У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл Гиър
Вълчият талисман (10)

10.

Ларкспър седеше на сянка в лагера на Облите скали. В утъпканото пространство между окъпаните от слънчевите лъчи пръстени колиби децата се смееха, викаха и се гонеха. Лупина стискаше в кафявото си юмруче пелинова пръчка. Трябваше да докосне някой от другите с нея. Когато това станеше, докоснатото дете вземаше пръчката и на свой ред подгонваше останалите, докато успееше да докосне друго дете и да му предаде пръчката.

Корен седеше под удължаващата се сянка на колибата, в която живееше с Горчив храст, и гледаше навъсено децата — очевидно му се искаше сега да е с големите и да събира корени. Самият начин, по който седеше, дразнеше старата жена.

Нещо в светс е беше изменило. Тя чувстваше, че трябва само да вдигне тънките си пръсти нагоре, за да усети разликата във въздуха. Силата бе разгневена по някакъв ужасен начин. Усещаше го с цялата си душа. Въпреки напредналото лято Духът на земята сдържаше прашния си дъх. Пелиновите храсти не помръдваха.

„О, Черна ръка, как можа да се случи това?“ — Тя бе забравила за настоящето, пренасяйки се в безметежните минали дни. Той отново седеше до нея и се смееше — силен, мускулест и красив.

— Бабо?

Корен се бе надигнал като неспокойна пантера. Проклятие, защо момчето имаше такова лошо държание! Усещаше спотаения му гняв, готов да избухне при първа възможност, въпреки че в дните след смъртта на Черната ръка се бе държал необичайно прилично. През целия път до лагера на Облите скали момчето бе подскачало и пяло песни. След това обаче лошото настроение отново го бе налегнало.

„Трябва да го оженя и да го отпратя колкото е възможно по-скоро. Това момче е като чорба на огъня — непрекъснато е готов да кипне. Само виж негодуванието в очите му. Ако остане тук, полжението му ще се влоши“ — каза си тя.

— Какво искаш, Корен?

Той и хвърли предизвикателен поглед.

— Мисля, че нещо не е наред. Онази стара кучка с червеникавата козина душеше вятъра и ръмжеше. Отиде към пелиновите храсти цялата настръхнала. И после изведнъж… млъкна. Много странно.

Тя го изгледа смръщено:

— Зашо ме занимаваш с глупости?

Сгълчан от баба си, Корен се навъси още повече.

— Не чу ли как лаеше?

— Кучетата само това правят, момче — лаят. Хайде стига! Наглеждай огньовете. Трябват ни още съчки. Иди да донесеш малко. Опитай се поне веднъж да бъдеш полезен.

Той се наежи и ъгълчетата на устата му затрепериха. Ларкспър се напрегна.

— Да нося съчки за огъня ли? — Погледна я той язвително. Оставиха ме тук да ти помагам за гледането на децата. За какво ме вземаш? За някакво животно ли? Май Лош стомах постъпи най-умно от всички, като се махна.

В душата и пламна гняв. Тя насочи изкривения си пръст към него.

— Я ме чуй, момче, и си отвори добре ушите! Откакто Топъл огън умря, се държиш като побъркан. Хайде сега мирни малко! Дръж се прилично… или ще накарам… Котешка опашка…

Тя млъкна уплашено. Корен бе направил заплашително крачка към нея, очите му блестяха от гняв, а треперещите му ръце се протягаха към врата и. В този кратък миг очите и се срещнаха с неговите и тя видя там черна ярост, която можеше да избухне всеки момент.

— Корен, не… — Но думите и увиснаха във въздуха, защото момчето вече се бе отдалечило тичешком между колибите.

Ларкспър си пое дълбоко дъх и отри пламналото си лице.

— Бих му изтръгнала черната душица начаса, стига да можех. — Веднага щом изрече тези думи, тя съжали и и се прииска да може да ги върне назад. Хвърли обезпокоен поглед към гранитните скали, издигащи се зад внезапно притихналия лагер. Хвърлените от колибите сенки бяха плъзнали гърбиците си по утъпканата глина.

Всички дечица я наблюдаваха с ококорени очи. Сдържала досега дъха в крехкия си гръден кош, тя избухна и им махна с ръце:

— Хайде де, продължавайте! Продължавайте да си играете!

Но играта с пелиновата пръчка бе замряла. Дечицата наклякаха в кръг и започнаха да си шушукат, ровейки с пръсти земята.

Старото черно куче Жълтият зъб изведнъж се сепна и навири муцуна, за да подуши въздуха. От гърлото му излезе заплашително ръмжене и то нададе предупредителния лай, който старицата познаваше от години.

— Тихо! Млъкни! — изпъшка тя, изправи се на крака и взе пръчката си за копане.

Останалите кучета също се събудиха и се разлаяха, втурнаха се през лагера в посоката, в която бе изчезнал Корен, и се шмугнаха в пелиновите храсти.

— Ако онова проклето момче се е скрило в храстите и е надянало някоя меча кожа, кълна се, че…

Някъде в храстите едно от кучетата изквича от болка. След това се разнесе цял хор от скимтене и квичене. Стори и се, че чу тъп удар — сякаш някой биеше животно.

Това глупаво момче нямаше право да си изкарва яда на кучетата. Ако е ударил стария Жълт зъб с тояга, ще накара Котешка опашка да му извие врата. Тя се провикна:

— Корен! Ти ли си?

Момчешки писък процепи въздуха и внезапно секна, сякаш някой бе запушил устата на момчето.

Сърцето на Ларкспър се сви от страх.

— Деца, влизайте вътре. — Тя посочи колибата си с пръчката за копане.

Те седяха неподвижно, с изплашени личица.

— Веднага! — озъби им се тя.

Малките хукнаха към входното покривало.

Старицата преглътна със свито гърло и се заклатушка напред.

— Корен? Ти ли си? Пак ли си правиш някаква глупава шега?

Една кафява кучка изпълзя иззад колибата; едно окървавено копие стърчеше от хълбока и. Животното се строполи на земята и изквича пронизително.

Двама татуирани воини се появиха иззад колибата; ходилата им, обути в мокасини, утъпкваха кръвта на кучето в пръстта на лагера Облите скали. Те носеха отчаяно мятащия се в ръцете им Корен.

Ларкспър понечи да побегне, но от всички страни наизскачаха още воини. За момент тя замръзна на място, вцепенена от страх. Те започнаха да стесняват кръга около нея; в силните си ръце стискаха дълги бойни тояги.

Внезапно умът и се възвърна заедно със старата надменност.

— Махайте се от моя лагер!

Завладяна от гняв, тя се понесе напред на старите си крака, вдигайки пръчката за копане. Чу зад себе си груб мъжки смях и се опита да спре устремната си атака. Писъкът на Корен процепи въздуха, но тя не го чу. Трясъкът от разбития и череп я оглуши секунда преди тъмнината да я обгърне.

* * *

Бягащ като вятъра огледа момчето отгоре надолу и обратно. То изглеждаше по-голямо от четиринадесетгодишно, макар и майка му да твърдеше обратното. Раменете му бяха започнали да стават широки. Лицето на момчето не изразяваше нищо, то сякаш бе от камък. Въпреки това след едно-две лета младите жени нямаше да могат да откъснат поглед от него.

Бягащ като вятъра размишляваше, изучавайки жълтеникаво-кафявите пръстени колиби. Във вечерния здрач заоблените гранитни скали, издигащи се зад лагера, блестяха на фона на небето като купчина черепи на странни приказни зверове. Залязващото слънце, което се спускаше все по-ниско и по-ниско над западния хоризонт, обагряше земята в червено.

Хвърли изпитателен поглед на Пелинов дух.

— Ще задържиш ли момчето?

Той кимна.

— То е силно. Дете е на жената, която си взех. Погледни го: от него ще стане добър боец. Никога не съм имал син, когото да обучавам. Само дъщери, а жената има и дъщеря.

— Да, така е. — Съгласи се Бягащ като вятъра. — Дъщерята е достатъчно малка, за да може да израстне като Черно острие и да не питае омраза към нас. Но, чичо, боя се, че ако задържиш това момче, някой ден ще те намерим с копие в гърба.

Пелинов дух пое дълбоко дъх и гръдните му мускули се издуха.

— Вече питах момчето. Казва, че е съгласно да стане Черно острие.

Бягащ като вятъра пристъпи към юношата, взирайки се в очите му.

— Накарай го да каже и на мен.

Пелинов дух заговори на езика на Земните хора, гълтайки думите като тях.

Момчето кимна; в суровите му черни очи проблесна някаква странна решителност. После каза завалено на езика на Слънчевите хора:

— Ще стана воин.

„Или ще умреш, и ти го знаеш — довърши мислено Бягащ като вятъра. Той отново погледна Пелинов дух. — Чичо, не го ли правиш най-вече заради болката в душата си? Това ли искаш? Опитваш се да замениш изгубената Бяла пепел?“

— Ще го следиш ли отблизо? — запита го Бягащ като вятъра.

— Ще го държа под око. — Направи знак с ръка, който означаваше, че ще стане както е казал.

— Тогава нека остане. Ще видим как ще се държи, но го накарай да разбере, че всички наши воини ще го следят.

Пелинов дух се обърна към момчето и заговори, а после посочи към колибата. Юношата кимна и се отдалечи към пръстеното жилище, което Пелинов дух си бе избрал. Майката на момчето — висока и хубава жена, застанала отпред, го прегърна.

Бягащ като вятъра потри врата си.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Пелинов дух му се усмихна кисело.

— И аз се надявам. — След това погледна към залеза. — Тя няма да може да замени Ярка луна. Но ще ми топли постелята. Още е доста силна, макар да има такъв голям син. — Той помълча. — Мисля, че достатъчно дълго живях със спомени.

— Ти си един от нас… и въпреки това се държиш някак настрани.

Пелинов дух потри ръце.

— Има нещо такова. Племеннико, благодаря ти, че споделяше с мен жилището си. Но дойде време отново да имам свое собствено. — Той помълча. — Старите навици умират трудно, но има и нещо друго — докато живеех при теб, се чувствах стар. Все още не съм готов за това усещане.

— Ще разбереш дали си стар, ако посееш в утробата и още едно дете. — Бягащ като вятъра отново погледна към жената. Тя се взираше в сина си с празен поглед. Виждаше как гърдите и издуват меката кожена рокля. Нищо чудно, че Пелинов дух бе избрал точно нея.

— Е, върви да учиш твоето… семейство как да говори като хората. — И Бягащ като вятъра махна на чичо си да върви.

— Ще ги науча и на други неща — ухили се той и се отправи към колибата.

Младият мъж сведе поглед към утъпканата земя пред краката си. „Колко време може човек да живее единствено с миналото? — Зарея поглед на юг към възвишенията на Зелената планина. — Бяла пепел? Жива ли си?“

— Пак ли си потънал в мисли? — запита Трепетликата, застанала зад гърба му.

Той се извърна.

— Не чух кога си се приближила.

Тя застана до него и добави сухо:

— Ще се изненадаш колко тихо съм се научила да стъпвам през годините. Пелинов дух се застъпи за момчето, а?

— Позволих му да го задържи. — Бягащ като вятъра потърка челюстта си. — Но се тревожа. Момчето знае какво се е случило с останалите членове на семейството му. Дали няма да се обърне срещу нас?

— Ела — каза му тя. — Хапни нещо. Няма смисъл да се тревожиш. Каквото е писано, ще стане. Кой знае, може пък Пелинов дух да направи от него воин.

Тя го отведе при огъня, който хвърляше червени отблясъци до една постройка от пелинови храсти. Извивките на бедрата и се очертаваха под роклята, която прилепваше плътно към тънката и талия. Вървеше с грациозна походка, която чудесно се допълваше с острия и ум.

Бягащ като вятъра седна на една наметка, постлана на земята, и започна да наблюдава как Трепетликата сваля печеното месо от огъня. Взела един кварцов нож, тя отряза дълги сочни късове от месото, сложи ги в една съдина, направена от бизонски рог, и му я поднесе с премерена грациозност. Той посегна към съда, погледите им се срещнаха и останаха така няколко дълги мига. Откъсна погледа си с усилие и се опита да не мисли за начина, по който душата и бе докоснала неговата.

Останалите хора от клана също се бяха настанили из лагера Облите скали и навсякъде се виждаха огньове. Повечето от Слънчевите хора обаче не влизаха в пръстените колиби. Също като него те не се чувстваха добре вътре — жилищата им се струваха тесни и подтискащи.

Бягащ като вятъра опита месото. Антилопа. Вкусна и крехка. Ловците, които я бяха убили, го бяха направили майсторски. Антилопата трябваше да бъде убита веднага, с точен удар. Ако бе само ранена или с прободен стомах и успееше да пробяга известно разстояние, месото и ставаше жилаво. Ловецът не биваше и да чака, след като я убиеше — тя трябваше веднага да бъде изкормена и одрана, а месото — изстудено. Това се правеше, защото антилопата имаше тънка козина, която задържаше телесната топлина и месото оставаше толкова топло, че се вкисваше.

Той подъвка замислено и я запита:

— Как се справят жените?

Трепетликата сложи месо и на себе си и отговори:

— Ти беше прав. Тази земя наистина е богата. Откакто превзехме лагера преди три дена, изкопахме още складови ями в пръстените колиби и ги напълнихме с толкова изсушени растения, че ще ни стигнат за няколко седмици. Пленничките все още трудно разбират езика ни, но правят каквото им наредим. — Тя се засмя. — А и имат ли друг избор? Последната, която се опита да избяга, сега е храна за койотите.

— Значи неподчинението отслабва?

Тя му хвърли бърз поглед.

— По-добре е да живееш и да работиш, отколкото костите ти да гният някъде. Вече започват да осъзнават какво им се е случило. Ако трябва да избират, ще изберат работата пред смъртта. Все още скърбят за мъжете си, но има и по-злочеста участ от това да спиш с непознат мъж.

Във вечерния въздух се носеха приглушени разговори. Някъде в другия край на лагера кучетата се сдърпаха. Някакъв мъж им извика и квиченето и ръмженето престанаха.

— Нашите мъже изпълняват онова, което им заръча. Не удрят пленените жени, освен ако не им се съпротивляват.

Той кимна.

— Има нещо, което не разбирам. Тези хора се държат сякаш духът им е пречупен — сякаш са били победени още преди да сме пристигнали.

Тя вдигна поглед към първите звезди, заблещукали на източния хоризонт.

— Може би Силата им ги е напуснала. Пелинов дух казва, че непрекъснато си говорят за Сборището и нещо ужасно, което се е случило там. Може би то ги прави толкова покорни. Аз обаче щях да се съпротивлявам, докато не убия онзи, който ме е пленил… или докато той не убие мен.

— Може би затова сме тук. Да вдъхнем нова Сила на земята. — Сила. Споменаването на тази дума винаги насочваше мислите му към Бяла пепел. Дали щеше да може да разговаря тъй свободно и с нея? Тя обръщаше голямо внимание на Сънищата си, а Трепетликата насочваше мислите си към света около нея и споделяше проблемите, пред които той бе изправен.

Тя го погледна замислено; в големите и очи се четеше тъга. След това каза с равен глас:

— Нямаше я в лагера Трите устия.

Меланхолията отново се загнезди в сърцето му.

— Да. Нямаше я.

— Съжалявам, Бягащ като вятъра. Надявах се да я намериш, преди да извършим това нападение.

Защо трябваше да бъде толкова откровена с него? Тя знаеше, че той я наблюдава скрито, долавяше накъде текат мислите му. И въпреки това нито веднъж не бе казала нещо лошо за Бяла пепел пред него, а показваше само загриженото си разбиране. Това само засилваше обърканата му привързаност към нея. Колко нощи двамата бяха разговаряли надълго и нашироко? Колко часове бяха прекарали, обсъждайки различни планове, оглеждайки ги за недостатъци, преди да ги предложат на съвета?

Но усилията и не спираха дотук. Вечер тя обхождаше лагера и изслушваше проблемите на хората. Съветите и изглаждаха развалени взаимоотношения, успокояваха тревогите на хората, преселили се в нови земи. Освен това наглеждаше пленничките и следеше как се отнасят с тях. Предчувстваше ли неприятности, тя го предупреждаваше тихомълком. На нея Бягащ като вятъра дължеше пълната подкрепа на Гореща мазнина по време на съвета.

АБяла пепел? Да, той все още я обичаше. Но нощ след нощ изгарящата страст не му даваше мира и го отвеждаше в палатката на Гореща мазнина просто за да поговори с Трепетликата.

Бяла пепел? Ако все още е жива, трябва да е разбрала, че Черните острия са тук. Ако е жива…

Той преглътна още една хапка месо и посочи към земите наоколо:

— Завзехме всички лагери на север от Облите скали. Лоша вода, Топъл вятър, Отровна рекичка, Червена скала и всички останали. — Черните острия бяха завзели цялата Ветровита долина. Бяха прехвърлили Сивата стена и сега пред тях се простираше долината на Червената глина. Той каза:

— Пелинов дух разпитваше за нея във всички лагери. Говори с всички пленници. Никой от тях не знае нищо за Бяла пепел.

Вече добре познаваше тъжния поглед, който му отправи тя — беше го виждал толкова често, че той се бе запечатал в съзнанието му.

— Пелинов дух вече се раздели с миналото — каза тя тихо.

Истината в думите и го опари. Тя винаги се държеше така прямо с него — веднага стигаше до същността на проблема. Бягащ като вятъра излапа набързо останалото месо и остави съдината.

— Да, знам това.

Жената се изправи и го хвана за ръка.

— Ела да се поразходим.

Той се остави да го поведе покрай огньовете, където воините бяха насядали в трепкащата светлина на пламъците, хранеха се и разговаряха. Жените на Черните Острия се смееха и жестикулираха оживено, а жените на Земните хора разговаряха шепнешком помежду си.

Тя го отведе зад гранитната скала, която засланяше западната страна на лагера, и спря, загледана в обагрилите хоризонта цветове, които бавно угасваха. Топлият ветрец донасяше миризмата на пелин и сгорещена, суха земя.

— Тук комарите са по-малко — каза тя, докато се изкачваше към върха на скалата, където седна. — Исках да си поговорим извън лагера, където никой не може да ни чуе.

Той се настани до нея; чувстваше се неловко. Красивото и лице имаше сериозно изражение. Покоят на нощта го обгръщаше.

Сръчните и пръсти бързо разплетоха плитките и и разпуснаха косата и. Лъскавите черни кичури обгърнаха лицето и като шал, падайки върху гърдите и. Той едва успя да отвърне поглед от нея.

— Не мислех, че ще стане така — каза му тя. — Когато съставяш планове, не допускаш грешки. В съвета единствено мнението на Черна луна има по-голяма тежест от твоето. Дори и воините вече спряха да недоволстват, че трябва да ядат растения.

Той се усмихна.

— Те все още са опиянени от победата. Но ние наистина се справихме добре. — Той се загледа в падащия мрак. Нощните птици бяха подели жаловитите си напеви в храстите. — Кой би помислил, че ще успеем да завземем толкова голяма територия само с три жертви — една жена и двама воини? Хората ни изглеждат доволни.

Тя вдиша дълбоко топлия въздух.

— Така е. Особено жените. Сега работата им е по-малко и могат да се разпореждат както си искат с пленничките.

Той я хвана за ръка.

— Южните лагери на Земните хора никак няма да харесат това, което сме постигнали. Но какво могат да направят? Ако решат да се бият, няма да могат да вложат сърцето си в боя.

Тя се плъзна по скалата и седна по-близо до него. На оскъдната вечерна светлина той се взря в нежните и очи и прокара пръст по гладкото и лице. Тя сякаш се разтопи от докосването му. Нейното ухание и топлината на гъвкавото и тяло го обгърнаха.

Младата жена се засмя неуверено:

— Ти и аз, Бягащ като вятъра, каква двойка сме само.

Тя погали крака му с ръка, карайки душата му да трепне. Той затвори очи и си представи, че го докосва Бяла пепел, но илюзията бързо се стопи, отстъпвайки място на реалността.

— Трепетлика — прошепна той.

Тя вдигна поглед към него, но в очите и имаше тъга. Понечи да дръпне ръката си, но той я стисна здраво.

Бягащ като вятъра усещаше нерешителността и.

— Съжалявам, аз… — той не можа да довърши.

— Не, аз съм виновна. Зная, че Бяла пепел все още владее мислите ти.

Тя зарея поглед над обраслата с пелин равнина към река Студена вода.

— Странно е, нали? Не мислех, че някога ще мога да обичам отново. Не мислех, че ще мога да намеря мъж, притежаващ същата топлота и нежност като съпруга ми. Сега обаче не знам какво да мисля. Ти стана най-добрият ми приятел, Бягащ като вятъра. Не бих искала помежду ни да се случи нещо, от което ще се чувстваш неловко.

В душата му се бореха копнеж и объркване.

— Не знам какво да ти кажа.

— Разбирам.

Той я погледна. На устните и се появи лека усмивка.

— Бягащ като вятъра, готова съм да стана твоя жена. Мисля, че знаеш това. Дълго време мислех над това. Претеглях на везните желанието, което изпитвам към теб, и онова, което знам, че искам от един мъж. Тялото може да подведе душата. Изчаках, докато се уверя напълно. Не бих искала тялото ти да те въвлече в нещо, което ще разруши доверието, царящо помежду ни.

Той си играеше безцелно с ресните на ръкава и. Един облак затули звездите, плъзвайки тъмната си сянка върху пелиновите храсти.

— Опитвах се да се противопоставя на желанието, което изпитвам към теб. Боря се с него всеки ден.

— Ти трябва да решиш. Аз съм готова да приема и едната, и другата възможност, Бягащ като вятъра.

Той преглътна.

— А Бяла пепел?

— Бяла пепел. — Отново тъжната усмивка. — Ако я намериш, аз няма да ви преча. Разбирам какво означава тя за теб.

— Но как така? Искам да кажа…

Тя го погали по врата, успокоявайки го.

— Защото те обичам. Освен благоденствието на моето племе, бих дала всичко, за да те направя щастлив. Ако това означава, че Бяла пепел ще живее с теб, ще се усмихна и ще и помогна да си пренесе нещата в жилището ти. А след това ще ви пожелая много щастие.

— Но това ще сломи сърцето ти, нали?

— Преживяла съм и по-лоши неща в миналото. Мисля, че дори ще съм способна да живея, виждайки ви всеки ден заедно.

Колко пъти двамата с Трепетликата се бяха смели заедно и бяха съставяли планове? Колко пъти тя бе седяла до него и бе изслушвала най-големите му тревоги? Чувстваха нужда един от друг. Сърцето му препускаше лудо, усещайки я толкова близо до себе си.

Той затвори очи и се опита да разсъждава трезво, въпреки че кръвта в жилите му бе завряла. Дори и Пелинов дух се отказа да я търси повече. С разтреперани ръце хвана ръката и, която го галеше по врата, и я сложи обратно в скута си.

— Никога не съм имал по-добра приятелка от теб, Трепетлика. Когато не съм с теб, ти си непрекъснато в мислите ми.

Младата жена вдигна лице към него и му се усмихна. Той се наведе неуверено и я целуна. Тя обви ръце около кръста му, притисна го силно към себе си и прошепна:

— Сигурен ли си, че искаш това?

Той кимна, плъзвайки ръка по шията към гърдите и.

Трепетликата свали кожената си рокля и я сложи на скалите, а след това застана пред него; силуетът и се очертаваше на звездната светлина. Буйната и черна коса се развяваше от вятъра. Той се изправи и изхлузи ризата си. Сръчните и пръсти развързаха ремъка, пристягащ кожените му панталони.

Като взе роклята си, Трепетликата хвана Бягащ като вятъра за ръка и го поведе към топлия пясък под скалите. Спря между ароматните пелинови храсти и постла роклята си на земята.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я той дрезгаво.

— По-сигурна от всякога — прошепна му и го притегли към себе си. Той притвори очи от удоволствие, когато тялото и се докосна до неговото.

Един дълъг миг двамата стояха прегърнати; след това тя въздъхна щастливо и грациозно го притегли върху себе си, лягайки на роклята. Последната му мисъл бе: „Бяла пепел… наистина се опитах да те открия.“

* * *

Бяла пепел бръкна в меха от еленова кожа, пълен с вода. Загреба от студената течност и я изсипа върху нагорещените скали. Парата изсъска в тъмнината и започна да изпълва помещението за потене, което бяха направили.

Тиха вода ахна и разтвори широко очи от мястото си срещу нея.

Когато Вълчият съногадател поискал да се пречисти, той създал парата. След това я дал на хората, за да пречистват с нея тялото и душата си. Пречисти се.

Съновидението и бе недвусмислено. Никой от клановете на Слънчевите хора не строеше помещения за потене. Сред земните хора се потяха само Лечителите, хората, оплакващи покойник, или онези, които искаха да говорят с Духовете. Бяла пепел седеше в задушния мрак, оставяйки парата да я обгърне. Кожата и настръхваше от струйките, стичащи се по хлъзгавите извивки на тялото и.

Тя затвори очи, за да забрави за неприятните усещания, и започна да напява тихо същите думи, които бе използвал и Пеещите камъни в нощта, когато Силата го бе изпълнила.

„Намери онова място в себе си, което се вслушва в мълчанието“ — така я учеше Пеещите камъни. Тя се опитваше отново и отново да очисти съзнанието си от всякакви мисли: „Трябва да е тук някъде. — А после: — Не мисли, глупачке!“ Бореше се да намери начин да избяга от шумовете в съзнанието и.

Дробовете и жадуваха за глътка свеж въздух. С мрачна решителност Бяла пепел си наложи да не обръща внимание на неистовото желание на тялото и да напусне тази задушлива горещина.

Присъствието на Вълчия талисман се спотайваше около душата и, протегнало пипала над нея.

„Ние можем да ти помогнем. — Хилядите гласове на Вълчия Талисман се носеха около нея. — Отвори душата си за нас. Нека ти покажем пътя.“

Обзе я някаква замаяност; светът закръжи около нея. Тя се въртеше и пропадаше в това усещане. Златистата мъгла се завихряше около душата и, зовеше я.

„Сега си на прав път, Майко на народите. Но дали си достатъчно силна? Достатъчно издръжлива, за да продължиш?“

Гласовете заглъхнаха. Изведнъж тя усети, че я обгръща прохлада.

— Бяла пепел? — долетя до нея гласът на Тиха вода от много далече.

Бавно дойде в съзнание. Премигна и откри, че лежи в ръцете на Тиха вода. Здравата му ръка бе поела тежестта и, а със сакатата я притискаше към гърдите си. Небето бе обсипано със звезди; само на юг те бяха затулени от тъмни облаци. Той я бе изнесъл от помещението за потене.

— Какво? — Тя се сгърчи от ужасното главоболие, пулсиращо в слепоочията и.

— Ти се свлвче на земята. Мисля, че не можа да издържиш на горещината. Не бива да поемаш толкова много още от първия път.

Младата жена простена и с мъка седна в изправено положение. Трепереше от хладния нощен въздух. Тиха вода я зави с едно наметало и я подпря с ръка, защото още и се виеше свят.

— Съновидението ми каза истината — каза му тя. — За малко да успея отново. Чух гласовете на Талисмана. Почувствах сивата мъгла. Върховното цяло бе само на крачка от мен.

Той поклати глава:

— Безпокоя се за теб.

Изпълни я приятно удовлетворение, сякаш се бе пречистила истински за пръв път, след като Трите бика я беше бил и изнасилил преди толкова време.

— Вървя в правилна посока — каза му. — В правилна посока.

— Добре — съгласи се неуверено Тиха вода. — Може пак да опитаме утре.

— Не. Тази нощ. Трябва само да си почина малко.

Той клекна пред нея и тя видя тревогата му в топлите му кафяви очи.

— Насилваш нещата — каза и меко. — Тази сутрин ти стана толкова лошо, че щеше да повърнеш. И така вече четири дни подред. Ти не навлизаш предпазливо, а се хвърляш с главата напред. Не можем ли да го постигаме постепенно?

Взе хладната му ръка и я допря до мократа си от пот буза.

— Трябва да бъда готова, когато Силата ме призове. Трябва да бъда достатъчно силна. Това ще бъде единствената ни възможност.

Той се поколеба.

— Понякога ме плашиш. Ами ако това те убие?

— Тогава значи не съм била достатъчно издръжлива и по-добре да умра така, отколкото прободена от копие на Строшените камъни — или по-лошо. — Тя го погледна. — Кой те плаши повече? Аз или Храбър мъж?

Той се намръщи замислено.

— Хайде да отложим следващото потене за утре сутрин. Ще ти приготвя голяма закуска и ще…

— Тази нощ.

— Тази нощ… — Наклони неохотно глава. — Добре. Ще отида да разпаля огъня и да нагорещя отново камъните. Но този път ще бъда близо до теб. Когато се строполи в колибата, се удари доста силно на земята. Ако не бяхме сложили кожи наоколо, щеше да си счупиш главата.

Тя се отпусна върху завивката, наслаждавайки се на полъха на нощния вятър върху пламналата си кожа: „На Пеещите камъни са му трябвали години, за да открие пътя към Върховното цяло. Преди това е използвал Силата си като Лечител сред клановете. Как да направя всичко за толкова кратко време?“

* * *

Храбър мъж бе застанал на върха на високия хребет, зареял поглед над обширната Ветровита долина, простираща се на юг. По небесния купол от изток се кълбяха буреносни облаци.

Планинските склонове пред него се спускаха полегато, преминавайки в тревисти предпланини, осеяни с пелинови храсталаци, които се простираха чак до изсъхналите от жегата равнини. В ниското се виждаха стада бизони, антилопи и една група женски лосове. По на юг се открояваха рязко очертанията на пустеещи земи и нагънатата повърхност на долината, пресечена от долчинки като коренова система.

— Човеко с летяща душа?

Храбър мъж се извърна. Дебелият лос бе застанал между падналите под върха скални късове, засенчил лицето си с ръка. Следите му личаха по ливадата по-надолу, където бе утъпкал гъстата трева. Зеленият и килим бе изпъстрен с белите и жълти цветове на белия равнец и лютичето.

Храбър мъж бавно се спусна от скалистия връх, внимавайки за сакатия си крак. Със заздравяването на костта болката постепенно отслабваше. Само да можеше да се отърве по някакъв начин от главоболието. Понякога то така пулсираше в главата му, че зрението му се раздвояваше.

Обичаят на Търговията гласи, че трябва да дадеш нещо в замяна на това, което получаваш. За да получи Сила, трябваше да се отплати с болката си.

Той заобиколи една полегата скала и пристъпи по-уверено върху рохкавата почва под нея. Лицето на Дебелия лос грееше от предпазлива възбуда.

— Научихте ли нещо? — запита Храбър мъж, отправяйки се схванато през тревистата ливада към гъстата гора от смърчове и ели.

— Много неща — каза му Дебелият бобър, наблюдавайки го през полуспуснатите си клепачи. — Мъдро постъпи, че ни изпрати. Но новините, които ти нося, не са тези, които очакваш.

Храбър мъж навлезе между тъмнозелените гъсти клони на елите.

— Очаквах Черните острия да навлязат в земите, които кланът Бяла глина се опита навремето да заеме.

— Не Черните острия — Кухите флейти са там.

Храбър мъж спря и изгледа Дебелия лос, застанал сред прохладните сенки. Леката миризма на млади иглички се носеше из въздуха.

— Кухите флейти? В долината на Дебелия бобър?

— Да — отвърна Дебелият лос. — А кланът Снежна птица ловува в земите, където миналата зима се намираха Черните острия, а пък кланът на Осата… е, натъкнах се на техен лагер в същите територии, където презимувахме ние.

Храбър мъж се намръщи, загледан в потъмнелите иглички под краката си, въртейки между пръстите си странните камъни на огърлицата, която бе отнел от едноръкия. Една сиво-черна орешарка изпляска с криле и изграчи дрезгаво, подскачайки от клон на клон над главата му.

— Тогава къде са Черните острия?

Дебелият лос разпери безпомощно ръце:

— Не мога да ти кажа. Но трябва да знаеш едно. Почти във всички кланове има ранени воини. Явно са се водили доста битки.

— Черните острия бяха силни, но ако всички кланове са тръгнали на юг? Дали са тръгнали в посоката, в която искаше да отиде кланът Бяла глина?

Дебелият лос засмука нервно устни.

— Имам и още новини, Човеко с летяща душа. Клановете на Осата са изпратили съгледвачи в северната част на тези планини. Какво да правим? Да поведем ли воините на север и да изтласкаме Осите, които навлизат в нашите земи?

Храбър мъж наклони глава; мислите препускаха в главата му.

— Не приятелю. Ще им оставим тази купчина скали. Знам по-добро място да стоплим копията си в кръвта на враговете. А може би и копието в панталоните ти има нужда от стопляне, а? — Махна през рамо. — На юг ни очакват Земните хора.

Дебелият лос се намръщи.

— Тези планини не са лоши, Човеко с летяща душа.

— Не са, но величието ни очаква на юг. Какво би предпочел? Слава и толкова много жени, че да не можеш да преспиш с всички, или една безкрайна война с клана на Осата?

— Какво си видял в Съня си?

Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя.

— Видях как семейството ти става толкова голямо, че трябва да прекарваш повече време в лов, за да изхранваш всички деца, които си направил, отколкото да любиш жените си. На юг, приятелю. На юг.

Дебелият лос потри озадачено врата си; на лицето му имаше глупаво изражение.

— С нетърпение ще очаквам това предизвикателство, Човеко с летяща душа.

Храбър мъж пръв пое по тясната, виеща се лосова пътека. Плътни зелени стени от смърчове и ели хвърляха сянка върху пътеката, а клоните се преплитаха над главите им. Не след дълго Храбър мъж излезе на тревиста поляна. Тук бяха разположили главния лагер. Кожените палатки бяха издигнати в кръг до дърветата, а през полянката течеше бистро поточе. Кучетата го залаяха, но след като разпознаха миризмата му, се върнаха да легнат на сянка.

— Дебел лос?

— Да, Човеко с летяща душа?

— Кланът Снежна птица — мислиш ли, че и той се интересува от южните земи?

Дебелият лос се размърда неспокойно.

— Да, бих казал, че и те се движеха на юг. Не мога да го проумея. Те би трябвало да се намират на север от Опасната река, а сега отново се движат по петите ни. Не мисля, че всички ранени, които видяхме, са пострадали в битки с Кухите флейти.

Храбър мъж го потупа по гърба.

— Добра работа си свършил, приятелю. Заслужил си почивката си. Върви и успех в правенето на първото от многото деца.

Дебелият лос се ухили и кимна, отправяйки се към палатката си.

„Кухите флейти са на юг от долината на Дебелия бобър? Къде тогава са Черните острия?“ — питаше се Храбър мъж.

„На юг“ — прошепнаха гласовете.

„На юг? Невъзможно!“ — реши той.

И въпреки това безпокойството продължаваше да го човърка; той отиде до палатката си и седна да помисли. Ами ако му се наложеше да се надпреварва с Черните острия, кой пръв ще завземе териториите на Земните хора?

Понечи да се подпре на лакът, но нещо в кесията на кръста му го бодна болезнено в хълбока. Изви се и извади черния каменен вълк.

Замахна с ръка, за да го захвърли, но после размисли. Вдигна го към светлината, възхищавайки се още веднъж на изящната му изработка. Тежката статуетка блестеше в ръката му; беше така добре излъскана, че му изглеждаше прозрачна, сякаш се взираше в някаква бездънна тъмнина.

Въпреки че разумът му подсказваше да я хвърли, той отново я прибра в кесията си и се облегна на другата страна. От другата страна на лагера се разнесоха приветствени възгласи. Очевидно приятелите на Дебелия лос му казваха „добре дошъл“.

Храбър мъж се вгледа във върховете на елите. Те се издигаха като острия на копия към небето. Палавият ветрец шумолеше из тревата.

Беше толкова близо до намирането на пътя кън златистата мъгла и Силата, която тя представляваше. Нощ подир нощ, докато Бяла врана спеше, той седеше край огъня и проследяваше пътеката, която бе прокарал в душата си. Това трябваше да е ключът. За да открие пътя, той трябваше да се вглъби в себе си. Всеки път стигаше все по-близо, чувстваше пухкавата сива мъгла. Душата му чуваше беззвучния зов на Силата. Знаеше, че може да открие пътя към нея. Тази вълшебна златиста Сила можеше да стане негова. Чрез нея той — Храбър мъж — щеше да владее дори и Вълчия Талисман, и другия източник на Силата, който бе почувствал и който го бе отблъснал. В онзи ден южно от реката на Дебелия бобър някакъв зъл Дух го бе изхвърлил от златистата мъгла. Той бе чул гласа му.

— Но някой ден ще се изправя пред теб — изрече той. — И когато това стане, кълна се, че ще надделея над теб. Няма по-силен от Храбър мъж. Аз оцелях след като бях в Лагера на мъртвите, и то не само с душата си, както повечето от Хората с летящи души_, но и с тялото си_! Гласовете на Духовете нашепват в съзнанието ми. Талисманът на Вълчето племе не можа да ме унищожи. Аз ще сътворя новото бъдеще.

В далечината отекна гръм.

Само ако можеше да забрави проблемите на оклния свят.

Надяваше се да напуснат тези земи след първия сняг. Дотогава щяха да са изсушили много месо и щяха да са готови за път. Но сега? След като знаеше, че кланът Куха флейта кара Черните острия да се придвижват на юг?

Бяла врана се появи, опирайки се на кожените покривала на палатката.

— Намерих го — извика тя на някого през рамо. След това се обърна към Храбър мъж: — Има новини.

Коленичи до него и той положи ръка върху нейната.

— Знам, Дебелият лос вече ми каза.

— Дебелият лос ли? — По гордото и лице се изписа кратко объркване.

Дългата кост се появи зад палатката с неспокоен вид. Прашната риза на младия воин бе одраскана тук-там, оплескана с мазни петна и водни пръски. Високите му мокасини изглеждаха протрити. Костите, татуирани по бузите му, се набръчкаха в срамежлива усмивка.

— А, и ти си се върнал! — приветства го Храбър мъж. Ела, седни. Жено, донеси ни да хапнем нещо. Дългата кост е изтощен.

Бяла врана се мушна в палатката, а новодошлият се отпусна на тревата с кръстосани крака.

Храбър мъж го изгледа изпитателно, забелязвайки умората в очите му.

— Какви са новините? Намери ли Земните хора? Изглеждаха ли нащрек? Разтревожени ли са от присъствието ни?

Дългата кост потри изпитото си лице.

— Не, човеко с летяща душа. Мисля, че няма защо да се притесняваме за земните хора. Те изобщо няма да представляват проблем за нас.

— Така ли? — Храбър мъж вдигна поглед към появилата се Бяла врана, която сложи пред Дългата кост рогова съдина.

Воинът надигна съдината, направена от рога на планинска овца, и засърба шумно, докато не изпразни съдържанието и. Обра с пръсти последните късчета месо и див лук, след което върна празната съдина на Бяла врана.

— Отидох на юг, до Ветровитата долина, както ми бе заръчал, Човеко с летяща душа. Горд съм, че ми повери тази задача. Използвах умението и хитростта, които притежавам. Никой не успя да забележи Дългата кост докато се промъкваше из пелиновите храсти. Кръстосах надлъж и нашир земите до онези планини и открих множество воини. Долината направо гъмжи от тях.

— А изглеждат ли ти така, сякаш можем да ги победим? Наистина ли са толкова слаби, колкото видях в Съня си?

— Човеко с летяща душа… Черните острия вече са отнели долината от Земните хора.

— Черните острия?

— Да, Човеко с летяща душа. Те са навсякъде и се придвижват на юг.

— Но как? — извика гневно Храбър мъж. — Как са успели да стигнат дотам? И защо? — Дали Вълчият Талисман нямаше пръст в тази работа? Може би чрез Силата на едноръкия, който бе изскочил от палатката на Вълчия шаман?

— Не знам — каза нервно Дългата кост, но една нощ се промъкнах близо до лагера им. Те имат нов военен водач. Някакъв млад мъж, когото не познавам.

— Да, да, продължавай!

Мъжът преглътна.

— Поех голям риск, но пропълзях до края на лагера им като змия. Чух разговорите на воините. Дори и самият Черна луна се вслушва в съветите на този нов военен водач, а също и Гореща мазнина. Видях го — той бе висок и млад. Разхождаше се с една красива жена с дълга черна коса.

Храбър мъж излая:

— Разбра ли името му?

Дългата кост кимна предпазливо:

— Бягащ като вятъра.

„Бягащ като вятъра? Но как така? — Храбър мъж сви гневно юмруци._ Отново се изправяме един срещу друг, стари приятелю. Но този път ще те убия.“_

Той присви очи. Когато битката за Ветровитата долина приключеше, щеше да се изкачи на някоя височина и да заповяда да му доведат Бягащ като вятъра с вързани ръце и крака. Там — както бе съзрял във виденията си — той щеше да вдигне каменния си нож към слънцето и да разпори гърдите му. Щеше да бръкне и да изтръгне пулсиращото сърце от все още живото му тяло. Взел го в ръка, щеше да го вдигне високо — принасяйки го в дар на Слънцето и Гръмовната птица. Отплата за Силата, която щеше да получи. Воините му щяха да наблюдават всичко това, изпълнени със страхопочитание. Бяла пепел щеше да…

Бяла пепел! Изведнъж всичко му се изясни. Дългата кост бе казал, че до Бягащ като вятъра е вървяла красива жена. Храбър мъж изкрещя:

— Тя е в неговите ръце! Тръгваме още утре! Утре, Бягащ като вятъра, тръгвам към теб!

* * *

Парата се издигаше на кълба от нагорещените камъни и изпълваше тъмното помещение за потене. Бяла пепел седеше неподвижно. Бе оставила душата си да се носи в ритъма на песента, която седналият до нея Тиха вода напяваше тихо. Бяла пепел се освободи от същността си, следвайки пътя навътре в себе си, който бе разучила с толкова усилия. Сега той се появяваше лесно, защото контролът върху собственото и съзнание ставаше все по-голям. Върховното цяло се намираше само на крачка от нея.

Тя кръжеше на границата; душата и постепенно бе обзета от покой. Всепроникващата сива мъгла я зовеше. Тя събра смелост, опитвайки се да прекрачи прага, да си пробие път… и го изгуби.

„Освободи се от себе си — долетя тихият шепот на Вълчия Талисман през отдръпващата се мъгла. Тя се съсредоточи, плъзвайки се отново по пътя навътре в себе си. На границата, зад която я очакваше Върховното цяло, се поколеба. Душата и пулсираше, а сладостното усещане за Върховното цяло пърхаше около нея като крила на пеперуда. — Освободи се.“

Да се довери ли на Вълчия Талисман?

Отчаяна и съзнаваща, че няма друг избор, тя остави душата си да се понесе по течението на Силата, която извираше от Вълчия Талисман. Като водни талази Силата я повлече в сивата мъгла. Тя започна да пропада, да се върти безпомощно… и светът около нея внезапно придоби златист цвят.

„Сънувай — прошепна и Вълчият Талисман. — Сънувай Върховното цяло.“

Силата изпълваше въздуха като ситна мъгла. Душата на Тиха вода излъчваше жълто и червено сияние. Нагорещените камъни в средата на помещението за потене трептяха, обгърнати от огнено зарево. Въпреки кожените покривала на постройката тя чувстваше растителността и тъмните скали наоколо. Насекомите, птиците, дори и мишките в техните дупки в скалите пулсираха като малки пламъчета. Непослушко се виждаше като нежен белезникаво-червен блясък сред сините и бели талази на Върховното цяло.

Понечи да продължи, но срещна съпротива.

„Не търси повече, Майко на народите. Трябва да спреш дотук“ — предупреди я непреклонния глас на златистия човек.

— Къде сме?

Появи се трептяща светлина, Танцуваща като огнен пламък. Златистото лице на млад мъж — красивият младеж от Сънищата и — плаваше из Върховното цяло.

„Аз съм Вълчият съногадател. Онзи, когото наричате Първия човек. Ти си моето Съновидение, Майко на народите. Ти успя да отвориш вратата. Но те моля да не продължаваш, защото сиянието ще те плени, както е направило с много други преди теб.“

— Но тук е толкова красиво.

„Ти сънуваш на границата на Върховното цяло, усещаш Спиралата.“

— Искам да почувствам повече. Да науча повече.

„Още не ти е дошло времето. Сега трябва да Сънуваш. Вълчият Талисман ще ти покаже пътя. За днес Сънува достатъчно. Учиш се бързо, Майко на народите. Но не се изгубвай във Върховното цяло, както направи Пеещите камъни. Притеглянето му е Силно. Ще дойде време да навлезеш и в центъра на Върховното цяло.“

— Значи ме спираш?

„Засега, но не можем да те възпираме вечно. Ти си силна. Ние закалихме душата ти, за да служиш на целта ни.“

— Каква е тази цел, Вълчи съногадателю?

„Да видиш в Съня си новото бъдеще на Слънчевите хора. Да ги упътиш по Спиралата.“

— А ако не успея?

„Вече знаеш отговора на този въпрос. Спиралата ще се изкриви и Сънят ми ще се промени. Целият свят ще стане различен. Тиха вода видя какво ни чака. Само ти можеш да спасиш Съня на Първия човек. Изборът е твой.“

Видението бе толкова красиво, че тя заплака. Танцуващите златисти светлини, озаряващи Върховното цяло, кръжаха около нея. Пространството бе изпълнено с абсолютен покой. Тишината пееше със звънливи гласове. Наоколо трептяха безброй души, пулсираха, плъзгаха се от живота към смъртта, потъваха във Върховното цяло и променяха леко пътя на Спиралата.

— Вълчи Съногадателю, това ли е изпитал и Пеещите камъни?

„Да, и не е могъл да устои. Започнал е да Сънува и не е успял да се завърне. А ти можеш ли? Ще Сънуваш ли заради нас? Вълчият талисман те очаква. Зове те.“

— Не искам да си тръгвам.

„Тогава всичко е загубено. Спиралата ще се измени. Храбър мъж ще и наложи ужасното си Съновидение.“

Бяла пепел се отдръпна ужасена.

— Не!

Сивата мъгла започна да се отдалечава. Олюлявайки се, тя почувства, че някой я хваща за ръката.

— Бяла пепел? — Тревожният вик на Тиха вода върна душата и обратно в тялото. Задушаваше се от жега. Опита се отчаяно да се откопчи от ръката, която я държеше. Храбър мъж се хилеше подигравателно в съзнанието и. — Бяла пепел! — изкрещя Тиха вода. — Аз съм! Тиха вода! Вече си в безопасност. На сигурно място.

Тя потрепери и сподави писъка, надигнал се в гърлото и. Облегна се назад на сакатата му ръка, с която я бе прихванал. Той се изправи и в тъмнината прошумоля кожа — беше вдигнал покривалото на входа. Блесналата светлина я заслепи.

Изтощена, изпълзя навън и легна върху хладната, успокоителна земна твърд. Тъмни облаци забулваха небето. Тя докосна благоговейно едно стръкче трева, което я гъделичкаше по бузата, усещайки за пръв път, че и то е живо.

— Бяла пепел? — Мъжът коленичи до нея.

Тя се притисна към земята, сякаш искаше да я притегли вътре в себе си и да я слее с ритъма на сърцето си.

Почувства ръката му, която галеше косата и, и в очите и се появиха сълзи.

— Добре ли си?

Тя кимна, усмихвайки се на усещането за лепкавата влага в носа и.

— Беше толкова… красиво. О, Тиха вода, то пулсира като сърце, но по-различно. Говорих с Първия човек. Беше красиво. Толкова… красиво. Душата ми ридае при мисълта за него.

Докосна пръстта с устни и издиша в нея, изпращайки в дълбините и рояк цветове.

— Как се чувстваш? — не я оставяше той.

Тя се обърна по гръб, без да обръща внимание на пръстта, полепнала по кожата и, и го погледна. Изпълни я силна любов към него. Бе видяла душата му, беше се сляла с нея. Този мъж, който я гледаше с такава загриженост в очите, излъчваше любов.

Пресегна се и го притегли, притискайки го силно към себе си.

— Добре съм, Тиха вода. Добре съм.

— Ти изпищя — промърмори той, полузадушен от прегръдката и. — Писъкът ти бе ужасен.

— Зная — прошепна тя; в ушите и все още ехтяха гласовете от видението. — Но сега — в този свят, в илюзията — очите ми се отвориха. За пръв път наистина виждам.

Той се отдръпна и се взря в очите и.

— Това май няма да ми хареса, а?

— Сънувах Върховното цяло, Тиха вода. Видях го.

— Аз също усетих… нещо. — Той се залюля. — Чух гласовете на Вълчия Талисман. Мисля, че вече трябва да тръгваме.

— И ти ли Сънува Върховното цяло?

Той впери поглед в нея, припомняйки си отново видението.

— Ако това е Върховното цяло, не искам да имам нищо общо с него.

Тя го хвана за ръцете.

— Разкажи ми.

Лицето му помръкна.

— Видях куция воин, Храбър мъж. Той вървеше през свят, осеян с мъртъвци. Земята бе подгизнала от кръв и изплашени хора вдигаха ръце към него. В Съновидението той ме погледна и в очите му се криеше злото. — Той преглътна. — Вдигна нагоре Вълчия Талисман и почувствах Силата му. — Лицето на Тиха вода се сгърчи. — Бе обърнал Силата срещу племенната и я използваше за зли цели. Беше се превърнал в магьосник!