Тери Пратчет
Крилете на Масклин (11)

10.

ГРАВИТАЦИЯ: То не е много ясно какво е, ама по принцип е онова, дето крепи дребните неща, например номите, връз едрите неща, например планетите. Поради НАУКАТА това винаги става, независимо дали знаеш или не за гравитацията. Което иде да покаже, че от НАУКАТА няма отърване.

Из „Научна Енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Ангало се огледа назад.

— Айде бе, Гърдър!

Гърдър се отпусна тежко върху една туфа трева и поведе отчаяна борба да си поеме дъх.

— Тая, дето си я намислил, за нищо не става! — изхриптя той. — Какво смяташ ти? Как тъй ще се бием с човеците самички?

— И Пион е с нас. А пък тая брадва си я бива.

— Да бе, направо ми изкара акъла. Каменна брадва! Сигурно ако имахме две брадви, щяха да ни се предадат на мига!

Ангало заклати брадвата напред-назад. Действаше му успокоително.

— Трябва да опитаме — просто каза той. — Хайде, Пион. Какво видя там? Гъски ли?

Пион се бе вторачил в небето.

— Там горе има някаква точица — присви Гърдър очи.

— Някоя птица ще да е — предположи Ангало.

— Нещо не ми прилича на птица…

— Ами значи е самолет.

— И на самолет не ми прилича.

Сега и тримата бяха вперили очи нагоре. Лицата им оформяха триъгълник.

Там горе се рееше някаква черна точка.

— Не мислите, че Масклин е успял, нали? — колебливо измънка Ангало.

Точката вече не беше точка — беше малко черно кръгче.

— Ама тя не мърда — обади се Гърдър.

— Не мърда насам-натам — Ангало продължаваше да провлачва думите. — Мърда, ама надолу.

Черното кръгче се бе превърнало в по-голямо черно кръгче. По краищата му се появи лек намек за дим или пара.

— Може да е от времето — предположи Ангало. — Нали разбирате, флоридийска климатична особеност…

— А, така ли мислиш? Огромно зърно град — познах, нали? Това е Корабът! Той идва за нас!

Сега кръгчето вече беше доста голямо, и все пак… и все пак… все още много, много далече.

— Хич не бих възразил да дойде за нас, ама малко по-далечко така — потрепера Гърдър. — Нямам нищо против да се поразходя малко.

— Ъхъ — Ангало придобиваше все по-отчаян вид. — Щото като го гледам, не толкова идва, колкото…

— … пада върху нас — довърши Гърдър.

Той погледна Ангало.

— Да бягаме ли?

— Сигурно си струва да се опита…

— И накъде да бягаме?

— Давай след Пион, а? Той преди малко побягна.

 

 

Масклин пръв би си признал, че не разбира много-много от превозни средства, ала онова, което им беше обща черта на всички превозни средства, бе, че имат предница, която се намира отпред, и задница, която се намира отзад. Целият номер беше, че предницата е от онази страна, с която тръгват напред.

Онова, дето падаше от небето, обаче имаше форма на диск — горнище, свързано с долнище, а отстрани — ръб. Не вдигаше абсолютно никакъв шум, но явно правеше на човеците безкрайно впечатление.

— Това Корабът ли е?

— Да.

— О…

И тогава нещата взеха да идват на фокус.

Корабът не беше голям. Тук трябваше друга дума. Той не падаше през тънките снопи от облаци там горе, той просто ги разбутваше. Тъкмо си помислиш, че вече имаш някаква представа за размерите му — мине през някой облак и перспективата вземе, че се дръпне. За нещо чак толкоз голямо си трябваше съвсем специална дума.

— Да не вземе да се разбие?!

— Ще го приземя в храсталака — реши Нещото. — Не ща да плаша човеците.

 

 

— Бягай!

— Абе ти какво си мислиш, че правя?

— Точно зад нас е!

— Ама аз бягам! Бягам, бе! По-бързо не мога да бягам!

Сянка падна върху тримата тичащи номи.

— Да стигнем чак до Флоридия, и да ни размаже собственият ни кораб! — кипна Ангало. — А пък ти всъщност никога не си вярвал наистина в него, нали така? Е, сега ще повярваш, да видиш само как ще повярваш!

Сянката ставаше все по-гъста. Виждаха я как тича пред тях по земята, сива по краищата, и разстила навред черна нощ.

Тяхна собствена частна черна нощ.

 

 

— Другите все още са някъде из полето… — замисли се Масклин.

— А — обади се Нещото. — Съвсем го забравих.

— Ама как така точно ти да ги забравиш!?

— Бях доста зает напоследък. Не мога да мисля за всичко! Мога само почти за всичко.

— Да не смажеш някой, ей!

— Ще спра кораба, преди да се приземи. Не се притеснявай.

Човеците говореха един през друг. Някои се бяха втурнали към стремително спускащия се Кораб. Други пък бягаха от него.

Масклин реши да рискува и погледна Внука Ричард в лицето. Той гледаше Кораба със странен, отнесен израз.

И както Масклин си се взираше в него, огромните очи взеха да се извръщат встрани. А след тях — и главата. Внукът Ричард се втренчи в нома, който седеше на рамото му.

Виждаше го за втори път. И този път нямаше накъде да бяга.

Масклин почука по капака на Нещото.

— Можеш ли да ми забавиш гласа?

По лицето на човека бавно се изписваше смайване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами само да повтаряш онова, което ти казвам, ама бавно. И по-силничко. Та да може това… той да разбере какво му казвам.

— Искаш да общуваш? С човек?

— Да! Ще можеш ли?

— Настоятелно те съветвам да не го правиш. Може да бъде много опасно!

Масклин стисна юмруци.

— Опасно било, а? Ама в сравнение с какво? В сравнение с какво, а, Нещо? Колко по-опасно от това да НЕ се опитам да общувам например, а? Почвай! Почвай, и то веднага! Кажи му… кажи му, че нищо лошо няма да направим на човеците! Веднага! Ей, ръката му взе да мърда! Почвай, бе! — той протегна кутийката към ухото на Внука Ричард.

Нещото заговори с протяжните, ниски тонове на човешката реч.

И говори бая дълго.

Физиономията на човека замръзна.

— Какво му каза? Какво му каза?!

— Казах му, че само да ти е направил нещо, ще избухна и ще му отнеса главата.

— Не, не си му го казал!

— Не съм, ама съм.

— И ти на това му викаш общуване?

— Да. Викам му Много Ефикасно Общуване.

— Ама това, дето си му го казал, е ужасно! Пък и… никога не си ми казвал, че можеш да избухнеш!

— Аз не мога, ама той не го знае. Той си е просто човек.

Корабът забави падането си и се понесе над шубраките, докато най-накрая догони сянката си. Зад него кулата, от която бяха изстреляли совалката, изглеждаше като топлийка, забодена до много, ама много голяма черна тава.

— Ама ти го приземи! На земята! Нали ми каза, че няма!

— Не съм го приземил. Плава точно над земята.

— Да, ама на мене ми изглежда съвсем приземен!

— Плава точно над земята — търпеливо повтори Нещото.

Внукът Ричард зяпаше Масклин от висотата на върха на носа си.

— Ама кое го кара да плава? — упорстваше Масклин.

Нещото му каза.

— Анти ли? Коя пък е тая Анти? Кви са тия момичета на Кораба?

— Не коя, а какво. Анти Гравитацията.

— Ама няма ни огън, ни дим!

— Те не са от значение.

Към огромния кораб бързаха коли. И виеха.

— Хъм. Ама колко точно над земята си го спрял?

— Половин педя ми се видя подходяща височина…

 

 

Ангало се бе проснал на земята, притиснал лице в пясъка.

За негова почуда, все още беше жив. Или поне, в случай че беше умрял, още можеше да мисли. Сигурно беше наистина умрял и сега се намираше там, където ходят хората, щом умрат.

Мястото беше досущ същото като онова, на което се намираше преди да умре.

Я да видим сега…

Беше погледнал нагоре. Огромното нещо падаше от небето точно връз главата му. Бе се метнал на земята и очакваше всяка секунда да се превърне в мазно петънце на дъното на огромна дупка.

Не, май все пак не беше умрял. Чак толкоз важно нещо щеше да си го спомня.

— Гърдър? — плахо повика той.

— Ти ли си? — чу се гласът на Гърдър.

— Надявам се, че съм аз. Пион?

— Пион! — обади се Пион нейде в тъмното.

Ангало се надигна на четири крака.

— Да имаш някаква представа къде сме?

— В Кораба? — предположи Гърдър.

— Не мисля — отвърна Ангало. — Я гледай, пръст треволяк, глупости…

— Ами къде е отишъл Корабът? И що е толкоз тъмно?

Ангало изтръска пръстта от дрехата си.

— Де да знам. Сигурно… сигурно ни е подминал. Или пък ни е забърсал и ние сме припаднали, пък докато се свестим, вече се стъмнило…

— Виждам светлина на хоризонта — рече Гърдър. — Туй май не е редно, а? Няма такива нощи!

Ангало се огледа. Да, наистина в далечината имаше светлина — като ивица. Въздухът бе изпълнен и с някакъв странен звук — толкова тих, че едва се долавяше, ала като веднъж го доловиш, сякаш изпълваше света.

Стана на крака, за да се огледа по-добре.

Туп!

— Оууууу!

Ангало протегна ръка да разтрие удареното на главата. Ръката му напипа метал. Приклекна леко и се осмели да погледне в какво се е ударил.

Известно време мисли с всичка сила.

После рече:

— Ей, Гърдър, ти на това сигурно много, ама много мъчно ще му повярваш, ама…

 

 

— Този път — сопна се Масклин на Нещото, — искам да превеждаш точно, разбра ли ме? Хич не се и опитвай да го плашиш!

Човеците бяха наобиколили кораба. Или поне се опитваха да го наобиколят, ама за наобикалянето на нещо толкова грамадно като Кораба бяха нужни страшно много хора. Тъй че го бяха наобиколили само тук-таме.

Пристигнаха и още камиони. Сирените на доста от тях се деряха. Внукът Ричард стърчеше самичък малко по-нататък и нервно си гледаше рамото.

— Освен това сме му и задължени — допълни Масклин. — Използвахме му спътника. И го окрадохме.

— Нали ми каза, че си искал да действате по вашия си начин, без човешка помощ?

— Да, ама сега е друго. Имаме си Кораб. Ние сме го правили. Вече не сме просяци.

— Ще ми позволиш ли да посоча, че ти седиш на рамото му, не той на твоето?

— Голяма работа! — махна с ръка Масклин. — Кажи му на това… искам да кажа, помоли господина да отиде при Кораба. И да не забравиш да кажеш „моля“. Кажи му и че не искаме никой да пострада. Включително и аз.

Внукът Ричард доста се забави с отговора. Ала наистина се отправи към тълпата, струпана около Кораба.

— Какво рече? — Масклин се вкопчи здраво за пуловера.

— „Направо не мога да повярвам!“

— Не ми вярва ли?

— Каза, че дядо му все си приказвал за мъничките хорица, ама той никога не му бил вярвал чак до този момент. Та, той каза: вие да не сте като онези в стария магазин?

Ченето на Масклин увисна. Внукът Ричард го гледаше настоятелно.

— Кажи му „да“ — гърлото на Масклин пресъхна.

— Ще му го кажа. Ала не мисля, че идеята е добра.

Нещото взе да дудне. Внукът Ричард избуча нещо в отговор.

— Казва, че дядо му все разправял разни шеги за мъничките хорица в магазина. Разправял, че му носели късмет.

Масклин отново усети в стомаха си онова ужасно чувство, което означаваше че светът отново е тръгнал да се променя тъкмо щом си е помислил, че най-после го е проумял.

— Дядо му виждал ли е някога ном?

— Казва, че не бил виждал. Ала когато дядо му и на дядо му брат му току-що били построили магазина и оставали да работят в канцеларията до късно, дочували някакви звуци от стените и все си казвали, че в магазина живеели мънички хорица. Било си някаква шега между тях двамата. Казва, че като бил малък, дядо му му бил разказвал за мъниците, които излизали нощем да си играят с играчките в магазина.

— Ама номите от Магазина никога не са правили такива работи!

— Не съм казал, че е било вярно.

Корабът вече бе много по-близо. Никъде не се виждаха прозорци или врати. Беше гладък като яйце.

В главата на Масклин бушуваше водовъртеж. Той винаги бе вярвал, че човеците всъщност са доста умни. В края на краищата, номите бяха много умни. И плъховете бяха доста умни. Даже и лисиците, и те бяха повече или по-малко умни. Сигурно по света се беше сейнал достатъчно акъл, че да стигне и за човеците. Само че това беше нещо повече от акъл.

Той си спомни онази книга, „Пътешествията на Гъливер“. Голяма изненада беше тя за номите. Остров, на който са живели мънички хора, никога не бе съществувал — беше съвсем сигурен в това. Това беше… беше… ами, измислица си беше. В Магазина имаше сума ти такива книги, пълни с измислици. Сума ти проблеми бяха навлеклите на номите. По неизвестни причини човеците имаха нужда от измислици.

Те всъщност никога не са вярвали, че номите наистина съществуват, помисли си той. Ала много са искали да вярват, че ние съществуваме.

— Кажи му… — рече той. — Кажи му, че трябва да се кача на Кораба.

Внукът Ричард зашепна. Все едно слушаш ураган.

— Казва, че там имало твърде много хора.

— Ама защо са го накупчили така тия човеци? — озадачено попита Масклин. — Че не ги ли е страх?

Внукът Ричард отговори — ураганът отново връхлетя.

— Казва, те си мислели, че от кораба ще слязат извънземни, за да си говорят с тях.

— Че защо?

— Де да знам — отвърна Нещото. — Сигурно, защото не им се иска да са сами.

— Ама вътре в тоя Кораб няма никой! Той е нашият…

Разнесе се вой. Тълпата си запуши ушите с ръце.

По тъмните стени на кораба примигаха светлини. Заблестяха по цялата му повърхност и взеха да изписват някакви фигури, които се разливаха напред-назад и се разпадаха. Отново се разнесе вой.

— Ама нали вътре няма никой?! Няма номи, дето да са били в хибернация или нещо такова?

Високо горе в Кораба се отвори квадратна дупка. Разнесе се свистене. През дупката се стрелна ален лъч и подпали една тумба храсталак на няколкостотин ярда от него.

Човеците се разбягаха.

Корабът се вдигна на няколко фута нагоре. Разтресе се тревожно, после се дръпна рязко встрани. А после се изстреля нагоре толкова бързо, че заприлича на размазано петно, подскочи и увисна над навалицата. После се обърна на една страна и взе да се търкаля като колело.

После се понесе плавно надолу и се приземи — повече или по-малко. Което ще рече, че единият му край докосна земята, а другият се отпусна във въздуха и увисна в нищото.

 

 

Корабът проговори с гръмовен глас.

Който за човеците сигурно звучеше като пискливо бърборене.

А онова, което каза, беше следното:

— Извинявайте! Извинявайте! Това микрофон ли е, какво е? Кое ли ще е това копче, дето отваря вратата… Я да го пробваме ей това…

В кораба зейна нова квадратна дупка. От нея бликна синя светлина.

Гласът прокънтя отново:

— Опа!

Чу се приглушено туп-тупане, каквото обикновено се чува, когато някой не е сигурен дали микрофонът му работи и чука по него, за да провери.

— Ей, Масклин, там ли си?

— Ама това е Ангало! — възкликна Масклин. — Вярно бе, че кой друг да кара така! Нещо, кажи на Внука Ричард, че аз трябва да се кача на Кораба! Моля те!

Човекът кимна.

Човеците търчаха край основата на кораба. Вратата бе твърде високо. Не можеха да я стигнат.

Внукът Ричард си проправяше път из гмежта. Масклин висеше на рамото му с мрачна решителност.

Корабът пак нададе вой.

— Ъ-ъ-ъ — разнесе се мощно усиленият глас на Ангало. Очевидно говореше на някого. — За тоя ключ не съм много сигурен, ама сигурно е… Много ясно, че ще го натисна, що пък да не го натискам? Щом е до вратата, значи сигурно няма страшно. Виж кво, абе що не вземеш да млъкнеш…

От вратата надолу се раздипли сребърна рампа. Изглеждаше достатъчно яка, че да издържи и човек.

— Видя ли? Видя ли? — чу се гласът на Ангало.

— Нещо, можеш ли да говориш с Ангало? Кажи му, че съм тук навън и че се опитвам да се кача на кораба…

— Не мога! Той явно натиска копчетата, както му падне! Остава ни само да се надяваме, че няма да натисне точно онова, дето не трябва!

— Мислех си, че можеш да нареждаш на Кораба какво да прави!

Нещото успя да докара шокиран тон.

— Не и когато има номи вътре! Не мога да му наредя да не прави нещо, което ном му нарежда да прави! Това е то да си машина!

Масклин въздъхна тежко.

— Помоли Внука Ричард да ме свали на земята — каза той и добави: — И да кажеш „благодаря“! Кажи му, че… че ще е много хубаво, ако си поговорим повечко някой път…

Нещото преведе.

Внукът Ричард като че се изненада. Нещото пак се обади. После Внукът протегна ръка към Масклин.

Ако трябваше да направи списък на най-ужасните моменти в живота си, Масклин без колебание би сложил този най-най-отгоре. Беше се изправял лице в лице с лисици; бе помагал да карат Камиона; бе летял на гъска — ала нищо не беше толкова страшно, колкото… да позволиш на човек да те пипне! Огромните закривели пръсти се разгънаха и го прихванаха през кръста. Затвори очи.

— Масклин? Масклин? Само да ти се е случило нещо лошо, да знаеш каква беля ще стане… — проехтя гласът на Ангало.

Пръстите на Внука Ричард леко стиснаха Масклин, все едно човекът държеше нещо извънредно крехко и чупливо. Масклин се остави бавно да го свалят на земята. Отвори очи. Намираше се сред гъста гора от човешки крака.

Погледна към огромното лице на Внука Ричард и, като се опита да говори възможно най-бавно и най дебело, изрече единствената дума, която ном бе казвал директно на човек от пет хиляди години насам:

— Довиждане…

И се втурна сред лабиринта от крака.

В основата на рампата стояха няколко човека с панталони, които биеха на униформени, и огромни ботуши. Масклин изприпка между тях и хукна нагоре.

От отворения люк пред него се разливаше синя светлина. Затича се и видя две точки, които се появиха на ръба му.

Рампата беше дълга. А Масклин не бе спал от часове. Щеше му се да бе поспал на онова легло, докато човеците го разглеждаха. Доста удобно изглеждаше.

Изведнъж на краката му рязко им се прииска едно-едничко нещо: да притърчат до някое близко местенце и да се опнат в легнало положение.

Най-после, залитайки, доближи горния край на рампата и точките се превърнаха в главите на Гърдър и Пион. Те протегнаха ръце и го издърпаха вътре в Кораба.

Обърна се и погледна морето от човешки лица долу под него. Никога преди не му се бе случвало да гледа човек отвисоко.

Те сигурно дори не го забелязваха. Чакат да излязат малките зелени човечета, помисли си той.

— Добре ли си? — настоятелно го попита Гърдър. — Правиха ли ти нещо?

— Нищо ми няма, нищо ми няма — измърмори Масклин. — Никой нищо лошо не ми е правил.

— Изглеждаш така, че да те погледне ном, ще се уплаши.

— Ние трябваше да поговорим с тях, Гърдър… Ние сме им нужни!

— Сигурен ли си, че наистина нищо ти няма — вгледа се Гърдър угрижено в него.

Масклин чувстваше главата си като пълна с памук.

— Нали помниш как вярваше в Арнолд Брос (създаден в 1905)? — успя да изрече той.

— Да — отвърна Гърдър.

Налудничава, тържествуваща усмивка озари лицето на Масклин.

— Е, ами той пък е вярвал в тебе! Какво ще кажеш за това, а?

След което, много внимателно, се строполи на пода.