У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл Гиър
Вълчият талисман (8)

8.

— Прочисти съзнанието си — каза Пеещите камъни на Бяла пепел. — Вслушай се в несъществуващия глас.

Очите на Човека с летяща душа се изпълваха със спокойствие, докато я наблюдаваше. Двамата седяха с кръстосани крака на неравните камъни, осеяли върха на високия хребет. Старецът сякаш се бе слял със скалите. Връхната му дреха от кожа на планинска овца имаше същия жълтеникавокафяв цвят като камъните наоколо. Една плосковърха шапка от боброва кожа покриваше сребристата му коса.

Бяла пепел се замисли съсредоточено върху тихите думи на стареца и се намръщи.

— Не разбирам. Как можеш да се вслушаш в нещо, което не съществува?

— А, точно това е ключът към Силата. — Той посочи със съсухрена ръка към обширните простори на Ветровитата долина. — Светът съществува ли?

— Разбира се. — Следобедният ветрец подухваше в сплетената и коса, развявайки лъскавите и черни плитки насам-натам. Задните и части бяха почнали да я болят от седенето върху брулените от ветровете скали. Тук-там кехлибарено-жълти треви се полюшваха от лекия ветрец. Флоксът бе разтворил бели и светложълти цветове, изпълвайки ноздрите и с уханието си. Звездното колело лежеше от дясната и страна; застрашителното туловище на Тревистите планини се издигаше откъм лявото и рамо. На юг пред нея вълнистата повърхност на Ветровитата долина бе изпъстрена с трептящо зелено, бяло и жълтеникавокафяво. Пухкавите облаци се носеха като острови в безбрежния небесен океан.

— Затвори очи — нареди и Пеещите камъни. — Дръж ги затворени. Сега съществува ли светът?

— Да. Трябва само да отворя очи и всичко ще си бъде точно както го знам.

— В това ти е проблемът. Ти си заслепена от зрението си. Чувствата ти те правят безчувствена. Слухът ти те прави глуха. Всичко около теб е само една илюзия. Това, което виждаш, е само онова, което ти показват очите, ушите, носът, устата и плътта ти. Сетивата ти те отделят от Върховното цяло. Съществото, което представлява Бяла пепел, е една лъжа. Само ако се освободиш от всичко, което представляваш, ще станеш онова, което не си.

Тя кимна, опитвайки се да проумее думите му и да им се подчини, но не успя.

— Пеещи камъни, много лесно е да кажеш всичко това. Но пикочният ми мехур продължава да е пълен, а задникът ми изтръпна върху тази скала.

Пеещите камъни се усмихна.

— Поне се вслушай в това, което казвам, и се опитай да го постигнеш. Върви… облекчи телесните си нужди. Спомням си, че и на мен ми беше трудно отначало. Съновидението ми показа част от пътя към Върховното цяло. Трябваха ми години, за да открия втората част.

Тя се надигна и направи една крачка, олюлявайки се на изтръпналите си крака.

— Не те разбирам. Ти притежаваш Силата. Знаеш как можеш да се докоснеш до Върховното цяло. Защо съм ти нужна аз тогава?

Той зарея поглед към долината.

— Защото вече съм стар. Двамата с Тиха вода трябва да се изправите пред предизвикателство, което малко Съногадатели са преодолели: трябва да Сънувате и в същото време да живеете между хората.

— Спри за малко. Сега ще се върна и ще поговорим повече за това.

Тя се намръщи, усещайки болезнените иглички от възвръщащото се кръвообращение в схванатите и крака. „Всичко, което ми се случва, става заради мен. Пелинов дух ме открадна от лагера Трите устия. Бягащ като вятъра си отиде. Кланът Бяла глина бе изтребен. Храбър мъж нападна племето на вълка. Тиха вода дойде да ме спаси. Аз го отведох при Вълчия Талисман.“ — Завладя я безпокойство. Дори тук, на върха на хребета, присъствието на Вълчия Талисман в душата и бе осезаемо.

След като се облекчи, тя се върна и седна до стария Съногадател. Той сякаш не бе помръднал през това време.

— А сега довърши онова, което ми казваше. — Бяла пепел сви крака пред гърдите си и обгърна с ръце коленете си. Тя не можеше да откъсне поглед от просторната долина. Облаците изпъстряха земята със сенки, омекотявайки и заглаждайки загрубялата и душа. Долината сякаш дишаше — търпеливо и упоено.

Пеещите камъни я погледна с умните си очи.

— Всеки може да сънува Сънища. Трябва само да има желание да ги търси. Върховното цяло е навсякъде около нас, но не го усещаме заради сетивата си, както вече ти казах. Един Съногадател трябва да свали повърхностните пластове около себе си. Нали си белила див лук? Сваля се люспа след люспа. И какво намираш в сърцевината?

Тя подъвка устна размишлявайки.

— Лукът няма сърцевина. Само една последна люспа. Няма нищо друго освен лук.

— Пътят към Върховното цяло е същият. — Пеещите камъни затвори очи и ноздрите му се разшириха, поемайки дълбоко въздух. — Всичко онова, което представлява Бяла пепел, трябва да бъде свалено. Душата ти трябва да бъде чиста, мълчалива. Тя трябва да чува, без да притежава слух. Трябва да се освободиш от себе си. След време ще се научиш как. Душата ти вече е близо до Върховното цяло.

— Но ти каза, че съм изправена пред изпитание, което малко Съногадатели са преодолявали.

Пеещите камъни вдигна вежди и се усмихна тъжно.

— Почувствах нуждата от Сила. Виденията ми показваха късчета от бъдещето, което може да дойде, ако Слънчевите хора не приемат Съня на Първия човек. Ти трябва да се противопоставиш на Храбър мъж и да се върнеш при Слънчевите хора — да влееш Силата им в Спиралата. За да го направиш, трябва да живееш сред тях.

Тя потри нервно рамене.

— Живяла съм сред тях преди.

— Но не и като Съногадателка — възрази Пеещите камъни. — Когато човек търси Съня, той идва на такова място… далеч от нещата, които биха могли да отвлекат вниманието му и които увековечават илюзията на живота. Много по-лесно е да се съсредоточиш в самота. Около теб няма женски смехове, детски плач. Няма мъже, мъже, които разказват истории и кучета, които скимтят и се дърпат. Не те обременяват проблемите на хората, живеещи заедно.

Душата и се стегна на възел: „Да живея сред хората? Да се противопоставя на Храбър мъж? Това ли вижда в бъдещето Пеещите камъни? — Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. — Никога не бих живяла сред Строшените камъни. По-скоро ще се самоубия.“

— Не разбирам какъв е проблемът. Слънчевите хора са здрави и силни. Всеки клан си има Човек с летяща душа, който да Сънува. Защо имат нужда от мен?

Той примигна и я изгледа замислено.

— Идването на Слънчевите хора е изменило Спиралата.

— Спиралата?

— Много кръгове, вплетени един в друг, без начало и без край. Спиралата е самият свят. От земята никнат растения. Някои животни ядат растенията. Хората ядат и животните и растенията. Когато хората и хищниците измират, телата им се връщат в земята. Можеха ли растенията да никнат, ако телата на живите същества не наторяваха почвата? Щяха ли да оцелеят животните, ако нямаше растения, които да ядат? Къде започва всичко? И къде свършва? Спиралата представлява всичко, което съществува — и същевременно не съществува. Къде започва душата? А къде свършва? Силата протича през Спиралата. Първият човек Танцува в Спиралата. Вълчият Талисман Възпява Спиралата. Спиралата представлява Върховното цяло.

— Всичко, което съществува, и същевременно не съществува — тези думи и направиха силно впечатление.

— И дори повече от това.

— Добре, ще говорим за него по-късно. Искам да ми разкажеш за Слънчевите хора. Каза, че те променят Спиралата.

— Спиралата е част от света и същевременно не е. — Пеещите камъни направи кръг с ръка. — Мисли за нея като за отражение в езеро. Отражението част от водата ли е? Или част от светлината? Ако вятърът образува вълнички във водата, отражението се накъсва. Ако водата се движи, отражението се изкривява. Ако потопиш пръст във водата, кръговете отново променят отражението. Същото нещо причинява на Спиралата идването на Слънчевите хора. Те образуват кръгови вълнички в Спиралата, защото не познават Върховното цяло.

— Но нали всичко е част от Върховното цяло, значи и те са част от него.

— Дали е така? — Усмивката на Пеещите камъни трогна душата и.

Тя сви юмруци:

— Тогава не разбирам. Ако Върховното цяло представлява всичко, което съществува и същевременно не съществува, Слънчевите хора би трябвало да са част от него.

Той вдигна лице, излагайки го на слънчевите лъчи.

— Те са част от Върховното цяло… но не го съзнават. Забулили са се с илюзии. Живеят отделно от всичко друго. Когато ти живееше при Слънчевите хора, колко пъти си ги чула да говорят за Върховното цяло? Колко често Съногадателите им говорят за Върховното цяло или напускат лагерите си, за да търсят видения?

Тя присви очи.

— Те стоят в палатките си и изпращат душите си в Лагера на мъртвите. Оттам черпят Силата си. От душите на мъртвите.

Изражението на лицето му не се промени.

— Слънчевите хора са нови по тези земи. Те са младо и жизнено племе. Ти си живяла между тях. Кога за пръв път почувства Върховното цяло?

— Когато умря Ярка луна.

— А преди това? Познаваше ли Върховното цяло или бе доволна, че познаваш света такъв, какъвто е?

Тя пое дълбоко дъх.

— Мислех, че познавам света такъв, какъвто е.

— В жилите ти тече кръвта на Първия човек. Може би затова той те е изпратил при Слънчевите хора. За да ги научиш.

Тя поклати глава:

— Но аз не чувах зова на Върховното цяло и сред Земните хора. А те са произлезли от Първия човек.

— Така е — кимна леко Пеещите камъни. — Но и те също са заменили Върховното цяло с една илюзия. Забравили са за Спиралата, за която им е разказвал Танцуващият с огън. Двамата с Тиха вода се приближавате до Върховното цяло по различни начини. Неговата душа е устроена тъй, че усеща отражението на Върховното цяло около себе си. Твоята душа пък е устроена тъй, че да може да Сънува. Силата те познава, Бяла пепел. Ти си мост между световете… по същия начин както дънерът на някое дърво образува мост над буйна река. Ти докосваш и двата бряга.

— Откъде знаеш толкова много неща? Чувствам се съвсем безпомощна пред теб.

Той и се усмихна; кафявите му очи бяха дълбоки, вечни.

— Съногадателите се различават един от друг, както обикновените хора. — Той допря дланите си. — Ще ти разкажа една история. Когато бях млад, почувствах за пръв път Върховното цяло. То се появи в Сънищата ми и вождът на моя клан ми каза, че трябва да стана Лечител. Усещането ми за Силата ставаше все по-силно. Една година по време на Сборището Котешка опашка ни донесе Вълчия Талисман. Аз го вдигнах и почувствах Силата му. Същата нощ ме споходи Съновидение за Слънчевите хора и за бъдещето. Напуснах племето си, за да дойда тук и да се науча да Сънувам.

Той спря за момент, потънал в спомените си.

— Когато докоснах Вълчия Талисман, в съзнанието ми се отвори врата. Разбрах какво е желанието на Силата. Сънувах Първия човек — той Танцуваше с огън и ми показа пътя на север, към Слънчевите хора.

— Но ти не отиде при тях?

Пеещите камъни поклати глава.

— Опитах се няколко пъти, но Съновидението непрекъснато ме връщаше тук. Виждаш ли, Сънят е капан. Нещата от този свят постепенно стават все по-маловажни за теб. Аз бях открил Върховното цяло, оглушителното мълчание, ослепителната тъмнина… екстаза на самотата.

Нейната душа също се бе докоснала до тази свобода; тя разбираше думите му.

Той сведе глава, загледан в съсухрените си от възрастта ръце.

— За някои мъже най-важното нещо е чифтосването, за други — ловът, за трети — положението и престижът. За мен съществуваше само Върховното цяло. — Той си пое дъх и каза: — Как можех да се откажа от него? Не бях достатъчно силен.

Тя чувстваше Силата на душата му. Изпълнена със страхопочитание, прошепна:

— И смяташ, че аз съм достатъчно силна?

Той вдигна ръце:

— За мен Сънят означава всичко. За теб трябва да бъде само част от останалото. Усещам тревогата на Първия човек. Слънчевите хора не могат да унищожат Върховното цяло, но могат да го променят, да променят всичко, което е създал Първият човек. Могат да превърнат Спиралата в нещо съвсем различно.

— Но защо Силата не се намесва?

Бръчките по старото му лице изразяваха тъга.

— Силата не се занимава с живота на хората. Първият човек създава Спиралата, но Върховното цяло не се меси в делата на този свят, макар и да е навсякъде в него. Помниш ли историята на Сътворението, която са ти разказвали като малка в лагера Трите устия?

Тя вдигна глава към необятното небе.

— Създателят направил Първият свят. Сътворил всички животни, растения, насекоми и хора. Но хората започнали да създават проблеми. Животните се ядосали, защото хората се смятали за по-велики дори от Създателя. Когато той видял какво става, създал Втория свят в небето и направил слънцето, луната и звездите. Племето на вълка разказва, че той се превърнал в огромен паяк, за да създаде всичко това. Земните хора пък разправят, че той създал Втория свят само за да се отдели от хората, но душите им започнали да долитат там и отново да създават проблеми. Затова земните хора заравят своите мъртъвци — връщат ги на земята, която ги е хранила. Създателят решил, че ако сътвори Трети свят, ще разреши проблема окончателно. В Третия свят той поставил Духовете, за да помагат и упътват хората. Междувременно обаче нещата в Първия свят се били влошили до такава степен, че дори и Духовете не можели да помогнат. Най-накрая Създателят сътворил Четвърти свят — този, в който се намираме сега — и направил дупка в Първия свят, през която Първият човек извел добрите хора.

— Точно така — кимна Пеещите камъни. — Хората от Първия свят се забулили в илюзии и забравили мястото си.

Бяла пепел хвърли нервен поглед към стареца.

— Слънчевите хора разказват друга легенда. Разправят, че в началото целият свят се състоял само от вода. Гръмовната птица нямало къде да кацне и отправила призив за помощ. Богът-мечка чул молбите на Гръмовната птица, гмурнал се и извадил кал, на която тя да може да кацне. Гръмовната птица била толкова щастлива, че оформила калта и направила от нея огромна планина, а Богът-мечка отишъл и седнал на върха и. Създателят видял какво е станало и направил хората и животните от калта. Когато Богът-мечка погледнал надолу и видял животните и хората, той слязъл от планината и ги научил как да живеят.

Очите на Пеещите камъни засияха.

— Хубава легенда. Бих искал някой път да чуя и други легенди на Слънчевите хора. Легендите притежават Сила. Те са път към познанието… чрез тях човек научава много повече, отколкото си мисли, че знае. Кажи ми, Бяла пепел, спомняш ли си какво станало, когато Първият човек излязъл през дупката между световете?

— Спомням си, че Първият човек имал един зъл брат, който пък извел лошите хора на този свят. Но не разбирам как Върховното цяло и Създателят и…

— Върховното цяло представлява пулса на Създателя. — Пеещите камъни въздъхна дълбоко. — Спомняш ли си какво говорихме за лука? Люспа след люспа? Световете са изградени по същия начин. Всеки представлява отделен пласт. Върховното цяло изпълва всички светове. Мисли за него като за миризмата на лука.

— Лукът е като цялото Сътворение.

— Умна си, Бяла пепел. Можем да запушим носа си за миризмата на Върховното цяло, да го отблъснем чрез илюзията. Само в Сънищата можем да го почувстваме изцяло. Същото е и със Света на Духовете. Затова и Първият човек трябва да създаде Върховното цяло. Единствено чрез него Духовете могат да се докоснат до този свят. Слънчевите хора се пренасят чрез Съня в Лагера на мъртвите, но в своята илюзия не обръщат внимание на Върховното цяло. Това е задачата на душата. Ти трябва да станеш моста.

Тя преглътна и разтри врата си.

— Иначе Спиралата и Духовната сила ще се превърнат нещо различно?

— Храбър мъж ще създаде ново бъдеще за този свят. Ако го направи, ще измени Спиралата. Само ти и Тиха вода можете да се противопоставите на неговия Сън. Все още можеш да избираш. — Погледът на Пеещите камъни я изпълваше като узрял от слънцето сладък мед.

— Ние се върнахме, Пеещи камъни — аз и Тиха вода. Вече сме тук. Кажи ми какво трябва да направим.

— Да се обучите… преди да е станало твърде късно.

— Твърде късно?

Старецът наклони глава и зарея поглед над долината.

— Миналата нощ ме споходи Съновидение. Видях Слънчеви хора във Ветровитата долина. Видях един куц Духовен водач, застанал над тялото на млад воин. Воинът беше красив мъж, на челото му бяха татуирани сини линии. Духовният водач вдигна окървавен нож към Слънцето и новото бъдеще се роди.

Храбър мъж… и Бягащ като вятъра! Душата и се сви болезнено.

* * *

Ларкспър запъхтяно се мъчеше да си поеме дъх. Тя спря на пътеката, водеща към Сивата стена. От двете страни на хребета, по който вървяха, имаше стръмни долчинки. Тук-там по склоновете се срещаше пелин и детелина. От сивкавобялата почва се вдигаше прахоляк, който бе покрил мокасините и. На места по склоновете около тях се виждаха светлокафяви пясъчникови скали, напластени една върху друга като люспи. Високо по върховете пръснатите хвойни и борове задържаха ронливата почва със здравите си корени.

Страхът бе сграбчил сърцето и с острите си нокти. „Върху нас вече тегне проклятие — не сме в безопасност дори тук, посред бял ден. — Душата и се разтърси при тази мисъл. — Всички сме омърсени. В името на Духовете на земята и слънцето, всички ще пострадаме от това мерзко злодеяние! Защо… ах, защо трябваше да се случи точно с Черната ръка? С клана Обли скали?“ — Тя примигна за да сподави безсилните си сълзи. Краката и трепереха. Тя се подпря на ръката на Котешка опашка и обърна поглед назад към Ветровитата долина. Сенчестите брегове на реката на Духовете бяха скрити от нагънатите хребети, изградени от пластове синя и бяла глина, издигащи се над тях.

„Така е по-добре. Само да можем да избягаме — да се отдалечим колкото се може повече от това ужасно място.“ — Тя преглътна мъчително. Как можеше човек да избяга от оскверняването на душата?

След като откриха тялото на Черната ръка, хората започнаха да се гледат ужасено, да прибират децата си и да се скупчват край огньовете. Много от тях стискаха амулетите си, за да се предпазят от злото. Преди първите лъчи на зората да са проникнали в долината, палатките се вдигнаха и клановете започнаха да изчезват като сняг през пролетта. Убиец, чудовищен убиец бе издебнал човек от племето.

Ларкспър присви тънките си кафеникави устни върху хлътналите си венци и хвърли свиреп поглед към мястото, където лагеруваше кланът Трите устия. Какво ли зло бе обладало злосторника, смазал черепа на Черната ръка? Тя потрепери при тази мисъл. И нещастието се бе стоварило върху нейния клан! Всички подозираха Детелината, но кой можеше да го докаже? Кой би посмял да отправи обвинения към нея или към клана и?

Ларкспър огледа хората си. Те чакаха мълчаливо на пътеката, докато тя събере сили. Мрачна загриженост ги бе обгърнала като следобеден дим. Горчив храст беше пребледняла и очите и бяха хлътнали. Единствено настроението на Корен се бе оправило. Момчето сякаш се бе преродило.

— Годината ще бъде лоша — беше казала Костен пръстен, докато полагаха тялото на Черната ръка в набързо изкопания гроб. Само клановете Лоша вода и Топъл вятър бяха останали да помогнат за погребението. След това и те си тръгнаха забързани, напускайки мястото, където разгневения дух на Черната ръка щеше да броди вечно.

Нито едно злодеяние в племето не можеше да се сравни с убийството — дори и омагьосването. Призракът на убития щеше да броди из нощта, търсейки своя убиец. Щеше да стоварва гнева си върху всеки, който се окажеше наблизо. Ако магьосникът, за който плещеше Детелината наистина съществуваше, той щеше да потърси мястото, където бе убит Черната ръка, и щеше да се съюзи с духа му. Много невинни щяха да платят за това злодеяние.

Ларкспър вдигна поглед към върха, който трябваше да изкачи. Билото и изглеждаше недостижимо, като надеждата за избавление на племето.

Тя тръгна отново напред, отказвайки да наруши мълчанието, отказвайки да подеме вопли за единствения човек, когото бе обичала. Той щеше да живее в паметта и такъв, какъвто беше някога: страстен млад любовник, който бе споделял тялото и душата си с нея.

Ларкспър решително крачеше напред, стъпка подир стъпка, насилвайки старото си тяло да изкачи хребета.

„Това е последното Сборище, което виждам — и то потресе душата ми. — Изпълни я яростно негодувание. — Какво ли го чака племето сега? Каква ли беда ще ни сполети?“

 

Слънцето прежуряше по гърба на Тиха вода; двамата с Бяла пепел бяха легнали в една закрита кухина между бели ъгловати скални късове, отчупили се от надвисналия отгоре пясъчников заслон. Вятърът въздишаше тихо из боровете, растящи около скритата им ниша. В храстите чуруликаха розови сипки и жужаха насекоми.

Тиха вода се надигна и легна по гръб. Той вдиша топлия въздух и се загледа в разпокъсаните облаци, които се носеха тъй леко в необятната синева на небето. Ветрецът гъделичкаше зачервената му кожа.

— Не би трябвало да го правим — каза с въздишка Бяла пепел. — Пеещите камъни казва, че любенето отвлича вниманието ни от Съня.

Тиха вода намести главата си по-удобно и започна да и се любува. Кафеникавата и кожа блестеше от пот на яркото слънце. Мъничките капчици нейна и негова пот искряха от светлината. Той се наслаждаваше на съвършеното и тяло. Беше се отпуснала след страстното любене. Той протегна ръка и прокара пръст по извивката на хълбока и, направи кръг около влажния и пъп и продължи нагоре, обхващайки с длан заоблената и гръд. Душата му се изпълни с дълбоко удовлетворение.

— Бихме могли да престанем. — Мисълта обаче му причини болка.

Тя отвърна на питащия му поглед. За момент той сякаш се изгуби в кафявата мекота на очите и. Слънцето подчертаваше изящната линия на скулите и.

— Не искам.

Облекчение заля задоволеното му тяло.

— Чувал съм, че Съногадателите не бива да се любят. И не само от Пеещите камъни.

— Не ме интересува — отвърна тя. — Прекалено много те обичам. Мигове като тези удовлетворяват скритата нужда в душата ми. — Тя потърка челото си с ръка. — Знам, че ще трябва да се разделя с такава голяма част от себе си, че не искам да се разделя и с теб. Ако не мога да се любя и да Сънувам, ще се откажа от Сънищата.

— Силата има своя цена — напомни и той.

— Аз пък имам своята.

За момент те лежаха мълчаливо; после тя продължи:

— Дори и ако трябва да бъда мост между световете, няма да се откажа от теб. Силата не би те изпратила при мен, ако искаше да направя такава жертва. Може би всичко това е част от нея.

— Може би — съгласи се той, — но Силата захвърля сечивата си, след като и свършат работа. Може да захвърли и мен.

— Не може.

— Така ли? — Той я изгледа с кисела усмивка. — Да не би да знаеш нещо за Силата, което аз не знам?

— Сега ти си Пазителят на Вълчия Талисман. Освен това… аз имам нужда от теб.

Той хвърли поглед през рамо към вързопа, в който бе увил Вълчия Талисман. Вече не се разделяше с него.

— Да, сега аз съм Пазителят. — Той изсумтя тихо и поклати глава.

— Какво?

Тиха вода се почеса зад ухото.

— Мислех си колко съм се променил. Лош стомах вече го няма. Не съм човекът, който живееше в лагера Облите скали. Станал съм различен. Вълчият Талисман… променя личността. Сега аз съм това, което представлява той и той е част от мен.

— Знам. — Тя напрегна ръце и мускулите и заиграха под гладката кафеникава кожа. — Чувствам присъствието на Вълчия Талисман… той непрекъснато ме притегля.

— Когато е близо до мен, той запълва една отдавнашна празнина в душата ми. Празнина, за която изобщо не съм подозирал, че съществува. Разбираш ли?

Тя стисна ръката му, обхванала гръдта и.

— Любовта ми към теб действа по същия начин. Никога не съм предполагала, че любовта може така да обогати човек. Преди си мислех, че любовта е празна черупка… която охлювът е напуснал. Отвън изглежда пълна, но когато я строшиш, вътре няма нищо.

— Тогава може би двамата с теб трябва да се научим да Сънуваме заедно.

Тя пое дълбоко дъх и зарея поглед в небето.

— Не знам, Тиха вода. На Пеещите камъни са му трябвали години, за да се научи да Сънува. Вълчият Талисман е променил и него. Ако виденията му казват истината, няма да имам време да открия пътя към Върховното цяло.

После добави:

— Чувствам Върховното цяло дори и сега. То докосва крайчеца на душата ми нежно, както перцето гали кожата. Пеещите камъни ме научи как да прочиствам съзнанието си, да не чувам и да не виждам нищо. Постепенно откривам своята същност, уча се как да се изплъзвам от илюзията. Но всичко това постигам малко по малко. Чувствам се като бебе, което се учи как да стане човешко същество. Има толкова много неща. Трябва да се науча да говоря, да ходя и как да се държа. Трябва отново да се изправя срещу Храбър мъж. Но той е воин, а аз съм само едно малко дете.

— Силата няма да ни изостави. — Той преглътна, надявайки се с цялата си душа, че това е вярно. — Просто трябва да бъдем по-усърдни в усилията си.

— Знам. Ще бъда. Но понякога съм почти сигурна, че ще се проваля. И ако това стане, нищо от онова, което ме сполетя досега, няма да може да се сравни с това, което ще ми предстои. Храбър мъж ще… Тя извърна глава настрани.

Стомахът на Тиха вода се сви.

— Най-лошото е, че непрекъснато Сънувам какво ще стане, ако не го спрем. Снощи летях над десетки и десетки хора. Бяха повече от тревата в полето. Всички вдигаха очи към мен и в тях се четеше болка. Душите им ридаеха и те вдигаха ръце към мен, сякаш аз можех да ги спася. Но как да ги спася? Не знам дори как да спася нас двамата.

 

Душата на Сива игла бе повяхнала. Докато вървеше, непрекъснато виждаше ужаса в очите на Малък крак. Напрегнатото изражение на съпруга и се отразяваше и по лицата на останалите. Ужасът бе надвиснал над клана Лоша вода като рояк кръвожадни комари. В лицето на Малък крак кланът имаше родствена връзка с лагера Трите устия. Никой не можеше да каже кой точно бе убил Черната ръка, но змийската глава на подозрението сочеше към клана Трите устия. Ако той прикриваше онова изчадие — убиеца, Малкият крак също щеше да бъде засегнат от проклятието. А чрез него ще бъдат засегнати и… децата!

Сива игла потрепери при тази мисъл и насочи вниманието си към мъжете, които вървяха на няколко хвърлея копие пред главната група на клана. Те се движеха забързано, с наведени рамене и глави. Костен пръстен, водачката на клана, вървеше заобиколена от семейството си; членовете му разговаряха с приглушени гласове. Злото витаеше наоколо. Присъствието му се усещаше в полъха на вятъра, шумолящ из съхнещите треви.

През сенчестите сиви стволове на чворестите тополи, растящи покрай реката на Духовете, Сива игла виждаше, че Малкият крак върви настрани от останалите. По стойката му се познаваше, че вината го човърка като кос, търсещ кърлежи по гърба на бизон.

— Вината не е негова — каза Сива игла на Ябълката, поглеждайки на изток, където мътножълтите пясъчникови скали се открояваха на фона на небето. Из долината духаше горещ вятър, обирайки непоносимата слънчева жега, преди тя да обхване сенчестото корито на реката.

— Знам. Нали бях там. — Ябълката присви тънките си устни под дългия си тънък нос. — Петте скали от клана Топъл вятър е бил при огъня на клана Трите устия, когато е станало убийството. Каза ми, че всички мъже на клана са били там. Детелината също е била там — кудкудякала ядосано за това, как Ларкспър е унижила нея и клана и. Петте скали каза, че никой от тях не изглеждал сякаш… нали разбираш, сякаш се кани да извърши такова ужасно нещо като убийството. Онзи, който е намислил да го прави — особено по време на Сборище, би трябвало да е нервен, да се озърта непрекъснато, за да види дали някой няма да го забележи.

— Значи всички са били там?

— Всички освен няколко жени, които били на гости при другите кланове. Петте скали каза, че Кошничка била толкова нещастна, че отишла да се усамоти някъде. След като изгуби бебето си, тя се промени напълно.

— Кошничка е сестра на Малкия крак. Преди бяха много близки — непрекъснато си пращаха подаръци един на друг. Той ми каза, че сега се е превърнала в уплашена нещастница. Направо не можел да я познае. — Сива игла махна безпомощно: — Все някой трябва да е чул нещо!

— Че кой да чуе? — запита я Ябълката. — Висок мъж разказваше такава интересна история. Черна ръка бе убит на цял хвърлей копие от лагера.

Сива игла поклати глава, оглеждайки скришом съпруга си през спуснати клепачи.

— Той поема цялата вина върху себе си, страхува се да не ни оскверни.

— Не би трябвало да го прави — намеси се Костен пръстен. — Познавам Малък крак. Той е добър човек. Трябва да е, щом е успял така да вбеси старата Зелен огън. — Тя изръмжа: — Дъще, единственото добро нещо, което е излязло от клана Трите устия, е твоят мъж. Ще поговоря по-късно с него. Сега едва ли ще е в настроение да ме изслуша. Може би когато се върнем в лагера Лоша вода, ще е готов да го направи.

Сива игла и благодари с усмивка, макар и да знаеше, че с това нещата няма да свършат. Още дълго време щяха да теглят от последиците, ако всичко това изобщо имаше край.

Ябълката се обади жално:

— Убийство по време на Сборището? Лоша работа, помнете ми думата.

— Сега отново ще плъзнат слухове за магьосници. — Костен пръстен смръщи вежди, загледана в прашните пясъчникови скали на изток. Тя изтри струйката пот, стекла се по пълната и буза. — Не можем да си позволим такива неприятности, не и щом Слънчевите хора са започнали да изпращат групи на юг.

Сива игла хвърли поглед назад към малкото си синче, което племенницата и Бъзов плод носеше в носилка на гърба си. Момичето обичаше бебето сякаш беше нейно. При мисълта за детето и Сива игла усети сладка болка в гърдите си, напращели от мляко: „Ще живее ли детето ми достатъчно дълго, за да заслужи име? И ако това стане, дали над живота му няма вечно да тегне проклятието от това ужасно злодеяние?“

Тя изостана назад и взе детето си от Бъзов плод. Даде му да суче и се заслуша в разговора, който се водеше отпред.

— Другите лагери ще ни помогнат да отблъснем Слънчевите хора, ако се появят — казваше Ябълката.

Костен пръстен кимна в знак на съгласие.

— Ще го направят… ако не започнат да се обвиняват един друг в магьосничество. Нищо не разединява племето така, както слуховете за омагьосване. Те ще ни съсипят. — Тя помълча. — Защита срещу Слънчевите хора… поне това обещание получихме на Сборището.

Ябълката отри потта, стичаща се от косата и, и изгледа с копнеж прохладните води на реката на Духовете, течаща вляво от тях. От тревата изпод краката им изхвръкваха скакалци, отдалечавайки се с подскоци. Крилата им блестяха на слънчевите лъчи.

— Не ми харесва всичко това — добави тихо Сива игла. — Чувствам се сякаш светът се е преобърнал. Силата ще се разгневи. Няма начин да извършиш убийство по време на Сборище и да не разгневиш Силата.

Костен пръстен я изгледа.

— Твърде много си се наслушала на разказите на Вълчето племе.

Сива игла премести сина си на другата си гърда.

— Силата си е Сила. Ние гледаме нашите Духове да са доволни, но не мога да кажа, че вярванията на Вълчето племе са глупави. Танцуващият с огън е слязъл от техните планини, когато ни е довел тук. Чудя се колко ли сме се променили от тогава.

— Предполагам, че доста. — Костен пръстен хвърли поглед назад, за да се увери, че всички — и особено децата — я следват. В горещи дни като този децата обикновено изоставаха. — Но има и още нещо. Скоро не е идвал никой от Племето на вълка. А някой трябваше да мине досега. Зная, че сигурно току-що са привършили Благославянето, но някои от Търговците трябваше да са тръгнали по-рано, за да успеят да дойдат на Сборището.

— Наистина, това не е обичайно за тях. — Ябълката се озърна нервно наоколо. — Имам лошо предчувствие.

— Нищо чудно — изсумтя Костен пръстен. — На Сборището бе извършено убийство. Едно мога да ви кажа — отсега нататък всички ще заобикаляме отдалече това място. — Очите и се присвиха. — Щом кланът Трите устия се боеше от омагьосване преди, сега направо ще умират от страх, знаейки, че техният лагер е най-близо до разгневения дух на Черната ръка.

Сива игла имаше чувството, че нещо не е наред.

— Може би трябва да повикаме мъжете при нас. Ще се почувствам по-добре.

— Нервите са ти обтегнати, момиче. — Костен пръстен се озърна неспокойно. Долината изведнъж и се стори необичайно тиха. — Май и моите са така.

Мъжете бяха отминали дърветата и сега изкачваха една ниска тераса, пресечена от реката на Духовете. Над спечената пръст трептеше мараня, която замъгляваше фигурите им.

— Племето ще плати скъпо за това Сборище, помнете ми думата — добави Костен пръстен, клатушкайки се напред. — Може би трябва да извикаме Пеещите камъни, за да изгради с Песни Духовна защита около лагера ни.

— Добра идея, детето ми — съгласи се Костен пръстен. — Ако някой може да ни предпази от злото, това е Пеещите камъни.

Бяха стигнали подножието на терасата. Сива игла вдигна очи нагоре, проследявайки с поглед стъпките на мъжете. Слънцето сипеше безмилостно жар върху тях, откакто бяха излезли от сянката на тополите. Потта лъщеше по голите ръце на Сива игла и се стичаше по врата и. От върха на терасата щяха да видят Лошата вода и щяха да тръгнат по течението и докато стигнеха до лагера на клана. За щастие през по-голямата част от пътуването щяха да се движат в сянката на тополите покрай речния бряг.

Сива игла изкачи върха и спря да почака Костен пръстен.

От покрития с чакъл връх на терасата стърчаха две потъмнели от времето пясъчникови скали. Мъжете вече бяха минали през тесния процеп между тях. Предчувствието за някаква беда се засили; то почти задушаваше Сива игла, вперила поглед в прашната бяла глина. Жената си каза: „Глупачка! От горещината е. Духът на Черната ръка те подтиска. Просто си разтревожена, това е всичко. Не ти дават мира приказките за магьосници.“

Когато и останалите достигнаха върха, тя отново тръгна напред.

— Щом видим мъжете, нека да им викнем да ни изчакат — предложи Сива игла, чието безпокойство вече се превръщаше в паника.

— Точно това щях да предложа и аз — съгласи се Костен пръстен.

От ронливия чакъл се излъчваше горещина, която сякаш изгаряше подметките на мокасините, които носеше Сива игла. Тя вървеше по пътеката, извиваща през високите до гърдите и скали, закриващи този край на терасата. Тя стигна до склона, който се спускаше към речния бряг и изведнъж съзря мъжа на Ябълка, Половин луна. Тялото му бе проснато по очи върху склона

Засадата бе устроена много хитро.

Зад нея се чуха уплашени викове. Сива игла се извъртя, за да побегне, но някакъв мъж изскочи иззад една от скалите. Беше облечен в кожени дрехи с непозната кройка, връхната му дреха стигаше до средата на бедрото. По лицето му бяха татуирани странни фигури, а лъскавата му черна коса бе сплетена на кок отзад. Силните му ръце я сграбчиха. Въпреки, че беше с дете на ръце, тя опита да се съпротивлява. Писъците и процепиха въздуха.

Воините сякаш започнаха да извират от скалите. Мъжът, който я плени, успя да я събори на земята, макар, че тя риташе и пищеше с всички сили. Друг от страховитите воини изтръгна детето от ръцете и. Вдигайки го нагоре, той изкрещя тържествуващо нещо на някакъв непознат език.

— Пуснете ме! — молеше се тя.

Вълчите му очи се вторачиха в нейните. След това воинът се изсмя и и заговори на неразбираем за нея език. Той изви ръцете и отзад и ги завърза с ремъци от бизонски жили. Изправяйки я рязко на крака, той посочи надолу към склона и и заповяда да върви натам.

Страхът бе сграбчил Сива игла. Питаше се какво ли става с Малък крак. Други воини влачеха напред Ябълката и хлипащата Бъзов плод.

— Кои сте вие? — изкрещя Сива игла. — Какво правите?

Изведнъж тя съзря Малък крак. Лежеше малко по-надолу на склона в пелиновите храсталаци. Две дълги бойни копия стърчаха от тялото му.

Краката и се подкосиха. Воинът я изрита грубо; от гърлото и се изтръгна изтерзан, невярващ писък.

Един от воините бе застанал настрани. Очите му бяха непроницаеми, а копията му лежаха на земята пред него. Върху тъмната кожа на челото му бяха татуирани пет черни кръга. Воинът и каза на завален, но разбираем език:

— Ние сме Слънчеви хора. Това са воините на клана Черни острия. Вече принадлежиш на този мъж. Името му е Огнен заек.

За момент тя забрави мъката си, невярваща на ушите си. След това сълзите започнаха да се стичат по лицето и. Никой от воините нямаше да се измъкне, за да предупреди Земните хора.