Тад Уилямс
Градът на златната сянка (12)

ПЪРВА ГЛАВА
ТРЪНИ

МРЕЖА/НОВИНИ: Споразумението в Юта е подписано, но продължава да цари недоверие.

(Картина: мъже, които се ръкуват пред голяма сграда в Солт лейк сити.)

Диктор: В Юта е постигнато нестабилно тристранно примирие между щатското управление, църквата на мормоните н войнстващите мормонски сепаратисти, известно като „Дезеретска спогодба“, но неговата продължителност е твърде проблематична без участието на федералното правителство.

(Картина: президентът Анфорд в Розовата градина.)

Позовавайки се на правото на самоопределение на отделните щати и градове, правителството на САЩ засега се въздържа от намеса, което дава основание за недоволство от страна на някои граждани на Юта заради „неспазването на Конституцията“ от администрацията на Анфорд. Други обаче одобряват „политиката на ненамеса“.

(Картина: Едгар Райли, официален говорител на „Дезеретската спогодба“, на пресконференция.)

Райли: Нито едно правителство няма право да ни диктува какво да правим в една Божия страна. Ние разполагаме с истински бойци, с корави мъже. Ако щатът отстъпи, ние просто ще затворим границите.

 

Те идват да те вземат призори. Джанкел, симпатягата, и друг един, който се казва Симънс или нещо такова — него не си го виждал много често. По-рано изпращаха повече от двама, но времената се промениха. Не си мигнал цяла нощ, естествено, но те влизат тихичко, сякаш не искат да те стреснат в съня ти.

— Време е — казва ти Джанкел. Като че ли се извинява.

Отблъсваш протегнатата му ръка и ставаш — няма да позволиш на никого да ти помага. Ако можеше, би тръгнал сам, но коленете ти се подгъват. Вслушвал си се в стъпките им в коридора — призрачни предвестници — през цялата дълга нощ. Сега се чувстваш безплътен и безформен като зле проявена снимка. Уморен си. Но сънят е близо. Скоро ще заспиш. Няма свещеник — каза им, че не искаш. Каква ли утеха би могъл да получиш от непознат, който мънка нещо, в което не вярваш? Само Джанкел — да те придружи, и Симънс, или както му е името — да държи вратата. Само двама ниско платени затворнически чистачи, които искат да заработят нещо извънредно в неделя сутрин. Естествено, за тази работа им се полага известно възнаграждение, тъй като е наистина неприятна — в приватизираната углавна система, принуда не се упражнява над никого освен над затворниците. На Джанкел парите сигурно му трябват, за да издържа многобройните си дечурлига. Иначе кой друг освен психопат би се заел с подобна работа?

Последната разходка. Всъщност едва тътриш крака в стегнатите найлонови пранги на глезените. Няма нищо общо с онова, което си гледал по филмите. Съкафезниците не се залепят по решетките, за да изстрелят едно „сбогом“; повечето спят или се преструват, че спят. И ти постъпи така, когато отведоха Гарза. Какво можеше де кажеш? А и Джанкел не крещи: „Минава осъденият на смърт!“, или нещо подобно — никога не го е правил. Нещо общо с филмите имаха само няколкото му тихи приказки, когато за първи път те бутнаха на етажа — в съвършен стил „затворническа драма“ той процеди: „Ако ми съдействаш, всичко ще е гладко; ако не, много лошо ти се пише.“ Сега изглежда примирен и тъжен, сякаш води нечие прегазено на шосето чуждо куче към спешен кабинет.

Мястото, където те отвеждат, всъщност не е лекарски кабинет — това в края на краищата е камерата на смъртта, — но обстановката и миризмите са също като в лекарски кабинет. Докторът е дребничък човек — ако изобщо е доктор: за да извършваш екзекуции, трябва ти само удостоверение за медицински техник. Очевидно е чакал петнайсетина минути повече и е получил киселини от сутрешното кафе. Когато влизате, той кимва, а на устните му се появява необяснима усмивка — или от киселините, или от нерви. Кимва отново и посочва малко притеснено към масата от неръждаема стомана — съвсем обикновена маса за прегледи, — леко свивайки рамене сякаш иска да каже: „Бихме желали да е по-приятно, но знаете какви са времената…“

Пазачите хващат по една твоя ръка, докато наместваш задните си части върху хартиената покривка — всъщност ти помагат: да не би разтрепераните ти крака да се подкосят и да се окажеш в неловко положение. Помагат ти, но хватката им е много-много здрава.

Вдигаш крака на масата и се оставяш да те положат по гръб. Започват да затягат ремъците.

До този момент всичко може да мине за най-обикновено посещение при лекаря на затвора — само дето никой не отронва нито дума. Всъщност нищо чудно — няма кой знае какво да си кажете. Диагнозата е ясна — ти си обречен. Опасен. Безполезно копеле. Създаваш само неприятности. Слаб самоконтрол. Нетърпим за съжителство и скъп за изхранване. Комбинацията от симптоми е решаваща. Назначено е лекарство.

Няма смисъл да им обясняваш, че си невинен. Правил си го години наред по всички възможни начини. Това нищо не е променило. Призивите, няколкото статии по списанията — едно от заглавията беше „Да погребем грешките си“ — подходящо и за затвор, и за болница, — в края на краищата нищо не промениха. Малкото момче в теб, което вярваше, че ако викаш достатъчно силно, все някой ще оправи нещата, вече го няма, пречукали са го, както скоро ще бъдеш пречукан и ти.

На вратата — като сива сянка на акула — е застанал някакъв общински чиновник. Обръщаш се, за да го огледаш, но хълбокът на Джанкел ти пречи. Нещо хладно върху сгъвката на лакътя ти те кара отново да извърнеш очи към изпитото лице на лекаря. Спирт? За какво? Втриват го в ръката ти да не пипнеш някоя зараза. Малко затворнически хумор може би — по-изтънчен, отколкото си очаквал. Усещаш нещо остро да се плъзва под кожата ти и да търси вената ти, но нещо не е наред. Докторът изругава под нос — в гласа му трепва едва доловима паника. Измъква иглата и отново търси вената — веднъж, дваж, три пъти — без успех. Боли — сякаш съшиват ръката ти с шевна машина Чувстваш как в гърдите ти нещо се надига — или смях, им, остър вой.

Сподавяш го, разбира се. Да правиш театър — Боже опази! Те просто ще те убият.

Цялата ти кожа е влажна и лепкава. Неоновите светлини започват да трепкат и да плуват пред очите ти, когато стоманеният шип най-сетне се плъзва на мястото си и докторът го прикрепя с лепенка. Другият пазач, Симънс, или както му е името, се навежда и затяга, ремъка, за да не извадиш иглата с някое рязко движение. Започват с втората игла. Има нещо смущаващо в цялата тази работа. Това е краят на света, а хората около тебе се държат така, сякаш вършат някаква рутинна работа. Единствено ситните капчици пот по горната устна и по сбръчканото чело на доктора намекват за нещо друго.

Когато най-после успяват да те овържат и надупчат, сивият костюм в ъгъла на полезрението ти се приближава. По-рано не си го виждал и за момент се питаш какво ли място заема в административната йерархия — под или над надзирателите? После осъзнаваш за какви глупости пропиляваш последните си мигове и ти се завива свят.

Белият мъж с квадратната челюст измънква няколко банални траурни фрази, след което отваря една папка и прочита освобождаването ти от наказание, последвано от законно разрешително да те напомпат с натриев пентотал, а след това и с калиев хлорид, докато сърцето ти спре да бие и черепната ти кутия даде права линия. По-рано пускали по маркуча още един смъртоносен химикал, но счетоводството решило, че това е прекален лукс.

Докторът е пуснал физиологичния разтвор, но не чувстваш нищо освен забитата игла и смъденето от неуспешните опити.

— Разбираш ли, синко? — пита те белият с квадратната челюст. „Естествено“ — иска ти се да изръмжиш. Разбираш по-добре, отколкото си мисли той. Разбираш, че просто изхвърлят боклука и след това рециклират опаковките. Ще си от по-голяма полза за обществото като хидропоничен изкуствен тор, отколкото като гърло за изхранване в скъпа приватизирана килия.

Иска ти се да изръмжиш, но си траеш. Защото докато се вглеждаш в бледосините очи на този мъж, осъзнаваш както никога досега, че наистина ще умреш. Никой няма да изскочи изпод масата и да ти каже, че всичко е било на майтап. Не е и като на кино — никакви наемници няма да довтасат, да взривят вратите на затвора и да те освободят. След миг докторът ще натисне онова копче и онази бутилка с прозрачна течност — няма как да не са прозрачни тези течности, нали? — безцветна също като този с квадратната челюст и с тъпия поглед, когото са изпратили да ти прочете смъртното постановление, онази бутилка ще започне да се процежда в главния маркуч. И после ще умреш.

Опитваш се да кажеш нещо, но не можеш. Трепериш от студ. Джанкел те завива с тънко болнично одеяло до гърдите, като внимава да не извади прозрачната тръбичка, впила се в ръката ти като дълга стъклена змия. Кимваш. За Бога, не си някой тъпак. Познаваш законите и разпоредбите. Ако не беше това, щеше да е друго. Измислят ги, за да държат хората като тебе далеч от онова, което имат хората като тях. Затова кимваш, опитвайки се да изречеш думите, които изсъхналият ти език и свитото ти гърло не могат:

„Знам защо искате да умра. Не сами нужни обяснения.“

Мъжът със сивия костюм се усмихва със стиснати накриво устни, сякаш разчита погледа ти. Кимва на доктора — само веднъж: — после тиква папката под мишницата си, тръгва към вратата и изчезва от полезрението ти зад заобления ръб на синия панталон на Джанкел.

Току-що срещна ангела на смъртта. Не го позна. Никой никога не го познава.

Джанкел стисва ръката ти — което означава, че докторът е отворил кранчето на втория маркуч, — но не вдигаш очи, за да не срещнеш погледа му. Не искаш последното, което си видял на този свят, да е той. Той е никой — просто човекът, който вардеше килията ти. Вероятно би бил чудесен пазач в зоопарк за хора, но нищо повече.

Минава известно време — протяжни, мудни минути, които въпреки всичко изтичат толкова бързо. Погледът ти се плъзва към неоновите светлини и те започват да трепкат още no-силно. По краищата им са се появили ситни цветни мрежички. Досещаш се, че очите ти се пълнят със сълзи.

Същевременно в стаята става по-топло. Усещаш, че кожата ти се отпуска, мускулите — също. Не е толкова зле.

Но никога няма да се върнеш. Сърцето ти ускорява пулс. Изтикват те навън, в тъмното. На големия кораб има един пътник повече и ти си изтеглил билетчето с кръстче.

Обхваща те животинска паника и за момент се напрягаш да разкъсаш коланите или поне правиш опит, но вече е твърде късно. Едно мускулче потрепва на гърдите ти и това е всичко — бавна контракция, като предизвестие за родилни мъки. Като раждане.

Грешка, грешка. Не влизаш, а излизаш…

Мракът те дърпа безмилостно, тегли те надолу, сломява съпротивата ти. Висиш само на нокти над океан от топло кадифе и е толкова лесно, толкова лесно, толкова лесно да се пуснеш… но под цялата тази мекота има нещо — нещо брутално и безвъзвратно, и, о, така ужасяващо самотно!

Изчезна, светлината почти изчезна — едно бързо стапящо се петънце. Изчезна, няма я вече светлината.

Безмълвен писък, изпращяване на искра в мига, преди да те погълне студеният мрак.

О, Боже, не искам да…

 

 

Половин час по-късно още трепереше.

— Толкова си плосък, Гардинър. Смъртоносна инжекция — Боже Господи! Майстор си на тъпотиите!

Орландо вдигна очи и се опита да фокусира погледа си. Мрачната зала беше пълна със сенки и стелеща се мъгла, но едва ли можеше да обърка едрия силует на приятеля си.

Фредерикс се плъзна в едно от извитите кресла с високи облегалки и внимателно прегледа менюто с преживявания, което проблясваше върху черната маса — постоянно сменяща се абстрактна паяжина от снежнобели букви. Направи физиономия на пресилено отвращение. Предизвикателно повдигнатите рамене придаваха на сима му още по-широкоплещеста и мускулеста осанка от обикновено.

— Какво ти става, какви са тия разходчици бе, Гардинър?

Орландо така и не можеше да проумее защо Фредерикс предпочита симове на културисти. Сигурно в РЖ беше някоя дребна хърба. А и нямаше как да го знае, тъй като никога не беше виждал приятеля си от плът и кръв, а точно сега не беше най-подходящият момент да го попита. Освен това и самият той не беше особено скромен в това отношение. Както обикновено, симът му беше изработен майсторски, макар да не притежаваш изключителна красота или впечатляваща физика.

— Разходките в смъртта ли? Ами просто ми харесват — Като че ли му беше трудничко да подреди мислите с: след последното пропадане в нищото. — Просто… ми е интересно.

— А според мене това е пълна гадост.

Миниатюрни скелетчета в редичка танцуваха конг върху масата пред Фредерикс, до един облечени в парцалите на Кармен Миранда; пристъпваха наперено поклащайки хълбоци, и изчезваха с лек пукот, прекатурвайки се един след друг през ръба на масата. Тук беше пълно с тях — играеха на пожарникарска стълба със стъклените сламки, пързаляха се върху формите за лед, а цяла армия от скелети изпълняваше акробатични номера в огромния полилей. Някои с мънички каубойски шапки и кожени панталони яздеха прилепите, които прелитаха сред сенките на високия таван. Декорът от „Последен шанс“ изцяло се възползваше от виртуалната си близост до терминалния ред. Повечето от редовните му посетители обаче предпочитаха имитацията на готика в клуба пред по-неприятните и по-реалистични преживявания, които се предлагаха в съседство.

— Ти беше с мен в самолетната катастрофа — напомня му Орландо.

Фредерикс изсумтя.

— Ъхъ. Веднъж. Ти я правиш толкова често, че сигурно са ти запазили постоянно място.

Широкото лице на сима му за миг се сплеска, сякаш истинският Фредерикс се бе оттеглил от системата, и действителната причина беше в неспособността на софтуера му да изразява цупене — за нещастие, защото Фредерикс умираше да се цупи.

— Беше отвратително. Помислих, че наистина ще пукна… Помислих, че сърцето ми наистина ще спре! Как можеш да се подлагаш на такива гадости бе, Гардинър?

— Ами свиква се.

Но всъщност не беше свикнал. И в това беше проблемът отчасти.

Голямата странична врата изскърца и се отвори и в стаята нахлу неприятно студен вятър. Орландо намали разсеяно възприемчивостта си; Фредерикс не използваше чак толкова скъп интерфейс и не усети нищо. Нещо със светнали червени очи изпълни зейналия отвор. Снежният вихър го обсипваше с конфети. Няколко от седналите близо до вратата посетители се разсмяха. Един подчертано женствен сим изпищя.

— Някой ми каза, че записват тези симулации от реални умиращи хора — каза внезапно Фредерикс. — Свалят ги направо от интерфейсните устройства на реални хора.

— Не, бе! — поклати глава Орландо. — Просто добра програма. Добре написана. — Проследи как онова нещо с червените очи сграбчи пищящата жена и я измъкна в снежната нощ. Вратата изскърца и хлопна. — Ти как си го представяш — изпращат някого, оборудван със свръх-скъпо, свръхмодерно теленеврално записващо устройство, и то случайно е включено, когато в самолета става засечка? Това е шанс едно на билион, Фредерико, и няма да ти се падне в някой безистен на мрежата. Да не говорим, че такива преживявания поначало не могат да се запишат и да се възпроизведат — не и по този начин. Проверил съм го, мъжки. Записите от реални живи хора са абсолютна джунгла, чудовищна бъркотия. Не можеш да възпроизведеш нечии преживявания през чужд мозък. Не става.

— Ами? — не изглеждаше напълно убеден Фредерикс, но не беше чак толкова запален по ВР и по мрежата като Орландо и, общо взето, избягваше да спори по тези проблеми.

— Но не за това исках да говоря с теб — облегна се назад Орландо. — Имаме да вършим по-важни неща и трябва да поговорим насаме. Тук и без това е мъртвило. Да вървим в моето местенце.

— Ъхъ. Мъртвило.

Фредерикс се закикоти, когато две скелетчета се втурнаха върху масата и си заподхвърляха една капачка. Орландо се намръщи.

— Нямах това предвид.

Електронната къща на Орландо се намираше в „Парк корнър“ — престижна, ала бохемска част във Вътрешния периметър, населена предимно със заможни студенти в университета. Дом-базата му във виртуалния свят беше копие на момчешка стая — каквато Орландо би искал да има в реалния си дом, но не можеше. По заемащия цялата стена екран постоянно вървеше видеопрограма на живо от проекта МВС — огромна, развихрена оранжева пустиня. Гостите на Орландо трябваше да присвиват очи, за да забележат армиите от малки роботи конструктори, които се движеха през мъглата от марсиански прах. На отсрещната стена широк прозорец гледаше към симулация на езерце от късната креда. Беше доста ефектен за обикновен тапет — в момента млад тиранозавър лакомо поглъщаше хадрозавър с човка като на патица.

Интериорът бе оформен в стила на скандинавската плажна вила, която родителите му бяха наели, когато беше малък. Множеството кътчета, стълбища и полуприкрити ниши страхотно го бяха впечатлили и ако беше преувеличил нещо във виртуалната им реконструкция, това беше подсиленото усещане за лабиринт. Навсякъде из многопластовото пространство бяха разпръснати сувенири от неговите — и особено тези на Таргор — безбройни героични подвизи в мрежата. В единия ъгъл на стаята имаше пирамида от симулирани стъклени кутии, а във всяка от тях — копие от главата на победен противник, извлечено по възможност направо от краткия запис на последните му секунди. Върха на пирамидата увенчаваше Черния принц елф на Дитер Габо, кръстосал поглед от удара с меч, току-що разсякъл тесния му череп. Битката беше продължила три дена и заради нея едва не се провали на изпита по биология, но си струваше. Всички в средните земи все още говореха за епичната схватка със страхопочитание и завист.

Още много предмети се спотайваха по разни кътчета. Клетки с борещи се хомункулуси, остатъци от неуспяло заклинание на друг негов противник, Аселфианската очна ябълка, която Таргор беше измъкнал изпод челото на умиращ бог, и дори костите на китката на магьосника Дрейра Джар. Нея Таргор не бе отсякъл сам, а я беше свил от някакъв търговец на всевъзможни чудатости само секунди преди истинският й (и доста вбесен междувпрочем) собственик да се появи и да си я поиска обратно. По дължината на цялото стълбище вместо парапет се проточваше тялото на гадния червей от кулата в Морсин. Едночасов двубой с това създание в противния ров на кулата — и известно уважение към едно толкова глупаво, но все пак изключително храбро същество — му бяха спечелили място в неговата колекция. А и както го беше опънал покрай стълбището, той се виждаше доста подробно.

— Не мислех, че ще искаш да говорим за това — отпусна се Фредерикс на широкото черно кожено канапе. — Предполагах, че наистина ще си разстроен.

— Аз съм разстроен. Но има нещо по-важно от това, че Таргор е убит. Много по-важно.

Фредерикс присви очи. Орландо не знаеше как изглежда приятелят му в РЖ, но беше почти сигурен, че носи очила.

— Какво искаш да кажеш с това „по-важно“? Претърпя катастрофа и Таргор бе убит. Какво пропускам?

— Много. Хайде, Фредерикс, виждал ли си ме някога да се държа по подобен начин? Някой е успял да ме издебне в гръб!

Опита се да опише поразителното видение на златния град, но се оказа почти невъзможно да намери точните думи, които да обрисуват колко живо и невероятно реално бе то…

— Беше все едно… все едно… все едно да пробия дупка в този прозорец — посочи той към скърцащите със зъби и крякащи зверове от периода креда от другата страна на симулираното стъкло — и през нея да видиш реалния свят зад него. Не видеозапис на реалния свят — па макар и с най-високата разделителна способност, която можеш да си представиш, — а реалния съществуващ свят. При това място, което никога не съм виждал. Според мене не е на Земята.

— Мислиш, че го е създал Морфър? Или Дитер? Адски се сдуха заради историята с Черния елф.

— Не схващаш ли?! Никой от тези, които знаем, не би могъл да го направи! Надали и правителството или висшата изследователска лаборатория на „Критапонг“ биха могли да го направят!

Орландо закрачи напред-назад из стаята. Стана му тясно. Махна с ръка и подът се разтегна, премествайки стените и канапето с Фредерикс на няколко метра встрани.

— Хей! — надигна се приятелят му. — Да не искаш да кажеш, че е било НЛО или нещо такова? Стегни се, Гардинър, ако в мрежата има нещо чак толкова откачено, щяха да съобщят по новините!

— Бийзъл — извика Орландо след кратко мълчание.

В пода се отвори врата, от нея изскочи някакъв дребосък с въртящи се очи и с твърде много крака и се втурна към него. Спря в краката му, образува неподредена купчинка и изломоти с дрезгав бруклински акцент:

— Да, шефе?

— Прегледай новините за явлението, което току-що описах, или за други съществени аномалии в мрежата. И ми намери записа на последните петнайсет минути от последната ми игра с Таргор.

— Веднага, шефе!

В пода се отвори друга врата и Бийзъл се мушна вътре. Чу се дрънчене на тенджери и тигани и шум от прекатурващи се предмети като във фонограма на анимационен филм, след което съществото отново се появи, размахало крайници и помъкнало малък черен квадрат, сякаш беше котвата на луксозен лайнер.

— Пфу! — изпухтя помощникът. — Много новини има за преглеждане, шефе. Искаш ли да погледнеш това, докато тършувам? Записът от играта!

Орландо пое малкия квадрат и го разтегна до размерите на плажна хавлия, която увисна във въздуха. Понечи да го наклони към Фредерикс, но се усмихна. Дори след толкова време, прекарано в мрежата, понякога му се случваше да съблюдава логиката на РЖ. Във ВР това нямаше значение: ако Фредерикс искаше да види записа, щеше да го види, независимо къде е застанал. Но в момента Орландо обмисляше гледната точка; чукна квадрата с пръст и той се разпростря в третото измерение.

— Пускай, Бийзъл! — изкомандва той. — Дай ми гледна точка някъде встрани от участниците.

Настъпи кратка пауза, докато процесорите обработят данните, след което черният куб се озари от светлината на факлата, огряла две фигури.

— Диаманти с тегло на империали — чу се да произнася Орландо с по-плътния тембър на Таргор.

— Петдесет! В името на всички богове!

— Да. А сега си затваряй устата.

Орландо проследи критично сцената. Беше странно да наблюдаваш Таргор отстрани, сякаш разбойникът беше герой от рисувано филмче.

— Много е рано. Още дори не съм влязъл в гробницата. Десет минути напред.

Сега видя как неговото второ аз се промъква през гъсталак от надвиснали корени с факла в едната ръка и с меча с руните в другата. Внезапно Таргор се изправи и вдигна жетваря, сякаш за да се предпази от удар.

— Това е! — каза Орландо. — Точно тогава го видях! Бийзъл, дай ми гледна точка, така че да виждам стената точно пред Таргор.

Образът се разфокусира. Миг по-късно гледната точка се премести точно зад дясното рамо на наемника. Виждаше се цялата стена — включително мястото, където се бе появила огнената пукнатина.

Но самата тя не се бе появила.

— Какво? Това е тъпо! Задръж така, Бийзъл.

Орландо бавно завъртя формата, оглеждайки стената от различни страни. Стомахът му се сви.

— Не мога да повярвам!

— Нищо не виждам — обади се Фредерикс.

— Много си наблюдателен.

Орландо накара помощника си няколко пъти да смени гледната точка; след това двамата с Фредерикс стопираха записа на симулацията и влязоха в нея, но вътре нямаше нищо необичайно: причината за реакцията на Таргор си оставаше невидима.

— Гадост! — Орландо изведе приятеля си от записа. — Пусни го да върви.

Наблюдаваха мълчаливо как Таргор се наведе и се вторачи във все така непропуканата стена. След миг чуха как Фредерикс изкрещя с гласа на крадеца Питлит:

— Нещо влиза в залата! Пазачът на гробницата! Таргор!

— Не стана толкова бързо, нали? — Фредерикс като че ли не беше напълно сигурен, но Орландо усети облекчение. Значи все пак не се беше побъркал.

— Много ясно, че не стана! Ето го, виж — посочи той Лич, който се тътреше откъм дъното на куба, размахал бойна брадва. — Цялата сцена тук трае най-много десет секунди. Но сам знаеш, че продължи повече, не съм ли прав?

— Да. Напълно съм сигурен, че се пулеше в оная стена много по-дълго. Помислих, че ти се е наложило да прекъснеш връзката или тя сама е изчезнала, или нещо такова.

Орландо щракна с пръсти и кубът изчезна.

— Бийзъл, проучи внимателно дали някой не е редактирал или бърникал в тази част от записа. Провери дали няма разминаване с часовника на играта. И изпрати копие до съвета по присъдите за евентуална некоректна смърт на персонаж.

Паякообразният помощник се появи в стаята отникъде и въздъхна дълбоко.

— За Бога, шефе, нещо друго да искаш от мене. Прегледах цяла камара записи на новините.

— Подреди ги. По-късно ще ги прегледам. Нещо интересно? Нещо право в целта?

— Златни градове и/или свръхреалистични явления във виртуалната среда? Нищо конкретно, но заделяй всичко, което малко от малко напомня за нещо такова.

— Добре.

Една мисъл не оставяше Орландо на мира — някакъв спомен от странния метрополис с блестящи пирамиди кули от надиплен кехлибар и злато. Отначало му беше заприличал на лично видение, подарък единствено само за него — беше ли на път да отхвърли подобна вероятност?

— Промених решението си за съвета по присъдите. Не искам да ги забърквам — поне засега.

Бийзъл изсумтя.

— Както щеш. Сега, ако нямаш нищо против, имам работа.

Съществото измъкна пура от въздуха, бутна я в единия ъгъл на огромната си бърнеста уста и изчезна в стената; издухвайки ефектни анимационни колелца дим.

— Трябва да си смениш помощника — подхвърли Фредерикс. — Тоя е идиот и ти е от години.

— Точно затова се сработваме така добре — кръстоса крака по турски Орландо и се издигна на половин метър над пода. — Смисълът на това да имаш помощник е, че няма нужда да се притесняваш за команди и други такива работи. Кажа ли нещо, Бийзъл знае какво имам предвид.

Фредерикс се разсмя.

— Бийзъл Бръмбара. Адски е изтъркано.

Орландо се намръщи.

— Кръстих го, когато бях хлапе. Слушай, стават разни откачени неща и трябва да си ги изясним. Ще ми помогнеш ли да ги обмислим или ще висиш тука и ще ръсиш тъпотии?

— Ще вися тук и ще ръся тъпотии.

— Така и предполагах.

 

 

Бащата на Кристабел и приятелят му Рон — към когото Кристабел трябваше да се обръща с „капитан Паркинс“ — седяха във всекидневната и „надигаха чашките“. Така казваха, когато пиеха скоча на баща й и си бъбреха. Но когато татко й пиеше сам или с мама, това не се наричаше така. Една от приумиците на възрастните.

Беше сложила приказните си слънчеви очила, но не успяваше да следи внимателно приказката, защото слушаше и какво си говорят мъжете. Татко й рядко си беше вкъщи през деня дори в събота и тя обичаше да седи в една стая с него дори когато той разговаряше с капитан Паркинс с неговите глупави мустаци като на морж. Двамата гледаха някакъв мач на стенния екран.

— Жалко за онова хлапе от „Петлите“, не му помня името — обади се татко й. — Горките му родители.

— Хей, футболът е опасна игра! — отвърна капитан Паркинс и отпи.

Понеже гледаше „Спящата красавица“ в приказните си очила, тя не го виждаше, но й бяха познати звуците, които издава, когато преглъща, а знаеше и че ще си намокри мустака.

— Повечето са от гетата — това е единственият им шанс да се измъкнат оттам. Пресметнат риск. Като постъпването в армията.

Последва бурното му: „Ха-ха-ха!“

— Да, но все пак… Ужасен начин да си отидеш от този свят…

— Какво очакваш от играчи по сто и осемдесет килограма само мускули, които търчат като спринтьори? Един да те удари и ти стига. Дори и с тези новите брони — цяло чудо е, че смъртните случаи са толкова малко.

— Знам те какво искаш да кажеш — прекъсна го татко й. — Едва ли не, че специално ги охранват в града да станат супередри и супербързи. Все едно са някаква друга порода.

— Бях в Националната гвардия по време на бунтовете в Сейнт Луис. — В гласа на капитан Паркинс звънна ледена струна и Кристабел изтръпна — нищо че беше чак в другия край на стаята. — Наистина са съвършено друга порода.

— Е, ще ми се „Петите“ да посъберат повечко от тях — разсмя се татко й. — Имаме нужда от малко мускули в отбрана.

На Кристабел й омръзна да ги слуша как си говорят за спорт. Единственото, което й харесваше, бяха имената на отборите — „Катранените пети“, „Сините дяволи“, „Демоничните дякони“. Също като в приказките.

Беше спряла картинката с красивия принц на стопкадър. Докосна слушалката и я пусна да върви. Той се запромъква през гора от храсти с големи, дълги и остри бодли. Макар че я беше гледала безброй пъти, винаги се притесняваше, че той може да се закачи на някой трън и да се убоде.

„Докато се промъквал през обръча от тръни, той се чудел какво ли ще намери вътре“ — обади се гласът в слушалката.

Беше си сложила само едната, за да чува какво говорят татко й и неговият приятел и затова звукът беше тих.

„А сега чети нататък“ — нареди й той.

Кристабел присви очи към редовете, които се появиха под тръните — сякаш отпечатани върху повесмо мъгла.

„На няколко пъти се закачил за бодливите клони — зачете тя — и накрая така се оп… оп… оплел, та се уплашил, че никога няма да успее да се измъкне. Все пак внимателно успял да освободи ризата и наметалото си. Дрехите му се изпокъсали, но той не се одрал.“

— Кристабел, миличка, не можеш ли да четеш малко по-тихичко? — подвикна татко й. — Рон не знае какъв е краят. После няма да му е интересно.

— Смешно. Много смешно — обади се капитан Паркинс.

— Извинявай, татко.

Тя продължи да чете шепнешком, докато принцът се провираше през мрежата от гъсти паяжини и се изправи пред портите на замъка на Спящата красавица.

— О, имам да ти разказвам за старото ни малко приятелче — обади се капитан Паркинс. — Хванах го вчера да ровичка из данните за РХ. Като го знам как яде, помислих, че се опитва да удвои порциона си, но той само се мъчеше да увеличи квотата си за определен ключов продукт.

— Я да видим дали ще позная. Растителна храна? Изкуствен тор?

— Още по-странно. И като имаш предвид, че не е излизал оттам цели трийсет години, направо невероятно.

Кристабел престана да ги слуша, защото в дъното на екрана започнаха да се оформят нови думи. Бяха по-големи от другите и една от тях беше нейното име.

„ПОМОГНИ МИ КРИСТАБЕЛ — прочете тя. — ТАЙНА НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО.“

Щом се появи думата „ТАЙНА“, тя усети, че чете на глас. Млъкна уплашена, но капитан Паркинс продължаваше да говори на татко й и не я бяха чули.

— … наредих на РХ да откажат поръчката — освен ако той не успее да им даде приемливо обяснение, разбира се — и ги помолих да препращат всички необичайни молби до мен. Е, според теб какво е намислил? Да направи бомба? Или пролетно почистване?

— Както казваш, не е излизал от десетилетия. Не, според мен просто е изкуфял. Но ще го държим под око. Може би трябва да се отбия и да го проверя, след като се отърва от настинката. Сигурен съм, че онова място е най-големият инкубатор на вируси.

Кристабел продължаваше да чете думите в приказните слънчеви очила, но сега ги четеше наум и беше затаила дъх, защото бе много странно да научава такава тайна на две крачки от татко си.

„… И МИ ГИ ДОНЕСИ МОЛЯ ТЕ ПОБЪРЗАЙ НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО ТАЙНА Е.“

Думите на приказката отново се появиха на екрана, но на Кристабел вече не й се четеше за Спящата красавица. Свали очилата, но миг преди да стане, на вратата на всекидневната се появи майка й.

— Е, момчета, май ви е добре тук — каза тя. — Мислех, че ти е лошо, Майк.

— Нищо не може да те оправи така, както малко футбол и няколко благоразумни дози малцово уиски.

Кристабел се изправи и изключи очилата — да не би да заговорят на висок глас и да издадат тайната.

— Мамо, може ли да изляза? Само за малко!

— Не, миличка, вече сервирах обяда. Първо трябва да хапнеш и тогава можеш да излезеш. Рон, ще хапнеш ли с нас?

Капитан Паркинс се размърда и остави празната чаша на масичката за кафе.

— С удоволствие, мадам!

— Ако пак ме наречеш „мадам“ — усмихна се майката на Кристабел, — ще сложа отрова в яденето ти.

— Пак ще е по-добро от онова, което ям вкъщи.

Майка й се засмя и поведе мъжете към кухнята.

Кристабел се притесни. В съобщението се казваше да побърза. Но щом масата е сервирана, никой никъде не можеше да мръдне. Такова беше правилото, а Кристабел винаги спазваше правилата. Е, почти винаги.

Изправи се със стрък целина в ръка.

— Сега може ли да изляза?

— Ако баща ти не възразява.

Татко й я изгледа подозрително от горе до долу, сякаш беше усетил нещо. За миг тя се уплаши, но после разбра, че той се шегува.

— А къде ще носите тази целина, млада госпожице?

— Ще я изям навън — отхапа от стръка тя, за да му покаже. — Обичам да ми хруска в устата, докато ходя — все едно някакво чудовище — хрус-хрус-хрус — стъпва върху къщите.

Възрастните се разсмяха.

— Деца — рече капитан Паркинс.

— Върви тогава. Но се върни по светло.

— Обещавам!

Изтича от трапезарията, грабна палтото си от закачалката, но вместо да тръгне към входната врата, прекоси тихо коридора към банята и отвори шкафчето под мивката. Когато напълни джобовете си, също толкова тихо се върна обратно.

— Излизам! — извика тя.

— И да внимаваш, малко чудовище! — викна в отговор майка й.

По полянката пред къщата прехвърчаха червени и кафяви листа. Кристабел забърза към ъгъла. Обърна се, за да се увери, че никой не я наблюдава, и зави към къщата на господин Селърс.

Почука, но никой не отвори. След няколко минути влезе самичка, макар да й се струваше смешно — все едно беше крадец или нещо такова. Влажният горещ въздух тегнеше над всичко наоколо й — толкова гъст, сякаш беше жив.

Господин Селърс седеше на стола си, но бе отметнал глава назад и очите му бяха затворени. За момент помисли, че е умрял, и тъкмо щеше да се уплаши истински, когато едното око се отвори страшно бавно като око на костенурка и той я погледна. Езикът му също се подаде, той облиза напуканите си устни и се опита да каже нещо, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Протегна ръка към нея — трепереше. Отначало Кристабел си помисли, че иска да я поздрави, но после забеляза, че сочи издутите й джобове.

— Да, донесох — каза тя. — Добре ли сте?

Той отново размърда ръката си — като че ли малко ядосан. Тя измъкна от джобовете си няколкото тоалетни сапуна на майка си и ги струпа в скута му. Той започна да дращи по единия калъп, но не успя да разкъса опаковката.

— Дайте на мен. — Тя взе сапуна от скута му и свали обвивката. Когато сапунът — бял и лъскав — грейна в дланта й, той посочи една чиния на масата до него. В чинията имаше много старо парче сирене — изсъхнало и напукано — и нож.

— Искате да ядете ли? — попита тя.

Господин Селърс разтърси глава и вдигна ножа. За малко не го изпусна — толкова силно трепереха ръцете му — и го подаде на Кристабел. Искаше от нея да разреже сапуна.

Опитите да среже хлъзгавия калъп й отнеха доста време. В училище беше изрязвала сапунени фигурки, но не беше лесно. Накрая се съсредоточи максимално и успя да отреже парче колкото двете си пръстчета. Господин Селърс протегна ръка — приличаше на стопен птичи нокът — и го грабна, след което го пъхна в устата си и започна бавно да дъвче.

— Пфу! — възкликна тя. — Сапунът е вреден!

Господин Селърс за първи път се усмихна. В ъгълчетата на устата му се появиха малки бели мехурчета.

Взе сапуна и ножа от нея и започна да си реже. Когато глътна първото парче и се канеше да сложи второто в устата си, пак се усмихна и каза:

— Иди се преоблечи.

Гласът му беше слаб, но поне прозвуча като гласа на онзи господин Селърс, когото тя познаваше.

Когато се върна облечена в хавлиения халат, той вече беше изял целия сапун и бе започнал да реже друг.

— Благодаря ти, Кристабел! — каза той. — Цинков прекис — точно това ми предписа лекарят. Много бях зает и не съм си взимал витамините и минералите.

— За витамини не се яде сапун! — възмути се тя.

Но не беше съвсем сигурна, защото в училище им даваха витамините с лепенки върху кожата, а може би старите хора имаха нужда от друг вид витамини.

— Аз пък ям — рече старецът. — И преди да дойдеш, бях много-много зле.

— Но сега сте по-добре, нали?

— Много по-добре. Но ти никога не бива да ядеш сапун, той е само за някои специални старци. — Той избърса бялото петънце от долната си устна. — Имах много-много работа, малка Кристабел. Трябваше да се видя с разни хора, да свърша разни неща…

Тя знаеше, че това е някаква глупава шега, защото той никога не ходеше никъде и не се виждаше с никого освен с нея и с човека, който му носеше храната — сам й го беше казал. Усмивката му се стопи и очите му започнаха да се притварят. След малко пак ги отвори, но изглеждаше много уморен.

— А сега, след като ме спаси, може би е най-добре да се върнеш вкъщи. Сигурно ти се е наложило да съчиниш някаква история, за да дойдеш. И без това се чувствам виновен, че те принудих да излъжеш родителите си — не искам да ти навличам неприятности, като те задържам прекалено дълго.

— Как ми се обадихте по приказните слънчеви очила?

— О, просто един малък номер, който научих като млад кадет. — Главата му леко се разтресе. — Сега май трябва да поспя, приятелко. Ще можеш ли да излезеш самичка?

— Винаги излизам самичка.

— Така е, така е.

Той вдигна ръка, сякаш й махна за довиждане. И очите му отново се затвориха.

Докато Кристабел се преоблече — дрехите й се бяха навлажнили и се налагаше да се поразходи малко, преди да се прибере, — господин Селърс отново бе заспал на стола си. Огледа го внимателно, за да се увери, че не му е прилошало пак, но той беше много по-розов, отколкото при пристигането й. Отряза още няколко парченца сапун — в случай че отново нямаше сили, когато се събуди, — след което подпъхна плътно одеялото около дългия му тънък врат.

— Толкова е трудно — каза неочаквано той.

Тя отскочи уплашена, че го е събудила, но очите му не се отвориха, а гласът му беше тих и едва се разбираше какво казва.

— Всичко трябва да се крие на открито. Но понякога се отчайвам — мога да говоря с тях само шепнешком, с полуистини, късчета дрипава поезия. Знам как се е чувствал оракулът…

Смотолеви още нещо, но тя не чу думите. Когато се успокои и спря да говори, тя го потупа по мършавата ръка и си тръгна. Облак мъгла се промъкна покрай нея през входната врата. Полъхът на вятъра върху влажните й дрехи я накара да потрепери.

„Оракул“ беше някакъв вид птица, нали? Значи господин Селърс сигурно сънуваше времето, когато е бил летец?

Листата падаха и се въртяха по тротоара покрай нея, подскачаха и се премятаха като циркови акробати.

 

 

Ръцете му бяха привързани към тялото. Блъскаха го и го бутаха по някаква мрачна пътека, а от двете му страни се възправяха отвесни канари. Знаеше, че го отвеждат в мрака на небитието. Зад себе си оставяше нещо важно, нещо, което не смееше да загуби, но всеки миг ръцете, които го стискаха здраво, и сенките от двете му страни го отдалечаваха все повече и повече от него.

Опита се да се обърне и усети остра болка в ръката си, сякаш някой беше опрял в плътта му кама, остра като игла. Все по-плътният мрак в планинското дефиле го обгръщаше отвсякъде. Упорстваше, пренебрегвайки пронизващата болка в ръцете, и най-накрая успя да извърне глава.

В клисурата зад гърба му, сгушено между скалистите склонове на километри от тук, се простираше поле от искрящо златисто сияние. Наблюдавано от надвисналата наоколо му мрачина, то пламтеше в далечината като прериен пожар.

Градът. Мястото, където щеше да намери онова, за което толкова дълго бе жадувал…

Ръцете го сграбчиха, обърнаха го напред и го заблъскаха нататък. Все още не можеше да види кои са тези, които го държат, но знаеше, че го влачат към мрачините, към пустотата, към място, където дори споменът за златния град най-накрая ще избледнее. Съпротивляваше се, но пазачите му го държаха здраво.

Мечтата му, единствената му надежда, чезнеше. Отмъкваха го в някаква черна бездна и нищо не можеше да стори.

— Орландо! Орландо! Сънуваш лош сън. Събуди се.

Помъчи се да се надигне по посока на гласа. Ръцете го боляха — бяха го хванали! Трябваше да се противопостави! Трябваше да…

Отвори очи. Лицето на майка му изплува над него, полуозарено от светлината през прозореца като луна в третата четвърт.

— Виж какво си направил! — В гласа й прозвучаха раздразнение и загриженост, която имаше съвсем лек превес. — Съборил си всичко!

— Аз… сънувах лош сън.

— Като че ли не виждам. По цял ден висиш в тази мрежа! Нищо чудно, че сънуваш кошмари — въздъхна тя, след което се наведе и започна да събира нещата.

— Мислиш, че мрежата е единствената причина да сънувам кошмари, така ли?! — прокрадна се лек гняв иззад напрегнатостта му.

Тя не отговори веднага. Ръката й беше пълна с лепенки — сякаш окапали листа.

— Не — отвърна след малко със свит глас. — Не, разбира се, че не. — Остави лепенките на масичката до огледалото и се наведе да събере останалите неща. — Но продължавам да смятам, че не е хубаво да прекарваш толкова време в… в оная машина.

Орландо се изсмя. Смехът му беше гневен и той не го криеше.

— Е, всеки има нужда от хоби, Вивиан.

Тя сви устни, макар че идеята да се обръща към родителите си на малко име да беше тяхна, а не негова.

— Не бъди жесток, Орландо.

— Не съм.

Наистина не беше, даде си сметка той. Не както по-рано. Но беше ядосан и уплашен и не му беше съвсем ясно защо. Имаше нещо общо с кошмара, чиито подробности вече бяха започнали да му се губят — усещането, че и още нещо му се изплъзва. Пое дълбоко въздух.

— Съжалявам. Просто… беше ужасен сън.

Тя нагласи системата му — беше я катурнал до стената, докато се мяташе насън — и провери дали все още е закрепена сигурно на мястото си.

— Доктор Ван каза, че към края на седмицата можем да спрем. Ще бъде добре, нали?

Беше опит от нейна страна да се извини. Той се помъчи да го приеме благосклонно.

— Ъхъ, добре ще е — прозина се. — Мисля да поспя. Извинявай, ако съм вдигнал много шум.

Тя придърпа одеялото до гърдите му. За миг отпусна хладната си ръка върху бузата му.

— Ние… аз просто се притесних. Повече никакви лоши сънища. Обещаваш ли?

Той се плъзна надолу, напипа дистанционното и наклони горната част на леглото под по-удобен ъгъл.

— Добре, Вивиан. Лека нощ.

— Лека нощ, Орландо.

Поколеба се за момент, след това се наведе да го целуне и излезе.

Хрумна му да светне нощната лампа и да почете, но се отказа. Мисълта, че майка му го беше усетила от съседната стая, правеше тъмнината по-поносима от обикновено, а имаше и за какво да мисли.

На първо място: градът. Това нелепо място, от което като че ли не беше останала нито следа в средните земи. Нахлу в съня му по същия начин, както нахлу в света на Таргор. Защо нещо, което по всяка вероятност беше най-елементарна интерференция на сигнали или лудория на някой хакер, му се струваше толкова важно? Отдавна беше престанал да вярва в къде-къде по-реални чудеса, за да го впечатлява подобен мираж. И дали изобщо означаваше нещо, или беше просто прищявка на случая, превърнала се в магнит за страха му и за почти помръкналата му надежда?

Къщата беше притихнала. Само експлозия можеше да събуди баща му, а майка му вече сигурно се бе унесла в повърхностната си, неспокойна дрямка. Орландо беше сам с мислите си в мрака.