У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл Гиър
Вълчият талисман (6)

6.

— Искам да зная твоето мнение. — Черната ръка вървеше с ръце зад гърба си, вдигнал поглед към нощното небе.

Горчив храст хвърли поглед през рамо. Бяха стигнали върха на един нисък хребет. В котловината под тях, където Трепетликовият поток извираше от скалите, мъждивите очи на лагерните огньове блещукаха с червени светлинки. Непосредствено на юг Сивата стена се издигаше като тъмно петно в мрака. Пухкавите облаци, посребрени от лунната светлина, затулваха рояците звезди в небето. Ветрецът довяваше уханието на пелин и детелина и острата миризма на сухата почва.

Горчив храст порови с крак меката пръст.

— Луната изгря и залезе много пъти, откакто положихме Топъл огън в гроба му. — Тя помълча. — Аз винаги ще го обичам. Той винаги ще бъде на първо място в сърцето ми.

— Разбирам — отвърна Черната ръка. — Всички винаги ще обичат Топъл огън. Не бих могъл да искам от теб да го забравиш.

Тя въздъхна и вдигна очи към небето.

— Разбирам и какви са задълженията ми и какво е добро за клана ми. — Тя поклати глава. — Баба ясно изрази желанията си.

Той се усмихна:

— Да, знам. В такива случаи Ларкспър е деликатна колкото ранена сребриста мечка. Но аз искам да знам твоето мнение. Трябва да знам. Горчив храст, ако не ме искаш, кажи ми още сега.

— Независимо от това, което ще каже баба?

Той кимна и я хвана за ръце.

— Ларкспър не притежава нито теб, нито мен. Моля те, бъди откровена. Искаш ли ме за съпруг?

Тя затвори очи, почувствала топлината на ръцете му. Колко време бе изминало, откакто Топъл огън бе споделял топлината си с нея? Ако се отпуснеше, можеше да си представя, че това е той. Изпълни я копнеж. Преследваха я спомени за времето, когато се бяха смели заедно, за студени нощи, прекарани под топлите завивки. За това, как се любеха нежно рано сутрин.

Не искаше друг съпруг. Глупава мисъл — дългът на жената към клана и повеляваше да има съпруг. Някой ден тя щеше да стане предводителка на клана и погледите на всички мъже на Сборището щяха да бъдат вперени в нея. Можеше ли да понесе това?

Познаваше Черната ръка от доста време. Помнеше го от времето, когато още бе младо момиче.

— Ти си спал с Ларкспър.

— Така е.

Тя пое дъх, борейки се с неизбежното.

— Ами Силата ти?

Той зави раменете и с наметката си, за да я предпази от студа, и я прегърна.

— Силата ми чезне от няколко години насам… не зная защо. Но искам да знаеш, че се молех с цялата си душа за живота на Топъл огън.

— Знам това. — Топлината на наметката му я обгърна. Сборището бе на още три дни път, ако се гледаше скоростта, с която Ларкспър пътуваше. От върха на хребета тя виждаше тъмните очертания на Чудовищните планини, издигащи се отвъд Трите устия.

Кланът на Облите скали щеше да спечели голям престиж от тази женитба. Тя можеше да и бъде от голяма полза в бъдеще. Слуховете за омагьосването щяха да бъдат пресечени и обвиненията, отправени от клана Трите устия, щяха да се възприемат по-скоро като шега, отколкото като заплаха. Хората щяха да я гледат и да си казват: „Я виж, Горчив храст — заради нея Черната ръка се отказа от Силата си.“

Тя се извърна към него; стомахът и се обърна, сякаш решението и бе предателство спрямо Топъл огън.

— Ще стана твоя жена.

Той я прегърна по-силно.

— Благодаря ти, Горчив храст. Обещавам ти да бъда добър съпруг.

— А аз — добра съпруга. — Скръбта и се примеси с облекчение.

Той загърна и двамата с наметалото и тя с наслада прие топлината на тялото му.

— Донесъл си доста голямо наметало за такава топла нощ.

Той и се усмихна:

— Надявах се, че ще ми потрябва.

Тя кимна колебливо и го поведе за ръка към едно закрито място в пелиновите храсти. Свали наметалото от гърба му и го растла на меката земя. Изпитваше смесени чувства, докато изхлузваше роклята си. Хладният въздух погали кожата и. Луната надникна иззад облаците и я обля с мека светлина.

Черната ръка въздъхна, плъзвайки доволен поглед по тялото и. Той изхлузи ризата си от лосова кожа, а тя развърза връзките придържащи панталона му.

Горчив храст легна по гръб на меката земя и пое тежестта му върху себе си. Усещането на тялото му събуди нещо изгубено, лутащо се без посока в душата и. Един познат копнеж, който смяташе за безвъзвратно изгубен, се пробуди отново и тялото и отвърна с готовност, както я бе научил Топъл огън.

Тя го посрещна и въздъхна, когато двамата се сляха.

Нещо в храстите под тях побягна в мрака и я стресна.

— Сигурно е заек — прошепна в ухото и той, спирайки движенията си само за миг.

Тя се отпусна назад, оставяйки топлата сладостна възбуда да нараства. Дълбоко в душата и един слаб гласец повтаряше отново и отново: „Топъл огън, прости ми. Прости ми…“

* * *

Земята се бе променила, откакто Бягащ като вятъра бе седял за последен път на същия този камък и бе обхождал с поглед лагера на клана Бяла глина. Снегът се бе стопил под лъчите на лятното слънце. Студените ветрове бяха отстъпили място на нежните повеи, които освежаваха горещината на деня. Все едно, че е някакъв различен свят — някакво странно място, изплувало от Сънищата. Той затвори очи, припомняйки си онази студена зимна нощ. Вятърът виеше и навяваше снежни кристалчета върху замръзналите преспи. Пелиновите храсти шумоляха под обсипаното със звезди небе. Наоколо бе студена, черна нощ, а в далечината се издигаха назъбените и покрити със сняг планински върхове.

Когато отвори очи, всичко това изчезна; пред него се простираше топла земя, покрита със синьо-зелени пелинови храсти и обгорени от слънцето жълто-кафяви скали.

Следвайки някакъв подтик, той се бе насилил да мине през останките от лагера, преди да се изкачи на хребета. Костите бяха оглозгани. Кожените дрехи се бяха втвърдили и напукали от слънцето и вятъра. Лежащите из тревата кичури черна коса бяха станали крехки и чупливи. Овъглените пръти и покривала на палатките бяха разпръснати около едно черно пепелище, отбелязващо мястото, където се бе състоял последният съвет на клана Бяла глина.

Бягащ като вятъра бе разпознал някои от мъртъвците по костените украшения и парчетата от мидени черупки, пръснати между костите. Старият сокол, чиято усмивка бе изпълнена с такава топлота. Свирещият заек, който бе толкова мъдър. Посивелите коси, които все още се държаха на оглозгания череп до останките на стария вожд на клана сигурно бяха на Летящата катерица. Застанал сред мъртъвците, които не можеха да намерят покой, той вдигна ръце към небето и поде древната Песен на племето, умолявайки Гръмовната птица да подири пръснатите им души. След това бе заплакал — последният оплаквач на клана Бяла глина.

Така и не открих никаква следа от Бяла пепел. Той се загледа в покритата със сенки котловина, в която бяха пръснати костите на клана Бяла глина. Нейните кости не бяха сред тези зловещи, избелели от слънцето останки.

Не бе повел съзнателно Черните острия насам. Или беше? Ако Пелинов дух бе забелязал накъде вървят, не бе казал нищо. Бягащ като вятъра сведе поглед към чакълестата почва на върха на хребета, сякаш очакваше да види следите и запечатани в отдавна стопилия се сняг.

Пелинов дух каза, че е огледал всички тела. Ако беше сред тях, старият ловец щеше да я намери. Бягащ като вятъра продължаваше да седи, гледаше, спомняше си, а слънцето постепенно се плъзна към западния хоризонт и залезе зад Червените скалисти планини. Над земята се спусна мрак, придружен от воя на вълча глутница и надигналия се в отговор хор на койотите.

Хвърляйки поглед през рамо на север, Бягащ като вятъра видя трепкащите огньове в лагера на Черните острия. Утре той щеше да преведе клана покрай това място и да прехвърлят хребета там, където двамата с Храбър мъж бяха устроили засада на Бизоните.

Бягащ като вятъра пое топлия нощен въздух и се опита да успокои болката в душата си. Бе чакал да падне мракът. Сега можеше да си представя как Бяла пепел изкачва склона, а снегът хрущи под мокасините и. Точно на това място — споменът за онази нощ не бе избледнял в паметта му.

Луната изгря на хоризонта и той се изправи, както бе направил през онази нощ, и извървя същите стъпки. Точно на това място я бе прегърнал и бе слушал увещанията и да избяга с нея.

„Само ако знаех, че ще стане така. Щях да тръгна с теб, Бяла пепел.“ — Той наведе глава и потъна в спомените. Ръцете и се обвиха около него за последна прегръдка.

— Бягащ като вятъра?

Всяко мускулче на тялото му се напрегна. За един кратък миг светът закръжи лудо пред очите му и сърцето му заби възбудено. Възможно ли бе? Дали тя не бе…

— Бягащ като вятъра? — гласът бе по-висок от онзи, който помнеше, по-мелодичен.

Той преглътна мъчително и се обърна с разтуптяно сърце. Жената бе застанала зад него, окъпана от лунната светлина — по-ниска, с по-изящно телосложение.

Той се отпусна, олюлявайки се на камъка си.

— Трепетлика? Какво правиш тук?

Тя се приближи; чакълът хрущеше под мокасините и.

— Тръгнах да те търся. Дядо ми се тревожи за теб; каза, че видът ти е бил ужасен. Той ме изпрати.

Бягащ като вятъра кимна, раздразнен, но в същото време и благодарен.

Тя огледа околността. Смръщи замислено вежди и го изгледа изпитателно.

— Тук е било, нали?

Той преглътна мъчително, но гласът му си остана дрезгав:

— Точно тук.

Тя седна на един камък до него.

— Надявам се, че тя е все още жива и ще успееш да я намериш.

Той се усмихна уморено:

— Така ли?

— Знам какво е да загубиш някого, когото си обичал. — Вдигна ръка и отметна дългата коса над рамото си. Най-напред умря майка ми. След това баща ми. Двамата ми братя. И накрая съпругът ми — мъжът, когото обичах повече от живота си. — Отметна глава назад и впери поглед в звездите, чиято ярка светлина почти засенчваше луната. — Той е там някъде горе, надявам се.

— Надяваш се?

Тя кимна; лунната светлина се разля по сърцевидното и лице.

— Той се ожени за мен пет дни преди да тръгне на поход срещу Строшените камъни. — Докосна последователно пръстите на едната си ръка, сякаш преброяваше дните. — И вече не се върна. — В гласа и прозвуча тъжна нотка. — Дълго време не знаех какво точно му се случило, а само че е бил убит. Най-накрая Един мъж ми каза. Постъпил глупаво — не се подчинил на военния вожд и се хвърлил пръв срещу редиците на Строшените камъни. — Тя поклати глава. — Беше твърде млад. Може би е смятал, че е по-важно да си спечели име на храбрец. Ако смелостта му бе обърнала в бяг Строшените камъни, щеше да се върне като велик воин. Но станало другояче… — Тя се поколеба. — Един мъж и останалите видели как Строшените камъни го насичат. — Устните и потрепериха и тя впери поглед в звездите. — Затова и се надявам да е някъде там горе… и че душата му е стигнала мястото, от което Гръмовната птица може да го отведе в Лагера на мъртвите.

— Не знаех всичко това. — Бягащ като вятъра се размърда неловко.

— Ти не мислиш много за другите.

Той я изгледа остро.

— Така ли смяташ?

— Да. Но в това няма нищо осъдително… поне за известно време. Споменът за онова, което си изгубил, е все още пресен в паметта ти. Трябва ти време, за да излекуваш раните в душата си.

Той отвърна недоволно:

— Май знаеш много неща за мен.

— Така е — отвърна му спокойно. — От доста време те наблюдавам и размишлявам.

— Нямаш ли си по-добро занимание?

Тя повдигна коляно и подпря брадичката си на него.

— Мисля, че един мъж — воин от клана Бяла глина на твоята възраст — който е успял да убеди Черните острия да дойдат толкова далеч на юг, си заслужава да бъде разучен внимателно. Искам да разбера кой си всъщност и какво значение ще има за моето племе това, че го доведе тук. Вслушах се внимателно в думите ти. Кланът ни е притиснат до стената и ти му предлагаш изход от това положение.

Той отново обърна поглед на север.

— Нищо няма да спре клановете. Слънчевите хора се преселват като изгладнели койоти. По-добре е да бъдеш водач, отколкото да се зъбиш сред глутницата. Кланът Бяла глина се опита да се озъби на глутницата. — Той посочи. — И ето го сега. Иди там долу, ако искаш. Костите ще ти разкажат историята си.

— Но не по начина, по който разговарят с теб.

Младият мъж кимна.

— Казваш, че не мисля много за другите, но грешиш. Мисля за тях през цялото време. Мисля за онези, чиито кости лежат там долу. Мисля за семейството си от клана Бяла глина. То също е мъртво — като твоето. Ти имаш дядо. Аз пък чичо — да, той все още ми е чичо. Това, че сега съм черно острие, не променя връзката между нас. Двамата сме свързани с нещо по-силно от роднинската връзка.

Тя го гледаше с големите си черни очи, а той продължи:

— След това видях Кухите флейти, видях блуждаещия поглед в очите им — колко добре го познавах! Виждал съм го прекалено често.

Трепетликата се взря замислено към заслонената от хребета котловина. Светлината на звездите танцуваше из нея.

— Сега те разбирам по-добре. Ти си имал цел още когато дойде при нас. Рисковете, които пое, ме накараха да се замисля. Силата на речите ти пред съвета ме караха да се замисля. Дали наистина бе загрижен за съдбата на Черните острия? Или бе готов да се самоунищожиш, за да ни въвлечеш в капан? — Черните и очи изгаряха неговите. — Може би бе готов на всичко, за да си отмъстиш за нападението, което Черните острия извършиха над лагера на клана Бяла глина преди години. Може би обвиняваше нас за всичко. Хората често имат странни причини за нещата, които вършат.

— Всичко се промени. Не зная кога точно стана това. Може би в деня, в който Черните острия нападнаха клана Бяла глина край реката на Дебелия бобър. Може би когато се сбогувах с Бяла пепел. Може би клановете са причината или Гръмовната птица, или пък Слънцето. Но целият свят се преобърна. Онзи зелен огън в небето бе знамение. Нещата вече никога няма да са както преди.

— Така е. Ти каза, че когато прехвърлим тези планини, ще трябва да възприемем нов начин на живот. Какво значение ще има това за клана? Какво ще стане с нас? В какво ще се превърнем?

— В онова, което сами си направим. — Той затвори очи и се вгледа в душата си, търсейки Бяла пепел. Паметта за нея го бе накарала да говори така пламенно пред съвета. Можеше ли да признае това пред себе си? А сега? Търсеше присъствието и в душата си, но не го откри.

Трепетликата кимна към мъртвия лагер в подножието на хребета.

— Чувам гласовете на твоите духове, Бягащ като вятъра. — Тя се изправи и застана пред него. — И мисля, че си отговорих на много от въпросите, които си задавах за теб. Ще те последвам. Мисля, че от теб ще излезе велик водач.

Той махна с ръка:

— Не искам да ставам велик водач, а само да избегна грешките, допуснати в миналото.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Точно затова ще станеш велик водач.

Той я погледна изпитателно, после каза:

— Няма да е лесно. Не зная какво ни очаква отвъд Страничните планини. Земните кланове може да се окажат по-Могъщи, отколкото очакваме.

— Много измежду нас вече започват да се тревожат за това — и за теб. — Тя погледна към смълчаната долина. — Няколко човека вече идваха да искат мнението ми за теб. Сега вече зная какво да им кажа.

— Затова ли ме наблюдаваше толкова време?

— Отчасти. Имах си и други причини. Воините, които си търсят жена, не бяха вече толкова настойчиви, когато ги накарах да мислят, че очите ми са само в теб. Все още не съм намерила подходящия мъж. Съпругът ми… Обичах го до болка.

— Не произнасяш името му.

— Няма и да го направя. Изговаря го само душата ми.

Той сключи ръце и ги подпря на коленете си.

— Чувал съм Търговците да разправят, че при някои племена се счита за нещо ужасно да споменеш името на мъртвец. Смятат, че това ще донесе нещастие, че призракът му ще се върне да ги преследва. Или понякога запазват името и го дават на новородено, което е доказало, че душата му е здраво свързана с тялото. Казват, че душата на мъртвия се е преродила за нов живот.

— Дълбоко в сърцето си вярваш ли, че ще видиш отново Бяла пепел?

Той пое дълбоко дъх.

— Следобед, когато вдигахме лагера, ми хрумна, че ако се изкача тук горе и застана на същото място, където бяхме онази нощ, може би ще разбера. Преди да дойдеш ти, аз бях с нея. Преживявах отново онази последна нощ. — Той вдигна поглед към луната. — Но сега единственото нещо, което чувствам, е празнота.

Младата жена вдигна глава към блещукащите в небето звезди:

— Ако знаех, нямаше да те прекъсвам. Прости ми.

Той сви рамене и се изправи, хвърляйки последен поглед към заслонената долина.

— Няма нищо. За мен поне духовете вече ще почиват по-спокойно. Може би тази нощ бележи някакъв край, а утре ще се роди нещо ново.

* * *

Тиха вода седеше замислен върху завивката им, взел Вълчия Талисман в ръка. Бяха спрели да лагеруват под една скала, където едва се побираха те и малкият им огън. Пороен дъжд се изливаше от навъсените небеса и плющеше по скалите. Проблясваха мълнии, а гръмотевиците дълго отекваха над Ветровитата долина, простираща се на юг.

Бяла пепел го наблюдаваше със замислен поглед. Огънят изпращя и тя посегна към купчината клонки, от които някакъв плъх си бе направил гнездо, за да хвърли още една съчка върху него. Вълчият Талисман караше по гърба и да пролазват тръпки._ Чувстваше_ Силата, стаена в него. То я зовеше, притегляше я. Искаше и се да протегне ръка и да го докосне, но нещо дълбоко в душата и я караше да се въздържа. Усещането се засилваше, когато затваряше очи — пулсиращата Сила на Талисмана обгръщаше Сънищата и, запечатана завинаги в тях като следи върху спечена от слънцето кал.

„Защо ме зове така? Защо съм толкова неспокойна и нервна, когато Тиха вода изважда Талисмана? Каква е целта му? Защо Първият човек ме изпрати да го търся? Сега ми се иска да бяхме оставили Лява ръка да го вземе със себе си“ — мислеше си тя. Обаче виждаше как се прехласва Тиха вода по свещената реликва на Вълчето племе.

— В очите ти има тъга — каза му младата жена.

Той се поита да се усмихне, но усмивката застина на устните му.

— Мислех си за Лява ръка и за дълга, който имам към него. Колко странно! Вложих частица от душата си в направата на тази огърлица. — Той впери поглед в мрачната дъждовна завеса. — Огърлицата бе нещо скъпо за мен. Силата ни погажда номера. Мислех, че е някаква загадка. Нали разбираш, как може рибешки зъби да се превърнат в камък? И я пазех много, защото Лява ръка ми я даде в знак на приятелство — макар и да знаеше, че тогава не можех да му дам нищо в замяна.

— Лош стомах, не се измъчвай. Вината не е твоя. Вината…

— Не, не се чувствам виновен. — Той я погледна тъжно. — Силата направи всичко това, не аз. Не, друго не ми дава покой — огърлицата. Когато нещо е твърде скъпо за някого и той положи много труд, за да го направи, влага в него частица от душата си. — Изсумтя объркано и отново насочи вниманието си към Вълчия Талисман. — Почти съм готов да повярвам, че трябваше да се разделя с огърлицата, за да получа Вълчия Талисман и теб.

Тиха вода продължаваше да върти Талисмана в ръката си.

— Може и така да е. Ако само това е цената, която Силата е искала да заплатиш, можеш да се считаш за щастливец. — Тя вдигна поглед към сивите облаци. Те се кълбяха над скалния им заслон и дъждът се лееше от тях като из ведро, процеждайки се между клоните на боровете и хвойните. Малки зрънца градушка започнаха да чаткат по потъмнелите от вода скали. Потрепери и изпусна дъха си, който излетя на пара и се стопи в студения влажен въздух.

— Ще удържа обещанието, което дадох на Лява ръка — каза и Тиха вода. — Не зная как, но ще завърша акта на Размяна. Ще му върна услугата.

Силно ухаеше на дъжд и влажна пръст. От пръстите и все още се долавяше миризмата на нещастния заек, който бяха уловили. Те имаха късмет, че го хванаха. Той обаче бе извадил лош късмет — беше си счупил задния крак.

Трябваше да върши нещо, за да не полудее. Бяла пепел издърпа още една съчка от гнездото на плъха и попита:

— За какво си мислиш?

— Докато съм жив, няма да забравя изражението на Лява ръка, докато се отдалечаваше. Сърцето му се късаше, че трябва да напусне тези земи. — Тиха вода взе вързопа си и внимателно прибра Вълчия Талисман в него.

Бяла пепел въздъхна облекчено — Талисманът бе отпуснал хватката, с която стягаше душата и. Младият мъж се отдръпна и потри ръце, сякаш все още чувстваше присъствието на Свещената реликва върху тях.

Тя впери поглед в сипещата се градушка. В заслона бе станало по-студено.

— Да не би светът да е полудял, Тиха вода? Навсякъде ли е такъв — да ръмжи и да се зъби като скунк, заразен с онази болест, от която му излиза пяна по муцуната? Дали няма да ухапе и нас и да ни направи същите?

Той се присламчи по-близо до огъня.

— Не знам. Вече не знам какво да мисля. Веднъж ти казах, че светът е пълен със загадки. Сега обаче се страхувам от отговорите.

— Не можа да спиш добре миналата нощ.

Той поклати глава:

— Доста време си мислех за тази огърлица. Когато най-накрая заспах, ме споходи още едно от онези видения. Бях антилопа — носех се свободно из полята и душата ми Пееше. Тогава се появиха някакви мъже и ме хванаха в капан. Завързаха ме с въже и ме отведоха далеч на изток през вълнисти равнини и през безбройни долини, докато стигнахме до голяма река. Натовариха мен и много други животни на нещо дървено, което плаваше по водата. Плавахме дни наред през гористи земи, където из въздуха се носеше миризма на кал и гнилоч. Храната, която ни даваха, беше лоша. Душата ми залиня. Накрая доплавахме до един голям лагер с дървени стени и гигантски дървени жилища, по-високи от дърветата. Там ме свалиха от плаващото нещо и ме поведоха по улиците, които бяха пълни с хора. — Той помълча, загледан в нищото. — Толкова много хора.

— И после?

— Сложиха ме в тясно оградено място, откъдето не можех да избягам. Постоянно идваха да ме гледат хора и душата ми повяхна. Най-накрая дробовете ми се пропиха изцяло с влажния въздух на това ужасно място и аз умрях. Вече никога нямаше да тичам свободен като вятъра.

Бяла пепел стисна очи, опитвайки се да прогони образа от съзнанието си. Антилопите бяха създадени да препускат из прериите. Тя притисна колене до гърдите си.

— И Храбър мъж би направил така, че този Сън да се сбъдне?

Тиха вода я погледна.

— Вълчият Талисман ми казва, че ще стане точно това, ако не създадем ново бъдеще. След нас ще се появят и други Съногадатели, които ще поддържат равновесието на Спиралата, но най-напред ние трябва да я насочим по правилния път.

Тя посегна да дръпне още няколко съчки за огъня и трепна от болка — беше се убола на кактусов бодил.

— Проклети плъхове — винаги тъпчат кактуси в гнездата си!

— Койотите също не обичат кактусите — отбеляза той и леко потрепери. — Това е причината плъховете да ги слагат в гнездата си.

Нова гръмотевица отекна над земята. Бяла пепел каза:

— Май няма изгледи да спре скоро.

От градушката земята бе побеляла.

— Едва ли Строшените камъни ще тръгнат да ни преследват в такова време.

— Все ми е едно вече. Уморена съм, Тиха вода. През цялото време бягаме, тревожим се и отново бягаме.

Тя хвърли още съчки в огъня, за да направи повече жарава. Строшените камъни нямаше да могат да видят дима от огъня в такова време. Бяла пепел се сгуши до младия мъж, а Непослушко дойде и легна на кълбо до нея, слагайки муцунка на извивката на талията и. Тя го потупа и чу доволно кучешко изсумтяване в отговор на усилията си.

Гръмотевиците се отдалечаваха; градушката намаля, но дъждът веднага заплющя на нейно място. Процеждащите се по скалите капки тупаха равномерно по земята.

— Тиха вода?

— Ммм?

— Защо тръгна след мен, когато ме плениха?

Той сви неловко рамо:

— Трябваше да го направя.

Тя се сгуши по-близо до него.

— Тиха вода, аз… Каквото и да се случи, винаги ще те обичам. С цялото си сърце.

Той се извърна, взирайки се в очите и.

— Бяла пепел, душата ми Пее, когато си до мен.

В небето блесна ослепително бяла мълния, последвана незабавно от оглушителен гръм, който сякаш разцепи света.

— Доста наблизо падна — прошепна тя. — Може би Силата е насочила мълнията и тя е поразила Храбър мъж.

— Да се надяваме. — Той примигна замислено. — Знаеш ли, още не мога да си го обясня. Ударих го доста силно по коляното, но не и по главата. Вторият удар просто се плъзна.

— Ударил си го на същото място, където воинът от Черните острия стовари бойната си тояга. Има ужасен белег на главата си. Косата му го прикрива. Той разправя, че ударът го е убил и го е пратил в Лагера на мъртвите. Според думите му той успял да избяга оттам и да се съживи отново.

— Жалко, че не можах да го пратя там завинаги. Радвам се, че те открих навреме. Какво ти говореше?

Тя пое дъх и изръмжа:

— Смяташе, че като ме обладае, Силата ми ще се прелее в него и той ще стане още по-Могъщ. — Тя потрепери с отвращение, припомняйки си как бе лежала завързана и гола пред него. — Но ти дойде точно навреме.

— Аз съм виновен, че те хванаха — каза и той. Не биваше да тръгвам да търся Непослушко.

— А аз пък не биваше да забавям пътуването ни. Но не можех да преодолея страха си, Тиха вода. Съжалявам.

Той протегна ръка и я погали нежно по бузата.

Тя го притегли по-близо до себе си, вдишвайки дълбоко, за да долови миризмата му.

— Постъпих глупаво. Боях се не от това, от което трябваше.

— Ти си смела. По-смела от всички, които познавам.

Усмивката му я стопли и тя си спомни за празнотата, отворила се в душата и, когато си помисли, че Строшените камъни може да го убият, Сега лежеше до него, ръката му я бе прегърнала и тя се чувстваше в безопасност, макар и само за момента. Колко ли време им оставаше? Колко време имаха, преди този побеснял свят отново да понечи да ги захапе с ужасните си зъби, от които капе пяна? Тя се взря с копнеж в Тиха вода.

В дълбините на душата и отново проблесна образът на Трите бика.

„Ще позволиш ли на този образ да продължава да трови живота ти? Или ще му се противопоставиш — ще докажеш, че можеш да победиш дори и него, и онова, което ти стори?“ — запита се тя. Леден страх смрази вътрешностите и, когато си припомни как Храбър мъж бе притиснал мускулестото си тяло до нейното.

Бяла пепел прехапа устна и се сгуши още по-близо до Тиха вода. Сърцето и заби учестено. Седна и изхлузи ризата си, спирайки за момент да се полюбува на шевовете, с които бе закърпила разрязаната кожа.

— Какво правиш? Ще замръзнеш! — обади се той.

Тя му се усмихна. Сърцето и преливаше от радостна възбуда. Изправи се и изхлузи кожените си гащи с бързи движения заради студения въздух.

— Стани — каза му младата жена.

— Да не си си изгубила ума…

— Стани. Бързо. Преди да съм изгубила смелост.

Той я изгледа озадачено и се надигна, оставяйки я да се съблече. Непослушко ги гледаше с любопитни очи, тупайки с опашка по земята.

Бяла пепел накара тиха вода да легне и загърна и двамата със завивката.

— Ще ти бъде по-топло ако… Какво правиш?

— Ще се любя с теб. — Тя видя, че той най-сетне е проумял намеренията и.

— Сигурна ли си, че искаш? Ами ако… ако…

Почувства, че той отговаря на докосването и.

— Сигурна съм, Тиха вода. Веднъж вече едва не те изгубих. Разбирам за какво се тревожиш. Ще погреба спомените за Трите бика. Ще ги заменя с нещо прекрасно.

Той затвори очи.

— Ами ако не мога?

Тя легна по гръб и го притегли върху себе си.

— Тогава ще опитаме отново. Хората го правят непрекъснато. Едва ли е чак толкова трудно.

 

 

Дъждът продължаваше да се лее, образувайки сребриста завеса пред входа на заслона. По равномерното дишане на Тиха вода тя разбра, че е заспал. Изпълни я удовлетворение. Защо не можеха да останат така завинаги — да се обичат, да споделят душите си? Наистина ли трябваше отново да се борят със света? Трябваше ли да се изправят срещу ужасната буря, която бушуваше около тях? Буря, създадена от Силата и народите — по-заплашителна от всякаква природна стихия.

Следите от присъствието на Върховното цяло все още витаеха в душата и. Можеше да затвори очи и да почувства отново сивата мъгла и очакващата я отвъд нея златиста цялост.

Изведнъж дебнещото присъствие на Вълчия Талисман отново я дръпна.

Сноп слънчеви лъчи проби лъскавата дъждовна завеса и в небето оживяха ярките цветове на дъгата.

Тя прокара пръсти по гърба на Тиха вода и той се размърда. Силният и копнеж по него се бореше с желанието и да се слее с Върховното цяло. Той се размърда и въздъхна щастливо.

— Събуди се — прошепна в ухото му.

— Какво? Какво има?

— Нищо — подразни го тя и го гризна по ухото. — Желая те отново. Нищо повече.

Само да можеше да си представи, че има на разположение цяла вечност.

* * *

Заслоните бяха направени от пръти и покрити с преплетени пелинови храсти; те се сливаха с гъстите зелени корони на тополите, растящи покрай Духовната река, която течеше през обширна равнина. Зад Сборището се простираха вълнисти синьо-бели хълмове, които се сливаха с площите, обрасли с пелинови храсти. От многобройните огньове се издигаха сини спираловидни струйки дим, които се разтваряха в необятното небе. Подножията на планините на запад бяха покрити с плоски сиви плочи, които постепенно отстъпваха място на прохладните гористи хълмове, които на свой ред бяха заменени от покрития със снежни петна гранит по високите върхове, стърчащи надменно на фона на небето.

Ларкспър въздъхна, спускайки се по билото на последния хребет. Тя водеше клана, както беше обичаят, а Борова шишарка, Семенце от флокс и Хубава жена вървяха след нея. Зад тях идваха останалите семейства.

Трите дъждовни дни бяха забавили придвижването им и тя непрекъснато проклинаше бурята, която бе измокрила всички до кости. Двойно повече проклятия се изсипаха по адрес на гъстата кал, полепнала по краката и, която затрудняваше още повече уморените и ходила. Бяха пристигнали късно заради нея. Кланът Обли скали не можеше да се движи по-бързо от скоростта, с която вървяха старите крака на Ларкспър.

Към облекчението, че най-после са пристигнали, се прибави и мисълта, че това май наистина ще е последното Сборище, на което присъства.

— Видя ли, не пропусна Сборището. Напразно хвърли толкова тревоги — каза и Борова шишарка, сочейки към притихналата долина.

— Но първият ден вече е започнал — изръмжа Ларкспър. — Съветът вече се е събрал и хората си чешат езиците за гранични спорове и кой на кого какво е направил.

Борова шишарка се усмихна:

— А освен това си пропуснала началната размяна на клюки.

— Полезно е да знаеш клюките, момиче. Никога не го забравяй. По този начин знаеш какво предстои да се случи и можеш да действаш първа, ако се наложи. Как мислиш, че съм поддържала доброто име на клана Обли скали през всичките тези години?

Откъм Сборището затичаха да ги посрщнат множество дечурлига, заобиколени от възбудено лаещи кучета. Те известяваха с викове пристигането на новодошлите, нетърпеливи да видят кои са те.

Ларкспър се насили и закуцука по-бързо, проклинайки подутите си глезени и колена. Бедрата и горяха, а мускулите и трепереха, но тя успя да измине откритото пространство до сянката на дърветата. Защо трябваше слънцето винаги да прежуря така силно, след като бе валяло?

Духовната река почти излизаше от коритото си; водите и бяха размътени, а бързото и течение изпълваше въздуха с леко шумолене. Тук-там сред дърветата бяха опънати палатки и от отдушниците им излизаха струйки дим, отвявани от лекия ветрец. Група хора бе насядала в сенките на тополите.

Ларкспър забави ход, спирайки в края на кръга. Никой не забеляза пристигането и; говорещата жена отсреща бе приковала вниманието на всички.

— Магьосниците не ни оставят на мира! — викаше Детелината от клана Трите устия, вдигнала към небето стиснат юмрук. — Ние вече платихме цената. Всички знаете обвиненията, които отправяхме в миналото. Сега магьосник отне живота на Зелен огън и детето на Кошничка!

Сред хората се понесе неспокоен ропот.

— И кой е този магьосник? — запита навъсено Костен пръстен. Водачката на клана Лоша вода беше седнала с кръстосани крака под сянката на една наметка от овча кожа; посивялата и коса бе сплетена в две дебели плитки. Тя втренчи предизвикателен поглед в Детелината и добави:

— Тези приказки за магьосници са чисто губене на време. Ще седите тук, ще крякате и ще се скубете като кокошки, докато койотите ви дебнат в храсталака.

— Слънчевите хора не ме плашат и наполовина колкото магьосниците! — Детелината скръсти ръце на гърдите си. — Че какво са Слънчевите хора? Дрипави ловци на бизони от севера, ето какво! Можем да се безпокоим колкото си искаме за тях, а в това време магьосниците ще бродят между нас и ще вършат злите си дела. Ако можех да избирам между двете злини, веднага щях да избера Слънчевите хора. Ако се появят в земите ни, ще изпратим воините си да ги отблъснат. Какво чинят шайка ловци на бизони пред нашите мъже? Но един магьосник? Магьосникът се прокрадва тайно и злото му се загнездва под кожата ти като червей в стомаха, докато залинееш и умреш!

— Племето на вълка е унищожило цял лагер от твоите „дрипави ловци на бизони“ току отвъд планините, край които се намира моят лагер — не отстъпваше Костен пръстен. — Не съм виждала някой омагьосан, но чух разказите на Вълчето племе.

— Остави тези тревоги на тях! Те няма да отстъпят долината на Сивия елен на Слънчевите хора! Нека техните воини задържат Слънчевите хора на север. — Детелината се извърна, вдигайки ръце, взирайки се последователно в лицата на хората около нея. — Не можем да се занимаваме с това, което става на север. Твърде далече е оттук. Трябва да мислим за настоящия проблем! За злото, което се спотайва сред нас!

— Много добре — обади се отново Костен пръстен. Кажи ни кой е. Назови името на този магьосник. Вече чухме твоите истории за тъмни фигури, които се спотайват в пелиновите храсти. Видели сте следи по снега? И какво от това? По снега има всякакви следи. Не ме интересува какво е извикала Зелен огън, докато е издъхвала. Когато умират, хората започват да виждат неща, които може да са били, но може и да не са били там. Кажи ми кои са тези магьосници!

Детелината пое дълбоко дъх и отвърна:

— Мислим, че Черната ръка е тръгнал по пътя на злото. Мислим, че той е магьосникът.

Ропотът сред слушащите хора се усили. Ларкспър си запробива път с лакти. Излезе най-отпред и наклони глава, втренчила поглед в Детелината.

— Интересно обвинение. Назова Черната ръка. Мислиш че е магьосник?

Детелината присви очи:

— Ти би трябвало да знаеш най-добре. Кой присъстваше, когато умря твоят Топъл огън? Помисли! Спомни си! Колко са хората, умрели след като Черната ръка им е Пял лечебни песни? Преброй ги. — Тя вдигна ръце и започна да посочва пръстите си и да изброява имена.

Хората се размърдаха неспокойно, кимайки в знак на съгласие.

Ларкспър се изсмя високо.

— Имах по добро мнение за лагера Трите устия. Оплаквах деня, в който научих за смъртта на Зелен огън. Тя не ти ли е предала мъдростта си, момиче?

Над съвета се възцари напрегнато мълчание.

— Какво си си наумила, Ларкспър? Какво целиш? Опитваш се да го защитаваш? След всички тези години? Нима сърцето ти заслепява душата ти? Къде е той? Къде е бил досега? Защо сега не е тук, за да се изправи пред хората? Магьосникът се крие, прокрадва се в нощта и върши злите си дела. Виждала ли си Черната ръка след смъртта на Топъл огън?

— О, разбира се, че съм го виждала.

— Тогава ти си единствената! Никой друг не го е виждал.

Шушукането между хората се засили.

Ларкспър наклоно глава:

— Я ми кажи, водачко на клана Трите устия, към какво се стреми най-силно един магьосник? Какво е единственото нещо, с което никога не би се разделил?

— Силата на злите Духове, която управлява. Не си играй с мен.

Ларкспър кимна; опияняващото чувство за победа пулсираше във вените и.

— Ти също не си играй с мен. Един магьосник трябва да се стреми към Силата, трябва да я използва. Този копнеж става непреодолим за него. Той прекарва всеки миг от живота си в Предвиждане на пътищата на Духовете, които му помагат в пъклените му дела. Копнежът непрекъснато расте като гъба, става все по-голям и по-голям, докато изпълни цялата му душа. Той вече не може да мисли за нищо друго, освен как да използва тази покварена Духовна сила. Ето какво е да си магьосник!

— Точно така е — съгласи се Детелината, кимвайки предизвикателно.

— Много добре — каза търпеливо Ларкспър. — Тогава не замесвай името на зет ми в магьосничество!

Отново всички зашушукаха. Тя почувства как се изпълва с гордост. Погледна изумените им лица! Това бе най-доброто забавление, което бяха имали от десет пъти по десет сезона насам!

— Зет ли? — Детелината се озърна наоколо, усещайки, че почвата под краката и е пропаднала, но без да разбира защо.

Ларкспър се извърна и извика:

— Горчив храст! Черна ръка! Елате тук! — Двамата преминаха кръга от хора и всички очи се впериха в тях. Черната ръка хвърли презрителен поглед към водачката на клана Трите устия.

Ларкспър вдигна треперещата си ръка пред тълпата:

— Никой не бил виждал Черната ръка? Мъж, който ухажва някоя жена, не прекарва времето си в разговори с другите. Той се влюби в Горчив храст. Магьосник значи? — Тя се подсмихна. — Може и да е. Напоследък под завивките на жена си прави доста неща, за които не съм и чувала.

— Бабо! — Тъмното лице на Горчив храст стана алено от срам.

Сред тълпата избухна смях.

— Кой магьосник ще се откаже от злата си Сила заради една жена? Ммм? Отговори ми на този въпрос, водачко на Трите устия.

Детелината я изгледа свирепо и стисна зъби. Сви ръце в юмруци и вените им набъбнаха.

— Познавам номерата ти, Ларкспър. Нищо не е свършило.

С тези думи водачката на клана Трите устия се завъртя и гневно махна на своите хора. Звездица и Херингът станаха и я последваха. Кошничка се поколеба за момент; очите и блестяха злобно, но накрая и тя се отдалечи подире им.

Ларкспър плесна с ръце.

— Ама какво им става? — Тя огледа хората, придавайки си учудено изражение: — Нещо лошо ли казах?

Тълпата избухна в бурен смях.

— Може би просто са решили да си починат един ден — прибави Костен пръстен. — А сега сигурно ще можем да се върнем на въпроса за Слънчевите хора. Приятели, трябва да погледнем на тях по-сериозно, иначе додето се усетим ще започнем да оплакваме воините си и ще ни е страх да заспим вечер. Искам да знам как ще постъпим.

Ларкспър поклати глава.

— Това Сборище май мога и да го проспя. Слънчеви хора? За да ви покажа, че не се сърдя на клана Трите устия за тяхното… хм, развито въображение, ще се съглася с Детелината по въпроса за Слънчевите хора. Не бих искала моята добра приятелка Костен пръстен да си помисли, че се отнасям пренебрежително към тревогите и. Ето какво предлагам аз: когато забележим първите воини на Слънчевите хора, ще разпратим вестоносци до всички лагери. Ще съберем нашите ловци и ще прогоним Слънчевите хора. Костен пръстен, твоят Малък крак бяга доста бързо. Жълта звезда също има няколко добри бегачи в лагера Топъл вятър. Всички можем да бъдем известени навреме. Първите малки отряди, които прехвърлят Страничните планини, могат да бъдат проследени и избити. Ще оставим един-двама да се измъкнат и да прехвърлят обратно планините, за да разкажат на другите какво се е случило.

Костен пръстен огледа членовете на съвета.

— Съгласни ли сме с това предложение? Ще се закълнем ли в честта си, че ще го изпълним? Че първият лагер, който забележи Слънчеви хора или техните следи, ще съобщи на другите? Че всеки клан ще изпрати своите ловци, за да ги отблъснем?

— Аз ще се закълна — извика високо Ларкспър. — Лагерите Лоша вода и Топъл вятър могат да разчитат на клана Облите скали. — Тя се ухили. — Ако изобщо видим някой от Слънчевите хора, разбира се.

Една подир друга водачките на останалите кланове се съгласиха и дадоха своите обещания.

Костен пръстен кимна доволно:

— Те едва ли ще дойдат скоро. Може и изобщо да не дойдат тази есен. Но догодина? Или по-следващата? Кой може да каже?

Ларкспър отиде до мястото, което бе освободила Детелината, и седна.

— Освен въображаеми магьосници и Слънчеви хора, които няма да дойдат, за какво друго стана дума тук?

 

Същата вечер, когато съветът се разотиде, Черната ръка седна до Ларкспър.

— Благодаря ти. Много умело се оправи с цялата работа.

Тя изсумтя и го потупа по крака:

— Пак ще се чуват приказки тук-там, щом премислят по-добре. Зеленият огън в небето отново ще бъде споменат.

— Детелината се разпени като побеснял скунк.

Ларкспър махна пренебрежително:

— Нямаше друг начин освен хубавичко да и натрия носа. Никога не е била особено умна. Една хитра водачка би обърнала всичко срещу мен — и тя щеше да го направи, ако и бях дала възможност. А междувременно най-добре ще е ти и Горчив храст да се поразходите из лагера. Смейте се, говорете, пускайте шеги и се дръжте дружелюбно с хората. Трудно е за някой да повярва, че човек, който разправя неприлични весели историйки край огъня му, е наистина магьосник.

— Знам — промърмори Черната ръка. — Но Детелината изгуби доста от престижа си днес. Няма да го забрави, докато е жива. Ако питаш мен, бе готова да убие някого.

— Сигурно — съгласи се Ларкспър. — Но поне няма ти да си жертвата.

— А какво мислиш за Слънчевите хора?

Възрастната жена примигна, за да поуспокои възпалените си очи.

— Слънчеви хора? Тук? Бих искала да видя това. Но и да дойдат — какво от това? Я виж колко е огромно Сборището. Сериозно ли смяташ, че шайка гладуващи воини могат да се противопоставят на обединената мощ на Земните хора?

Черната ръка поклати глава:

— Не. А и познаваме териториите си по-добре от тях.

Ларкспър примлясна с беззъбите си венци.

— Точно така. И те го знаят.