Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пери Мейсън (39)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Case of the Moth-Eaten Mink, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Ърл Станли Гарднър

Пери Мейсън и русото момиче

Случаят с палтото от визон

Романи

 

Народна култура, София, 1990

Американска. Първо издание

 

Превод: Милена Венкова-Радева

Рецензент: Жечка Георгиева

Редактор: Стоянка Ангелова

Редактор на издателството: Мариана Китипова

Художник: Гриша Господинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

 

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557-150-90

Дадена за набор октомври 1989 г. Подписана за печат декември 1989 г. Излязла от печат януари 1990 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 24,50. Издателски коли 20,58. УИК 22,13. Цена 3,26 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

15

Мейсън се разписваше на излизане от затвора, когато служителят зад бюрото му каза:

— Търсят ви на телефона, мистър Мейсън. Ще се обадите ли?

— Вероятно не — отвърна Мейсън.

— Търси ви лице, което е тук в затвора.

— Тук има няколко хиляди души — рече Мейсън. — Предполагам, че около хиляда и петстотин от тях искат да ме видят с надеждата да намеря някакъв начин да ги измъкна. Можете ли да разберете името на лицето, което се обажда?

— Жена е — отговори служителят — от тукашното отделение. Казва, че името й е Дейтън.

За миг адвокатът се намръщи.

— Дайте ми слушалката. Ало — обади се Мейсън по телефона. — Кой е?

— Дикси Дейтън.

— Коя по-точно?

— Какво искате да кажете?

— Вече говорих с една млада жена, която заяви, че е Дикси Дейтън.

— О, мистър Мейсън! Това е било клопка, която са ви поставили, след като ме отвлякоха. Виждала съм ви в ресторанта на Морис и вие сте ме виждали — може и да не сте ме забелязали, но ще се сетите. Вие с мис Стрийт минахте точно покрай мен, когато… когато се опитах да избягам и бях блъсната от…

— Къде сте сега?

— В женското отделение за задържани.

— Откога сте там?

— От около девет сутринта.

— Какво искате?

— Искам да разговарям е вас за случилото се.

— Защо не ми се обадихте по-рано?

— Не ми позволиха. Водиха ме на различни места и ме нареждаха заедно с други затворнички за разпознаване.

— Идвам — каза Мейсън.

Той затвори телефона, благодари на дежурния служител, взе асансьора, отиде в женското отделение за задържани и заяви:

— Познавате ме, аз съм адвокат. Искам да видя Дикси Дейтън. Необходим ли ми е пропуск?

Надзирателката се усмихна:

— Всичко е уредено, мистър Мейсън. Знаех, че тя иска да ви види, и когато чух, че сте в зданието, накарах да ви изпратят пропуск. Всичко е наред. Можете направо да влизате.

— Охо, това се казва съдействие — възкликна Мейсън.

— Стараем се.

Адвокатът понечи да добави нещо, размисли и се запъти към една нетърпеливо чакаща жена, която скочи, щом го зърна.

— О, мистър Мейсън, толкова се радвам да ви видя! Толкова се радвам!

Мейсън я огледа изпитателно.

— Доста време ви трябваше, за да се свържете с мен.

— Свързах се с вас веднага щом ми позволиха.

— Не говоря за времето след арестуването ви. Какво правихте през миналата нощ?

— О, мистър Мейсън, беше ужасно. Заплашиха мен и Морис с пистолет и ни отвлякоха от хотел „Киймънт“.

— Кой?

— Не ги познавам, но в дъното на всичко стои Джордж Файет.

— Файет е мъртъв — заяви Мейсън, — така че не може да го отрече.

— Не ми ли вярвате? — настоя тя, изведнъж засегната от държанието му.

— Винаги вярвам на клиентите си — рече Мейсън, — но когато слушам техните разкази, непрекъснато преценявам как съдебните заседатели ще приемат думите им… Преди малко приключих разговора си с Морис Албърг. На неговия разказ никой няма да повярва.

— Какво не му е както трябва?

— Всичко.

— Е — въздъхна тя, — и на мен няма да ми повярвате. Вашата собствена свидетелка ме разпозна.

— Каква свидетелка? — рязко попита Мейсън.

— Тази, която работи в Детективската агенция на Дрейк, същата, която сте наели да проследи жената, разговаряла с вас в стаята.

— И тя ви разпозна?

— Да.

— Сега внимавайте — нареди Мейсън, — защото е важно. Във вашата килия ли я доведоха, сред други жени ли ви разпозна, или…

— Разпозна ме сред други жени.

Мейсън се намръщи.

— Вече говорих с Морис Албърг. Той ми очерта цялостната картина. Кажете ми какво се случи, след като ви разделиха.

— Заведоха ме в един апартамент в…

— Знам, хотел „Бонсал“.

— Е, така си мислех и аз. Името беше написано на хавлиите, но май не бяхме в „Бонсал“.

— Защо?

— Защото… Ами защото, когато полицията ме заведе там… не беше същото място.

— И какво стана? — попита Мейсън.

— Отнесоха се доста добре към мен. Поръчаха си кафе и яйца с шунка, а на мен ми позволиха да се движа из апартамента, само че завесите на прозорците бяха спуснати, и ме предупредиха да не ги пипам, ако искам да не пострадам.

— Ясно — досети се Мейсън. — Оставили са ви на спокойствие. Вие сте влезли в банята. Там имало хавлиени кърпи с надпис хотел „Бонсал“. Вие сте взели една за доказателство.

— Не, не взех. Страхувах се да не ги преброят и да установят, че някоя липсва. Но името го запомних.

— Продължавайте — подкани я Мейсън. — Какво стана след това?

— След това, някъде на развиделяване, ме изведоха през служебния вход, слязохме с товарния асансьор и излязохме на задната уличка. Накараха ме да легна на пода в някаква кола и…

— Знам — прекъсна я Мейсън, — имали сте възможност да избягате. Щели са да ви откарат някъде и да ви убият, но са били невнимателни.

Тя поклати глава.

— Не е ли така? — запита Мейсън.

— Не.

— Е, тогава разкажете ми какво се случи в действителност.

— Закараха ме на летището — започна тя. — Казаха ми, че съжалявали, но с мен станала ужасна грешка. Разбрали, че всичко е наред и аз не съм замесена в нищо, но все пак било най-добре да напуска града, защото полицията ме търсела.

— Кой извърши всичко това? — запита адвокатът.

— Двама души, които виждах за пръв път.

— Мъже ли?

— Да.

— Опитаха ли някакви грубости?

— Не, бяха истински джентълмени.

— Но в апартамента ви държаха като затворничка?

— Точно така.

— А след това ви пуснаха и ви казаха, че е станала грешка.

— Е, нещо подобно. Заявиха, че всичко е наред и щели да ме освободят…

— И какво стана накрая? — попита Мейсън.

— Връчиха ми билет за Мексико Сити и ми казаха, че самолетът излита след петнайсет минути и ще е най-добре да го взема.

— Какво направихте?

— Прозвуча ми като най-прекрасното предложение на света. Исках да се махна колкото е възможно по-далече, а Мексико Сити ми се стори чудесно място.

— Казаха ли нещо за Морис, или пък вие попитахте ли ги за него?

— Споменаха, че са освободили и Морис, и той щял да дойде при мен в Мексико Сити. Наредиха ми да отседна в хотел „Реформа“ и Морис или щял да бъде там, когато пристигна, или щял да дойде със следващия самолет, или възможно е да пътува и той със същия.

— Поискахте ли да ви дадат някакви обяснения?

— Мистър Мейсън — заяви тя, — държаха ме като затворничка. Мислех, че никога няма да се измъкна жива. Самолетът излиташе след петнайсет минути. Имах възможност да се отърва от тези хора. Страхувах се, че могат да променят решението си. Само пет минути преди това бях убедена, че няма да съм жива… Вие какво щяхте да направите на мое място?

— Щях да вляза в залата на летището и да отпътувам със самолета за Мексико Сити.

— Точно това се опитах да направя и аз.

— Какво ви попречи?

— Един цивилен полицай.

— Как?

— Чакаше ме на изхода.

— И какво направи?

— Арестува ме. Откара ме в затвора. А тук ме отрупаха с въпроси.

— Какво им разказахте?

— Не всичко. Опитвах се да предпазя… знаете кого — поколеба се тя.

Мейсън понечи да проговори.

— Без имена, моля ви — предупреди го тя.

— Някого, когото обичате?

— Да.

— Добре — кимна адвокатът. — Какво казахте на полицията?

— Разказах им случилото се.

— Разказахте ли й за хотел „Бонсал“?

— Да.

— Заведоха ли ви там?

— Да.

— Знаехте ли номера на апартамента, в който сте били?

— Не знаех номера, но можех да го открия. Помня, че слязохме на четиринайсетия етаж и бяхме в първия апартамент отдясно.

— Така, и какво стана?

— Асансьорът ми се стори по-различен и… Да, първият апартамент вдяоно беше зает от една възрастна двойка, която живеела там от десет години. Имаха съвсем благонадежден вид и се заклеха, че цялата вечер не са излизали, гледали телевизия и към десет часа си легнали.

— Полицаите питаха ли ви за онзи пистолет?

— Кой пистолет?

— Онзи в Сиатъл.

Тя бързо сложи пръст на устните си, а в погледа се изписа паника.

— Пистолетът в Сиатъл ли? — възкликна тя. — Наистина, мистър Мейсън, не разбирам за какво говорите. Нямам ни най-малка представа.

— В какво ви обвиняват? — попита Мейсън.

— Мисля, че… — поколеба се тя. — Ами все още в нищо не са ме обвинили, но мисля, че съм заподозряна в убийството на Джордж Файет — като съучастничка или нещо такова. Смятат, че заедно с Морис сме свършили тази работа.

— Споменаха ли какви доказателства имат срещу вас, опитаха ли се да оборят разказа ви, казаха ли, че са ви видели някъде?

Тя поклати глава.

— Не, нищо от този род.

— И не ви попитаха за…

Тя отново докосна устните си с пръст. Огледа неспокойно стаята и прошепна:

— Мистър Мейсън, моля ви!

— Добре.

— Мистър Мейсън, ще ме защитавате ли?

— Вероятно.

— И смятате, че всичко ще бъде наред?

— Това — отговори Мейсън — ще зависи от факта дали съдебните заседатели ще повярват на историята, която ще разкажете.

— Е — попита тя, — няма ли да ми повярват?

— По дяволите, не! — избухна Мейсън. — На тази история — няма.