Тери Пратчет
Крилете на Масклин (8)

7.

СПЪТНИЦИ: Намират се в Космоса и там си стоят. Крепят се по следния начин: вървят толкова бързо, че никога не се задържат на едно място достатъчно дълго, за да могат да паднат оттам. ТЕЛЕВИЗИЯТА отскача от тях към Земята. Те са част от НАУКАТА.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Масклин лежеше, полупримижал, и слушаше как Гърдър тихичко си приказва с Нещото.

— Аз вярвах в Магазина — нареждаше той. — А то какво излезе — че бил само нещо си там, построено от човеците! Мислех си, че и Внукът Ричард е много специална личност, пък то… бил някакъв си човек, дето пее, докато се мокри!

— Докато взема душ.

— А пък сега какво? В света имало хиляди номи! Хиляди! И всичките вярват в едно, в друго, в какво ли не! Оня тъпак, Чутурата, вярва, че космическите совалки правели небето! Знаеш ли какво си помислих като го чух това? Помислих си, че ако той беше пристигнал в моя свят, а не обратното, щеше мене да помисли за толкова тъп, колкото аз помислих него! А аз съм си точно толкова тъп! Ей, Нещо?

— Тактично си мълчах.

— Ангало вярва в разни идиотски машинарии, а пък Масклин… ох, знам ли го пък него в какво вярва. В Космоса, например. А пък в други неща не вярва. И я го гледай колко е добре! Аз се опитвам да вярвам във важни неща, а тия важни неща и пет минути не изтрайват! Има ли справедливост?

— И тук мога да ти предложа единствено тактично и разбиращо мълчание.

— Просто исках животът ми да има смисъл.

— Много похвална цел.

— Искам да кажа — къде е истината?

Последва пауза. После Нещото заговори.

— Спомням си как разговаряхте с Масклин откъде са произлезли номите. Ти искаше нещо да ме питаш. Сега мога да ти отговоря. Аз съм направен. Знам, че това е истината. Знам че аз съм нещо, направено от метал и пластмаса. Ала съм и нещо, което живее вътре в метала и пластмасата. За мен е невъзможно да не бъда абсолютно убеден в това. И то е страхотна утеха. Що се отнася до номите, разполагам с данни, които сочат, че са произлезли от друг свят и са дошли тук преди хиляди години. Това може да е вярно. А може и да не е. Не съм аз онзи, който да прецени.

— В Магазина си знаех къде съм — продължи Гърдър, говорейки донякъде на себе си. — Дори и в Кариерата не беше чак толкоз зле. Имах си хубава работа. Имах някакво значение за хората. И как да се върна сега, като знам, че всичко онова, в което вярвах — Магазинът, Арнолд Брос. Внукът Ричард, било просто… просто нечия си представа?

— Не мога да ти дам съвет. Извинявай!

Масклин реши, че ще е много дипломатично да се събуди тъкмо сега. Изсумтя силно, за да е сигурен, че Гърдър го е чул.

Абатът се бе зачервил като рак.

— Не можах да заспя — избъбри той.

Масклин се изправи.

— Ей, Нещо, колко време остана?

— Двайсет и седем минути.

— Защо не ме събуди?!

— Исках да си отпочинете добре.

— Ама имаме да бием още толкова много път! Няма да успеем да те качим! Ей, ставайте бе! — Масклин леко срита Ангало. — Хайде, че какво търчане ни чака… Пион къде отиде пък сега? А, ето те и тебе. Гърдър, хайде!

Те се втурнаха през храсталака. В далечината се носеше плътният жален вой на сирена.

— Ама ти наистина добре го даваш, Масклин! — възхити се Ангало.

— По-бързо! Давайте по-бързо!

Сега вече бяха доста близо и Масклин можеше да огледа совалката. Височка си беше. Обаче по ниските й части май нищо не им вършеше работа.

— Надявам се, че добре си планирал нещата, Нещо — рече той задъхано, докато четиримата се провираха из шубрака. — Защото хич не се сещам как ще те качим там горе.

— Не се притеснявай. Вече почти стигнахме.

— Какви ги говориш? Я гледай колко е далече!

— Какво смята да прави? Летящ скок ли? — обади се Ангало.

— Сложи ме на земята.

Масклин послушно остави черната кутийка долу. Нещото протегна няколко сензора — известно време те се клатиха бавно, а после се насочиха към совалката.

— Ама ти на какво си играеш? — ядоса се Масклин. — Губим време!

Гърдър се засмя, макар смехът му да не звучеше много радостно.

— Знам го аз какво прави. Изпраща се на совалката. Нали тъй, Нещо?

— Прехвърлям инструкции в компютъра на комуникационния спътник.

Номите нищо не казаха.

— Или, да го кажа другояче…, ами да — аз превръщам компютъра на спътника в част от мен. Макар и не особено интелигентна част.

— Наистина ли?! — смая се Ангало.

— Естествено.

— Уха! Е, няма ли опасност да загубиш онова, дето го изпращаш?

— Не, то си стои в мене.

— Хем го изпращаш там, хем си го държиш вътре в тебе?

— Да.

Ангало погледна Масклин.

— Ти нещо да си разбрал?

— Аз разбрах — намеси се Гърдър. — Нещото казва, че не е просто машина, ами нещо като… нещо като сбор от електрически мисли, които живеят вътре в машината. Аз така смятам.

Светлинките мигаха по Нещото.

— Много време ли ти трябва? — обади се Масклин.

— Да. Моля ви, не ми отнемайте жизненоважни комуникационни сили в този момент.

— Май иска да ни каже да престанем да му приказваме — обясни Гърдър. — Той сега се съсредоточава.

— То — поправи го Ангало. — Не той, а то. И за какво ни накара да търчим като гламави дотука? Да висим сега и да чакаме!

— Вероятно трябва да се намира достатъчно близо до… до каквото ще да е там — довърши Масклин.

— Колко време ще продължи тая работа? — попита Ангало. — Откакто оставаха двайсет и седем минути, май минаха векове…

— Или поне двайсет и седем минути — довърши Гърдър.

— Ъхъ. Че и повече може да са.

Пион дръпна Масклин за ръкава. С другата ръка сочеше надвисналия над тях бял силует. Издрънка дълго-дълго изречение на флоридийски или, ако Нещото беше право — на почти оригинален номски.

— Без Нещото не мога да ти разбирам — усмихна се стеснително Масклин. — Извинявай.

— Гъсошки не може приказва — поясни Ангало.

По лицето на момчето плъзна паника. Този път закрещя много по-силно и задърпа Масклин много по-упорито.

— Според мен не му се иска да е близо до совалката, когато излита — предположи Ангало. — Сигурно го е страх от шума. Шум гаден, не харесва шум, тъй, тъй? — обърна се той към момчето.

Пион яростно закима.

— На летището не беше чак пък толкоз зле — вдигна рамене Ангало. — Тряс-прас, голяма работа. Ама несвикналите хора сигурно ги е страх.

— Не мисля, че хората на Шубраче са чак пък толкоз несвикнали — намръщи чело Масклин и погледна към бялата кула. Уж беше доста далече, но нищо чудно в някои отношения да бе твърде близо.

Ама твърде близо.

— Мислиш ли, че тук е достатъчно безопасно? Искам да кажа, като тръгне да излита…

— О, я стига — сряза го Ангало. — Ако не беше достатъчно безопасно, щеше ли Нещото да ни пусне да дойдем тук?

— Тъй де, тъй — съгласи се Масклин. — Точно така. Много си прав. Тъпо е да се задълбаваме по въпроса, няма спор.

Арон се врътна и търти да бяга.

Останалите трима извърнаха очи към совалката.

Светлините изписваха сложни фигури по повърхността на Нещото.

Отнякъде зави и втора сирена. Въздухът трептеше от мощ — все едно най-животворната пролет на света всеки момент щеше да се пукне.

Когато Масклин си отвори устата, другите двама чуха от нея да излизат собствените им мисли.

— Как смятате — поде той, много бавно. — Бива ли го Нещото да прецени доколко може да се приближи ном до излитаща совалка? Искам да кажа, с какъв опит разполага по въпроса, вие какво ще кажете?

Спогледаха се.

— Абе, да вземем да се дръпнем малко ли, що ли… — внимателно рече Гърдър.

Те се обърнаха и взеха да се отдалечават.

А после всеки от тях нямаше как да не забележи, че другите двама май вървят все по-бързо и по-бързо…

… и все по-бързо и по-бързо…

… и в един прекрасен миг се предадоха до един. Плюха си на петите и се юрнаха през тръни и шубраци, блъскаха се в камънаците, а лактите им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Гърдър, който обикновено се задъхваше при всяка скорост, малко по-голяма от тази на кротка разходка, пухтеше край тях като балон.

— Да… имате… някаква… представа… колко… колко… близо… — Ангало пухтеше.

Шумът отначало приличаше на съскане — все едно целият свят се готвеше да си поеме дълбоко дъх. А после премина в…

… не, това не беше звук. Беше по-скоро невидим парен чук, който ги млатеше едновременно и по двете уши.