Тери Пратчет
Крилете на Масклин (12)

11.

КОРАБЪТ: Машината, използвана от номите, за да напуснат Земята. Все още не знаем всичко за нея, ала тъй като е построена от номи с помощта на НАУКАТА, все някога ще го научим.

Из „Научна Енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Рампата се прибра. Люкът се захлопна. Корабът се издигна във въздуха, високо над сградите.

И увисна там, докато слънцето залезе.

Човеците долу се опитаха да го примамят с разни шарени светлини и мелодийки, и му приказваха на всички известни на човеците езици…

Ама на него май хич не му правеше впечатление.

 

 

Масклин се събуди.

Лежеше на някакво много неудобно легло. Беше меко, та меко. Мразеше да лежи на нещо, по-меко от земята. Магазинските номи обичаха да спят върху разни китни чердженца, ала леглото на Масклин и там си беше просто парче дърво. Беше се завивал с някакъв парцал, и според него това си беше жив лукс.

Седна и се огледа. Стаята беше доста празна. Само леглото, една маса и един стол.

Маса и стол.

В Магазина номите си правеха мебели от кибритени кутийки и от макари. Тия от Навънка пък представа си нямаха що е туй мебелировка.

Тия мебели изглеждаха съвсем като човешките — но с размери точно като за номи.

Масклин стана и затопурка по металния под към вратата. И тя като за номи правена. Врата, направена от номи, за да минават през нея номи.

Тя водеше към коридор, целият във врати. Имаше нещо в него. Нито беше мръсен, нито беше прашен. Но създаваше чувството, че го лъскат и чистят непрекъснато от много, много отдавна.

Нещо запърха пред него — някаква черна кутийка, доста прилична на Нещото, крачеше по коридора на подпорки. Пред себе си тикаше въртяща се четчица, която вкарваше праха в един процеп — или поне би го вкарвала там, ако изобщо успееше да закачи някакъв прах. Масклин се зачуди колко ли пъти машинката е чистила работливо този коридор, докато е чакала да се върнат номите…

Тя се блъсна в крака му, бибипна и се затътри в обратна посока. Масклин тръгна след нея.

След малко мина покрай някаква друга машинка. Тя сновеше по тавана и го чистеше с лекичко пощракване.

Зави зад един ъгъл и почти успя да събори Гърдър.

— Охо, вече си станал!

— Ъхъ — рече Масклин. — На Кораба сме, нали?

— Направо да се шашнеш… — подзе Гърдър. Погледът му беше трескав, а всеки косъм от косата му си стърчеше, накъдето му падне.

— Така си е — увери го Масклин.

— И да знаеш само всичките тия… пък и онова голямото… Пък и ония огромните… И има толкоз много… — гласът на Гърдър заглъхна. Изглеждаше също като ном, който би трябвало да понаучи някоя и друга нова дума, преди да почне да описва това или онова.

— Ужасно е голям! — изтърси той накрая и сграбчи Масклин за ръката. — Хайде — добави той и се затича по коридора.

— Ама как се качихте? — Масклин се опитваше да не изостава.

— Беше страхотно! Значи, Ангало го пипна онова табло там, и то взе, че се отмести, и после влязохме вътре, пък там имаше от ония, подвижните стълби, пък после влязохме в оная грамадната стая с голямата седалка, та Ангало като седна в нея, и като ми грейнаха ония ми ти лампички, и той като почна да натиска разни ми ти копчета, и като се размърдаха ония ми ти работи…

— Ти не се ли опита да го спреш?

— Абе нали го знаеш Ангало, като става въпрос за машини… Ама Нещото се опитва да му налее малко акъл в главата. Иначе досега да се е изпоблъскал в сума ти звезди — добави той намусено.

Преведе го през някаква арка и влязоха във…

… е, по всяка вероятност все пак си беше стая. Щом беше вътре в Кораба… Ама добре, че го знаеше предварително, помисли си Масклин, защото иначе като нищо би решил, че е Навънка. Бе се ширнала пред тях като някой Магазински отдел.

Големи екрани и табла, които изглеждаха страшно сложни, покриваха стените. Повечето бяха тъмни. Сенчестият мрак се простираше във всички посоки, като не броим малката локвичка светлина точно в средата.

Вътре в нея беше Ангало, който почти се губеше в тапицираното кресло. Пред него, върху полегато метално табло, цялото в копчета, стоеше Нещото. Очевидно се караха. Масклин се доближи. Ангало го погледна и се оплака:

— Не ще да прави онова, което му казвам!

Нещото изглеждаше по възможно най-дребния, черен и квадратен начин.

— Той иска да кара кораба — обади се то.

— Ти си машина! Ти трябва да изпълняваш онова, което ти се нарежда!!!

— Аз съм умна машина, и хич не ми се иска да свърша сплескан на дъното на някоя дълбока яма! — опъна му се Нещото. — Ти не си се научил още да пилотираш кораба!

— Ти пък откъде знаеш? Изобщо не си ме оставило да опитам! Карах Камиона — не беше ли така, а? Не бях аз виновен дето бяха набучили всичките ония дръвчета, лампи и незнам кво си по шосето! — добави той, щом забеляза как го гледа Масклин.

— Предполагам, че да се кара Кораба все пак е по-трудно… — дипломатично се намеси Масклин.

— Ама аз през цялото време се уча! То изобщо не е мъчно! На всяко копче си има картинка! Гледай сега…

Той натисна едно копче.

Един от големите екрани светна. На него се появи тълпата отвън.

— От векове са ни чакали… — пророни Гърдър.

— Ама какво искат?! — зачуди се Ангало.

— Намерил си кого да питаш — нацупи се Гърдър. — Кой ти ги знае какво искат човеците!

Масклин се вгледа в гъмжилото.

— Какво ли не опитваха — измърмори Ангало. — С фенери мигаха, музика пускаха, кво ли не. И по радиото са приказвали — Нещото тъй разправя.

— Ами вие не се ли опитахте да им отговорите някак? — попита Масклин.

— Не. Че какво да им кажем? — сви Ангало рамене и почука по Нещото с пръст. — Е, добре, господин Умнико, ако не карам аз, то кой ще кара?

— АЗ.

— И как?!

— Тука до седалката има едно гнездо.

— Видях го. Точно като за тебе е.

— Сложи ме вътре.

Ангало вдигна рамене и пъхна Нещото в гнездото на пода. То се плъзна гладко навътре. Само върхът му остана да стърчи отгоре.

— Ъ-ъ-ъ, виж какво… — проточи Ангало. — Не мога ли и аз да ти помагам с нещо? Да управлявам чистачките ли, що ли? Щото, ако само си седя и нищо не правя, ще ме хване съклет.

Нещото май изобщо не го слушаше. Светлинката му известно време мигаше, все едно че то по някакъв свой си механичен начин се нагаждаше в гнездото тъй, че да му е удобно. После се обади с много по-дебел глас от всякога:

— Така!!!

Светлини грейнаха по целия кораб. Излизаха от Нещото и се разливаха на приливни вълни. Таблата светнаха — същински малки небеса, пълни със звезди. Големите лампи по тавана заблестяха. Отнякъде далече се носеше „Бум! Тряс! Бръм!“ — токът се бе събудил. Във въздуха замириса на гръмотевична буря.

— Също като Магазина по Коледния Панаир! — хлъцна Гърдър.

— Всички системи са в изправност — избоботи Нещото. — Посочете крайната цел на полета!

— Кво? — обади се Масклин. — И стига си вряскал така!

— Къде отиваме? — попита Нещото. — Трябва да зададете име на целта.

— Че тя вече си има име. Казва се Кариерата, нали така?

— Ами тя къде е?

— Ами тя е — Масклин махна неопределено с ръка. — Ей натам.

— Накъде точно?

— Че откъде да знам? Много ли пътища водят натам?

— Нещо, ти да не би случайно да се опитваш да ни кажеш, че не знаеш как се ходи до Кариерата? — смая се Гърдър.

— Точно така.

— Да не сме се загубили?

— Не сме. Знам точно на коя планета се намираме.

— Ама ние не можем да се загубим! — тропна с крак Ангало. — Ние сме тука, и много добре знаем къде сме. Само дето не знаем къде не сме.

— Ами ако се вдигнеш още по-нависоко, не можеш ли да намериш Кариерата? — предложи Ангало. — Сигурно ако се вдигнеш достатъчно нависоко, все ще я забележиш.

— Много добре.

— Може ли аз да те вдигна? — примоли се Ангало. — Много ти се моля!

— Добре де, добре. Натисни педала с левия крак и дръпни ей оня, зеления лост.

Не че шумът стана по-голям. Просто тишината стана някакси по-друга. За миг Масклин се почувства страшно тежък, но после му мина.

Картинката на екрана като че се сви.

— Ей, на това му викам аз летене — щастливо се ухили Ангало. — Ни шумове разни, ни онова тъпо плющене…

— Да, ами Пион къде е? — сепна се Масклин.

— Запиля се нанякъде — отвърна Гърдър. — Май тръгна да търси нещо за ядене.

— Да търси ядене на машина, дето цели петнайсет хиляди години не се е вясвал кьорав ном?

— За кьорав не знам, ама все може да е останало нещичко в бюфета — сви рамене Гърдър. — В някое по-забутанко кьоше. Масклин, може ли да си поприказвам с тебе?

— Да, какво има?

Гърдър го доближи и хвърли към Ангало поглед през рамо. Ангало лежеше в пилотското кресло. По лицето му се четеше замечтано доволство.

Гърдър сниши глас.

— Не е редно да правим така — рече той. — Знам, че е направо ужасно да го кажа след всичко, дето ни се струпа на главите, ама този кораб не е само наш. Той принадлежи на всички номи по цял свят.

Масклин кимна. На Гърдър явно му олекна.

— Преди година ти дори не вярваше, че някъде изобщо съществуват други номи…

Гърдър го изгледа смирено.

— Да де. Ъхъ. Ама то това си беше за тогава. Пък сега си е сега. Вече не знам в какво вярвам, освен в това, че там навън сигурно има хиляди номи, за които не знаем. Може да има дори други номи, които живеят в Магазини! Само дето ние излязохме късметлиите — Нещото беше с нас. И ако отмъкнем Кораба, за тях няма да остане никаква надежда…

— Знам, знам — угрижено кимна Масклин. — Ала какво можем да направим, а? Корабът точно сега ни трябва на нас. Във всеки случай, как да ги открием тия други номи?

— Имаме Кораба! — рече Гърдър.

Масклин махна към екрана, където се бе ширнал пейзажът. Той постепенно се размиваше.

— Ако тръгнем да ги търсим тия номи там долу, ще си загубим цяла вечност. Даже и с Кораба няма да успеем. Долу на земята трябва да ги търсим. Те, номите, се спотайват! Вие в Магазина представа си нямахте за нас, а пък ние живеехме само на някакви си мили от вас! Никога нямаше да намерим племето на Пион, освен по случайност! Освен това — той не можа да устои и ръгна лекичко Гърдър в ребрата, — има и един още по-сериозен проблем. Нали ги знаеш номите какви са! Онези другите номи сигурно изобщо няма да повярват за Кораба!

И веднага щом го каза, съжали. Гърдър изглеждаше по-нещастен от всякога.

— Вярно е — призна абатът. — И аз не бих го повярвал. Хем съм на него, хем дори в момента не съм сигурен, че вярвам в него.

— Може би, като си намерим място за живеене, най-добре ще е да изпратим Кораба обратно и да съберем, когото намерим — дръзна да предложи Масклин. — На Ангало сигурно страшно ще му хареса.

Раменете на Гърдър се разтресоха. За миг Масклин си помисли, че абатът се смее, но после забеляза стичащите се по лицето му сълзи.

— Хм — рече той. Не знаеше какво друго да каже.

Гърдър се извърна.

— Извинявай — смънка той. — Просто напоследък ми се струпаха толкова много… промени. Защо нещата не могат да се задържат едни и същи поне пет минути? Всеки път, тъкмо се хвана за някоя идея, и излиза, че тя била нещо съвсем друго, а пък аз се оказвам пълен тъпак! А аз само искам да вярвам в нещо истинско! Че какво лошо има в това?

— Мисля, че просто ти е нужен по-гъвкав ум — рече Масклин и още щом го каза, вече знаеше, че май няма да помогне много на Гърдър с това.

— Гъвкав ли? Гъвкав ли ми рече? Толкоз гъвкав ми е станал вече умът, че мога да си го изтегля през ушите и да си го вържа под брадичката на фльонга! — тросна му се Гърдър. — И, да ти кажа, май досега това не ми е донесло нищо добро! Щеше да си ми е много по-добре, ако вярвах в онова, дето са ме учили като малък! То поне се оказа грешно само веднъж! Пък сега — каквото и да направя, все бъркам!

И тръгна с тежки стъпки по един коридор.

Масклин го гледаше как се отдалечава. Не за пръв път му се прииска да вярва в нещо така, както вярваше Гърдър, та да може да се оплаква на това нещо от живота. Прииска му се да се върне назад — назад в дупката, ако щете. Като си помисли ном, хич не беше лошо там, ако не смятаме това, че на хората им беше мокро и студено и постоянно ги ядяха. Да, ама там беше и Грима. Заедно им беше мокро, заедно им беше студено, заедно умираха от глад. И не беше толкова самотен…

Нещо до него се размърда. Излезе, че бил Пион — мъкнеше поднос със… абе, някакъв плод ще да е, реши Масклин. Заряза самотуването за момент и разбра, че гладът през цялото време е дебнал възможност за изява. Никога не беше виждал плод ни с такава форма, ни с такъв цвят.

Взе си от подноса един резен. Вкусът му беше като на орехов лимон.

— Добре се е запазил, като си помислиш — смотолеви той. — Къде го намери?

Оказа се, че Пион го бил измъкнал от някаква машина в съседния коридор. Много беше просто. Имаше картинки с какви ли не храни. Докоснеш ли картинката, се чуваше „блокжжж“ и после храната тупваше върху един поднос. Масклин натисна няколко картинки напосоки и пред него тупнаха няколко плода, един скърцащ на пипане зеленикав зеленчук и една мръвка, доста наподобяваща на вкус пушена сьомга.

— Чудя се, как ли го прави? — рече си той на глас.

Един глас се обади от стената:

— Ще схванеш ли нещо, ако започна да ти обяснявам за молекулярния разпад при широк спектър от суровини?

— Не — призна си честно Масклин.

— Тогава…, ами, всичко това го прави науката.

— О… О, ами тогава значи всичко е наред. Нещо, това си ти, нали?

— Да.

Дъвчейки рибомръвката, Масклин се понесе обратно към командната рубка и предложи на Ангало да си хапне. На големия екран не се виждаше нищо освен облаци.

— Нещо никаква Кариера се не види…

Ангало дръпна някакъв лост. За момент онова чувство на тежест отново го обзе. Взряха се в екрана.

— Уха! — рече Ангало.

— Познато ми изглежда — обади се Масклин. Взе да се пипа по ризата и накрая измъкна прегънатата, измачкана карта, която мъкнеха чак от Магазина.

Разгъна я и взе да мести поглед ту към нея, ту към екрана. На екрана се виждаше диск, направен предимно от различни нюанси на синьото и тънички снопчета облаци.

— Имаш ли някаква представа това какво е? — попита Ангало.

— Абе не знам, ама имената на някои от частите му ги знам. Онова, дето отгоре е дебело, пък надолу става тънко, се казва Южна Америка. Виж го, същото като на картата е. Само дето отгоре му не пише „Южна Америка“.

— Ама Кариерата пак никъде не я виждам…

Масклин се взря в картинката на екрана. Южна Америка, значи. Грима нали точно за Южна Америка му приказваше? Там живееха ония жаби. В цветята. Някога тя му беше казала, че след като веднъж научиш, че съществуват такива неща като жабите, дето живеят в цветята, вече не можеш да бъдеш същият. Започваше да разбира какво е имала предвид.

— Зарежи я тая Кариера засега — рече той. — Тя, Кариерата, може и да почака.

— Ама ние трябва да стигнем там колкото се може по-бързо! Заради другите! — обади се Нещото.

Масклин се замисли. Трябваше да признае — така си беше. Кой знае какво ставаше вкъщи. Трябваше бързо да се върнат с Кораба там. Заради другите.

А после си помисли:

Толкоз време каквото и да направя, все го правя заради другите. Е хайде поне веднъж да направя нещо и за себе си! Не мисля, че с този кораб можем да намерим онези останалите номи, ама жабите поне знам къде да ги търся!

— Ей, Нещо — обади се той. — Карай към Южна Америка. А, хич недей да ми се опъваш.