Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бромелиада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Тери Пратчет. Трилогия за номите

ИК „Прозорец“, 2003

Художник: Джош Кирби

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Валери Калонкин

ISBN 954-733-032-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание

5.

V. И рече той: Що за Жаби са тез, дето ми говориш?

VI. И рече тя: Ти Тъй и Тъй не би Разбрал.

VII. И рече той: Права си.

Из „Книга на Номите“

Странни Жаби,

Глава 1, стихове V–VII

Беше тежка нощ…

Предстоеше път до хамбара, а той щеше да трае цели часове. Няколко бригади вече бяха потеглили, за да маркират пътя и въобще да го подготвят, а наред с това и се оглеждаха за лисици. Не че напоследък ги бяха виждали често. На една лисица винаги би й било много приятно да нападне самотен ном, но трийсет добре въоръжени и въодушевени ловци бяха съвсем друга работа, и в този случай лисицата, която би проявила интерес, ще да е някоя…, ама наистина много тъпа лисица. Онези, които живееха покрай Кариерата, зърнеха ли ном, имаха навика да се изнасят скоростно в обратна посока. Бяха разбрали, че номи — това означава неприятности.

За някои от тях урокът беше минал твърде тежко. Скоро след като номите се бяха нанесли в Кариерата, някаква лисица, изненадана и очарована, взе, че налетя на двойка невъоръжени ягодоберачи, които, естествено, изяде. Още по-изненадана бе тя същата нощ, когато на входа на дупката й се разгоря огън — бяха я проследили двеста смръщени номи. Щом, с насълзени от дима очи, понечи да се измъкне, те я набодоха до смърт с копия.

На много животни би им харесало да вечерят с ном — бе казал Масклин. За тях обаче е по-добре да разберат следното: или ние, или те. А още по-добре ще е веднага да им стане ясно, че тях няма да ги бъде. Нито едно животно нямаше да опита как са номите на вкус. Вече не.

Котките се оказаха много по-схватливи. Никоя не посмя да припари до Кариерата.

— Естествено, може и вятър работа да излезе тая Грижа — занервничи Ангало на зазоряване. — Може и въобще да не ни се наложи нищо да правим.

— И тъкмо пък, когато вече се пооправихме тука, свикнахме му — обади се Доркас. — Доколкото схващам, ако си отваряме зъркелите и внимаваме, можем да вдигнем всичко за пет минути време. А още тази сутрин ще започнем да пренасяме това-онова от склада. Хич няма да навреди. Тъкмо ще е на място, ако ни потрябва.

Номите понякога отиваха чак до летището. По пътя имаше една купчина боклук — истински извор на парцали и телчета, а пълните с вода чакълени ями по-нататък бяха подръка на всеки, достатъчно търпелив, че да лови риба. Доста приятно еднодневно пътешествие си беше, предимно по язовичите следи. Те пресичаха едно шосе — или по-скоро се провираха под него: кой знае по каква причина някой прилежно бе инсталирал тръби отдолу, точно там, където го пресичаше язовичата пътека. Язовците със сигурност често използваха тая пътека.

Масклин откри Грима в училищната дупка, под една изоставена барака. Имаше час по писане. Изгледа го кръвнишки и нареди на децата да карат нататък — и, ще бъде ли така любезен Нико Галантерии да разкаже вица и на другите? Не? Ами тогава да си гледа задачата — и излезе навън.

— Дойдох само да ти кажа, че тръгваме. — Масклин мачкаше в ръце шапката си. — Доста номи ще ходят до боклука, та ще ни поизпратят.

— Ток — измърмори неясно Грима.

— Какво?

— В хамбара няма ток. Сещаш ли се това какво значи? Като няма луна, няма да има какво да правим, освен да си стоим в дупката. Не ща да е пак така.

— Е, може би едно време бяхме по-добре — смънка Масклин. — Нямахме всичко онова, което имаме сега, но пък бяхме…

— Измръзнали, уплашени, невежи и гладни! — сряза го Грима. — Много добре го знаеш! Вземи подхвърли на баба Моркий нещо за Доброто Старо Време и стой, та гледай какво ще ти каже!

— Да, но ние с тебе бяхме заедно — отрони Масклин.

Грима се бе вторачила в ръцете си.

— Просто бяхме на една и съща възраст и живеехме в една и съща дупка — колебливо каза тя. После погледна нагоре. — Но сега всичко е друго! Има… има ги тия жаби, например…

Масклин я изгледа неразбиращо. И — за първи път — Грима му се видя несигурна.

— Четох за тях в една книга — подхвана тя. — Знаеш ли, има едно такова място, викат му Южнамерика. Та там са тия хълмове, дето е горещо и през цялото време вали, а в дъждовните гори пък растат мно-о-ого високи дървета, и горе по върховете на тия дървета пък ги има тия работи, едни такива мно-о-ого големи цветя — казват се бромелиади. И в цветята влиза вода, и вътре стават локвички, и в тях виреят жаби, дето си снасят яйцата във водата, излюпват се попови лъжички, а после и те стават на жаби. Та тия жабчета живеят в цветята по върховете на дърветата и дори и не подозират че има земя и че светът е пълен с разни работи, а пък сега аз знам за тях и никога няма да ги видя, и точно сега ти — тя преглътна, — ми предлагаш да дойда да живея с тебе в дупка и да ти пера чорапите!

Масклин прекара това насам-натам през ума си с надежда да открие някакъв смисъл в него.

— Ама аз не нося чорапи — забеляза той.

Май не беше точно онова, което трябваше да каже. Грима го ръгна яростно в корема.

— Масклин, ти си добър ном, и си доста умен по свой си начин, но там горе в небето няма да намериш отговор на нищо! Трябва да стъпваш здраво на земята, а не да хвърчиш из облаците!

Тя се фръцна и трясна вратата зад гърба си.

Масклин усети, че ушите му пламват.

— Мога да ги правя и двете! — кресна той подире й. — Едновременно! — После си помисли и добави: — Всеки го може!

Помъкна се обратно през тунела. Бил доста умен по свой си начин! Гърдър беше прав: всеобщото образование хич не беше добра идея. Никога нямаше да разбере жените — така си мислеше. Дори ако, живот и здраве, изкара до десет години.

Гърдър бе предал водачеството над Канцелариите на Низодемус. Това съвсем не правеше Масклин щастлив. Не че Низодемус беше глупав. Точно обратното: беше умен, но по един такъв врящ и кипящ опак начин, та Масклин му нямаше много доверие. Вечно го тресеше някаква треска. А щом заговореше, направо те заливаше с думи и току вмъкваше по някое „хм“ сред пороя, тъй че да си поема дъх, без някой да извади късмета да го прекъсне. Той притесняваше Масклин. Спомена го на Гърдър.

— Низодемус може и прекалено да се пали — рече Гърдър, — но пък сърцето му си е точно на мястото.

— Нещо да кажеш за главата му?

— Виж какво, знаем се достатъчно добре, нали? Не би ли казал, че се разбираме помежду си?

— Да, защо?

— Тогава, нека те оставя да решаваш онова, което засяга телата на номите — гласът на Гърдър бе на косъм от заплахата, — а пък ти ме остави да решавам онова, което засяга душите им. Става ли?

И тъй, те тръгнаха.

Съобщенията, поръчките в последната минута, организацията и — защото нали иде реч за номи — стотиците възникнали разправийки, всичко това не ни засяга.

Те тръгнаха.

Животът в Кариерата започна да се връща към що-годе нормален ход. Не дойдоха никакви други камиони. Доркас изпрати двама от най-сръчните си млади помощници при телената мрежа, ей тъй за всеки случай да натъпчат с кал ръждясалия катинар. Нареди също така и на група номи да опънат няколко ката тел около портала.

— Не че ще ги задържи — каза той. — Не и ако са решили твърдо да влязат.

Съветът, или каквото там беше останало от него, кимаше мъдро, въпреки че всъщност никой от тях нито разбираше, нито се интересуваше от машинарии.

Камионът се върна същия следобед. Двамата номи, наблюдаващи черния път, забързаха към Кариерата да докладват. Шофьорът бе се поозорил малко с катинара, бе се натъкнал на телта и бе изчезнал.

— И каза нещо — рече Сако.

— Да, каза нещо, Сако го чу — потвърди приятелката му, Нути Дрехианска. Беше възпълничко момиче, носеше панталони, много я биваше по машинариите и всъщност доброволно се бе записала за пазач, наместо да си стои вкъщи и да се учи да готви. Да, нещата в Кариерата наистина се променяха.

— Чух, че каза нещо — подсказа с готовност Сако в случай, че не бяха зарязали темата.

— И какво? — насърчи го Доркас. Наистина не заслужавам подобно нещо, мислеше си той. Не и на тия години. По-добре си ми е да си седя в работилницата и да се опитвам да изобретя радиото.

— Каза… — Сако си пое дълбоко въздух, оцъкли очи и се опита да докара гръмогласното, провлачено мучене на човеците. — Ггаааааддниииииххлаааааппеееееттиииии!

Доркас се вторачи в останалите.

— Някой да има някакви идеи? — попита той. — Звучи тъй, сякаш май означава нещо, а? Казвам ви, само ако можехме да ги разбираме…

— Трябва да е бил някой от онези тъпите — каза Нути. — Опитваше се да влезе!

— Значи ще се върне — мрачно поклати глава Доркас.

— Е, добре, вие двамата. Хубаво се справихте. Върнете се на пост. Благодаря ви.

Гледаше как се отдалечават ръка за ръка. Повлече се през Кариерата и се запъти към старата Канцелария.

Шест Коледни Панаира съм преживял, мислеше си той. Шест — как им се викаше — години. Че и още почти една отгоре май, макар че тук, Навънка, ме можеш да бъдеш сигурен. Никой никакви знаци не оставя, за да обясни какво става, а и отоплението намалява все повече. На седем години. Тъкмо възраст на един ном да престане да му пука. И сега съм тук, а тук изобщо няма истински степи, които да ограждат света, сутрин от време на време водата става студена и корава като стъкло, а вентилацията и отоплението хич ги няма. Разбира се — той се постегна, — като учен намирам всички тези явления за изключително интересни, обаче би било по-хубаво да си ги намирам за изключително интересни, като ги наблюдавам отнякъде другаде, а там вътре да е топло и уютно.

Ах, вътре. Тъкмо където му беше мястото. Повечето стари номи направо ги тресеше ужас от Навънка, но на никой не му се приказваше за това. В Кариерата не беше чак толкова зле — нали ги имаше огромните скални стени. И ако не поглеждаш твърде често нагоре и избягваш четвъртата страна с оная ужасна, ширнала се надалеч гледка, почти би могъл да повярваш, че пак си си в Магазина. Но дори и така, мнозина от по-възрастните предпочитаха да си седят в бараките или в топличкия мрак под подовите дъски. По този начин избягваха онова ужасно чувство за оголеност. Отвратителното усещане, че небето те дебне.

На децата обаче май Навънка доста им харесваше. Наистина, те не бяха свикнали с друго. Едва си спомняха Магазина — а той и без това не означаваше кой знае колко за тях. Те бяха Вънкашни. Бяха свикнали. А пък младите момчета, дето ходеха да ловуват и да събират разни неща… е, младите обичат да се перчат с храброст, нали? Особено пред други младежи. И девойки.

Разбира се — мислеше си Доркас, — като учен и рационално мислещ ном зная, че наистина не сме смятали вечно да живеем под подовете. Обаче е факт — като ном, почти седемгодишен, който усеща как започва да му скърца това-онова, трябва да си призная, че смятам за доста по-удобно да ни се намира някоя и друга от добрите стари табели — страхотно намаление, може би, или пък просто една мъничка табела с надпис от утре — огромна разпродажба! Не би навредило, а и съм сигурен, че бих се почувствал по-щастлив. Което, разбира се, е глупост, рационално погледнато.

Също като с Арнолд Брос (създаден в 1905) — помисли си той. Абсолютно сигурен съм, че той не съществува по онзи начин, по който ме учеха като малък. Но съзирайки неща като ако не виждате окова, което търсите, попитайте, моля по стените, някак си усещаш, че всичко е наред.

И той си рече: не е редно един рационално мислещ ном да си ги мисли тия.

В дървенията покрай вратата на Канцеларията имаше пукнатина. Доркас се промъкна през познатата тъмнина под пода и зашари наоколо с ръце. Накрая напипа ключа.

Доста се гордееше с тази си идея. Отвън Канцеларията имаше голям червен звънец — вероятно, за да чуват човеците телефона, когато в Кариерата е шумно. Доркас беше сменил свързването и сега можеше да го накара да звъни, когато си поиска.

Натисна бутона.

От всички ъгли на Кариерата към Канцеларията заприиждаха номи. Доркас изчака, докато пространството под пода се напълни, после придърпа една празна кибритена кутия и се възкачи на нея.

— Човекът се върна — оповести той. — Този път не можа да влезе, ама следващия…

— Ами твоите телове? — обади се някой от тълпата.

— Боя се, че му се намират разни неща като клещи.

— Толкоз, значи, с твойта теория, че… хм, човеците били интелигентни. Един интелигентен човек би бил достатъчно наясно с това, хм, да не ходи там, където не го щат — кисело каза Низодемус.

Доркас обичаше да гледа как в младите номи кипи нетърпение. Ала Низодемус цял трепереше от някакъв особен вид нетърпение, който не беше за гледане. Измери го със свиреп поглед — доколкото посмя, де.

— Тукашните човеци може и да са по-различни от тези в Магазина — сопна се той. — Във всеки случай…

— Заповед ще да го е изпратил — рече Низодемус. — Това е присъда, хм, над нас!

— Нищо подобно. Просто си е най-обикновен човек — отвърна Доркас.

Низодемус го гледаше втренчено. Той продължи:

— Сега трябва наистина да изпратим някои от жените и децата в…

Отвън се чу тропот на тичащи крака и двамата стражи се втурнаха през пукнатината.

— Върна се! Върна се! — задъхано изкрещя Сако. — Човекът се върна!

— Добре де, добре — зауспокоява го Доркас. — Не се шашкай. Той не може.

— Не! Не! Не! — ревеше Сако и подскачаше нагоре-надолу. — Носи си чифт резачки! Сряза телта… И веригата. И…

Не чуха останалото.

Ръмженето на приближаващия двигател им каза всичко.

Толкова се усили, че бараката потрепера. След това изведнъж спря, оставяйки след себе си досадна тишина — тя беше по-лоша и от шума. Някъде се затръшна метална врата. После вратата на бараката затрополи и заскърца.

Отекнаха стъпки. Дъските над главите им се огънаха. По главите им се посипаха облачета прах. Тежките бумтящи стъпки продължаваха да кръстосват Канцеларията.

Номите стояха в пълно мълчание. Не помръдваше нищо освен очите им — но пък те се движеха в пълен синхрон със стъпките: следяха ги строго и трепкаха напред-назад в зависимост от това накъде се упътваше човекът. Някакво бебе се разциври.

Отпървом се чу потракване, а после и сподавеното мучене на човешки глас — обичайните непонятни звуци. Доста време се проточи.

После стъпките отново напуснаха Канцеларията. Номите дочуха хрускането им навън. Появиха се и други звуци. Гадни, стържещи метални звуци.

Някакво номче жално се обади:

— Мамо, имам пиш, мамо…

— Шшшт!

— Ама наистина, бе мамо…

— Млъкни най-после!

Всички номи до един застинаха като трупи — стъпките взеха да кръжат около тях. Е, не до един — имаше едно номче, което подрипваше от крак на крак, а лицето му бе цяло почервеняло.

Внезапно шумът спря. Чу се как вратата на камиона се затръшна, после двигателят изрева и моторният звук се стопи в далечината.

Доркас се обади шепнешком:

— Мисля, че вече можем да се поотпуснем малко.

Стотици номи облекчено въздъхнаха.

Мамо!

— Добре бе, хайде заминавай.

След облекчената въздишка избухна взрив от бърборене. Един глас се извиси над останалите:

— Такова нещо никога не би станало в Магазина! — Беше Низодемус. Катереше се по някакво парче от тухла.

— Вас питам, приятели номи, това ли ни караха, хм, да очакваме?

Хорово мънкане от „да“-та и „не“-та. Низодемус продължи:

— Преди година живеехме на сигурно място — в Магазина. Помните ли как изглеждаше той по време на Коледния Панаир? Помните ли какво имаше в Отдел „Хранителни стоки“? Някой да си спомня, хм, за говеждо печено и пуйки?

Тук-таме избухнаха сконфузени ръкопляскания. Низодемус ги изгледа с тържествуваща физиономия.

— А ей ни сега, по същото време… е, те твърдят, че било същото време — подметна той саркастично, — и онова, което се очаква да ядем, са някакви неща на буци, които растат… В калта! А месото въобще не е истинско месо, просто… умрели животни! Накълцани животински трупове, представете си! С това ли искате да свикват вашите деца? Да си изравят храната от… хм, калта? А сега ни казват, че може да ни се наложи да се местим в някакъв хамбар, дето даже нямало истински дъски на пода, и значи не можем да живеем така, както е наредил Арнолд Брос! А после накъде, питаме се ние? Навън сред полята? Хм! И знаете ли кое му е най-лошото на всичкото това? Ще ви кажа — и той посочи Доркас с пръст. — Хората, които, тъй изглежда, сега ни нареждат какво да правим, са точно ония, които, хм, са най-отговорни, задето ни вкараха в тая беля!

— Задръж, ако обичаш… — подхвана Доркас.

— Всички знаете, че съм прав! — кресна Низодемус. — Помислете за това, номи! Защо, за Арнолд Брос, да се свети името му, трябваше да напускаме Магазина?

Още приглушени ръкопляскания. Тук-таме из публиката избухнаха свадички.

— Я не се прави на идиот! — отсече Доркас. — Че Магазина тъй и тъй щяха да го разрушат!

— То не се знаеше! — изкрещя Низодемус.

— Разбира се, че се знаете! — изрева Доркас. — Масклин и Гърдър видяха…

А сега къде ги тях, а?

— Тръгнаха за… ъ-ъ, тръгнаха за… — започна Доркас. Знаеше, че не го бива много по тия неща. Защо пък точно той? По му харесваше да се занимава с болтове, с телчета, с такива ми ти работи. Болтовете поне не ти кряскат насреща.

— Да, тръгнаха! — Гласът на Низодемус се сниши до нещо като ядно съскане. — Помислете за това, номи! Размърдайте си, хм, мозъците! В Магазина знаехме къде сме, всичко си вървеше както трябва — както бе наредил Арнолд Брос, и изведнъж се озовахме Навънка! Помните ли как презирахте Вънкашните? Е, Вънкашните сега сме ние! Хм! И сега отново сме в пълна паника, и тъй ще бъде винаги, докато не влезем в правия път и Арнолд Брос великодушно не ни позволи да се върнем в Магазина — по-добри и по-мъдри!

— Е хайде да се изясним веднъж завинаги — обади се един ном. — Да не искаш да кажеш, че Абатът ни е лъгал?

— Не съм казал нищо подобно — подсмръкна Низодемус. — Само ви излагам факти. Хм! Нищо повече.

— Ама, ама, ама Абатът тръгна да търси помощ — плахо се обади една номка. — И, и, и в края на краищата, сигурна съм, че Магазина го разрушиха. Искам да кажа, иначе нямаше да се вкараме в цялата тая беля, нали? — тя изглеждаше отчаяна.

— Аз обаче това ще ви кажа: каквото щете си приказвайте, ама оня хамбар, дето сега е всекиму на устата, никак не ми харесва. Че там дори и ток няма — обади се номът до нея.

— Да, пък е и точно посред… — подхвана друг ном и сниши глас: — Нали знаете. Посред нещо си. Знаете за кое ви говоря.

— Да-а-а — проточи някакъв чичко. — Онуй нещо си, знам го аз. Мойто момче ме води на къпини преди месец-два там нагоре, та го видях.

— Нямам нищо против да го гледам отдалече — обади се притеснено номката, — ама само като си помисля, че съм посред него, и цялата се разтрепервам.

Те дори не искат да кажат открито поле, помисли си Доркас. Знам как се чувстват.

— То тука, да ви кажа, си е доста уютно — обади се първият ном, — ала всичкото онова, дето е Навънка, как му се викаше, май нещо с „П“…

— Природа? — измънка Доркас. По устните на Низодемус плъзна налудничава усмивка. Очите му святкаха.

— А така. Да, ама на мене тя хич не ми изглежда природно. Ненормална работа е тая. Пък и я гледай колко е много. Хич не ми прилича на нормален свят. Я го вижте само какво е. Подът е грапав, пък трябва да е гладък. И стени — никакви. Ами всичките ония звездни ламбички, дето се палят нощем — те работа не вършат, нали тъй? Пък сега и тия човеци, дето си ходят, където им скимне — нали няма истински Наредби като в Магазина…

— Точно затова Арнолд Брос е създал Магазина през 1905 година — намеси се Низодемус. — Място точно като за номи!

Доркас лекичко хвана ухото на Сако и придърпа младия ном.

— Да знаеш Грима къде е? — прошепна му той.

— Че няма ли я тука?

— Ами явно я няма. Ако беше тука, досега да му е скочила. Сигурно е останала в училищната дупка с децата, макар и да е чула звънеца. Тъй ще е, да знаеш.

Низодемус си е наумил нещо, помисли си той. Не знам какво е, ама нещо намирисва. И то гадно.

Стана още по-зле — времето се скапа и на всичкото отгоре заваля. Гнусен Гаден дъжд. С лед. Лапавица, рече баба Моркий. Целите подгизнаха — хем не беше точно вода, хем и лед не беше съвсем. Беше… дъжд с кокали!

Успяваше някакси да се промъкне и там, където обикновеният дъжд въобще не можеше да стигне. Доркас организира младите да копаят отточни канали и завинти няколко големи електрически крушки — да се топлят. По-старите номи насядаха на купчина около тях, разкашляха се и отпочнаха мрънкането.

Баба Моркий се стараеше с всички сили да ги ободрява. На Доркас много му се щеше да престане.

— То туй нищо не е — разправяше тя. — Аз и Големия Потоп помня! Като ни затлачи дупката, та да видите студ и киша! Дни наред, ви казвам! — Тя се изкикоти и се заклати назад-напред. — Същински удавени плъшоци! Суха съчка не беше останала, ще знаете, та цяла седмица без огън изкарахме! Няма майтап!

Номите от Магазина се бяха оцъклили насреща й и потръпваха.

— Няма какво да ми се притеснявате, че ще минавате през открито поле! — продължи тя ей тъй, да се намират на приказка. — Девет пъти от десет нищо няма да ви изяде.

— Олеле майчице — изохка една номка.

— Да бе, била съм Навънка в полето сто пъти по сто. Ако караш все покрай плета и си отваряш зъркелите, няма страшно! Само дето чат-пат ти се налага да тичаш, ама много бързо — довърши тя.

Никой не се зарадва на новината, че някакъв „Ландроувър“ паркирал точно върху онова парче земя, където смятаха да посадят това-онова. Лятото бяха копали коравата пръст цяла вечност, докато заприлича на чернозем. Дори бяха засадили и семена, ала те не покараха. Сега колата бе изровила там две широки дири, а на портата висеше нов катинар, с верига.

Лапавицата вече покриваше дирите. Отнякъде бе изтекъл и бензин и върху им се бе размазала дъга.

През цялото това време Низодемус постоянно бе припомнял на всички колко, ама само колко по-добре са си живели в Магазина. Всъщност, нямаше и нужда да ги навива много. В края на краищата, там си беше по-добре. И то къде-къде по-добре.

Смятам, че можем да поддържаме топлината, пък и ядене имаме много — мислеше си Доркас, — макар че заек с картофи не можеш да сготвиш по много начини. Проблемът е там, че Масклин си мислеше как излезем ли веднъж от Магазина, всички до един ще се захванем дружно да копаем, строим, ловуваме и ще срещаме бъдещето, вирнали брадички и засмени до уши. По-младите май се оправят доста добре, струва ми се. Но ние, старите, сме си свикнали да я караме както си знаем. Добре съм си аз — нали обичам да човъркам разни неща, мога да бъда полезен с нещо, ама другите… Само с мрънкане се занимаваха, но то пък какво ли им оставаше? В това, последното, направо се бяха изпраскали.

Чудя се каква ли игричка играе Низодемус. Май много се е вживял, ако ме питате мене.

Ще ми се Масклин да си дойде.

То и младият Гърдър всъщност доста го биваше.

Минаха се вече цели три дни.

В такива моменти той знаеше, че ще му стане много по-добре, ако отиде при Джекуб.