Тад Уилямс
Градът на златната сянка (24)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
МЕХАНИЗМИ

МРЕЖА/ИНТЕРАКТИВНО КИНО: GCN, серия 5.5 (Ев, САм) — „КАК ДА УБИЕШ УЧИТЕЛЯ СИ“.

(Картина: Луушъс и Кантий в тунел.)

Диктор: Луушъс (Юфор Халоран) и Кантий (Брендиуайн Гарсия) бягат, преследвани от Джанг (Аврам Райнер), убиеца на Съюза на преподавателите. Десет второстепенни герои — свободни, прослушване за дългосрочната роля на госпожа Торкемада. Свържете се с GCN.HOW2KL.CAST.

 

Мислеше усилено, но почти нищо не успяваше да свърже.

— Бийзъл — прошепна той, — намери ми онзи смахнат малък пасаж в бандитските местенца. Виж дали можеш да ми откриеш адреса на автора.

Майка му попита:

— Какво каза?

— Нищо. — Той се прегърби на седалката и се загледа в оградите през обезопасените прозорци. Напипа на врата си новия безжичен разклонител, който си беше купил чрез поръчка по пощата за рождения си ден. Телепатичният жак бе лек и почти не се забелязваше — виждаше се само едно кръгло пластмасово копче върху невроканюлата. Май работеше толкова добре, колкото го рекламираха в статиите, и беше невероятно удоволствие да можеш да се включиш в мрежата, без да си вързан за кабел.

— Намерих адреса — изскърца гласът на Бийзъл. — Сега ми искаш да се обадиш?

— Не, по-късно.

— Орландо, какво правиш? С кого си говориш там отзад?

Той вдигна ръка, за да прикрие жака.

— С никого, Вивиан. Просто… просто си тананикам. Матовочерният цилиндър на охранителната сграда изникна пред предното стъкло и отвлече вниманието й. Тя спря на вътрешния пост, за да въведе охранителния код, и щом бариерата падна, подкара към охраната.

Орландо извади новите си безжични щипки от джоба си.

— Бийзъл, има ли някакви съобщения?

— Само едно. — Бийзъл беше точно зад ухото му, или поне така му звучеше. Всъщност вкарваше данни направо в слуховите му нерви. — От Илейн Щросман от „Индиго механизми“. Моли за среща.

— Кой? — попита Орландо на глас, след това погледа виновно към майка си. Тя разговаряше с човека от охраната — едър, як мъжага, чийто черен противоударен костюм от фиброматерия беше в тон с плочките в сградата на охраната.

— Кои са тези „Индиго“?

— Малка, съвсем нова технологична компания. Последния срок правиха представяне в „Училищна мрежа“.

Нещо му се мерна, ала съвсем смътно. Беше слагал много сензори около Дървесната къща, но не се сещаше за някой, който би могъл да го отведе до „Индиго“ изключително модерна компания в Южна Калифорния, ако си спомняше точно как беше представена.

— Давай, уреди среща. Довечера, като се прибера, или утре сутринта, след като Вивиан тръгне за часовете си.

— Ясно, шефе.

— Трябва да се върнем не по-късно от четири — обясняваше майка му на охраната.

— Ако искате да спрете и да напазарувате, госпожо само ни се обадете и ще ви зададем вашия входящ код — Пазачът — рус, кръглолик младеж, беше затъкнал палци в колана си; пръстите му разсеяно опипваха оръжието в кобура. — Не искаме да вдигаме тревога напразно.

— Благодаря, Холгер. Ще се върнем навреме, сигурна съм. — Тя натисна копчето на прозореца с палец и изчака да се отвори празно място в голямата външна бариера после се плъзна през него на улицата.

— Как си, Орландо? — попита го тя през рамо.

— Добре съм, Вивиан. — Всъщност малко го наболяваше, но нямаше да му мине, ако го кажеше, пък и тя щеше да се почувства длъжна да направи нещо. Изправи се на седалката, докато охраняваната зона Краун хайтс и опасващите я стени се изгубиха зад тях.

Малко след като слязоха на равното по виещия се път по хълмовете и оставиха зад себе си оградения с бодлив тел резерват за дървета, колата започна да се тресе. Дори скъпите амортисьори не можеха да помогнат много, дупките приличаха на лунни кратери. Щатските власти на Калифорния и местната администрация години наред се караха кой да отговаря за по-важните пътни артерии. Още не бяха решили спора.

— Караш твърде бързо, Вивиан. — Лицето му се изкриви. Всяко подскачане разтърсваше костите му.

— Много добре си карам. Почти стигнахме — отговори тя бодро, ала през зъби. Мразеше да кара, мразеше да води Орландо долу в града при лекаря. Понякога той си мислеше, че една от причините тя да му се ядосва, е, че е бил достатъчно глупав да се разболее от нещо, което не може да се лекува от разстояние или в уютния и много сигурен медицински център на Краун хайтс.

Ядосваше се и защото се страхуваше за него. Вивиан беше много разумна, баща му, Конрад — също. Но това беше онзи вид разум, който обича да засипва с логични аргументи нещо, докато то премине. А ако не премине — Вивиан и Конрад просто спираха да говорят за него.

Беше странно да се излезе изпод дърветата пак в равнината. Зеленият пояс и армията частни охранители в Краун хайтс те караха да вярваш, че нещата не са се променили много през последните сто — двеста години, че Северна Калифорния все още е спокоен рай с гори от червено дърво и приятни градчета с добро разпределение на площите. Вероятно точно заради това, замисли се Орландо, хора като родителите му живееха в Краун хайтс.

Метроплексът „Заливът на Сан Франциско“ някога е представлявал дискретно струпване от градове по края на V-образния залив — също като върхове на пръсти, които внимателно държат нещо ценно. Сега градовете се бяха слели в една обща маса, която обгръщаше залива и свързаните с него водни пътища в юмрук, широк над двеста и петдесет квадратни километра. Единствено хубавата обработваема земя в Централната долина беше попречила на метроплекса и на южния му съперник, разпространяващ се като метастази около Лос Анджелис, да се слеят в едно-единствено петно от плътна градска джунгла.

Щом минаха под колонадата на огромната магистрала 92, Орландо се сгуши в седалката си, за да може да наблюдава града хамак. Градовете от бараки на много нива, наричани понякога от жителите им „медени пити“ или „гнезда на плъхове“ от обитателите на Краун хайтс, направо го омагьосваха. Когато започна да разпитва родителите си за тях, те не успяха да му кажат нещо повече, така че той претърси мрежата за стари новинарски прегледи.

И откри, че по време на първата голяма жилищна криза в началото на века, незаконни заселници започнали да строят градове от бараки под надземните магистрали — агломерации със свободна форма, съставени от картонени кашони, алуминиеви покрития и пластмасови листове. Докато все по-обилният прилив на бездомници заливал земята под бетонните улеи, дошлите по-късно започнали да се изкачват нагоре към самия свод, да поставят товарни мрежи, насмолен брезент и бракувани военни парашути по колоните и вътрешните страни на магистралите. Скоро въжени мостове свързали импровизираните жилища, а стълби — долния град от бараки с разрастващия се горен град. Живеещите тук — занаятчии и инженери аматьори — добавили средни нива, докато накрая тъканта на паянтовите многоетажни жилища се разраснала почти под всяка магистрала и надземен водопровод.

Слънцето наближаваше зенита си и под магистрала 92 беше тъмно, но паяжинният град кипеше от движение. Орландо свали стъклото, за да вижда по-добре. Група деца се гонеха по широко, покрито с мрежа пространство на двайсетина метра над главата му. Приличаха на катерички — бързи и подвижни. Той чак им завидя. После си припомни бедността, мизерията, лошата хигиена и всички опасности, които произтичаха чисто и просто от средата им. Освен насилието, което бе постоянна заплаха за градските бедняци, жителите на градовете хамаци трябваше да се борят и с гравитацията: не минаваше ден, без някой да падне на пътното платно и да го премажат или пък да се удави в някой плавателен канал. Само миналата година под тежестта на „медената пита“ Бариос Лос Мочес се бе срутила част от магистралата за Сан Диего и беше убила стотици жители и десетки шофьори.

— Орландо? Защо си отворил прозореца?

— Просто гледам.

— Затвори го. Няма защо да го държиш отворен. Орландо затвори прозореца. Гласовете на децата и слънчевата светлина останаха от другата страна на опушеното стъкло.

Провряха се по Ел Камино реал — широката ивица от неонови и холографски реклами, простираща се на осемдесет километра надолу към полуострова от Сан Франциско нататък. Тротоарите бяха пълни с хора — половината като че ли живееха във входовете на сградите или се тълпяха около автобусните спирки. Майката на Орландо караше предпазливо, макар да я изпреварваха ята от по-малки автомобилни рибки, мопеди и миниколи. Пешеходците преминаваха бавно на кръстовищата и се взираха в потъмнените стъкла на колата им с преценяващия поглед на крадците в магазините, наблюдавани от охранителната видеосистема.

Вивиан отново спря на светофар и забарабани с пръсти по волана. Няколко млади латиноамериканци бяха застанали в нестроен кръг на близкия ъгъл. Вдигнатите на челата им очила създаваха впечатлението за допълнителен чифт очи. Дори и на яркото слънце лицата им сякаш светеха с пулсираща светлина, въпреки че имплантите — тънки тръбички от химически неон под кожата, подредени във фетишистки племенни орнаменти — бяха много по-впечатляващи нощем под надвисналите тъмни бетонни козирки.

Орландо беше чул приятелите на родителите му да си говорят за очилатите момчета със смесица от страх и митологично удоволствие и да твърдят, че носят тези набиващи се на очи аксесоари, за да се предпазват от химическите вещества, когато пръскат хората със спрейове. Ала Орландо разпозна в повечето от тях ефектни, но с малка мощност ВР-устройства, които вършеха работа кажи-речи колкото старовремските уоки-токита. Това беше мода — просто начин да изглеждаш така, сякаш всеки момент можеш да се появиш на виртуална среща или да приемеш важно обаждане, като междувременно продължаваш да си висиш на ъгъла.

Един от младежите се отдели от групата и тръгна към пешеходната пътека. Дългото му малиновочервено палто от парашутна коприна плющеше зад него на вятъра като знаме. От косите на слепоочието му започваше татуирана верига, която се спускаше до челюстта и потъваше в тъмното на всеки няколко секунди, когато имплантите пулсираха под кожата му. Усмихваше се, сякаш се беше сетил за нещо смешно. Преди да стигне до колата им — преди дори да стане ясно дали е тръгнал точно към тяхната кола, — Вивиан рязко потегли на червено и се размина на косъм с една семейна каравана. Светлините блеснаха като предупредително издута качулка на кобра.

— Вивиан, ти мина на червено!

— Почти пристигнахме.

Орландо се обърна и погледна през задното стъкло. Младежът беше застанал на ъгъла и гледаше след тях. Палтото му се ветрееше. Изглеждаше така, сякаш чакаше да се покаже и останалата част от парада.

 

 

— Мисля, че, общо взето, се справяш доста добре. Новите противовъзпалителни лекарства като че ли помагат. — Доктор Ван се изправи. — Обаче тази кашлица не ми харесва. Отдавна ли е?

— Не. Не е.

— Добре. Но ще я държим под око. Боя се, че ще трябва да ти вземем още кръв.

Орландо направи опит да се усмихне.

— Повечето вече ми я взехте. Предполагам, че може да вземете и останалата. Колко му е.

Доктор Ван кимна одобрително.

— Така те искам. — Той протегна тънката си длан и посочи на Орландо, че трябва да остане на масата. — Сестрата ще дойде след минутка. Я чакай да огледам тези лепенки — извъртя той ръката на Орландо и я огледа. — Имаш ли още сърбеж?

— Трае се.

— Добре. Радвам се да го чуя — кимна отново той. Орландо всеки път се учудваше как такива бодри думи могат да излизат от устата на тъжното и прекалено слабо лице на лекаря.

Докато доктор Ван преглеждаше нещо на своя комуникатор на масата в ъгъла — според него беше по-умно така, отколкото всичко да излиза на стенен екран, където пациентът може да го види, — в стаята влезе сестра Дездемона и взе кръв на Орландо. Беше хубава и много внимателна. Винаги пращаха нея, та да го е срам да циври. И си бяха прави. Макар и да беше изтощен и да го болеше, макар да му се гадеше от игли, той стискаше зъби и търпеше. Само заради Дездемона. А когато тя весело и много бодро му каза „довиждане“, той дори успя да й отговори със слаб глас.

— Как си, Орландо? — попита го майка му. — Можеш ли сам да отидеш до чакалнята? Трябва да си поговоря малко с доктор Ван.

— Да, Вивиан. Мисля, че мога да се замъкна по коридора.

Тя му се усмихна нервно — опита се да покаже, че оценява шегата му, въпреки че не беше така. Докторът му помогна да стане от масата. На път към вратата той закопча ризата си сам — даде знак на Вивиан да се отдръпне, макар че пръстите му бяха вдървени и го боляха.

При чешмичката спря за малко да си почине и погледна назад — през малкото прозорче на кабинета се виждаше главата на майка му. Слушаше нещо и се мръщеше. Прииска му се да се върне и да й каже, че няма смисъл от цялата тази тайнственост и шепот, че знае повече за собственото си състояние от нея. И беше кажи-речи сигурен, че тя знае това. Да бъдеш първа рапира в мрежата, означаваше нещо повече от това, да можеш да убиваш камари от чудовища в сим-световете на фантазията — той можеше да използва медицинските библиотеки на университети и болници по целия свят, когато си поиска. Едва ли майка му наистина вярваше, че той би останал в неведение относно собствената си болест, нали така? Може би това беше и една от причините да се заяжда толкова, че прекарвал много време в мрежата.

Разбира се, тя сигурно бе права донякъде. Можеше да се претовари с твърде много информация. Известие време му беше станало навик да чете собствените си медицински картони в болничните файлове, но после се отказа. Разните видове смърт във ВР бяха едно, а в РЖ беше друго — особено когато този РЖ беше неговият собствен.

— В края на краищата те не могат да правят чудеса, Вивиан — промърмори той, после се отдалечи от чешмичката и продължи да пъпли бавно, бавно по коридора.

Бийзъл му бипна пет минути преди обаждането. Той се надигна в леглото изненадан и малко неориентиран. Новият жак беше толкова удобен, че беше забравил да го изключи и беше заспал с него.

— Влиза — каза Бийзъл в ухото му.

— Добре. Дай ми някой от двата стандартни сима и ме свържи.

Затвори очи. Екранът увисна в мрака под клепачите му, вкаран директно през телематичния жак в зрителните му нерви. Отвори очи — екранът продължаваше да виси пред погледа му, но освен него виждаше и тъмните стени на стаята си, и наподобяващия скелет силует на системата, като при двойна експозиция във фотографията. Беше прекарал часове, докато направи всичко както трябва, ала си струваше.

— Страхотия! Работи също толкова добре, колкото и фиберът — не, по-добре. Вече никога няма да ми се налага да се изключвам.

Илейн Щросман се появи на екрана. Беше млада, вероятно на двайсет и четири — двайсет и пет години, и носеше много украшения. Тъмната й коса бе вдигната на висок кок и увита в нещо с метален блясък. Орландо затвори очи, за да блокира образа на стаята си, така че да може да разгледа жената по-добре. Стори му се, че я е виждал, но не беше съвсем сигурен.

— Ъъъ… Орландо Гардинър? — обади се тя.

— Аз съм.

— Здравей, аз съм Илейн Щросман. От „Индиго“. — Тя се поколеба, явно смутена, и присви очи. — Ъъъ… Орландо Гардинър, когото търся, е на четиринайсет години.

Исусе, тя беше в занаята, а не можа да разпознае сим? Или беше съвсем завеяна, или имаше лошо зрение. Че досега не бяха ли оправили очите на всички в Лос Анджелис и Сан Диего?

— Аз съм. Това е сим. Не можах да се добера до нормалния телефон, така че няма видеокартина.

Тя се разсмя.

— Свикнала съм със симовете, но повечето деца… повечето хора на твоята възраст използват по…

— По-ефектни неща. Да. Обаче аз използвам тоя. Улеснява общуването с възрастни като вас. Или поне така се предполага.

Зачуди се кой ли сим му бе избрал Бийзъл. Варираха от малко по-голямо момче — отколкото беше всъщност — до доста зряла персона с вид на чичко, особено полезна, когато си имаш работа с разни институции и … изобщо с властите.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Тя си пое въздух — опитваше се да възвърне бодрия си тон.

„Хубаво е да изкарваш хората от равновесие — мина през ума на Орландо. — Така научаваш повече неща за тях, а те за теб — по-малко.“

— Според нашата документация — каза тя — ти си гледал представянето ми в „Училищна мрежа“, а после си ни задал въпроси за неща, за които съм говорила. За проприоцептивните ганглии.

— Сега си спомням. Да. Беше доста интересно. Но един от вашите инженери вече ми изпрати данните.

— Твоите въпроси много ни впечатлиха. И според нас някои от тях бяха особено остроумни.

Орландо не каза нищо, ала антените в ума му трепнаха. Дали това не беше някой заобиколен метод, чрез който мистериозният хакер да се свърже с него? Беше трудно да се повярва, че Илейн Щросман с модната прическа и украшенията от черепи на колибри би могла да бъде лицето, проникнало така резултатно в средните земи, но външността можеше и да лъже. Или пък може би тя работеше за някой друг — вероятно без дори и да го знае.

— Бива си ме — обади се Орландо с възможно най-езразличен глас. — Доста се интересувам от ВР.

— Знаем. Надявам се да не ти прозвучи страшно, но поразпитахме за тебе. В „Училищна мрежа“ например.

— Поразпитали сте, значи.

— Нищо лично — побърза да каже тя. — Само за оценките ти и за специфичните ти интереси в тази област. Поговорихме с някои от инструкторите ти.

Тя млъкна, сякаш беше на ръба на някакво разкритие. Орландо усети болка в пръстите си и осъзна, че е стиснал юмруци.

— Имаш ли някакви планове за това, какво ще правиш, след като завършиш? — попита тя.

— След като завърша? — овори очи той и Илейн Щросман отново увисна във въздуха над краката му.

— Ние тук, в „Индиго“, имаме програма за стажанти — обясни Илейн. — С най-голямо желание бихме те спонсорирали в колежа — разполагаме с широк обхват от най-добрите високотехнологични програми, от които можеш да си избереш. Ще покриваме всичките ти разходи. Дори ще те пращаме на специални семинари на различни места.

Тя леко наблегна на последната дума — сякаш не би издържала още дълго да говори на момичешкия жаргон в мрежата.

— Много е изгодно.

Той се успокои, но усещаше някакво смътно разочарование. И преди се бяха опитвали да го привлекат, макар и никога толкова директно.

— Искате да ме спонсорирате ли?

— Много е изгодно — повтори тя. — От тебе се иска само да обещаеш, че ще дойдеш да работиш известие време при нас, след като завършиш. Не е толкова много — само три години! В „Индиго механизми“ сме сигурни, че климатът тук ще ти хареса. Склонни сме да заложим на теб и да те образоваме, за да останеш при нас.

„Или поне за да им изкарам някой и друг полезен патент за тия три години — помисли си той. — Не че сделката е толкова лоша, дори и да е така. Но тези хора всъщност не разбират какъв е залогът.“

— Звучи ми добре. — Беше почти болезнено да гледа как усмивката й се разширява. — Защо не ми изпратите някаква информация?

Ако не друго, то поне майка му щеше малко да се зарадва.

— Ще го направя. Виж, вече ми знаеш телефона. Ако имаш някакви въпроси, Орландо, просто ми се обаждай по всяко време. По всяко време. Казвам ти го сериозно.

Звучеше така, сякаш му обещаваше да спи с него. Не можа да сдържи усмивката си. Мечтай си, Гардинър!

— Добре. Изпратете ми, каквото трябва и аз наистина ще си помисля.

След още няколко ентусиазирани уверения Илейн Щросман прекъсна връзката. Орландо отново затвори очи. Избра от музикалната си библиотека новия албум на „Фараонът трябваше да крещи“ и го пусна. После отново се замисли.

Бяха изминали пет минути от първото парче, когато Орландо отвори очи.

— Бийзъл! — каза той. — Буболечко! Я се обади по оня телефон на Илейн Н’ам-си-коя.

— Щросман.

— Да. Звънни й.

Бе му казала да й се обади, ако има някакви въпроси. Тъкмо се беше сетил за един въпрос.

 

 

— Разбрах те още първия път — няма нужда да го повтаряш. Просто не ти вярвам.

Фредерикс скръсти ръце на гърдите си като натъжено дете.

— На какво не вярваш? Че онези, които са направили грифона, имат връзки с Дървесната къща?

Орландо се опитваше да се овладее. Нетърпението, което проявяваше по отношение на Фредерикс, никога не помагаше нещата да се ускорят — инатът му бе толкова голям, колкото и симулираните му рамене.

— Добре де, това го вярвам. Но не мога да повярвам, че наистина си мислиш, че ще можеш да се вмъкнеш там. Това е пълен абсурд, Гардинър!

— Ох, човече! — Орландо се премести така, че Фредерикс да може да го вижда, и закри прозореца с блатото, в който приятелят му се беше вторачил кисело. — Виж, не си мисля, а знам! Опитвам се да ти го обясня. Онзи инженер от „Индиго механизми“ ще ме вкара — ще ни вкара, ако дойдеш и ти.

— В Дървесната къща? Някакъв тип, когото ти изобщо не познаваш, ще вкара две хлапета в Дървесната къща? Ей тъй, за кеф ли? Застреляй ме пак, Гардинър, че още дишам.

— Добре, де. Няма да е само за кеф. Казах им, че ще подпиша договора им за спонсорство, ако някой може да ме вкара в Дървесната къща за един ден.

Фредерикс се надигна.

— Какво? Орландо, ама това е толкова тъпо, че повече няма накъде! Подписал си да работиш за някаква технологична компания половин живот само за да разбереш кой е направил оня тъп грифон?

— Не е половин живот. А три години. Пък и поначало сделката си е доста добра. — Не каза на Фредерикс, че лично той изобщо не вярва някога да излежи тази присъда. — Хайде де, Фредерикс. Дори и да съм си загубил ума — това е Дървесната къща! Няма да се откажеш от шанса да влезеш там, нали? Да я видиш? На тебе няма да ти се наложи да работиш за „Индиго“.

Приятелят му го погледна внимателно, сякаш се надяваше да види през сима истинския човек отдолу — напразна надежда. Орландо се зачуди за миг дали дългогодишната дружба с хора, с които никога не си се виждал в реалния свят, не вреди по някакъв начин на мозъка.

— Тревожа се за тебе, Гардинър. Приемаш всичко това твърде нехайно. Първо ти убиват Таргор, после си проваляш шансовете със съвета по присъдите, а сега… де да знам… продаваш си душата на някаква там корпорация. И всичко това само заради онзи град, който си мернал за някакви си пет секунди! Ти да не си нещо мръднал, а?

Орландо едва се сдържа да не каже някоя заядлива приказка. Но осъзна, че се чуди дали пък Фредерикс не е прав. И мигновената загуба на увереност го изпълни с вледеняващ страх. Думата беше „деменция“ и той я беше виждал в не една медицинска статия.

— Гардинър?

— Млъкни за секунда, Фредерикс. — Той усети страхът да го сковава. Дали приятелят му не беше прав?

Дори да беше така, имаше ли значение? Ако наистина губеше разсъдъка си, имаше ли някакво значение, че се прави на глупак? Знаеше само, че когато видя града, разбра, че има на какво още да се чуди в един живот, изпълнен с ужасяваща сигурност. А в сънищата му градът беше придобил дори още по-голямо значение. Той беше размерът, формата и цветът на надеждата. Нещо, което мислеше, че никога няма отново да види. И това беше по-важно от всичко.

— Предполагам, че просто трябва да ми се довериш, Фредерикс, стари приятелю!

Известно време приятелят му не каза нищо.

— Добре — най-сетне рече той. — Но няма да престъпвам никакви закони!

— Никой не иска от теб да престъпваш закони. Дървесната къща всъщност не е незаконна. Е, може пък и да е — не съм много сигурен. Но недей да забравяш, че и двамата сме непълнолетни. Момчето, което ще ни вкара, е пълнолетно. Ако някой си навлече беля, това ще е тъкмо той.

Фредерикс поклати глава.

— Ти си тъп, Гардино!

— Защо?

— Ами защото щом тоя тип е навит да наруши закона само и само за да те накара да подпишеш за „Индиго“, значи наистина те искат. Божке, сигурно можеш да си поискаш да ти купят частен самолет например.

Орландо се разсмя.

— Фредерико, няма друг като тебе!

— Така ли? Още една причина да не рискувам да ме изтрият по време на някоя от тъпите ти екскурзии, Гардинър.

— И няма да си с оня сим, нали?

— Разкарай се, Фредерикс. Естествено, че ще бъда с него. — Той сгъна обвитата с кожени ремъци ръка на Таргор. — Знам, че е по-хубав от собственото ми тяло.

„Ох, да — помисли си той. — Ще ми се.“ Орландо се навъси — нещо, което симът на Таргор правеше много добре.

— Не отиваме на карнавал. А ако онези в Дървесната къща са хакери, откакто се помнят, надали ще ги впечатли някакъв си лъскав сим. Просто искам да свърша работа.

Фредерикс сви рамене.

— Аз няма да сложа нещо, което биха разпознали. Може да си навлечем неприятности — това е незаконно, Орландо.

— Много ясно. Сякаш в Дървесната къща през цялото време висят няколко души, които веднага ще кажат: „Я глей, това не е ли Питлит, известният малко нервозен персонаж от сим-света на средните земи?“

— Я се разкарай! Просто не ми се ще да рискувам.

Фредерикс млъкна. Орландо беше сигурен, че в момента се занимава с мрежовия еквивалент на оглеждането в огледало — все едно да си разглежда очилата.

— Искам да кажа, това си е просто най-обикновено тяло.

— Ама с бая мускули. Както обикновено. — Фредерикс не отговори и Орландо се зачуди дали пък не го е обидил. Засягаше се много бързо. — Е, готов ли си?

— Все още нищо не разбирам. Тоя просто ще ни изпрати там, така ли? Нищо ли не трябва да правим?

— Той май иска да остане там, ама на заден план. Така мисля. Илейн Щросман — оная, дето ми се обади — не искаше да ми каже нито името му, нито нещо друго. Просто ми рече: „Ще се свържат с тебе.“ Също като в някое шпионско филмче. А после онзи ми звънна и се представи като Скоти. Черен екран, изкривен глас. Каза, че щял да се изкачи по стълбата, каквото и да означава това. А като влезе, ще ни вкара вътре като гости. Не иска ние да знаем нищо за него.

Фредерикс се намръщи.

— Не звучи добре. Отде да знаем, че наистина ще го направи?

— А какво друго може да направи? Да спретне една симулацийка и да ни избудалка така, че да си мислим, че се намираме в най-шашавия и най-важния преден пост в историята на мрежата? Хайде стига, Фредерико!

— Добре, де. Просто ми се иска онзи да побърза.

Фредерикс се пренесе до МВС-монитора и се загледа угрижено в марсианските копачи.

Орландо отвори прозорец с данни и отново провери дали има цялата информация за различните фирми и имена на компании, свързани с грифона пазач, но всъщност просто убиваше време. Изобщо нямаше нужда да проверява. Дори и охранителната техника на Дървесната къща да му попречи да се свърже със собствената си база данни, имаше други методи, които би могъл да използва, за да придвижва информацията нагоре-надолу. Цяла вечер беше кроил планове. Ех, ако майка му и баща му просто го оставеха на мира…

Беше се прибрал рано в стаята си под претекст, че е уморен от прегледа. Не срещна особено голяма съпротива — личеше си, че Вивиан иска да остане насаме с Конрад, за да обсъдят онова, което й беше казал лекарят. Беше десет часът. Преди да си легне, Вивиан можеше да дойде да провери как е, но той лесно можеше да се престори, че спи, а новия жак щеше да скрие под възглавницата. После щеше да разполага поне с още седем часа. А това си беше много време.

Погледна към Фредерикс, който продължаваше да се взира притеснено в МВС-прозореца, сякаш беше квачка, а малките роботи копачи — нейните пръснали се пиленца. Орландо се усмихна.

— Ей, Фредерико, това може да отнеме часове. Няма ли да си имаш проблеми? Искам да кажа, вкъщи?

Фредерикс поклати глава.

— Ще се върнат късно от някакъв купон чак на другия край на комплекса.

Семейството на Фредерикс живееше сред хълмовете на Западна Вирджиния. И двамата му родители работеха за правителството — нещо във връзка с градското планиране. Фредерикс не говореше много-много за тях.

— Знаеш ли, никога не съм те питал откъде идва това име Питлит.

Приятелят му го изгледа кисело.

— Не, не си. Ами Таргор откъде идва?

— От една книга. Бащата на едно хлапе в училище има сума ти стари книги — хартиени, нали знаеш. Та на корицата на една имаше нарисуван един пич, такъв с меч, хо инг. Заглавието й беше нещо като „Тангор“. Само го попромених малко, като влязох за първи път в средните земи. Ами Питлит?

— Не си спомням…

Орландо сви рамене. Ако много напираш, и с ченгел не можеш измъкна нещо от Фредерикс, но оставиш ли го, по някое време то изскача само. Едно от нещата, които Орландо беше научил за приятеля си. Странно му беше, като си помислеше откога го познава. За едно приятелство само по мрежата — от доста дълго.

Вратата на електронното скривалище на Орландо примига.

— Кой е там? — попита той.

— Скоти.

Изкривеният глас със сигурност беше същият, а да имитираш едно изкривяване беше не по-лесно от това, да имитираш нормален глас.

— Влез.

Голият сим, който се появи насред стаята, беше много опростен — на лицето си имаше само точки за очите и процеп за устата. Бялото яйцевидното тяло беше покрито от главата до петите с белези за калиброване, които приличаха на татуировки. Очевидно типичен инженер, Скоти не се бе притеснявал да си смени „облеклото“, преди да излезе.

— Готови ли сте, деца? — попита той, пращейки и пукайки като древен звукозапис. — Дайте ми прякорите си — индекси не ви трябват, но ви трябват означения.

Фредерикс се взираше в тест-сима със смесица от недоверие и очарованост.

— Наистина ли ще ни заведете в Дървесната къща?

— Не знам за какво говориш.

— Ама…?

— Млъкни бе, тъпак! — Орландо поклати глава. Фредерикс би трябвало да загрее, че едва ли този тип щеше да тръгне да си признава нещо незаконно, докато е на посещение в кабината на непознат. — Аз съм Таргор.

— Хващам се на бас, че си. — Скоти се обърна към Фредерикс: — Ами ти?

— Ъъъ… не знам… Джеймс, да речем.

— Прекрасно. Установихте ли връзка, за да можете да ме следвате, както ви казах? Пре-крас-но! Ето че тръгваме.

Последва миг мрак и после светът се побърка.

— О, Божичко! — възкликна Фредерикс. — Браво! Това е невероятно!

— Това е мрежата, Джим — обади се Скоти, — но не такава, каквато я познаваме. — Смехът му беше много странен и някак си вибриращ. — Карай! Това е една стара-стара шегичка.

Орландо мълчеше и се мъчеше да схване по някакъв начин структурата на Дървесната къща. За разлика от комерсиалните пространства в мрежата, внимателно наложили определени правила от реалния свят — например хоризонт и перспектива, — Дървесната къща като че ли беше обърнала гръб на педантичните Нютонови закони.

— Сега ще се оправяте сами, деца. — Скоти вдигна показалеца си, оцветен в червено. — Системата ще ви изхвърли в шестнайсет часа по Гринуич.

— Готово.

При обикновени обстоятелства Орландо би се раздразнил от покровителствения тон на инженера — сякаш им беше по-голям брат, — но в момента беше твърде зает: наблюдаваше как една вълна на изкривяване се плисва по структурите точно пред него и оставя след себе си променени цветове и изкривени форми.

— А ако си докарате някоя беля и искате да споменете името ми, хич не се притеснявайте. Това обаче няма да ви помогне, защото тук си имам друго име.

„Боже, ама този наистина си мисли, че е забавен.“

— Значи не сме очаквани тук. Така ли?

— Не, вие сте гости. Имате същите права, както всички други гости. Ако искате да знаете какви, прегледайте централния указател. Но що се отнася до организацията, това място тук е хаос и когато времето ви изтече, може да се окаже, че още търсите правилата. Айде чао!

Той сви вдигнатия си показалец и изчезна.

Пред погледа на Орландо един син дизелов камион, направен от клонки и клончета, се втурна измежду две структури и мина точно там, където Скоти току-що бе стоял. Оглушителният му клаксон беше твърде силен дори за стандартите на Дървесната къща. Двамата подскочиха, но въпреки че профуча на сантиметри от тях, не усетиха нито повей, нито раздрусване. Зави зад един ъгъл и се заизкачва към някакви висящи неща, наподобяващи сгради.

— Е, Фредерико — обади се Орландо, — пристигнахме.

През първите няколко часа те получиха покани да се присъединят към групи за дискусии и да присъстват на демонстрации на нов механизъм — при нормални обстоятелства Орландо би ги приел с радост — и две предложения за групов брак. Ала изобщо не се приближиха до отговорите на въпросите си за изработването на грифона.

— Тоя указател е тотално смахнат! — обади се Фредерикс.

Бяха намерили едно сравнително тихичко местенце и се взираха в прозорец с данни, който решително отказваше да им предостави полезна информация.

— Нищо не може да намери човек! — продължи той.

— Не, това си е съвсем хубав механизъм. Всъщност направо страхотен. Само че никой не го обновява. Или по-скоро го обновяват, когато им падне. Тук има тонове данни, цели терабайтове, но е все едно някой да откъсне страници от милиони хартиени книги и да ги струпа на камара. Няма как да разбереш кое къде е. Трябва ни агент.

Фредерикс нададе театрален стон.

— Но не Бийзъл Буболечката! Всичко друго, но не и това!

— Я се разкарай! Пък и без това не мога да го използвам — Дървесната къща е запечатана и не е свързана с останалата част от мрежата, а и Скоти не ни даде възможност да разберем как попаднахме тук. Бийзъл е в моята система — ако искам, мога да говоря с него или да го изпратя да провери другите бази данни в мрежата, но не мога да го вкарам в тази система.

— Значи сме прецакани.

— Не знам. Може би просто трябва да поразпитаме, сигурно някой от тукашните може да ни помогне.

— Страхотно, Гардино! Какво ще правим — ще им предложим да се оженят за нас, ако ни направят тази услуга?

— Защо не? Оная жена костенурка май горе-долу беше твой тип.

— Я се разкарай!

Сред приглушения шум се промъкна поредица музикални тонове. Орландо се обърна и видя едно виещо се жълто торнадо във въздуха зад тях. Тоновете се повтаряха във възходящ ред и звучаха като въпрос.

Орландо не беше много сигурен какъв е етикетът в Дървесната къща.

— Ъъъ… с какво можем да ви помогнем?

— Английски — обади се глас. Беше висок и с лек металически оттенък. — Не. Ние помогнем?

— Какво е това? — попита разтревожено Фредерикс. Орландо му махна да си замълчи.

— Много любезно от ваша страна. Ние сме нови тук. Гости сме. Опитваме се да получим известна информация, да намерим някои хора.

Жълтото торнадо забави въртенето си и се разгърна в сонм жълти маймунчета, всяко — не по-голямо от пръст.

— Опитаме. Обича помагаме. Ние ужасно племе. — Едно маймунче се приближи и насочи мъничката си ръчичка към себе си: — Аз Зуни. Друга ужасно племе — Каспар, Нгого, Маса, Суела…

Зуни изреди още десетина имена. Всяко от маймунчетата на свой ред махваше с ръка и посочваше към себе си, а после отново започваше да се върти във въздуха и да прави номера.

— Кои сте вие? — засмя се Орландо. — Хлапета сте, нали? Дечица?

— Не, ние не дечица — заяви Зуни сериозно. — Ние ужасно племе. Културен клуб номер 1.

— Зуни го казва, защото е най-мъничка — обади се друга маймунка.

Според Орландо тя май бе представена като Каспар, но те всичките бяха еднакви и бе трудно да се определи. Макар и да говореше с акцент, английският му беше много добър.

— Ние сме клуб — продължи Каспар. — Станеш ли на десет години, изритваме те.

— Никакви бръчки в ужасното племе! — изкрещя трета маймунка и всички те започнаха да се смеят и да се въртят в кръг около Орландо и Фредерикс. — Ужасно племе! Страхотен клуб! Ужасно племе царува! — викаха и припяваха те.

Орландо вдигна бавно ръце — страхуваше се да не удари някоя. Знаеше, че мъничките телца са само симове, но не искаше да ги обижда.

— Можете ли да ни помогнете да намерим някои хора? Тук не познаваме никого и имаме проблем.

Зуни се откъсна от групата и увисна пред носа му.

— Ние помогнем вас. Племе знае всичко, всеки.

Дори и Фредерикс не се сдържа и се усмихна.

— Спасени от летящи маймуни — обади се той.

Всъщност ужасното племе наистина се оказа от полза. Децата май бяха вътрешни в Дървесната къща и им позволяваха да правят горе-долу каквото си искат. Орландо се досети, че след като тук беше толкова лесно да се усамотиш, то видим за другите оставаше само този, който наистина искаше да бъде част от общността. Изглежда, племето познаваше повечето от стотиците жители на Дървесната къща, които им пресякоха пътя през първите два — три часа. На Орландо преживяването му харесваше. Усети, че му се иска да има време да си поговорят дори никой от неговите нови познати да не можеше да му предостави търсената от него информация.

„Мога да се мотая из това място безкрайно — помисли си той. — Как така никога досега не съм попадал тук? Защо никой никога не ме е довел тук?“

Ядът му премина, като се сети, че едно от нещата, на които се дължеше успешното съществуване на общността на Дървесната къща, беше фактът, че тя е само една локва в края на огромния океан на мрежата: анархистичната липса на структура вършеше работа само защото запазваше своята независимост от всичко друго. И какво означаваше това? Че за да не разрушиш едно нещо, не трябва да се доверяваш на много хора? Не беше много сигурен в това.

Водени от ужасното племе, те се запознаха в по-големи подробности с разнообразието в Дървесната къща. По-дълго, отколкото бяха възнамерявали, наблюдаваха група захарни войници, които провеждаха мащабна битка върху марципаново бойно поле. Оръдията изстрелваха бонбони срещу бойниците на замък, направен от торта. Лепкави мъничета шляпаха и се биеха сред блата от фондан и бодлива тел, направена от захарен памук. От усилията шоколадовите пики и щикове започнаха да омекват и да се топят. Самите маймунки с радост се включиха в битката. Летяха над бойното поле и пускаха бонбони „Лайфсейвър“ на войниците, които се давеха във фондановите ями. Зуни съобщи на гостите, че битката продължава вече цяла седмица. Орландо неохотно дръпна Фредерикс да продължат нататък.

Маймунките ги разведоха из много места в Дървесната къща. Повечето от жителите се държаха приятелски, но малцина изглеждаха заинтересовани да отговорят на специфичните им въпроси, макар че продължаваха да получават какви ли не предложения. Една жива закуска дори предложи да им помогне „да преосмислят целия си подход, що се отнася до симовете“ и ги подкани да приемат помощта й за пълното преобразяване на тяхната — наречена от нея — „доста несполучлива репрезентация“. Изглеждаше много изненадана, когато Орландо учтиво й отказа.

— Мисля, че бихте искали да се присъедините към една от групите за дискусии по програмирането.

Говорителката беше жена с европейски акцент и подчертан повече от обичайното сим. Ако не бяха няколкото издайнически признака — например прекалената гладкост и известна едва доловима скованост на движенията — тя изглеждаше почти като някой, когото би могъл да срещне в РЖ — да кажем, на някое парти на родителите си. Ужасното племе я нарече Звездна светлина (въпреки че Орландо чу някои от тях да я наричат леля Фрида). Тя променяше времето над широк участък от виртуален пейзаж — движеше облаците и определяше скоростта на вятъра. Орландо не можеше да прецени дали това е изкуство или експеримент.

— Това ще ви даде възможност да поразпитате тозионзи — продължи тя. — Можете да прегледате записките от предишните дискусии, но те сигурно са цели часове, а, да ви кажа честно, изследователската машина е малко бавничка.

— Дискусия ли? — изпищя една от маймунките, която бръмчеше като комар до ухото на Орландо. — Скука!

— Приказки, приказки, приказки! Скука, скука, скука! — Ужасното племе се завихри в нов спонтанен танц.

— Това ми звучи доста добре — отговори й Орландо. — Благодаря.

— А някой ще има ли нещо против? — обади се Фредерикс. — Искам да кажа, ако задаваме въпроси?

— Да има нещо против ли? Не. Според мене не. — Жената като че ли изглеждаше изненадана от самата мисъл. — Добре ще е да поизчакате, докато приключат с другите въпроси. Или ако много бързате, мисля, че бихте могли да помолите водещия дискусията да ви позволи да зададете въпросите си, преди да са започнали.

— Страхотно!

— Само не влизайте в спорове с истинските откачалки. В най-добрия случай това си е чисто губене на време. И не вярвайте на деветдесет процента от онова, което ще чуете. Те никога не са били нито толкова опасни, нито толкова готини, колкото ще ви разправят, че са.

— Не си отивайте! — звънна край тях гласчето на Зуни. — Ще намерим вместо това някоя забавна игричка!

— Ама ние за това сме дошли — обясни Орландо. След кратък оживен разговор — само няколко мига — ужасното племе се нареди във висящи във въздуха букви от маймунки, вкопчени една в друга. Буквите изписваха думата С-К-У-К-А.

— Съжаляваме. По-късно вероятно ще имаме нужда от помощ.

— Ние дойде вас намери тогава — обади се Зуни. — А сега фъррр! — и патърдия.

Племето се сви в малък жълт кълбест облак. — Племе господар! Йеееее! Йеееее! Маймунки най-върховен трепач! Ужас, ужас, ужас! Йеееее!

Като рояк пчели те обкръжиха Орландо и останалите, а после изчезнаха през една дупка в хаотичната структура на Дървесната къща.

— Хлапетата от клуба са много забавни. Стига да не искаш да се съсредоточиш — усмихна се Звездна светлина. — Ще ви кажа накъде да се насочите.

— Благодаря. — Орландо напрегна всички сили, за да накара лицето на Таргор да отвърне на усмивката. — Помогнахте ни много.

— Аз просто си спомням. Това е всичко — каза дамата.

— Разбираш ли нещо? — симът на Фредерикс се мръщеше — не особено сполучлива гримаса като прегъната на две буца тесто.

— Малко. Проприоцепция — занимавал съм се малко с това в училище. То означава как работи всичко на входа — сензори, картина, звук, — за да те накара да се чувстваш така, сякаш наистина се намираш на мястото, където се предполага, че си. Много ум е вложен вътре.

Седяха на най-горния ред, далеч от центъра на дискусията, макар че чуваха всеки глас съвсем отчетливо. Амфитеатърът, досети се Орландо, сигурно беше подобие на древногръцки или римски — целият от бял камък, привлекателно състарен от времето. Тук огромният хаос на Дървесната къща не се виждаше: амфитеатърът се намираше под свой собствен купол от синьо небе. Угасващо червеникаво слънце преваляше хоризонта и хвърляше дълги сенки върху скамейките.

Сенките на участниците в дискусията бяха предимно човекоподобни. Четири — пет дузини инженери и програмисти като тайнствения мъж, довел Орландо и Фредерикс в Дървесната къща, които май не се интересуваха толкова много от собствения си външен вид и украси, както останалите тукашни жители. Повечето бяха със съвсем основни симове, които изглеждаха не по-малко „живи“ от чучела за тестуване. Други пък отбелязваха физическото си присъствие само с малки светли точици или с прости символи, които сочеха къде се намират.

Не всички бяха толкова отегчително функционални. Огромна сияйна птица от златна тел, карирана Айфелова кула и три малки кученца, облечени като Дядо Коледа, бяха сред най-разгорещените участници в спора.

Разговорите омагьосваха Орландо, макар че трудно ги разбираше. Това беше програмиране на високо ниво, обсъждано от крайно неортодоксална група хакери, смесено с темите за охраната на Дървесната къща и действието на главните системи в цялото това вероотстъпническо място. Беше все едно да слушаш как някой спори за екзистенциалната философия на език, който си учил само в гимназията.

„Моето място обаче е тук — помисли си той. — Точно това искам да правя.“ И започна да съжалява, че едва ли щеше да стажува в „Индиго механизми“ и отново да дойде в Дървесната къща.

— Боже! — изстена Фредерикс. — Това тук е като заседание на ученическия комитет. Не можем ли просто да ги попитаме каквото имаме да ги питаме и да се махаме? Дори онези хвърчащи маймунчета бяха по-интересни.

— Тук научавам разни неща…

— Да, ама не тия, които ни трябват. Хайде бе, Гардинър, останали са ни само два — три часа. Ще откача. — Фредерикс рязко се изправи и размаха здравата ръка на сима си, сякаш махаше на такси да спре. — Извинявайте! Извинявайте!

Дискусионната група се извърна към източника на прекъсването като един — също като ято лястовици, завиващо срещу вятъра. Айфеловата кула, която обясняваше някакви противоречиви неща за протоколите с визуална информация, млъкна и го изгледа кръвнишки — доколкото може да гледа кръвнишки едно огромно карирано построение. Във всеки случай не изглеждаше като щастливо и доволно построение.

— Добре — обади се Фредерикс. — Привлякох им вниманието. Давай де, питай.

Добре отработените рефлекси на Таргор го подтикваха да тресне Фредерикс с нещо тежко по главата. Вместо това той се изправи, като за първи път осъзна колко… пубертетски изглеждаше тялото на Таргор.

— Ъъъ… съжалявам, че приятелят ми ви прекъсна така — започна той. — Ние сме гости и времето ни изтича, искаме да зададем някои въпроси и… някой ни изпрати тук.

Една от светлинните точки ядосано просветна.

— Кои сте вие, да ви вземат дяволите?

— Ами просто… просто двама приятели.

— Страхотно се справяш, Гардино — насърчително подметна Фредерикс.

— Млък! — Той си пое дъх и отново започна: — Просто искахме да попитаме за един механизъм — за един софтуер. Чухме, че хората, работили по него, се навъртали тук.

Сред групата програмисти се разнесе сърдито мърморене.

— Не обичаме да ни прекъсват — обади се някой с отчетлив немски акцент.

Един от по-безличните симове се изправи и вдигна ръце сякаш, за да успокои тълпата.

— Кажете ни какво точно искате. — Гласът можеше и да е женски.

— Ъъъ… за механизма на едно същество, произведено в сим-света на средните земи. Съществото е червен грифон и във всички бази данни като автор е посочен някой си Мелхиор. — Последва кратко приглушено мърморене, сякаш името беше познато. Окуражен, Орландо продължи: — Както разбрахме, той или тя има навика да се навърта тук. Та бихме искали някой да ни помогне да открием Мелхиор.

Симът, успокоил тълпата, известно време не помръдна, после вдигна ръка и махна. Изведнъж светът изчезна.

Орландо не виждаше нищо, не чуваше нищо като че ли изведнъж го бяха запратили сред беззвезден космически вакуум. Опита се да вдигне ръка и да провери какво е блокирало зрението му, но симът му не реагираше на мисловните команди.

— Може да погостуваш тук повече, отколкото си смятал — измърмори някакъв глас в ухото на Орландо. Съвсем определено заплашителен глас. — Ти и приятелчето ти току-що допуснахте една наистина глупава, ама много глупава грешка.

Орландо кипеше от ярост сред непрогледния мрак. „Бяхме толкова близо — толкова близо!“ С чувството, че е загубил нещо много повече от една възможност, той дръпна парашутния шнур и изхвърли себе си и Фредерикс от Дървесната къща.