Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бромелиада (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Тери Пратчет. Трилогия за номите

ИК „Прозорец“, 2003

Художник: Джош Кирби

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Валери Калонкин

ISBN 954-733-032-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание

1.

ЛЕТИЩА: Места, където хората търчат насам натам като луди, а после сядат някъде и почват да чакат.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Нека окото на въображението ви се превърне във фотоапарат…

Това е Вселената: блещукаща топка от галактики, все едно украшение на някаква незнайна коледна елха.

Намерете сега една галактика…

ФОКУС

Това е галактика: вихри се също като сметаната в чаша кафе. Всяка от тия светлинки колкото връхче на топлийка е звезда.

ФОКУС

Това е слънце с планети: огънят в средата е слънцето, а тия неща, дето кръжат около него из мрака, са планетите. Някои планети са се примъкнали по-близичко, там, където е толкова горещо, че оловото си тече като вода. Други пък се носят надалеч — там, където се раждат кометите.

Намерете сега една малка синя планета…

ФОКУС

Това, значи, е планета. По-голямата част от повърхността й е покрита с вода. А пък се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

Ето я — това синьото, зеленото и кафявото под слънцето. Видяхте ли го онова белезникавото, продълговато нещо? То е…

ФОКУС

… летище — бетонен кошер, пълен със сребърни пчели. Сега, тука има една…

ФОКУС

… сграда, пълна с шумотевица и хора, а вътре има една…

ФОКУС

… зала, пълна със светлина и блъсканица, а в ъгъла има…

ФОКУС

… едно препълнено кошче за боклук, откъдето надничат…

ФОКУС

… чифт мънички очички…

ФОКУС

ФОКУС

ФОКУС

Щрак!

 

 

Масклин предпазливо се хързулна надолу по вехтата опаковка от хамбургер.

Досега наблюдаваше човеците. Сто пъти по сто човека. Беше почнало да му просветва, че да се качиш на реактивен самолет не е като да откраднеш камион.

Ангало и Гърдър се бяха окопали надълбоко сред боклука и мрачно преживяха останките на един студен и мазен пържен картоф.

Беше шок за всички — помисли си Масклин.

Искам да кажа, ето го Гърдър, например. В Магазина той беше Абатът, и вярваше, че Арнолд Брос е построил Магазина единствено и само за номите. И все още си мисли, че някъде съществува един вид Арнолд Брос, който бди над нас, защото ние сме важна работа. А сега — ей ни на тук, и какво открихме? Че номите изобщо не били важна работа…

Ами Ангало? Той пък не вярва в Арнолд Брос, но много му харесва да си мисли, че Арнолд Брос съществува само за да може той да не си вярва в него.

И накрая — аз.

И през ум не ми бе минало, че ще е толкова трудно.

Мислех си, че самолетите са само камиони с повече крила и по-малко колела, нищо повече.

А тука има повече човеци накуп, отколкото някога съм виждал. И как да намерим на подобно място Внука Ричард (39)?

Надявам се, че ще се сетят да ми оставят от оня картоф…

Ангало вдигна поглед.

— Какво, да не би да го видя? — саркастично подметна той.

Масклин сви рамене.

— Тук гъмжи от брадати човеци. И всичките до един ми се виждат еднакви.

— Казвах ти аз на тебе — натърти Ангало. — Със сляпа вяра нищо не става. — Той метна светкавичен поглед към Гърдър.

— Може и да е тръгнал вече — вдигна рамене Масклин. — Може и точно покрай мене да е минал.

— Ами да се връщаме тогава — предложи Ангало. — Сигурно им липсваме на нашите хора. Опитахме се. Видяхме летището. Десетки пъти едва не ни сгазиха. Време е да се връщаме в реалността.

— Ти какво ще кажеш, Гърдър? — обърна се Масклин към абата.

Той го изгледа дълго и отчаяно.

— Не знам. Наистина не знам. Надявах се…

Гласът му заглъхна. Изглеждаше толкова смазан, че дори и Ангало го потупа по рамото.

— Не го вземай толкова навътре, де — зауспокоява го той. — Нали не си си го мислил наистина това, че някакъв си Внук Ричард ще ни се изтърси на главите от небето и ще ни замъкне до Флорида, а? Виж какво — опитахме. Не стана. Е, хайде да си ходим тогава.

— Разбира се, че не съм си мислил това — раздразнено рече Гърдър. — Помислих си само, че… ами че сигурно по някакъв начин… ами че все ще има някакъв начин…

— Светът принадлежи на човеците. Те са построили всичко. И те управляват всичко. По-добре ще е да приемем това — мъдро рече Ангало.

Масклин погледна Нещото. Знаеше, че в момента ги слуша. Макар и да представляваше просто едно черно кубче, по някакъв начин си личеше, че е нащрек.

Бедата беше там, че то се обаждаше само когато си иска. Винаги ти помагаше точно колкото трябва, и толкоз. Сякаш през цялото време те изпитваше.

Да молиш Нещото за помощ означаваше да си признаеш, че вече нищо, ама нищичко не ти идва наум. Но…

— Нещо — обади се той. — Знам, че ме чуваш, защото в тая сграда сигурно има ток колкото щеш. Ние сме на летището. Не можем да намерим Внука Ричард (39). Дори не знаем как да почнем да го търсим. Моля те, помогни ни.

Нещото си траеше.

— Ако не ни помогнеш — тихо продължи Масклин, — ще се върнем в Кариерата и ще се наложи да се изправим лице в лице с човеците. Само че тебе това никак не те засяга, защото ще те зарежем тук. Без майтап. И вече никога никакви номи не ще те намерят. Няма да имаш никаква втора възможност, Нещо. Ние ще измрем. И никъде вече няма да има никакви номи — заради тебе. И после години, години наред ще си седиш тук сам-самичко и напълно безполезно, и накрая ще си помислиш: „Ех, да можех да върна времето назад, щях да помогна на Масклин!“ Е, сега си представи, че всичко това се е случило, и по някаква магия твоето желание се е сбъднало. Помогни ни.

— Ама то е машина! — тросна му се Ангало. — Не можеш да изнудваш една машина!

Върху черната повърхност на Нещото просветна червена светлинка.

— Знам, че можеш да ни кажеш какво мислят другите машини — продължи Масклин. — Но я опитай да ми кажеш какво мисли един ном, а? Вземи ми прочети мислите, ако смяташ, че си правя майтап. Нали искаш номите да действат интелигентно. Е, в момента аз действам интелигентно. Достатъчно интелигентен съм, че да разбера кога имам нужда от помощ. В момента, значи, имам. А ти можеш да ми помогнеш. И ако не ми помогнеш, тутакси си тръгваме и на мига забравяме, че изобщо си съществувало някога.

Проблесна и втора светлинка. Много мижава.

Масклин се изправи и кимна на другите двама.

— Ясно — каза той. — Да вървим.

Нещото издаде онзи електронен шум, който при номите отговаряше на прочистване на гърлото.

Как мога да ви помогна?

Ангало се ухили на Гърдър.

Масклин седна.

— Намери Внука Ричард Арнолд (39).

Ще ми трябва много време.

По повърхността на Нещото приплъзнаха няколко светлинки. После то се обади:

Установих местонахождението на лице на име Ричард Арнолд, трийсет и деветгодишен. Тъкмо влезе в чакалнята за пътници от първа класа. Чака полет 205 до Маями, Флорида.

— Това ли ти беше многото време? — подхвърли Масклин.

Триста милисекунди — уточни Нещото. — Много време си е това.

— Освен това мисля, че не разбрах всичко, дето ми го каза.

Кое точно не разбра?

— Почти всичко — призна си Масклин. — Всичкото след „тъкмо влезе“.

Някой, който се казва така, се намира тук и чака в една специална стая, за да се качи на голяма сребърна птица, която ще литне в небето и ще го откара до едно място, което се нарича Флорида — търпеливо обясни Нещото.

— За какви големи сребърни птици ми приказваш? — намръщи се Ангало.

— За самолета става въпрос. Саркастично го раздава — обясни Масклин.

— Ами?! И откъде го знае всичкото това? — запита Ангало подозрително.

Тук е пълно с компютри — обади се Нещото.

— Такива като тебе, а?

Нещото успя някакси да придобие обиден вид.

Те са много, ама много примитивни — подчерта то. — Ала аз ги разбирам. Ако се напрегна да мисля достатъчно бавно. Те това работят — да знаят кой човек къде се намира.

— Повечето човеци и толкова не вършат — изкоментира Ангало.

— Можеш ли да измислиш как да стигнем при него? — светна лицето на Гърдър.

— Я задръж, я задръж — скастри го Ангало. — Дай да не бързаме толкоз.

— Нали затова сме дошли тук — да го намерим?

— Да! Но какво всъщност можем да направим?

— Ами, естествено, можем да… да… такова де… например ще…

— Дори чакалня не знаем какво е.

— Нещото каза, че било някаква стая, където човеците чакали, за да се качат на този или онзи самолет — обади се Масклин.

Гърдър бодна обвинително с пръст Ангало.

— Страх те е, а? Страх те е, че ако видим Внука Ричард, това ще означава, че Арнолд Брос наистина съществува, а пък ти не си прав! Същият си като баща ти. И той не можеше да понася да не е прав!

— За тебе ме е страх — отвърна Ангало. — Защото ще видиш, че Внукът Ричард е човек и нищо повече. И Арнолд Брос, и той е бил човек и нищо повече. Или пък е бил двама човека и нищо повече. И те са построили Магазина за човеците и за никой друг. А за номите дори не са и подозирали! И недей да намесваш баща ми, ако обичаш.

Върху Нещото се появи малък отвор. Понякога правеше така. Когато отворите бяха запушени, не си личеше къде са, но когато Нещото наистина се заинтересуваше от едно-друго, то се отваряше и изкарваше навън една сребърна чинийка на пръчка, или пък някакви много сложно оплетени тръбички.

Този път изкара мрежичка, закачена на железен прът. Тя започна бавно да се върти.

Масклин вдигна кутийката.

Докато другите двама се препираха, той тихичко попита:

— Знаеш ли къде е онова… чакалнята?

Знам — отвърна Нещото.

— Ами да вървим тогаз.

Ангало се озърна през рамо.

— Ей, вие там, какво правите?

Масклин не му обърна внимание.

— А знаеш ли с колко време разполагаме, преди Внукът Ричард да тръгне за Флорида?

Имате около половин час.

Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. По-лесно ще е да видиш мишка, ако профучи край тебе на висока скорост, отколкото ном. Това е една от причините повечето човеци въобще да не са ги виждали. А другата причина е, че човеците обикновено не виждат разни неща, щом решат, че такива неща не съществуват. И тъй като разумните човеци много добре знаят, че не съществува такова чудо като хора, високи половин педя, ако един ном не иска да бъде забелязан, той по всяка вероятност няма да бъде забелязан.

Така че никой не съзря трите размазани петънца, които се стрелнаха през залата. Те се блъскаха в трополящите колела на количките за багаж. Прелитаха като куршуми между краката на бавноподвижните човеци. Плъзгаха се между столовете. Докато прекосяваха един обширен, ехтящ коридор, вече бяха станали почти невидими.

И изчезнаха зад един фикус.

 

 

Казват, че когато някъде нещо се случи, то влияе върху всичко останало. Това може и да е вярно.

Или пък просто различни неща често стават по един и същи начин.

Например:

В клоните на едно дърво, отдалечено на хиляди мили от Масклин, израснало на висок заоблачен планински склон, растеше някакво растение. Изглеждаше като голямо цвете. То бе приклещено в короната на дървото, а корените му се ветрееха във въздуха и се опитваха да чопнат от мъглата по нещичко, дето ставаше за храна на растението. Научно погледнато, това беше епифитна бромелиада. Това последното растението не го знаеше, но всъщност на него му беше все тая.

В цвета му се бе събрала малка локвичка.

А в нея живееха жаби.

Много, ама много мънички жабчета.

Жизненият им цикъл и той беше толкова мъничък, че още можеше да ходи само с проходилка.

Те преследваха насекомите из венчелистчетата. Снасяха яйцата си в локвата. Поповите лъжички порастваха и на свой ред се превръщаха в жаби. Които пък на свой ред умираха, потъваха в локвата и се превръщаха в част от животинския тор в основата на листата, който всъщност помагаше на растението да се изхрани.

И всичко си вървеше така, откак жабите се помнеха.[1]

До онзи ден, когато едно жабче, както си гонеше мухите, взе, че се загуби, изпълзя от външната страна на едно венчелистче — или може би листо — и съзря нещо, което никога досега не беше виждало.

Съзря Вселената.

По-точно, съзря един клон, протегнал се напред в мъглата.

А на няколко метра от него, цяло блеснало в капчици влага, огряно от самотен слънчев лъч, се кипреше още едно цвете.

Жабчето приседна и се втренчи в него.

 

 

— Хххъ! Хххъ! Хххъ!

Гърдър се опря на стената и запухтя като куче, умиращо от жега през много, ама много слънчев ден.

Ангало и той пухтеше почти толкова тежко, но се опитваше да го скрие. Лицето му почервеня.

— Защо не ни повика, бе! — тросна се той.

— Ами вие бяхте толкова заети с тая ваша препирня — обясни Масклин, — че разбрах: ако искам да ви накарам да тичате, единственият начин ще е аз да се затичам.

— Много ти… мерси, за което — изсумтя Гърдър.

— Ама на тебе как така нищо ти няма? — забеляза с учудване Ангало.

— Свикнал съм да тичам — Масклин надникна иззад саксията. — Е, Нещо, дотук добре. Ами сега?

Давайте по коридора.

— Ама той е пълен с човеци! — писна Гърдър.

— Навсякъде гъмжи от тях — заключи Масклин. — Нали точно затова тичаме. — Млъкна за миг и после добави: — Виж какво, Нещо, не можем ли да стигнем дотам по някакъв друг начин? Току-що едва не премазаха Гърдър.

Шарените светлинки затанцуваха в сложни фигури. После Нещото каза:

Каква е целта ви?

— Трябва да намерим Внука Ричард! — Гърдър все още се задъхваше.

— Не. По-важно е да стигнем в тая Флорида — възрази Масклин.

— Не е! — изрепчи се Гърдър. — Не ща да ти ходя в никаква Флорида!

Масклин се поколеба. После рече:

— Май не е сега моментът да ви го казвам, но не бях напълно искрен с вас…

Той им разказа за Нещото, за космоса и за кораба в небето. Отвред ги притискаше нескончаемият гръмовен шум на сградата, пълна с човеци, търчащи насам-натам по свои си дела.

Най-накрая Гърдър се обади:

— Значи, ти изобщо не търсиш Внука Ричард.

— Мисля, че сигурно той е много важен — побърза да каже Масклин, — ама иначе си прав. Във Флорида се намира едно място, дето има разни… такова, реактивни самолети, които летят много нависоко и слагат по небето разни бибипкащи неща, подобни на радиото.

— О, я стига! — обади се Ангало. — Как тъй ще слагат неща по небето. Че нали ще паднат!

— То всъщност и аз не я разбирам тая работа — призна си Масклин, — но ако се качиш достатъчно високо горе, то там просто вече няма долу. Поне така си го мисля. Както и да е, трябва да отидем във Флорида, да качим Нещото на някой от тия самолети, дето летели много нависоко, пък то щяло само̀ да свърши останалото, така разправя.

— Цялото ли да го качим? — учуди се Ангало.

— Не ще да е по-мъчно от това да откраднеш камион — отвърна Масклин.

— Ама ти да не предлагаш да откраднем самолет? — И да бе щял, Гърдър не можеше да се ужаси повече от това.

— Уха! — светнаха очите на Ангало като че вътре в него се бе задействал някакъв енергиен източник. Той обичаше всякакви превозни средства. Особено такива, дето се движат светкавично.

— И ти си с него, а? — обвинително навири пръст Гърдър.

— Уха! — повтори Ангало. Изглеждаше така, сякаш съзерцава картина, която само той си вижда.

— Вие сте луди! — заключи Гърдър.

— Никой нищо не е споменавал за отмъкване на самолет — бързо се намеси Масклин. — Няма да крадем самолета. Просто ще се повозим на него, надявам се.

— Уха!

— И няма да се опитваме да го караме, Ангало!

— Добре де — сви рамене Ангало. — Ама нека само да предположим, че аз съм вътре в самолета, а пък на шофьора вземе, че му призлее… Ами предполагам, че в такъв случай аз ще трябва да хвана кормилото. Искам да кажа, с Камиона се оправих доста добре…

— Да, да! Постоянно се блъскаше в какво ли не! — възрази Гърдър.

— Ама нали тогава се учех да карам. Както и да е, в небето няма в какво да се блъснеш, освен в някой облак, пък те доста мекички ми изглеждат — оправда се Ангало.

— Ами Земята?

— О, Земята изобщо няма да е проблем. Тя ще е твърде далече.

Масклин потупа Нещото.

— Знаеш ли къде се намира самолетът, който заминава за Флорида?

Да.

— Води ни към него тогава. И ако можеш, не ни прекарвай точно през най-голямата човешка гмеж.

 

 

Валеше кротък дъждец. Бе взело да се свечерява и цялото летище грейна в лампи.

Абсолютно никой не дочу лекото „дръннн!“, когато мъничката вентилационна решетка на една от външните стени се заклати и падна.

Три размазани фигурки се плъзнаха по бетона и хукнаха през глава.

Право към самолетите.

 

 

Ангало погледна нагоре. После още по-нагоре. И още по-нагоре. Най-накрая темето му кажи-речи опря в гърба.

Още малко и щеше да се разплаче. И постоянно повтаряше:

— Уха! Оха!

— Ох, че е грамаден! — смънка Гърдър. Опитваше се да не го гледа. Както повечето номи, родени в Магазина, и той мразеше да не вижда таван, като погледне нагоре. И Ангало беше същият, но имаше едно нещо, дето го мразеше повече и от това да излиза Навънка — и то беше да не пътува на бързи машини.

— Виждал съм ги как излитат в небето — обади се Масклин. — Наистина летят. Честна дума.

— Уха!

Самолетът бе надвиснал над тях — толкова огромен, че ако искаш наистина да видиш колко е грамадански, се налагаше да отстъпваш все по-назад и по-назад. Блестеше под дъжда. Светлините на летището хвърляха зелени и бели отблясъци по страните му. Не, това не беше предмет. Това беше парче небе, приело конкретна форма.

— Разбира се, отдалече не изглеждат чак толкоз големи… — смънка Масклин.

Той се втренчи в самолета. Никога през живота си не се бе чувствал тъй дребничък.

Искам го! — изхленчи Ангало и стисна юмруци. — Вижте го! Уж стои и не мърда, а пък изглежда сякаш че върви, и то страшно бързо!

— А как ще се качим? — попита Гърдър.

— Само си представи какви физиономии ще направят нашите хора, ако им се изтресем с това! — викна въодушевено Ангало.

— Представям си ги. Ужасно ясно си ги представям дори — кимна Гърдър. — Ама как ще се качим?

— Можем да… — подзе Ангало и се сепна. — Що ти трябваше да го казваш!

— Ей-там, дето се подават колелата, има дупки — посочи Масклин. — Според мен ще можем да се изкатерим.

Не става — обади се Нещото изпод мишницата му. — Отвън няма да можете да дишате. Трябва наистина да влезете вътре в самолета. Там, където се издигат самолетите, въздухът е много рядък.

— Надявам се. Че гъст ли да е! — натърти Гърдър. — Нали за въздух си говорим.

Ама няма да можете да дишате — търпеливо повтори Нещото.

— Откъде-накъде? — сопна му се Гърдър. — Аз открай време си мога!

— Близо до земята въздухът е повече — намеси се Ангало. — Четох го в една книга. Като си ниско долу, вдишваш много въздух, а като се качиш горе — малко.

— И защо така? — упорстваше Гърдър.

— Де да знам. Сигурно, защото въздухът го е шубе от високото.

Масклин тръгна по бетона и нагази в локвите — искаше да огледа и далечния край на самолета. Малко по-нататък чифт човеци товареха с някакви машини кашони в самолета през една дупка отстрани. Той се върна обратно, спря се до огромните гуми и се загледа в една дълга тръба високо горе, която стигаше чак до сградата. Посочи я на другите.

— Човеците май ги товарят вътре през това.

— Как, през тая тръба ли? Като водата? — учуди се Ангало.

— Във всеки случай, все ще е по-добре, отколкото да киснем тук навън и да подгизваме — изсумтя Гърдър. — Цял съм вир вода вече!

— Там има разни стълби, и разни жици, и разни други работи — посочи Масклин. — Не ще да е много мъчно да се изкачим. Все някъде ще намерим дупка, през която да се промушим — той подсмръкна. — Когато човеците строят нещо, винаги оставят по някоя дупка.

— Хайде бе, хора! — сръчка ги Ангало. — Уха! Иха!

— А, ако ще се опитваш да го крадеш, по-добре забрави — сряза го Масклин, докато подбутваха отзад леко пълничкия Гърдър, който се носеше в тромав тръс. — Тъй и тъй ще ходи точно там, накъдето сме тръгнали…

— Ама не и където аз искам да ида! — изхленчи Гърдър. — Аз искам да си ходя вкъщи!

— … и хич и не мисли, че ще се опитваш да го караш. Много сме малко. Пък и без това предполагам, че ще е много по-сложно, отколкото с камиона. Че това е… Ей, Нещо, ти знаеш ли как се казва?

Конкорд.

— А така. Конкорд е това! Каквото ще да значи. И ми обещай, че няма да го крадеш!

Бележки

[1] Което ще рече към три секунди. Жабите имат много слаба памет, да знаете.