Тери Пратчет
Грима и Доркас (5)

4.

III. И с глас гръмовен рече Великият Масклин на Нещото: Сега Му е Времето да се върнем в нашия Дом, там в Небесата.

IV. Инак Все ще трябва да Бягаме от Място на Място.

V. Но Никой не трябва да знае какво Възнамерявам Аз, инак ще рекат: Глупости, Защо да ходим на Небето, не ни ли Стигат тукашните Ядове?

VI. Защото те Хората са си Такива.

Из „Книга на номите“

Разправии,

Глава 2, стихове III–VI

Когато Масклин се върна, Гърдър и Ангало тъй се бяха хванали за гушите, че гърмеше и трещеше.

Не се и опита да се намеси. Просто остави Нещото на земята, приседна до него и ги загледа.

Доста беше смешно това, че хората май изпитват някаква потребност да се карат. А тайната на хубавата свада е да не чуваш какво ти казва другият, бе забелязал Масклин.

Гърдър и Ангало наистина я бяха овладели страшно добре. Работата беше там, че никой от двамата не бе достатъчно сигурен, че е прав, а смешното беше, че хора, които не са съвсем сигурни, че са прави, винаги се вживяват в една караница много повече от другите — като че ли се опитват да убедят предимно самите себе си, че са прави. Гърдър не беше сигурен — не беше съвсем сигурен — че Арнолд Брос наистина съществува, а пък Ангало не беше съвсем сигурен, че не съществува.

Изведнъж Ангало забеляза Масклин.

— Я ти му кажи, Масклин — изхленчи той. — Иска да ходи да търси Внука (39)!

— Тъй ли? И къде смяташ да го търсим? — обърна се Масклин към Гърдър.

— На летището. Знаеш го. Нали щял да отлита с реактивен самолет. Точно тъй и ще направи.

— Но ние го знаем летището! — изперчи се Ангало. — Самият аз колко пъти съм висял на оградата! Човеците си влизат и излизат там по цял ден. Внукът (39) изглежда точно като тях! Може пък и да е заминал вече. Сигурно точно в този миг вече джапа из сока! Не можете току-така да хващате вяра на думи, дето си падат от небето ей тъй на! — отново се обърна той към Масклин. — Масклин по-добре знае. Той ще ти каже. Кажи му го, Масклин. А ти го чуй, Гърдър. Щото Масклин го бива да мисли. А точно в такъв момент…

— Да вървим на летището — рече Масклин.

— Ето на — възкликна Ангало. — Казах ли ти, Масклин не е такъв ном, че… Кво?!

— Да ходим на летището, да хвърлим някое око.

Ангало мълчаливо зяпна.

— Ама… ама… — едвам успя да промълви той.

— Сигурно си струва да опитаме.

— Но всичко това е просто съвпадение! — ревна Ангало.

Масклин сви рамене.

— Ами ако е така, ще се върнем. Не казвам да ходим всички. Само неколцина.

— Но представи си, че докато ни няма, вземе, та се случи нещо!

— То все ще се случи, тъй или иначе. Ние сме хиляди. Няма да е трудно да закараме хората в оня хамбар, ако се наложи. Не е като Дългото Пътуване, я.

Ангало се поколеба.

— Тогава ще дойда аз. Само за да ти докажа какъв си суеверен.

— Добре — сви рамене Масклин.

— Много ясно, че и Гърдър идва — добави Ангало.

— Кво? — обади се Гърдър.

— Е, нали ти си абат — подметна саркастично Ангало. — Ако ще си говорим с Внука (39), то най-добре ти да говориш с нето, нали така? Искам да кажа, той сигурно няма да иска да изслуша никой друг…

— Аха! — кресна Гърдър. — Мислиш, че няма да дойда, а? Ще дойда, и още как! Струва си само за да ти видя физиономията после!

— Значи, всичко вече е наред — каза Масклин спокойно. — А сега мисля, че е по-добре да изпратим нарочен човек да следи пътя. А по-добре и в стария хамбар да идат хора. Да видим и какво ще могат да замъкнат дотам. Тъй де, за всеки случай.

Грима го чакаше отвън. Не изглеждаше много щастлива.

— Познавам те добре — каза тя. — Знам те как гледаш, като караш народа да върши разни работи, дето не му се ще да ги върши. Какво си си наумил?

Те се заразхождаха в сянката на една ръждясала тенекия. От време на време Масклин поглеждаше нагоре. Тази сутрин, мислеше си той, небето си изглежда, както винаги си е изглеждало: нещо синьо на облаци. Сега то обаче беше и нещо друго — пълно с думи, с невидими картини и с машини, които фучат насам-натам из него. Защо става така, че колкото повече неща научаваш, толкова по-малко знаеш наистина?

Най-накрая се обади:

— Не мога да ти кажа. То и аз самият май не знам.

— Нещо с Нещото, нали?

— Да. Виж, ако ме няма, само за малко повече от…

Тя скръсти ръце.

— Не съм идиотка, както знаеш — подхвана тя. — Портокалов сок, как пък не! Изчела съм вече почти всички книги, дето ги донесохме от Магазина. Та, Флорида е място. Също като Кариерата. Може и по-голямо да е даже. И дотам има много път. За да го стигнеш, трябва да минеш през много вода.

— Мисля, че пред този път Дългото Пътуване нищо няма да е — почти прошепна Масклин. — Знам, защото веднъж като отидохме до летището, от другата страна, там край пътя, видях вода. Изглеждаше, като че край няма.

— Казах ли ти — навири нос Грима. — Сигурно в бил някой океан.

— То си имаше табела — допълни Масклин. — Не мога да си спомня всичко, дето го пишеше, не ме бива в четенето като тебе. Едната от думите беше рез… резер… воар, така мисля.

— Ето, видя ли!

— Но сигурно си струва да се опита — намръщи се Масклин. — Има само едно-едничко място, където винаги ще бъдем в безопасност, и то е онова, откъдето сме дошли. Инак все ще трябва да бягаме, да бягаме…

— Тая работа, дето си я намислил, не ми харесва — смънка Грима.

— Ама нали ти каза, че не ти харесва и да бягаме! Нямаме друг избор, не разбираш ли? Нека просто да опитам. Ако не стане, ще се върнем!

— Да, ама представи си, че нещо се обърка? Ами ако не се върнеш, представи си? Ами че то аз ще…

— Да? — гласът на Масклин бе пълен с надежда.

— Ще откача, щото нали ще ми се наложи да обяснявам на хората това, онова и не знам кво си! — тросна се тя. — Ама че тъпа идея! Не, нищо общо не искам да имам с тая работа.

— О! — Масклин бе явно разочарован, но нали си беше инат… — Да, ама аз все пак ще опитам! Извинявай, за което.