Тери Пратчет
Грима и Доркас (3)

2.

III. Но дойде Знак, и рекоха хората: Туй що ли е и що ли значи?

IV. И не значеше нищо добро.

Из „Книга на номите“

Знаци и Табели,

Глава 1, стихове III–IV

Гърдър се тътреше на четири крака нагоре-надолу из смъкнатия от портата лист.

— Много ясно, че мога да го прочета — заключи той. — Всички думи му разбирам до една.

— Ами тогава? — попита Масклин.

Гърдър изглеждаше доста сконфузен.

— Да, ама изреченията нещо не ги връзвам — призна си той. — Тука пише… Къде беше… ей го, пише, че щели да отварят Кариерата наново. Туй пък какво ли ще рече? Че тя си е вече отворена, това и най-големият тъпак ще го схване. Вижда се от сума ти мили.

Останалите се скупчиха около него. Естествено, че се виждаше от сума ти мили. Точно това й беше ужасното на Кариерата. От трите страни се издигаха съвсем прилични високи стени, ама четвъртата…, ами, лека-полека свикваш да не поглеждаш натам. Там беше пълно с нещо, дето те кара да се чувстваш още по-мъничък и крехък, отколкото си.

Макар че не беше твърде ясно какво точно пише на хартията, то май не беше особено приятно.

— Кариерата представлява дупка в земята — поясни Доркас. — Не можеш да отвориш дупка, освен, ако преди това не си я запушил. Близко е до акъла.

— От Кариерата се вадят камъни — обади се Грима. — Човеците така правят. Копаят дупки, а камъните използват, за да строят, ами… пътища там, и разни други работи.

— Това сигурно пак си го прочела някъде — тросна й се кисело Гърдър. Подозираше, че Грима не уважава кой знае колко властите. Освен това страшно го дразнеше фактът, че въпреки всеизвестните недостатъци на своя пол, тя май се справяше с четенето по-добре от него.

— Улучи! — вирна глава Грима.

— Да, ама виж — търпеливо заобяснява Масклин. — Тук вече няма камъни, Грима. И точно затова има дупка.

— Добре го каза — наежи се Гърдър.

— Ами че той просто ще направи дупката по-голяма! — избухна тя. — Я ги вижте ония скали!

Те послушно погледнаха натам.

— Те са от камък! Ами че то ей тука — всички погледи се извърнаха надолу, където крачето й нервно потрепваше по листа, — си пише, че ще удължават магистралата! Магистралата е вид шосе. Той смята да разширява Кариерата! Нашата Кариера! Точно това ще прави, то си го пише!

Дълго мълчание.

После Доркас се обади:

— Ама… кой?

— Как кой! Заповед! Ей, го, написал си е и името!

— Права е, да знаеш — потвърди Масклин. — Я виж какво пише тук:

… да се възобнови.

Заповед.

Номите запристъпяха от крак на крак. Това име не им звучеше кой знае колко обнадеждаващо. Всеки, който се казва Заповед, кой знае какви може да ги забърка.

Гърдър се изправи и изтупа расото си.

— Че то това си е просто парче хартия, каквото и да пише на него — начумери се той.

— Да, ама тука дойде човек — отвърна Масклин. — Преди никога не са идвали.

— Знам ли — обади се Доркас. — Такова де, всичките тия постройки… Старите бараки, порталът, цялата тая работа… Искам да кажа, за човеци май са правени. То това открай време си ме тормози. Там, където човеците са били и преди, мине не мине, и се връщат. Жива напаст са в това отношение.

Пак напрегнато мълчание. От оня вид, дето се възцарява, когато мнозина си мислят лоши работи едновременно.

— Да не искаш да кажеш — провлече някакъв ном, — че след като сме минали целия тоя път, и сме се трепали да си построим дом, сега ще дойдат и ще ни го вземат?

— Не мисля, че трябва да се тревожим още отсега… — започна Гърдър.

— Ние тук имаме семейства! — обади се друг. Масклин позна гласа на Ангало. През пролетта той се бе оженил за една млада дама от клана Дел Икатеси и вече си имаха чифт чудесни, току-що проговорили близначета на два месеца.

— Пък и нови семена трябва да засеем — обади се друг.

— Цяла вечност я разчиствахме тая земя зад бараките. Много добре го знаеш.

Гърдър умолително вдигна ръка.

— Още нищо не се знае! Няма защо да се разстройваме, преди да сме разбрали какво става.

— Ами като разберем, тогава ли да се разстройваме? — кисело се обади друг ном. Масклин позна Низодемус — той беше Канцеларии, личен помощник на Гърдър. Този младеж никога не му беше харесвал, а пък на самия младеж едва ли някой някога бе му харесвал, доколкото схващаше Масклин.

— Никога, хм, не съм се чувствал добре на това място, хм, знаех си аз, че нещо ще стане… — изхленчи Низодемус.

— Хайде, хайде, Низодемус — сряза го Гърдър. — Няма какво да ми ги дрънкаш тия. Ще съберем Съвета отново — добави той. — Да, точно тъй ще направим.

Омачканото парче вестник лежеше край шосето. От време на време вятърът го подмяташе покрай банкета, а само на педя от него фучаха коли.

И тъкмо когато преминаваше един грамадански камион, повлачил след себе си опашка от вихри, вятърът задуха по-яко. Хартийката се стрелна над шосето и се разпери като платно. Вятърът я поде.

 

 

Съветът на Кариерата заседаваше под пода на старата Канцелария.

Наоколо се бяха струпали и други номи. Останалите кръстосваха навън.

— Вижте какво — подзе Ангало, — горе на хълма има един голям вехт хамбар, отвъд картофената нива. Хич няма да ни заболи, ако попримъкнем там нещичко от запасите. Да се подготвим, разбираш ли. Ей тъй, за всеки случай. Пък после, ако току-виж стане нещо, да има къде да отидем.

— Под пода на тукашните сгради няма място. Има само под столовата и под Канцеларията — мрачно отрони Доркас. — Не е като в Магазина. Почти няма къде да се скриеш. Трябва ни подслон. Домъкнат ли се човеците тук, ще се наложи да се изнасяме.

— Значи идеята за хамбара я бива, нали? — натърти Ангало.

— Има един човек, дето понякога ходи там с трактор — обади се Масклин.

— От него ще успеем да се скрием. Както и да е — Ангало плъзна поглед по лицата наоколо. — Може пък човеците пак да се махнат оттук. Да си вдигнат камъните и да се разкарат. А пък ние да се върнем. Можем да пращаме всеки ден по някой да ги шпионира.

— Чини ми се, май от доста време ти се върти из главата тоя хамбар — подхвърли Доркас.

— Преди време говорихме за него с Масклин, докато ловувахме из района — обясни Ангало. — Помниш ли, Масклин?

— Хм — отвърна Масклин, зареял поглед в пространството.

— Помниш ли как изкачихме хълма, и аз ти рекох „Тая къща може да ни свърши работа, ако потрябва“, пък ти рече „Да“?

— Хм! — отвърна Масклин.

— Да, ама нали идва онова… Зимата — обади се някакъв ном. — Нали се сещате. Студ. И всичко блести.

— И червеношийки щъкат — добави друг.

— Ъхъ — поколеба се първият. — И те. Зима е, тате лапа пръжки с лук, и червеношийки чуруликат тук…

— Нищо им няма на червеношийките — обади се баба Моркий, която бе позадрямала за момент. — Моят тате пък разправяше, че били много вкусни, стига да успееш да ги хванеш — хвърли им тя ослепителна усмивка.

Ако сравним мисълта на всеки ном с препускащ влак, то въздействието на тази забележка беше точно като от тухлен дувар, построен напреки на линията. Най-накрая Гърдър успя да измрънка:

— Пак ви повтарям — няма какво да се нервираме още отсега. Трябва да изчакаме, и да се уповаваме на Арнолд Брос, който ни води.

Последва тишина. И после, много тихо, се обади Ангало:

— Туй страхотно ще ни оправи, няма що.

Отново мълчание. Само че този път — плътно и тежко, и все по-плътно, и все по-тежко, и все по-застрашително. Сякаш буреносни облаци се трупаха над планина. И накрая блесна първата светкавица.

— Какво, какво? — бавно изрече Гърдър.

— Казах само онова, което си помислиха всички — отвърна Ангало. Изведнъж сума ти номи старателно се вторачиха в пръстите на краката си.

— И какво искаш да кажеш с това?

— Ами къде го Арнолд Брос? — скочи Ангало. — С какво ни е помогнал да се махнем от Магазина? Как точно, искам да кажа? С нищичко не ни е помогнал, нали така? — Гласецът на Ангало потрепера, сякаш и самият той се бе ужасил, като се чу да приказва такива работи. — Сами го направихме! Разбрахме как и се справихме сам-сами! Научихме се да четем книги — вашите книги — разбрахме, кое как е и направихме всичко сами…

Пребледнял от гняв, Гърдър рязко скочи. Зад него Низодемус затисна уста с ръка — явно твърде шокиран, че да може да каже каквото и да е.

— Арнолд Брос (създаден в 1905) винаги е с номите, където и да отидат те! — изкрещя Гърдър.

Ангало залитна назад. Само че… баща му беше един от най-големите инати в Магазина, а той си беше цял бащичко. Лесно не се даваше.

— Това ей сега си го измисли! — гракна той. — Не съм казал, че е нямало нещо си в Магазина, ама то онова си беше за Магазина, а пък тука сме тука, и сме само ние! Работата е там, че вие, Канцелариите, разполагахте с такава власт в Магазина, та сега не ви изнася да се откажете от нея!

Тук се надигна Масклин.

— Ей, вие двамата, само една секунда…

— Значи така било, а? — изръмжа Гърдър. Изобщо не бе забелязал Масклин. — Такива сте си вие, Галантериите! Открай време си вирите носа! Ей, то бива нахалство, ама… Покарали малко някакъв си там камион и мислят, че вече всичко им е ясно, така ли? И сега сме си били получавали заслуженото, а?

— … нито му е времето, нито му е мястото… — продължаваше Масклин.

— Стига си заплашвал, бе, дъртак! Защо не си признаеш, тъпак нещастен, че няма такова нещо като Арнолд Брос (създаден в 1905)! Що не го размърдаш малко тоя мозък, дето уж ти го е дал Арнолд Брос?

— Ако не млъкнете и двамата, като ви хвана за яките и като ви заудрям главите една в друга…

Това май свърши работа.

— Хубаво — каза Масклин с по-нормален глас. — А сега мисля, че много добре ще дойде, ако всеки се прибере и поразмисли малко — за каквото си ще! Щото сложни решения не се вземат по тоя начин. Всички би трябвало да поразмислим малко.

Номите се заизнизваха, отдъхнали си, че всичко това е свършило. Масклин дочу, че отвън Гърдър и Ангало продължават да се карат.

— Ей, вие двамата!

— Ама виж какво… — започна Гърдър.

— Не, вие вижте какво, и двамата го вижте хубавичко! Ей ни всички тук, и май ни се очертава голям проблем, а пък вие ще ми се карате! Уж сте разумни люде, и двамата! Не виждате ли, че изнервяте народа?

— Да, ама то това е важно… — смънка Ангало.

— Онова, което трябва сега да свършим — сряза го Масклин, — е да поогледаме пак тоя хамбар. Не казвам, че много си падам по тая идея, ама кой знае, може и да потрябва, ако се наложи да офейкваме. Поне хората ще си имат занимавка, та да не се тревожат много-много. Вие какво ще кажете?

— Предполагам, бива — неохотно измънка Гърдър. — Ама…

— Няма, „ама“ — отряза го Масклин. — Държите се като първи бунаци. Хората ви гледат и двамата, тъй че сте им за пример, разбрахте ли ме?

Двамата се спогледаха накриво, ала кимнаха.

— Е, добре — завърши Масклин. — Сега ще излезем, хората ще видят, че сте се сдобрили, и ще престанат да се тормозят. Тогава вече ще му мислим какви ще ги вършим.

— Но Арнолд Брос е много важно нещо! — настоя Гърдър.

— Да речем — отвърна Масклин. Бяха излезли вън на светло. Вятърът пак се бе разиграл — небето бе дълбоко, синьо и студено.

— Тук няма „да речем“! — отсече Гърдър.

— Виж какво — каза Масклин, — не го знам съществува ли Арнолд Брос или не, в Магазина ли е живял, или само в ума ни или каквото щеш там. Онова, което знам, е, че той хич и не смята да падне от небето, та да ни помогне.

Щом го каза, и тримата погледнаха нагоре. Номите от Магазина лекичко потрепераха. Все още се искаше доста кураж да погледнеш в безкрайното небе, ако си свикнал на хубавички, дружелюбни подове. Но по традиция, споменеше ли се Арнолд Брос, хората поглеждаха нагоре. Натам, където едно време в Магазина се намираше Счетоводният отдел.

— Ама че го рече. Щото гледай, там нещо хвърчи — обади се Ангало.

Нещо бяло и кажи-речи четириъгълно се носеше леко из въздуха. И ставаше все по-голямо.

— Просто някаква хартия — каза Гърдър. — Вятърът я е довлачил от сметището.

Сега нещото определено бе пораснало. Преобърна се леко във въздуха и тупна на земята.

— Мисля — бавно изрече Масклин, щом сянката на нещото го покри, — че май ще е добре да се дръпнем…

Хартията го захлупи.

Разбира се, хартия си беше. Само че номите са мънички, а пък тя беше падала доста дълго, та бе събрала достатъчно сила да го събори.

Но онова, което го изненада още повече, щом падна по гръб, бяха думите, които съзря току пред очите си:

Арнолд Брос