Шарлот Бронте
Джейн Еър (15)

Петнадесета глава

И наистина мистър Рочестър ми обясни по-късно всичко. Един следобед случайно го срещнахме с Адел в парка; докато тя играеше шътълкок^[1] и се забавляваше с Пайлът, той ми предложи да се разходим по дългата букова алея, откъдето можехме да наблюдаваме детето.

Тогава мистър Рочестър ми каза, че Адел е дъщеря на френската балерина Селин Варан, към която някога изпитвал, както той се изрази, grande passion^[2]. На тези чувства Селин отговаряла с още по-голям плам. Той смятал, че тя го обожава, въпреки че не бил хубав. Вярвал, че тя предпочита неговата taille d’athlète^[3] пред изяществото на Аполон Белведерски.

— И знаете ли, мис Еър, бях толкова поласкан, задето тази галска силфида^[4] предпочита британския си гном^[5], че я настаних в богат дом, дадох й много слуги, карета, подарявах й кашмири^[6], брилянти, дантели… С една дума, тръгнах към разорението си по общоизвестния път, както всеки безумно влюбен. Явно не бях толкова оригинален, че да намеря нов път към позора и разорението и вървях по утъпканата следа, като се мъчех упорито да не се отклонявам от нея нито педя. И ме постигна, каквото заслужавах — съдбата на всички безумно влюбени. Една вечер, когато Селин не ме очакваше, отидох да я потърся, но тя бе излязла. Вечерта бе топла и изморен от скитане по улиците на Париж, аз се настаних в будоара й, щастлив, че дишам въздуха, осветен с аромата на доскорошното й присъствие. Впрочем аз преувеличавам; никога не ми се е струвало, че Селин лъха на свята добродетел: това бе по-скоро приятна миризма на парфюм, мирис на мускус и амбра, но съвсем не лъх на святост. Вече бях започнал да се задушавам от силния дъх на оранжерийни цветя и ароматични есенции, когато ми дойде на ума да изляза на балкона. Навън грееше луна, светеха и газените фенери; вечерта бе много тиха и ведра. На балкона имаше две-три кресла; седнах и извадих една пура… и сега ще запаля, ако разрешите.

Последва пауза, през която мистър Рочестър извади и запали една пура; като всмукна и изпусна струя ароматен дим в студения, лишен от слънчеви лъчи въздух, той продължи:

— По онова време, мис Еър, аз обичах да ям и бонбони. И ето че седях, хрупайки шоколадови бонбони — простете за грубия израз, — пушех пурата си и разглеждах екипажите, които се носеха по модерните улици към операта — тя бе наблизо. Изведнъж се появи една елегантна затворена карета, теглена от два великолепни английски коня; тя ясно се виждаше на фона на светлата градска нощ — в нея познах колата, която бях подарил на Селин. Моята любима се връщаше; разбира се, от нетърпение сърцето ми се заблъска лудо о железния парапет, на който се бях облегнал. Както бях предположил, каретата спря пред входа и моята любов (най-подходящият епитет за оперна звезда) слезе от нея. Макар Селин да беше с наметало — ненужна вещ в такава топла юнска вечер, — аз веднага я познах по малкото краче, което се подаде под роклята, когато тя скочи от стъпалото на каретата. Като се наведох от балкона, бях вече готов да прошепна mon ange^[7], разбира се, тъй тихо, че да го чуе само възлюблената ми, когато след нея от каретата скочи още една личност. Тя беше също с наметало, но когато стъпи на паважа, звъннаха шпори и под високия сводест вход на къщата се пъхна една мъжка шапка.

Някога не сте ли изпитвали ревност, мис Еър? Разбира се, не; излишно е да ви питам, тъй като за вас и любовта е непозната. Тепърва ще има да изпитате и двете чувства; душата ви спи и още не е даден тласъкът, който ще я пробуди. Вие смятате, че целият живот тече така спокойно, както реката на вашата младост. Плувате със слепи очи и глухи уши и нито забелязвате щръкналите сред течението скали, нито чувате как се разбиват и кипят около тях вълните. Но запомнете от мен: ще дойде ден, когато ще се озовете пред тясна скалиста клисура, където реката на живота се превръща в кипящ водовъртеж, който гърми и се пени; тогава вие или ще се ударите в острите скали и ще станете на парчета, или ще ви подхване някоя спасителна вълна и ще ви отнесе сред по-спокойни води, както се случи сега с мене. Харесва ми този ден: това стоманеносиво небе, тази сурова, притихнала в студа природа.

Харесва ми Торнфийлд, неговата старинност, уединение, старите дървета с гарванови гнезда и глоговете, сивата фасада и редиците тъмни прозорци, отразяващи металния небосвод; и все пак тъй дълго презирах дори мисълта за него и го отбягвах, сякаш беше поразен от чума. О, как го презирам и сега…

Той стисна зъби и замълча, после се спря и удари с крак по замръзналата земя. Изглежда, беше го обзела някаква неприятна нему мисъл и така здраво го държеше в плен, че той не можеше да се помръдне от мястото си.

Когато мистър Рочестър се спря, бяхме излезли на главната алея. Пред нас се възправяше домът му. Вдигнал очи към бойниците, той им хвърли такъв поглед, какъвто никога не съм виждала у него нито преди, нито след това. В тези големи очи под черните вежди се бяха насъбрали болка, срам, гняв, раздразнение, отвращение и омраза, които сякаш за миг се вкопчиха в отчаяна борба помежду си. И битката щеше да бъде жестока, ако не се бе появило и възтържествувало друго чувство: нещо грубо и дръзко, упорито и решително; то укроти порива му и скова чертите на лицето му. Той продължи:

— Докато мълчах, мис Еър, спорих със съдбата си. Тя стоеше ей там, до онзи бук — вещица като онези, които се явили на Макбет край Форес.

„Обичаш ли Торнфийлд“ — каза тя, вдигайки показалец, и сетне написа във въздуха с разкривени огнени букви паметни слова, които се проточиха по цялата фасада на къщата между долните и горните прозорци: „Обичай го, ако можеш! Обичай го, ако смееш!“

„Ще го обичам! — отвърнах аз. — Смея да го обичам!“ И ще сдържа думите си — добави мистър Рочестър мрачно, — ще счупя преградите по пътя към щастието, към доброто — да, към доброто! Искам да стана по-добър, отколкото бях, отколкото съм; и както Левиатан е чупил копия, пики и брони, така и аз ще помета пред себе си като сламки всички препятствия, които другите смятат за железни прегради.

В този момент до него дотича Адел със своя шътълкок.

— Махай се! — викна той грубо. — Стой настрана, дете, или върви при Софи!

След това ние продължихме разходката си мълчаливо и аз реших да му напомня за темата, от която той така внезапно се бе отклонил.

— И какво, напуснахте ли балкона, сър, когато мадмоазел Варан влезе в стаята? — попитах аз.

Бях почти сигурна, че в отговор на неуместния ми въпрос той ще реагира рязко, но господарят ми, напротив, се отърси от мрачните си мисли, обърна се към мен и лицето му се проясни.

— О, аз забравих за Селин. Е, трябва да продължа. Когато видях моята фея с кавалер, стори ми се, че чувам съскане и зелената змия на ревността, свила се на кълбо на обляния от лунна светлина балкон, надигна глава, плъзна се под жилетката ми, в миг разкъса гърдите ми и се вмъкна в сърцето ми. Колко чудно! — възкликна той, отклонявайки се отново от разказа си. — Колко чудно, че доверявам на вас всичко това, млада госпожице; чудно е и че ме слушате спокойно, сякаш е най-обикновеното нещо на света някой мъж като мен да разказва своите приключения с любовниците си от операта на едно странно, неопитно момиче като вас. Но втората чудноватост обяснява първата; както ви казах преди, вие с вашата сериозност, разумност и такт сте създадена само за пазителка на чужди тайни. Освен това зная с каква чиста душа общувам: зная, че тя не се поддава на зараза — вие имате особена, единствена по рода си душа. За щастие аз не се готвя да я оскверня, но дори да имах такова намерение, едва ли бих успял. Колкото повече общуваме, толкова по-добре; защото аз не мога да ви погубя, но вие можете да ме ободрите.

След това отстъпление мистър Рочестър продължи:

— Останах на балкона. „Те без съмнение ще влязат в будоара й — реших аз, — трябва да им устроя клопка.“ Като пъхнах ръка през отворената врата, дръпнах завесата, оставяйки само една пролука, през която да мога да гледам. После притворих вратата, но така, че да мога да слушам шепота на любовната двойка, и се върнах тихо пак в своето кресло. В този момент те влязоха. Скочих бързо и долепих око до пролуката. Прислужницата на Селин влезе, запали лампата, сложи я на масата и излезе. Сега аз ги виждах съвсем ясно. Те си свалиха наметалата: ето Варан, блеснала с атлаза и скъпоценностите си — подарени, разбира се, от мене, — и кавалера й — млад човек с офицерска униформа. Това бе един виконт — разпуснат, глупав и порочен младеж, когото бях срещал от време на време в обществото и когото никога не бях помислял да намразя, тъй като прекалено много го презирах. Щом го познах, змията на ревността изгуби зъбите си, защото в същия миг любовта ми към Селин започна да гасне. Не си струваше да се разправям заради жена, която може да ме мами с такива съперници; тя заслужаваше само презрение — наистина по-слабо от онова, което заслужавах аз, измаменият от нея.

Те почнаха да разговарят и като ги слушах, любовта ми се изпари напълно. Разговорът им беше несериозен, користен, бездушен и глупав — разговор, който по-скоро би отегчил, отколкото разгневил слушателя. На масата лежеше една моя визитна картичка; това им послужи за повод да заговорят за мен. Нито един от тях не бе достатъчно способен и остроумен, за да ме засегне чувствително; те ме ругаеха с цялата еснафска грубост, която притежаваха, особено Селин; тя съвсем ехидно се подиграваше с недостатъците ми — „уродливостта ми“, както се изрази тя, — макар обикновено да ме наричаше с пламенен възторг свой „beauté mâle“^[8]. В това отношение Селин бе пълна ваша противоположност: нали когато се видяхме за втори път, вие ми заявихте съвсем направо, че никак не съм красив. Веднага ме порази този контраст и…

Тук Адел отново дотича при нас.

— Мосьо, Джон току-що каза, че е пристигнал пълномощникът ви и иска да ви види.

— А, в такъв случай ще бъда кратък. Като отворих вратата, аз влязох и се изправих пред тях. Казах, че освобождавам Селин от покровителството си, уведомих я, че трябва да напусне жилището, дадох й кесия с пари за най-належащите й нужди и без да обръщам внимание на писъците й, истерията, молбите, протестите и хлипанията, уговорих се с виконта да се срещнем в Булонския лес. На другия ден сутринта имах удоволствието да се дуелирам с него. Засегнах го в слабата, безкръвна ръка, тънка като крилце на болно пиле, и мислех, че съм сложил край на цялата тази история. Обаче за нещастие преди половин година Варан ми подари това момиченце — което според нея било моя дъщеря; може би това е така, макар да не виждам на чертите му печата на моята мрачност. Пайлът повече прилича на мен, отколкото то. Няколко години след като скъсах с Варан, тя изоставила детето и забягнала в Италия с някакъв музикант или певец. Аз отказах да призная на Адел каквото и да било право на издръжка, не го признавам и сега, тъй като не съм неин баща. Но като чух, че детето е без всякакви средства, извлякох бедното същество от тинята и калта на Париж и го доведох тук, за да расте в имението ми, на здрава английска почва. А мисис Феърфакс намери вас, за да го възпитавате. Но сега, когато знаете, че момиченцето е незаконна дъщеря на една френска балерина, може би ще гледате другояче на задачата си и на своята възпитаничка. Може би ще се явите някой ден при мен, за да ми съобщите, че сте си намерили друго място, че трябва да си търся нова гувернантка и прочие. Така ли?

— Не. Адел не е виновна нито за греховете на майка си, нито за вашите. Аз се привързах към нея, а сега, когато зная, че тя в известен смисъл е сираче — майка й я изоставила, а вие, сър, се отказвате от нея, — привързаността ми към това дете ще стане още по-голяма. Нима бих могла да предпочета някое глезено хлапе от богато семейство, което ще мрази своята гувернантка, пред малкото самотно сираче, което се отнася към мен като към приятелка?

— Ах, ето как гледате на това! Е, време е да вървя в къщи; и вие също, вече се стъмва.

Но аз останах още няколко минути с Адел и Пайлът, потичах с нея и изиграхме една игра шътълкок. Когато се прибрахме, свалих шапката и палтото й, взех я на колене и я държах така цял час, като й разреших да бъбри колкото си иска: дори не я упреквах за маниерниченето и леките капризи, към които беше склонна, когато чувствуваше, че й обръщат внимание, и които издаваха лекомислената й природа, вероятно унаследена от майка й и неприсъща на една англичанка. Но Адел имаше и достойнства и аз бях склонна да надценя всичко добро у нея. Търсех в чертите й някаква прилика с мистър Рочестър, но напразно: нито чертите, нито изражението й напомняха за него. Беше ми жал: ако би могло да се установи такова сходство, той би й отделял по-голямо внимание.

Чак вечерта, когато се оттеглих в стаята си, аз можах да анализирам подробно всичко, което ми бе разказал мистър Рочестър. Както бе отбелязал и той, тази история беше съвсем обикновена. Увлечение на богат англичанин по френска танцьорка и измяна от нейна страна — едно наистина често явление в обществото. Но имаше и нещо съвсем странно в дълбокото вълнение, обзело изведнъж моя господар, когато се опита да изрази сегашното си задоволство, появилата се отново в душата му радост, че живее в старото имение и неговите околности. С учудване размишлявах над случилото се, но съзнавайки, че съм безсилна да го разреша в дадения момент, аз постепенно се отвлякох от него и се замислих за държането на господаря към самата мен. Струваше ми се, че доверието, което той реши да ми окаже, е благодарност за моето благоразумие и аз го приех като такова. От няколко седмици той бе започнал да се отнася към мен по-добре, отколкото в началото. Аз чувствувах, че вече не му преча; той не ме поздравяваше с ледено високомерие при случайните ни срещи и, изглежда, те му бяха приятни. Винаги намираше за мене ласкава дума, а понякога и усмивка. Ако ме поканеше при себе си, приемаше ме сърдечно и аз чувствувах, че действително съм в състояние да го развличам и че тези вечерни разговори са толкова приятни за него, колкото полезни за мен.

Аз всъщност говорех сравнително малко, но пък го слушах с наслада. Той беше общителна натура; обичаше да разкрива пред своята непознаваща света слушателка картини, отразяващи живота и нравите (имам пред вид не картини, които изобразяват развратен живот или лоши нрави, а такива, които ме отнасяха в друг, по-широк свят, който ме радваше със своята странна неизвестност); аз с жив интерес приемах от него новото, представях си картините, които той ми рисуваше, и мислено го следвах в непознатите сфери на живота, разкривани от него; той никога не ме смути или изненада с какъвто и да било порочен намек.

Непринудеността, с която се държеше мистър Рочестър, премахна моята неприятна и за самата мен сдържаност; приятелската откровеност, коректна и сърдечна, с която той се отнасяше към мен, ме приближи до него. Понякога той ми се струваше по-скоро роднина, отколкото господар. От време на време мистър Рочестър пак държеше заповеднически тон, но аз не му забелязвах: знаех, че такъв му е характерът. Бях толкова щастлива, толкова доволна от новото в живота ми, щото престанах да тъгувам за това, че нямам близки: тънкият полумесец на моята съдба започна да расте; празните страници в книгата на живота ми се запълваха; здравето ми укрепна, позакръглих се, станах и по-силна.

Смятах ли и сега, че мистър Рочестър е грозен? Не, читателю: чувството на благодарност и много други впечатления — все приятни и хубави — правеха лицето му най-желаното за мен; присъствието му в стаята ме стопляше повече и от най-буйния огън. И все пак не бях забравила неговите недостатъци, а и не можех да ги забравя, защото той твърде често ги проявяваше пред мен. Беше горд, насмешлив, рязък с всички, които стояха по-долу от него. Дълбоко в душата си аз знаех, че голямата му доброта към мен не му пречи да бъде несправедлив и прекалено строг към много други. Настроението му съвсем без причина се разваляше; неведнъж, когато изпращаше да ме повикат да му чета, го намирах сам в библиотеката, свел глава над скръстените си ръце, и когато вдигаше поглед към мен, на лицето му виждах мрачно, почти злобно изражение. Но аз вярвах, че лошото настроение, грубостта и миналите му нравствени прегрешения (казвам миналите, тъй като в това отношение той сега, изглежда, се бе поправил) бяха резултат от суровите изпитания на съдбата. Вярвах, че по природа той е човек с по-добри наклонности, по-възвишени принципи и много по-чисти стремежи от онези, развивали се в него по силата на обстоятелствата, наложени от възпитанието или поощрени от съдбата. Бях убедена в прекрасните му заложби, макар те в момента да ми се струваха притъпени и неразвити. Не мога да отрека, че се измъчвах заради неговата мъка, каквато и да бе тя, и бих дала много, за да я облекча.

Въпреки че угасих свещта и си легнах, не можах да заспя, спомняйки си погледа му, когато се спря сред алеята и каза, че му се явила неговата съдба и го подтикнала да дръзне да бъде щастлив в Торнфийлд.

„А защо да не бъде? — питах се аз. — С какво го отблъсква домът му? Скоро ли пак ще замине? Мисис Феърфакс казваше, че рядко се задържал в имението повече от две седмици, а ето че живее тук вече два месеца. Ако наистина замине, ще ми бъде много мъчно. Може би няма да бъде тук през пролетта, лятото и есента. Колко нерадостни ще бъдат за мен слънчевите лъчи и хубавите дни!“

Не зная дали бях заспала след тези размишления, или не, но във всеки случай изведнъж се стреснах от някакво глухо бърборене, странно и зловещо, което идваше, ако се не лъжа, от стаята точно над моята. Съжалих, че бях загасила свещта; нощта беше непрогледна, а душата ми — потисната. Надигнах се, приседнах в леглото и се ослушах. Всичко тънеше в тишина.

Опитах се отново да заспя, но сърцето ми биеше тревожно: душевното ми спокойствие бе нарушено. Далеч долу, в хола, часовникът удари два. В този миг ми се стори, че някой докосна вратата ми — сякаш нечии пръсти се плъзнаха по нея, опипвайки пътя по тъмния коридор. Попитах: „Кой е там!“ Не последва отговор. От страх ме побиха тръпки. Ала изведнъж ми дойде на ума, че това може да е Пайлът: когато забравяха да затворят кухненската врата, той често се добираше до вратата на мистър Рочестър и лягаше на прага й. Много сутрини аз го бях виждала там. Тази мисъл малко ме окуражи и си легнах. Тишината успокоява нервите и тъй като в цялата къща сега цареше дълбоко мълчание, аз започнах да се унасям в дрямка. Но тази нощ не ми бе съдено да спя. Едва сънят се приближи до възглавницата ми и побягна ужасен, изплашен от нещо смразяващо сърцето.

Разнесе се сатанински смях — тих, сподавен и глух. Той сякаш прозвуча край самата врата на моята стая. Горният край на леглото ми беше близо до вратата и отначало ми се стори, че този, който се смееше, е до самото легло или дори върху възглавницата ми; станах, огледах се, обаче нищо не видях. Но ето че зловещите звуци се повториха и аз разбрах, че те идват откъм коридора. Първата ми мисъл бе да скоча и да сложа резето на вратата, втората — да извикам пак: „Кой е там?“

Нещо забълболи и простена. След малко чух стъпки по коридора към стълбите за третия етаж: скоро бе направена вратата, която ги отделяше от коридора; чух как тя се отвори и затвори, после всичко стихна.

„Дали това бе Грейс Пул? Нима тя наистина е завладяна от зъл дух?“ — питах се аз. Не бях в състояние да остана повече сама и реших да отида при мисис Феърфакс. Бързо нахлузих роклята си, наметнах един шал, дръпнах резето и с трепереща ръка отворих вратата. В коридора, точно пред моята стая, гореше свещ; тя беше сложена на пътеката, която покриваше пода. Това обстоятелство ме порази. Но още повече се учудих, когато забелязах, че въздухът е замъглен, сякаш бе изпълнен с дим. А когато се огледах наоколо, мъчейки се да разбера откъде иде тази синкава мъгла, усетих силна миризма на изгоряло.

Нещо изскърца — някъде се открехна врата; Това беше вратата на мистър Рочестър и димът заизлиза оттам на кълба. Вече не мислех нито за мисис Феърфакс, нито за Грейс Пул и за тайнствения смях: за миг се озовах в стаята на моя господар. Около леглото се издигаха огнени езици; завесите вече горяха, а сред огъня и дима мистър Рочестър лежеше неподвижно, потънал в дълбок сън.

— Събудете се! Събудете се! — викнах аз.

Раздрусах го, но той само промърмори нещо и се обърна на другата страна: димът го бе упоил. Не биваше да губя нито минута — вече се запалваха чаршафите. Спуснах се към легена и каната. За щастие те бяха големи и пълни с вода. Грабнах ги, излях водата върху леглото и спящия, завтекох се в стаята си, донесох своята кана с вода, излях и нея върху леглото и с божия помощ успях да угася огъня.

Съскането на гаснещите пламъци и шумът от счупването на каната, която запокитих, след като я бях изляла, и най-вече студеният душ, с който окъпах здравата мистър Рочестър, му помогнаха най-после да дойде в съзнание. Макар в стаята да бе тъмно, разбрах, че той се е събудил, тъй като го чух да сипе някакви ругатни, недоумявайки защо лежи сред локва вода.

— Какво е това, наводнение ли? — извика мистър Рочестър.

— Не, сър — отговорих аз. — Но тук имаше пожар. Ставайте, моля ви, цял сте във вода; сега ще донеса свещ.

— В името на всички зли духове в християнския свят, кажете, вие ли сте това, Джейн Еър? — попита той. — Какво направихте с мен, магьоснице? Кой е тук в стаята освен вас? Решихте да ме удавите ли?

— Ще ви донеса свещ, сър. И за бога, ставайте. Някой е замислил нещо страшно; не ще може още сега да откриете кой е той и какво точно е замислял.

— Ето че вече съм на крак! Донесете ми веднага свещ, но не по-рано от две-три минути, докато облека нещо сухо, стига да намеря… Да, ето халата ми. А сега бягайте!

Завтекох се и донесох свещта, която все още стоеше в коридора. Той я пое от мен, вдигна я и огледа леглото, цялото почерняло и обгоряло, мокрите чаршафи и потъналия във вода килим.

— Какво значи това, кой го направи? — запита той.

Разказах му накратко всичко, което ми бе известно: за странния смях, който бях чула в коридора, за стъпките към стълбата за третия етаж, за дима, за миризмата на изгоряло, довела ме до неговата стая, за пожара в стаята и потушаването му с водата, която ми беше подръка.

Мистър Рочестър слушаше намръщено: докато говорех, лицето му изразяваше повече загриженост, отколкото учудване. Когато млъкнах, той не заговори веднага.

— Да извикам ли мисис Феърфакс? — попитах аз.

— Мисис Феърфакс? Не. За какъв дявол ще я викате? Какво може да направи тя? Нека си спи спокойно.

— Тогава ще доведа Лия и ще събудя Джон и жена му.

— В никакъв случай! Седете си мирно. Имате ли шал? Ако ви е студено, можете да вземете онова мое наметало. Наметнете го и седнете там в креслото; така, аз ще ви загърна. А сега вдигнете краката си на столчето, за да не ги намокрите. Ще ви оставя за няколко минути; ще взема и свещта. Стойте тук, докато се върна, и не вдигайте никакъв шум. Трябва да се кача на третия етаж. Помнете: не мърдайте и не викайте никого.

Мистър Рочестър излезе — светлината на свещта се отдалечаваше. Той мина много тихо по коридора, отвори почти безшумно вратата към стълбите, затвори я след себе си и последният лъч изчезна. Останах в пълна тъмнина. Ослушвах се да доловя някакъв шум, но не чух нищо. Мина доста време. Умората все повече ме налягаше. Беше ми студено въпреки наметалото, а и не намирах никакъв смисъл да стоя тук, щом не биваше да будя другите. Тъкмо се канех да наруша поръката на мистър Рочестър, рискувайки да предизвикам гнева му, когато на стената на коридора отново се появи слаб отблясък и чух стъпки на боси крака по пътеката. „Дано това е той — рекох си аз, — а не някой друг.“

Мистър Рочестър се върна блед и много мрачен.

— Всичко ми е ясно — каза той, оставяйки свещта на умивалника; — както предполагах, така и излезе.

— Какво именно, сър?

Отговор не последва; мистър Рочестър стоеше, скръстил ръце, с поглед, прикован в пода. След няколко минути той попита със съвсем странен тон:

— Казахте, че сте видели нещо, когато сте отворили вратата на стаята си, така ли беше?

— Не, сър, само една свещ на пода.

— Но сте чули някакъв странен смях. Вие и друг път сте чували такъв смях или нещо подобно, нали?

— Да, сър; вие имате тук една жена, която се занимава с шиене — казва се Грейс Пул, — тя се смее така. Странна особа!

— Съвсем вярно, Грейс Пул — вие отгатнахте. Тя, както казвате, е странна, много странна. За всичко това ще си помисля. Но все пак съм доволен, че вие сте единственият човек освен мен, който знае всичките подробности на това произшествие. Вие не сте бъбрива: не казвайте нищо за това. Аз ще обясня тази работа — той посочи леглото. — А сега си вървете в своята стая. Ще прекарам прекрасно останалата част от нощта на дивана в библиотеката. Сега е към четири. След два часа слугите ще бъдат на крак.

— В такъв случай лека нощ, сър — рекох аз и се приготвих да си вървя.

Мистър Рочестър изглеждаше учуден, което беше много нелогично — нали сам той току-що ми бе казал да си вървя.

— Какво! — възкликна той. — Вече си отивате, и то така?

— Но нали вие сам казахте, сър.

— Обаче не и така изведнъж, без нито една съчувствена и приветлива дума… във всеки случай не така рязко и сухо… Та вие ми спасихте живота — изтръгнахте ме от ноктите на една мъчителна и ужасна смърт, — а сега ме отминавате, сякаш сме съвсем чужди хора? Дайте поне да си стиснем ръце.

Той ми протегна ръката си, а аз му подадох моята. Той я пое първо с една ръка, сетне с двете.

— Вие ми спасихте живота; приятно ми е, че тъкмо на вас съм толкова много задължен. Не ще кажа нищо повече. Не бих могъл да понасям човек, комуто би трябвало да съм задължен по такъв начин. Но вие сте друга и вашите благородни постъпки не са бреме за мен, Джейн.

Мистър Рочестър млъкна и ме погледна. Някакви думи затрептяха на устните му, но той не ги изрази гласно.

— Още веднъж лека нощ, сър! Не може и дума да става за някакъв дълг, благородна постъпка, бреме или задължение.

— Знаех — продължи мистър Рочестър, — че един ден ще ми направите някаква добрина — прочетох това във вашите очи, когато ви видях за пръв път: изражението им и усмивката им неслучайно (той отново замълча)… неслучайно — продължи той бързо — озариха с възторг най-скритите гънки на сърцето ми, без да заслужавам това. Чували ли сте нещо за естествен афинитет? Казват, че имало добри гении и мисля, че и в най-невероятното твърдение има зрънце истина. Скъпа моя спасителко, лека нощ!

Гласът му беше изпълнен със странна сила, погледът му — със странен пламък.

— Радвам се, че бях будна — рекох аз, готвейки се да си тръгна.

— Как, наистина ли си отивате?

— Студено ми е, сър.

— Студено? Да, вие стоите в локва! Тогава си вървете, Джейн, вървете си! — Но той все още държеше ръката ми и аз не можех да я освободя. За да ме пусне, си послужих с малка хитрост.

— Струва ми се, че чувам стъпките на мисис Феърфакс.

— Е, да се разделим.

Мистър Рочестър отпусна ръката ми и аз си излязох.

Легнах си отново, но никак не мислех да спя. Чак до утрото се носих по бурно и радостно море, където вълните на тревогата се смесваха с вълните на радостта. В някои моменти ми се струваше, че виждам на края на кипящите води някакъв бряг, примамлив като оазис; от време на време ободряващ вятър, раздвижен от надеждата, победоносно носеше духа ми към този бряг; но аз не можех да го достигна дори мислено, тъй като откъм сушата духаше насрещен бриз и все ме връщаше назад. Здравият разум противодействуваше на бълнуването, разсъдъкът охлаждаше страстните пориви. Твърде развълнувана, за да мисля за почивка, аз станах веднага щом се зазори.