Георги Караславов
Медарка

Медарка кацаше от цвят на цвят и смучеше нектар. Беше топло и приятно, небето се синееше като цъфнал лен.

„Защо ли няма други пчели?“ — огледа се тя, но затананика пак своята еднообразна песничка и се понесе над пъстрото поле. Тя не обърна внимание на двете пухкави облачета, които изплаваха над планината и поведоха след себе си гъсти дъждоносни вълни.

Първият гръм я изплаши и Медарка се спусна назад. Но кошерите бяха много далеч. Затупаха едри капки. Тя сви мокрите си крилца и запълзя между сведените тревички.

— Ох — въздишаше често тя, — дано намеря някъде подслон!

Наблизо имаше прогнил дънер. Тя пропълзя с последни усилия до него, надзърна отсам, надзърна оттатък и откри една дупчица.

Медарка беше млада пчела и малко познаваше света. Тя не беше срещала никаква пречка по цветния си път и мислеше, че няма лошо същество върху необятната земя.

В дупката беше тъмно и задушно. От дъното я лъхна отвратителна миризма. Тя навлезе вътре смело и седна да си почине. Студени тръпки разтърсваха нежното й телце.

— Ой, колко е задушно тук! — изохка тя.

— А като е задушно, защо не си стоиш вън? — изгърмя от дъното груб глас.

Медарка примря от страх. Чак сега тя разпозна в полумрака на дупката едър черен бръмбар с дълги пипала на главата.

— Прощавай — рече умолително Медарка, — навън заваля и ми измокри крилцата. Щом спре, ще си ида.

— А къде си ходила? — още по-грубо попита бръмбарът и пристъпи гордо.

— Събирах мед.

— Мед ли? Какво е то?

— Храна.

— А, тъй ли? — облиза се апетитно той. — Дай да видя!

Пчеличката изсипа върху сухо листо меда и се дръпна назад. Бръмбарът подуши, опита го и го изгълта наведнъж.

— Дай още! — обърна се той.

— Нямам вече.

— Само това ли си събрала от сутринта?

— Само това — отговори скромно тя.

— Ей че мързеливи същества са се навъдили!… Повече не можеш ли да събереш?

— Не мога.

— Лентяйстваш, а? — разсърди се той. — Защо не се трудиш повече?

— Капнах от умора, нито една минутка не съм си почивала — започна да се оправдава Медарка. — Пък повече и не може да се събере… Я похвърчи ти, та да видиш…

— Аз не мога да хвърча — прекъсна я бръмбарът, — но затова пък ти ще останеш при мене…

— Не мога — рече тя, — ние сме цял кошер, трябва и аз да нося храна… Как ще ида наготово през зимата?

— Това не ме интересува! — отвърна бръмбарът. — Задържам те от днес, за да ми събираш мед.

— А ти какво ще правиш? — обърна се учудена Медарка.

— Аз ще внимавам да не избягаш… Но, виж, дъждът е спрял, хайде на работа!

Медарка заплака:

— Пусни ме, моля ти се! Сестричките ми ще се тревожат, ако не се завърна до довечера…

— Хайде… — сопна се бръмбарът.

— Но крилцата ми са още мокри — рече тя.

— Че ти с крилата си ли го събираш?

— Не, с хоботчето. Но нали трябва да прехвръквам от цвят на цвят?

— Аз ще ти помагам за това — каза бръмбарът и я изтласка навън.

Дъждът беше престанал, облаците бяха разпокъсани, небето се смееше окъпано.

Бръмбарът покачи Медарка върху един цветец. Тя засмука ароматния нектар. Слънцето я напече. Крилцата й изсъхнаха. Тя подскочи на друг, по-висок цвят. Бръмбарът започна да я гълчи:

— Слез! Не ти позволявам! Тук при мене ще стоиш!

— Я се махай, мързеливецо! — изгледа го презрително Медарка и подскочи на друг цвят.

Бръмбарът скръцна с пипалата си от яд, помъчи се да размаха крилата си, но ги отпусна безсилно. От дългото бездействие той беше се отучил да лети.

— Ах, да можех да хвърча! — изпъшка заканително той.

— Ако можеше да хвърчиш, ти нямаше да ограбваш другите! — отвърна пчеличката и отлетя към кошерите.