Тад Уилямс
Градът на златната сянка (13)

ВТОРА ГЛАВА
ВЪТРЕ В ЗВЯРА

МРЕЖА/МУЗИКА: Христос свири за малцината късметлии.

(Картина: глава на куче в едър план.)

Диктор: Йохан Себастнан Христос се появи изненадващо в шоу на местната мрежа на Ню Орлийнс, който прие за свой роден град…

(Картина: глава на куче, човешки ръце.)

… за първи път, откакто певецът се оттегли от света след смъртта на трима членове на неговата група „Русата кучка“ при нещастен случай по време на концерт миналата година.

(Картина: танцуващ мъж с кучешка маска; на стенния екран в дъното се вижда обхваната от пламъци сцена.)

Христос изпълни три песни пред смаяната публика в студиото под акомпанимента на плейбек от инцидента…

 

Рени се обърна и трескаво заоглежда тълпите, които изпълваха терасите около бездънния кладенец. !Ксабу не отговаряше, но вероятно апаратурата му не бе наред. Може би просто се бе изключил от мрежата, а нейната апаратура се бе повредила, тъй като все още регистрираше гост в линията й. Помоли се да е наистина така елементарно.

Блъсканицата не беше голяма, но все пак я затрудняваше. Ухилени бизнесмени в изящни и твърди като остриета тела я изблъскваха — първокласното им оборудване и изплатените им сметки издигаха невидима, но съвсем реална преграда между тях и простолюдието. Неколцина сащисани, беззащитни туристи в непретенциозни виртуални форми се мотаеха безцелно между двата тротоара, подмятани от вихрения трафик. По-дребни форми — от обслужващия персонал — се стрелкаха из навалицата, за да изпълнят поръчките на своите господари. Доколкото можа да прецени, !Ксабу не беше наоколо, но обикновеният сим, който той използваше, я затрудняваше да го открие. В близост около нея имаше поне трийсетина подобни фигури, които зяпаха безцелно и се стараеха да не се пречкат на баровците.

Дори и да беше наблизо, без слухова връзка беше невъзможно да го открие скоро, а Рени знаеше, че Стримбело ще се появи всеки момент. Трябваше да се движи, да не спира — но накъде? Дори да успееше да избяга веднага и надалеч, трудно би могла да се скрие за дълго вътре в обсега на „При господин Дж.“ от човек от управата на клуба. На всичко отгоре дебелакът заяви, че я познава и че знае наистина коя е. Нищо чудно вече да се бяха докопали до индекса й и да се бяха свързали с политехниката, за да поискат уволнението й — кой би могъл да каже?

Точно в този момент не биваше да си позволява подобни притеснения. Трябваше да намери !Ксабу.

Дали просто не се беше изключил, отвратен от уродливото шоу в жълтата стая? Може би в момента разкопчава ремъците в контактната зала и я очаква да се върне? Но ако не беше така?

По лицата на околните се изписа внезапна уплаха. Повечето от тях гледаха към входа на жълтата стая. Рени също погледна натам.

На пътеката зад нея се беше появило нещо огромно и кръгло, голямо колкото шест — седем нормални симове и продължаваше да расте. Бръснатата му глава се въртеше като люк на танк; черните като дуло на картечница очи обходиха тълпата и се заковаха върху нея.

Нещото, което се беше нарекло Стримбело, се усмихна.

— Ето те и тебе.

Рени се завъртя, направи бързо две крачки и се метна през ръба на кладенеца. Движейки се с максималната позволена скорост, тя се гмурна сред другите посетители на клуба, които се носеха като лениви риби. И все пак спускането й беше мъчително бавно — кладенецът беше място за забавления, а не състезателна писта, — но тя и не смяташе да надбягва дебелака: той несъмнено отлично познаваше „При господин Дж.“, за да й се удаде такава възможност. Просто бе успяла да се измъкне за миг от подозрението му и се надяваше да се възползва от тази възможност.

— Напосоки — изкомандва тя.

Кладенецът с хилядите симове в него, които подскачаха като мехурчета в шампанско, се разми и изчезна, заменен миг по-късно от нова навалица от тела — този път всичките голи, макар че по някои от тях се забелязваха атрибути, които никога не беше виждала върху живо човешко тяло. Светлината беше призрачна и приглушена, а надвисналите стени бяха покрити с кадифени дипли в утробночервено. Слушалките й почти заподскачаха от пулсациите на музиката. Ужасно размазано лице на сим се надигна от най-близката купчина тела и една ръка пропълзя и се протегна към нея подканващо.

— О, не! — измърмори тя.

Колко ли от тези форми бяха на малолетни, на деца като Стивън, допуснати с лицемерна любезност от управата да се въргалят из тази тиня? Колко ли маскирани хлапета имаше в жълтата стая всъщност? Усети, че й прилошава.

— Напосоки.

Пред нея се разкри огромно пространство, оградено от плоски стени, чието дъно беше толкова далеч, че едва се съзираше. Пред очите й затрепкаха сините като газови пламъчета букви на неразгадаем ръкопис, а някакъв глас занарежда в слушалките й също толкова неразбираеми думи. Миг по-късно цялата картина потрепна, тъй като софтуерният преводач разчете индекса й и превключи на английски.

„… Избери дали желаеш до играеш в отбор или индивидуално.“

Стоеше и се взираше в хуманоидните очертания, проблясващи зад огненосините букви. Носеха заострени шлемове и лъскави брони, а очите зад забралата бяха мънички искри.

„Избра да играеш индивидуално — продължи гласът с лека нотка на одобрение. — В момента играта създава противниците, предназначени за теб…“

— Напосоки.

Носеше се през залите все по-бързо и по-бързо, стараейки се да остави колкото може повече чупки зад гърба си, така че на Стримбело да му трябва време, за да се опита да я открие директно. Скочи и се озова в…

Езеро, заобиколено от лениво поклащащи се палми. Русалки с голи гърди се изтягаха по скалите край него и разресваха косите си, като се поклащаха в ритъма на протяжна металическа музика на китари.

Скочи.

Дълга маса с един празен стол. Десетината мъже, насядали в очакване, до един носеха роби и повечето от тях бяха с бради. Щом тя се появи, един от тях се обърна, усмихна се и извика:

— Седнете, повелителю!

Отново скочи и продължи да скача.

Стая, потънала в мрак, с блещукащи над главата й звезди вместо покрив и осветени в червено пукнатини по пода. Някой или нещо стенеше.

Хиляда мъже с гладки глави като на манекени за автомобилни изпитания, всички облечени в еднакви гащеризони, седяха на две успоредни редици от пейки и си биеха шамари.

Джунгла, гъмжаща от сенки, от очи и от яркоцветни пъстри птици. За едно дърво беше завързана жена с разкъсана блуза. Около краката й бяха натрупани мазни червени цветове.

Каубойска кръчма. Лошите носеха само шпори.

Клатушкаща се корабна каюта с разлюлени газени лампи и халби в стоманени пръстени.

Блестяща бална зала — лицата на всички жени бяха скрити зад животински маски.

Средновековна странноприемница. В камината гореше буен огън и нещо виеше зад прозорчетата.

Празна градинска пейка под улична лампа.

Оглушителен тътен и ослепително сияние — вероятно клуб за танци.

Пещера с влажни стени, озарени от нишки светеща паяжина, които провисваха от тавана.

Старомодна телефонна кабина. Слушалката висеше откачена.

Пустиня със стени.

Казино, изплувало сякаш от гангстерската ера на холивудските филми.

Пустиня без стени.

Стая с под, горещ като пещ, и с железни мебели.

Строго симетрично подредена корейска градина с грухтящи в храстите голи силуети.

Кафене на открито до развалините на древна магистрала.

Терасовидна градина, издадена като театрален балкон от склона на висока канара. До нея огромен водопад се спускаше с тътен в клисурата…

Зашеметена и почти припаднала от светкавичните преходи, Рени спря на терасата. Затвори очи, докато вихрушката от цветове под клепачите й утихна, и отново ги отвори. Някои от петнайсетината гости, насядали около масите в края на градината, я изгледаха равнодушно, след което подновиха разговорите, съзерцавайки водопада.

— С какво мога да ви бъда полезен? — изникна до нея усмихнат възрастен азиатец.

— Имам проблеми с комуникатора си — отговори тя. — Можете ли да ме свържете с вашия комуникационен център?

— Дадено! Бихте ли желали маса, докато свършите работата си, господин Отепи?

По дяволите! Беше спряла в една от най-скъпите зони на клуба. Естествено, бяха проверили индекса й още с появяването й. И все пак не я арестуваха — вероятно Стримбело все още не беше обявил обща тревога. Но не биваше да разчита на това.

— Засега не, благодаря. Може да ми се наложи да си тръгна. Само лична защита, ако обичате.

Мъжът кимна и изчезна. Около кръста й се появи кръг от синя светлина, което означаваше, че е защитена. Продължаваше да чува рева на огромния водопад и да вижда как рухва долу в скалите на каньона, където изчезваше сред облак бяла пяна; виждаше и останалите гости и сред шума от водопада до слуха й достигаха откъслеци от разговорите им, но те, както би трябвало да се очаква, вече не я виждаха и не я чуваха.

Нямаше време за губене. Опита се да обмисли ситуацията спокойно. Не смееше да си тръгне, освен ако !Ксабу вече не се беше изключил, но и да беше, нямаше как да го разбере. Ако остане, беше сигурна, че Стримбело ще я намери по-скоро рано, отколкото късно. Може и да не беше обявил обща тревога — дори и като нарушител тя надали заемаше особено важно място в голямата игра, — но този Стримбело, независимо дали беше човек или ужасяващо реалистична кукла, май не се предаваше лесно. Трябваше да намери начин да остане в системата, докато открие !Ксабу или бъде принудена да се откаже.

— Телефонна връзка.

Пред нея се появи сив квадрат, сякаш някой проряза с остър нож реалността — по-скоро имитацията на реалност. Даде номера, който търсеше, след това набра идентификационния код на комуникатора си. Квадратът остана сив, но в долния му ъгъл се появи малка светеща точка — знак, че е свързана с експресната банка за достъп, която беше подготвила точно за такива критични случаи.

— Карнавал — прошепна машинално тя: ако защитата отговаряше на изискванията, тя можеше да крещи паролата до припадък, без никой да я чуе. Ако не отговаряше, всичко, което бе направила до този момент, вече беше известно на преследвачите й.

Изглежда, никой не я наблюдаваше. Банката за достъп незабавно й достави новата самоличност. Остана леко разочарована, че не усети нищо необичайно — нима промяната на формата, това почитано и древно магическо изкуство, не би трябвало да е придружена от някакво усещане? Но, разбира се, нейната форма не се промени: беше си все същият безличен сим, зад който се спотайваше все същата Ирене Сулавейо, преподавател и почасов мрежов бандит. Само индексът й беше друг. Господин Отепи от Нигерия бе изчезнал. Мястото му бе заел господин Бабуту от Уганда.

Изключи защитата и огледа огромния водопад и елегантната симетрична градина. Сервитьори или фигури, приличащи на сервитьори, сновяха между масите като водни буболечки. Не биваше да се мотае повече тук. В този толкова интензивно обслужван сектор на клуба скоро би привлякла отново вниманието, а не искаше в никакъв случай да свържат новата й самоличност със старата. Някой, разбира се, по-късно щеше да забележи: беше влязла като Отепи и при поредната проверка щеше да се установи, че Отепи така и не си е тръгнал. Но това щеше да стане най-рано след часове, а може би дори и дни. В „При господин Дж.“ — местенце с толкова голям и постоянен оборот — положително щяха да се озорят, докато установят причината за недоразумението и ако имаше късмет, дотогава тя отдавна щеше да си е тръгнала. Ако имаше късмет.

С една дума се премести обратно в главната зала, където беше по-лесно да остане незабелязана сред огромната и оживена навалица. Освен това беше уморена и страшно й се искаше да си отдъхне за няколко минути. Но какво ли ставаше с !Ксабу? Беше далеч по-неопитен от нея. Как ли щеше да му се отрази стресът, ако се беше загубил сред този огромен лабиринт — съвсем сам и уплашен?

Залата все така преливаше от ослепителни светлини и издължени сенки, гласове и буйна музика. Рени избра потънало в мрак местенце в основата на една от циклопските стени и намали звука в слушалките си. Не знаеше откъде да започне. Тук имаше толкова много зали, толкова много открити пространства. Самата тя беше попадала в десетки от тях, но беше сигурна, че това е само капка в морето. Нямаше никаква представа колко души има в клуба — сигурно бяха стотици хиляди. „При господин Дж.“ не беше конкретно пространство. Единствените ограничения произтичаха от скоростта и силата на оборудването. Приятелят й можеше да бъде навсякъде.

Рени се обърна да погледне въртящата се сцена. Бледата певица и таласъмският оркестър бяха изчезнали. На тяхно място оркестър от слонове — нормални във всяко отношение, като се изключат сламените шапки, слънчевите очила и странно заострените инструменти, както и нежнорозовите им провиснали кожи — блъскаше някакво бавно, сърцераздирателно танцово парче. Усещаше бумтежа на тъпана дори през почти изключените си слушалки.

— Извинете — увисна пред нея грейналото лице на един сервитьор.

— За мен нищо освен наема — отговори тя. — Само си почивам.

— Няма проблеми, сър, уверявам ви. Но има съобщение за вас.

— За мен? — приведе се и го изгледа втренчено тя. Усети, че цялата изтръпва. — Не е възможно!

Келнерът повдигна вежда. Кракът му тропна във въздуха.

— Искам да кажа, сигурен ли сте? — преглътна Рени.

Ако келнерът я разиграваше по поръчка на преследвачите й, правеше го страшно убедително. Той направо се задъха от възмущение.

— Ох, да му се не види! Вие сте господин Бабуту, нали? Защото, ако сте, останалата част от вашата компания ви очаква в залата на съзерцанието.

Успя да се съвземе и му благодари; миг по-късно той изчезна — намусено сребърно облаче.

„Разбира се, че може да е !Ксабу“ — помисли си тя. Беше му казала имената на двете самоличности за спешни случаи — неговото и нейното. Но със същия успех можеше да е и Стримбело или някой друг, не чак толкова импозантно скициран служител, който искаше да предотврати скандала. !Ксабу или Стримбело — един от двамата: господин Бабуту всъщност не съществуваше, така че не можеше да е никой друг.

Какъв избор имаше? Не можеше да се откаже да намери приятеля си.

Откри залата на съзерцанието в главното меню и се прехвърли. При прехвърлянето й се стори, че усеща едва забележима неизправност, сякаш системата беше страхотно претоварена, но през цялото време не я напускаше мисълта, че забавянето е причинено от навлизането й дълбоко в сърцевината на системата, далеч от привидната повърхност. Дълбоко навътре в звяра.

Залата имаше поразителен замисъл — някаква класическа постройка с колосални размери. Високи колони, обрасли в цъфнали лози, поддържаха огромен кръгъл купол, част от който се беше пропукала и рухнала. Бели отломки, някои големи колкото къщурки в покрайнините, блещукаха като кости в основата на колоните, забити в покритата с мъх повърхност. Яркосиньо небе, набраздено от разпокъсани от вятъра облаци, прозираше през дупката в купола и през арките между разположените от двете страни колони, сякаш залата се възправяше на самия Олимп. Няколко симове, повечето от които нейде в симулираната далечина, се разхождаха по ливадата, ширнала се насред каменния пръстен.

Идеята да напусне периферията и да навлезе в откритото пространство не й се понрави особено, но ако наистина управата на клуба я беше призовала тук, нямаше голямо значение дали ще остане незабелязана или не. Придвижи се към центъра и се огледа наоколо, впечатлена от завършеността на проекта. Каменният масив наистина излъчваше старинност с пукнатините, прорязващи повърхността на камъните, и с растителността, която плътно опасваше колоните. По хълмистата земя щъкаха зайчета и други дребни животинки, а върху една отломка от рухналия купол две чуруликащи птички си виеха гнездо.

— Господин Бабуту?

Тя се обърна рязко.

— Кой сте вие?

Беше висок мъж с грамадна челюст, а провисналият тъмен костюм го правеше още по-едър. Бе нахлупил висок, охлузен черен цилиндър, а около дългия му врат беше заметнат раиран шал.

— Аз съм Уикит — усмихна се широко той и докосна цилиндъра си. Опърпаното облекло не подхождаше на бързите му, енергични движения. — Изпраща ме вашият приятел господин Уонде. Получихте ли съобщението му?

Рени го гледаше внимателно.

— Къде е той?

— С неколцина мои приятели. Елате — ще ви заведа при него.

Той измъкна нещо от палтото си. Дори да беше забелязал потрепването на Рени при това негово движение, не го показа с нищо, а само вдигна очуканата флейта към устните си и изсвири няколко пронизителни такта от мелодия, която тя не можа да различи, макар да й се стори позната като детска песничка. В тревата между тях се откри дупка. Рени видя стъпала, които водеха надолу.

— Защо той не дойде сам?

Уикит вече беше до кръста в дупката и върхът на подобния му на кюнец цилиндър се намираше на равнището на очите й.

— Май нещо не е добре. Просто ме помоли да ви доведа. Каза, че може да задавате въпроси и да ви напомня за някаква игра с конец.

Играта на конец. Песента на !Ксабу. Рени усети, че от гърба й рухва товар. Никой освен бушменът не би могъл да знае за това. Цилиндърът на Уикит тъкмо потъваше в дупката. Тя го последва.

Тунелът беше като от детска книжка — дом на говорещо животно или на някакво друго вълшебно същество. Макар само след миг тя и Уикит вече да бяха се спуснали далече под онова, което представляваше повърхността, стената на тунела беше осеяна с малки прозорчета и през всяко се виждаха гледки с неестествена красота — речни долини, ливади, разлюлени от вятъра дъбови и букови гори. Тук-там по виещата се надолу спирала от стъпала имаше малки вратички, които стигаха до коляното на Рени, и всяка беше с чукало и мъничка ключалка. Тя изпита непреодолимо желание да отвори някоя от тях. Мястото приличаше на удивителна кукленска къща.

Но не можеше да се спира и да разглежда нищо. Беше принудена да се държи с една ръка за виещите се перила, а Уикит въпреки дългите си крака и широките си рамене подскачаше стремглаво по стъпалата и продължаваше да свирука на флейтата. След няколко минути изчезна от погледа й по витата стълба. Само слабите звуци подсказваха, че все още е някъде напред.

Стълбището се виеше все по-надолу и по-надолу. От време на време й се струваше, че дочува пискливи гласове иззад вратите или пък някое блеснало око наднича през ключалката. Веднъж й се наложи рязко да се наведе, за да не се обеси на въже за пране, опънато напреки над стълбата. Мънички басмени роклички, не по-големи от филия хляб, я шляпнаха изневиделица по лицето.

Слизаха все по-надолу. Още стълби, още врати и безконечните трели от неуловимото свирукаме на Уикит — Рени усети как приказният чар на това място започва да й втръсва. Умираше за цигара и за чаша бира.

Отново наведе глава, за да се промъкне през един тесен отвор в стълбището и когато се изправи, светлината беше друга. Преди да успее да реагира, краката й срещнаха неочаквана съпротива, която така я разтърси, че сигурно щеше да изпита болка, ако тялото й не беше обвързано в ремъците на политехниката. Беше стигнала дъното.

Пред нея, сякаш продължение на приказката, се простираше тайнствена пещера — като тези, които добрите дечица откриват в добрите приказки. Беше дълга и ниска, цялата от камък и мека пръст. От тавана провисваха коренища, сякаш пещерата се намираше под някаква гора, но сред гъсталака блещукаха малки светлинки. Пръстеният под беше покрит с купчинки странни предмети. Някои от тях — пера, лъскави мъниста, полирани камъни — като че ли бяха събрани и изоставени от животни и птички. Други — като една яма, пълна с крайници и глави на кукли — бяха струпани сякаш умишлено и с преднамереността си напомняха студентско произведение на изкуството на тема покварена невинност. Трети бяха съвършено непонятни — еднообразни сфери и кубове и неразгадаеми геометрични фигури, пръснати по земята. Някои като че ли излъчваха собствена бледа светлина.

Уикит се извисяваше пред нея и се усмихваше. Дори и прегърбен, главата му стигаше чак до мъждукащите приказни светлини. Отново вдигна флейтата и засвири, а едновременно с това затанцува някакъв бавен танц. Имаше нещо несъвместимо в този човек, нещо чудновато, което Рени не можеше да определи. Ако беше кукла, то наистина беше оригинално творение.

Уикит спря и прибра флейтата в джоба си.

— Бавите се! — долови насмешка в плътния му глас тя. — Хайде, приятелят ви очаква!

Разпери ръка в комично-официален поклон и отстъпи. Зад него, в далечния край на дългата пещера, скрит от погледа й до този миг, зърна лагерен огън, заобиколен от няколко сенки. Рени отново се сети, че трябва да действа предпазливо, и тръгна. Сърцето й ускори пулс.

!Ксабу или някакъв сим, който много приличаше на неговия, седеше сред група много ясно очертани фигури — всички мъже в оръфани одежди като тези на Уикит. С едва загатнатите си черти и зачатъчни телесни подробности бушменът приличаше no-скоро на човече курабийка.

Пак приказки. Рени започваше леко да се изнервя.

— Добре ли си? — попита тя по личния канал. — !Ксабу! Ти ли си?

Отговор не последва и за момент й мина през ума, че са я изиграли. После симът се обърна към нея и глас, който независимо от деформацията несъмнено принадлежеше на бушмена, изрече:

— Много се радвам, че новите ми приятели те намериха. Тук съм вече от много време. Тъкмо бях започнал да мисля, че си ме изоставила.

— Говори ми! Ако ме чуваш, просто вдигни ръка.

Симът не се помръдна — седеше и я гледаше с безизразни очи.

— Никога не бих те изоставила — каза след малко тя.

— Как се озова тук?

— Намерихме го да се лута наоколо изгубен и объркан. — Уикит седна край огъня и придърпа дългите си крака. — Моите приятели и аз — посочи той останалите в кръга.

— Това са Браунбред, Уислър и Кордърой. Първият беше пълен, вторият — слаб, а третият — кльощав. Никой не беше висок колкото Уикит, но си приличаха по пъргавостта и енергичността.

— Благодаря ви.

Рени отново насочи вниманието си към !Ксабу.

— Трябва да тръгваме. Много закъсняхме.

— Сигурна ли сте, че не искате да поостанете малко с нас? — простря длани към пламъците Уикит. — Рядко ни посещават гости.

— Бих искала. Много съм ви благодарна за помощта. Но натрупахме твърде много време в мрежата.

Уикит повдигна вежда, сякаш беше казала нещо банално, но си замълча. Рени се наведе и докосна рамото на !Ксабу — съзнавайки, че там, в политехниката, сигурно докосва реалното му тяло. Въпреки ниското качество на силовото обратно захранване беше сигурна, че усеща крехкото, пилешко рамо на приятеля си.

— Хайде. Да се връщаме.

— Не знам как. — Тя усети едва доловимо униние в гласа му, придружено със страхотна отпадналост, сякаш говореше в просъница. — Забравил съм.

Рени изруга наум и набра изходната серия и за двамата, но щом пещерата около тях започна да губи очертания и да избледнява, забеляза, че !Ксабу не се включва заедно с нея. И прекъсна изключването.

— Нещо не е наред — каза тя. — Нещо го задържа тук.

— Може би ще се наложи да поостанете — усмихна се Уикит. — Би било чудесно.

— Господин Уонде може да ни разкаже още някоя история — обади се Браунбред и върху закръгленото му лице се изписа очевидно задоволство. — Нямам нищо против да чуя пак онази за риса и утринната звезда.

— Господин Уонде не може да ви разказва повече истории! — отвърна рязко Рени. Тези хора малоумни ли бяха? Или бяха просто кукли, разиграващи някаква заплетена ситуация, в която искаха да въвлекат нея и !Ксабу? — Господин Уонде трябва да тръгва. Времето ни изтече. Не можем да останем повече.

Мършавият като хрътка Кордърой кимна сериозно.

— Значи трябва да извикате господарите. Господарите се грижат за всички пристигания и заминавания. Те ще ви оправят.

Рени знаеше кои са господарите и нямаше никакво желание да обяснява проблемите си на управата на клуба.

— Не можем. Имаме… имаме си причини.

Мъжете около огъня се намръщиха. Ако бяха кукли, всеки миг можеха да изпратят някое автоматично съобщение до аварийната служба. Нужно й беше време да разбере защо !Ксабу не може да бъде изтеглен от мрежата.

— Има… има един много лош човек, който се представя за един от господарите. Ако ги извикаме, той ще ни открие. Не можем да ги извикаме.

Всички закимаха като суеверни туземци от някое долнопробно филмче по мрежата.

— Тогава ще ви помогнем! — възкликна въодушевено Уикит. — Ще ви помогнем срещу лошия! — И той се обърна към другарите си: — Девицата. Девицата знае какво да направи за тези приятели.

— Точно така — сви устни Уислър, което подсказа произхода на името му. — Тя ще помогне. Но ще поиска нещо.

Изрече го бавно и се усмихна накриво.

— Коя е Девицата?

Изпитваше страх и нетърпение. С приятеля й се беше случило нещо много неприятно, управата на клуба я търсеше, Стримбело й беше казал, че знае коя е, но вместо да хване !Ксабу и двамата да се изметат оттук, беше принудена да участва в някакъв приказен сценарий. Погледна към бушмена. Симът му не помръдваше до огъня, вцепенен като какавида.

— Тя знае разни неща — рече Браунбред. — И понякога казва по нещо.

— Тя е магьосница! — размаха дългите си ръце Уикит, сякаш за да покаже уменията й. — Прави услуги. Срещу определена цена.

— Кои сте вие? — не можа да се сдържи Рени. — Какво правите тук? Как се озовахте тук?

— Това са много-много правилни въпроси — отговори бавно Кордърой. Той май беше най-умният. — Ще трябва да поднесем много дарове на Девицата, за да получим отговор на всеки от тях.

— Искате да кажете, че не знаете кои сте и как сте се озовали тук?

— Имаме някои… идеи — изрече Кордърой многозначително. — Но не сме много сигурни. Понякога спорим по цели нощи.

— Кордърой много го бива в споровете — обясни Уикит. — Най-вече защото на другите им писва и се отказват.

Тези мъже сигурно бяха кукли, захвърлени далеч от блясъка и притворното ласкателство на клуба. Изтръпна при мисълта, че са конструкти, закодирани механизми, насядали около виртуален огън, които спорят на отвлечени теми. Изглеждаше толкова… самотно. Вдигна поглед към блещукащите между коренищата светлинки. Приличаха на звезди. Малки пламъчета, поставени да разсейват надвисналия мрак така, както огънят бди срещу мрака на земята.

— Добре — каза тя най-сетне. — Водете ни при тази Девица.

Уикит се наведе и измъкна една пламтяща главня от огъня. Тримата му приятели направиха същото и лицата им изведнъж придобиха тържествен израз. Рени не можеше да се отърве от чувството, че всичко това е за тях някаква странна игра. Протегна ръка към последната главня, но Кордърой размаха ръка.

— Не! — рече той. — Огънят винаги трябва да гори. За да можем да се върнем обратно.

Рени помогна на !Ксабу да стане. Той се олюля, сякаш за малко да припадне от изтощение, но успя да се задържи на краката си, когато го пусна и се обърна към тримата.

— Казахте, че трябва да й поднесем дар. Аз нямам нищо…

— Тогава ще й разкажете някоя приказка. Вашият приятел, господин Уонде, знае много — вече ни разказа няколко — усмихна се при спомена Браунбред. — Хубави приказки.

Уикит ги поведе, превил врат под надвисналите корени. Уислър се движеше последен, вдигнал факлата високо, така че Рени и !Ксабу бяха обкръжени от светлина. Докато вървяха, Рени усети леко размазване в периферията на полезрението си. Не го забелязваше направо, но всичко около тях се променяше. Рехавите корени над тях се сгъстиха, а светлинките избледняха. Меката глинеста почва под краката им стана по-твърда. Не след дълго Рени осъзна, че прекосяват верига от свързани пещери, осветени единствено от факлите. Стените бяха изпъстрени със странни фигури — вероятно рисунки с въглен и кръв, примитивни изображения на животни и хора.

Като че ли слизаха. Протегна ръка към !Ксабу, за да се увери, че е до нея. Започваше да изпитва усещането, че е част от това място, също като Уикит и другите. В кой ли сектор на клуба се намираха? Какво ли беше предназначението му?

— !Ксабу, чуваш ли ме? — Той продължаваше да не отговаря на личния канал. — Как си? Добре ли си?

Отговорът му дойде след много време.

— Аз… много трудно те чувам. Има и други присъствия — много близко.

— Какво искаш да кажеш с „други присъствия“?

— Трудно ми е да обясня — измънка отпуснато той. — Мисля, че хората от ранната раса са наблизо. Или може би гладният — дето изгорял в огъня.

— Какво означава това? — дръпна го за рамото тя, като се опитваше да го отърси от странния му унес, но той само залитна и едва не се спъна. — Какво ти е?

!Ксабу не отговори. За първи път, откакто го откри, Рени наистина се уплаши.

Уикит беше спрял пред огромен естествен свод, обкръжен от кордон грубо изрисувани очи — тъмни петна върху осветения от факлите камък.

— Трябва да влезем тихо! — прошепна Уикит и вдигна дългия си пръст към устните си. — Девицата мрази патърдията.

И ги поведе под свода.

Пещерата не беше толкова мрачна, колкото коридорът отвън. В дъното й през една пукнатина в пода пламтеше алено сияние и оцветяваше издигащата се пара. Едва различима зад червената мъгла се мержелееше някаква фигура, седнала на висок каменен трон, неподвижна като статуя.

Фигурата не помръдна, но един глас изпълни пещерата — кънтящият тътен напомняше по-скоро църковен орган, отколкото човешка реч.

— Елате насам.

Рени трепна, но Уикит я хвана за ръката и я поведе към пукнатината. Другите помогнаха на !Ксабу да пристъпи по неравния под. „Това е… как се казваше… Делфийският оракул — помисли си Рени. — Някой е изучавал гръцката митология!“

Фигурата на каменния трон се изправи и мантията й се разпростря като прилепови криле. През грубата й дреха и скриващата я пара не се виждаше много ясно, но, изглежда, имаше доста ръце.

— За какво сте дошли? — прокънтя гласът от всички посоки едновременно.

Рени трябваше да признае, че внушението беше доста зловещо. Въпросът беше дали цялата тази шарада наистина щеше да помогне.

— Искат да си тръгнат — обади се Уикит. — Но не могат.

Последва дълго мълчание.

— Вие четиримата си вървете. Сега имам работа само с тях.

Рени се обърна, за да поблагодари на Уикит и на приятелите му, но те вече тичаха към изхода на пещерата и се бутаха в бързината един-друг като банда хлапета, току-що запалили фитила на фишек. Изведнъж разбра какво я беше озадачило, когато видя за първи път Уикит, а после и другарите му. Те се движеха и разговаряха като деца, не като възрастни.

— А какво ми предлагате в замяна на моята помощ? — попита Девицата.

Рени се обърна. !Ксабу се беше строполил на земята пред цепнатината. Тя изправи рамене и се опита да отговори възможно най-спокойно:

— Казаха ни, че можем да ти разкажем някоя история.

Девицата се наведе напред. Лицето й беше покрито с воал и не се виждаше, но формите под одеждите й — със или без допълнителни ръце — бяха определено женствени. За миг светлината проблесна върху колието й — едри бели мъниста просветнаха на тъмния фон на гърдите й.

— Не някаква история. А вашата история. Кажете ми кои сте и ще ви освободя.

Думите накараха Рени да замълчи за миг.

— Ние просто искаме да си тръгнем, а нещо ни пречи. Аз съм Уелингтън Бабуту от Кампала, Уганда.

— Лъжеш! — Думата прокънтя като трясък на тежка метална врата. — Кажи ми истината! — Девицата беше вдигнала свитите си в юмруци ръце. Осем на брой. — Не трябва да ме лъжеш! Знам кой си. Знам точно кой си.

Рени отстъпи и се препъна, връхлетяна от внезапна паника. Стримбело беше казал същото — всичко това да не беше някаква негова игричка? Опита се да направи още една крачка, но не успя, нито пък можеше да извърне очи от пукнатината. Внезапно светлината блесна ослепително — червеното сияние и очертаният от него тъмен силует на Девицата останаха почти единственото, което виждаше.

— Никъде няма да отидеш, преди да ми кажеш истинското си име! — Всяка дума като че ли притежаваше осезаема тежест и се стоварваше отгоре й като ударите на чук. — Вашето място не е тук. Знаеш, че сте хванати. За теб ще е по-добре, ако не се съпротивляваш.

Мощният глас и непрестанните змиеподобни движения на ръцете й, очертани на фона на сиянието, упражняваха властно въздействие. Рени усети почти непреодолим порив да капитулира, да избълва цялата история за това, как беше успяла да ги заблуди. Защо да не им каже коя е? Те бяха престъпниците, а не тя. Те бяха причинили зло на брат й и Бог знае на колко още деца като него. Защо трябва да го пази в тайна? Защо да не го изкрещи?

Пещерата около нея се изкоруби. Аленото сияние сякаш пламтеше на дъното на дълбока яма.

„Не! Това е някаква хипноза, с която се опитват да ме пречупят! Трябва да устоя. Да устоя! Заради Стивън. Заради !Ксабу.“

— Кажи ми! — заповяда Девицата.

Симът й все така не можеше нито да отстъпи, нито да извърне поглед. Змиеподобните ръце се движеха все по-бързо и по-бързо и превръщаха сиянието от пукнатината в пулсации от мрак и светлина.

„Трябва да затворя очи!“

Дори това не можа. Опита се да не мисли за фигурата пред себе си и за повелителния й глас. Как успяваха да й попречат дори да затвори очи? Нали беше само симулация? Не можеха да й въздействат физически, следователно сигурно беше някаква свръхинтензивна хипноза. Но какво означаваше всичко това? Защо „Девица“? Дева? Девственица като Делфийския оракул? Защо трябваше да стигат чак дотам само за да сплашват нарушителите? Така се плашат деца…

Осем ръце. Гердан от черепи. Рени беше израснала в Дърбан — град с огромно индуско население — и можеше да се досети какво представя това нещо пред нея. Но за хората от други места и особено за децата името на оракула може би не означаваше нищо. Уикит и приятелите му вероятно никога не бяха чували за индуистката богиня на смъртта Кали и затова си бяха измислили собствена версия.

Уикит, Кордърой — те не бяха възрастни, осъзна изведнъж тя, а деца или кукли деца. Затова й се бяха сторили толкова странни. Значи в това ужасяващо място използваха деца, за да подмамват други деца.

„Вероятно това чудовище мисли, че и аз съм дете! Както и Стримбело!“

Бяха надушили фалшивата й самоличност, но бяха сметнали, че е дете, промъкнало се в клуба под маската на възрастен. Но ако това беше вярно, Уикит и приятелчетата му й бяха показали тъкмо онова, което беше осакатило Стивън и Бог знае колко още други.

!Ксабу стоеше все така на колене с безпомощно втренчен поглед. И него го бяха хванали — може би още преди да го намери — и сега беше стигнал там, където бе стигнал и Стивън. Не можеше да излезе.

Но Рени можеше — или поне преди няколко минути можеше.

За момент престана да се съпротивлява на невидимите окови. Усетил, че я е омаломощил, тъмният силует на Кали се разтегна и надвисна над нея така, че изпълни цялото й зрително поле. Покритото с воал лице се олюля напред, а наметалото й се изду около него като качулка на кобра.

Светлините блеснаха. Върху Рени безразборно се заизливаха предупреждения, заповеди, заплахи — с такава сила, че слушалките й сякаш се разтресоха.

— Изход.

Не последва нищо. Нейният сим не помръдна, богомолец по принуда, застинал против волята си в краката на Кали. Беше необяснимо — бе произнесла паролата, а и системата й беше настроена на словесни команди. Нямаше причини да не изпълни нареждането й.

Втренчи се във вихрушката от червени проблясъци, и направи опит да се съсредоточи въпреки умопомрачителния и непрестанен шум, а в същия момент да потисне паниката и да помисли. Всяка подадена команда би трябвало да включи системата й там, в политехниката… освен, ако тези хора не можеха да заглушат гласа й по същия начин, както бяха парализирали сима й. Но ако това беше по силите им, защо трябваше да я водят точно тук, когато Стримбело би могъл да я обездвижи още в жълтата стая? Защо разиграваха толкова сложна игра? Сигурно им беше нужно тя да е тук — изолирана, изложена на този порой от светлини и звуци. Сигурно беше хипноза, някакъв метод, използващ свръхскоростни пулсации и специфични звуци, които въздействаха направо върху нервната система и блокираха връзката между висшата нервна дейност и физическите й реакции.

Това би могло да означава, че не е казала нищо, а само си го е помислила.

— Изход! — изкрещя тя.

Пак нищо. Беше й трудно да се съсредоточи, да почувства истинското си тяло под ослепителната, неритмична пулсираща светлина и болезненото жужене на милиони оси в ушите й. Усещаше как нападателят й разтрошава черупката на нейната съсредоточеност, която единствено я крепеше да не политне в нищото. Нямаше да издържи дълго. „Ключът на мъртвеца.“ Думите изпърполиха — късчета спомени, понесени от вихъра. Всяко система има „ключ на мъртвеца“. Нещо, което да те спаси, ако изпаднеш в сериозно затруднение — ако получиш удар или нещо такова. В политехниката сигурно има такъв.

Шумът беше кански, направо влудяващ. Мислите й се мятаха като риби, изскочили от аквариум.

„Пулсът ли? Дали ключът не е скачен към ЕКГ монитора в контактната зала?“

Трябваше да приеме, че е така — това беше единственият й шанс. Трябваше да опита да ускори пулса си над позволената безопасна граница.

Рени се остави на страха, който се опитваше да я обсеби. Не беше трудно — дори догадката й да беше вярна, шансът този план да успее беше нищожен. По-вероятно беше да се провали и да се плъзне по дългия тунел към черния мрак, както Стивън преди това — мрак, неразличим от смъртта.

Не усещаше физическото си тяло, което без съмнение висеше безпомощно до !Ксабу в контактната зала. Беше останала само очи и уши, докарана до ръба на лудостта от виещия светлинен ураган, в който Кали се бе превърнала.

Неудържимо и безизходно, отчаянието я прониза като ужасяваща и безмълвна екзекуция на електрическия стол. Но това не беше достатъчно — трябваше още.

Помисли за сърцето си и си го представи как тупти. После остави страхът да оцвети образа и си го представи как блъска все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да се справи с опасност, която еволюцията никога не би изпречила на пътя му.

„Безнадеждно е — помисли си тя и си представи как сърцето й замира вцепенено и отново ускорява ритъм. — Ще умра тук или ще полудея невъзвратимо.“

Тъмният мускул — плашлив и самотен като стрида, изтръгната от черупката си — отчаяно се мъчеше да оцелее. Помпаше, напъваше се, спря за миг, сякаш ритмите му се сблъскаха един в друг. Заливаха я ту горещи, ту студени вълни, страхът я задушаваше, разтърсваха я спазми на животински ужас.

Препускаше, воюваше, пропадаше.

„Свършено е с мене — също като Стивън, също като !Ксабу. Скоро ще ме откарат в болницата и ще дръпнат ципа на кислородната палатка — парче мъртво месо.“

Пред очите й се мернаха образи, подскачаха и се въртяха като в калейдоскоп — Стивън със сивкаво лице, в безсъзнание, загубен безвъзвратно, скитащ се в някакво пусто, самотно пространство.

„Умирам…“

Майка й в капана на пожара на горния етаж на универсалния магазин, докато гадните пламъци пълзят все по-нагоре, а тя не знае, че никога вече няма да види децата си.

„Умирам, умирам…“

Унищожителката Смърт, великото Нищо, смразяващият юмрук, който те сграбчва и те смачква, стрива те на прах и накрая те пръсва сред черната пустош между звездите.

Сърцето й блокира, напънало се да експлодира като прегрял двигател.

„Умирам умирам умирам уми…“

Светът трепна и посивя. Светлина и мрак се сляха в бледа мъгла. Рени усети остра болка да се втурва по ръката й като огнена струя. Намираше се на някакво междинно място, беше жива, не, умираше, тя…

„Излязох — помисли си тя и тази мисъл изтрополи в неочаквано опустелия й, ехтящ череп. Пронизителният тътен беше заглъхнал. Мислите й бяха нейните собствени мисли, но дори през болката я притискаше огромна, лепкава умора. — Това сигурно е инфаркт.“

Но тя беше определила посоката още в самото начало. Не можеше да си позволи да мисли какво ще прави сега, не можеше да обръща внимание на болката — все още не.

— Обратно… последното място. — Макар и гръмовен сред възцарилия се в главата й покой, гласът й беше само сух шепот.

Още преди окончателно да се установи, сивотата се разсея. Отново я обсади пещерата с ослепителното си червено сияние. Беше променила местоположението си — сега се намираше встрани от Кали, която се бе надвесила над прегърбената фигура на !Ксабу като лешояд над жертвата си. Ръцете на богинята на смъртта не помръдваха, подлудяващият глас беше замлъкнал. Покритото й с воал лице се извърна към мястото, където се беше появила Рени.

Рени скочи и сграбчи сима на бушмена. Нова пронизваща болка скова ръката й. Стисна зъби, за да преодолее напъна на гадене.

— Изход! — изкрещя тя, и задейства бягството и на двамата, но веднага подаде отказ, тъй като програмата на !Ксабу изобщо не включи. Стомахът й отново се сви. Малкият мъж беше все още в капана — приклещен кой знае как. Трябваше да намери друг начин да го измъкне.

Сянка прекоси пространството над нея като прожектор. Рени вдигна поглед и видя озарената в червено надвесена фигура на Кали с разперени във всички посоки ръце.

— Ох, по дяволите!

Вкопчи се по-силно в !Ксабу, като се питаше каква ли степен на реалистичност притежава симулацията. Стегна се максимално, за да изтърпи неизбежната болка, изправи се внезапно и заби рамо в корема на богинята. Не изпита усещане за допир, но съществото се плъзна метър — два назад към центъра на димящата яма. Чудовището увисна във въздуха, окъпано в червен блясък, с прострени над нищото нозе.

Една от ръцете на Кали се стрелна към собственото й лице и разкъса воала, зад който се показа синя кожа, разкъсана дупка вместо уста с провиснал червен език… и никакви очи.

Целта беше да задържи Рени до възобновяването на зрителните номера. Преди малко може би щеше да се впечатли, но вече не й бяха останали сили дори да се уплаши.

— Писна ми проклетата ви игра! — измърмори Рени. Пред очите й заплуваха черни петна, но те едва ли имаха нещо общо с увеселителната програма на адската дупка „При господин Дж.“. Зави й се свят, извърна очи от безокото нещо и чу, че воят започва отново. Рени едва дишаше — гласът й беше съвсем слаб.

— Да пукнеш дано, кучко. Напосоки.

Преходът беше изненадващо бърз. Пещерата се стопи и след миг пред очите й започна да се оформя дълъг черен коридор. Стори й се, че вижда безкрайна редица от канделабри покрай стените, придържани от отсечени ръце, след което отново се премести — този път без своя команда и против волята си.

Този преход не беше така гладък като предишните. В продължение на няколко протяжни мига новото местоположение сякаш не попадаше във фокус, което й причини гадене. Изтърколи се и усети мека земя под изтръпналото си от болка тяло. Не отвори очи, а само протегна ръка, докато пръстите й напипаха стихналата, неподвижна фигура на !Ксабу. Нямаше сили дори да се помръдне, но съзнаваше, че трябва да се надигне и да потърси начин да се измъкнат.

— Имаме само няколко секунди — каза някой. Макар и настоятелен, гласът вдъхваше спокойствие и тембърът му беше в средните тоналности между мъжкия и женския регистър. — Този път ще те открият много по-лесно.

Рени се сепна и отвори очи. Беше заобиколена от тълпа, сякаш току-що бе претърпяла катастрофа насред оживена улица. След миг осъзна, че силуетите около нея са сиви и неподвижни. С изключение на един.

Непознатият беше бял. Не така бял, както тя беше черна, не от бялата раса, а съвършено бял, с непокътнатата чистота на недокоснат лист хартия. Симът на непознатия — защото тя явно се намираше все още вътре в системата — представляваше чиста, безцветна празнота, все едно набързо изрязан с ножица човешки контур в тъканта на ВР, който трептеше и вибрираше по периферията си.

— Оставете ни на мира — едва промълви тя: не й достигаше въздух, сякаш някой я бе фраснал с все сила в гърдите.

— Не мога, макар да съм глупак, че поемам този риск. Изправи се и ми помогни да вдигнем приятеля ти.

— Не го докосвайте!

— Не се дръж като глупачка. Преследвачите ви ще ви открият всеки миг.

Рени се надигна с усилия на колене и залитна, поемайки си дъх.

— Кой… кой сте вие? Къде сме?

Празнотата се сви зад неподвижната фигура на !Ксабу. Непознатият нямаше нито лице, нито отчетлива форма и Рени не можеше да прецени какво точно вижда.

— Вече поех достатъчно рискове. Нищо не мога да ти кажа — все още могат да ви хванат, което ще причини смъртта на други. Хайде, помогни ми да го вдигна! Не притежавам достатъчно сила и не смея да се претоварвам.

Рени пропълзя към безформената двойка и за първи път огледа обстановката. Намираха се в нещо като затревен парк, притиснат от тъмносиви небеса и ограден от високи дървета и обрасли с бръшлян каменни стени. Мълчаливите фигури, които ги заобикаляха, бяха подредени в проснати във всички посоки безкрайни редици — мястото напомняше странна кръстоска между гробище и градина със скулптури. Всички фигури бяха човешки: някои силно индивидуализирани, други — безлични като симовете, които използваха тя и !Ксабу. Всяка беше застинала в някакъв миг на ужас или изненада. Някои явно стояха тук от дълго време и също като изоставените конструкции в Тойтаун имаха повехнали цветове и текстура, но повечето приличаха на изваяни наскоро.

Непознатият вдигна глава, щом тя приближи.

— Когато с някой гост се случи нещо, докато е включен, симът му остава. На собствениците им харесва… да запазват трофеите си по този начин.

Рени подложи ръце под !Ксабу и го надигна в седнало положение. От усилието периферията на зрителното й поле за миг почерня. Залитна и се стегна, за да не загуби съзнание.

— Аз… май получих инфаркт — прошепна тя.

— Още една причина да побързаме! — отбеляза празното пространство. — Задръж го така. Той е много надалеч и ако не се върне, няма да можеш да го изключиш. Трябва да изпратя да го доведат.

— Да изпратите…? — едва успя да произнесе Рени. Усети, че й се доспива, и това малко я уплаши, но страхът беше слаб и постепенно изчезваше. Този празен човешки контур и странната градина бяха само допълнителни усложнения в една и без това сложна ситуация. Беше й трудно да реши как… по-добре просто да се търкулне в съня…

— Медения водач ще го доведе.

Непознатият вдигна неотчетливите белезникави израстъци на ръцете си като за молитва, но не ги събра. Не се случи нищо и Рени започна да събира енергия за нов въпрос, но безплътният силует се вцепени като останалите обитатели на градината с трофеите. Обля я студена вълна на самотност. Не беше останала никаква надежда. Всички си бяха отишли. Защо да продължава битката, вместо да се отпусне и да заспи?…

Между ръцете на непознатия нещо се размърда, после се появи нещо като отвор — още по-безплътен, като сянка върху празния въздух. Петното трепна веднъж, след това втори път и от него изпърха друг бял силует. Новото петънце с очертания на птица кацна на рамото на сима на !Ксабу, трепкайки леко като новородена пеперуда, която суши крилцата си. Рени наблюдаваше с лениво възхищение как миниатюрният бял силует се плъзна към ухото на !Ксабу — по-скоро към недоразвитата гънка на сима му, която го маркираше, — сякаш, за да сподели някаква тайна. Чу пронизителни трели, след което „птицата“ подскочи във въздуха и изчезна.

Празният силует трепна рязко и оживя. Скочи и плесна със закърнелите си ръце.

— Тръгвайте. Бързо.

— Но… — погледна надолу Рени.

!Ксабу помръдна. Едната ръка на сима му се засвива на пресекулки, сякаш се опитваше да хване нещо, което беше отлетяло.

— Сега можеш да го отведеш обратно. Трябва да вземеш и това.

Непознатият бръкна с една ръка в себе си и измъкна нещо, което блещукаше с мека кехлибарена светлина. Рени се ококори. Непознатият протегна ръка, за да хване нейната, разтвори свития й юмрук и пусна предмета в дланта й. Тя за миг се изненада от материалността на лекото му докосване и след това погледна онова, което й беше дал. Жълт овален скъпоценен камък с повърхност, шлифована в стотици фасети.

— Какво… какво е това?

Все по-трудно й беше да си спомни каквото и да било. Какъв беше този блещукащ бял силует? Какво трябва да направи сега?

— Стига въпроси — рязко каза той. — Тръгвай!

Рени се втренчи за миг в кухината, където би трябвало да бъде лицето му. Нещо шавна в съзнанието й, дълбоко-дълбоко, и тя се напрегна да го проумее.

— Тръгвай веднага!

Сграбчи !Ксабу по-силно. Беше крехък като дете.

— Да. Ясно. Изход.

Градината се пукна като сапунен мехур.

Всичко тънеше в мрак. За миг Рени си помисли, че са заседнали при прехода, но се сети за шлема. Вдигна ръка и се задъха от болка, но успя да отметне забралото.

Гледката около нея се проясни едва-едва; пред очите й се стелеше същата сивота, но сега прозираха и някакви тъмни ивици. Досети се, че това са ремъците в контактната зала. Висеше на мястото си и леко се поклащаше. Извърна се. !Ксабу висеше до нея, но истинският !Ксабу в истинското си тяло. Докато го гледаше, той потръпна конвулсивно, вдигна глава и размърда очи, за да фокусира погледа си.

— !Ксабу — глухо прозвуча гласът й.

Все още беше със слушалките, но не можеше да събере сили да вдигне отново ръка. Трябваше да му каже нещо важно. Рени се вторачи в него, опитвайки се да си спомни, но главата й все повече натежаваше. Точно преди да се откаже, се сети.

— Извикай линейка — прошепна тя и се разсмя на нелепата ситуация. — Май умирам.