Шарлот Бронте
Джейн Еър (25)

Двадесет и пета глава

Месецът до сватбата изтичаше; и последните му часове бяха преброени. Предстоящият ден — денят на венчавката, не беше отложен и всички приготовления бяха завършени.

Аз поне нямаше какво да правя. Всичките ми куфари, приготвени за път, заключени и пристегнати, бяха наредени край стената в стаичката ми. На другия ден по това време те щяха да бъдат далеч, на път за Лондон, а също и аз — по-точно не аз, а някоя си Джейн Рочестър, личност, която още не познавах. Оставаше още да им се сложат картончета с адреса — четири бели картончета, които бяха в чекмеджето ми. Мистър Рочестър сам написа на всяко от тях: „Мисис Рочестър, еди-кой си хотел, Лондон“. Аз не се решавах да ги сложа на куфарите, нито бях казала на някого да стори това. Мисис Рочестър! Но нали такава не съществуваше? Тя щеше да се роди утре, след осем часа сутринта. По-добре е да почакам дотогава, за да се уверя, че тя се е родила жива; само тогава ще й поверя тези вещи. Нима не стига това, че в шкафа срещу тоалетната ми масичка нейните одежди изместиха черната ми рокля, която носех в Лоуд, а също и сламената ми шапка? (Не можех да нарека мои венчалната бисерна рокля и ефирния воал, окачени на закачалката.) Затворих шкафа, за да не се вижда роклята-привидение, която в този вечерен час — беше около девет часа — действително блестеше в здрача на стаята с призрачно бледа светлина. „Ще те оставя само, бяло видение — казах аз. — Трескава съм, чувам как вие вятърът и искам да изляза навън и да почувствувам дъха му!“

Потръпвах не само поради трескавите приготовления, не само поради напрежението, свързано с очакващата ме голяма промяна и новия живот, който започваше за мен от утре. Разбира се, тези две причини не можеха да не окажат влияние върху състоянието ми — тревожно и развълнувано, което ме накара да изляза в този късен час сред обвитата в здрач градина. Но имаше и трета причина, много по-сериозна от първите две.

Преследваше ме странна и неприятна мисъл. Бе се случило нещо, което не можех да разбера. Никой не знаеше и не бе видял това освен мене; то стана предишната нощ. Мистър Рочестър не нощува в къщи и все още не бе се върнал; наложи се да отиде по работа до един свой малък имот — две-три ферми на тридесет мили от Торнфийлд. Тази работа той трябваше да уреди лично преди евентуалното му заминаване от Англия. Сега аз го чаках и жадувах да снема от плещите си бремето на измъчващата ме загадка и да получа от него ключа за разрешението й. Но почакай и ти, читателю, докато се върне той. И когато му открия своята тайна, ти също така ще я научиш.

Упътих се към овощната градина, търсейки там защита от силния вятър, който духаше през целия ден от юг, без обаче да донесе нито капка дъжд. Вместо да стихне привечер, той сякаш задуха и засвири още по-силно. Дърветата все стояха наведени на една страна и съвсем рядко изправяха клони — толкова силен бе южният вятър; той гонеше облаците по небето, трупайки ги един върху друг; целия този юлски ден синьото небе не проблесна нито веднъж през тяхната пелена.

С необяснима наслада аз тичах срещу вятъра, сякаш оставях тревогата си на този огромен въздушен поток, който се носеше с вой над земята. Като слязох надолу по алеята с лаврите, видях останките на кестена. Той бе целият почернял и овъглен; разцепеният на две дънер зееше зловещо. Дървото не бе напълно разцепено и повалено — основата на дънера и здравите корени го държаха, — но животът му бе прекъснат, движението на соковете — прекратено. Клоните на двете половини бяха вече изсъхнали и през зимата някоя буря сигурно щеше да повали едната, а може би и двете от тях. Но сега кестенът все още имаше вид на цяло дърво — развалина, обаче още нерухнала.

„Вие сте прави, като се държите един за друг — казах аз, сякаш тези гигантски отломки бяха живи същества и можеха да ме чуят. — Мисля, че макар да сте обгорени и овъглени, някакво чувство за живот все още се е запазило във вас и то идва от здраво преплетените едни в други верни корени. Никога вече не ще имате зелени листа и птиците няма да вият гнезда и да пеят романтичните си песни сред вашите клони. Радостта и любовта са мъртви за вас, но вие не сте самотни; всеки от вас си има другар, който му съчувствува в гибелта.“ Вдигнах поглед и в този миг луната се показа между двете половини на дървото. Нейният кървавочервен диск бе полузабулен от облаци; стори ми се, че тя ми хвърли печален, смутен поглед и отново се скри сред гъстата пелена на облаците. Над Торнфийлд вятърът утихна за миг, но в далечината над горите и реките той се носеше с див, жалостив вой; този вой беше толкова печален, че не издържах и побягнах.

Връщайки се обратно през градината, аз събирах ябълките, които бяха нападали в тревата под дърветата, и като отделих узрелите от зелените, отнесох ги в склада за продуктите. След това отидох в библиотеката, за да проверя дали гори огънят в камината, тъй като знаех, че в такава мрачна вечер, макар и през лятото, мистър Рочестър ще се зарадва на веселия огън, когато се върне; да, камината беше запалена и се разгаряше. Преместих креслото по-близо до огъня, преместих и масичката, спуснах завесите и наредих да донесат свещите, за да ги запаля, щом пристигне моят господар. Като завърших всички приготовления, аз почувствувах още по-голямо безпокойство; не ме сдържаше на едно място, нещо ме теглеше навън. Малкият часовник за маса в библиотеката и старият часовник в хола едновременно удариха десет.

„Колко късно стана! — казах си аз. — Ще изтичам до пътната врата; от време на време луната се показва и по пътя се вижда надалеч. Може би той пристига и ако изляза да го посрещна, ще си спестя няколко излишни минути очакване.“

Вятърът виеше сред върхарите на дърветата край пътната врата. По пътя, докъдето можех да го видя — надясно и наляво, — беше тихо и безлюдно; само гонещите се сенки на облаците го оживяваха в минутите, когато луната се покажеше, но иначе той бе дълга, белезникава лента, без нито едно движещо се петънце по нея.

Неволни сълзи се появиха в очите ми — сълзи на разочарование и нетърпение. Стана ми срамно и аз ги избърсах. Все още стоях на мястото си. Сега луната съвсем се скри в покоите си и дръпна докрай завесата, изтъкана от плътни облаци. Нощта ставаше все по-тъмна, силният вятър скоро докара и дъжд.

— По-скоро да дойде! По-скоро да дойде — възкликнах аз, обхваната от някакви мрачни предчувствия. Чаках го още преди чая, а сега вече беше тъмно. Какво е могло да го задържи? Да не се е случило нещо? Отново си спомних случката от предишната нощ и ми се стори, че тя е предвестник на някакво нещастие. Страхувах се, че надеждите ми са твърде смели, за да се осъществят. Напоследък бях толкова щастлива! Може би звездата на щастието ми е преминала вече зенита си и сега ще започне да залязва? „Не, все пак не мога да се върна в къщи — реших аз. — Не мога да седя до камината, когато той е навън в това лошо време. По-добре да изморя краката си, отколкото да измъчвам така сърцето си. Ще тръгна напред да го срещна.“

И аз поех по пътя, но не стигнах далеч: не бях изминала и четвърт миля, когато чух конски тропот. Някакъв конник се приближаваше към мен в галоп, а до коня му тичаше едно куче. Махнете се, лоши предчувствия! Това беше мистър Рочестър. Той яздеше Мезрур, а след него подскачаше Пайлът. Като ме видя — луната в този миг се показа върху къс синьо небе и заплува, окръжена от слабо сияние, — мистър Рочестър сне шапката си и я размаха над главата си. Втурнах се да го посрещна.

— Виждаш ли — възкликна той, като ми подаде ръка навеждайки се от седлото, — не можеш и една минута да прекараш без мен! Стъпи на крайчеца на обувката ми, дай ми и двете си ръце. Хайде, качи се.

Аз го послушах. Радостта ми придаде лекота и аз скочих на седлото пред него. Той ме посрещна с нежна целувка и с някаква горделива радост, която се опитах да преглътна. Но изведнъж се обезпокои и попита:

— Да не би да се е случило нещо, Джанет, та си излязла да ме посрещнеш в такова време? Какво е станало?

— Нищо. Мислех, че никога не ще дойдете. Не можех да ви чакам в къщи, особено при този дъжд и вятър навън.

— Вярно е, че има дъжд и вятър. Я виж как си се измокрила като русалка; вземи наметалото ми. Ти сякаш имаш треска, Джейн! И бузите, и ръцете ти горят. Не, кажи ми истината, какво се е случило?

— Засега нищо. Вече не чувствувам нито страх, нито безпокойство.

— Значи, ти си чувствувала и едното, и другото?

— Може би. Но ще ви разкажа това по-късно, сър, и ми се струва, че вие само ще се смеете на моята тревога.

— Ще ти се посмея от душа, само да мине утрешният ден. Дотогава няма да дръзна: нищо не се знае, може да изпусна щастието си. Нима това си ти, момичето, което ми се изплъзваше като змиорка целия този месец и което имаше бодли като шипка? Не можах с пръст да те докосна и да не се убода, а сега ми се струва, че си се сгушила в обятията ми като кротко агънце. Ти излезе в полето, за да посрещнеш пастира си, нали, Джейн?

— Домъчня ми за вас, но не се гордейте с това. Ето вече сме в Торнфийлд. Пуснете ме сега да сляза.

Той ме пусна пред входната врата. Джон пое коня му, а мистър Рочестър ме последва в хола и ми каза по-бързо да облека сухи дрехи и после да отида при него в библиотеката. Когато вече се бях упътила към стълбата, той още веднъж ме спря и ми заръча да не се бавя дълго. Аз не се забавих. След пет минути бях пак при него. Той вечеряше.

— Вземи един стол и седни да ми правиш компания, Джейн. Дай боже това да е последната ти вечеря в Торнфийлд — за дълго, дълго време.

Седнах до него, но му казах, че не мога да ям.

— Защото ти предстои пътешествие ли, Джейн? Мисълта за пътуването до Лондон ли ти убива апетита?

— Тази вечер, сър, бъдещето ми изглежда неясно. Какви ли не мисли ми се въртят в главата и всичко в живота ми се струва сън.

— Освен мен; аз съм достатъчно реален — докосни ме.

— Вие, сър, изглежда, сте най-голямото привидение. Вие сте само сън.

Той, смеейки се, протегна ръка.

— Нима това прилича на сън? — каза мистър Рочестър, като я поднесе до очите ми. Ръката му беше мускулеста и жилава — дълга, здрава ръка.

— Да, дори да я докосна, това си остава сън — рекох аз, като отстраних ръката му. — Сър, навечеряхте ли се?

— Да, Джейн.

Аз дръпнах звънеца и наредих да приберат масата. Когато останахме отново сами, разрових въглените в камината и седнах на едно ниско столче в нозете на господаря ми.

— Скоро ще настъпи полунощ — казах аз.

— Да. Но спомняш ли си, Джейн? Ти ми обеща да прекараш с мен цялата нощ преди сватбата ми.

— Спомням си. И ще изпълня обещанието си — ще прекарам с вас поне час-два. Никак не ми се спи.

— Приготви ли си всичко?

— Всичко, сър.

— И аз също — отвърна той. — Уредих всичко и утре половин час след венчавката ще напуснем Торнфийлд.

— Много добре, сър.

— С каква странна усмивка ти произнесе това: „Много добре, сър!“ И защо на бузите ти горят ярки петна, защо така странно блестят очите ти? Да не си болна?

— Мисля, че не.

— Мислиш! Кажи ми тогава причината. Кажи ми какво ти е.

— Не мога, сър. Нямам думи да ви изразя какво изпитвам. Бих искала този час да продължи вечно. Кой знае какво ни готви утрешният ден!

— Това е ипохондрия, Джейн. Ти просто си се преуморила или премного вълнувала.

— А вие, сър, щастлив и спокоен ли сте?

— Спокоен — не. Но щастлив — да, безкрайно щастлив.

Вдигнах очи, за да видя на лицето му потвърждение на тези думи. То беше развълнувано и почервеняло.

— Довери ми се, Джейн — каза мистър Рочестър, — снеми от душата си бремето, което те гнети, предай го на мен. От какво се боиш? Че ще изляза лош съпруг ли?

— Най-малко мисля за това.

— Може би те тревожи новата сфера, в която навлизаш, новият живот, който ще започнеш да живееш?

— Не.

— Ти ме озадачаваш, Джейн. Погледът и тонът ти, тяхната печал и решителност ме смущават и тревожат. Моля те да ми дадеш обяснение.

— Тогава слушайте, сър. Нали не си бяхте в къщи предишната нощ.

— Не бях, това ми е известно; и ти ми намекна преди малко за някаква случка, която станала в мое отсъствие — изглежда, не е нещо съществено, обаче тя те е разтревожила. Кажи сега какво е станало. Да не би мисис Феърфакс да ти е казала нещо? Или пък си чула слугите да си шушукат по твой адрес и това те е засегнало?

— Не, сър. — Удари дванадесет. Почаках да стихне сребърният звън на часовника на масата и хрипкавият, трептящ звън на големия часовник в хола, след което продължих: — Целия ден вчера бях много заета, но и много щастлива, тъй като въпреки вашите предположения не ме мъчат никакви страхове за новата сфера и прочее. Напротив, надеждата, че ще живея с вас, безкрайно ме радва, защото ви обичам. Не, сър, не ме милвайте сега — дайте ми възможност да говоря спокойно.

Вчера аз вярвах в милостта на провидението и в това, че събитията ще се стекат благоприятно за вас и за мен. Денят беше много ясен, ако сте обърнали внимание, и толкова спокоен, че никак не се тревожех за вас. След чая се разходих пред къщата, мислейки за вас. И вие изпъквахте в съзнанието ми тъй живо, че почти не чувствувах вашето отсъствие. Мислех за живота, който ми предстои, за вашия живот, сър, който е толкова по-богат и разнообразен от моя, колкото морето е по-широко от вливащия се в него ручей. Питах се защо моралистите наричат нашия свят мрачна пустиня. За мен той цъфти като роза. По залез-слънце стана студено и се появиха облаци. Аз влязох в къщи. Софи ме извика горе, за да ми покаже венчалната рокля, която току-що бяха донесли, а под нея, в една кутия, намерих вашия подарък — воала, който вие, с вашата страшна разточителност на благородник, бяхте поръчали за мен в Лондон, решили несъмнено, че ако не искам да си сложа скъпоценностите, ще ме принудите да приема нещо не по-малко ценно. Когато го раздиплях, аз се усмихвах, представяйки си как ще ви дразня за вашите аристократически вкусове и за вашите усилия да нагиздите съпругата си плебейка като дъщеря на пер. Представях си как ще ви покажа една дантела, която сама съм приготвила за плебейската си глава, и ще попитам не е ли достатъчно хубава тя за една жена, неспособна да даде на мъжа си нито богатство, нито красота, нито връзки. Ясно виждах изражението на вашето лице и чувах негодуващите ви възгласи, а също и надменните ви думи, че при такова богатство и положение никак не ви е необходимо да се жените за пари или за титла.

— Как добре си ме опознала, магьоснице! — прекъсна ме мистър Рочестър. — Но с какво те изплаши воалът? Да не си намерила в него отрова или кинжал? Защо лицето ти е така мрачно?

— Не, не, сър. Като изключа изяществото и финеса на изработката, не открих в него нищо друго освен гордостта на Феърфакс Рочестър и тя ни най-малко не ме изплаши, защото съм свикнала да заставам лице с лице с този демон. Но ставаше все по-тъмно и вятърът се усилваше. Снощи той не виеше тъй, както днес, а стенеше тихо и жално, навявайки тъга. Искаше ми се да бъдете в къщи. Влязох в тази стая и като видях празното ви кресло и студената камина, почувствувах тръпки. Когато след известно време си легнах, не можах да заспя. Мъчеше ме някакво тревожно вълнение. В шума на все по-засилващия се вятър ми се струваше, че чувам някакви глухи стенания. Отначало не можех да разбера дали това става в къщата или вън, но унилият звук се повтаряше непрекъснато. Най-сетне реших, че някъде край къщи вие куче. Изпитах облекчение, когато тези звуци престанаха да се чуват. После се унесох, но и в съня си продължавах да виждам тъмната бурна нощ, преследваше ме желанието да бъда с вас и аз изпитвах печално и странно чувство за някаква преграда, застанала между нас. Непрекъснато вървях по някакъв криволичещ и непознат път; наоколо бе пълен мрак, валеше силен дъжд. Носех в ръце едно бебе — крехко, слабо създание, което трепереше в студените ми ръце и жално хълцаше. Струваше ми се, сър, че и вие вървите по същия път, само че много по-напред от мен; напрягах всички сили, за да ви догоня, и се мъчех да произнеса името ви и да ви викна да спрете. Но нещо като че ли ме държеше на едно място; освен това не можех да произнеса нито звук, а вие се отдалечавахте все повече и повече.

— И тези сънища все още ли те угнетяват, Джейн; дори сега, когато съм при теб? Какво нервно човече; забрави тези въображаеми опасности и мисли само за действителното щастие. Ти каза, че ме обичаш, Джанет. Да, няма да забравя това и ти не можеш да го отречеш. Думите, произнесени преди малко, не са останали нечути. Аз възприех тяхното нежно и чисто звучене, тяхната може би прекалено тържествена, но сладостна музика: „Надеждата, че ще живея с вас, Едуард, безкрайно ме радва, защото ви обичам.“ Обичаш ли ме, Джейн? Повтори ми това!

— Обичам ви, сър; с цялото си сърце.

— Колко странно — каза той след кратка пауза. — Тези думи, кой знае защо, причиниха в гърдите ми болка. Защо? Може би защото ти ги каза с особен, почти религиозен екстаз и защото твоят поглед, обърнат към мен сега, е изпълнен с безкрайна вяра, искреност и преданост. Струва ми се, че до мен седи не човек, а дух. Погледни ме лукаво, Джейн, ти много добре умееш да гледаш така. Усмихни се с една от твоите плахи и същевременно дръзки, предизвикателни усмивки; кажи ми, че ме мразиш; дразни ме; оскърбявай ме; прави, каквото щеш; но ме раздвижи. Предпочитам да ме разгневиш, отколкото да ми навяваш такава печал.

— Ще ви дразня и оскърбявам, колкото искате, когато завърша разказа си. Изслушайте ме, моля, докрай.

— Аз мислех, Джейн, че си разказала вече всичко. Реших, че този сън е причината за твоето меланхолично настроение.

Аз поклатих глава.

— Какво? Още нещо ли? Не вярвам то да е нещо сериозно. Предварително изразявам недоверие. Продължавай!

Неспокойното изражение на лицето му и нервните му жестове ме учудиха, обаче продължих:

— Сънувах още един сън, сър: Торнфийлд бе се превърнал в мрачни развалини, в свърталище на кукумявки и прилепи. Нищо не бе останало от величествената фасада — само една полуразрушена стена, много висока и готова всеки МИР да се събори. Сънувах, че вървя в лунна нощ сред тези обрасли с трева развалини. Препъвах се ту в някоя мраморна камина, ту в някой паднал къс мазилка. Загърната в шала си, аз продължавах да нося непознатото бебе. Не можех никъде да го сложа въпреки умората в ръцете; то ми тежеше и ми пречеше да се движа, но трябваше да го нося. Изведнъж по пътя пред мен зачух тропот на кон и бях сигурна, че това сте вие и че отивате за много години в някаква далечна страна. Започнах да се катеря по заплашително люлеещата се стена с отчаяна, гибелна бързина, за да ви зърна отгоре макар за миг. Изпод краката ми се откъртваха камъни, бръшлянът, за който се хващах, се изскубваше, бебето, сграбчило в страха си врата ми, щеше да ме удуши. Но ето най-сетне аз се покатерих по стената. И ви видях — далечна точка на белия път, която все повече и повече намаляваше. Вятърът беше толкова силен, че не можех да стоя права горе. Седнах на тънката стена и почнах да люлея в ръце разплаканото бебе. Вие се скрихте зад един завой на пътя. Наведох се напред, за да ви изпратя последен поглед. Стената започна да се руши, аз политнах, бебето се търколи от коленете ми, загубих равновесие, паднах и… се събудих.

— Това ли е всичко, Джейн?

— Това е само предисловието, сър, а сега ще чуете и същността. Когато се събудих, ослепи ме някаква светлина. Реших, че вече е настъпил денят, но се излъгах. Това беше само светлината на една свещ. Помислих, че сигурно е влязла Софи. На тоалетната масичка бе оставена свещ, а вратата на гардероба, където бях закачила, преди да си легна, венчалната си рокля и воала, беше отворена. До слуха ми достигна някакво шумолене. Попитах; „Софи, какво правите тук?“ Никой не отговори, но от шкафа се отдели някаква фигура, тя взе свещта, вдигна я и разгледа сватбената ми рокля, сложена на закачалката. „Софи! Софи!“ — завиках аз отново. Но фигурата остана безмълвна. Аз се надигнах в леглото си и се наведох напред. Отначало се учудих, сетне се обърках. И изведнъж кръвта ми замръзна в жилите. Мистър Рочестър, това не беше Софи, не беше Лия, не беше и мисис Феърфакс; това не бе дори — убедих се и съм убедена и сега, — това не бе дори и онази странна жена, Грейс Пул!

— И все пак е била една от тях — прекъсна ме моят господар.

— Не, сър, сериозно ви уверявам, че не сте прав. Съществото, застанало пред мен, не бях виждала никога преди в имението Торнфийлд и ръстът и фигурата му ми бяха съвсем непознати.

— Опиши ми го, Джейн!

— Това беше несъмнено жена, сър — висока и едра, с гъсти черни коси, които се спускаха по гърба й. Не знам каква дреха носеше: видях само, че е права и бяла, но дали беше халат, наметало или чаршаф, не мога да кажа.

— Видя ли лицето й?

— Отначало не. Но след малко тя сне воала ми от мястото, на което бе сложен, разглежда го продължително в ръцете си, после го сложи на главата си и се обърна към огледалото. В тази минута аз съвсем ясно видях отражението на лицето й в тъмното продълговато огледало.

— И какво беше лицето й?

— То ми се стори ужасно и зловещо. О, сър, никога не съм виждала такова лице! То имаше неестествен цвят и ми се стори някак си диво. Бих искала завинаги да забравя как тя въртеше зачервените си очи и какви страшни, подпухнали бяха чертите й.

— Призраците обикновено са бледи, Джейн.

— Това лице, сър, беше синьо-червено. Устните бяха подути и посинели, челото сбръчкано, веждите високо издигнати над кървясалите очи. Да ви кажа ли какво ми напомняше това лице?

— Кажи.

— На вампир.

— А! И какво направи тя?

— Тя свали воала ми, сър, от страшната си глава, раздра го на две, хвърли парчетата на пода и взе да ги тъпче с крака.

— А после?

— После дръпна завесата и погледна през прозореца. Може би видя, че наближава утрото, защото, като взе свещта, тя се упъти към вратата. Но се спря точно до леглото ми. Свирепите й очи яростно се втренчиха в мен. Тя поднесе свещта до самото ми лице и я угаси под очите ми. Едва видях тази страшна фигура, наведена над мен, и изгубих съзнание. За втори път в живота си губех съзнание от страх.

— Кой беше при тебе, когато дойде на себе си?

— Никой, сър, но на двора вече бе светло. Станах, облях главата и лицето си с вода, пийнах една голяма глътка, почувствувах, че макар и отмаляла, не съм болна, и реших, че никой освен вас не бива да знае за това. А сега, сър, кажете ми коя и каква е тази жена.

— Преди всичко — създание на твоя възбуден мозък. Това е безспорно. Трябва да бъда внимателен с теб, мое съкровище. Нервите ти не са създадени за груби сътресения.

— Уверявам ви, сър, че нервите ми не са виновни. Това същество беше напълно реално. Всичко стана в действителност.

— А предишните ти сънища също ли са реалност? Нима Торнфийлд се е превърнал в развалини? Нима съм отделен от тебе с непреодолими препятствия? Нима съм те напуснал без една-единствена сълза, дума, целувка?

— Засега още не.

— А нима се готвя да направя това? Вече настана денят, който ще ни свърже навеки, и когато бъдем заедно, тези въображаеми ужаси ще изчезнат. Уверявам те.

— Въображаеми ужаси ли, сър? Как бих искала да повярвам, че това е така, особено сега, когато дори вие не можете да ми обясните тайната на тази страшна гостенка.

— А щом дори аз не мога, Джейн, значи, това не е станало.

— Като се събудих тази сутрин, сър, и аз си казах същото. Но когато обгърнах с поглед стаята, за да се ободря и успокоя при вида на познатите ми предмети и ярката дневна светлина, на килима като пълно опровержение на хипотезата ми забелязах раздрания на две воал.

Почувствувах как мистър Рочестър се сепна и потрепери. Той буйно ме прегърна.

— Слава богу! — възкликна той. — Ако някакво зло същество е било край теб миналата нощ, пострадал е само воалът. Като си помисля само какво би могло да се случи!

Задъхвайки се, мистър Рочестър така ме притисна до себе си, че едва можех да дишам. След няколко минути той продължи вече с бодър тон:

— А сега Джанет, ще ти обясня всичко. Това е било полусън-полуреалност. В стаята ти безспорно е влязла някаква жена. И тази жена е могла да бъде само Грейс Пул. Ти с пълно право я нарече странно същество, защото си си спомнила какво направи тя с мен, какво направи с Мейсън! В полусънно състояние си я видяла да влиза в стаята ти и да върши всички тези неща, но тъй като си била трескава, почти в полусъзнание, тя ти се е сторила фантастично същество: с дълги разчорлени коси, подпухнало и посиняло лице, огромен ръст — всичко плод на твоето въображение. Това е резултат от кошмара. Воалът е бил наистина разкъсан и това е много присъщо на Грейс Пул. Ти, разбира се, ще попиташ защо държа тази жена в дома си. Когато изтече една година и един ден от сватбата ни, ще ти кажа, но не сега. Доволна ли си, Джейн? Приемаш ли такова обяснение на тайната?

Аз се замислих. Това обяснение изглеждаше единственото възможно. Наистина то не ме задоволи, но за да доставя на мистър Рочестър удоволствие, дадох вид, че съм напълно съгласна с него. То все пак ми донесе облекчение и аз отговорих на моя господар с усмивка на задоволство. Отдавна минаваше един часът и трябваше да се разделим.

— Софи спи с Адел в детската стая, нали? — попита той, когато запалих свещта.

— Да, сър.

— В креватчето на Адел ще се намери достатъчно място и за теб. Прекарай тази нощ при нея, Джейн. Не е чудно, че всичко това ти е подействувало на нервите и бих предпочел да спиш с някого другиго. Обещай ми да спиш в детската стая.

— Ще легна там с удоволствие, сър.

— И добре заключи вратата отвътре. Когато се качиш горе, събуди Софи под предлог, че искаш да й напомниш да те вдигне утре навреме. Трябва да се облечеш и закусиш до осем. А сега пропъди всичките си мрачни мисли, Джанет. Нима не забелязваш, че воят на вятъра стихна до шепот, а дъждът вече не чука по прозорците? Виж (той повдигна завесата) каква чудесна нощ!

И той беше прав. Половината небе бе чисто и безоблачно. Вятърът промени посоката си и сега гонеше облаците на изток, а те се бяха проточили в дълги сребристи вериги; луната кротко грееше.

— Е — каза мистър Рочестър, като ме погледна изпитателно в очите, — как се чувствува сега моята Джанет?

— Нощта е ведра, сър, и аз съм изпълнена с бодро чувство.

— Тази нощ няма да ти се присънят нито разлъка, нито печал, а само щастлива любов и блажен съюз.

Пророчеството му се изпълни само наполовина. Не видях в тази нощ печални сънища, но не ми се присъни и радост, тъй като не можах никак да спя. Държах малката Адел в прегръдките си, наблюдавах детския й сън, тъй спокоен, тих, невинен, и чаках настъпването на утрото; цялото ми същество бодърствуваше и беше в напрежение. Затова, щом изгря слънцето, станах. Помня как Адел се притисна до мен, когато се надигнах, помня, че я целунах и свалих ръчичките й от шията си. Заплаках от странно вълнение и излязох, да не би риданията ми да нарушат здравия й сън. Тя ми се струваше символ на миналия ми живот, а този, в който се готвех да навляза сега, беше прототип на моето неизвестно бъдеще, което ме привличаше, но същевременно ме и плашеше.