Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Землемория (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Wizard of Earthsea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 82 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Магьосникът от Землемория

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №53

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Огнян Сапарев

Преведе от английски: Катя Петрова

Рецензент: Панко Анчев

Редактор: Христина Кочемидова

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Американска, I издание

Дадена за набор на 29.XI.1983 г. Подписана за печат на 7.II.1984 г.

Излязла от печат месец март 1984 г. Формат 32/70×100 Изд. №1728. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,38. УИК 8,92.

Страници: 232. ЕКП 95366 5637–355 84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820(73)-31

® Катя Петрова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

© Ursula K. Le Guin, 1968

A Wizard of Earthsea

Parnassus Press, 1968

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

5. Драконът на Пендор

Западно от Роук, между двете огромни земи Хоск и Енсмър, са скупчени Деветдесетте острова. Най-близкият до Роук е Сърд, а най-отдалеченият — Сепиш, който се намира почти в Пелнийско море. Дали общият им брой е деветдесет, е неразрешим въпрос, тъй като ако се броят само островите с прясна изворна вода, може да се стигне до осемдесет, а ако се брои всяка стърчаща в морето скала, може да се стигне до сто и повече, преди да започне приливът. Протоците между островчетата са тесни, затова кротките приливи и отливи на Вътрешно море прииждат раздразнени и объркани и се отдръпват с изненадваща сила, така че ако при отлива някъде има три острова, то при прилива там може да е останал само един. Поради опасността от приливи и отливи всяко дете, което може да ходи, умее и да гребе и си има собствена лодчица. Домакините пресичат с лодка протока пред къщата си, за да пийнат чай със съседката, търговците хвалят стоката си под ритъма на греблата. Пътищата са от солена вода, преградена на места с опънати между къщите мрежи, в които се хващат малките рибки трубки, а тяхното масло е богатството на Деветдесетте острова. Там няма много мостове, нито пък големи градове. Гъмжащите от стопанства и рибарски колиби островчета са обединени в общини по десет-двадесет на брой. Една от тях е Лоу Торнинг, която се намира в най-западната точка. Тя не гледа към Вътрешно море, а към безлюдния океан, към онзи самотен край на архипелага, където се издига само плячкосаният от драконите остров Пендор, а отвъд него — пустеещите води на Западния разлив.

За новия магьосник на общината бяха приготвили къща. Тя се издигаше на един хълм сред зелени ечемичени нивя, защитени от западния вятър от дървета, които сега бяха почервенели от цвят. От вратата се виждаха другите сламени покриви, горичките и градините, другите острови с техните покриви, поля и хълмове, а сред тях се виеха безброй бистроводни морски протоци. Къщата беше бедняшка, без прозорци, с глинен под, ала по-хубава от родния дом на Гед. Застанали почтително пред Магьосника от Роук, островитяните от Лоу Торнинг го помолиха да ги извини заради бедността й.

— Нямаме камък, с който да строим — каза един от тях.

— Не сме богати, но и не гладуваме — добави друг.

— Поне ще бъде сухо, защото сам се погрижих за покрива, господине — намеси се и трети.

За Гед къщата не беше от значение. Той искрено благодари на общинските първенци и те, осемнадесет на брой, се разотидоха по домовете. Всеки загреба със собствената си лодка към родния си остров, за да разкаже на рибарите и домакините какъв странен и мрачен младеж е новият магьосник, как говори малко, но справедливо и без да се гордее. Едва ли имаше причина за гордост в това място, където Гед за първи път отиваше като магьосник. Магьосниците, изучили се в Роук, обикновено отиваха по градове или замъци, да служат на велики владетели, които им предоставяха разкош. Според традицията, на рибарите от Лоу Торнинг се полагаше най-много селска магьосница или просто заклинател да омагьосва рибарските им мрежи, да освещава новите лодки и да лекува животните и хората. Но в последните години старият дракон на Пендор бе добил потомство — според мълвата девет дракона, които сега се бяха настанили в разрушените кули на Морските владетели от Пендор и влачеха люспестите си кореми нагоре-надолу по мраморните стълби и разбитите прагове. Тъй като на този мъртъв остров им липсваше храна, те щяха да започнат да долитат насам веднага щом пораснеха и ги налегнеше гладът. Над югозападните брегове на Хоск вече бе забелязано ято от четири дракона, които тайно проучвали кошарите, хамбарите и селата, без да кацат. Драконовият глад се разбужда бавно, ала трудно се засища. Тъй че островитяните от Лоу Торнинг бяха изпратили на Роук пратеник да моли за магьосник, който да предпази народа им от витаещата над западния хоризонт опасност и Върховният жрец бе преценил, че страхът им е основателен.

— Там няма удобства — беше казал той на Гед в деня, в който го направи магьосник, — ни слава, ни богатство, може би няма и опасност. Ще отидеш ли?

— Да — беше отвърнал Гед не само от покорство. От онази нощ на Роукската могила той намрази славата и себеизтъкването със същата страст, с която преди ги бе обичал. Сега непрестанно се съмняваше в силата си и се страхуваше, когато трябваше да я подложи на изпитание. Освен това приказките за дракони го привличаха особено много. На Гонт от векове не бе имало дракони, а и най-смелият от тях не би дръзнал да прелети близо до Роук, тъй че там те съществуваха единствено в приказките и песните, без някой да ги е виждал. В Школата Гед беше научил всичко възможно за драконите, ала едно е да четеш за драконите, а съвсем друго — да ги срещнеш. Пред него се разкриваше ярка възможност и той въодушевено даде съгласието си.

Върховният жрец кимна, но с мрачен поглед.

— Отговори ми! Страхуваш ли се да напуснеш Роук, или бързаш да си отидеш? — каза той най-сетне.

— И двете, господарю.

Геншър кимна отново и каза много тихо:

— Не зная дали постъпвам правилно, като те отпращам оттук, където си в безопасност. Не виждам пътя ти. Целият е в мрак. А на север има някаква сила, която би те унищожила. Ала каква е тя и къде е, дали в миналото ти или на бъдещия ти път, не мога да кажа. Цялата е в сянка. Когато дойдоха хората от Лоу Торнинг, веднага се сетих за теб, защото мястото ми се стори безопасно и отдалечено, където ще имаш време да събереш силите си. Но не знам дали въобще има безопасно място за теб, нито пък накъде отива пътят ти. Не искам да те изпратя в мрака…

Отначало къщата под цъфналите дървета се стори на Гед достатъчно светла. Там заживя той. От това място наблюдаваше западното небе и се ослушваше за плясък на люспести криле. Но никакъв дракон не идваше. Гед ловеше риба от пристана и се грижеше за градинката си. Цели дни прекарваше в размисъл над някоя страница, ред или дума от Книгите на познанието, които беше донесъл от Роук. През лятото седеше навън под дърветата, а отакът спеше до него или гонеше мишки из гората сред трева и маргаритки. Когато го повикаха, помагаше на жителите на Лоу Торнинг като лечител и гадател на времето. Тъй като в родното си село бе служил на още по-бедни хора, и през ум не му минаваше, че такива обикновени изкуства могат да срамят един магьосник. А и те не искаха много от него поради страхопочитанието, което им вдъхваше отчасти с ранга си на магьосник от острова на Мъдреците и отчасти с мълчанието и с белезите по лицето си. Въпреки младостта му у него имаше нещо, което не предразполагаше хората.

Все пак той си намери приятел — един майстор-лодкар, който живееше на съседния остров. Казваше се Пеквари. Гед го видя за първи път на пристана и се спря да погледа как закрепва мачтата на една малка лодка. Лодкарят погледна към магьосника с широка усмивка и каза:

— Ето че вече привършвам след цял месец работа. Вие май щяхте за миг да се справите с нея само с една дума, а, господине?

— Сигурно — отвърна Гед, — ала лодката можеше и да потъне в следващата минута, ако не поддържам заклинанията. Но ако искаш…

— Какво, господине?

— Тази лодка е едно прекрасно творение. Не се нуждае от нищо. Но ако искаш, бих могъл да й направя заклинание за спояване, та да бъде здрава, или пък заклинание за намиране, та да се завръща по-лесно на брега — каза той колебливо, тъй като не искаше да обиди майстора, ала лицето на Пеквари грейна.

— Тя е за сина ми, господине, и би било много любезно от ваша страна да й направите такива заклинания. — Той се изкачи на пристана да стисне ръката на Гед и да му благодари.

След този ден те често работеха заедно. Гед правеше заклинанията на лодките, които Пеквари строеше или поправяше и на свой ред се учеше от него как се изработва или как се управлява лодка без магическа помощ — почти свещено умение на Роук. Гед, Пеквари и малкият му син Иот често плаваха из проливите с лодки с платна или гребла и накрая Гед стана добър моряк, а приятелството му с Пеквари се заздрави.

Късно през есента синът на лодкаря се разболя. Майката изпрати да повикат врачката от остров Теск, която беше добра лечителка, и ден-два всичко изглеждаше наред. После в една бурна нощ Гед чу удари по вратата си. Пеквари беше дошъл да го моли да спаси детето. Гед се втурна към лодката заедно с него и с всички сили те загребаха през мрака и дъжда към къщата на лодкаря. Вътре Гед видя детето върху сламеника, майката, свита безмълвно до него и врачката, надвесена над димящи корени — най-добрия лек, който тя познаваше.

— Господарю — прошепна тя на Гед, — струва ми се, че това е червената треска и детето ще умре от нея до довечера.

Когато коленичи и сложи ръце върху детето, Гед си помисли същото и се отдръпна за миг. През последните месеци на собственото му дълго боледуване Повелителят на билките го беше научил на много неща от знанията на един лечител; най-важният урок бе да лекуваш раната и болестта, но и да оставиш умиращия дух да си отиде.

Майката долови това движение и неговото значение и извика от отчаяние. Пеквари се наведе над нея:

— Господарят Ястреб ще го спаси, жено. Няма защо да плачеш. Той е тук сега. Може да го направи.

Като чу майчиния вопъл и видя доверието на Пеквари, Гед не можеше да ги разочарова. Той отказа да повярва на очите си и му се стори, че навярно детето може да се спаси, ако се победи треската.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Пеквари — каза той и започна да къпе момченцето със студена дъждовна вода, която му носеха отвън, като изричаше едно заклинание за спиране на треската. То нито подействува, нито допринесе някаква полза и внезапно Гед усети, че детето умира в ръцете му.

Без да се замисля за себе си, той призова всичките си сили наведнъж и изпрати духа си да върне духа на детето. Извика името му: „Иот!“ Като че до слуха му долетя едва доловим отговор и той упорито извика отново. Тогава видя момченцето да тича бързо далеч пред него надолу по някакъв мрачен склон на огромен хълм. Не се чуваше никакъв звук. Звездите над хълма му бяха съвсем непознати. Въпреки това той различи съзвездията по име — Сноп, Врата, Въртележка, Дърво. Това бяха онези звезди, които никога не залязват, които не избледняват при настъпването на зората. Твърде далеч беше последвал умиращото дете.

Като разбра това, той изведнъж видя, че е сам на мрачния хълм. Трудно беше да се върне, много трудно. Обърна се бавно. Бавно придвижи единия си крак напред, за да се изкачи обратно по хълма, след това другия. Напредваше стъпка по стъпка, с огромни усилия на волята. И всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната.

Звездите не потрепваха. На сухия, стръмен склон нямаше и помен от ветрец. В цялото това безкрайно царство на мрака единствен той се движеше с мъка нагоре по хълма. Стигна върха и съзря там ниска каменна стена. От другата й страна го чакаше една сянка.

Сянката не приличаше нито на човек, нито на животно. Беше безформена, почти невидима, шепнеше му нещо неразбираемо и се устремяваше към него. Тя стоеше при живите, а той при мъртвите.

Гед трябваше или да се спусне по хълма в пустите земи и мрачните градове на мъртвите, или да прекрачи стената и да се озове отново при живите, където го очакваше безформеното зло.

Сети се за жезъла-дух в ръката си и го вдигна високо. Това движение му възвърна силата. Той се приготви да прескочи ниската каменна стена право срещу сянката и в този миг жезълът изведнъж запламтя в мрака с ослепително бяла светлина. Гед скочи, усети, че пада, и повече не видя нищо.

А пред очите на Пеквари, жена му и врачката младият магьосник бе застинал насред заклинанието си, без да изпуска детето от ръце. После той внимателно положи малкия Иот върху сламеника, изправи се и застана безмълвно с жезъл в ръка. Изведнъж вдигна високо жезъла, който заблестя като мълния с бяло сияние, и всички предмети в колибата заподскачаха тайнствено и живо в краткотрайните пламъци. Когато заслепението премина, те видяха младежа, свит на глинения под до сламеника, където лежеше мъртвото дете.

Пеквари си помисли, че и магьосникът е мъртъв. Жена му заплака, а той беше безкрайно изумен. Но врачката беше чувала нещичко за магьосничеството и пътищата, които може да поеме един истински магьосник, затова се погрижи студеният и безжизнен Гед да не бъде считан за мъртвец, а за болен или изпаднал в транс. Занесоха го в дома му и оставиха една старица да гледа дали ще се събуди, или ще заспи завинаги.

Малкият отак се скри между гредите на къщата, както правеше винаги, когато влизаха непознати. Остана там през цялото време, докато дъждът плющеше по стените, и щом огънят загасна, а бавно изнизващата се нощ потопи в сън старицата до огнището, той пропълзя до неподвижния и безмълвен Гед върху леглото и заблиза дълго и търпеливо ръцете и китките му със сухия си кафяв език. Свит до главата му, отакът ближеше слепоочията, белязаната му страна и съвсем внимателно затворените му очи. И много бавно под въздействието на това докосване Гед дойде на себе си. Той се събуди, без да знае къде е бил или къде се намира, нито пък какво е това мержелеещо се сиво сияние, което бе предвестник на зората. Тогава животинчето се сви отново до рамото му и заспа.

По-късно, когато Гед размишляваше за тази нощ, стана му ясно, че ако никой не го бе докоснал, докато лежеше бездиханен, ако никой не го бе повикал по някакъв начин, той щеше да си отиде завинаги. Спаси го единствено нямата, инстинктивна мъдрост на звяра, който ближеше ранения си другар, за да го успокои. Но в тази мъдрост Гед видя нещо сродно със собствената си сила, нещо дълбоко колкото самото магьосничество. От този момент той повярва, че мъдър е онзи, който никога не се отделя от останалите живи същества, говорящи или не. След това дълги години се стремеше да научи онова, което може да се научи в мълчание от очите на животните, от полета на птиците, от бавното полюшване на клоните.

Сега за първи път Гед бе преминал в отвъдния свят и се бе завърнал невредим — пътешествие, което само един магьосник може да извърши с отворени очи и което е опасно и за най-великия жрец. Но при завръщането му го обзе мъка и страх. Мъката беше за приятеля му Пеквари, а страхът — за самия него. Той не знаеше защо Върховният жрец се беше страхувал да го отпрати от Роук, нито пък какво бе потъмнило и засенчило ясния жречески поглед към бъдещето му. То бе, защото там го очакваше самият мрак, безименното същество, чуждо на този свят, сянката, която той или беше пуснал на свобода, или беше създал. През всичките тези години тя бе чакала духа му там на стената. И най-сетне го намери. Сега ще тръгне по следите му, ще се мъчи да се добере до него, да отнеме силата му и да я влее в себе си, да изсмуче живота му и да се облече в плътта му.

Малко след това тя му се яви насън като безглава мечка. Стори му се, че опипва стените на къщата, търсейки вратата. Не беше му се присънвал такъв сън, откакто бяха оздравели раните, причинени от нея. Той се събуди отмалял и изстинал, а белезите по лицето и рамото му се бяха обтегнали болезнено.

Настанаха лоши времена. Само да сънуваше сянката или дори да си помислеше за нея, Гед изпадаше веднага в познатия леден ужас — разумът и силата го напускаха и го оставяха да се лута оглупял. Обземаше го гняв пред собствения му страх, но каква полза? Търсеше закрила, но не намираше. Сянката бе безплътна, нежива, бездушна, безименна, без друг живот освен този, който самият той й беше дал — ужасна сила извън законите на слънчевия свят. Единственото, което знаеше за нея, беше, че той я привлича и създадена от него, тя ще се опита да наложи волята си чрез него. Ала в каква форма ще се появи, тъй като все още й липсваше собствена форма, и кога ще се появи — това му бе неизвестно.

Гед издигна всички възможни магически прегради около къщата си и около острова, на който живееше. Създадените от заклинания стени непрекъснато трябва да се подновяват и той скоро разбра, че така ще трябва да изразходва всичката си сила над тези защитни мерки и няма да може да служи успешно на островитяните. Какво можеше да направи между две вражи сили, ако от Пендор дойдеше някой дракон?

Отново сънува сянката, но този път тя беше в къщата, до вратата, устремяваше се към него през мрака и шепнеше неразбираеми думи. Той се събуди в ужас и изпрати пламтящото вълшебно кълбо да освети всяко кътче в къщичката, за да се увери, че сянката я няма никъде. След това сложи дърва върху въглените в огнището, седна пред огъня и потъна в размисъл. Чуваше само как есенният вятър опипва сламения покрив и как стене в оголелите клони на дърветата. В сърцето му се беше разбудил старият гняв. Нима ще търпи това безпомощно очакване, този затвор на островчето, където мърмореше безполезни заклинания за защита? И все пак не можеше току-тъй да избяга от затвора. Това означаваше да злоупотреби с доверието на островитяните и да ги остави беззащитни пред застрашаващия ги дракон. За него имаше само един път.

На следващото утро той слезе при рибарите на главния пристан в Лоу Торнинг, намери старейшината и му каза:

— Трябва да напусна това място. В опасност съм, а поставям в опасност и вас. Трябва да си вървя. Затова ви моля да ми позволите да отида да се справя с драконите на Пендор. По този начин ще изпълня дълга си към вас и ще си замина свободно. Ако не сполуча сега, то едва ли ще сполуча и когато те дойдат тук, а по-добре това да се разбере веднага, отколкото по-късно. Островитянинът го гледаше отчаяно:

— Господин Ястребе, та там има девет дракона.

— Казват, че осемте са все още малки.

— Ала старият…

— Казвам ти, че трябва да си вървя оттук. Моля те да ми позволиш първо да ви отърва от драконовата заплаха, ако мога.

— Както желаеш, господарю — каза островитянинът мрачно. Останалите, които се намираха там, счетоха това за безумие или безразсъдна смелост от страна на младия магьосник и наблюдаваха отпътуването му съкрушени, без надежда да го видят отново. Някои намекваха, че той просто искал да се върне във Вътрешно море през Хоск и да ги изостави. Други, между които и Пеквари, твърдяха, че е полудял и си търси смъртта.

От четири поколения моряците насочваха корабите си далеч от бреговете на остров Пендор. Нито един жрец не се беше опитвал да се пребори с дракона там, тъй като островът не се намираше на оживен морски път, а последните му владетели — пирати, робовладелци и войнолюбци, си бяха спечелили омразата на всички жители от югозападните области на Землемория. Поради тази причина никой не се беше постарал да отмъсти за Владетеля на Пендор, след като драконът внезапно бе нападнал от запад него и хората му по време на едно пиршество в кулата и ги бе задушил с огнения си дъх, докато останалото население, обзето от ужас, се хвърляло в морето. Без защита, Пендор бе оставен в драконовите нокти с всичките си кости, кули и съкровища, откраднати от отдавна загиналите принцове от бреговете на Палн и Хоск.

Всичко това беше известно на Гед, ала той знаеше и още нещо, тъй като от самото си пристигане на Лоу Торнинг не бе преставал да размишлява над наученото за драконите. Насочил лодката си на запад, той я направляваше, без да гребе или да използва моряшките изкуства, на които го бе научил Пеквари. С помощта на магия призова магическия вятър да издуе платното й, а на самата нея направи заклинание и я устреми към хоризонта, където очакваше да се появи мъртвият остров. Нужна му беше бързина и си служеше с магическия вятър, защото повече се страхуваше от онова, което бе оставил зад себе си, отколкото от онова, което го очакваше. Но с превалянето на деня нетърпението му се превърна от страх в някакво радостно облекчение. Поне по собствено желание търсеше тази опасност и колкото повече се доближаваше до нея, толкова повече растеше увереността му, че поне този път, поне този час преди смъртта си, ще бъде свободен. Сянката не смееше да го последва в ноктите на дракона. Беловърхите вълни се надбягваха по сивата повърхност на морето, а северният вятър трупаше сиви облаци на небето. Бързият магически вятър го носеше на запад и той скоро забеляза скалите на Пендор, безлюдните улици на града и разрушените му кули.

На входа на пристанището, плитък залив с формата на полумесец, Гед заповяда на магическия вятър да стихне и лодката се усмири, залюляна от вълните. Тогава той призова дракона:

— Похитителю на Пендор, ела и защищавай съкровищата си!

Гласът му се загуби в рева на вълните, които се разбиваха върху пепеливите брегове, ала драконите имат остър слух. Не след дълго от някаква съборетина без покрив един от тях се стрелна нагоре във въздуха като огромен черен прилеп с тънки криле и прешленест гръбнак и с кръжене се приближи към Гед. При вида на това изчадие — мит за хората, той отново доби смелост, засмя се и извика:

— Върви и кажи на Стария да дойде, ти, летящ червей!

Това беше един от младите дракони, излюпени тук преди няколко години от драконицата от Западния разлив. Според хорските приказки тя бе снесла люпилото си от огромни яйца в някаква порутена зала на кулата и отново бе отлетяла, оставяйки Стария дракон на Пендор да се грижи за малките, когато изпълзели от черупките си като смъртоносни гущери.

Младият дракон не отговори. Той не беше голям — може би дълъг колкото кораб с четиридесет гребла, и тънък като червей въпреки размаха на черните си ципести криле. Беше все още безгласен и лишен от присъщото на драконите лукавство. Разтворил дългите си зъбати челюсти, той се спусна като стрела право към Гед, застанал в люлеещата се лодка. С едно силно заклинание Гед просто вкамени крилете и крайниците му и го запрати като камък в морето. Сивата вода се затвори над него.

От основите на най-високата кула се издигнаха още два дракона като първия. И те се спуснаха като него право към Гед. Той хвана и двата, захвърли ги във водата и ги удави, все още без дори да повдигне магьосническия си жезъл.

След известно време от острова към него се приближиха още трима. Единият от тях беше много по-голям и бълваше огън от устата си. По-малките се насочиха срещу Гед с плющене на крила, ала големият го заобиколи много бързо в гръб, за да изгори с огнения си дъх него и лодката му. Нито едно заклинание не би въздействувало и на тримата, тъй като двамата идваха от север, а третият от юг. Щом разбра това, Гед направи заклинание за преобразяване и между две огнени издишвания излетя от лодката, приел драконов образ.

С широко разперени криле и издадени нокти той полетя към двамата и ги попари с огън, а след това се обърна към третия, който беше по-голям от него и също въоръжен с огън. Понесени от вятъра над сивите вълни, те се прегъваха на две, щракаха челюсти, спускаха се надолу, хвърляха се напред, докато се обвиха в дим, почервенял от огнения им дъх. Внезапно Гед се издигна, а другият се втурна да го преследва. Насред полета си драконът-Гед изпъна криле и спря за миг. После се спусна напред като ястреб с издадени нокти, заудря другия по врата и по хълбока и го заблъска надолу. Черните криле запляскаха в суматоха и в морето закапаха едри черни капки драконова кръв. Пендорският дракон се отскубна и с осакатени криле полетя ниско към острова. Там пропълзя да се скрие в някакъв кладенец или пещера в разрушения град.

Гед незабавно възвърна образа си и се изправи в лодката, тъй като беше извънредно опасно да остане в драконовата кожа повече от необходимото. Ръцете му бяха почернели от парещата кръв на влечугото, а главата му бе обгорена от огъня, но сега това нямаше значение. Той едва дочака да си поеме дъх и извика:

— Шест видях, петимата са мъртви, а сте девет всичко на всичко! Излезте, червеи такива!

Дълго време на острова не се помръдна нищо, нито се чу някакъв звук освен рева на прибоя. Изведнъж Гед видя как най-високата кула бавно промени формата си и се изду от едната страна, като че ли й порасна ръка. Той се страхуваше от драконовата магия, тъй като старите дракони са могъщи и коварни в магьосничеството си, което и прилича, и се отличава от това на хората. Но миг по-късно разбра, че го мамеха не драконите, а собствените му очи. Той беше взел за част от кулата рамото на дракона на Пендор, който бавно изправяше туловището си.

Когато най-сетне се изправи на краката си, люспестата му, покрита с шипове глава се издигна по-високо от срутената кула, а предните му лапи с извадени нокти стъпиха върху отломките на града. Сиво-черните му люспи отразяваха дневната светлина като тъмни кристали. Макар и тънък като хрътка, той бе висок колкото цял хълм. Гед го наблюдаваше със страхопочитание. Ни песни, ни предания биха могли да подготвят разума за подобна гледка. Гед гледаше дракона почти право в очите и попадна в клопката им, защото никой не можеше да погледне един дракон по този начин. Младежът отвърна поглед от мазните зелени очи, които не се отклоняваха от него и вдигна пред себе си жезъла, който сега изглеждаше като треска или клонче.

— Осем сина имах, магьосниче — изрече драконът с могъщ и сух глас. — Петима са мъртви, а един умира — стига. Няма да се добереш до съкровищата ми, като ги избиеш.

— Не ми трябват съкровищата ти.

От ноздрите на дракона изфуча жълт пушек — той се смееше.

— Не би ли желал да дойдеш на брега и да ги погледнеш, магьосниче? Те си струват това.

— Не, драконе. — Драконите са родственици на ветровете и огъня и не обичат да се бият над морето. Това беше досегашното предимство на Гед и той не искаше да го загуби. Ала ивицата морска вода между него и огромните сиви нокти вече не му даваше кой знае какво надмощие.

Трудно беше да отвърне поглед от зелените натрапчиви очи.

— Много млад магьосник си — каза драконът. — Не знаех, че хората добиват силата си толкова млади.

И двамата говореха на Древната реч, тъй като това е все още езикът на драконите. Когато си служат с Древната реч, хората са задължени да казват истината, но това не важи за драконите. Тъй като това е собственият им език, на него те могат да лъжат, да изопачават истинските думи с измамна цел, да впримчват непредпазливия слушател в лабиринт от огледални слова, всяко едно от които отразява истината, без да води за никъде. Гед бе предупреждаван за това и слушаше драконовите приказки с недоверчиво ухо, нащрек. Ала те изглеждаха прости и ясни.

— Да молиш помощта ми ли си дошъл тук, магьосниче?

— Не, драконе.

— Все пак бих могъл да ти помогна. Скоро ще имаш нужда от помощ срещу онова, което те преследва в мрака.

Гед онемя.

— Какво те преследва? Кажи ми името му.

— Ако можех… — Гед се сепна.

От драконовите ноздри — две кръгли дупки, се изви жълт пушек.

— Да можеше да му кажеш името, сигурно щеше да го надвиеш, магьосниче. Навярно аз ще мога да ти го кажа, когато го съзра наблизо. А то ще дойде насам, ако почакаш около острова ми. Ще дойде, където и да отидеш. Ако не искаш да те доближи, трябва да бягаш, да бягаш, все да бягаш от него. А то ще продължава да те преследва. Не би ли желал да узнаеш името му?

Гед отново се смълча. Не можеше да отгатне нито откъде знае драконът за сянката, която той бе пуснал на свобода, нито как би могъл да узнае името й. Върховният жрец беше казал, че сянката няма име. Все пак драконите си имат собствена мъдрост и са по-древна раса от хората. Малко са хората, които могат да отгатнат какво знае един дракон и откъде го знае и това са само повелителите на драконите. За Гед едно беше сигурно: че дори драконът да казваше истината, дори наистина да можеше да му открие природата и името на сянката и да му даде власт над нея, той щеше да го направи изцяло с користна цел.

— Много рядко — каза накрая младежът — драконите пожелават да правят услуги на хората.

— Но пък обикновено — отвърна драконът — котките си играят с мишките, преди да ги убият.

— Но аз не съм дошъл тук да си играя или пък да бъда играчка. Дойдох да се спазаря с теб.

Остър като сабя и петорно по-дълъг, върхът на драконовата опашка се изви като скорпион над бронирания му гръб. Той каза сухо:

— Аз не се пазаря. Взимам. Можеш ли да ми предложиш нещо, което да не мога да взема от тебе, когато си поискам?

— Безопасност. Твоята безопасност. Закълни се, че никога не ще полетиш на изток от Пендор и аз ще се закълна да те оставя невредим.

От гърлото на дракона излезе дращещ шум, подобен на далечна каменна лавина в планината. Около тривърхия му език заигра огън. Той се надигна по-високо и застрашително над развалините:

— Предлагаш ми безопасност! Заплашваш ме! С какво?

— С името ти, Йевод!

Гласът на Гед потрепера, ала той изрече това име ясно и високо. При звука му Старият дракон замлъкна, онемя. Измина цяла минута, след това още една и тогава Гед, застанал в люлеещата се лодчица, се усмихна. Той заложи тази постъпка и целия си живот на една догадка, родена от древните истории за драконите, които беше научил в Роук. Бе решил, че драконът на Пендор е същият, който плячкосвал земите на запад от Оскил по времето на Елфаран и Моред и бил изгонен от Оскил от един магьосник Елт, силен в познанията си върху имената. Сега предположението му се оказваше вярно.

— Равностойни сме, Йевод. Ти имаш силата си, а аз имам името ти. Ще се спазарим ли?

Драконът все още не отговаряше. Дълги години се беше разполагал той на този остров сред златни нагръдници и смарагди, разпилени из прахта, тухлите и костите. Дълги години бе гледал как потомците му — черни гущери, си играят сред развалините и как се опитват да полетят от високите скали. Дълги часове беше спал на слънце, необезпокояван ни от човешки глас, ни от плющене на платно. И бе остарял. Сега му беше трудно да се помръдне, за да се изправи пред този млад жрец, този незаякнал враг, чийто жезъл караше него, стария дракон Йевод, да трепери.

— Можеш да си избереш девет скъпоценни камъка от съкровището ми — каза той най-после със съскане и скимтене. — Най-хубавите, които пожелаеш. И си върви!

— Не искам камъните ти, Йевод.

— Какво е станало с човешката алчност? Едно време на север хората обичаха лъскавите камъни… Знам какво искаш, магьосниче. И аз мога да ти предложа безопасност, защото знам какво единствено може да те спаси. Преследва те ужасно нещо. Ще ти кажа името му.

Сърцето на Гед подскочи и застанал също така неподвижно като дракона, той стисна жезъла. За миг се пребори с неочакваната надежда. Не за собствения си живот се пазареше той. Едно-единствено надмощие имаше над дракона. Затова отхвърли надеждата и постъпи, както трябваше.

— Не това искам, Йевод!

Изречеше ли драконовото име, той като че ли затягаше около врата на огромния звяр тъничка каишка. В пронизващия го драконов поглед Гед чувствуваше древната злоба към хората от опита му с тях. Виждаше стоманените нокти, дълги колкото човешка ръка, твърдата като камък кожа и угасващия огън, който се спотайваше в драконовото гърло и въпреки това продължаваше да затяга каишката.

— Йевод! Закълни се в името си, че ти и синовете ти никога няма да стъпите на архипелага! — каза той отново.

Внезапно от устата на дракона изригнаха ярки и шумни пламъци и той каза:

— Заклевам се в името си.

В този миг над острова настъпи тишина и Йевод сведе огромната си глава.

Когато я повдигна отново и се огледа, магьосникът го нямаше вече, а платното на лодката, насочила се към богатите, пълни със скъпоценни камъни острови из моретата в централната част на архипелага, се бе превърнало в бяло петънце върху вълните на изток. Драконът на Пендор изпадна в ярост, издигна се, разрушавайки кулата с гърченето на туловището си и разпери с трясък криле, които покриха целия потънал в развалини град. Но клетвата му го обвързваше и той никога повече не полетя към архипелага.