нищо на своя глава, Ареф. Предстоят велики събития. Не зная всички подробности, но усещам как нещо се надига. В определения час ти ще извършиш делото, което ще увенчае дългоочаквания Джихад. Махмуд Хаджи ти изпраща своите поздрави и благословии.