Метаданни
Данни
- Серия
- Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Götter und Barbaren, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Тончо Стаменов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2008)
Издание:
МАДДРАКС, том II
Децата на кометата, част III
Немска. Първо издание
Издателство „Литера Прима“, София, 2005
Преводач: Тончо Стаменов
Редактор: Марин Найденов
Формат 60/84/16. Печатни коли 12,5
ISBN 954-738-119-9 (ч. 3)
MADDRAX — Die Kinder des Kometen
Verlagsgruppe Lübbe GmbH & Co. KG, 2001
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
През целия ден грохотът на оръдията се смесваше с трескавите й бълнувания. Бълнувания, в които Ив скачаше като делфин над океанските вълни. В ушите й бучеше разгорещената кръв — шумът на морето. Лицето й гореше — жарките лъчи на слънцето. На слънцето, което познаваше единствено от прастарите видеозаписи, преди да напусне Комуната.
Ив беше сама в палатката. Тъмнокосата жена я остави още преди един час. Онова, което се разиграваше в града отвъд реката, изглежда, я примами в здрача. Поне донесе на Ив стомна вода. И отново й облече защитния костюм. Състрадание ли беше това? Или студена пресметливост: Ако Ив умреше, от мислите й вече не можеше да се изтръгнат никакви тайни.
Грохотът на оръдията замлъкна. Малко след това завесата на входа на палатката се дръпна. Навън беше толкова тъмно, че куполите на палатките се размиваха в някаква черна стена. Небето над тях грееше неестествено ярко. Някъде на хоризонта нещо гореше.
Противницата на Ив влезе в палатката с факла в ръка. Спря се над нея. Победоносно се усмихна над смъртно болната. Изглежда, се беше случило нещо, което повдигаше настроението й.
— Хайрик ще дойде едва утре — каза жената. — Има още работа в града. — Прекрачи Ив и седна зад нея на пода.
„… има още работа в града… — Трясъкът на оръдията говореше красноречиво. Картината на бруталното клане между бойните машини преди два дни изведнъж болезнено се изправи пред очите на Ив Карлайл. Гняв и срам притискаха болните й гърди. Ив беше убедена, че Хайрик използва лазерния пистолет, за да изпълни онова, което има да върши в града…“
Разтърси я пристъп на кашлица. Бореше се за глътка въздух. Чувстваше вътрешността на гърдите си, сякаш беше натъпкана с влажни, горещи парцали. Ив никога не се научи да мами самата себе си: От час на час все повече отслабваше. Скоро защитната й ментална обвивка щеше да се разтвори в трескави сънища. А близката смърт щеше да изгради великолепни цветни сънища от всичко, за което копнееше: от картините на бункера, от сводовете под земята, от портата в скалата и от пътя до Острова…
Отново призова картините от океана. Бушуващите вълни и танцуващите делфини. Прогони от слуха си ехтежа на оръдията и се предаде на грохота на морето.
Командир Ив Карлайл все още се съпротивляваше…
Оставиха зад гърба си една ужасна нощ. Мат не затвори очи. Никой от мъжете не можа да заспи.
А в утринните часове тропаха ботуши по „Пасажа“. Гласове си подвикваха пароли и заповеди на твърдия език на северните мъже. Чуваше се груб смях и разни гласове: стенанията на умиращите, уплашените писъци на изтезаваните и жалните викове за помощ на насилваните жени.
Мълчаливо седяха в мрака на сводестата изба и съпреживяваха страданието на останалите. Мат дочуваше около себе си тих плач. Беше отвратително да слушаш какво става горе в изтерзания град и да бъдеш напълно безпомощен.
— Завзеха Старото кметство — каза по едно време Хеенрих, майсторът на мечове. — Откъде иначе щяха да пленят толкова много хора?
— С лазерното оръжие ще щурмуват и вашата висока сграда — каза тихо Мат.
Хеенрих запали маслен светилник. Погледна Мат сериозно и тъжно.
— Тогава не искам повече да живея. Ще напуснем избата и ще се бием, докато умрем — говореше с хриплив, провлачен глас. — Кой от вас ще дойде с мен?
— Ние ще дойдем с теб — каза един от младите воини от неговия отряд. Другите шестима кимнаха в знак на съгласие. Четиримата души от ордата се спогледаха несигурно.
— Почакайте. — Мат вдигна дясната си ръка. — Щом като вече сте прежалили живота си, тогава нека използваме един последен шанс. — Дванайсет чифта очи се насочиха към него.
— Имаш някакъв план ли, чужденецо? — попита Хеенрих. Говори.
— Все още нося облеклото на северните мъже — обясни Мат. — Ако през настъпващата нощ стигна навън, може би ще успея да заблудя някои от тях и да ги примамя в капан. Тогава ще имаме още дрехи и когато сме повече, можем да се опитаме да завладеем лъчевото оръжие.
Хеенрих бавно кимна. Двойната му брадичка се разлюля нагоре-надолу. Изправи се с охкане. С масления светилник изчезна в избата. Мат чу шумолене на хартия. С карта в ръка майсторът на мечове седна отново при групата. Мъжете се сместиха по-близо до него.
— Преди четирийсет години бащите ни започнали да копаят система от подземни тунели през града — обясни дебелият. Досега са готови само два. Първият е много дълъг. Води от Бастиона на Мауриц, под палисадата — до пристанището. Лодар и Мауриц ще изведат по този път жителите на града, които заедно с тях са избягали в Зъба, ако забележат, че кралският дом не може да се удържи.
— А вторият тунел? — поинтересува се Мат.
— Води от тази изба на изток до храма на Вудан. — Месестият пръст на Хеенрих следваше една линия напряко през града до сграда наблизо до източната палисада. — Свещениците наричат храма Нигголайгирхе[1]. На около стотина крачки пред него тунелът се разклонява. В южна посока един ден ще стига до Зъба. Още не е готов. Разклонението на север води до храма на Вудан. Тунелът свършва при големия каменен олтар.
Отново дванайсет чифта очи се насочиха към Мат. Този път в очакване.
— Да хапнем и да пийнем — рече той. — След това ще вземем оръжия и храна и потегляме.
Стените трепереха, сградата се олюляваше. Върху дългата маса в залата на Лодар подскачаха и падаха делви и чаши. На някои места дървената обшивка се откъртваше от стените. От изгрев слънце до ранния следобед северните мъже обстрелваха Зъба с гюллета и каменни късове.
Мауриц и Лодар стояха до отвора за прозорец, плътно прилепени до стената. От прозорците под тях бълваше дим. Обсегът на вражеските оръдия стигаше до осемнайсетия етаж. Долу на площада около Зъба се трупаха насипи от паднали и разрушени части от фасадата.
Почти всички възрастни мъже бяха из сградата, за да гасят пожарите. Останалите при краля и при Говорещия с боговете деца и жени мятаха камъни срещу северните мъже винаги, когато онези се засилеха с тарана си срещу аварийната порта.
Тогава изведнъж обстрелът се прекрати.
— Дали са се свършили проклетите им гюллета? — просъска Лодар.
— Не. — Мауриц посочи разрушената част на палисадата. Там се появиха силуетите на същества с ръст, по-голям от човешкия. С дълги муцуни и сивочерна козина. — Това са тараци! Привлякла ги е миризмата на труповете.
Голяма глутница гигантски плъхове се покатери по развалините на палисадата и с големи скокове се насочи към обсадния пръстен на северните мъже. Мауриц и Лодар изброиха трийсет и шест тарака.
Долу на площада се чуха силни викове. Стрелците с лъкове се приготвиха за бой. Оръдията заеха нова позиция. Всред ликуването на обсадените, които полека-лека се трупаха по отворите на прозорците, зверовете нападнаха редиците на северните мъже. Те вече не можеха да използват оръдията си. Започна ожесточена борба.
— Елуута! — извика едно дете. Мауриц погледна над безкрайната джунгла, която се простираше на юг. Двойка елуута летеше насам, плътно до върховете на дърветата. Жителите на Лаабзиш зареваха от възторг. Черпеха надежда и кураж.
Мауриц беше далеч от тази мисъл. Естествено и той изпита злорадство, когато видя как тараците разкъсват един след друг северните мъже. И естествено пожелаваше на този жесток народ да попадне в човките и ноктите на елуутата. Но в неговите очи това беше само едно интермецо, глътка въздух преди гибелта.
Гигантските люспести кукумявки се спуснаха върху северните мъже. Твърдите им крила, изглежда, бяха нечувствителни към стрелите им. Дори самият им вид предизвикваше паника всред страшните воини. Редиците им се разпаднаха. Побягнаха презглава към града и изчезнаха от зрителното поле на Мауриц. Двете елуута грабваха своята човешка жертва, прелитаха над палисадата и от голяма височина я пускаха да падне върху ивицата от ниви. Прелитаха в голям кръг и се връщаха, за да се забият между мъртвите и ранените.
Междувременно тараците влачеха със себе си от града поне десетина северни мъже.
И тогава се случи онова, което Мауриц предвиждаше. Северните мъже напредваха в плътен строй. Полетяха стрели и копия. Откъм редиците се откъсна тънък, ослепителен лъч и прониза едното елуу. Гигантската птица удряше с крила и крещеше. Улучи я и втори лъч. Животното успя да прелети над палисадата. Сгромоляса се в ивицата ниви зад нея. От люспестите му крила лумнаха пламъци.
И второто елуу беше улучено. Повлече след себе си ивица дим, когато с крясъци избяга на юг. Мауриц видя как на разстояние десетина хвърлея копие се стовари върху листатия покрив на гората.
Тараците побягнаха. Северните мъже ги преследваха до разрушената палисада и изпратиха подир тях смъртоносния лъч. Повече от половината зверове погинаха изпечени в окрайнините на гората.
Ликуванията по прозорците отдавна бяха секнали. Северните мъже отново се престроиха на площада пред Зъба.
— Крайно време е да се оттеглим в Бастиона — каза тихо Мауриц.
Сякаш в потвърждение на думите му тънък огнен лъч изсъска през един от прозорците и попадна върху облицования таван, който веднага избухна в пламъци.
С глава между коленете, Аруула седеше в кулата. Подслушваше града. Както многократно го правеше през изминалите два дни и две нощи. Всеки път я посрещаше хаос, бъркотия от уплашени, гневни и кръвожадни духове. Имаше съвсем малко ясни картини, които не бяха изкривени от паника, отчаяние и омраза. Веднъж й се стори, че се докосна до духа на Маддракс. Но само веднъж и това вече не се повтори.
Изправи се примирена. Беше прекалено изтощена, за да продължи да подслушва съсредоточено. Гладът и жаждата я бяха изсмукали. И ужасът от сцените, които се разиграваха зад частично разрушената палисада. Трябваше да слезе долу в гората. Да хапне и да пийне нещо. Трябваше да го направи, колкото и опасно да беше.
Още веднъж погледна над покривите на града. На някои места между къщите се издигаха димни стълбове. Отблясъците на огъня се отразяваха в омарата на утринния здрач, който се стелеше над покривите. От средните етажи и лявата страна на огромната къща бяха останали само металните греди. От мрачния скелет излизаше дим. Права като стрела светкавица непрекъснато се забиваше в сградата и разпалваше нови огньове. Нямаше съмнение — градът беше загубен.
— О, Маддракс — простена Аруула, — къде си…? — Тя се наметна с кожата. Гладът я накара зиморничаво да потрепера. Завърза на гърба си своя меч и контейнера на Маддракс. Двете неща й се сториха двойно по-тежки от обикновено.
Слезе от кулата. С натежали като олово крака се промъкна през руините в джунглата. Мъчителната жажда я подтикваше да върви към реката. Беше почти тъмно, когато стигна до нея. Остави меча и контейнера в тръстиката, хвърли се по корем в плитката крайбрежна вода и започна да пие като умиращ от жажда човек.
Недалеч от нея нещо прошумоля в тръстиката. Тя тихо се изправи и огледа почти неразличимите един от друг силуети.
Из тръстиката се движеха сенки! Главите им се поклащаха при всяка стъпка. Аруула се приведе и зачака, докато се приближат на по-малко от пет метра. Откроиха се ясно очертанията на големи птици. Острите им глави с дълги човки стърчаха от тръстиката. Видя стройни, извити шии и големи тела върху дълги крака.
Пое си дълбоко въздух. Тогава се отблъсна и отскочи напред. Птиците нададоха възбудени крясъци. Четири от тях успяха да избягат и с плясък на крилата се вдигнаха над реката. Тя успя да сграбчи петата за шията. Животното грачеше жаловито, удряше с крила и с тънките си като кокили крака риташе Аруула в корема. Жената стисна с двете си ръце и изви шията на птицата. Тя изпука между пръстите й. Животното замря.
Оскуба гръдните й пера и я закла с меча си. Малко по-късно вече дъвчеше суровото месо. Беше опасно да пали огън, който се вижда отдалеч. Опитваше се да дъвче бавно, преди да преглътне месото. Не беше вкусна вечерята, но я засити. Нови сили се вляха в крайниците й.
След като се нахрани, отиде до водата, за да пие отново и да се измие от кръвта. Коленичи в плитчината на брега и потопи глава във водата. Когато отново я извади, въздъхна облекчено. Първата й цел беше постигната — пълният стомах. Погледна пред себе си. Отражението на сянката й се изкривяваше от раздвижената вода, но повърхността бавно се заглади.
И Аруула различи тъмните очертания на хора, които изникнаха зад нейното отражение!
Стори й се, че дробовете й се изпълват с лед, когато по рефлекс си пое въздух и се метна напред в реката.
Твърде късно! Железни ръце я сграбчиха за глезените и я измъкнаха от водата. Тя отчаяно зарита с крака, хвърли се по гръб. Две сенки скочиха до нея в реката. Воняща като главня по житата ръка притисна устата й. Към нея се наведе лицето на някакъв мъж. Широко, безизразно лице. Мъжът сложи показалец на устните си.
— Псст — изсъска той.
Хватката около китките и глезените й отслабна. Аруула скочи.
Бяха седмина. Поне двама бяха облечени в черни кожи, другите носеха кожени шлемове на главите си и предпазни нагръдници върху голите си гърди. Бяха въоръжени с мечове, секири и арбалети.
Всичките воняха на кръв, опърлени коси и пушек.
Мат се надигна от квадратния отвор. Издърпа краката си от шахтата и се изправи. Главата му се блъсна в някаква каменна плоча. Под него се приближи светлина. Хеенрих му подаде масления светилник.
Мат освети каменния саркофаг, в който беше попаднал празно помещение под олтара на храма на Вудан. На една от надлъжните страни откри цепнатината на вратичката, която беше му описал майсторът на мечове. Мат остави лампата и се ослуша.
Минутите се нижеха. Едва когато беше напълно сигурен, че извън празното помещение в храма няма никого, хвана металната кука на външния край на каменната плоча и я дръпна. Тя се отвори със скрибуцане. Пантите скърцаха. Мат взе лампата и от каменния сандък се шмугна в мрака на храма. Беше хладно. Хеенрих му подаде една секира през отвора на олтара.
Мат се огледа. Облицовани с дърво и богати дърворезби стени преминаваха в арка в предната част от кораба на някогашната църква. Лампата освети голяма картина. Изобразяваше голяма четирилъчна, жълта звезда. От центъра на звездата го наблюдаваше човешко око. Композицията от форми и багри беше така съвършена, че за момент Матю беше склонен да повярва, че окото е истинско.
Звездата беше обрамчена с многоцветен кръг. Във външния й край грееха безброй звезди.
„Вудан и божественото му войнство“ — помисли си Мат. Обърна се към главния кораб. Покрай олтара мина под огромен свод. Поддържаха го яки колони, които сигурно се издигаха на десет-дванайсет метра. Светлината на лампата беше твърде слаба, за да може напълно да разкрие куполите.
Макар и да вървеше на пръсти, в мрака отекваше всяко стъргане на върховете на ботушите му. Чуваше пределно отчетливи също и шумовете, издавани от бойните му другари, които един след друг се измъкваха от олтара и търсеха прикритие в тъмнината.
Мат се приближи до входа на храма. Колоните се плъзваха покрай него като гигантски тръби. Две от тях представляваха дървени стволове. Дърворезбите имитираха ребрестата шарка на оригиналните колони. Между колоните бяха наредени пейки без облегалки, от обработени само отгоре дървени трупи.
На входния портал Мат угаси лампата и отново се ослуша. Проблемът му беше, че оставиха оригиналния шлем в помещенията на краля във високата сграда. В избата на оръжейната ковачница съшиха шапка от светла кожа. Вместо русите коси от дупчицата в тила на шапката висеше плитка от лико. В мрака човек трябваше да погледне два пъти, за да разбере измамата.
Матю Дракс отвори предпазливо едното крило на дървения портал. Все още с чугунената дръжка в ръка, той се провря в отвора.
Появиха се така неочаквано откъм външното стълбище, че той отначало остана като втрещен. Бяха четирима. Тримата бяха с лъкове на рамо, един беше въоръжен с меч. Спряха се и погледнаха нагоре.
Онова, което се случи тогава, Мат не го беше планирал. В тези секунди беше далеч от намерението да си изгради някаква ясна мисъл, а камо ли да измъдри някакъв план. Като от само себе си ръката му се вдигна и махна на воините да се приближат. Може би в такъв дух е било и разбирането за ред при северните мъже — войниците по правило първо да изслушват и после да задават въпроси, ако изобщо се стигне дотам.
Четиримата северни мъже се изкачиха по външното стълбище. Мат им посочи храма и с жестове им подсказа, че уж е открил някого вътре. Сърцето му биеше като фабрика за метални изделия.
Когато бяха на три крачки от него, през леко отворената врата се шмугна обратно в някогашната църква. Воините го последваха и влязоха в сводестото помещение. Колебливо се отделиха от мястото около входа. Един от тях прошепна нещо по посока на Мат. Той посочи олтара и същевременно постави пръст върху устата си. На единия от мъжете липсваха устните, други двама имаха кожени израстъци вместо носове, в областта на горната челюст на четвъртия зееше дълга цепнатина. Трима от тях носеха кожени маски.
Четиримата навлязоха в средната пътека. Когато се обърна, Матю видя зад тях от прикритието на колоните да се плъзгат сенките на неговите бойни другари.
Някакво дращене накара кафявите да се сепнат. Преди още да се ориентират в новата ситуация, Хеенрих и хората му се нахвърлиха върху тях. Също и Мат измъкна своя нож от колана и се втурна срещу напълно изненаданите северни мъже.
Борбата беше неравна. Виковете на нашествениците заглъхнаха в гърголещо хъркане.
Спътниците бързо съблякоха вонящите дрехи на мъртвите. Отрязаха им също и плитките. Хеенрих заповяда на хората си да завлекат телата в галерията на църквата. След това избра трима мъже, които трябваше да придружат него и Маддракс. Майсторът на мечове взе дрехите на най-едрия от северните мъже. Не можеше да закопчае якето и се принуди да завърже панталона с въженце. Въпреки това настоя да върви с Мат, за да търсят лъчевото оръжие.
Петимата излязоха от старата църква и се отдалечиха от нея. Хеенрих посочи покрива. Мат погледна нагоре и видя в небето зад камбанарията да се извисява сгреният от пламъци заострен покрив на високата сграда. Той кимна.
Давайки си вид, че са патрул на северните мъже, минаха със стегната крачка покрай църквата по посока към южната порта…
Един от седмината мъже беше много нисък и много широк. Другите го наричаха „Валдер“. Аруула бързо разбра, че той е водачът на групата. Тримата мъже в кожените мантии принадлежаха към някаква орда от странстващите народи. Имаше дори и един вожд. Наричаше се „Пиероо“.
Мъжете воняха не само на опърлено и на кръв — изглеждаха, като че ли току-що са избягали от някакъв кървав, горящ ад. По лицата и ръцете им имаше рани, косите им бяха опърлени и въпреки мрака Аруула успя да види прилепналите от влага места по мантиите им.
Нямаше нужда от много думи, за да се споразумее с тях. Пиеро, вождът, й даде да разбере, че групата има намерение да се бори в тила на нахлулите в града северни мъже. Аруула си мислеше за Маддракс, който също се намираше вътре зад стените на града, и кимна. Щеше да направи всичко възможно, за да го намери.
През тръстиката покрай брега на реката се промъкнаха до пристанищния басейн. Грубоватите очертания на корабите се показаха от мъглата и мрака. На срещуположния бряг Аруула видя отблясъци от огньове. Значи северните мъже бяха оставили стражи в лагера. Забелязаха светлини също и по горните палуби на корабите. Покрай перилата на корабите се движеха сенки.
Промъкнаха се до първия кораб. Около четвърт час наблюдаваха горната палуба. Преброиха не повече от двама стражи.
Валдер, който смяташе варварите за опитни ловци, им даде знак да се покатерят на кораба. Пиероо и един от бойците му се изхлузиха от кожените си мантии. Стиснаха ножове между зъбите си и безшумно се плъзнаха във водата.
Притиснати по корем в тревата, Аруула и мъжете чакаха. Минутите се нижеха мъчително. По едно време се чу някакво шляпане и не много след това глух удар, сякаш някакво тежко тяло се стовари върху палубата. Тогава на перилата при носа на кораба се показа сянка и махна с ръка. Валдер изпрати двама от бойците си на кораба. Трябваше да подпалят корпуса му.
Два други кораба овладяха по същия начин. Под палубата, на височината на гребните колела попаднаха на огромни железни образувания, които никой от тях не можеше да определи какво представляват.
— Машини — прошепна Аруула. Беше чувала това понятие от Маддракс. В големи железни сандъци до машините намериха тлеещи въглени. А отсреща, в почерняло от сажди помещение — цели купища въглища и дърва. Разпръснаха ги под палубата и ги запалиха.
По-късно, когато погледнаха назад от прикритието на тръстиката, от прозорците на каютите бълваха пламъци. И трите кораба горяха като клади…
Вървяха надолу по една широка улица. От лявата страна се простираше непрекъсната, обгръщаща цялата дължина на улицата фасада. Многоетажен, правоъгълен блок, чиято форма напомняше на Мат за архитектурата от средата на последния век. Последното столетие от неговата ера. В мрака не можеше да различи особеностите на фасадата.
Отдясно между сградите се откри широк площад. Там гореше голям огън. Неколцина северни мъже се навъртаха около него. Миришеше на печено месо.
Наближаваха Зъба все повече и повече. В прозорците на средните етажи се виждаха пламъци. Чуваше се шум на битка. И силен трясък.
— Лодар и хората му хвърлят камъни през прозорците — прошепна Хеенрих зад Мат.
Стигнаха до източната страна на площада около кралския дом. Пред входа му от южната страна северните мъже се засилваха с тарана си срещу портала. Откъм войската, която се беше оттеглила зад оръдията, ослепителен лъч проряза мрака нагоре към най-високите етажи на Зъба. Мат забеляза как четиримата мъже зад него рязко се спряха.
— Не искахте ли да се борите до смърт? — изсъска той. — Продължавайте! Ще минем по края на площада, докато стигнем до палисадата. Тогава ще се смесим с артилеристите и ще нападнем дангалака с лазерното оръжие.
Майсторът на мечове издаде някакво грухтене, което вероятно беше израз на съгласие.
Покрай мястото пред площада поеха към палисадата. С крайчеца на очите си Мат видя съборения навес на входния портал. Въпреки тъмнината забеляза зеещите дупки във фасадата.
Десетки оръдия бяха разположени по протежение на палисадата, с насочени към високата сграда дула. И непрекъснато откъм групата от около осемдесетина войници изсвистяваше лъч към горните етажи. Вероятно, за да прогонят от прозорците хвъргачите на камъни. Защото след всеки лъч воините с тарана се засилваха и го стоварваха срещу каменната плоча на входа.
Южната палисада се издигаше пред Мат и придружителите му само на двайсет крачки. Във вала беше зейнала широка празнина. На някои места беше разкъртен и от него стърчаха дървени трупи. На други места палисадата беше наполовина изгоряла.
Обърнаха се наляво и минаха отстрани към позицията на оръдията. Мат позна зад оръдията червенокосия предводител. Самият Хайрик обслужваше лазерното оръжие.
Матю бръкна под якето си и освободи предпазителя на армейския си пистолет. В пълнителя имаше само още пет патрона! Мат усети как устата му пресъхна. Дишането му се ускори. Изведнъж му се стори, че хиляди северни мъже са се събрали на площада пред Зъба.
— Не се страхувайте от численото им превъзходство — прошепна той на четиримата си спътници. — Всичко се заключава в това да се използва моментът на уплахата. — Говореше на мъжете, а имаше предвид самия себе си. — Имаме шанс. Ако вземем лъчевото оръжие, предимството ще е на наша страна. Бяха на десет или петнайсет крачки от първото оръдие. Двама артилеристи се обърнаха към тях. Мат задържа дъх, но мъжете само бегло ги погледнаха. Бойните им другари, които отново се засилиха с тарана срещу входа на Зъба, ангажираха цялото им внимание. Ослепителен лъч отново изсъска към фасадата на високото здание.
Дочу се силна глъчка. Мат видя пет-шест северни мъже с маслени лампи. Тичаха по улицата, по която дойдоха той и придружителите му.
Този път се спряха не само бойните другари на Мат. И той застана. Всичките петима си мислеха за едно и също нещо: Убитите в галерията на храма на Вудан са открити! За няколко секунди Мат остана като парализиран.
Възбудените вестоносци тичаха напряко през площада, жестикулираха с ръце и крещяха безредно. Северните мъже при тарана преустановиха засилването си, спряха се и погледнаха началника си. Артилеристите забъбриха уплашено помежду си. Червенокосият нададе гневен рев.
Трябва да се е случило нещо изключително важно. Внезапно почти всички северни мъже се раздвижиха едновременно. Вестоносците побягнаха обратно в посоката, от която бяха дошли. Войниците при тарана пуснаха тежкия ствол на земята и ги последваха. След тях се втурнаха и повечето артилеристи.
Хайрик тикна лъчевото оръжие в ръката на един от неговите командири — мъж с жълта ивица на гърдите на жилетката и също побягна по улицата на север. На позицията при високата сграда останаха само петнайсетина северни мъже.
Мат нямаше представа на какво се дължеше тази внезапна забързаност. Беше невероятно военачалник да преустанови веднага обсадата заради четирима мъртви от своите редици.
Офицерът с лазерния пистолет се обърна към тях и изръмжа нещо неразбираемо. Може би трябваше да изчезват и да последват предводителя. Когато не изпълниха заповедта, Мат видя как погледите на останалите на позицията северни мъже се насочиха към него и спътниците му, как очите им се присвиха и лицата им внезапно се вкамениха, когато разбраха истината.
Мат измъкна от якето си „Беретата“. Със силен боен вик Хеенрих и тримата му бойци се хвърлиха всред северните мъже. Мат натисна спусъка. Офицерът се преметна назад през едно оръдие. Тръбата на лазерния пистолет се удари в ствола на оръдието и падна под оста му. Друг северен човек се наведе към него. Мат стреля втори път и се затича към оръдието, под което лежеше лазерното оръжие.
Задрънчаха мечове — шест или седем северни мъже налетяха на Хеенрих и тримата му воини. Другите сложиха стрели в лъковете си. Двама бойци запълзяха под оръдието и грабнаха лазерния пистолет. Мат закъсня.
Скочи напред, претърколи се под градушката стрели, но когато отново се изправи на крака, срещу него зееше финият отвор в челната тръба на лазерното оръжие и лишеното от устни лице на северняка. Беше странно уродливо и тесните очи сякаш пронизваха Мат.
„Защо най-сетне не натиснеш спусъка, задник такъв…?“
Цевта се отпусна надолу, воинът се килна настрани. В гърба му стърчеше дълбоко забита стрела от арбалет.
Мат скочи и грабна лазерния пистолет. Насочи го към стрелците с лък, които презареждаха оръжията си. Лъчът мина под тях — някои рухнаха безмълвно, другите избягаха, надавайки крясъци.
Мат се обърна. Видя Хеенрих да лежи неподвижен на земята. Петима северни мъже отчаяно се отбраняваха срещу хората му и пет-шест други бойци. Мат позна Валдер и Пиероо… и Аруула, която нанасяше яростни удари с меча си.
Един стрелец с арбалет коленичи зад оръдията и се прицели в бягащите северни мъже…