Том Кланси
По заповед на президента (58)

55.
Начало

Двеста досиета означаваха двеста акта за раждане, двеста шофьорски книжки, къщи или апартаменти, комплекти кредитни карти и още всякакви допълнителни документи за проверка. Веднъж започнало, такова разследване неминуемо щеше да стигне и до специален агент Ареф Раман, който щеше да стане обект на особено внимание от страна на триста агенти на ФБР, ангажирани със случая. В действителност обаче всеки агент на Службата с регулярен достъп до Белия дом беше в списъка за незабавна проверка. По територията на цялата страна Службата наемаше персонал отвсякъде, също както и останалите правителствени агенции, и агентите започнаха с актовете за раждане и продължиха с проверки на годишниците от колежите за снимки при дипломирането, които да бъдат сравнени с фотографиите от документите за самоличност на проверяваните. Трима от охраната се оказаха имигранти и точните лични данни не можеха да бъдат проверени лесно. Единият беше родом от Франция, дошъл в Америка като бебе. Втората бе избягала от Мексико, влязла нелегално в страната заедно с родителите си, като по-късно бе узаконила статуса си и се бе отличила като гений в отдела по техническо осигуряване. Така че оставаше «Джеф» Раман като агент с няколко липсващи лични данни, което обаче беше напълно обяснимо, след като родителите му имаха статус на бежанци.

В много отношения се оказа прекалено лесно. В личното му досие пишеше, че е роден в Иран и е дошъл в Америка, когато родителите му са избягали от страната с падането на режима на шаха. Всичко след това сочеше, че напълно се е адаптирал към новата страна, дори бе станал фанатик на тема баскетбол, с което си бе извоювал възхищението на колегите си. Почти никога не губеше залог за мачовете и сред колегите му се ширеше шегата, че професионалните комарджии вземат консултации от него при залаганията за някоя важна игра. Винаги беше готов да се почерпи по някоя бира с колегите си. Беше придобил репутацията на безпогрешен агент, което не беше рядкост за федералните служители от секретните служби. Често го виждаха в женска компания, но той не говореше много на тази тема. Сигурно беше, че изобщо няма контакти с други родени в Иран американски граждани или чужденци, че не е религиозен и че никога не е повдигал исляма като тема на разговор, освен може би когато бе казал на президента, че религията е причинила толкова мъка на семейството му, че избягва да говори за нея.

Инспектор О'Дей ръководеше разследването. Приемаше, че врагът — ако съществуваше — щеше да е експерт и следователно щеше да притежава възможно най-убедителната и правдоподобна самоличност. За инспектора тя представляваше само една потенциална легенда, която трябваше да се разследва. Хубавото беше, че му бяха дали пълен картбланш. Агент Прайс сама бе взела това решение, а той сам си подбра екип. На най-добрите постави за задача да проучат из основи Ареф Раман, който за щастие в момента се намираше в Питсбърг.

Апартаментът му в северозападния район на окръг Колумбия беше скромен, но удобен. Имаше алармена инсталация против крадци, но тя не беше проблем. Фотографираха апартамента, като на първо място търсеха оставени възможни предупредителни следи: на пръв поглед съвсем безобидни обекти, които, ако бъдеха разместени по какъвто и да било начин, щяха да предупредят собственика, че някой е влизал. Това бяха страшно трудни обекти за откриване, но и петимата агенти бяха част от отдела по контраразузнаване към ФБР, обучени от професионални шпиони как да действат срещу професионални шпиони. Проверката на апартамента щеше да отнеме часове къртовски труд. Те знаеха, че най-малко още пет други екипа правят същото в жилищата на други потенциални заподозрени.

 

 

Съгласно легендата индийците провеждаха учения, като флотът им бе излязъл в открито море след продължителен период на поддръжка. Проблемът беше, че такива учения на практика бяха неотличими от реалната готовност за битка. Данните от електронното разузнаване се предаваха на «Анцио» и останалите кораби от Работната група «КОМЕДИЯ», както моряците бяха кръстили четворката «Боб Хоуп» и съпровождащите ги кораби.

Задачата на командира беше сложна. «КОМЕДИЯ» вече беше напълно сформирана. В момента към групата му се присъединяваха транспортни кораби за попълване на корабните запаси в движение, заедно със собствените им ескорти, и през следващите няколко часа резервоарите щяха да се допълват с гориво. След това транспортните кораби с резервно гориво на борда щяха да получат заповед за заемане на позиция покрай корабите с танковете, а фрегатите пък щяха да заемат място до влекачите. «О'Банън» щеше да излезе напред, за да продължи противолодъчните си действия — индийците имаха две ядрени подводници и никой не знаеше къде се намират в момента. «Кид» и «Анцио», и двата въоръжени с управляеми зенитни ракети «земя-въздух», щяха да се върнат обратно във формацията, осигурявайки близко въздушно прикритие. При обикновени условия кръстосвачът стоеше по-настрани, но не и в този случай.

Причината за това се коренеше не в заповедите му, а в телевизията. Всеки военноморски кораб в групата си имаше свой собствен сателитен телевизионен приемник; на модерните военноморски кораби моряците имаха желание да следят любимите си кабелни програми и това им се осигуряваше; и докато моряците от екипажа прекарваха по-голямата си част от свободното си време да гледат филми, командирът на групата кораби вече имаше алергия от Си Ен Ен, защото заповедите, които получаваше, невинаги съдържаха цялата необходима му за изпълнението на задачата информация и гражданската телевизия често я допълваше. Екипажите бяха напрегнати. Новостите от събитията в страната им не можеха да се скрият и образите на болни и умиращи хора, блокираните магистрали, празните улици на градовете първоначално ги бяха потресли дълбоко, което накара офицерите и боцманите да седнат с войниците по масите на столовите, за да изяснят нещата. После бяха дошли и заповедите. Нещо ставаше в Персийския залив, нещо ставаше и в родината им и изведнъж многоцелевите кораби, натоварени с бригади танкове, потеглиха към саудитското пристанище Дхаран… а някъде на пътя им дебнеше индийският флот. Екипажът вече беше по-спокоен, капитанът на «Анцио» Грег Кемпър го виждаше ясно. Командирите му докладваха, че «войските» вече не се смеят и не си подхвърлят закачки в столовите, и че постоянните симулации на бойните системи на ЕГИДА за последните няколко дни са показали ясно на всички какво ги чака. КОМЕДИЯ плаваше във вражески води.

— Капитане! — докладва един дребен офицер от радиоелектронното разузнаване. — Засякохме самолети с радари във въздуха. Изглежда са два хариъра, разстояние неизвестно, пеленг постоянен, силата на сигнала нараства непрекъснато.

— Благодаря. Това е свободно небе, докато някой не оспори твърдението ми — напомни Кемпър на всички.

Може и да беше учение, но индийската група бойни кораби бе изминала през последния ден четиридесет мили, вместо да курсира напред-назад, на изток и запад, прекосявайки собствения си фарватер. При ученията поначало нямаше толкова строго спазване на курс или формация. Ситуацията ясно сочеше на капитана на «Анцио», че индийците се държат така, сякаш тази част на океана им принадлежи. А по някаква случайност те се намираха точно между КОМЕДИЯ и мястото, към което се бяха запътили.

Тайната вече не съществуваше. Всички се преструваха, че обстановката е мирновременна. «Анцио» беше оборудван със съоръжението СПАЙ-1, мощен радар, който можеше да излъчва милиони ватове в секунда. Индийците също бяха включили техните на пълна мощност.

— Капитане, имаме неопознати самолети, неизвестни многобройни въздушни цели с пеленг нула-седем-нула, диапазон две-една-пет мили. Нямат служебна отметка, не са граждански. Обозначение Рейд-Едно.

— Няма излъчвания по пеленга — докладва радиоелектронното разузнаване.

— Много добре. — Командирът преметна крак върху крак. Във филмите при подобна ситуация Гари Купър палеше цигара.

— Рейд-Едно са четири самолета в бойна формация, скорост четири-пет-нула възли, курс две-четири-пет. — Тоест навлизаха в периметъра, точно срещу КОМЕДИЯ.

— Проектен анализ на «критическия път»? — попита капитанът.

— Ще преминат в пределите на двадесет мили от техния курс в момента, сър — отвърна отривисто един моряк.

— Много добре. И така, момчета, слушайте. Искам да се работи спокойно и делово. Всички си знаете работата. Когато дойде моментът да се повеселим, аз ще ви го кажа — съобщи той на екипажа на службата за анализ на бойна информация. — Оръжията спокойни. — Това означаваше, че правилата за действие в мирно време все още са в сила и че нищо още не е готово за стрелба — ситуация, която можеше почти мигновено, само със завъртанията на няколко превключвателя, да се промени.

— Анцио, тук Гонзо-Четири, край — обади се глас по радиовръзката «въздух-земя».

— Гонзо-Четири, тук Анцио, край.

— Анцио — докладва пилотът, — около нас се въртят два хариъра. Единият профуча само на петдесет метра. Закачил е белички яйчица. — Това означаваше, че под крилата има истински ракети, а не учебни.

— Има ли сериозни намерения? — попита офицерът от кулата за управление на полетите.

— Не, само иска да си поиграем малко.

— Предайте му да си продължава пътя по живо по здраво — нареди капитанът. — И да се прави, че не го вълнуваме.

— Слушам, сър. — Съобщението беше предадено.

Тия неща съвсем не бяха нещо необичайно. Пилотите на бойните изтребители си бяха бойни пилоти, това беше добре известно на капитана, и никога не успяваха да надраснат онази възраст, когато закачат момичетата. Той насочи вниманието си към Рейд-Едно. Курсът и скоростта оставаха непроменени. Това не беше враждебен акт. Индийците просто му даваха да разбере, че знаят кой се намира в тяхно съседство. Това беше очевидно от появата на изтребителите на две места по едно и също време. Игра на нерви.

Как да постъпи? Да се пише корав? Да се направи на тъп? На обзет от апатия? Хората често недооценяват психологическия аспект на военните операции. Рейд-Едно вече наближаваше зоната на действие на новите ракети «земя-въздух» SM2ER.

— Какво мислиш? — обърна се той към помощника си.

— Мисля, че просто се опитват да ни изкарат от релси.

— Съгласен съм. — Капитанът хвърли едно ези-тура наум. — Добре, нарушават пространството на «Орион». Дайте им знак, че ги виждаме.

След две секунди радарът СПАЙ усили мощността на четири милиона вата, като я насочи по азимута с ширина един градус към приближаващите изтребители и увеличи следенето на целите, което означаваше, че те бяха ударени почти едновременно. Това беше достатъчно да повлияе на апаратурата за откриване на средствата за поражение у противника. В зона с радиус двайсет мили това ударно излъчване можеше дори да я разруши. Този прийом се наричаше «зорк», а капитанът имаше още два милиона вата резервна мощност. Шегата, която се ширеше в средите им, беше, че ако някой наистина ядоса кораб ЕГИДА, той като нищо може да почне да прави двуглави деца.

— «Кид» вече е в бойна готовност, сър — докладва дежурният офицер.

— Добро време, нали? — Дистанцията до Рейд-Едно в момента беше сто и четирийсет мили. — Включете им осветлението.

След тази команда четирите радара за осветяване на целите SPG-1 изпратиха мощни силно фокусирани лъчи в Х-диапазона към навлизащите в защитния периметър изтребители. Тези радари даваха напътствия на управляемите ракети как да откриват целите си. Електронната засичаща апаратура на борда на индийските самолети също трябва да бе регистрирала следенето. Изтребителите не промениха курса и скоростта си.

— Добре, момчета, това означава, че днес сме малко мекушави. Ако те си имаха нещо наум, щяха вече да маневрират — каза капитанът. — Нали разбирате, това е като да свиеш зад ъгъла, когато зърнеш ченге. — Или пък във вените им течеше ледена вода, което не изглеждаше много вероятно.

— Ще поогледаме ли формацията им? — попита помощник-капитанът.

— Точно това се каня да направя. Ще направим няколко снимки, ще видим какво имаме пред себе си — размисли Кемпър.

— Доста неща се случват едновременно, сър.

— Аха — отвърна капитанът, взрян в екрана на индикатора пред себе си, и вдигна телефона за вътрешна връзка.

— Тук мостикът — отговори шефът на Оптимални оперативни решения.

— Предайте на вашите наблюдателни постове, че искам да знам срещу какво сме изправени. Ако могат, да направят снимки. Как е видимостта горе?

— Повърхностна омара, нелоша видимост, сър. Качил съм хора на предната част на носа.

— Много добре.

— Ще ни подминат откъм северната страна, после ще завият наляво и ще се приближат откъм левия ни борд — предсказа капитанът.

— Сър, Гонзо-Четири докладва за много близко разминаване само преди няколко секунди — обади се Управлението на полетите.

— Предайте му да запази спокойствие.

— Слушам, капитане.

Ситуацията след това се разви бързо. Изтребителите направиха две обиколки около КОМЕДИЯ, без да приближават повече от пет морски мили. Индийските хариъри прекараха още четвърт час в движение около патрулиращия «Орион», после трябваше да се върнат на самолетоносача си, за да заредят с гориво, и още един ден в морето продължи, без да бъдат разменени изстрели и без открити враждебни действия.

 

 

— И това са добри новини? — попита невярващо Кати.

— Докторе, това е наистина просто — отвърна Александър. — Вие наблюдавахте как тази сутрин няколко души умират. Утре ще видите още повече да умрат, и това е ужасно. Но хиляди жертви е по-добре от милиони, нали така? Мисля, че тази епидемия вече отзвучава. — Той не добави, че в известен смисъл на него му е по-лесно. Кати беше очен хирург и не беше привикнала да има работа със смъртта. Докато неговата специалност бяха заразните болести и той беше свикнал с гледката на смъртта. По-лесно ли? Дали това беше думата? — След два дни ще го знаем със сигурност. Статистическият анализ на случаите ще го определи.

Президентът кимна мълчаливо.

— Какъв ще е броят на жертвите? — попита вместо него ван Дам?

— По-малко от десет хиляди, съгласно компютърните модели в «Рийд» и Детрик. Сър, това, което казвам, няма много общо с доброто възпитание. Според мен десет хиляди жертви са по-добре, отколкото десет милиона.

— Една човешка смърт е трагедия, а един милион — статистика — произнесе накрая Райън.

— Да, сър. Знам го. — Добрата новина изобщо не зарадва Александър. Но как можеше той да обясни на хората, че едно бедствие е по-добро, отколкото глобална катастрофа?

— Това са думи на Йосиф Висарионович Сталин — каза ФЕХТОВАЧ. — Той е умеел да си служи с думите.

— Вие знаете кой го е направил — забеляза Алекс.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Джак.

— Не реагирахте нормално на думите ми, господин президент.

— Докторе, през последните няколко месеца едва ли има нещо нормално. Какво означава това по отношение на заповедта за прекратяване на пътуванията?

— Означава, че ще я оставим в сила поне още една седмица. Прогнозата ни не е стопроцентово сигурна. Инкубационният период на болестта варира в донякъде широки граници. Не можем да отзовем противопожарните коли само защото пламъците на повърхността са угаснали. Длъжни сме да останем и да следим дали някъде няма да избухне. Това ще се случи и тук. Ефектът до този момент е, че хората са уплашени до смърт. Това е и причината персоналните контакти да бъдат сведени до минимум, а това е начинът да се спре разпространението на такива епидемии. Новите случаи ще бъдат много ограничени. Ще ги третираме по същия начин, както и случаите от дребна шарка. Идентифицираме случаите, тестваме всеки, с когото са имали контакт, изолираме онези с антитела в кръвта и следим как се развиват. Ефект има, разбирате ли? Който и да го е предприел, не си е направил добре сметката. Болестта съвсем не е толкова заразна, както си мислехме, или може би цялата работа е просто в психологическия ефект. Това всъщност представлява биологическата война. Големите чумни епидемии в миналото в действителност са се случвали, защото хората не са знаели начина на разпространение на болестта. Те не са знаели за съществуването на микробите, за мухите и замърсените води. А ние знаем. Всички го знаят; учат го и децата в училище. По дяволите, това е и причината да нямаме нито едно заразено лице от медицинските среди. Ние имаме богат опит от работата си с болни от СПИН и хепатит. Същите предпазни мерки, които вършат работа при тях, са в сила и тук.

— Как ще предотвратим това да не се повтаря? — пак се обади ван Дам.

— Вече ви казах. Финансиране. Основни изследвания върху генетичния аспект и работа, концентрирана върху заболяванията, които познаваме. Няма специфична причина да не можем да разработим безопасни ваксини за ебола и още цял куп други болести.

— А СПИН? — попита Райън.

— Там работата е по-сложна. Този вирус е много подвижен. Нито един опит за ваксина не е успял да го притисне в ъгъла. Не, за тази болест е нужно базово генетично изследване, което да определи как работи биологичният механизъм, и оттам вече да накараме имунната система да го разпознава и да го унищожава… подобно на някаква ваксина; точно така действа ваксината. Но за да успеем да я създадем, трябва да проучим цялостно механизма му на действие. Наистина трябва. Защото в противен случай след двадесет години можем да отпишем Африка. Това е един от начините да предотвратим повторното избухване на такава епидемия. Вие, господин президент, вече работите върху другия начин. Кой го е направил?

Нямаше смисъл да напомня на никого от присъстващите каква тайна е това.

— Иран. Аятолах Махмуд Хаджи Даряеи и хората му.

— Ако питате мен, с чиста съвест можете да ги убиете всичките — каза Александър.

 

 

Беше интересно да се види международното летище в Мехрабад на дневна светлина. Кларк никога не бе гледал на Иран като на приятелска страна. Разбира се, преди падането на шаха хората се бяха държали достатъчно дружелюбно, но той не бе успял да посети страната по онова време. Беше влизал под прикритие през 1979 и после през 1980, първо, за да разработи информатори, които да подпомогнат по-късно опита за освобождаването на заложниците. Нямаше думи, с които да опише какво е да си в страна с революционни условия. Престоят му на територията на Съветския съюз се бе оказал далеч по-приятен. Вражеска или не, Русия открай време си беше цивилизована страна с множество правила и граждани, които ги нарушаваха. Но Иран бе пламнал като суха гора. «Смърт на Америка» беше като припев във всички усти, а това, припомни си той, беше повече от страшно, когато човек се намира сред тълпа, крещяща този призив. Една малка грешка, контакт с агент, преминал на другата страна, щеше да означава смъртта му — доста ужасяваща мисъл за човек с малки деца, без значение дали е шпионин, или не. Тук криминалните престъпници обикновено ги застрелваха, но шпионите в повечето случаи ги бесеха. Не особено достоен начин да загине човек.

През последвалите години някои неща се бяха променили. Други — не. В митническите пунктове към чужденците все още продължаваха да се отнасят с подозрение. За новообразуваната ОИР, също както и за самостоятелен Иран, всяко ново лице беше потенциален шпионин.

— Клерк — каза Джон, подавайки паспорта си. — Иван Сергеевич. — Какво пък, по дяволите, руската самоличност, използвана като прикритие, беше действала успешно и той вече я бе запаметил наизуст. А и руският му беше безупречен. Той нееднократно бе минавал за съветски гражданин пред официални служители.

— Евгений Павлович Чехов — каза Чавес на съседния чиновник.

Отново бяха кореспонденти. Законите забраняваха на офицерите на ЦРУ да се представят като американски кореспонденти, но никъде не беше споменато забраната да се разпростира и върху други националности.

— Целта на посещението ви? — попита първият чиновник.

— Да опознаем новата ви страна — отвърна Иван Сергеевич. — Много е интересно за всички. — При задачата си в Япония бяха взели със себе си камера и едно полезно малко устройство, което изглеждаше като и наистина беше силна светкавица. Не и този път.

— Двамата сме заедно — каза Евгений Павлович на своя чиновник.

Паспортите бяха съвсем нови, макар че човек не можеше да го види при пръв оглед. Това беше едно от малкото неща, за които Кларк и Чавес нямаше за какво да се тревожат. Уменията за изготвяне на фалшиви документи на разузнавателната служба бяха не по-лоши от тези на бившия КГБ. Те майсторяха едни от най-добрите фалшификати в целия свят. Страниците бяха покрити с печати, много от тях един върху друг, бяха износени и оръфани от очевидно години добросъвестна служба. Двама души грабнаха саковете им и ги отвориха. Вътре намериха дрехи, очевидно не нови, две книги, които прелистиха да проверят дали не съдържат порнография, две камери със средно качество и изтъркан черен емайл, но с нови лещи. Всеки имаше ръчна чанта с бележници и портативни магнетофони. Накрая пуснаха в страната си гостите с явна неохота.

— Спасибо — каза Джон, без да крие облекчението си. С годините се бе научил да не потиска напълно чувствата си. Обикновените пътници се притесняваха. Той също трябваше да демонстрира облекчение, за да не изпъкне сред тях. Двамата служители на ЦРУ излязоха да хванат такси и застанаха мълчаливо на опашката. Когато им оставаха още две таксита до реда, Чавес изтърва чантата си и съдържанието й се разпиля. Двамата с Кларк пропуснаха двама души пред себе си, докато съберат вещите. Това почти сигурно им гарантираше «чисто» такси, освен ако всички не бяха кормувани от шпиони.

Номерът трябваше да изглежда съвсем безобидно във всички отношения. Не прекалено глупав. Никога прекалено умен. Да изглеждат объркани и да питат за посоката, но не прекалено често. Да отсядат в евтини хотели. И в техния специфичен случай, да се молят на Бога никои от хората, сблъсквали се с тях през време на предишните им бегли посещения, да не се изпречи на пътя им. Задачата им изглеждаше достатъчно проста. Обикновено така и трябваше да бъде. Службите рядко изпращаха офицерите си на сложни акции, защото те винаги биха имали здравия смисъл да се откажат. Простите обаче винаги се оказваха повече от сложни, щом човек се озовеше на място.

 

 

— Нарича се Бойна група КОМЕДИЯ — каза Роби. — Тази сутрин са имали малко представление. — Джей-3 обясни накратко какво се бе случило.

— Значи играта загрубява, а? — попита президентът.

— Очевидно са изнесли истинско въздушно представление. Аз самият съм го правил няколко пъти, когато бях млад и глупав. Искат да сме наясно, че са там и че не им пука от нас. Командир на съединението е Грег Кемпър. Не го познавам, но репутацията му е достатъчно добра.

— Не очаквам атака през нощта, но нека не забравяме, че зората тук-там означава полунощ.

— Арни, как са нещата с министър-председателката?

— Двамата с посланик Уилямс не се харесват много — отвърна шефът на канцеларията. — Вие се запознахте с нея в Източната зала, спомняте ли си?

— Ако я предупредим за рисковете, които поема, ще я накараме да се обади на Даряеи — напомни им Бен Гудли. — Опитате ли се да й се противопоставите, ще са нахвърли върху вас като невестулка.

— Роби?

— Ако се промъкнем покрай нея, но тя предупреди Даряеи? Могат да се опитат да блокират Пролива. Съединението от Средиземно море ще излезе в океана само след няколко часа. Ще имаме въздушно прикритие. Мините обаче са по-голямата опасност. Проливът в тази си част е доста дълбок за тях. Успеят ли да наближат Дхаран, нещата стават други. Колкото повече ОИР са на тъмно, толкова по-добре, но те вече може би са научили състава на КОМЕДИЯ.

— А може и да не са — замисли се на глас ван Дам. — Ако тя си мисли, че може да се оправи и сама, като нищо ще се опита да му покаже колко е печена…

 

 

Прехвърлянето беше наречено «Операция Къстър». Всичките четиридесет самолета бяха във въздуха и всеки носеше по 250 войници; машините бяха подредени във формация «въздушен влак», дълга десет хиляди километра. Водещият самолет беше на шест часа разстояние от Дхаран, оставил зад себе си руското въздушно пространство и Украйна.

Пилотите на F-15 бяха разменили поклащания на крилете с шепата руски изтребители, които ги съпровождаха до границата. Всички бяха уморени. Гърбовете ги боляха от всичкото това време във въздуха, без да мръднат от седалките. Колегите им от авиолайнерите можеха да стават и да се разтъпчат; можеха дори да се отбият до тоалетната, което беше истински лукс за бойните пилоти, снабдени с приспособление, наречено съд за облекчаване. Ръцете се напрягаха. Мускулите бяха като пребити от държането на тялото и крайниците в едно и също положение. Дори и зареждането във въздуха от самолетите цистерни се бе превърнало в трудност и постепенно всички стигнаха до заключението, че една въздушна битка само на час от крайния полет по маршрута им няма да е приятно преживяване.

Войниците основно спяха, все още в пълно неведение за мисията си. Въздушните линии бяха заредили самолетите си както при нормален полет и войските се възползваха, без да го съзнават, от последната си възможност да пийнат по нещо пред очакващата ги неизвестност. Тези, които бяха участвали в разполагането в Саудитска Арабия през 1990 и 1991 година, разказваха бойните си преживелици, като главната тема в тях беше споменът, че Кралството не е най-подходящото място на земята за нощен живот.

 

 

Нито пък щата Индиана, както научиха Браун и Холбрук. Поне не в момента. Бяха проявили достатъчно съобразителност да си намерят мотел преди да избухне всеобщата паника и сега бяха като в капан. Този мотел, като и онези, в които бяха отсядали в Уайоминг и Небраска, привличаше шофьорите. Имаше голям ресторант, но сега сервитьорките и клиентите бяха маскирани и нямаха особена охота за сближаване. Вместо това се хранеха и веднага се прибираха по стаите си или спяха по камионите. Всеки ден трябваше да се изпълнява нещо като ритуал. Камионите трябваше да се раздвижват, защото продължителният престой на място повреждаше гумите. Всички слушаха новините на всеки кръгъл час. Адска скука.

— Шибано правителство — обади се един превозвач на мебели. Семейството му беше през два щата.

— А бе правят се на началници — обади се високо Ърни Браун.

По-късно изследванията щяха да покажат, че нито един шофьор на магистрален камион не е хванал вируса. Те бяха прекалено самотни за това, тъй като работата им зависеше от придвижването, понеже така изкарваха хляба си. Седенето на едно място не им беше много по сърце. А пък да го правят по заповед беше още по-неприятно.

— По дяволите — каза един друг шофьор. Не можеше да измисли какво друго да каже. — Страшно се радвам, че успях да се измъкна от Чикаго. Тая новина е ужасна.

— Да не искаш да кажеш, че всичко това е истина? — обади се трети.

— Че откога правителството е започнало да казва истината? — изръмжа Холбрук.

 

 

— Едно голямо нищо — обобщи главният агент.

Ареф Раман беше доста прибран за ерген, дори почти безупречен. Един от агентите на ФБР с изненада откри, че дори и чорапите му са изрядно сгънати в чекмеджетата. Нищо не се откри. Имаше снимка на двамата му родители, и двамата починали. Раман бе абониран за две списания, гледаше две кабелни телевизии, не държеше алкохол в къщата си. Нямаше скрити отделения или тайници — те биха ги открили. С една дума, нищо повече от подозрения. Това беше и добра, и лоша новина.

Телефонът иззвъня. Никой не вдигна слушалката, защото официално те не бяха в апартамента му, а и освен това си имаха пейджъри и клетъчни телефони за собствените си комуникационни нужди.

— Тук е 536-3040 — обади се записаният глас на Раман след второто прозвъняване. — В момента няма никой, който да ви отговори, но ако оставите съобщение, някой ще се свърже с вас. — Последва кратък сигнал и след него другата страна затвори.

— Грешка — обади се един от агентите.

— Да чуем записаните съобщения — каза главният агент.

Раман притежаваше цифрова записваща система и тук пак имаше секретен код, програмиран от производителя. Агентът набра шестте цифри, а друг си водеше бележки. Последваха три изщраквания и един погрешен номер. Някой търсеше господин Слоун, който и да беше той.

— Килим? Господин Алахад?

— Подходящо име за търговец на килими — добави друг. Но в апартамента нямаше килими, само обичайните евтини покрития, които човек може да срещне в апартаменти като този.

— Погрешен номер.

— Я дай пак имената. — Това беше повече по навик, отколкото нещо друго. Хората от техния занаят проверяваха всичко. Никога не знаеш от кой храст ще изскочи заек.

Точно в този момент телефонът отново иззвъня и петимата агенти се обърнаха към телефонния секретар, сякаш това беше истински свидетел с реален глас.

 

 

По дяволите! Беше забравил да изтрие предишните съобщения по телефона. Нямаше нищо ново. Началниците му също не се бяха обаждали. Щеше да е наистина изненада, ако бяха. Раман набра кода за изтриване, както си беше в хотелската стая в Питсбърг.

Агентите на ФБР също си го отбелязаха и се спогледаха.

— Е, всички го правим. — Това беше общият извод. И всеки получаваше погрешни телефонни съобщения. А това бе федерален служител, техен колега. Но за всеки случай щяха да направят проверка на номерата.

 

 

За облекчение на охраната си ХИРУРГ спеше на втория етаж в резиденцията. Рой Олтман и останалите от екипа бяха направо полудели с нея в «Джон Хопкинс», колкото заради физическата опасност, толкова и заради факта, че тя буквално бе изпаднала в треска от работата си. Децата си бяха деца и прекарваха времето си като повечето си американски връстници — гледа телевизия и играеха под бдителните погледи на агентите. ФЕХТОВАЧ беше в Залата за извънредни ситуации.

— Колко часови пояса напред са от нас?

— Десет часа, сър.

— Набери номера — заповяда президентът на САЩ.

 

 

Първият Боинг 747 с емблемата на Щатите пресече въздушното пространство на Саудитска Арабия няколко минути преди предвиденото време, което се дължеше на попътните арктически ветрове. Един по-пряк маршрут не би помогнал особено. Судан имаше летища и радари, също както и Египет и Йордания, а с цел осигуряване на безопасността беше прието, че ОИР разполага с информатори в тези страни. Саудитските военновъздушни сили, подсилени от частта с F-16C, които се бяха измъкнали потайно от Израел предния ден като част от плана «Бъфало Форуърд», патрулираха във въздушното пространство покрай саудитската граница с ОИР. Два самолета АУАКС бяха вдигнати и въртяха радарите си. Слънцето вече изгряваше в тази част на света поне за издигналите се на десет километра височина пилоти — долу под тях земята беше още черна.

 

 

— Добро утро, госпожо министър-председател. Обажда се Джак Райън — произнесе президентът.

— Радвам се да чуя гласа ви. Във Вашингтон вече е късно, нали? — попита тя.

— И двамата имаме ненормиран работен ден. Предполагам, че вашият току-що е започнал.

— Така е — отговори гласът. Райън държеше телефонната слушалка притисната към ухото си. Разговорът се чуваше също така и на говорител, като се записваше на цифров магнетофон. ЦРУ дори бяха осигурили гласов анализатор. — Господин президент, надявам се, че ситуацията в страната ви върви към подобрение.

— Имаме известни надежди, но все още няма значително подобрение.

— Има ли някакъв начин да помогнем с нещо? — Нито единият, нито другият глас показваха и най-малко чувство извън напрежението на хора, подозиращи се един друг и опитващи се да го скрият.

— Да, всъщност има.

— Моля ви тогава да ми кажете как точно можем да ви помогнем.

— Госпожо министър-председател, в момента имаме няколко кораба, които плават през Арабско море — каза Райън.

— Така ли? — Гласът й стана абсолютно неутрален.

— Да, госпожо, така е, и вие го знаете. Искам вашето лично уверение, че вашият флот, който също така е в открито море, няма да окаже пречки при преминаването им.

— Но защо искате това? Защо ще трябва да правим спънки… между другото, каква е целта на това придвижване на корабите ви?

— Вашата дума по проблема ще ни е напълно достатъчна, госпожо министър-председател — каза Райън.

— Но, господин президент, не мога да разбера целта на обаждането ви.

— Целта на това обаждане е да се потърси личното ви уверение, че индийският военноморски флот няма да попречи на мирното преминаване на корабите от военноморския флот на САЩ през Арабско море.

«Толкова е слаб — помисли си тя. — Да се повтаря толкова неумело.»

— Господин президент, намирам обаждането ви за обезпокоително. Америка до този момент никога не е разговаряла с нас така. Вие казвате, че придвижвате бойни кораби в близост до моята страна, но не ми съобщавате целта на това придвижване. Движението на такива кораби без обяснение не е акт на приятелство. — Какво ли щеше да стане, ако успееше да го накара да отстъпи?

«Какво ви казвах?» — пишеше в бележката, която Бен Гудли му плъзна по бюрото.

— Добре, госпожо министър-председател, за трети път ви питам, ще ми дадете ли вашето уверение, че няма да има никакви спънки от ваша страна?

— Но защо нарушавате водите ни? — попита отново тя.

— Добре. — Райън направи пауза и когато заговори, гласът му беше съвсем друг. — Госпожо министър-председател, целта на това придвижване не засяга директно страната ви, но аз ви уверявам, че тези кораби ще продължат да плават към своята крайна цел. Тъй като мисията им е от особено важно значение за нас, ние няма, повтарям — няма, да предизвикаме никакви усложнения, но съм длъжен да ви предупредя, че ако какъвто и да било неидентифициран кораб или самолет се приближи в опасна близост до нашата формация, могат да последват много неприятни действия. Не, моля да ме извините, ще има изключително неприятни последствия. За да се избегне това, аз ви известявам за преминаването и настоявам за личното ви уверение към Съединените американски щати, че от ваша страна няма да последва нападение срещу корабите ни.

— Вие ме заплашвате? Господин президент, разбирам стреса, на който сте подложен в последно време, но моля ви, вие не можете да разговаряте по този начин със суверенна страна.

— Госпожо министър-председател, тогава ще говоря с вас съвсем открито. Срещу Съединените американски щати е извършен акт на война. Всяка намеса или нападение срещу която и да било част от нашата армия ще се разглежда като нов акт на война и всяка страна, която извърши такова посегателство, ще се изправи пред най-сериозните възможни последици.

— Но кой ви е причинил това?

— Госпожо министър-председател, това не е ваша грижа, освен ако не желаете да стане. Мисля, че в интересите на нашите две страни е вашият флот да се завърне в пристанищата ви.

— А, вие ни обвинявате и ни заповядвате?

— Започнах с молба, госпожо. Вие успяхте три пъти да отбегнете прекия отговор на молбата ми. За мен това е недружелюбен акт. И сега искам да ви задам един нов въпрос: желаете ли да бъдете във война със Съединените американски щати?

— Господин президент…

— Защото ако тези кораби не се придвижат по-нататък, вие сте във война. Разбирате ли ме? Мисля, че сте се събрали с лоши другари, госпожо. Надявам се да не съм прав, но ако впечатленията ми се окажат верни, тогава вашата страна може да плати извънредно висока цена за тази неправилна оценка на ситуацията. Ние изпитахме пряко нападение върху нашите граждани. Това е една особено жестока и варварска атака, с използване на оръжия за масово поразяване. — Той произнесе думите извънредно ясно и разчленено. — Това още не е известно на гражданите ни, но нещата скоро ще се променят — увери я той. — И когато това стане, госпожо, виновните за нападението ще се изправят пред нашето правосъдие. Ние няма да изпращаме протестни ноти. Ние няма да свикваме извънредни срещи на Съвета за сигурност. Ние ще воюваме, госпожо. Ние ще воюваме с всичката мощ и гняв, които тази страна и гражданите й притежават и изпитват. Разбирате ли какво ви казвам? Обикновени хора, жени и дори деца бяха убити на територията на страната ни от чужда сила. Дори нападнаха собственото ми дете. Желае ли страната ви да има дял в тези действия? Ако е така, госпожо министър-председател, ако желаете да бъдете част от тая варварщина, можете да считате войната за започнала.