Том Кланси
По заповед на президента (32)

29.
Пълен съдебен състав

Ед Килти много добре знаеше, че това е последната му възможност за атака. Бе посветил вечерта на опресняване на контактите си с медиите. Още в началото предупреди, че всичко, казано от него на тази пресконференция, трябвало да е само материал за вътрешна употреба и да не се цитира в уводните статии. Разбира се, репортерите веднага се съгласиха.

— Свидетели сме на нещо извънредно смущаващо. ФБР подозира всички висши служители от Държавния департамент в опит за държавна измяна. Иначе защо ще ги подлага на проверки с детектора на лъжата? — възмутено се провикна Ед. Всички бяха уловили някакви слухове около тази история, ала все още нямаше официално потвърждение, затова приеха думите на бившия вицепрезидент именно като потвърждение на слуховете. — Но още по-тревожно е това, което се наблюдава в най-важните държавни учреждения. Вижте какво върши онзи хлапак Тони Бретано в Министерството НА ОТБРАНАТА, макар че той самият е израснал в средите на военнопромишления комплекс. Той се закани, че ще отстрани всички гаранции от системата за снабдяване ни нашите въоръжени сили, с което ще пресече възможностите на Сената да упражнява надзор върху тази жизненоважна дейност. А какво да кажем за Джордж Уинстън? Дава ли си сметка той с какво се нагърбва? Ще осакати данъчната ни система, ще я върне с години назад, за да даде зелена улица на най-богатите… И защо? За да стовари цялото данъчно бреме на гърбовете на честните труженици от средната класа, на гърбовете на работниците, за да могат големите акули да плуват в спокойни води!

— Никога не съм смятал Райън за професионалист, за достатъчно компетентен и достоен да заеме президентското кресло, но сега повече не мога да мълча! — продължи Килти. — Длъжен съм да ви кажа, че дори и аз не очаквах да стигне чак дотук! Той се оказа назадничав тип, краен консерватор… вече не знам как точно трябва да го наричаме.

— Сигурен ли сте за тази история в Държавния департамент? — запита журналистът от «Ню Йорк Таймс».

— Абсолютно, стопроцентово — енергично кимна Килти. — Може ли да откъсвате хората от служебните им задължения, и то, забележете, в разгара на кризата в Средния изток? Та той тормози най-високопоставените личности, с които разполага нашата държава, само и само за да докаже, че били откраднали някакво писмо, което никой никога не е виждал. Все пак въпросът е другаде. Въпросът е какво е решил Райън да направи с ЦРУ? Иска да утрои бройката на шпионите! Нима страната ни се нуждае в момента именно от това? С какво се е заел Райън? — възкликна Килти. — Нека да обобщим още веднъж: настройва срещу себе си цялото Министерство на отбраната, преработва данъчните закони, за да облагодетелства едрите акули, и за капак — опитва се да върне ЦРУ в годините на студената война. Нима е разумно да се връщаме към началото на петдесетте? Кому е нужно това? Какво цели с всичко това? Мисли ли въобще, или си е изгубил ума окончателно? И защо в този град само аз повдигам тези тревожни въпроси? Кога хората ще могат спокойно да си гледат работата? Той се опитва да измами Конгреса и ще успее, докато медиите спят! Нима поне един от вас няма да се опита да протестира?

— За какво намекваш, Ед? — попита журналистът от «Ню Йорк Таймс».

Жестът на оратора изразяваше пълно безсилие и беше образец на актьорско умение и плод на продължителни репетиции пред огледалото.

— В момента съм изправен на прага на моето политическо самоубийство. Много добре ми е известно, че нищо няма да спечеля с това изявление, но не мога да остана безучастен. Дори ако Райън хвърли срещу мен цялата мощ на правителството, аз не мога да му позволя да концентрира огромна власт в ръцете си и в ръцете на неколцината си придворни слуги. Тази групичка от ден на ден увеличава правата си и вече е в състояние да шпионира всеки от нас. Освен това те организират данъчната система така, че нито един от богатите граждани няма да внесе нито цент в държавната хазна въпреки огромните им доходи. Тези приятелчета хвърлиха милиарди за отбранителната промишленост — да продължавам ли още? Да споменавам ли за въпиещите нарушения на законите за гражданските права? Или за това, че всеки ден жена му лети с правителствения самолет до клиниката си, а вие дори не сте намекнали, че нито един президент на тази страна досега не си е позволявал такова прахосничество на доларите, измъкнати от джоба на данъкоплатеца? Белият дом се е превърнал в императорски дворец, за който Линдън Джонсън навремето дори не е смеел и да мечтае. А Конгресът нехае и послушно гласува закон след закон. Знаете ли, господа, кой ни управлява сега? — Килти замълча за миг, за да подсили следващите си думи. — Негово Величество цар Джак Първи. И все някой трябва да се погрижи на този маскарад да се сложи край. Защо вие да не сте тези, които ще се нагърбят с тази благородна мисия?

— Какво знаете за историята с Холцман? — полюбопитства представителят на «Бостън Глоуб».

— Райън има много любопитно досие в ЦРУ. Той е убивал хора.

— Много си е падал да се прави на Джеймс Бонд — добави началникът на канцеларията на Ед Килти.

— Холцман не е казал нищо такова — възрази представителят на «Поуст». — Ако имате предвид периода, когато започна да ни залива вълна от тероризъм.

— Не, не говоря за това. Холцман тепърва ще трябва да обясни за събитията в Москва. Райън още не подозира какви изненади го очакват. Но в това той не е намесен, защото там ключовата роля е била отредена на Артър Мур — тогава той бе шеф на ЦРУ. Райън е бил само изпълнител на заповедите на Мур. Цялата задача е била свързана с вътрешните промени в някогашния Съветски съюз. И от къде на къде? Нима не разбирате, че тогава сме били на прага на ядрената война? И защо, питам аз? За да спасят главите си тези приятелчета, ето защо! За да не бъдат изритани от Белия дом, след като се разкрие, че ЦРУ гъмжи от шпиони на чужди държави. Готов съм да се обзаложа, че той никога не е споменавал дори и една дума за това пред Холцман.

— Не съм виждал доклада — призна репортерът. — Само подочух някои неща.

Тук Килти си позволи да пусне една снизходителна усмивчица: нали знаеше много повече за нещата от кухнята на вестника от този прочут политически коментатор.

— Окей — каза той. — Може спокойно да напишете в утрешната си статия, че Джак Райън е убивал хора, също като прославения Джеймс Бонд. А сега друго. Преди четири години, по време на атентатите в Колумбия, бяха прибрани няколко от най-влиятелните главатари на картела «Меделин». Помните ли този случай? Е, това също бе дело на ЦРУ. Тогава Райън е посетил Колумбия, но мисията му съвсем не може да се нарече омиротворителна. Зная със сигурност, че тогава той е ликвидирал най-малко двама души, и то собственоръчно.

В цялата тази бъркотия най-забавен за Килти бе фактът, че Райън мълчаливо бе одобрил плана за собственото си унищожение като политик. План «Индиго» бе предаден от ЦРУ в Разузнавателния отдел към Белия дом и много от висшите държавни служители бяха принудени да се пенсионират предсрочно, следователно бяха длъжни да предприемат нещо. Нещо повече — със своите неочаквани инициативи Райън беше настъпил по мазолите мнозина от заклетите бюрократи в Ленгли и сега бе техен ред да отвърнат на удара. Избраха най-безопасния за тях вариант — спряха се на бившия вицепрезидент на САЩ, като му намекнаха, че може да се добере до президентското кресло в Овалния кабинет, и го оставиха да действа — след като го бяха снабдили с цялата информация. Това бе много по-разумно, отколкото да се свързват директно с хората от медиите.

— До каква степен са сигурни тези сведения? — усъмни се онзи от «Бостън Глоуб».

— Мога да ви цитирам точните дати на всяко събитие. Спомнете си кога умря адмирал Джеймс Гриър. Той беше духовният наставник на Райън. Вероятно именно той е замислил операцията, макар и от смъртното си ложе. Райън не се появи на погребението. Защото тогава е бил в Колумбия. Това е факт и вие можете сами да направите проверката. — Килти наблегна на думата «проверката». — Вероятно поради тази причина Джеймс Кътър предпочете самоубийството…

— Според мен беше нещастен случай — подметна репортерът от «Ню Йорк Таймс». — Прекалил с бягането за здраве, бил преуморен…

— И по случайност се озовава под автобуса? Вижте, аз не твърдя, че Кътър е станал жертва на хитроумен заговор. Аз смятам, че той е бил замесен в незаконната операция, ръководена от Райън, и не е искал да го изправят пред съда. Защото никой не може да отрече, че от внезапната смърт на Кътър спечели най-много Райън, понеже така успя да прикрие следите си. Оттук следва — заключи Килти, — че тогава аз, както и всички вие, съм подценявал Райън. Той е такава хитра лисица, каквато Вашингтон не помни от времето на Алън Дълес, а може би и на Бил Донован^[1], обаче времето на такива хитреци отдавна отмина. Вече нямаме нужда ЦРУ да увеличава трикратно броя на агентите си. Нито можем да хвърляме всяка година нови и нови милиони за ненаситния армейски бюджет, така както не се нуждаем от промени в данъчните закони, за да позволим на Райън да закриля още повече милионерите в тази страна. И със сигурност не се нуждаем от президент, когото през петдесетте години нашите бащи щяха да смятат за велика личност. Защото с онази епоха отдавна е свършено!

— Той си позволява да управлява страната сякаш е част от бащиното му наследство. Не зная — гневно махна с ръка ораторът, — може би трябва аз сам да се опълча срещу всичките тези злини, след като никой не ме подкрепя. Защото никой друг, освен мен, не е готов да рискува репутацията си, за да се бори в името на справедливостта… но, по дяволите, след като съм положил клетва пред Конституцията на нашата родина… — Килти се задъха, изтощен от пренапрягане, — още когато за пръв път седнах в сенаторското кресло… и тогава Роджър ме помоли да се изправя, за да ме обяви за свой вицепрезидент. Знаете ли, такива неща никога не се забравят… или ще ми възразите, че не съм бил достоен за този пост, така ли? Да, имам много прегрешения, изневерих на жена си, живях с години в изолация. Американците заслужават по-добър лидер от мен и това е напълно разбираемо… обаче ето че аз отново съм пред вас и не мога да се откажа от вярата си, че хората, които ме изпратиха във Вашингтон, заслужават да им се отблагодаря, каквото и да ми струва това. Райън не става за президент на Съединените щати и самият той много добре го знае. Защо иначе ще се опитва така припряно да променя основни закони? Защо ще се старае да уличи в лъжи и да обвини в корупция толкова видни личности? Какво мисли за закона за абортите? Защо осакатява данъчните закони с помощта на онзи плутократ Уинстън? Явно се опитва да го привлече на своя страна. Продължава да пренебрегва ролята на Конгреса, докато милиардерите се стараят да му създадат ореол на спасител на нацията. Затова питам: кой сега ще брани правата на народа?

— Лично аз, Ед, не съм съгласен, че това са целите на Райън — възрази му журналистът от «Бостън Глоуб». — Неговите инициативи досега не са най-доброто, което може да се направи, обаче той е искрен в намеренията си.

— Нима това вече не е най-важното правило в политиката? — прекъсна ги представителят на «Ню Йорк Таймс» и се ухили предизвикателно. — Знаете ли, че ако тази история за Русия и Колумбия се окаже вярна, то това… о, това ще бъде нечувана сензация! Така пренебрежително си позволявахме да се държим към другите правителства само в началото на петдесетте години. По-добре е засега, преди да сме уверили в достоверността на сведенията, да не предприемаме нищо, особено след като не сме наясно с източника…

— Ние никога няма да ви съобщим откъде имаме тази информация, така както и вие не сте длъжен да разкривате вашия източник, който ви измъква досиета от архивите на ЦРУ — намеси се началникът на канцеларията на Килти и размаха някакви касети. — Но съществуват неопровержими факти, записани на тези ленти, съдържащи пълни подробности за всичко, което бе коментирано преди малко.

— Ще трябва да останем в тази зала поне два или дори три дни, докато се ориентираме в тази афера — отбеляза журналистката от «Сан Франциско Екзаминър», като посочи касетите и огледа колегите си. Те се размърдаха, зашепнаха, а някои се втурнаха към изходите.

Надбягването започна. Всеки репортер копнееше пръв да съобщи на читателите горещите новини. Печелеше този, чиято редакция бе най-близо до пресцентъра.

— Господа, в заключение мога да заявя следното: историята, с която ангажирах вниманието ви, е много сериозна и вие сте длъжни да подходите към нея като професионалисти. Исках да ви доведа някой, който разполага с повече сведения, с по-доброкачествени записи, но не успях да открия такова лице. Но не мислете, че го правя заради себе си. Не! Правя го единствено заради благото на страната, затова и вие сте длъжни да помогнете за установяването на истината.

 

 

— Какви са последните новини от Средния изток, Бен? — попита Джак.

— В емисиите на местната телевизия все още няма нищо, но нашите техници засякоха микровълново излъчване, предназначено да бъде показано по-късно по телевизионните им канали. — Бен Гудли изчака, докато Райън се настани зад бюрото. — Качеството на картината е незадоволително, обаче имаме добър аудиозапис. Най-важният извод за момента е следният: те са посветили днешния ден на консолидирането на властта в Багдад. Вероятно утре ще последват речите и призивите по медиите. Нищо чудно жителите вече да са наясно с промените, а официалните изявления да са предназначени само за външния свят.

— Не е глупав този ход — отбеляза президентът.

— Съгласен съм — кимна Гудли. — Но има още една изненада. Министър-председателят на Туркменистан е загинал, вероятно при автомобилна катастрофа. Головко ми позвъни по този повод — малко преди пет часа, ако не се лъжа. Не беше весел. Смята, че Ирак и тюркоезичните страни от района са се забъркали в обща игра…

— Разполагаме ли с някакви сведения, които да потвърждават тази хипотеза?

— Да не се шегувате, шефе? За този случай не разполагаме с никакви донесения, нито дори със спътникови снимки.

Джак се почувства неловко и за миг сведе поглед към документите върху бюрото си.

— Нали знаеш, след всичките тези приказки, които се разнасят за всемогъществото на ЦРУ…

— Е, и аз работех в Ленгли, нали? Да благодарим на Бога, че съществува Си Ен Ен. Да, разбирам. Добрата новина в цялата тази бъркотия е в това, че руснаците споделят с нас поне част от сведенията, до които са се добрали.

— Доста оскъдна част — подметна Райън.

— Да, доста оскъдна — съгласи се Бен.

— Хм, излиза, че Иран наистина в решил да погълне Ирак. А освен това е мъртъв премиерът на Туркменистан. И какви са изводите ти?

— Не мисля, че Головко ни е заблудил. Той несъмнено разполага с много агенти в Средна Азия. По време на телефонния ни разговор ми се стори, че и той е в същата незавидна ситуация като нас. Не му остава нищо друго, освен да следи пасивно събитията и да си гризе ноктите, защото не разполага с достатъчно оперативни възможности. Може би става дума за съвпадение, обаче в политиката съвпаденията са рядко срещано явление. Според него всичко е плод на общ план, на гигантски коварен замисъл. Според мен това е много вероятно. Ще поговоря за това и с Васко. За съжаление досега се оправдава голяма част от песимистичните му прогнози. Днес очакваме ново обаждане от Саудитска Арабия.

— А нещо около Китай?

— Мащабно общофлотско учение. Разиграват сцени на сражения между надводни и подводни кораби, засега без участието на авиацията, но на снимките от спътници се забелязва оживление в базите на техните ВВС…

— Почакай, почакай…

— Точно така, сър. Ако това е планово учение, защо не са подготвили военновъздушните си бази предварително? Към осем и половина ще поискам от Пентагона последните им сведения. Посланикът ни в комунистически Китай е разговарял с техния външен министър в Пекин, на обичайните теми, нищо особено, така че не е изключено пекинските дипломати да си въобразяват, че става дума за редовно учение.

— Глупости.

— Може би. Тайван все още изчаква развоя на събитията, но днес ще изпратят няколко кораба в открито море. Всъщност тогава тук ще е нощ. Наши кораби се концентрират в района. Тайванците помагат активно на нашите подслушвателни станции. Скоро ще станат още по-активни и ние отсега трябва да се замислим върху тази възможност. От Пентагона предадоха, че комунистически Китай не подготвя агресия, каквато бяха замислили през 1996-а. Може би защото сега тайванските ВВС са значително по-силни. И така, не мога да предвидя докъде ще доведе това оживление в района. Може би наистина става дума за учение. А може би искат да видят как ще реагираме.

— Какво мисли Адлер за събитията в Китай?

— Каза ми, че не трябвало да отдаваме прекалено голямо значение. Според мен има право. Ние придвижваме кораби и подводници, но се стремим да не бием на очи. Командващият Тихоокеанския подводен флот лично се е заел с тази операция. Да го оставим да довърши прегрупирането на морските единици?

— Да. Поддържай връзка с него посредством министъра на отбраната. Нещо ново в Европа?

— Всичко е тихо и спокойно. В Африка също. Знаете ли, ако китайците от двата бряга на Тайванския проток не се мразеха така силно, единственият ни проблем щеше да остане районът на Персийския залив — защото, честно казано, и ние имаме вина, като се забъркахме прекалено активно в играта около Кувейт. Заявихме на Саудитска Арабия, че няма да се откажем от ангажиментите си към тях, а тези наши изявления незабавно са стигнали до ушите на техните врагове. Никак не съм във възторг от появата на тази нова Обединена ислямска република, обаче мисля, че ще успеем да се справим с нея. Иран е доста нестабилен, защото хората жадуват за свобода, а когато вкусят свободата, положението ще се промени. Така ще се сложи край на сегашното драматично очакване.

Райън се усмихна и позвъни за чаша кафе без кофеин.

— Напоследък си много уверен в преценките си, Гудли.

— Вие ми плащате, за да мисля, господин президент.

— Добре. Сега отивай в кабинета си. И ме дръж в течение на всичко по-съществено. Днес трябва да измисля кой вариант ще е най-разумен относно промените в състава на Върховния съд. — Райън отпи от кафето и зачака появата на Арни. Може би все пак новата му професия нямаше да е чак толкова тежка. Разполагаше с отличен екип.

 

 

— Всичко е въпрос на съблазън — заяви Кларк. С крайчеца на окото си видя как Динг му се усмихва от дъното на тясното помещение. Учебният филм, който току-що им бяха прожектирали, бе посветен на шест важни случая. Бе разпространен само в пет копия и това, което операторът вече пренавиваше, след щеше да бъде изпратено в архива в подземието. При два от тези примери бе взел участие и той. Един от агентите бе екзекутиран в подземието на сградата на площад «Дзержински» No2, след като в Ленгли бяха ликвидирали един от най-ценните шпиони на КГБ. Другият беше притежавал малка ферма в Ню Хампшир и може би още копнееше да се прибере у дома — но Русия си оставаше сурова и непредвидима страна, в която тесногръдото отношение към най-важните човешки ценности — като свободата например — не бе изобретение само на сталинистите. Кларк обърна страницата и продължи да чете:

— Ще се стараете да откривате хора с трудно решими проблеми. Ще проявявате симпатии към проблемите им. Хората, с които ще ви се наложи да работите, в никакъв случай няма да бъдат съвършени. Всеки от тях ще има някакви недостатъци. Някои от тях сами ще дойдат при вас. От вас не се иска да ги обиквате, но сте длъжни да спазвате елементарните принципи на лоялността.

— Какво искам да кажа с термина «съблазняване»? На всеки от присъстващите в тази зала поне един или два пъти му се е случвало да съблазнява жена. В подобни ситуации вие повече слушате и по-малко приказвате. От време на време кимате разбиращо. Съгласявате се с човека срещу вас. Когато споделят с вас някоя тайна, обикновено веднага следва въпросът: «А колко ще получа за тези скъпоценни сведения?» Това е добре. Те никога не очакват да получат толкова, за колкото се пазарят. Ние разполагаме с бюджет, който може да задоволи дори и най-алчните информатори, но най-важното е да ги принудите да захапят въдицата. А след като изгубят девствеността си, за тях няма връщане назад.

— Вашите агенти или хората, които сте завербували, с течение на времето ще се пристрастят към шпионажа. Интересно е да си шпионин — особено когато всички около теб едва живуркат сред сивото си ежедневие. Дори и най-чистите в идеологическо отношение хора сред завербуваните от вас понякога ще се кискат самодоволно, защото ще знаят нещо, което не знае никой около тях.

— Те до един ще притежават по някакъв сериозен недостатък. Най-често ни създават проблеми, и то доста сериозни, идеалистите. Защото изпитват най-силно чувство на вина. И най-често тъкмо те се пропиват. Някои ще отидат да се изповядат — дори и това ми се е случвало. А други пък изведнъж ще решат да се откажат от правилата на играта и ще си въобразяват, че в този свят няма никакви правила. Агенти от тази категория са склонни да се забъркват в любовни авантюри.

— Да се общува с агентите е изкуство. За тях вие сте баща и майка, изповедник и учител. Трябва да умеете да ги утешавате. Не бива да забравяте да ги предупредите, че са длъжни да се пазят от най-близките си роднини, да внимават на всяка крачка, особено когато агентът е със силна идеологическа «закваска». Те ще са зависими от вас за много неща, обаче никой от тях няма да харесва тази зависимост. Немалък брой агенти се самоубиват. Има и такива, които са фанатично предани на мисията си, но почти всички от тази група не доживяват до старост.

— В повечето случаи най-надежден е този агент, който държи най-много на парите. Тези хора не се нагърбват с недостижими цели. Понякога успяват да се измъкнат, за да си поживеят в Холивуд, обкръжени с пищни красавици или нещо от този род. Най-хубавото при агентите, които ламтят само за пари, е в това, че те се стремят на всяка цена да оцелеят, за да могат после да похарчат парите. От друга страна обаче, ако се налага някоя задача да се изпълни спешно или при значителен риск, можете да потърсите някой от тях, защото те са готови на всичко срещу по-богато заплащане. Естествено, ще ви поискат да ги измъкнете през границата още на следващия ден. Рано или късно такъв агент ще реши, че е свършил достатъчно работа, и ще поиска да го измъкнете в чужбина.

— Какво още да ви разкажа? В тази професия няма твърди правила. Трябва да използвате усета си, разума си, интелекта си. Длъжни сте да знаете всичко за вашите хора, какви чувства ги вълнуват, как се справят със задачите, как мислят. Трябва да изпитвате искрено съчувствие към всеки от тях, независимо дали ви се нравят, или не. Защото повечето няма да ви се харесат. Нали видяхте филма преди малко. В него нямаше нито една измислена дума. Три от показаните случаи завършиха с гибелта на агента. А един завърши със смъртта на резидента, вербувал агента. Не забравяйте тази поука.

 

 

Всички от група 2 вече се бяха разболели — като че ли едновременно ги бяха инжектирали със заразен серум. На десетия час от началото на експеримента всички се оплакваха от треска и главоболие — типичните симптоми на инфлуенца. Някои бяха разбрали, а други вече подозираха на какво са ги подложили — Мауди бе сигурен в това. Неколцина продължаваха да помагат на съседите си по килия, които не можеха да стават, а други тропаха по вратите, за да се оплакват на военните лекари и на санитарите. Имаше и пациенти от третия вид — те само седяха унило в очакване да заболеят също като останалите. Недохранването и изтощението влошаваха състоянието на всички. Гладните и съсипаните се манипулират много по-лесно от здравите и добре нахранени затворници.

Състоянието на мъжете от първата група се влошаваше точно според очакванията. Болките се усилваха и изостряха, някои от тях дори нямаха сили да се гърчат на наровете си, защото всяко помръдване им причиняваше нови страдания. Трима от тази група вече не бяха далеч от агонията.

— Нищо няма да постигнем, ако удължаваме тази фаза — заключи директорът на Центъра. Двамата наблюдаваха телевизионните екрани. — Трябва да преминем към следващия етап.

— Както наредите — кимна Мауди и вдигна телефона.

Само след четвърт час настъпи оживление. На екраните се появиха санитарите, които грабнаха членовете на втората група, изведоха ги от килиите, после пресякоха коридора и влязоха в хирургическа зала №2 — оттам предаваха други камери. Всеки от пациентите бе настанен на отделна кушетка, после им дадоха някакъв медикамент и след пет минути болните до един заспаха. Военните лекари се отправиха към килиите на пациентите от първата група. Екзекуциите чрез инжектиране на много силен синтетичен наркотик отнеха само пет минути. Жертвите дори не осъзнаха края си. Започна почистването — матраците и наровете щяха да бъдат изгорени в пещта в подземието. Напръскаха килиите с киселинен разтвор. Помещенията щяха да останат цяла седмица запечатани, после пак щяха да ги напръскат обилно с дезинфектанти, а след това целият екип можеше да съсредоточи усилията си само върху втората група пациенти, чрез които бе доказано, че щамът «Мейинга» на вируса «Ебола» може да се предава по въздуха — или поне смятаха, че са го доказали.

 

 

Цял ден бе потребен на експерта от суданското Министерство на здравеопазването, за да стигне до болницата. Макгрегър изобщо не очакваше да чуе оправдания за закъснението и естествено не ги чу. За сметка на това чу абсолютната забрана на суданеца да разпространява каквото и да било за случая. За това щяло да се погрижи министерството.

В мигове като този мразеше Африка. Представители на неговата страна бяха дошли тук преди повече от век. Тогава именно Судан бе станал английски протекторат. Вярно, бе върнат на суданците, но прекалено набързо, без да е изградена инфраструктура, без финансови възможности, без укрепнала икономика. Същата история се бе повторила в почти същия вариант и в останалите млади африкански държави. Местното население още плащаше цената на придобитата независимост без стабилна икономическа и държавническа база. Обаче нито той, нито никой от европейците не можеше да си позволи да изкаже подобни еретични мисли на глас, защото веднага щяха да го обявят за расист. Но ако той беше расист, тогава защо бе пристигнал в Хартум?

 

 

Щом влезе в Овалния кабинет, Пат Мартин извади от издутата си чанта четиринадесет папки, подреди ги по азбучен ред и каза:

— Трябва да ви призная, че никак не се зарадвах, когато ме натоварихте със задачата да подбера пай подходящото досие от тази обемиста документация.

— Защо? — полюбопитства Джак.

— Аз съм само прокурор, господин президент. Не съм от най-неспособните, обаче тази задача е доста…

— А как мислиш, че се чувствам аз зад това бюро? — сърдито го прекъсна Райън. — От Джордж Вашингтон насам никой не е успявал да се справи с тази задача, така че какво те кара да мислиш, че аз ще успея? По дяволите, Пат, та аз дори не съм юрист и не проумявам нищо без помощта на професионалисти като теб.

Мартин се усмихна гузно.

Райън обаче отдавна знаеше, че може безрезервно да разчита на Пат Мартин, когато се налага да се лута из юридическите лабиринти. Във всяка от четиринадесетте папки се криеше описанието на професионалната кариера на съдиите от Апелативния съд на САЩ, като се започне от председателя на съда в Бостън до колегата му от далечния Сиатъл. Президентът беше наредил на Мартин и подчинените му да подберат съдии с не по-малко от десетгодишен стаж, с най-малко петдесет писмени становища по важни дела (различаващи се от рутинните казуси, при които виновната страна неизменно губи процеса), но при условие нито едно от тези становища да не е било отхвърлено от Върховния съд… с едно, най-много две изключения.

— Доста голяма купчина — предпазливо отбеляза Мартин.

— Няма как иначе — въздъхна Райън.

 

 

Беше отдавнашно правило за председател на Управлението за граждански права в Министерството на правосъдието да се избира политически ангажиран кандидат. Сегашният председател дълги години бе служил като юрист и лобист на една от най-мощните корпорации — плащаха му значително повече, отколкото в университета, където преподаваше, преди да се заеме с политическа дейност. Всъщност той бе доста активен още преди да го одобрят за преподавател. Досега бе обучил десетки кандидати за правителствени постове и имаше отлична представа за качествата им. Извънредно популярен, с много поддръжници, макар никога досега да не се беше кандидатирал за изборите — само бе изпълнявал отделни правителствени поръчки за юридически изследвания, — той си оставаше близък до ръководните кръгове във Вашингтон.

Канеха го на всички приеми, празненства и чествания, въпреки че невинаги желаеше да се запознава с десетките поканени — но се отзоваваше на поканите, защото като юрист беше задължен да се грижи за интересите на клиентите си. Всеки лобист се нуждае от хонорарите, които получава от избрано малцинство, но въпреки това е длъжен да се старае да задоволява изискванията на мнозинството — всъщност тази философия се споделяше и от правителствените кръгове. Така той неусетно заживя според прочутия афоризъм на Бен Джонсън, че «адвокатът е човек, способен да пледира както за едната, така и за другата страна в един процес, и то с еднакъв успех, но винаги съобразявайки се със закона».

Обаче председателят никога не забрави за младежката си страст — защита на правата на личността, и никога не си позволи да защитава позиции, в които вътрешно не бе убеден. Често говореше на различни форуми за защита на правата на човека и така спечели уважението на хората, чиито политически възгледи съвпадаха с неговите. След това се сдоби с неочаквано силно влияние и вече стана трудно да се определя кое ще надделее в живота му — професионалната му кариера или политическите изяви. Тъй като навремето бе сътрудничил на Министерството на правосъдието, политиците също му обърнаха внимание. А могъщите юридически кантори във Вашингтон го харесваха заради умението му да се справя дори и с най-заплетените дела. Когато прекрати договора си с министерството и се зае с делата на корпорацията, той не само не се отказа от контактите си с политиците, но дори ги задълбочи, от което доверието, с което се ползваше сред конгресмените, нарасна още повече. Едната ръка непрекъснато миеше другата и накрая и той вече не можеше да определи коя ръка с какво се занимава. Между другото съдебните процеси, в които пледираше, му донесоха невиждана слава и понякога се стигаше дотам, че беше достатъчно само да заяви, че ще защитава някой подсъдим, и прокурорите се предаваха. Най-после бе постигнал това, към което се бе стремил от толкова много години.

Обаче сега проблемът бе именно в това. Той познаваше и харесваше Патрик Мартин като способен колега, който много бързо успя да си пробие път сред правителствените консултанти по правните въпроси, макар да не бе назначен за главен държавен адвокат — този пост се даваше само на сенатори, и то според политическата конюнктура. Мартин бе известен като аполитичен, макар и трудолюбив юрист и тъкмо затова не бе най-подходящата личност за правен съветник на президента Райън.

Той вече бе получил списъка. Един от сътрудниците му помогна на Пат Мартин да го състави. Сътрудниците му бяха много способни и лоялни, защото знаеха, че ще се издигнат само ако се стараят с всички сили — така, както се беше издигнал навремето техният шеф. Знаеха отлично, че шефът им може да им уреди добре платена работа в някоя голяма компания само с едно вдигане на телефонната слушалка. Затова веднага след като бе наредил, той получи списъка на бюрото си, при това в първоначалния му вариант, без да е зачеркнато нито едно име.

Бе му достатъчно само да прегледа набързо списъка с четиринадесетте имена — въобще не му се наложи да се рови из папките с досиетата, тъй като отдавна познаваше всичките кандидати.

Да, поне двама очевидно трябваше да отпаднат от списъка. Възгледите им за правораздавателната система бяха твърде ограничени, пък и прекалено много се съобразяваха с решенията на Конгреса и на останалите законодателни органи в държавата. Мнението на Пат Мартин за ролята на юристите в управлението на страната доста се различаваше от неговото. Мартин например мислеше, че съдиите невинаги преценяват правилно — те двамата често спореха на тази тема. Общо взето, Пат Мартин беше приятен събеседник и умееше да защитава позициите си, макар и прекалено упорито, независимо дали беше прав, или не. От него би излязъл отличен прокурор, ако бе по-хладнокръвен, но темпераментът му му пречеше да преценява нещата обективно. Това бе повлияло и при избора на кандидатите, а Сенатът можеше да потвърди имената от списъка — което не трябваше да се допуска. Членовете на Върховния съд трябваше да бъдат подбрани много грижливо.

Той всъщност нямаше избор. Постави списъка в един плик и го пъхна джоба на сакото си, след което се уговори по телефони да обядва с един от многобройните си клиенти.