Тад Уилямс
Градът на златната сянка (39)

ПЕТА ГЛАВА
ДЖОНИ ИЗКРИВЯВАЩИЯТ

МРЕЖА/СПОРТ: ТМКС прави олимпийски „жест на добра воля“.

(Картина: знамето на „Телеморфикс“ — олимпиадата се вее пад Атенеума в Букурещ.)

Диктор: „Телеморфикс инкорпорейтид“ направи своя така наречен „жест на добра воля“, за да разреши спора си с Международния олимпийски комитет и с правителството на Влашката република. Вместо „Олимпийски игри на «Телеморфикс» в Букурещ“, както първоначално корпорацията беше настоявала да се нарича събитието, официалното име ще бъде „Олимпийски игри в Букурещ, спонсорирани от «Телеморфикс»“.

(Картина: вицепрезидентът на ТМКС Настася Сисенсен.)

Сисенсен: Ние уважаваме олимпийската традиция на мирния компромис и според нас подадохме много важна маслинова клонка. Но въпреки това МОК трябва да не забравя, че никой не получава нещо срещу нищо. Или поне аз не съм чувала.

 

Луната беше само сребърен нокът над черната Байя де Барбакоас. Островът, обграден от оранжеви прожектори, сияеше по-ярко от всякакви звезди на небето. Дред се усмихна. Това беше гнездо, пълно с яйца със скъпоценни камъни, а той беше хищникът. Щеше да захапе с челюсти тези светлини и да ги смачка, докато ги превърне в мрак.

Дред намери „Exsultate Jubilate“, древно музикално произведение, което пулсираше като електрически ток и звънтеше с радостно превъзходство. Съжаляваше, че използва препрограмирана музика, но имаше твърде много работа, а тази вечер нямаше да има време да подбере саундтрака си, докато играе главната роля. Е, и Моцарт ставаше.

Опита телематичния си жак, щастлив като вълк, че се е измъкнал от нашийника с фибервръзки. Отпусна длани на коленете си и усети напрегнато непропускливия неопрен на костюма си и мъничките песъчинки, които полепваха по дланите му. После затвори очи, за да огледа важните неща.

— Следа едно, докладвай.

Един прозорец с изглед отвисоко към набраздената вода се появи на черния фон.

— Listo — обяви водачът на Следа едно, — готови.

— Следа две.

… нов прозорец, запълнен със смътен силует, в който той разпозна неотразяващата се лодка само защото сам я беше купил. Пред нея една група смътни фигури лежаха по корем на пясъка. Една от фигурите се размърда леко: очилата й за нощно виждане проблеснаха.

— Готови, jefe.

— Следа три.

… купчина апаратура, струпана до лошо боядисаната стена на апартамент под наем. Всяка кутия беше дразнещо матовочерна, което изживяваше възраждане сред складиращите гъзари. Нищо друго.

„Какво, по дяволите…?“

Мълчанието продължи няколко секунди, после една обръсната глава се появи и гласът на Селестино отекна в черепа на Дред:

— Правех последните приготовления. Вече съм готов.

„По-скоро си се изпикал от страх за последно.“ Дред изпрати двустранно затворено повикване до стаята в съседство с апаратната. Появи се едно женско лице — кръгло и бледо под огненочервената коса.

— Дулси, какво става? Ще го направите ли?

— Той е идиот, ама е кадърен, ако ме разбираш какво ти казвам. Аз съм тук. Давай, пали.

Радваше се, че успя да я въвлече. Дулсинея Ануин вземаше скъпо, но с пълно право. Беше умна, вършеше си работата и би минала право насред битката при Ватерло, без да й мигне окото. За миг се зачуди като как ли ще е като плячка. Интересна мисъл.

— Следа четири.

Балконът на наблюдателния център, който сам беше заемал само преди няколко часа, се появи зад затворените му клепачи. Този човек за разлика от Селестино чакаше да му се обадят.

— Готови за удар.

Дред кимна, макар че никоя от главите в прозорците с данни, нито пък дузината други мъже на тъмния плаж виждаха лицето му. Отвори очи, извика картата и я остави да се разгърне като неонова решетка върху истинския Исла дел Сантуарио само на няколко километра по-нататък. Идеално. Всичко си беше на мястото.

„Старт“.

Усили „Exsullate“ и за миг остана насаме в карибската нощ с луната, с водата и със сребърния глас на сопраното.

— Следа четири, удряй!

Човекът в крайбрежната къща въведе охранителен код, а после произнесе някаква дума в микрофона в гърлото си. При този сигнал свръзката на Дред в „ЕНТ-инравизион“ вкара програмата, която му бяха дали, в телеком-мрежата на Картахена — простичко, макар и криминално деяние, за което щеше да получи петнайсет хиляди кредита в комплект с офшорна банкова сметка.

Кодът издири и се свърза с ненабиващ се на очи резидент паразит в системата на Исла дел Сантуарио, скрит и депозиран там за сумата от четирийсет хиляди кредита от безстрастна служителка в предишната охранителна компания през последната нощ, когато беше на работа там. Действайки съвместно, двете създадоха временен блокаж на данните в информационната система на острова. И самата система или някой човек наблюдател нямаше как да не забележи блокажа до десетина минути, но на Дред не му трябваше повече време.

— Говори Четири. Вътре е.

Моцарт го издигна. Удоволствието течеше през него като хладен огън, но той запази въодушевлението за себе си.

— Добре. Следа три, започвайте да помпате! Селестино наклони глава.

— Удоволствието е изцяло мое, jefe. — Техничарят затвори очи и пръстите му заописваха сложни плетеници, щом започна да създава входно-изходната връзка.

Дред се стараеше гласът му да звучи спокойно:

— Дай ми свръзка и параметри веднага щом ги получиш. Развиваше някаква ирационална омраза към този нещастен бивш военен идиот. Това беше почти толкова зле, колкото и да се предоверяваш.

Отново затвори очи и се загледа в секундите, които цъкаха на дисплея за време. Като изключим Селестино, който дирижираше невидимия оркестър от данни пред недоволния поглед на Дред — на него му се струваше, че той се подиграва със съвършенството на „Exsultate“, — останалите прозорци бяха статични и очакваха заповедите му. Известно време се наслаждаваше на това чувство. В редките случаи, когато си говореха за работа, някои от другите в много тясната област, в която той беше експерт, наричаха заниманията си „изкуство“. Според Дред това бяха глупости, с които помпаха самочувствието си. Беше си просто работа, макар че в моменти като този беше вълнуваща, радваща, предизвикателна работа. Но нищо толкова подредено и така добре предварително планирано не би могло да бъде наричано „изкуство“.

Преследването — да, това беше изкуство. Беше изкуство на мига, на възможността, на смелостта и на ужаса, и на сляпото острие на нещата. Между двете не можеше да има никакво сравнение. Едното беше работа, другото — секс. Можеш да си добър в работата си и да се гордееш с това, но никой не би сбъркал най-доброто тук с възвишеността там.

Селестино пак се обади в черепа му:

— Помпената станция се задейства и работи, jefe. Искаш ли линия към охранителната мрежа?

— Много ясно, че искам, майка му стара. Исусе! Следа едно, докладвайте!

Прозорецът на Следа едно показваше повече черна вода — този път — още по-високо.

— На петнайсет километра сме и се приближаваме.

— Очаквайте обаждането ми.

Още миг — и музиката се заизвисява към кресчендо. Редица малки прозорчета примигнаха в периферията на зрението му.

— Следа три, кой е излъчващият канал?

— Вторият отляво — отговори Селестино. — В момента мълчи.

Дред го нагласи и провери — не че мислеше техничаря за чак пък толкова некадърен, а защото беше в онова изключително, приповдигнато настроение, в което се чувстваш като Господ — искаш да пипнеш с пръст и да владееш всяка искрица, всяко падащо листо. Както беше казал Селестино, по канала идваше само тишина.

— Следа едно, давай.

Тишината продължи още няколко секунди. После чу в ухото си пукане на радио. За да е сигурен, намали звука по линията си към Следа едно, но продължаваше да го чува по канала на охраната на Исла дел Сантуарио. Слушаше с ушите на мишената.

— Помощ! Сантуарио, чувате ли ме?

Между думите на пилота, който сигурно говореше на испански, и системата за превод на Дред имаше леко забавяне, но той вече се чувстваше доволен — под професионалното лустро на мачо актьорът звучеше доста убедително паникьосан. Сестрите Беина бяха направили добър избор.

— Сантуарио, чувате ли ме? Говори ХА 1339 от Синселехо. Помощ! Чувате ли ме?

— Говори Сантуарио, ХА 1339. Виждаме ви на радара. Прекалено близо сте. Моля обърнете на изток и се изтеглете от нашата закрита зона.

Дред кимна. Учтиво, ала бързо и твърдо. Новата охранителна фирма на острова си струваше парите.

— Задният ни ротор спря. Сантуарио, чувате ли ме? Задният ни ротор спря. Молим за разрешение за кацане.

Паузата беше съвсем кратка.

— Невъзможно. Това е закрита зона, одобрена от Закона за авиацията на ООН. Предлагам ви да се опитате да стигнете до Картахена и да се приземите или на гражданското летище, или на летището за хеликоптери. На около пет километра е.

Гневният вик на капитана беше крайно убедителен. Дред не се сдържа и се разсмя.

— Копелета недни! Падам! Не мога да стигна до Картахена! Имам четирима пътници и двама души екипаж и едва удържам машината във въздуха.

Исла дел Сантуарио продължаваше да не оправдава името си.

— Извинявам се, ХА 1339, но това е в противоречие с пряката ми заповед, повтарям, с пряката ми заповед. Отново ви предлагам да се опитате да стигнете до Картахена. Ако се опитате да се приземите тук, ще бъдем принудени да го третираме като опит за нападение. Разбрахте ли ме?

Когато гласът на пилота се чу отново, беше равен и яден. Силният шум, който заглуши някои от думите му звучеше съвсем определено като разпадащ се турбокоптер.

— Не мога да се боря повече… проклет ротор… не мога повече. Падаме. Ще се опитам да не се… размажем върху драгоценния ви остров. Надявам се да… гниете в ада.

Разнесе се още един глас, който напрегнато говореше на испански. Дред провери мигащите светлинки и се увери, че това е един от допълнителните канали на охраната на острова.

— Визуален контакт, сър. Задният ротор е повреден — точно както каза той. Вече са много близо до водата и се движат без посока. Може да се разбият в скалите… ох, Божичко, точно нататък отиват!

От много голямо разстояние през тъмната вода нещо издрънча приглушено — като чук, който удря стиснат в ръка гонг. Дред се усмихна.

— Паднаха в нашия периметър, сър. Хеликоптерът не се запали, така че може и да има оцелели, но унищожителните субове ще ги ударят само след минути.

— Мамка му! Сигурен ли си, че са в нашата зона, Охеда?

На командира на островната охрана очевидно никак не му харесваше ситуацията, в която беше попаднал.

— Виждам хеликоптера, сър. Все още виси на скалите, но с тези вълни няма дълго да остане там.

Офицерът извади първите снимки от фрагмите на камерите и щом думите на наблюдателя се потвърдиха, отново изруга. Дред си помисли, че знае какво преминава сега през главата на този човек: островът се охраняваше от двайсет години, макар и неговите работодатели да бяха сключили договора съвсем скоро. Двайсет години, и никога не се беше случвало нищо по-опасно от неколцина местни рибари, заплашващи да навлязат в закритата зона. Той току-що беше отказал на летателен апарат в беда да се приземи, колкото и законно да беше това. Можеше ли да разтегне тази законност чак дотам, че да остави оцелелите след падането да бъдат убити от огъня на подводната охрана? И вероятно още по-определено — можеше ли да го направи пред подчинените си и да се надява, че ще запази уважението им при истинска опасност?

— Кучи син! — беше се съпротивлявал почти до момента, когато вече щеше да е твърде късно. — Заглушете субовете — отклонете цялата подводна флотилия от ловци убийци. Япе, веднага щом е възможно, изпратете там лодка да търси оцелелите. Ще се обадя на шефа и ще му кажа какво става.

„Включване, линия и потапяне.“ Дред скочи.

— Следа две, старт!

Той махна на своята част от нападателния отряд, дузина мъже в неопренови костюми на командоси. Докато махне, те вече бяха вкарали лодката във водата. Затича се след тях. Собствената му работа едва сега започваше.

Лодката се плъзгаше безшумно през залива и внимателно се промъкваше през заспалите мини. Уредите им „търси и унищожи“ бяха изключени, но това не означаваше, че някоя не може да експлодира при случаен допир. Дред беше седнал отзад доволен, че поне сега може да прехвърли задълженията си на някого другиго. Имаше да върши много по-важни неща от това, да кара лодка.

Къде е? Затвори очи и изключи музиката. Захранването на пробива в охранителната система на острова все още беше отворено: чуваше как командирът говори на спасителната лодка, която точно сега тръгваше от другия край на острова. Още никой не беше забелязал блокажа, но това и без друго съвсем скоро щеше да се превърне в чисто академичен въпрос: охраната щеше да стигне до падналия хеликоптер само след минути. Освен ако не беше много лошо повреден, бързо щяха да забележат, че е бил подготвен за дистанционна операция. И щяха да разберат, че са ги прецакали.

Къде? Отново се вглъби в мислите си, търсейки възловата точка, която все му убягваше — онзи пулс, онзи електронен сърдечен ритъм, който щеше да му покаже къде да сграбчи.

Помисли си, че беше открил способността си да изкривява в първия дом за сираци, в който живя. Всъщност това изкривяване беше второто чудо; първото беше, че изобщо го бяха приели в дом за сираци. На седемгодишна възраст вече беше убил трима души, всичките — деца горе-долу на неговите години. Беше му приписано само едно от убийствата, макар и да го обясняваха с трагична, временна загуба на самоконтрол, а другите две смърти бяха окачествени като нещастни случаи. Всичко това бяха глупости, разбира се. И в двата случая Дред — който още не си беше избрал това мелодраматично име — дни наред носеше чук, затъкнат в панталоните, и чакаше. Това, че бутна двете жертви при второто си нападение по железните стълби, след като им разби главите, беше по-скоро финален пристъп на гняв, отколкото предпазлив опит да прикрие делото си.

Но дори и, без да се броят убийствата, на Отдела за малолетни в Куинсланд не му беше лесно да настани детето някъде. Простият факт на произхода му (майка — алкохоличка и проститутка, аборигенка, баща — филипински пират, който беше заловен и заслужено екзекутиран скоро след взаимодействието, чийто резултат беше бебето Дред) беше гаранция, че отделът трябва да предложи на евентуалните осиновители пари — рушвет, както излиза. Но чиновниците от агенцията бързо решиха, че за да настанят там малкия Джони Вулгару, си струваше да се бръкне в бюджета. Джони си беше бедствие, което чакаше да се разрази.

Случките, които го предизвикаха за първи път да изкриви нещо, бяха изненадващо обикновени. Осиновителката, вбесена от това, колко жестоко се отнася той към домашната котка, го нарече „малко черно копеле“. Той събори нещо от масата, тя го сграбчи с намерението да го заключи в стаята му. Докато го влачеше през всекидневната, гневните му писъци достигнаха кресчендо; екранът на стената изведнъж трепна и угасна.

За голямо нещастие на осиновителите му повредата във вътрешната електроника се оказа непоправима и те останаха почти месец без връзка с нормалния свят, докато съберат пари да я заменят.

Не свързаха случката с храненика си, макар да знаеха, че е способен на други, далеч по-прозаични актове на унищожение. Но Джони сам го забеляза и се зачуди дали не е магия. Няколко опита доказаха, че е магия — или поне вършеше същата работа като магията — и очевидно беше негова и само негова. Един-единствен ден, прекаран в тъмната му стая с комуникатора на втория му баща, му показа, че може да го прави и без да е ядосан — беше нужно само да си помисли, каквото трябва и както трябва.

Не използва способността си за нещо по-сериозно от дребни вандалщинки, злобни отмъщенийца няколко години и в няколкото сиропиталища, през които премина. Макар че тайните му ставаха все по-дълбоки и все по-ужасни, никога не му хрумна да използва способността си да изкривява нещата, освен за да поврежда камерите на охраната при обирите си или когато преследваше момичета — още преди да достигне сексуална зрелост. Чак когато Стареца се охарчи здраво, за да го измъкне от затвора за малолетни престъпници, откъдето премина през поредица от приюти за душевноболни, последният, от които малко или повече си беше собственост на Стареца, Дред разбра, че може да използва изкривяването и за по-големи неща…

Лодката подскачаше по вълните и за миг отново го тласна в реалния свят. Дред огледа небето, водата, мъжете, наклякали безмълвно до него. „Къде е? Върни си го. Сега задръж.“

Но сега беше много по-трудно от простото унищожение, което беше упражнявал в началото, или от по-късната тактика на простото обездвижване на електронните компоненти. Номера като този, който трябваше да изпълни тази вечер, изискваха умения, които не беше усъвършенствал напълно, въпреки че цяла година в една от лабораториите на Стареца правеше изтощително упражнение след изтощително упражнение, докато учени в бели престилки бодро го насърчаваха — подкрепа, дължаща се на страха им от него, който така и не успяваха да прикрият докрай. Трудно му беше да каже коя все по-нарастваща сила му доставяше повече удоволствие.

„Намери го и го докопай.“ Най-после хвана блокажа, сграбчи го в ума си, остави мисълта си да се плъзне покрай него и навътре, докато го измерваше. Механичното нахлуване в електронната нервна система на острова, осъществено от техническия му екип, беше решителната първа стъпка; той трябваше да стигне възможно най-дълбоко в охранителната система, преди да се заеме за работа. От финия контрол, който се изискваше, вече го болеше главата. Когато използваше способностите си за повече от няколко секунди, му се струваше, че усеща как изкривяването се нажежава и започва да боли в мозъка му като възпалена жлеза.

Също като ловджийска хрътка, душеща за следа, той търсеше в неописуемия вътрешен мрак на изкривяването, докато намери точно онези електронни елементи, които му трябваха, после ги проследи обратно, проследи потока от данни до източника му в главните процесори и в паметта на охранителната система. Процесорите бяха просто електронни артефакти, всъщност не чак толкова различни от по-простите неща, като наблюдателните камери и устройствата за запалване на колите: просто електрически импулси, контролиращи механични артефакти. Дред знаеше, че ще е лесно да ги изкриви силно, така да ги изрита, че системата да се затвори, но ако това беше всичко, което искаше, щеше да остави онзи задник Селестино да пусне бомбата си с данни. Той трябваше да надвие болката си, за да достигне до нещо далеч по-крехко и по-полезно: трябваше да намери душата на системата и да я направи своя.

Системата беше сложна, но структурната й логика не беше по-различна от всяка друга. Намери желания комплект електронни врати и ги бутна лекичко всичките наведнъж. Удържаха, но дори и това му подсказа нещо. Сега беше изгубил всичко освен потока от данни — дори безсмислените шумове на радиото на охраната, на нощта и на вълните, окръжаващи физическото му тяло, бяха изчезнали. Побутна отново вратите, този път — една по една, като с всички сили се стараеше да прецени предварително какъв ще е ефектът от всяка промяна. Пипаше деликатно, макар главата му да пулсираше толкова силно, че му идваше да пищи. Не искаше системата да гръмне.

Най-накрая сред мрака, пронизан от кървавочервените светкавици на мигрената, намери вярната последователност. Щом метафоричната врата се разтвори широко, в него се надигна тъмна радост, която почти заглуши болката. Беше построил нещо неописуемо само със собствената си воля — ключ скелет за една невидима и недостижима ключалка — и сега цялата система на Исла дел Сантуарио се разтваряше пред него като евтина курва, готова да му подари тайните си. Изтощен, Дред с мъка пое обратно към другия свят — света извън изкривяването.

— Следа три — изрече дрезгаво, — аз съм в жилата майка. Хванете я и я сортирайте!

Селестино изсумтя нервно в знак на потвърждение и започна да подрежда потоците от сурови данни. Дред отвори очи, облегна се на парапета и повърна.

Лодката беше само на половин километър от острова, когато той отново възвърна способността си да мисли свързано. Затвори очи — гледката на прозорците с данни се наложи върху набраздените вълни и от нея отново му се догади, — после прегледа резултатите от проникването си: оголената инфраструктура на Сантуарио в действие.

Различните скенери и наблюдателни пунктове на оборудването на охраната го подмамиха за миг, но след като толкова маниакално беше набелязал кое трябва да се изключи и кога, докато подготвяха акцията, той се съмняваше, че дори и Селестино би могъл да я оплеска. Хвърли поглед и на стандартните програми, които регулираха физическото съществуване на мястото, но това не беше важно в момента. Имаше само едно нещо извън обичайното, но той търсеше точно него. Някой, всъщност двама, ако съдеше по двойния вход, се беше свързал с ЛЕОС, комуникационен спътник на ниска орбита — и в двете посоки протичаха огромни количества данни.

„Нашата мишена като че ли е влязла в мрежата. Но какво, по дяволите, прави той там, като има толкова много работа?“

Дред се замисли за миг. Вече имаше всичко, което му беше нужно. И все пак не му се искаше да остави непроучена тази толкова интензивна връзка. Освен това, ако тази работна пчеличка наистина беше мишената, може би Дред щеше да добие някаква представа защо Стареца искаше да убият небесния бог. Малко информация никога не е излишна.

— Следа три, вкарай ме в някое от онези горещи местенца ей там — според мене това е лабораторията на мишената. Ако получава ВР, не ми давай пълни триста и шейсет градуса, само входен прозорец и звук.

— Дадено, jefe.

Дред чака дълго, после сред мрака зад затворените му клепачи се отвори още един прозорец. В него се виждаше маса с насядали около нея хора, чиито лица смътно приличаха на индиански. На масата по-надолу беше седнала маймуна и погледът на мишената току се стрелкаше към нея. Дред усети почти детинско блаженство. Беше кацнал незабележим на рамото на жертвата си като някой невидим демон — като самата Смърт.

— Повечето от тези дейности се контролират от една-единствена група хора… — говореше някой до него. Тихият, сериозен глас не беше гласът на мишената. Някой от приятелите академици на Ел патрон сигурно. Групичка самодоволни учени, които са си устроили някакъв малък виртуален симпозиум.

Понечи да се изключи, но следващите думи го връхлетяха, сякаш някой ги беше изкрещял:

— … Тези хора — мъже и жени, притежаващи богатство и власт — образуват консорциум, който се е нарекъл Братството на Граала…

Дред гледаше и слушаше с все по-нарастващ интерес.

— Следа три — обади се той след малко, — дръж отворено. Записваме ли?

— Само онова, което виждате, jefe. Мога да се опитам да копирам всичко, което влиза и излиза, но според мене не разполагаме с толкова памет, да не говорим за обхвата на вълните.

Дред отвори очи. Лодката беше близо до обхвата на прожекторите на брега. Сега си имаше други притеснения — щеше да огледа подробностите, след като веднъж заковат мишената.

— Тогава не се безпокой. Но на това събиране има и много други хора. Открий дали са симове и ако е така, откъде са дошли. Но първо бъди готов да свалиш защитата по моя заповед.

След това провери Следа две — те чакаха горе-долу на същото разстояние от острова от югоизточната страна.

Докладваха му за охраната на острова и той разбра, че спасителният отряд всеки момент ще разкрие номера с хеликоптера.

— Следа три, затваряй!

Прожекторите примигнаха и угаснаха. В охранителната ивица се надигна вълна от възмутени протести, но изключването вече беше започнало и нито една от радиостанциите не говореше с никого освен помежду си — и с Дред.

— Следа две, ние сме.

Даде сигнал на водача на своята лодка, моторът загърмя и лодката заподскача по неравните вълни към брега. Щом заседнаха в плитчината, хората му вече бяха започнали да се прехвърлят през борда — първите, стигнали до брега, вече обстрелваха плажа и стените на къщата с електронночестотни оръжия. Онези от охраната, които не използваха контрачестотни уреди, се свлякоха на земята и станаха на пихтия без изобщо да разберат какво ги е поразило.

Щом последва хората си на брега, Дред изключи всички картини освен необходимите, но остави звука от виртуалната конференция на мишената. В главата му вече беше започнала да се оформя идейка.

Островът тънеше в такъв мрак, че Дред дори не си направи труда да изпълзи нагоре. На перваза пред най-близкия пункт на охраната се появиха още трима души в антиелектронночестотни костюми. Единият държеше силен прожектор — вероятно беше тръгнал да провери какво става с генераторите на острова. Дред махна към тях. Замлъкналите тронери прозвучаха така, сякаш някой прокарваше пръчка по ограда от пръти. Хората се строполиха. Прожекторът отскочи от перваза и се запремята като мигаща светлинка към брега.

Съпротивата на входния портал на голямата къща беше силна, но Дред вече не бързаше толкова. Мишената му продължаваше да е заключена в симулацията си и тъй като Селестино беше запечатал дистанционно ключалките на вратите и бе метнал пелена от данни върху мишената, за да попречи на обажданията на охраната, небесният бог си нямаше представа, че замъкът му е нападнат.

Ако не друго, Дред се възхищаваше от новата охранителна служба на Атаско заради това, че уважава сключения договор. Съпротивляваха се свирепо — шестимата охранители, които изливаха огън от укрепения бункер до портала, изглеждаха способни да удържат армия, далеч по-голяма от тази на Дред. Както и да е, добрата работа на охраната изискваше нещо повече от храброст: предвидливостта също беше важна. Един от нападателния отряд успя да метне запалителна граната през един бойник, макар че при това беше фатално ранен. Когато гранатата избухна миг по-късно, жегата беше толкова яростна, че дори и прозорците от стоманоплекс омекнаха и се издуха.

На отряд Следа две, който беше влязъл през задната врата на комплекса, за да атакува главната квартира на охраната, щеше да му потрябва доста време, докато се освободи, но Дред беше напълно доволен. От двата нападателни отряда от по петнайсет души досега май имаше само трима засегнати, а от тези трима мъртъв беше само един. А три четвърти от акцията беше вече осъществена. Като се имаше предвид, че срещу себе си имаха такава охрана, каквато можеше да си позволи само богат гадняр като Атаско, това беше повече от приемливо. Щом двамата му щурмоваци прикрепиха полукълба от експлозивния гел „Анвакс“ към масивната врата, той си позволи да прекара няколко минути с нищо неподозиращата си мишена.

— … Братството на Граала е построило най-мощната, най-хитрата и изтънчена симулационна мрежа, която можем да си представим. — Пак този спокоен висок глас на някой, застанал до Атаско. — В същото време те са манипулирали и са увредили съзнанието на хиляди деца. Все още нямам представа защо. Всъщност ви извиках тук — всички вас — с надеждата, че заедно бихме могли да открием някакви отговори.

Дред беше все по-заинтригуван. Ако Атаско не беше главният в този малък заговор, то кой беше? Дали Стареца знаеше, че нещата са стигнали чак дотук?

Хората му задействаха експлозивния гел. Огнен взрив освети за миг разпръснатите по верандата трупове; портата се олюля и рухна навътре. Дред изключи прозореца с образа на мишената; аудиоканалът за кратко бе превзет от съобщение за успешното завладяване на квартирата на охраната от страна на Следа две.

— Това е, джентълмени — бодро се обади той. — Забравили сме си поканите, така че трябва просто да влезем.

След като веднъж премина през изтърбушената каса на вратата, той се спря, за да огледа купчините отломки и прах, в които се беше превърнала колекцията от каменни скулптури на маите, разположена за беда твърде близо до входната врата. Инструктира по-голямата част от екипа си да провери за заблудени охранители и да се погрижи за персонала на дома, после подбра един щурмовак и двама командоси и ги поведе към лабораторията в мазето.

Щом бомбаджията коленичи до вратата на лабораторията, Дред отново се включи към вече хаотичния разговор.

— Следа три — обади се той, — само след около минута линията на мишената ще се освободи. Искам да я оставиш отворена, каквото и да ти струва, и да задържиш гостите в симулацията, колкото е възможно, докато установим кои са. Ясен ли съм?

— Да, разбрах.

Гласът на Селестино беше напрегнат и развълнуван и Дред леко се изнерви, но колумбиецът досега си се справяше съвсем добре. Рядко някой не се напрягаше изобщо, когато участваше в мащабно криминално нападение — такива хора си бяха изключения.

Дред и другите се върнаха по коридора, после бомбаджията включи трансмитера. Стените трепнаха съвсем леко, щом експлозивният гел огъна тежката укрепена врата като престояла филийка. Ритнаха я и влязоха. Белокосият мъж, отпуснат в кресло с възглавници, очевидно беше усетил разтърсването и се мъчеше да стане. Жена му, отпусната в своето кресло в дъното на лабораторията, все още се намираше във ВР и леко потрепваше.

Боливар Атаско се препъна — все още не се беше отделил напълно от симулацията, която надделяваше над външните му физически реакции. Той спря, залитна и се втренчи в Дред, сякаш можеше да го разпознае.

„Ти току-що срещна ангела на смъртта, а той е непознат. Винаги е непознат.“ Репликата от някоя незнайна интерактивна игричка цъфна в ума на Дред и го накара да се усмихне. Щом Атаско отвори уста да заговори, Дред махна с ръка и най-близкият командос застреля антрополога между веждите. Дред пристъпи, издърпа жака от невроканюлата на Атаско и махна към жената. Другият войник не се приближи към нея, а включи тронера си на автоматичен огън и го насочи към жената. Кабелът изхвърча от шията й и тя се свлече на пода — кървава купчина. Мисията изпълнена.

Дред набързо огледа двете тела, после изпрати обратно двамата командоси при останалите. Включи се в симулацията точно навреме, за да чуе един нов глас:

— Ако се опитате да напуснете, това би било много лоша идея.

Гласът беше странно познат. Чак след няколко секунди се сети, че това е гласът на Селестино.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгнаха твърде рано — каза техничарят чрез сима на Атаско, който беше превзел. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

— Лайно мръсно! — кресна Дред. — Тъп идиот такъв, разкарай се оттам! — Никакъв отговор: Селестино не слушаше командния канал. Дред усети как гневът се издува вътре в него като нажежена пара. — Дулси! Там ли си?

— Тук съм.

— Имаш ли оръжие?

— Ъ-ъ-ъ… да. — Тонът й предполагаше, че винаги носи, ала не го използва.

— Влез и застреляй това копеленце. Веднага.

— Да го застрелям ли?…

— Веднага! Току-що той май провали най-важната част от цялата работа по най-тържествен начин. Застреляй го! Знаеш, че ще имам грижа за тебе.

Дулсинея Ануин, която Дред вече ценеше много високо, се издигна в очите му още повече. Той вече не я чу чак докато по аудиоканала на Следа три нещо гръмна.

— А сега какво? — Тя отново беше на линия и дишаше тежко. — Исусе, никога досега не съм правила такова нещо.

— Ами не го гледай тогава. Върни се в другата стая — оттам ще можеш да действаш. Искам да разбера кои са хората в тази симулация. Намери външните линии. Най-важното: искам да намериш една от тези линии — само една, — в която можем да проникнем.

Тя си пое дъх на пресекулки, след това се стегна.

— Ясно.

Докато чакаше, Дред огледа лабораторията на семейство Атаско. Скъпичко. При други обстоятелства нямаше да има нищо против да отмъкне едно-друго, въпреки че това би било в разрез със заповедите на Стареца. Но надушваше по-голяма награда. Махна на щурмовака, който стърчеше насред залата и смучеше мършава черна пура.

— Вдигай го.

Мъжът смачка пурата с обувка и започна да прикрепва топки гел „Анвакс“ на разни места в стаята. След като Дред и Дулси изпразниха харддисковете на Атаско, той щеше да задейства експлозива дистанционно.

Докато се качваше обратно по стълбите, Дулси Ануин се включи отново:

— Имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?

Усмихна се рефлекторно — не че му беше смешно, а no-скоро от любопитство.

— Ще понеса лошата. Тази вечер лошите новини не са много — поне засега.

— Повечето от тези хора не мога да ги хвана. Като че ли има няколко различни сетъпа, но повечето от тях са защитени срещу проследяване. Не са кукли, но използват някакъв вид сляпа релейна система — има поне две — три анонимни трасета, а има и още по-шантави неща. Ако си стоят всичките на едно място два — три дена, сигурно ще мога да разбия нещо, но иначе просто забрави.

— Вече започват да се пръскат. Сигурно след няколко минути ще са се изключили. Но ти каза „повечето“. Това ли е добрата новина?

— Хванах един на мушката. Вкаран е като гост от мишената. Няма релейност, няма нищо шантаво. Вече съм въвела робота.

Дред дълбоко си пое дъх.

— Страхотно! Идеално! Искам бързо да проследиш линията, после да изтеглиш индекса му. Можеш ли?

— За кога го искаш?

— Веднага. Искам да използваш тоя робот, за да завземеш линията, да изключиш онзи, който я използва, и да се включиш ти. Прегледай индекса — съвсем набързо, по-късно ще стъкмим по-добра версия — и научи, каквото можеш. Който и да е той или тя, това си ти. Схвана ли?

— Искаш да се престоря, че съм тази личност? Ами всичките данни, които ще трябва да обработя?

— Аз ще ги обработя. Трябва да ги обработя сам. Не се безпокой. Бързо ще намеря кой да те отмени. По дяволите, след като разкараме данните, сигурно ще поема и робота.

Болката в главата му и последиците от изкривяването почти бяха стихнали. Дред изведнъж усети нужда от музика и включи все по-усилваща се войнствена мелодия. Имаше нещо, което Стареца нямаше, беше го захапал здраво и нямаше да го пусне чак до деня на Страшния съд.

— Ако някой друг от това съвещание или каквото и да е там остане в симулацията, оставаш и ти. Дръж си устата затворена. Записвай всичко!

Вече трескаво обмисляше планове. Веднага щом разбереше къде живее човекът на тази линия, щеше да го/я издири и накаже — не беше задължително да извърши тези неща точно в този ред. Сега той беше на предната позиция.

— Исусе Христе — възкликна възторжено, — главната роля в някакъв тайнствен заговор, който беше изплашил Стареца до смърт!

Освен това заговорниците като че ли знаеха много повече от него за замислите на Стареца и приятелчетата му. Беше невъзможно да се разбере колко ценно можеше да се окаже това дребно попаденийце.

„Времето ми най-после дойде.“ Разсмя се.

Но всичко трябваше да му е кристално ясно, да се предпази от фал. Дори и сръчната госпожица Ануин би могла да сбърка нещо в цялата тази бъркотия.

— Сигурна ли си, че си вътре? — попита я той. — Дръж този сим в действие на всяка цена, докато те освободя. Ти си онзи човек, който го използва. Не се притеснявай за извънредното време — ще ти се плати достойно, Дулси, сладурче!

Отново се разсмя. Предишната му мисъл за Дулсинея като плячка беше надвита от идеята за преследване, по-величествено от всичко, което беше очаквал.

— Давай. Ще се върна веднага щом довърша някои нещица тук.

Изкачи се по стълбите в обширното фоайе. Трябваше да пресява данни — и то много. Щеше да се погрижи за това, преди да се закачи към сима и да го наблюдава, доколкото може, преди да е отишъл при Стареца и неговото Братство. Изведнъж страшно му се прииска да разбере какви ги е вършил Атаско и какво е знаел. Това означаваше поредна безсънна нощ, но със сигурност си струваше.

В подножието на главното стълбище на пиедестал беше приклекнала статуя на ягуар, масивна и експресионистична. Потупа озъбената му паст за късмет, после си отбеляза наум да добави и трупа на Селестино към задачите на отряда по разчистването.