У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл Гиър
Вълчият талисман (3)

3.

Храбър мъж вървеше накуцвайки по тясната пътека, която се виеше между дърветата. Беше се научил да понася болката. Но днес изгарящата болка, която пронизваше коляното му, се прибавяше към пулсиращото, несекващо главоболие. Ставата му бе заздравяла — костта се бе съединила и зараснала. Можеше да поема тежестта на тялото му, макар че никога вече нямаше да може да сгъне коляното си. Той страдаше мълчаливо и понасяше болката.

Движеха се между дървета с черни стволове, следвайки пътеката, която бяха открили съгледвачите му. Тревистите планини бяха същински рай. Плетеницата от сенчести пътеки, прорязващи горите, постепенно отстъпваше място на уединени ливади, където пасяха лосове и бизони. Главозамайващите височини позволяваха на човек да види обширните вълнисти равнини, простиращи се на изток, и нищо не спираше погледа чак до безбрежния хоризонт. Това място с пълно право можеше да бъде наречено върхът на света.

Зад него вървеше главната колона на Строшените камъни. Младите жени бяха оставили децата си на грижите на старите и се бяха пръснали наоколо да поставят капани и да ловят дребен дивеч — или пък да вдигат тревога, за да предупредят останалите, ако някой от Племето на вълка успееше да се промъкне между съгледвачите. А и никой от воините не мързелуваше, знаейки, че нито един неприятел не бива да премине между техните редици, иначе семействата им щяха да бъдат нападнати.

Летящият ястреб бе открил лагера на Вълчето племе, беше се промъкнал до него и го бе заварил пълен с хора. Той бе съобщил, че по дърветата около лагера висят късове бизонско и лосово месо. От думите му ставаше ясно, че лагерът, който бяха открили, не бе обикновен, а се подготвяше за някаква церемония.

— Няма признаци да са разбрали, че сме наблизо — каза Летящият ястреб с хищна усмивка. — Щом по дърветата виси толкова месо, едва ли са изпратили ловни отряди наоколо. Воините се припичат на слънце, играят на кости и си разказват истории. Жените пекат корени, а децата си играят. Не видяхме съгледвачи. Нападението ни ще им дойде като гръм от ясно небе.

Въпреки това воините на Храбър мъж претърсваха щателно всяка пътечка, виеща се из гората. Строшените камъни бяха свикнали да се движат из такъв терен. Преди да се преместят в долината на Дебелия бобър, те бяха ловували и воювали в гористите планини, издигащи се между Опасната река и реката на Дебелия бобър. Преди това пък бяха ловували из обраслите със смърчове и ели земи, които се простираха по на север. Сега се движеха безшумно като дим между дърветата.

Храбър мъж се наведе, за да избегне един нисък елов клон, и се сгърчи от пулсиращата болка, която му причини това движение. Той долови тихите стъпки на Бяла врана зад себе си и внезапно очите му се замъглиха от сълзи. Само да можеше да спре тази болка! Той се насили да продължи напред.

Беше казал на воините си:

— Когато завземете лагера, сред пленниците ще има една жена. Името и е Бяла пепел и преди е била от клана Бяла глина. Никой да не я закача. Тя притежава Силата. Искам да ми я доведете. Не бива и косъм да падне от главата и.

Воините се ухилиха многозначително и очите им засвяткаха.

— Победа ли видя в Съня си? — запита го Летящия ястреб.

Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя, припомняйки си Съновидението от предишната нощ.

— Видях в Съня си най-великата от всички победи. Ще смажем Племето на вълка. След това ще Танцуваме цял ден и цяла нощ. Ще запалим огън, който ще се издигне чак до Лагера на мъртвите, така че всички да узнаят за Силата на Храбър мъж и Строшените камъни. — Видях и себе си до Бяла пепел! Тя беше там и ме очакваше. Съновиденията ще се сбъднат. Силата ми ще се слее с нейната и тогава дори златистата мъгла няма да може да ме прокуди. Никое име няма да се споменава с такова страхопочитание сред Слънчевите хора, както това на Храбър мъж!

Храбър мъж зави по пътеката и се озова пред двама от воините си, клекнали в шумата. Пред тях пътеката излизаше на открита ливада. Той спря и се наведе, надничайки между клоните.

— Не можем да се приближим повече — каза му Жълтият камък. — Племето на вълка е разположило лагера си зад онази горичка.

Храбър мъж кимна.

— Воините разполагат ли се на позиции? — Той вдигна глава и си отбеляза наклона на слънчевите лъчи. Скоро щеше да се стъмни.

— Разполагат се. — Жълтият камък се усмихна, сви юмрук и го разтърси. — До утре сутрин целият им лагер ще бъде обкръжен. Когато зората стане алена от първите лъчи на слънцето, ще бъдем готови за бойния ти вик. Когато чуем да призоваваш Силата си, ще ги ударим от всички страни. Изобщо няма да разберат какво става. Когато слънцето изгрее над планинските върхове, животът на Вълчето племе ще се е променил.

Храбър мъж наклони глава назад, вдишвайки гъстия аромат на елите.

Гласовете в съзнанието му нашепваха: „Скоро. Съвсем скоро Бяла пепел ще бъде твоя!“

* * *

Слънцето се подаде над върховете, където снегът все още упорстваше срещу затоплящото се време, и обагри гората в жълто и зелено. Звучните птичи песни ехтяха в чистия утринен въздух.

— Непослушко?

Бяла пепел се изправи в постелята си при тревожния вик на Лош стомах. Тя примигна бързо, за да прогони съня от очите си, чудейки се как са могли да се успят така. Лош стомах бе застанал в края на лагера им и надничаше между храстите. Огърлицата, над която все още работеше, се полюшваше в ръката му.

— Какво има?

Той се извърна и Бяла пепел видя безпокойството, изписано по лицето му.

— Непослушко е изчезнал. Събудих се призори, за да довърша огърлицата, и него го нямаше. Досега трябваше да се е върнал.

Тя въздъхна и се прозя.

— Нали е куче, Лош стомах. Ще намери пътя.

— Ами ако се е загубил?

Тя се изправи и се протегна, вдишвайки чистия, прохладен въздух. На тази височина утрото бе студено. Дъхът и излизаше на пара.

— Е, къде ще го търсим тогава?

— Не знам. — Той поклати глава. Не можем да открием Племето на вълка, камо ли него. Ако не ги намерим, как ще разберем къде е Вълчият талисман? А ако не можем да се справим с това, как ще открием Непослушко?

— Най-вероятно той сам ще ни намери — каза му Бяла пепел, докато навиваше завивките и ги завързваше здраво. След това извади няколко парчета сушено месо от вързопа, който им бе дал Пеещите камъни, спря и се огледа.

Бяха се разположили на лагер под едно ниско хълмче на върха на хребет. От другата страна на храстите, засланящи лагера, варовиковата скала изведнаж ставаше отвесна, а под нея се простираше тясна тревиста долина. От двете и страни се издигаше гъста плетеница от черностволни дървета.

Лош стомах обикаляше околността на лагера.

— Непослушко!

— На, хапни малко месо. Той ще се върне. — Тя му подаде един къс. — Завършил си огърлицата. Дай да я видя.

Подаде и огърлицата и взе твърдия къс месо. Безпокойството бе набраздило простодушното му лице и той непрекъснато хвърляше нервни погледи към храстите, сякаш очакваше да види Непослушко.

Тя го потупа по рамото, преди да разгледа огърлицата.

— Изглеждаш ужасно. Сигурен ли си, че се тревожиш само за Непослушко?

Той не можа да скрие объркването в очите си.

— Снощи пак ме споходи едно от онези видения. Нали се сещаш — беше част от Духовно съновидение. Чух Вълчият Талисман да ме подканва да побързам. Скоро ще се случи нещо. Нещо ужасно.

— Прекрасно, няма що — измърмори тя на себе си, въртейки несъзнателно огърлицата между пръстите, като едва ли забелязваше изкусната изработка. Каменните зъби, които Лош стомах усърдно бе пробил и навързал на кожения ремък, бяха странно студени на допир.

Вече не можеше да го погледне в очите. Ден след ден нарочно си влачеше краката, забавяйки пътуването им през територията на омразното Племе на вълка, караше Лош стомах да вървят по малко използвани пътеки, правеше така, че да се загубят — изобщо каквото и да е, за да забави напредъка им. През цялото време сърцето и се свиваше от страх. И все още бе така. Избиването на клана Бяла глина и изнасилването и от Трите бика сякаш падаха като завеса пред здравия и разум.

— Снощното видение бе за бъдещето. За това какво може да стане, ако не спасим Вълчия талисман.

— Продължавай. — Тя се насили да му хвърли бегъл поглед.

Лош стомах се намръщи:

— Е, трудно е за обяснение. Видях хора, които копаеха камъни и ги пренасяха на големи разстояния до една огромна стая — не можеш да си представиш колко огромна беше. Можеше да хвърляш копия в нея. В стените бяха издълбани грамадни огнища. Беше горещо, ужасно горещо. И хората хвърляха камъните в бушуващите пламъци на огнищата. — Той наклони объркан глава.

— И какво стана?

Лош стомах размаха парчето месо из въздуха:

— Няма да повярваш, но камъните се топяха и изтичаха оттам под формата на жълта течност. Хората я охлаждаха, удряха я с чукове и правеха различни неща от нея. Някои от тях бяха бляскаво жълти и бяха предназначени за Могъщи вождове, които стояха по върховете на планини. Те бяха, разбираш ли? Вождовете. Те караха онези нещастни хора да работят в онова горещо, пълно с огньове място.

Тя се размърда.

— И какво означава това видение?

Той и отправи поглед, изпълнен със сериозност:

— Точно на това трябва да попречим, не разбираш ли? Трябва да видим в Съня нов начин на живот за Слънчевите хора — или те никога няма да познаят Върховното цяло. А ако това не стане, те ще променят света. Вече няма да Сънуват и да живеят според повелите му. Ще се отделят от него и Сънят ще потъне в забвение.

Бяла пепел кимна; постепенно започваше да разбира. Прошепна тихо на себе си:

— Аз ли съм мостът? Пътят, който свързва народите? — Тя сведе поглед към ръцете си; те бяха стиснали здраво огърлицата на Лош стомах. При други обстоятелства тя би започнала да се любува на усърдието и таланта, вложени в изработката, но тази сутрин в гърдите и бе заседнала ледена буца. Мълчаливо вдигна огърлицата и я окачи на врата му. За един кратък миг очите им се срещнаха; после Бяла пепел отвърна поглед.

Лош стомах отиде до края на полянката и изрева:

— Непослушко!

— Хей — сгълча го тя, — да не искаш всички воини на Вълчето племе из тези планини да се спуснат насам?

Младият мъж почервеня и си пое дълбоко дъх.

— Не. Но Непослушко се е загубил. Сигурен съм.

Тя вдигна поглед към небето и поклати глава:

— Ще се върне. Кучетата са си такива. Сигурно е хукнал да гони някой заек. Кучетата имат остро обоняние; могат да се върнат по миризмата на стъпките си.

Лош стомах изстена:

— Е, така или иначе, не можем да тръгнем наникъде, докато не се върне.

Тя се приближи до него, дъвчейки сушеното месо, сложи ръка на рамото му и го прегърна.

— Знам. Лагерът ни е хубав. Имаме вода в онова малко поточе. На запад се открива изглед чак до Червените скалисти планини. Мисля, че можем да почакаме Непослушко да се върне. — Поколеба се. — А и тук е по-малка опасността някой да ни види.

Той потупа ръката и успокоително.

— Изплашена си до смърт, нали?

— Когато си мисля за Племето на вълка, винаги се сещам за Трите бика.

Той стисна ръката и по-здраво, оглеждайки загрижено лагера:

— Казах ти, ако Племето на вълка ни хване, ще им кажем, че търсим Лява ръка.

— Ако не повърна от страх междувременно.

— Това може да ни постави в неловка ситуация — добави разсеяно. — Но мисля, че можем да им кажем, че сме искали да си купим лечебни билки от Лява ръка.

Жената потрепери.

— Няма нищо страшно — каза и Лош стомах. Ние сме Земни хора. Приятели сме с Племето на вълка. Само не говори на езика на Слънчевите хора и те няма да заподозрат нищо.

— Добре — съгласи се тя. Сякаш ледени пръсти обгърнаха вътрешностите и.

— Ела, хайде да…

В долината под тях проехтяха викове.

— Племето на вълка! — прошепна възбудено Лош стомах. Той навлезе в заслона от храсти, растящи над варовиковата скала. Бяла пепел клекна до него на ръба и погледна надолу. Три жени с бебета на ръце и пет малки дечица бягаха през долината. От дърветата зад тях изскочи мъж. Той непрекъснато се озърташе нервно през рамо, докато бягаше. Носеше атлатъл и две копия, едното от които бе готово за изстрелване.

— Бързайте! — долетя слабо възгласът му.

За няколко мига бегълците прекосиха долината и изчезнаха между дърветата от другата страна.

Лош стомах се отпусна на пети и задъвка палеца си.

— От какво мислиш че бягат?

Бяла пепел се помъчи да овладее паниката в гърдите си.

— От война.

— Война ли?

Тя не можеше да понася гадното чувство, загнездило се в душата и.

— Виждала съм достатъчно, за да знам. Война е.

— О, не! — изстена Лош стомах. — Война? И Непослушко се е изгубил някъде там? Трябва да…

Тя го сграбчи здраво за ръката; страхът и придаваше сила.

— Нищо няма да правим. Ще стоим тук — настрана от цялата тази бъркотия!

— Но Непослушко…

— Лош стомах, чуй ме. Тя се взря в очите му. — Ти никога не си преживявал подобно нещо. Не знаеш какво е. Земните хора не са нападали никого и не са воювали от доста време. Хората умират, Лош стомах. Пронизани от копия, с размазани черепи. Раните им се инфектират и гнойта се лее като река, а раненият се подува и започва да гори от треска. Хората умират бавно… и ужасно.

Той кимна:

— Знам.

— Тогава разбираш, че това може да се случи и с нас.

Той затвори очи и кимна отново.

Още няколко човека изскочиха между дърветата и побягнаха панически през долината.

— Кой? — попита Лош стомах. — Кой ли е нападнал Племето на вълка?

Тя присви очи.

— Слънчеви хора. Най-вероятно кланът Строшени камъни. Миналата зима воините му ловуваха на мястото, където реката на Сивия елен се влива в тази на Дебелия бобър — на изток от планинската верига на Черното острие.

— Точно като в Съня — прошепна той задавено. — Всичко се случва точно както в Съня.

— Хайде. — Вътрешностите на Бяла пепел се заплитаха на възел от страх. — Да си вземаме вързопите и да бягаме оттук. Онези, които ги преследват, ще се появят скоро.

Бяла пепел се отдръпна от ръба на скалата и Лош стомах я последва. Тя трескаво завърза кожените вързопи и се огледа наоколо, за да провери дали не са забравили нещо. След това тръгна към пътеката, която водеше към гората.

— Чакай! — извика Лош стомах.

Тя се извърна:

— Трябва да се махнем оттук.

Той преглътна мъчително и вдигна поглед към хълмчето над лагера.

— Изчакай поне да проверя дали Непослушко не е там горе. Може би някой плъх да си е направил леговище сред онези скали. Няма да се бавя.

Жената преглътна гневния си отговор.

— Добре, но побързай! Не бихме искали да се натъкнем на когото и да било! И Строшените камъни, и Племето на вълка ще ни убият, ако ни видят — както биха направили с всеки непознат в момента!

Той хукна нагоре. Бяла пепел неохотно го последва, проправяйки си път сред скалите. Лош стомах изкачи върха и спря.

Тя се изкатери до него — и пред краката и се разстла най-голямото звездно колело, което бе виждала някога. Краят му лежеше върху плоската площадка на върха на хълма, а страните му се простираха оттам във всички посоки. Щяха да са и необходими двадесет големи крачки, за да стигне до другия му край. Спиците от наредени един до друг бели камъни с големината на човешка глава, кръстосваха кръга във всички посоки. Колелото изглеждаше старо — около камъните бе поникнала трева, а в купчините, от които бе изграден центърът и основните посоки, се бе наслоила кал.

Оттук се виждаше цялото небе — дори и върховете на дърветата не запречваха хоризонта. Гледката бе впечатляваща — от Червените скалисти планини на запад чак до източните равнини. Бяла пепел усещаше присъствието на Силата на това място… тя ги наблюдаваше, кръжеше из въздуха около тях.

Дали слухът и не я лъжеше? Наистина ли чуваше протяжния напев на някаква старица?

— Погледни! — възкликна Лош стомах, сочейки с пръст. — Погледни това! Не е ли прекрасно? Можеш да проследиш пътя на всички звезди и слънцето и…

— И наоколо има хора, които се опитват да ни убият!

Лош стомах откъсна неохотно очи от колелото и тръгна по ръба на плоската площадка, гледайки надолу за Непослушко. Бяла пепел остави вързопа си на земята и тръгна от другата страна. Не виждаше и следа от кучето на Лош стомах.

— Лош стомах? Ще се върна до началото на пътеката. Някой трябва да гледа какво става там долу. Ако се появят още хора, ще трябва да потърсим друг път за слизане.

Той кимна и и махна, продължавайки да обикаля площадката.

Бяла пепел грабна вързопа си и тръгна надолу по пътеката, мърморейки си ядосано:

— Можем да загинем всеки миг, а той тръгнал да се тревожи за някакво куче, което има повече мозък в главата си от него!

Тя пусна вързопа си на пътеката, която навлизаше между дърветата, и пропълзя до ръба на варовиковата скала. Поляната долу изглеждаше измамно тиха и пуста. Мислено си повтаряше: „Побързай, Лош стомах. Побързай!“ Потърка ръце, за да ги стопли; всеки изминаващ миг бе непоносим за нея. Внезапно измежду дърветата изскочиха двама воини и сърцето и спря да бие. Познаваше кройката на дрехите им. Подобна ловна риза, украсена с дълги ресни и тесни кожени панталони, също обшити с ресни отстрани, носеше само едно племе: на Слънчевите хора. Това бяха Строшените камъни.

Като внимаваше да не вдига шум, тя се отдръпна от скалата по посока на храстите. Посегна към вързопа си… и изведнъж разбра, че е преместен.

Зад нея се разнесе тих звук; обърна се и загледа напрегнато. Иззад елите, от които започваше пътеката, се подаде един воин. Той се усмихна; очите светеха победоносно.

— Следващия път не си оставяй вързопа на пътеката, жено от Племето на вълка.

— Не — прошепна тя.

Понечи да избяга. Извъртя се… и се втурна право в ръцете на втория мъж. Отвори уста да изпищи, но една силна ръка я запуши.