Шарлот Бронте
Джейн Еър (24)

Двадесет и четвърта глава

Докато ставах и се обличах, премислях всичко, което се бе случило, и се питах сън ли е това. Не можех съвсем твърдо да повярвам, докато не видех отново мистър Рочестър и той не ми повтореше любовните си излияния и обещанието си.

Докато се решех пред огледалото, забелязах, че лицето ми вече не е бледо — то бе озарено от надежда, в цвета му имаше живот, а очите ми сякаш бяха загледани в самия извор на радостта и като че ли отразяваха искрящите му струи. Колко често се страхувах да гледам господаря си, тъй като мислех, че ще му бъде неприятен видът ми! А сега бях уверена, че ако той погледне лицето ми, любовта му няма да изстине. Избрах си една проста, но чиста и светла лятна рокля и я облякох. Изглежда, още нито една дреха не ми бе отивала толкова, защото изобщо не бях носила никога роклите си с подобно блажено настроение.

Когато слязох тичешком долу в хола, не се учудих, че след нощната буря е настъпило сияйно юнско утро и че през отворената стъклена врата ме полъхва свеж и благоухаещ ветрец. Сякаш природата също се радваше, че съм щастлива! По алеята към имението вървеше една просякиня с малко момченце; те бяха бледи, окъсани — аз изтичах при тях и им дадох всичките пари, които имах в кесията си: три-четири шилинга. Всички хора — и добри, и лоши, трябваше да вземат участие днес в моята радост. Гарваните грачеха и птичките пееха, но най-весело звучеше музиката на възторженото ми сърце.

От прозореца надникна мисис Феърфакс и с печална физиономия ми каза мрачно:

— Мис Еър, ще дойдете ли да закусвате?

На масата тя беше спокойна и студена. Ала аз нищо не можех да й обясня. Трябваше да почакам, докато господарят ми даде необходимите обяснения; нека потърпи. Хапнах надве-натри и бързо се качих горе. Адел тъкмо излизаше от учебната стая.

— Къде отиваш? Време е да започваме.

— Мистър Рочестър ми каза да отида в детската стая.

— Къде е той?

— Ей там. — И тя ми показа стаята, откъдето бе излязла.

Влязох и го намерих действително там.

— Ела да си кажем добро утро — рече той.

Аз с радост пристъпих напред. Сега не бях посрещната с хладни думи, дори не само с ръкостискане — той ме прегърна и целуна. И това ми се стори напълно естествено — да бъде толкова мил и нежен с мен.

— Джейн, днес ти просто цъфтиш, усмихваш се и си чудесна — каза той. — Наистина си чудесна тази сутрин. Това ли е моята малка бледа магьосница? Това ли е моята малка сръдла? Това малко момиче със сияещо лице, с трапчинки на бузите, с алени устни, с копринени кестеняви коси и блестящи кафяви очи? (Аз имам зелени очи, читателю, но ще го извините за грешката. За него те, изглежда, имаха друг цвят.)

— Това е все същата Джейн Еър, сър.

— Скоро това ще бъде Джейн Рочестър — добави той. — След четири седмици, Джанет, и нито ден по-късно! Чуваш ли?

Чувах и все още не разбирах напълно; главата ми се замая. Прониза ме странно чувство: бях не толкова зарадвана, колкото поразена и зашеметена; това беше нещо като страх.

— Ти бе тъй румена и изведнъж пребледня, Джейн. Какво ти е?

— Нищо, сър, не съм свикнала да ме наричат така — Джейн Рочестър.

— Да; мисис Рочестър — каза той. — Младата мисис Рочестър, съпругата на Феърфакс Рочестър.

— Това не би могло да стане, сър; то звучи съвсем невероятно. Човешките същества в този свят никога не се радват на пълно щастие, а аз съм се родила със съдба, различна от съдбата на ближните ми. Не мога да си представя, че ми е отредено такова щастие; струва ми се, че това е вълшебна приказка — сън наяве.

— Който аз мога и ще превърна в действителност. Ще се заема с това още днес. Току-що писах на моя банкер в Лондон да ми изпрати скъпоценностите, които са на съхранение у него — това са скъпоценности, които преминават в наследство у всяка нова собственица на Торнфийлд. След един-два дни се надявам да ги сложа в скута ти: искам да се ползуваш от същите предимства и същото внимание, което бих оказал и на една дъщеря на пер, ако решех да се оженя за нея.

— О, сър, скъпоценностите са ненужни! Не искам дори да чувам за тях. Скъпоценностите и Джейн Еър са две несъвместими неща. По-добре не ми ги подарявайте.

— Аз сам ще сложа брилянтната огърлица на шията ти и златната диадема на главата ти — тя много ще ти отива: природата е оставила на лицето ти аристократични черти, Джейн; и ще сложа гривни на тези тънки китки, а на тези нежни пръстчета — тежки златни пръстени.

— Не, не, сър! Нека да говорим за други неща, да променим темата на разговора, не се отнасяйте към мен като към красавица, аз съм най-обикновена гувернантка на служба при вас.

— За мен ти си красавица, и то красавица, желана от сърцето ми. Нежна и ефирна.

— Искате да кажете скромна и нищожна. Вие бълнувате, сър, или ми се присмивате. За бога, без иронии!

— Ще принудя и света да те признае за красавица — продължи той, а аз изпитвах все по-голяма неловкост от тона му, тъй като чувствувах, че той или сам се заблуждава, или се опитва да заблуди мен. — Ще облека моята Джейн в атлаз и дантели и ще накича косите й с рози, а главицата, която обичам — със скъпоценен воал.

— И тогава няма да ме познаете, сър, вече няма да бъда вашата Джейн Еър, а глупачка с палячовски дрехи, врана с паунови пера. Да се видя в дрехите на придворна дама, би било равносилно да видя вас, мистър Рочестър, в някакъв театрален костюм; освен това аз не ви наричам красавец, сър, макар да ви обичам силно, твърде силно, за да си позволя да ви лаская. Тъй че не ме ласкайте и вие.

Но той продължаваше все в същия дух въпреки възраженията ми:

— Още днес ще те взема в Милкоут, за да си избереш плат за няколко рокли. Нали ти казах, след месец ще се оженим. Сватбата ще бъде скромна, в ей онази черква; сетне веднага ще отидем в Лондон, а след кратък престой там ще отведа съкровището си в страни, където слънцето свети по-ярко; ще видиш лозята на Франция и равнините на Италия, ще видиш всички забележителности на древността и на нашето време; ще опиташ живота на големите градове и ще се научиш да цениш себе си, сравнявайки са с другите.

— Ще пътешествувам ли? С вас, сър?

— Ще видиш Париж, Рим и Неапол, Флоренция, Венеция и Виена — по всички пътища, по които съм бродил, ще мина отново, този път с теб. И навсякъде, дето е стъпил кракът ми, ще останат и следите от твоите нозе на силфида. Преди десет години аз като безумен бродех по Европа, а спътници ми бяха презрението, омразата и гневът. Сега ще я посетя отново, пречистен и обновен, заедно с моя ангел-хранител.

Когато той каза това, аз се засмях.

— Съвсем не съм ангел — рекох аз, — и не ще стана, докато съм жива! Ще бъда само това, което съм. Мистър Рочестър, моля, не чакайте и не искайте от мен да бъда ангел. Това е толкова невъзможно за мене, колкото и за вас. Пък и аз съвсем не очаквам от вас да бъдете ангел.

— А какво очакваш от мен?

— Известно време вие може би ще бъдете такъв, какъвто сте сега — много кратко време; сетне ще изстинете, после ще станете капризен, а още по-късно груб и трудно ще мога да ви угаждам. Но когато достатъчно свикнете с мен, вие може би отново ще се привържете. Казвам „ще се привържете“, а не „ще ме обикнете“. Мисля, че вашата любов ще се изпари след половин година, дори по-скоро. Чела съм в книгите, написани от мъже, че този срок се смята за пределен за чувствата на мъжа. Но мисля, че като приятел и другар никога няма да стана съвсем скучна на своя мил господар.

— Скучна ли? Да се привържа отново? Разбира се, ще се привързвам към теб все повече и повече. И ще те накарам да признаеш, че не само съм привързан, но и те обичам — с истинска, гореща и постоянна любов.

— Но нима вие сте капризен, сър?

— Към жените, които ми харесват само по лице, аз ставам същински демон, когато се убедя, че в тях няма нито душа, нито сърце, когато открия у тях пошлост, баналност, а може би и тъпота, грубост и лош нрав; но чистият поглед и живата реч, пламенната душа и характерът, който е гъвкав, но не се пречупва, който е ковък и същевременно твърд — за такова същество аз винаги ще бъда верен и нежен.

— А срещали ли сте някога такова същество, сър? Обичали ли сте такава жена?

— Обичам я в момента.

— Не питам за себе си — ако действително отговарям на вашите високи изисквания.

— Никога не съм срещал друга като тебе, Джейн. Ти ми угаждаш и ме забавляваш. Ти си отстъпчива и ме караш и аз да бъда такъв, а на мен ми харесва да ти отстъпвам. И когато намотавам на пръста си тази мека копринена нишка, чувствувам трепет в ръката си и в сърцето си. Ти ме омагьосваш и ме побеждаваш. Но тази магия е по-приятна от всичко, което бих могъл да изразя, и победата, постигната от теб, ми е по-скъпа от всяка моя победа. Защо се усмихваш, Джейн? Какво значи това непонятно, тайнствено изражение на лицето ти?

— Спомних си, сър (ще ме извините за тази мисъл, тя възникна неволно), спомних си за Херкулес и Самсон и за жените, които са ги омагьосали…

— Това ли си спомни, малка магьоснице?…

— По-кротко, сър! Сега разсъждавате не съвсем разумно. Не по-разумно от тези две личности. Ако те бяха се оженили, сигурно щяха да бъдат груби след брака, за сметка на отстъпчивостта си като ухажори; страхувам се, че така ще постъпите и вие. Бих желала да знам какво ще ми отговорите след една година, ако ви помоля за нещо, което ще ви е неудобно или неприятно да сторите за мен.

— Помоли ме сега за нещо, Джанет. Дори да е най-неприятното за мен, пак бих желал да ме помолиш…

— Добре, ще ви помоля, сър. Молбата ми е вече готова.

— Казвай! Но ако продължаваш да ме гледаш и да се усмихваш така, кълна се, че ще се съглася на всичко предварително и ще изляза глупак.

— Ни най-малко, сър, моля ви за едно: не искайте да ви изпращат скъпоценностите и не ме накичвайте с рози. Все едно да обшиете със златна дантела ей тази ваша обикновена носна кърпа.

— Може би искаш да кажеш, че златото не се нуждае от позлата? Зная това. Добре. Молбата ти ще бъде изпълнена: засега ще отменя нареждането, дадено на банкера. Но ти нищо не си пожелала, просто отказа да приемеш подаръка ми, поискай нещо друго.

— В такъв случай, сър, бъдете така добър да удовлетворите любопитството ми по един силно интересуващ ме въпрос.

Той се смути.

— Какво, какво — изрече той припряно. — Любопитството е опасна слабост. Добре, че не се заклех да изпълнявам всяко твое желание.

— Но в това не би могло да има никаква опасност, сър.

— Казвай по-скоро, Джейн. Бих предпочел, вместо да задаваш въпроси за някаква тайна, да поискаш половината ми състояние.

— Слушайте, царю Артаксеркс^[1], за какво ми е половината ви състояние? Да не мислите, че съм някой лихвар, който търси да вложи парите си в недвижимо имущество? Бих предпочела да ми подарите цялото си доверие. Нима няма да се ползувам с доверието ви сега, когато вече сте ме приели в сърцето си?

— Ще се ползуваш с цялото ми доверие, Джейн. Но, за бога, не се мъчи да поемаш върху плещите си излишно бреме! Не жадувай за отровната ябълка като някоя долнопробна Ева.

— Защо не, сър? Вие току-що казахте колко много ви харесва това, че ви покорявам и че ви е приятно да се подчинявате. Защо тогава да не се възползувам от вашето признание? И да започна да настоявам и да искам — дори понякога да плача и се цупя, за да изпитам властта си над вас?

— Опитай се, само! Настоявай, искай — и край на играта.

— Нима вече дойде краят на играта? Много скоро се отказахте! Защо така помрачняхте? Веждите ви станаха по-дебели от пръста ми, а челото ви прилича на образа от едно дълбокомислено стихотворение, където то бе наречено „твърдина на гръмотевиците“. Сигурно ще бъдете такъв, когато се ожените.

— А ако ти бъдеш такава, аз като християнин скоро ще се откажа от идеята да се свържа с някоя магьосница или зъл дух. Но какво искаше да попиташ, малка вещице? Казвай!

— Ето че вече станахте неучтив. Но грубостта ми харесва много повече от ласкателствата. Затова ще предпочета да бъда вещица, отколкото ангел. Ето какво исках да попитам: защо толкова се мъчихте да ме убедите, че възнамерявате да се ожените за мис Инграм?

— Това ли е всичко? Слава богу! — Черните му сбърчени вежди се отпуснаха, той ме погледна, усмихна се и разроши косите ми, сякаш беше много доволен, че е избягнал някаква опасност. — Мисля, че трябва да призная — продължи той, — дори и ако предизвикам негодуването ти, Джейн, а вече имах възможност да видя колко си войнствена, когато си сърдита. Снощи на студената лунна светлина просто пламтеше, когато се разбунтува против съдбата и заяви твърдо, че си равна с мен. А впрочем, Джанет, всъщност ти ми направи предложение.

— Разбира се, аз. Но, моля ви, говорете по същността на въпроса, сър! Какво ще ми кажете относно мис Инграм?

— Е, аз се преструвах, че я ухажвам, за да те накарам да се влюбиш в мен тъй безумно, както аз се бях влюбил в теб. Знаех, че ревността в този случай ще бъде най-добрият ми съюзник.

— Чудесно! Сега виждам какъв сте егоист! Срамно, недостойно е да се постъпва така! Как не помислихте за чувствата на мис Инграм, сър!

— Нейните чувства се свеждат до едно — до гордостта. А гордостта трябва да бъде унизена. Ти ревнуваше ли, Джейн?

— Това не е толкова важно, мистър Рочестър. Не е необходимо да го знаете. Отговорете ми още веднъж съвсем искрено: уверен ли сте, че мис Инграм няма да страда от вашата лекомисленост? Че тя няма да се почувствува измамена и изоставена?

— В никакъв случай! Напротив, аз вече ти казах, че именно тя ме изостави: мисълта, че не съм достатъчно богат, изведнъж я накара да охладнее или по-точно угаси нейния плам.

— Имате странен, коварен ум, мистър Рочестър. Намирам, че принципите ви са малко ексцентрични.

— Никой не се е занимавал с моите принципи, Джейн, и може би те са малко неправилни поради недостатъчното внимание към тях.

— Не, кажете сериозно, мога ли да се наслаждавам на голямото щастие, което ме споходи, без да се страхувам, че някой друг ще изпитва горчивата болка, която самата аз изпитвах до неотдавна?

— Можеш, мое добро малко момиче. Няма на света друго същество, което да ме обича с такава чиста любов като тебе… Да, Джейн, душата ми е изпълнена с вяра в любовта ти, миросана е с тази вяра.

Притиснах устни до ръката му, която лежеше на рамото ми. Не можех да изразя колко го обичам; обичах го по-силно, отколкото изобщо може да се изрази с думи.

— Поискай още нещо — каза след малко той. — Приятно ми е, когато искаш, и аз се подчинявам.

И този път искането ми беше готово.

— Съобщете намеренията си на мисис Феърфакс, сър: тя ме видя снощи с вас в хола и остана смаяна. Обяснете й всичко, преди да я видя отново. Ще ме боли, ако тази добра женица си състави лошо мнение за мен.

— Върви в стаята си и си сложи шапката — отвърна мистър Рочестър. — Днес ще дойдеш с мен в Милкоут; докато се приготвиш, ще обясня всичко на старицата. Дали не си мисли, че заради любовта си ти си се отрекла от света и той изобщо не съществува за теб?

— Тя сигурно мисли, че съм забравила своето място и вашето положение, сър.

— Място, място! Твоето място е в моето сърце и скъпо ще си плати всеки, който посмее да те оскърби сега или в бъдеще. Върви!

Облякох се бързо. И когато чух, че мистър Рочестър излиза от стаята на мисис Феърфакс, забързах натам. Старицата току-що бе започнала да чете частта от светото писание, която си бе определила за тази сутрин. Пред нея бе разтворена Библията, а очилата й бяха сложени на книгата. Изглежда, тя бе забравила заниманието си, прекъснато от известието на мистър Рочестър. Погледът й, прикован в срещуположната страна, изразяваше учудването на една тиха душа, разтревожена от неочакваната вест. Като ме видя, тя стана, помъчи се да се усмихне и избъбри някакво поздравление. Но и усмивката, и поздравлението останаха недоизказани. Тя вдигна очилата си, затвори Библията и отдръпна креслото си от масата.

— Толкова съм учудена — започна тя, — че просто не зная какво да ви кажа, мис Еър. Наистина ли не сънувам? Понякога се случва да задряма, когато съм сама, и тогава виждам неща, които никога не съм виждала. Неведнъж в такива случаи ми се е присънвало, че скъпият ми съпруг, починал преди петнадесет години, влиза и сяда до мен и дори чувам как ме вика по име — Алис, така ме наричаше обикновено. А сега доверете ми, истина ли е, че мистър Рочестър ви е направил предложение? Не ми се смейте; стори ми се, че той беше тук преди пет минути и каза, че може би след месец ще станете негова жена.

— И на мен каза същото — отговорих аз.

— Каза ли? И вие му повярвахте? И вие се съгласихте?

— Да.

Тя смутено ме погледна.

— Никога не бих помислила такова нещо. Той е толкова горд. Всички Рочестъровци са били горди, а баща му освен това обичаше и парите. Нашият мистър Рочестър също минава за пресметлив. И въпреки това има намерение да се жени за вас?

— Така ми каза.

Мисис Феърфакс ме огледа. По очите й разбрах, че не намира в мен онзи чар, който би й помогнал да разреши загадката.

— Странно! — продължи тя. — Но, изглежда, е така, щом го казвате. Не зная само какво ще излезе от тази работа, трудно е да се каже. В такива случаи обикновено е желателно хората да бъдат равни по положение и състояние; при това между вас има двадесет години разлика. Той ви е почти като баща.

— Моля ви се, мисис Феърфакс! — възкликнах аз, обидена от тази нейна мисъл. — Какъв баща! Никой, който ни види заедно, не би помислил такова нещо! Мистър Рочестър изглежда двадесет и пет годишен и не само това — самият той се чувствува съвсем млад.

— И действително ли ще се ожени за вас по любов? — запита тя.

Бях толкова оскърбена от студенината и недоверието й, че в очите ми се появиха сълзи.

— Извинете, ако съм ви огорчила — продължи вдовицата, — но вие сте тъй млада и тъй малко познавате мъжете, че искам да ви предпазя. Една стара пословица гласи: „Не всичко, което блести, е злато“, тъй че се страхувам да не би моите и вашите очаквания да се окажат погрешни.

— Защо? Нима съм някакво страшилище? — попитах аз. — Нима е невъзможно мистър Рочестър да ме обикне искрено?

— Не. Вие изглеждате добре, а напоследък — още по-добре. Пък и мистър Рочестър има слабост към вас. Винаги съм забелязвала, че сте му нещо като любимка. Понякога много ме безпокоеше това негово явно предпочитание и понеже ви обичам, все се канех да ви предупредя, но ми бе неудобно дори да намекна за някаква опасност. Знаех, че такава мисъл ще ви порази, а може би и ще ви обиди. А вие се държахте толкова умно, толкова сдържано и тактично, че се надявах сама да се оправите. Не можете да си представите какво преживях снощи, когато ви търсех из цялата къща и никъде не можех да ви намеря, а и господаря го нямаше никъде, и когато след това ви видях в полунощ заедно.

— Е, сега това не е важно — прекъснах я аз нетърпеливо. — Достатъчно е, че всичко е в ред.

— Надявам се, че всичко ще бъде в ред докрай — каза тя. — Но повярвайте ми, трябва да бъдете много предпазлива. Гледайте да държите мистър Рочестър на разстояние, не се доверявайте нито на себе си, нито на него: хората с неговото положение обикновено не се женят за гувернантките си.

Бях вече много нервирана, когато за щастие дотича Адел.

— Вземете ме, вземете ме със себе си в Милкоут! — викаше тя. — Мистър Рочестър не иска, макар че в новата карета има много място. Помолете го, мадмоазел, да ми разреши да дойда с вас.

— Добре, Адел! — И аз излязох бързо с нея, радвайки се, че се отървавам от мрачната си наставница. Каретата беше готова и в този момент се приближаваше към входа; господарят ми се разхождаше пред къщата, а Пайлът го следваше по петите.

— Нали може и Адел да дойде с нас, сър?

— Казах й, че не може. Никакви деца! Ще дойдеш само ти.

— Разрешете й да дойде, мистър Рочестър, много ви моля. Така ще бъде по-хубаво.

— Нищо подобно. Тя само ще ни пречи.

Тонът и погледът му бяха много резки. Изведнъж усетих гнева на съмненията и неприятния хлад, който вееше от предупрежденията на мисис Феърфакс — печатът на мрачна несигурност легна върху надеждите ми. Мисълта, че имам власт над мистър Рочестър, почти се изпари.

Бях готова да му се подчиня машинално, без по-нататъшни възражения; но като ми помогна да се кача в каретата, той ме погледна.

— Какво има? — попита той. — Защо помръкна лицето ти? Наистина ли искаш детето да дойде с нас? Ще ти бъде ли неприятно, ако то остане тук?

— Много по-добре би било да го вземем, сър.

— Бягай тогава бързо за шапката си, като стрела! — викна мистър Рочестър на Адел.

Тя хукна с всичка сила.

— Всъщност една загубена сутрин не е кой знае какво — каза той, — щом като в най-скоро време ще бъдеш завинаги изцяло моя: ще мислиш само за мен, ще разговаряш само с мен и ще се движиш само с мен.

Когато Адел се качи в каретата, тя най-напред се хвърли да ме целува, изразявайки с това благодарността си за моето застъпничество, обаче веднага бе сложена в ъгъла от другата страна на мистър Рочестър. Тя само жално ме поглеждаше оттам — строгият й съсед я сковаваше; когато той беше в такова настроение, тя не смееше да му доверява впечатленията си, нито да се обръща към него с някакви въпроси.

— Нека Адел седне до мен — предложих аз, — може би ще ви пречи там, сър. От тази страна има достатъчно място.

Той ми я подаде, сякаш беше салонно кученце.

— Непременно ще я дам в училище — рече мистър Рочестър, но вече с усмивка.

Като чу това, Адел го попита без мадмоазел ли ще бъде там.

— Да — отговори той, — без мадмоазел. Смятам да отведа мадмоазел на луната, да намеря една пещера в някоя от белите долини сред вулканичните върхове и там мадмоазел ще живее с мен, само с мен.

— А какво ще яде? Вие ще я уморите от глад — забеляза Адел.

— Сутрин и вечер ще събирам за нея манна небесна. На луната хълмовете и долините са целите побелели от манна, Адел.

— Ами ако иска да се сгрее, къде ще намери огън?

— Огън има в огнедишащите планини; когато й стане студено, ще я отведа на някой връх и ще я сложа на крайчеца на кратера.

— О, колко ще й бъде зле там, съвсем неудобно! А кой ще й даде нови дрехи, когато скъса старите? Нали там няма къде да намери нови?

Мистър Рочестър се престори на смутен.

— Хм… — каза той — а какво би направила ти, Адел, в такъв случай? Хайде, напрегни мозъка си. Може би един бял или розов облак ще й подхожда за рокля. А от дъгата ще се отреже много хубав шарф.

— Тя така изглежда много по-добре — заяви Адел, като помисли известно време. — И после, сигурно ще й омръзне да живее на луната само с вас. Аз на нейно място за нищо на света няма да се съглася да отида там с вас.

— Но ето че тя се съгласи; обеща ми.

— А как ще отидете дотам? Нали няма път до луната, дотам може да се стигне само по въздуха; а нито вие, нито тя можете да летите.

— Виж тази поляна, Адел! — Бяхме напуснали Торнфийлд и бързо се носехме по гладкия път към Милкоут; прахът беше се слегнал след бурята, а ниските живи плетове и големите дървета от двете страни на пътя блестяха със зеленината си, освежени от нощния дъжд. — По тази поляна аз вървях късно една вечер, преди две седмици, тъкмо в този ден, когато ти ми помагаше на ливадата край овощната градина да косим сеното. Бях изморен от косенето и като седнах да си почина на стълбичките на оградата, извадих бележника и молива си и започнах да пиша за едно нещастие, което се бе случило с мен много отдавна, и за това как бих искал да настъпят за мен щастливи дни. Пишех много бързо, въпреки че дневната светлина гаснеше и едва виждах страниците, когато изведнъж на пътечката се показа някакво същество и се спря на две-три крачки от мен. Вдигнах поглед. То беше дребно, с ефирен воал на главата. Аз му кимнах да се приближи и то застана съвсем близо до мен. Нито аз, нито то произнесохме някаква дума, но ясно четяхме в очите си своите мисли и ето какво разбрах от нашия негласен разговор:

Това беше фея и идваше от страната на джуджетата, за да ми даде щастие. Каза, че трябвало да напусна с нея земята и да отидем в някое уединено място, например на луната — феята кимна към рога на месечината, който в този миг се подаде над хълма, на който е Хей. Тя ми разказа за сребърната долина и алабастровата пещера, където можем да се заселим. Отговорих й, че на драго сърце бих отишъл там, но й напомних, както стори ти сега, че нямам крила и не мога да литна към луната.

„О — отговори ми феята, — това няма значение! Ето ти един талисман, който ще премахне всички пречки — и тя ми даде красив златен пръстен. — Сложи го на ръката ми — рече тя, — на безименния пръст на лявата ми ръка, и ще бъда твоя, а ти — мой. Ще напуснем земята и ще си създадем на луната собствен рай.“ Тя отново кимна към луната. Този пръстен, Адел, е в джоба на брича ми под формата на суверен, но смятам скоро да го превърна пак в пръстен.

— Но какво общо има всичко това с мадмоазел? Какво ме интересува тази фея? Вие казахте, че ще вземете със себе си на луната мадмоазел!

— Тази фея е твоята мадмоазел — каза мистър Рочестър с тайнствен шепот.

При тези негови думи аз посъветвах момичето да не обръща внимание на такива шеги, в отговор на което то с присъщата си трезва мисъл на французойка заяви, че мистър Рочестър е цял лъжец и че нито за момент не е повярвало на приказката му за феята, тъй като феите не съществували. А дори да съществували, нито една от тях нямало да се яви на мистър Рочестър, да му подари пръстен и да иска да се пресели с него на луната.

Часът, който прекарахме в Милкоут, беше за мен малко тягостен. Мистър Рочестър ме склони да се отбием в един магазин за копринени тоалети. Накара ме да си избера пет-шест рокли. Никак не желаех това и го молех да отложи покупката за друг път, но той не се съгласяваше. Най-сетне, след енергични полугласни увещания, успях да намаля шестте рокли на две, но затова пък мистър Рочестър се закле, че сам ще ги избере. С тревога следях как се плъзгат очите му по разноцветните рокли. Накрая господарят ми се спря на една великолепна блестяща копринена рокля с цвят на аметист и на друга от чудесен розов атлаз. Аз отново започнах да му шепна, че е по-добре да ми купи още сега златна рокля и сребърна шапка, тъй като без друго никога няма да се реша да нося избраните от него тоалети. Той беше непреклонен, но след безкрайни уговорки го убедих да замени тези две рокли с една скромна от чер атлаз и една от бисерносива коприна. „Е, нека е тъй засега“ — каза той. Но все пак щял да ме нагизди като принцеса.

С облекчение излязох от магазина за копринени стоки, а после от един бижутериен магазин. Колкото повече неща ми купуваше той, толкова повече пламтяха бузите ми от досада и от някакво странно чувство на унижение. Когато отново седнахме в каретата и аз, трескава и изморена, се облегнах назад, спомних си нещо, което съвсем бях забравила поради случилите се напоследък неща, радостни и неприятни — за писмото на чичо си Джон Еър до мисис Рийд, в което той пишеше, че иска да ме осинови и да ме направи своя наследница. „Действително ще ми олекне, ако мога поне отчасти да бъда материално независима — мина ми през главата. — Не мога да търпя мистър Рочестър да ме облича като кукла; аз не съм Даная, та да сипят на главата ми златен дъжд. Веднага щом се върна в къщи, ще пиша в Мадейра на чичо Джон, че се каня да се омъжа и ще му съобщя за кого. Ако съм уверена, че един ден ще донеса на мистър Рочестър някаква зестра, по-леко ще понасям мисълта, че живея в момента с негови средства.“ Поуспокоена от това хрумване (което наистина осъществих още същия ден), реших отново да вдигна глава и да срещна очите на моя господар и любим, които настойчиво търсеха моите. Мистър Рочестър се усмихна и ми се стори, че така би се усмихнал само някой разнежил се в миг на блаженство султан, гледайки своята робиня, на която е поднесъл в дар злато и скъпоценни камъни. Стиснах до болка ръката му, която непрестанно търсеше моята, и я отблъснах.

— Не ме гледайте така — казах аз, — иначе ще се закълна, докато съм жива, да не нося нищо освен старите си училищни рокли. Ще отида да се венчая с памучната си виолетова рокля, а вие можете да си ушиете халат от бисерносивата рокля и безброй жилетки от черната.

Мистър Рочестър се засмя и потри ръце.

— О, нима моята фея не е чудесна! — възкликна той. — Нима не е оригинална и интересна! Не бих дал това малко английско момиче за харем одалиски с очи на газели и изящни форми.

Това екзотично сравнение още повече ме засегна.

— Нито за миг не съм имала намерение да ви служа за харем, сър, тъй че сравнението ви е неуместно. Ако това ви харесва — готово: вървете веднага на пазара в Истанбул и с парите, които се чудите как да похарчите тук, си купете колкото щете робини.

— А какво ще правиш, Джанет, докато аз се пазаря за толкова много красива плът и черни очи?

— Ще се подготвя, за да проповядвам свобода на поробените, в това число и на обитателките на вашия харем. Ще се вмъкна в него и ще вдигна бунт. Вие, пашата и деспотът, ще ни паднете в ръцете. И ще се съглася да ви пусна на свобода само при условие, че подпишете най-либералния манифест, издаден някога от тиранин.

— Ще разчитам на твоята милост, Джейн.

— Не се надявайте на милост от моя страна, мистър Рочестър, ако ще молите за нея с такъв поглед. Докато гледате по такъв начин, ще бъда уверена, че какъвто и манифест да издадете, притиснат от необходимостта, веднага след като ви освободим, ще нарушите условията му.

— Но какво искаш, Джейн? Страхувам се, че ще искаш от мен освен редовния църковен брак да сключа с тебе специално споразумение. Доколкото разбирам, ти ще поставиш особени условия. Какви са те?

— Искам само да запазя свободата на духа си, сър, и да не бъда под гнета на многобройни задължения. Помните ли какво ми казахте за Селин Варан, за брилянтите и коприните, които сте й подарявали? Не искам да бъда вашата английска Селин Варан. Ще си остана за вас гувернантката на Адел и по този начин ще си плащам храната и квартирата и ще ми остават тридесет лири годишно. С тази сума ще се обличам, а от вас не ще искам нищо освен…

— Освен какво?

— Уважение. И ако в замяна имате моето уважение, ще бъдем квит.

— Слушай, по своята ненадмината дързост и гордост ти нямаш равна на себе си — каза той. Ние вече наближавахме Торнфийлд. — Ще благоволиш ли да обядваш с мен днес? — продължи мистър Рочестър, когато минавахме през пътната врата.

— Не, благодаря, сър.

— А защо „не, благодаря“, ако мога да попитам?

— Никога не съм обядвала с вас, сър, и не виждам причина да променя този свой обичай, докато…

— Докато какво? Как обичаш да не се доизказваш?

— Докато поне не съм задължена да върша това.

— Да не мислиш, че съм людоед или вампир, та се страхуваш да се храниш заедно с мен?

— Съвсем не мисля така, сър. Но бих желала да прекарам месеца, който ми остава до сватбата, както досега.

— Ти още сега ще престанеш да вършиш робския труд на гувернантка!

— Моля за извинение, сър, но не ще престана. Ще върша и занапред тази работа. Не ще се явявам пред вас по цял ден, както досега. Вечер може да пращате да ме викат, когато пожелаете да ме видите, и аз ще идвам. Но не и през деня.

— Бих желал да изпуша една пура, Джейн, или да смръкна малко енфие, pour me donner une contenance^[2], както би казала Адел, а за нещастие у мен не са нито пурите ми, нито кутийката с енфие. Но чуй какво ще ти пошепна. Сега ти си на власт, малки тиранино, но скоро властта ще бъде моя и тогава ще те хвана и ще те вържа, казано фигуративно, ей с такава верига (той докосна верижката на часовника си)! Да, скъпа малка капризнице, и ще те нося в гърдите си, за да не те изгубя!

Той каза това, помагайки ми да сляза от каретата. Докато свали оттам Адел, аз влязох в къщи и забързах по стълбите към стаята си.

Вечерта както винаги мистър Рочестър ме извика при себе си. Тъй като не желаех да прекараме цялата вечер в интимни разговори, аз му бях намерила вече занимание. Спомних си неговия прекрасен глас и знаех, че като всички добри певци, той обича да пее. Аз нямах такава дарба и според строгата му преценка бях изобщо слаба в музикално отношение, но умеех да се наслаждавам, когато слушах добро изпълнение. Веднага щом настъпи романтичният здрач и простря навън синьото си звездно покривало, аз станах, вдигнах капака на пианото и настойчиво помолих мистър Рочестър да ми изпее нещо. Той каза, че съм капризна магьосница и че предпочитал да пее друг път. Но аз го уверих, че моментът е много подходящ.

— Харесва ли ти гласът ми? — попита той.

— Много.

Не ми се искаше да подхранвам суетата му на тази тема, но като изключение, изхождайки от собствените си съображения, бях готова да я полаская и поощря.

— Е, в такъв случай, Джейн, трябва да ми акомпанираш.

— Добре, сър. Ще се опитам.

И аз се опитах, но той още в самото начало ме смъкна от столчето, наричайки ме некадърна музикантка. Сетне, като ме отстрани безцеремонно — аз само това и търсех, — седна на моето място и започна да си акомпанира сам; той свиреше така хубаво, както и пееше. Наместих се в прозоречната ниша и загледах оттам тихите дървета и обвитите в мрак ливади, докато той пееше с кадифения си глас следната песен:

Кое сърце ще отрече

най-вярната любов?

Тя вечно в жилите тече

и ми отправя зов.

 

Че тя ми беше радостта,

без нея мъртъв бях.

Не идваше ли, и кръвта

изстиваше от страх.

 

И аз мечтаех във захлас

за оня час блажен,

тъй както ще обичам аз,

тъй да обичат мен.

 

Но помежду ни бездна зла

животът издълба

и легна тя като мъгла

пред нашата съдба.

 

И легна като черна нощ

в прокълнати гори.

Ненавист и враждебна мощ

душите обгори.

 

Между коварства и злини

аз бях неустрашим;

прокоби, пречки, съсипни

минавах несломим.

 

И като грейнала дъга

блестеше моят блян

пред мен в години на тъга,

от слънце осиян.

 

И досега блести сред мрак,

по-ярък от преди.

Какво, че се събират пак

несгоди и беди?

 

Аз няма да сломя чело,

макар да долети

тук всяко победено зло,

отново да мъсти;

 

макар бездушният закон

вериги да кове,

макар от всеки небосклон

омраза да зове.

 

Защото моята любов

е с мен, закле се тя

да следва моя път суров

дори и във смъртта.

 

Най-сетне дойде тоя час,

бленуван и блажен —

тъй както днес обичам аз,

така обичат мен!

Като свърши, мистър Рочестър стана, приближи се до мен и аз забелязах пламналото му лице, блестящия му соколов поглед, нежността и чувството, изписани на всяка негова черта. За момент се обърках, сетне се овладях. Не, не желаех нито идилични сцени, нито пламенни обяснения, а ме заплашваше и едното, и другото. Трябваше да намеря някакво средство за защита. Аз си наточих езика и когато той се приближи до мен, го попитах дръзко за коя всъщност ще се жени.

— Що за странен въпрос, скъпа Джейн? — попита той.

— Никак не е странен — отвърнах аз. — Смятам, че е съвсем естествен и навременен. Нали току-що пяхте, че бъдещата ви жена трябва да ви следва и в смъртта? Какво искате да кажете с тази чисто езическа идея? Нямам никакво намерение да умирам с вас, уверявам ви.

— О, единственото нещо, за което жадувам, за което моля, е да живееш, и то с мен. Смъртта не е за такива като теб.

— Нищо подобно! И аз ще умра като вас — когато дойде сетният ми час, но се готвя да чакам този час, а не да бързам към него.

— Джейн, прости ми това егоистично желание и ме целуни, за да се уверя, че си ми простила.

— Не. Извинете, но това няма да стане.

При тези мои думи той ме нарече „упорито човече“ и добави:

— Всяка друга жена би се стопила от щастие, ако чуеше, че в нейна чест се пеят такива куплети.

Уверих го, че по природа съм сурова и строга, че често ще ме намира в такова настроение и че изобщо възнамерявам да му покажа през този месец преди сватбата редица неприятни черти на характера си. Нека знае какъв избор е направил, докато още не е късно.

— Нямаш ли намерение да се успокоиш и да поговориш разумно?

— Да се успокоя — мога, но що се отнася до разумността, предполагам, че и в момента говоря разумно.

Мистър Рочестър негодуваше, мърмореше и се нервираше. „Много добре — мислех си аз, — гневи се и негодувай, колкото си искаш, но съм уверена, че по отношение на теб това е най-правилната линия на поведение; по-добра не би могла да съществува. Обичам те по-силно, отколкото бих могла да изразя това с думи, но не ще се оставя да потъна в бездната на чувствата; с иглата на разума ще държа и теб по-далеч от края на пропастта. Нещо повече — ще използувам острия й връх, за да поддържам между теб и мен разстоянието, което е необходимо за доброто и на двама ни.“

Лека-полека аз предизвиках у него силен гняв. Когато той най-после, разярен, отиде чак в другия край на стаята, аз станах и като казах както обикновено и с почтителен тон „желая ви лека нощ, сър“, тихичко се измъкнах през страничната врата и си отидох.

Така се държах с него през целия месец до сватбата и постигнах най-добри резултати. Наистина мистър Рочестър беше все сърдит и недоволен, но в последна сметка аз виждах, че това чудесно го развлича и че овчедушната покорност и глупавото чуруликане само биха подхранили деспотизма му, но не биха импонирали на трезвите му разбирания и здравия му разум и дори на вкуса му.

В присъствие на други хора бях както по-рано почтителна и скромна: друг начин на държане би бил неуместен. Само по време на нашите вечерни разговори започвах да го дразня и гневя. Щом станеше седем часът, господарят ми винаги пращаше да ме повикат. Но когато се появях пред него, той вече не ме посрещаше с такива нежни думи като „любов моя“ и „скъпа моя“, а в най-добрия случай ме наричаше „нахално същество“, „лукаво човече“, „присмехулка“, „опак човек“ и други такива епитети. Вместо нежни погледи сега получавах гримаси, вместо стискане на ръката — щипване, вместо целувка по бузата — силно дърпане на ухото. Тъкмо това исках: засега аз решително предпочитах тези грубовати признаци на внимание пред всякакви по-нежни. Видях, че мисис Феърфакс одобрява поведението ми; тя престана да се безпокои за мен; това затвърди у мен убеждението, че постъпвам правилно. Междувременно мистър Рочестър се кълнеше, че се гавря с него безчовечно, и се заканваше да ми отмъсти страшно за това мое поведение в най-скоро време. Аз само се подсмихвах скришом на заплахите му. „Сега зная как да те държа в границите на благоразумието — мислех си аз — и не се съмнявам, че ще мога да върша това и за в бъдеще, а пък ако едно от средствата загуби сила, ще измисля друго.“

И все пак задачата ми не беше лека: много често ми се искаше да бъда с него нежна и да не го дразня. Бъдещият ми съпруг ставаше за мене мой мир и дори нещо повече — едва ли не жажда за райско блаженство. Той стоеше между мен и религията ми като облак, който закрива слънцето за човека. През тези дни аз не търсех създателя, защото бях превърнала неговото създание в кумир.