Урсула Ле Гуин
Магьосникът от Землемория (3)

3. Школата за магьосници

Гед пренощува на борда на „Сянка“ и призори се раздели с първите си морски другари, които бодро викаха след него благопожелания, докато се изкачваше на пристана. Град Туил не е голям и къщите му са сгушени по малкото стръмни и тесни улички. За Гед обаче той беше голям и тъй като не знаеше накъде да върви, попита първия гражданин на Туил, когото срещна, къде да намери ректора на Роукската школа. Човекът го погледна изкосо и каза, преди да продължи нагоре по улицата:

— Мъдреците няма защо да питат, а глупакът пита напразно!

Гед продължи да се изкачва по хълма и най-сетне излезе на един площад, обграден от трите страни с къщи с островърхи покриви, а от четвъртата — със стената на огромно здание, чиито прозорчета, малко на брой, се издигаха по-високо от комините на околните къщи. Това, изглежда, беше крепост или замък, построен от здрави, сиви каменни блокове. На площада под него бяха издигнати сергии, където идваха и си отиваха хора. Гед зададе въпроса си на една старица с кошница, пълна с миди.

— Не винаги можеш да намериш ректора там, където е, ала понякога можеш да го намериш там, където не е — отговори му тя и продължи с висок глас да предлага мидите си.

Близо до единия ъгъл на голямото здание имаше неугледна дървена вратичка. Той отиде до нея и почука силно. Отвори му някакъв старец и Гед му каза:

— Нося писмо до ректора на Школата на този остров от жреца Оджиън от Гонт. Искам да намеря ректора, ала не ща да чувам повече загадки и подигравки.

— Това е Школата — отвърна старецът с благ глас. — Аз съм вратарят. Влез, ако можеш.

Гед пристъпи напред. Струваше му се, че е прекрачил прага, но все още си беше отвън, на улицата, както и преди.

Отново пристъпи напред и отново си остана пред прага. Вратарят го гледаше отвътре с благ поглед.

Гед беше по-скоро разгневен, отколкото объркан, тъй като му се струваше, че продължават да му се надсмиват. С думи и знаци направи заклинанието за отваряне, което беше научил отдавна от леля си — най-ценното от целия й запас от заклинания. Сега го направи добре. Но то беше само заклинание на една селска магьосница и силите, които държаха тази врата, въобще не помръднаха.

След този неуспех Гед дълго стоя на улицата. На края погледна към стареца, който чакаше вътре, и каза неохотно:

— Не мога да вляза без помощта ти.

— Кажи си името — отвърна вратарят.

Гед отново се смълча — човек никога не изговаря името си на глас, освен ако животът му се намира в смъртна опасност.

— Аз съм Гед — каза той високо. Чак тогава, пристъпвайки напред, можа да прекрачи прага. Въпреки светлината зад гърба му, все пак му се стори, че някаква сянка го последва по петите.

Като се обърна, той видя още, че прагът, който беше прекрачил, не е от просто дърво, както си бе помислил отначало, ами от драконова кост, по която никъде не личеше отделна част — той бе изсечен, както узна по-късно, от един зъб на Великия дракон. Вратата, която старецът затвори след него, беше от полиран рог, през който се мержелееше дневната светлина, а на вътрешната й страна бе изваяно Хилядолистното дърво.

— Добре дошъл в този дом, момко — каза вратарят и без нито дума повече го поведе през зали и коридори към един открит двор във вътрешността на зданието. Дворът беше отчасти с каменна настилка, но без покрив и на едно затревено място на слънце под дръвчетата играеше водоскок. Гед почака тук известно време сам. Той не помръдваше, а сърцето му биеше силно, тъй като му се струваше, че чувствува около себе си невидими присъствия и сили и му беше известно, че това място е построено не само от камък, но и от магия, по-здрава от камъка. Намираше се в най-вътрешната зала на Дома на мъдреците, а над него бе небето. Внезапно съзря облечен в бяло човек, който го наблюдаваше през струите на водоскока.

В момента, в който очите им се срещнаха, в клоните на дървото високо запя птичка. Изведнъж Гед започна да разбира птичите трели, езика на водата, падаща в басейна на водоскока, формата на облаците и началото и края на вятъра, който поклащаше листата — струваше му се, че самият той е слово, изречено от слънчевата светлина.

После този миг премина и Гед, и светът наоколо си бяха същите или почти все същите. Той пристъпи напред, за да коленичи пред Върховния жрец, и му даде писмото, написано от Оджиън.

Върховният жрец, Немерл, ректор на Роук, беше стар човек, по-стар според хорските приказки от всички хора на този свят. Когато заговори, за да приветствува любезно Гед, гласът му затрептя като птиче чуруликане. Косата, брадата и мантията му бяха бели, а годините като че полека-лека бяха изцедили от него и цвят, и плът, и го бяха оставили бял и изпит като плавей, който цял век се е носил по водата:

— Очите ми са стари, не мога да прочета какво пише господарят ти — каза той с трептящ глас. — Прочети ми писмото, момко.

И Гед разчете на глас писмото, което беше написано с хардийски руни. Там не се казваше нищо повече от следното: „Учителю Немерл! Този, когото ти изпращам, ще бъде най-великият от магьосниците на Гонт, ако е верен поривът на вятъра.“ Това бе подписано не с истинското име на Оджиън, което Гед все още не беше научил, а с неговата руна, Затворената уста.

— Изпраща те този, който укротява земетръса, затова бъди двойно добре дошъл. Младият Оджиън ми бе скъп, когато пристигна тук от Гонт. Сега ми разкажи за моретата и поличбите при пътешествието ти, момко.

— Приятно беше, учителю, с изключение на бурята вчера.

— Кой кораб те доведе тук?

— „Сянка“, търговски кораб от Андрадите.

— Чия воля те изпрати тук?

— Моята.

Върховният жрец го погледна, после отвърна поглед и заговори на неразбираем за Гед език, мърморейки като старец, чийто разсъдък блуждае из годините и островите. Но сред мърморенето имаше думи от птичата песен и от ромона на падащата вода. Той не правеше заклинание и въпреки това в гласа му имаше сила, която развълнува ума на Гед по такъв начин, че младежът остана зашеметен и като че за миг се видя сам сред странна, безкрайна пустош, обкръжен от сенки. А през цялото време се намираше в огрения от слънцето двор и чуваше ромона на водоскока.

Изведнъж една огромна черна птица, оскилски гарван, прекоси каменната тераса и тревата. Тя се приближи до ръба на мантията на Върховния жрец и застана там, цялата черна, с клюн като кинжал и очи като камъчета, които гледаха изкосо към Гед. След това клъвна три пъти белия жезъл, на който се бе облегнал Немерл и старият магьосник престана да мърмори и се усмихна.

— Бягай да играеш, момко! — обърна се той към Гед като към малко момче.

Гед подви коляно пред него. Когато се изправи, Върховният жрец го нямаше вече. Само гарванът стоеше там и го оглеждаше с проточен клюн, като че искаше да клъвне изчезналия жезъл.

Той заговори на език, който според Гед беше оскилски:

— Теренон узбук! — изграчи. — Теренон узбук орек. — И си отиде също така наперено, както бе дошъл.

Гед тръгна да излиза от двора, като се чудеше накъде да поеме. Под арката го пресрещна висок младеж, който сведе глава и го поздрави много вежливо:

— Наричам се Джаспар, син на Енуит от владението Иолг на остров Хавнър. Днес съм на твоите услуги. Ще те разведа из Големия дом и ще отговоря на въпросите ти, както мога. Как да те наричам, господине?

На Гед, планински селянин, който никога не се беше събирал със синовете на богати търговци и благородници, му се стори, че този тук му се надсмива с думите „услуги“ и „господине“, както и с прекалената си вежливост. Отговорът му беше кратък:

— Наричат ме Ястреба.

Другият младеж за миг затаи дъх, сякаш очакваше по-изискан отговор и като не го получи, се изправи и се обърна леко встрани. Той беше много висок, с две или три години по-голям от Гед и се движеше и държеше със скована изящност, позирайки според Гед като танцьор. От раменете му се спускаше сиво наметало с отметната назад качулка. Джаспар го заведе най-напред в гардеробната, където като вече приет ученик Гед можеше да си намери същото наметало по мярка и всякакви други дрехи, от които би имал нужда. Той си избра едно тъмносиво наметало и Джаспар каза:

— Сега си един от нас.

Когато говореше, Джаспар се усмихваше едва-едва по такъв начин, че караше Гед да търси подигравка зад учтивите му думи.

— Дрехите ли правят жреца? — попита той навъсено.

— Не — отвърна по-възрастният младеж. — Макар да съм чувал, че обноските правят човека. Сега накъде?

— Накъдето пожелаеш. Не познавам този дом.

Джаспар го поведе по коридорите на Големия дом, като му показваше откритите дворове и покритите зали: Залата с книгите, където се пазеха томовете на познанието и ръкописите с руните, голямата Зала с камината, където в празнични дни се събираше цялата Школа, и горе, в кулите и под покривите — малките килии, където спяха ученици и учители. Килията на Гед се намираше в южната кула и прозорецът й гледаше надолу към островърхите покриви на Туил и към морето. Както и в останалите спални килии, там нямаше нищо друго освен сламения дюшек в ъгъла.

— Тук живеем много оскъдно — каза Джаспар. — Ала се надявам, че няма да имаш нищо против това.

— Свикнал съм. — След малко, като се опитваше да се покаже равен на този учтив и надменен младеж, той добави: — Ти едва ли си свикнал лесно на този живот в началото, когато си дошъл.

Джаспар го погледна и погледът му казваше безмълвно: „Ти пък какво ли би могъл да знаеш за това, на което съм свикнал или не съм свикнал аз, синът на Господаря на владението Иолг на Хавнър.“ Ала на глас изрече само:

— Ела насам!

Докато бяха горе, удари гонгът и те слязоха да обядват на Дългата маса в трапезарията заедно със стотина момчета и младежи. Всеки си прислужваше сам, шегуваше се с готвачите през тезгяха, напълваше чинията си от огромните купи с гореща храна, поставени върху первазите и сядаше на Дългата маса, където пожелаеше.

— Казват — обърна се Джаспар към Гед, — че колкото и души да седнат на тази маса, винаги остава място.

На нея несъмнено имаше място както за многото групички шумни момчета, които разговаряха и ядяха с апетит, така и за по-възрастните, с наметала, прихванати със сребърна закопчалка на врата и вглъбени лица, които сякаш трябваше да размишляват за много неща. Джаспар заведе Гед и седна при един едър младеж на име Веч, който гълташе охотно храната си, без да говори много. Говорът му издаваше, че произхожда от Източния разлив, а цветът на кожата му беше много тъмен, не червеникавокафяв, като на Гед и Джаспар и на повечето жители на архипелага, а черно-кафяв. Самият той не бе красив и нямаше изтънчени обноски. След като привърши обеда, Веч измърмори нещо по адрес на храната, после се обърна към Гед и каза:

— Това поне не е илюзия, както повечето неща тук — лепи се по кокалите ти.

Гед не разбра думите му, но почувствува някаква симпатия към него и се зарадва, когато той остана с тях след яденето.

Тръгнаха заедно надолу към града, за да се научи Гед да се ориентира в него. Колкото и да бяха малко на брой и къси уличките на Туил, те се виеха и изкачваха по странен начин между островърхите къщи и човек лесно можеше да загуби пътя си. Странен град бе това, странни бяха и жителите му — рибари, работници и занаятчии, както всички останали, но тъй свикнали с непрестанното чародейство на острова на мъдреците, че самите те сякаш бяха половин магьосници. Говореха със загадки, както се бе уверил Гед, и окото им не мигваше, ако видеха момче да се превръща в риба или къща да литва във въздуха, тъй като знаеха, че това е лудория на някой ученик, и продължаваха да кърпят обувките си или да режат овнешко.

Тримата младежи минаха покрай Задната врата и през градините на Големия дом, прекосиха бистрата Туилбърн по един дървен мост и продължиха на север през горите и пасищата. Пътеката се виеше нагоре. Те преминаха през дъбови горички, които хвърляха дебели сенки на ярката слънчева светлина. Недалеч вляво имаше една горичка, която Гед някак все не можеше да види ясно. Колкото и да му се струваше, че ей сега ще се озове там, пътеката въобще не стигна до нея. Дори дърветата не се различаваха. Видял вперения му поглед, Веч каза тихо:

— Това е Горската обител. Ние все още не можем да стигнем там…

По стоплените и огрени от слънцето пасища цъфтяха жълти цветя.

— Искрички — каза Джаспар. — Растат там, където вятърът е довял пепел от горящия Илиън, когато Ерет Акбе защищавал Вътрешните острови от Господаря на огъня. — Той духна едно прецъфтяло цветче и семената му се отделиха и се издигнаха с вятъра, проблясвайки на слънцето като огнени искри.

Следвайки пътеката, те заобиколиха подножието на една огромна зелена могила, обла и без дървета. Това беше могилата, която Гед бе видял от кораба при навлизането му в омагьосаните води на Роук. На склона Джаспар спря и каза:

— У нас в Хавнър съм слушал много за гонтското магьосничество и винаги само хвалебствени слова, така че отдавна ми се ще да се запозная с него. Ето ни сега един човек от Гонт. Още повече че се намираме на склоновете на Роукската могила, чиито корени се спускат чак до центъра на земята. Тук всички заклинания действуват много силно. Направи някой трик, Ястребе. Покажи ни какво можеш.

Объркан и изненадан, Гед не отговори нищо.

— По-късно, Джаспар — рече Веч простичко. — Остави го на мира.

— Той има или умение, или сила, иначе вратарят не би го пуснал да влезе. Защо да не я покаже сега? Нали, Ястребе?

— И умение имам, и сила — отвърна Гед. — Покажи ми какво имаш предвид!

— Илюзии, разбира се, трикове, игри на образи. Ето виж!

Джаспар вдигна пръст, изговори няколко странни думи и там, където пръстът му сочеше склона, сред зелената трева рукна струйка вода. Тя се увеличи и се превърна в бликащ поток, който се втурна надолу по хълма. Гед потопи ръка в потока — мокър, пийна от него — хладен. Ала въпреки това не можеше да утоли ничия жажда, тъй като беше само илюзия. С друга дума Джаспар спря водата и тревата отново се полюшна на слънцето, суха.

— Твой ред е, Веч — каза той с хладната си усмивка. Веч се почеса по главата начумерено, но взе шепа пръст в ръка и занарежда някакъв припев. Моделирайки я с тънките си пръсти, той й придаваше форма, мачкаше я, галеше я — докато неочаквано тя се превърна в мъничко същество, прилично на земна пчела или власата муха, което литна с жужене над Роукската могила и изчезна.

Съкрушен, Гед стоеше с широко отворени очи. Нима знаеше нещо друго освен селски магии — заклинания за викане на кози, за лекуване на брадавици, за преместване на тежки товари или поправяне на гърнета?

— Не знам такива трикове — каза той. Това беше достатъчно за Веч, който настояваше да си вървят, но Джаспар попита:

— Защо не знаеш?

— Магиите не са игра. Ние на Гонт не ги правим за удоволствие или похвала — отвърна Гед надменно.

— А за какво ги правите? — попита Джаспар. — За пари ли?

— Не! — Но не се сещаше какво друго да каже, за да скрие невежеството и спаси гордостта си. Джаспар се засмя, ала не раздразнено и продължи да ги води по Роукската могила. Гед вървеше след него, навъсен и наскърбен, съзнавайки, че се е държал като глупак, и винеше Джаспар за това.

През нощта, завит с наметалото си върху дюшека, в студената си, неосветена каменна килия, в абсолютната тишина на Големия дом на Роук, той бе обзет от тежки мисли за това удивително място и за всичките заклинания и магии, правени тук. Наоколо цареше пълен мрак, изпълни го ужас. Искаше му се да бъде където и да е другаде, само не на Роук. Ала тогава на прага застана Веч със синкаво кълбо вълшебна светлина над главата си, което се поклащаше и осветяваше пътя му, и го попита дали може да влезе да си поговорят. Той заразпитва Гед за Гонт, а след това с любов заговори за родните си острови в Източния разлив, за дима от селските огнища, който се издига привечер над спокойното море и се вие между островчетата със смешни имена — Корп, Коп и Холп, Венуей и Вимиш, Ифиш, Копиш и Снег. Когато очерта с пръст върху каменния под бреговете на тези острови, за да покаже на Гед разположението им, контурите пробляснаха слабо, като че нарисувани със сребърна пръчка, и след малко изчезнаха. Веч беше в тази Школа от три години и скоро щеше да стане Заклинател — по-низшите магически изкуства бяха за него като летенето за птиците. Но той притежаваше едно по-висше изкуство, което не може да се научи, изкуството на добротата. От тази нощ нататък той непрестанно предлагаше и засвидетелствуваше на Гед приятелството си — здраво и открито приятелство, на което Гед не можеше да не отвърне.

Но Веч беше дружелюбен и към Джаспар, който още първия ден на Роукската могила бе направил Гед за смях. Гед нямаше да забрави това, ала, изглежда, и Джаспар нямаше да го забрави, тъй като не спираше да му говори с учтивия си тон и подигравателната си усмивка. Гордостта на Гед не търпеше обидно и пренебрежително отношение. Той се закле да докаже някой ден на Джаспар и на всички останали, които го слушаха, колко голяма е в действителност силата му. Защото никой от тях, въпреки всичките им изкусни трикове, не беше спасил с магия цяло село. За никого от тях не бе писал Оджиън, че ще стане най-великият магьосник на Гонт.

И като успокои гордостта си, Гед се отдаде с всички сили на учебните занимания — уроците, изкуствата, преданията и уменията, които преподаваха учителите със сивите наметала, наричани Деветимата.

Всеки ден той изучаваше определено време с Повелителя на песните „Подвизите на героите“ и „Преданията за мъдростта“, като започваше с най-древната от всички — „Сътворението на Еа“. След това с още десетина младежи упражняваше при Повелителя на вятъра изкуството да властвува над вятъра и времето. По цели дни през пролетта и началото на лятото те плаваха с платноходки в Роукския залив, като се учеха да ги управляват със слово, да успокояват вълните, да говорят на природния вятър и да пораждат магически вятър. Това са много сложни умения и често се случваше главата на Гед да пострада, когато лодката внезапно се залюлееше под напора на погрешно насочен вятър, или се блъснеше в друга лодка, въпреки че имаха цял залив на разположение. А понякога и трите момчета неочаквано се хвърляха да плуват, щом лодката им потънеше под някоя огромна, неволно сътворена вълна. По-спокойни бяха пътешествията им по брега, където в други дни ги водеше Повелителят на билките. Той преподаваше действието и свойствата на растителния свят, а Повелителят на ръцете ги учеше на ловкост и фокуси и на по-низшите форми на преобразяването.

Гед с лекота възприемаше всичко това и само след месец започна да надминава младежи, прекарали цяла година в Роук. А триковете за илюзия му се отдаваха така лесно, като че бяха заложени в него по рождение и сега трябваше само да му се припомнят. Повелителят на ръцете беше кротък и весел старец, изпитващ безкрайно удоволствие от остроумието и красотата на изкуствата, които преподаваше. Много скоро Гед престана да се страхува от него, питаше го ту за едно, ту за друго заклинание и всеки път учителят се усмихваше и изпълняваше молбата му. Ала един ден в Двора на илюзиите, горящ от желание да засрами Джаспар, Гед най-после каза на Повелителя на ръцете:

— Учителю, всички тези заклинания си приличат — знаеш ли едно, значи, знаеш всички останали. И щом спреш да правиш заклинанието, илюзията изчезва. Ако сега превърна едно камъче в диамант… — и той направи това с едно слово и махване на ръка — какво трябва да направя, та този диамант да си остане диамант? Как да задържим действието на заклинанието и да го продължим?

Повелителят на ръцете погледна скъпоценния камък, който блестеше ярко върху дланта на Гед като най-хубавия камък от драконовото съкровище. После произнесе едно слово:

— Толк.

И там отново се появи камъчето — грубо, сиво парче скала, а не диамант. Учителят го взе, сложи го на дланта си и протегна ръка.

— Това е скала — „толк“ на Истинската реч — каза той с благ поглед към Гед. — Парче от камъка, от който е направен остров Роук, парченце от сушата, върху която живеят хората. То е истинско. Част е от света. Чрез илюзията на преобразяването можеш да направиш така, че то да изглежда като диамант или цвете, или муха, или око, или пламък… — Камъчето проблясваше, превръщаше се във всяка една форма, назовавана от него, докато накрая възвърна първоначалния си образ. — Но това е само мнима действителност. Илюзията измамва възприятията на наблюдателя, кара го да вижда, да чува и усеща, че предметът се преобразява. Но тя не го променя. За да преобразиш този къс скала в скъпоценен камък, трябва да промениш истинското му име. А направиш ли тъй, синко мой, дори с едно парченце от света, значи, преобразяваш самия свят. Възможно е. Това е изкуството на Повелителя на промените и ти ще го научиш, щом бъдеш готов за него. Но не бива да преобразяваш нищо, нито камъче, нито песъчинка, ако не знаеш какво добро или зло ще последва от това действие. Светът е в равновесие, в хармония. Силата на един магьосник да преобразява и да призовава може да разклати равновесието на света. Страховита е тази сила. Опасна е. Тя трябва да произлиза от знание и да служи на необходимост. Запалиш ли свещ, вече хвърляш сянка. Той погледна към камъчето отново и каза по-меко:

— И скалата е хубаво нещо. Ако островите на Землемория бяха направени само от диамант, щеше да ни е трудно да живеем на тях. Радвай се на илюзиите, момко, и остави скалата да си бъде скала. — Той се усмихна, но Гед не остана удовлетворен. Накараш ли някой жрец да разкрие тайните си, той започва да говори като Оджиън за равновесие, опасност и мрак. Но несъмнено един магьосник, издигнал се над тези детински трикове за илюзия до истинските изкуства на призоваване и преобразяване, е достатъчно силен да прави каквото си иска, да сътворява най-подходящото според него световно равновесие и да прогонва мрака със собствената си светлина.

В коридора той срещна Джаспар. Откакто славата за успехите на Гед се носеше из Школата, той уж му говореше по-дружелюбно, но всъщност още по-подигравателно:

— Мрачен изглеждаш, Ястребе. Да не би да не ти стават фокусите?

В стремежа си, както винаги, да се постави на равна нога с Джаспар, Гед отговори на въпроса, като не обърна внимание на иронията в него:

— Омръзнаха ми фокусите, омръзнаха ми тези илюзии, подходящи само за забавление на лениви господари в замъците и владенията им. Единствената истинска магия, която досега са ме научили в Роук, е как се прави вълшебна светлина и как се заповядва на времето. Всичко останало е само глупост.

— Глупостта е опасна дори в ръцете на глупака.

При тези думи Гед се обърна като ударен и тръгна към Джаспар, но по-възрастният младеж се усмихваше тъй, сякаш въобще не бе искал да го обиди, кимна със скования си и изискан маниер и се отдалечи.

Дълбоко разярен, Гед гледаше след него. Тогава той се закле да надмине съперника си, и то не при някакво състезание по илюзии, а при изпитание на силите. Нямаше да позволи на изискания, изпълнен с презрение и омраза младеж да го гледа отвисоко.

Гед не преставаше да мисли защо Джаспар може да го мрази. Знаеше само защо той мрази Джаспар. Другите ученици скоро научиха, че рядко могат да се мерят с Гед както на шега, така и на сериозно, и говореха за него с възхищение или със завист:

— Той е роден магьосник, никога няма да позволи да го биеш.

Единствен Джаспар нито го хвалеше, нито го избягваше, а просто го гледаше отвисоко с леката си усмивка. И затова той беше единственият му съперник, който трябваше да бъде посрамен.

Гед не виждаше или не искаше да види, че в съперничеството, което той поддържаше и подхранваше като част от собствената си гордост, има нещо от опасността и мрака, за които кротко го беше предупредил Повелителят на ръцете.

Когато не беше обзет от ярост, той ясно разбираше, че все още не може да се мери с Джаспар или с по-големите момчета, затова продължаваше да се труди както обикновено. В края на лятото заниманията намаляха и оставаше повече време за забавления — състезания с омагьосани лодки в пристанището, илюзионни подвизи в дворовете на Големия дом, а в горичките през дългите вечери — шеметни игри на криеница, при която всички ставаха невидими и между дърветата със смях и викове се движеха само гласове, които гонеха подвижни, мержелеещи се вълшебни светлинки, или пък бягаха от тях. С настъпването на есента те със свежи сили подновиха заниманията си, упражнявайки нови магии. Изпълнени с вълнения и чудеса, първите месеци на Гед в Роук се изнизаха бързо.

През зимата беше по-различно. Заедно с още седем момчета той бе изпратен на най-северния нос на Роук, където се издига Самотната кула. Там живееше самичък Повелителят на имената, чието име не означава нищо на никой език — Куремкармерук. На много мили от кулата нямаше жива душа. Зловеща се извисяваше тя над северните урви; сиви бяха облаците над огромните зимни вълни; безкрайни списъците, колонките и редиците от имена, които трябваше да заучат осемте ученика на Повелителя на имената. Куремкармерук седеше сред тях на високия подиум във високата зала на кулата и пишеше колонки от имена, които трябваше да се заучат преди полунощ, когато мастилото избледняваше и пергаментът ставаше отново чист. Там царяха студ, сумрак и непрестанна тишина, в която се чуваше само скърцането на перото на учителя и въздишките на някой ученик, който трябваше да научи преди полунощ името на всеки нос, точка, залив, вир, проток, пристанище, плитчина, риф и скала по бреговете на Лосоу, едно островче в Пелнийско море. Ако ученикът се оплачеше, учителят можеше, без да каже нито дума, да удължи списъка или да рече:

— Който иска да бъде повелител на моретата, трябва да знае истинското име на всяка една капка в тях.

Понякога Гед въздишаше, но никога не се оплакваше. Той виждаше как в дъното на тази прашна и безкрайна учебна материя, състояща се от истинските имена на всяко местенце, предмет и същество лежи като бисер в някой пресъхнал кладенец желаната от него сила. А магьосничеството се състои именно в това, да можеш да назовеш всяко нещо с истинското му име. Така им беше казал Куремкармерук през първата нощ в кулата. Той никога не повтори това, но Гед не забрави думите му: „Много могъщи магьосници са прекарвали целия си живот в търсене на името на едно-единствено нещо — едно-единствено загубено или скрито име. И списъците все още не са довършени. Нито пък ще бъдат довършени до края на света. Слушайте и ще видите защо. В света под слънцето, както и в оня свят без слънце, много неща нямат нищо общо с човека или с човешката реч и много сили са свръх нашата сила. И магията, истинските магии се вършат само от онези, които знаят хардийски думи или Древната реч, от която е произлязъл този език. А тя е речта на драконите, речта на Сегой, създателя на световните острови, речта на нашите народни предания, песни, заклинания, молитви. Думите й са скрити и преобразени в нашите хардийски думи. Ние наричаме морската пяна «сукиън» — тази дума е изкована от две думи от Древната реч — «сук» — перушина и «иниън» — море. Значи, пяната, това е морска перушина. Но не можете да омагьосате пяната, като я наречете «сукиън», трябва да използвате истинското й име на Древната реч, което е «есса». Всяка заклинателка знае някои думи от Древната реч, а един жрец знае много от тях. Ала има още много повече и някои от тях са се загубили през вековете, други са били скрити, някои се знаят единствено от драконите и древните земни сили, други не са познати на никое живо същество и няма човек, който да може да ги научи всичките. Защото тази реч е безкрайна.

Коя е причината? Морето се казва «иниън», добре. Но това, което ние наричаме Вътрешно море, също си има име на Древната реч. Тъй като нищо не може да има две истински имена, «иниън» може да означава само «цялото море без Вътрешно море». Но всъщност то не означава дори това, тъй като има безброй морета, заливи и протоци с отделни имена. Така че ако някой жрец-повелител на моретата има безумието да се опита да направи заклинание за буря или безветрие върху целия океан, то трябва да съдържа не само думата «иниън», а името на всяка частица от моретата на архипелага, всички Външни разливи и водата отвъд тях, където няма имена. Следователно именно онова, което ни дава магическа власт, определя границите на тази власт. Един жрец може да заповядва само на онова, което е близо до него, което може да се назове точно и изцяло. И правилно. Ако не беше така, злонамереността на силните и безразсъдството на мъдрите отдавна да бяха се опитали да променят онова, що не може да бъде променено, и по този начин да бяха нарушили Равновесието. Неуравновесеното море щеше да залее островите, на които животът и без това е изложен на опасност, и всички имена и гласове щяха да се изгубят в древното мълчание.“

Дълго премисляше Гед тези думи, докато прозря значението им и въпреки това величието на начинанието не можа да направи труда през тази дълга година в кулата по-лек. Накрая Куремкармерук му каза:

— Това е добро начало за тебе.

И нищо повече. Магьосниците казват истината, а истината беше, че цялото изкуство на имената, което неуморният Гед се бе трудил да изучи през годината, беше само едно начало на онова, което трябваше да продължава да изучава през целия си живот. Освободиха го от Самотната кула по-рано от онези, с които беше дошъл, защото се бе изучил по-бързо, но това си остана единствената похвала, която получи.

И той тръгна през ранната зима сам по незаселените и пусти пътища на юг през островите. Нощта се спусна и заваля дъжд. Гед не каза никакво заклинание, за да се предпази от дъжда, защото времето на Роук беше в ръцете на Повелителя на ветровете и не биваше да се намесва. Подслони се под едно дърво, загърна се с наметалото си и легна. Изведнъж се замисли за стария си учител Оджиън, който може би все още бродеше из планините на Гонт и спеше на открито, където оголените клони му служеха за покрив, а поройният дъжд — за стени. Това го накара да се усмихне, защото мисълта за Оджиън винаги беше утеха за него. Заспа спокоен в студения мрак, изпълнен с дъждовния шепот. Събуди се призори и вдигна глава — дъждът беше спрял. Видя, че в диплите на наметалото му се е подслонило някакво животинче. То вероятно беше пропълзяло там на топло, бе се сгушило и заспало. Гед го погледна с учудване, тъй като това беше едно рядко, чудновато животно — отак.

Тези същества се срещат само на южните острови на архипелага — Роук, Енсмър, Поуди и Уотхорт. Те са малки, с гладка кафява или прорязана с по-светли ивици козина, с широки муцуни и огромни ясни очи. Имат жестоки зъби и свиреп нрав, затова не ги отглеждат по домовете. Не издават никакъв звук, безгласни са. Гед погали животинчето, то се събуди, прозя се и безстрашно показа кафявото си езиче и белите си зъби.

— Отак — каза му Гед, а след това си спомни хилядите имена на животни, които беше научил в кулата и го нарече с истинското му име на Древната реч. — Оеж! Искаш ли да дойдеш с мен?

Отакът се настани на разтворената му длан и започна да лиже козината си. Той го сложи върху рамото си в диплите на качулката и го понесе по пътя. Понякога денем отакът скачаше оттам и се втурваше в горите, но винаги се завръщаше при него. Веднъж дори хвана горска мишка. Гед се засмя и му каза да изяде мишката, тъй като самият той постеше, защото тази нощ беше Празникът на слънчевото завръщане. В една влажна вечер той стигна на Роукската могила, видя, че над покривите на Големия дом в дъжда играят ярки вълшебни светлини, влезе и беше посрещнат от учителите и другарите си в осветената от огнището зала.

За Гед, който нямаше дом, където да се завърне, това беше като завръщане у дома. Зарадва се, че вижда толкова много познати лица, а най-вече, когато към него се приближи Веч с широка усмивка на тъмното си лице. Едва сега Гед се осмели да си признае колко много му бе липсвал той през изминалата година. През есента Веч беше станал заклинател и не беше вече ученик, но това не издигаше преграда помежду им. Двамата заговориха веднага и на Гед му се струваше, че през този първи час изрече пред Веч повече неща, отколкото през цялата година в Самотната кула.

Когато седнаха да вечерят на дългите маси, подредени за празника в Залата с камината, отакът все още се гушеше в диплите на качулката му. Веч се възхищаваше на животинчето и дори веднъж посегна да го погали, ала то оголи острите си зъби.

— Казват, Ястребе — засмя се той, — че ако див звяр прояви благосклонност към някого, то Древните сили на Замъка и водата ще му проговорят с човешки глас.

— Казват още, че магьосниците от Гонт често си имат любими животни — каза Джаспар, който седеше от другата страна на Веч. — Нашият господар Немерл си има гарван, а в песните се говори, че Червеният жрец от Арк си е водил глиган на златна верижка. Но никога не съм чувал някой заклинател да държи плъх в качулката си.

Всички избухнаха в смях при тези думи и Гед се присъедини към тях. Това беше една весела нощ и той се радваше, че се намира тук, сред топлина и веселие и празнува с другарите си. Ала като всички приказки на Джаспар и тази шега го накара да скръцне със зъби.

Същата вечер в Школата гостуваше Владетелят на Оу, сам прославен заклинател. Бивш ученик на Върховния жрец, той понякога се завръщаше в Роук за Зимния празник или за Дълготрайния танц през лятото. Придружаваше го жена му, стройна и млада, сияйна като слънчев лъч. В черната й коса бяха вплетени опали. В залите на Големия дом рядко сядаше жена и някои от по-възрастните учители й хвърляха ко̀си и неодобрителни погледи. Но младежите не откъсваха очи от нея.

— За такава жена — каза Веч на Гед — бих направил безкрайни чудеса…

— Но това е само една жена — отвърна Гед.

— И принцеса Елфаран е била само една жена — каза Веч, — а цялата Инланд била опустошена заради нея, героят-жрец от Хавнър загинал и остров Солеа потънал в морето.

— Предания — отвърна Гед. Но и той загледа Владетелката на Оу, като се чудеше дали наистина тя притежава онази пагубна красота, за която се говореше в преданията.

Повелителят на песните изпя „Подвигът на младия цар“, а всички заедно изпяха „Зимният химн“. После, преди да станат от масите, настъпи кратко смълчаване, през което Джаспар се надигна, приближи се към масата до камината, където седяха Върховният жрец, гостите и учителите, и заговори на Владетелката на Оу. Джаспар не беше вече момче, а висок и представителен младеж с наметало, прибрано на тила със сребърна закопчалка. През тази година той също беше станал заклинател, а среброто беше отличие за това. Жената се усмихна на думите му и опалите в черната й коса засияха. След като учителите кимнаха благосклонно в знак на съгласие, Джаспар направи пред нея заклинание за илюзия. На каменния под изникна бяло дърво. Клоните му докоснаха гредите на високия таван в залата и на всяка клонка като слънце грейна златна ябълка, защото това беше Годишното дърво. През клоните внезапно прелитна птичка, цялата в бяло, с опашка като снеговалеж, а златните ябълки избледняха и се превърнаха в семена като кристални капки. Те се отрониха от дървото като дъжд и в миг се разнесе ухание, а полюшващото се дърво се разлисти с огненорозови листа и бели цветчета като звезди. Изведнъж илюзията изчезна. Господарката на Оу извика от удоволствие и наведе сияйната си главица към младия заклинател в преклонение пред изкусността му.

— Ела с нас, ела да живееш с нас в Оу-токне! Не може ли да дойде, господарю мой? — попита тя с детски глас строгия си съпруг.

Но Джаспар каза само:

— Когато изуча изкуства, достойни за моите учители тук и достойни за похвалите ви, господарко, ще дойда с радост и с радост ще ви служа завинаги.

Тъй той достави удоволствие на всички присъствуващи освен на Гед. Гед присъедини към похвалите гласа, но не и сърцето си. „Аз можех да направя нещо далеч по-добро“ — помисли си с непримирима завист и с това радостната вечер беше помрачена за него.