Тери Пратчет
Грима и Доркас (4)

3.

I. И потърсиха те Добър Знак от Арнолд Брос (създаден в 1905) и яви им се Знак.

II. И скочиха някои, та рекоха: Абе, То Хубаво, ама Туй всъщност не е нищо повече от Случайно Съвпадение.

III. Ала рекоха други: И Случайното Съвпадение, и То е Знак.

Из „Книга на номите“

Знаци и Табели,

Глава 2, стихове I–III

Масклин открай време не беше наясно по въпроса за Арнолд Брос (създаден в 1905). Като си помислиш, Магазинът наистина беше голяма работа, дума да няма — с ония ми ти движещи се стълбища и тъй нататък, пък и ако не бе го създал Арнолд Брос (в 1905) — то кой тогава? В края на краищата, освен човеците нямаше кой друг да е. Не че мислеше човеците за толкова тъпи, колкото ги смятаха другите номи. Може и да бяха големи и бавни, ала притежаваха някакъв особен вид инат. Със сигурност можеха да се обучат да вършат разни прости неща.

От друга страна, светът се простираше навред и бе пълен с какви ли не сложни работи. Май че множко би му дошло на Арнолд Брос да ги създаде всичките.

И тъй, Масклин бе решил да не решава нищо по този въпрос, с надеждата, че ако този Арнолд Брос наистина съществува и разбере същото и за Масклин, няма да е кой знае колко против.

Мъчното на това да поддържаш въпроса открит, естествено, беше, че хората постоянно ти висяха на главата и се опитваха да напъхат вътре това или онова.

Разпънаха внимателно падналия от небето избелял вестник на пода в една от съборетините.

Целият беше в думи. Повечето от тях разбираше дори и Масклин, но даже и на Грима се наложи да си признае, че не се сеща какво могат да означават, нанизани една след друга. Например, ДАСКАЛИ РАЗПЕРТУШИНВАТ ШОКИРАЩИ ИЗСЛЕДВАНИЯ си беше пълна мистерия. Както и БУНТАРЯТ СРЕЩУ ДАНЪКА НА ГЛАВА БУДИ СВИРЕП ГНЯВ. Да не говорим за ИГРАЙТЕ СУПЕРБИНГО ВЪВ ВЕЧЕРНА ПОЩА. Но тия загадки можеха и да почакат.

Онова, в което се бяха втренчили всички погледи, беше малка групичка думи — на големина горе-долу колкото ном — под заглавие ЛИЧНОСТИ.

— Това ще рече „човеци“ — обади се Грима.

— Тъй ли? — попита Масклин.

— А отдолу пише ето какво: „Милионерът-плейбой Ричард Арнолд, който непрекъснато кръстосва земното кълбо, следващата седмица отлита за слънчева Флорида, за да наблюдава изстрелването на «Арнсат 1», първия комуни… — тя се поколеба, — комуникационен спъ… спътник, построен от «Арнко Интър… нашънъл». Този скок в бъдещето е осъществен само месеци след пожа… пожара в… — По гърба на номите, които досега следяха думите с нея, полазиха тръпки, — в «Арнолд Брос», универмага в Блекбъри, първия от тяхната верига магазини и основа на мулти… милионерската търговска компания. Той е бил основан от Олдърман Франк У. Арнолд и брат му Артър. Неговият в-в-внук Ричард (39), който ще…“ — Гласът й стихна до шепот.

— Внук Ричард (39) — повтори Гърдър. Лицето му тържествуващо грейна. — Какво ще кажете за това, а?

— Какво значи „кръстосва земното кълбо“? — запита Масклин.

— Ами „кълбо“ ще рече топка, а пък щом е земно, от глина ще да е. Пък кръстосването значи, че обикаля по него. Та значи, той ходи по топка от пръст. По земно кълбо.

— Това е знак от Арнолд Брос — натъртено рече Гърдър. — Той ни прати знак.

— Знак, предназначен, хм, за нас! — обади се Низодемус току зад гърба на Гърдър и простря ръце нагоре. — Я гледай, чак от…

— Да, да, Низодемус — смуши го Гърдър. — Тихо, ако обичаш. А така, добро момче. — Той погледна смутено Масклин.

— Тая работа нещо не ми се види читава. Тая с обикалянето де. Ами че нали ще падне. Щом за топка става въпрос, ще се търкулне от нея, ви казвам — обясни Масклин.

Те отново се вторачиха в Картинката. Беше направена от малки точици. Представляваше усмихнато лице. Със зъби и брада.

— Много ясно — с доста по-уверен глас се обади Гърдър. — Арнолд Брос е изпратил Внука (39), за да… да…

— Ами какви са тия двамата, дето били създали Магазина — почуди се Масклин. — Хич не го разбирам това. Нали беше Арнолд Брос?

— Ами излиза, че са го създали тия двамата — замисли се Гърдър. — Че то си е логично. Голям Магазин си беше. — Изглеждаше напрегнат.

— Добре — рече Доркас. — Я сега да видим докъде я докарахме. Съобщението беше, че, нали така, Внукът (39) бил във Флорида където и да се намира това…

— Щял да бъде във Флорида — вметна Грима.

— Това е вид боядисан сок — намеси се някакъв ном. — Знам го, щото веднъж ходихме до мочурището, та там имаше една такава вехта кутия, на която пишеше „Флорида. Портокалов сок“. Сам го прочетох! — добави гордо той.

— Та значи, ще се плацика в тоя ми ти портокалов сок, това ми го обясняват тука, а? — усъмни се Доркас. — Освен това ходи по топки и отлита, макар че туй последното не ми е ясно как го прави, освен ако не може да хвърчи. И очевидно всичкото туй му харесва.

Номите млъкнаха и се замислиха над думите му.

— Светите откровения често са мъчни за разбиране — отрони мрачно Гърдър.

— Туй май твърде свято дойде — измърмори Доркас.

— Мисля, че всичко това е просто съвпадение — надуто рече Ангало. — Тук става въпрос просто за някакъв човек, като в книгите.

— А колко човеци, според тебе, могат да застанат върху една топка? Пък и да обикалят по нея? — настоя Гърдър.

— Е, карай да върви — махна с ръка Ангало. — Ами тогава какво ще правим?

Гърдър зяпна. И то няколко пъти.

— Е, че то е ясно — несигурно смънка той.

— Кажи ни го тогава ясното — тросна се Ангало.

— Ами… Ъ-ъ…, че то е… ясно. Трябва да отидем на онова място, дето е тоя… портокалов сок, и…

— Да? — любезно се намеси Ангало.

Гърдър го изгледа отгоре.

— Не помниш ли какво наставление бе окачил Арнолд Брос в Магазина? Не гласеше ли то „Ако не виждате онова, което ви трябва, попитайте, моля?“

Номите кимнаха. Мнозина го помнеха. И другите табели също: „Всичко си върви“, а до движещите се стълби пишеше: „Кучета и инвалидни колички да се вдигат задължително“. Тъй бе рекъл Арнолд Брос, а с него не можеше да се спори. Да, ама от друга страна, онова си беше за Магазина, а пък тука си беше тука.

— И? — любезно се намеси Ангало.

Гърдър се изпоти.

— Ами… Ъ-ъ… тогава ще го помолим да стори тъй, че да ни оставят на мира тук, в Кариерата.

Последва неловко мълчание.

И после Ангало се обади:

— Това ми се вижда най-нескопосното…

— Ами как смята да отлита? — обади се Грима. — Да не би пък наистина да може да лети?

— Със самолет, бе жена — обясни Ангало. — Реактивен.

— Активен знам какво е, ама реактивен… Чакай, кой е реактивен, той или самолетът?

Всички се обърнаха към Масклин — знаеха го колко е пернат на тема летище.

Ала него го нямаше там.

 

 

Масклин издърпа Нещото от нишата в стената и отново се измъкна навън. Не се налагаше да го свързва с тока. Достатъчно бе да го сложи до жици.

В бившата Канцелария на управителя имаше ток. Той притича през пустата пътека между съборетините и се промъкна вътре през една пукнатина в увисналата на пантите си врата.

Постави кутията по средата на пода и зачака.

На Нещото винаги му трябваше малко време да се събуди. Светлинките му проблеснаха една по една. Взе да бибипка. Масклин предполагаше, че бибипкането отговаря на онова, което един ном обикновено казва, щом го събудят сутрин.

Най-накрая то се обади:

— Кой е?

— Аз съм, Масклин. Виж, трябва да разбера какво означава „комуникационен спътник“. Чувал съм те и преди да споменаваш нещо за спътник. Каза, че луната била нещо такова, не беше ли тъй?

— Да. Само че комуникационните спътници са изкуствени луни. Използват се за комуникация. Комуникация означава пренасяне на информация. В случая чрез радио и телевизия.

— Телевизия пък какво е?

— Начин да се изпращат образи по въздуха.

— И често ли го правят?

— Непрекъснато.

Масклин си отбеляза наум да се поогледа из въздуха — току-виж мерне някой образ.

— Разбрах — излъга той. — Та значи, тия спътници… къде точно се намират?

— В небето.

— Май не съм видял нито един досега — усъмни се Масклин. В ума му взе да се заформя някаква идея. Още не му беше съвсем ясна. Някакви откъслеци от разни неща, които беше чел и чул, се наместваха в главата му подобно на мозайка. Важното беше да ги оставиш да се наместят самички и да не ги подплашиш — че можеше и да избягат.

— Те са на орбита, на много голяма височина. Над тази планета ги има много — разясни Нещото.

— Откъде го знаеш?

— Мога да ги следя.

— О! — Масклин се взря в премигващите светлинки. — Щом са изкуствени, това значи ли, че не са истински?

— Те са машини. Обикновено ги конструират на планетата и ги изстрелват в Космоса.

Мозайката почти се бе наредила. Идеята се издуваше като мехур…

— Нали каза, че нашият кораб бил в Космоса?

— Точно така.

Масклин усети как идеята тихичко избухна — като главичка на глухарче.

— Ако знаем кога ще изстрелят в Космоса някой от тия — бързаше да го каже, преди думите да му избягат — и ако можем някак си да му се закачим или каквото щеш там, или пък да го подкараме като Камиона и ако те вземем и теб с нас, като стигнем там горе, можем да скочим от него и да го намерим тоя наш кораб. Става ли, а?

Светлинките по Нещото присветваха странно и оформяха фигури, каквито Масклин не беше виждал преди. Това продължи доста дълго. Най-накрая то продума. Гласът му беше почти съчувствен.

— Знаеш ли колко голям е Космосът?

— Не — учтиво каза Масклин. — Май беше доста големичък, а?

— Да. Както и да е, ако бъда изнесен над атмосферата, е възможно да издиря и повикам кораба. Ала знаеш ли какво означават думите „кислороден запас“?

— Не.

— А „скафандър“?

— Не.

— Там, в Космоса, е много студено.

— Е, та не можем ли да си подрипваме за загрявка? — отчая се Масклин.

— Мисля, че просто не разбираш с какво е изпълнен Космосът.

— Е, та, с какво?

— С нищо. Ама НИЩО! И с какво ли не. Само че… какволинето е малко, а пък нищото е много. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Но все пак си струва да опиташ, а?

— Предлагаш една изключително неразумна авантюра.

— Да, ама разбираш ли — опъна се Масклин, — ако не се опитам, положението ще си остане същото завинаги. Вечно ще трябва да бягаме и да търсим къде да живеем — и тъкмо успеем някак да се нагодим, пак беж да ни няма. Рано или късно трябва да намерим такова място, което наистина да си е наше. Прав е Доркас. Човеците стигат навсякъде. Пък и нали точно ти ми каза, че нашият дом е… някъде там горе.

— Не му е сега времето. Много сте неподготвени.

Масклин стисна юмруци.

— Аз никога не мога да бъда подготвен! Роден съм в дупка, Нещо! В кална дупка в земята! Как мога да бъда подготвен за каквото и да било? Точно това значи да си жив, Нещо! Да си неподготвен за абсолютно всичко! Защото ти се дава само една възможност, Нещо! Дава ти се само една възможност, а после умираш, и като си го минал веднъж, не ти се дава да опиташ пак! Разбра ли, Нещо? Затова ще опитаме сега! Заповядвам ти да ми помогнеш! Ти си машина и трябва да правиш, каквото ти се казва!

Светлинките се наредиха в спирала.

— Бързо схващаш — рече Нещото.