Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Götter und Barbaren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

МАДДРАКС, том II

Децата на кометата, част III

Немска. Първо издание

Издателство „Литера Прима“, София, 2005

Преводач: Тончо Стаменов

Редактор: Марин Найденов

Формат 60/84/16. Печатни коли 12,5

ISBN 954-738-119-9 (ч. 3)

 

MADDRAX — Die Kinder des Kometen

Verlagsgruppe Lübbe GmbH & Co. KG, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Петимата мъже стояха до прозореца и от над стометровата височина гледаха на юг. Там над гората се стелеха тъмносиви облаци от барутен дим и се издигаха светли гъби от пушек. Бойното поле беше отдалечено най-малко на двеста хвърлея копие. Гората кажи-речи не се отличаваше от почти безлесната равнина, в чиято окрайнина се издигаше пушекът.

— Кого са нападнали северните мъже? — Човекът, който постави въпроса, беше едър и широкоплещест. Имаше къса, руса коса, която се спускаше на непокорни къдрици върху очебийно изпъкналото му чело. Тесните му, сиви очи бяха потънали дълбоко под гъстите вежди. На енергичното му лице изпъкваше острият нос. Тънките устни и упорито издадената напред брадичка говореха за волевия човек у него, но и за избухливия му характер. Носеше широка, червена риза от тънко ленено платно, която висеше над панталона му от грубо обработена черна дивечова кожа.

— Не знаем, Лодар — каза Хеенрих, майсторът на мечове. Стоеше до него. Исполинската му, почти дебела фигура надвишаваше с половин глава тази на краля. Ризата и панталонът му бяха сиви, а кожена броня обгръщаше мощния му гръден кош. На плешивата му глава имаше завързан с тесни ремъчета под двойната брадичка кожен шлем. — Знаем само кой ще бъде следващият, когото ще нападнат. — Опря се на дългия си меч и въздъхна. — Нас.

Кралят се обърна към тримата мъже, които стояха зад него и зад неговия майстор на мечове.

— Какво мислиш ти, Мауриц? — попита той средния от тях, мършав стар мъж с будни очи и меки черти на лицето. — С кого се сражават там онези ненаситни кучета?

Мауриц, Говорещият с боговете на малкото градско кралство и най-приближеният съветник на младия крал наведе малкия си, изострен череп.

— Видя ли огнените куполи, Лодар?

Носеше дрехи от дивечова кожа. А отгоре им — черна наметка, която стигаше до голите му прасци. Мазната му сива коса блестеше. Беше я завързал на врата си на кок. Официалното му име гласеше Мауриц фон Лаабзиш XII. Поколения наред шаманите на града бяха от неговото семейство.

— Цъфват сякаш от Нищото и тогава… — Мауриц щракна с пръсти. — …огън и дим. Какво мислиш, Лодар, кой би могъл да направи такова нещо?

Между веждите на Лодар се показа ядна бръчка.

— Защо, в името на Оргуудоо, винаги отговаряш на въпросите с въпроси?

— За да размишляваш — ухили се Мауриц. — И така, какво мислиш?

— Сражават се срещу богове — изтърси пъргавият младеж до него. С изключение на препаската, почернялото му от слънцето и силно окосмено тяло беше голо. Черепът и лицето бяха изцяло обрасли в черни, къдрави коси. Спускаха се на вълни до лопатките на мускулестия гръб.

— Глупости — каза с гръмлив глас кралят. Промъкна се между тримата мъже зад него. С енергични крачки премина през голямото помещение. Покрай тежките столове, пейки, скринове и някаква дълга маса отиде до срещуположния прозорец. — Каква безсмислица!

— Яз казва на вас: те бори се с богове! — полуголият жестикулираше с ръце. — Ние надалеч обикаляли, много видял и чул!

Мъжът се наричаше Пиероо. Беше вожд на странстващо племе. Кралят и Говорещият с боговете осигуриха на почти шейсетчленната орда закрила от преследванията на северните мъже.

— И какво сте чули? — Мауриц се усмихна под мустак.

— Бог’ве дошли от Западно море. — Вождът на ордата говореше с мекия, мелодичен акцент на народите западно от Великата река. Гълташе крайните гласни. Понякога скърпваше някаква ужасно неразбираема фраза. Но при все това владееше езика на жителите на града достатъчно добре, за да може човек да се разбере с него и с хората му. — Има зелен железен змии, може лети, плува и пълзи, желязна змия…

— Само кухи глави вярват на такива приказки! — скастри го кралят.

— Може би все пак Пиероо е донякъде прав — възрази Мауриц, Говорещият с боговете. — Разказа ми как наричат себе си северните мъже — дизуушлахтер.

— Богоборци — преведе Мауриц.

— Фактически вярваш, че тези алчни кучета са се сражавали с боговете на Вудан?! — кипна кралят.

— Не съм казал това. — Говорещият с боговете вдигна пръст.

— Може би северните мъже са нападнали някого, когото смятат за божествен — каза замислено Хеенрих.

— …или когото други смятат за божествен. Много добре, майсторе на мечове! Мауриц потупа Хеенрих по масивното му рамо. — Скоро ще те нарека майстор на логиката!

Гигантът се изчерви, месестото му лице се разтегли в горда усмивка.

Младият крал направи кисела физиономия. Обърна се и бавно се върна до южния прозорец.

— Както и да е… — Загледа се вторачено над горите. Сега димът се стелеше на дълги облаци над малката равнина. — …ако са спечелили битката, северните мъже ще ни нападнат.

Погледна надолу към двойния защитен вал, който опасваше града. Външният вал се състоеше от натрупани камъни, откъртени от безбройните руини около града. По билото на вала се катереха войници. Оттук изглеждаха като мравки. Гражданите построиха високата колкото къща вътрешна палисада от дървени трупи. Лодар виждаше стражите при входа й.

Между палисадата и обраслите с гора руини се простираше обширна полоса без дървета, широка около три-четири хвърлея копие. Поколения наред жителите на града бяха разчиствали тази ивица от развалините. При това положение тараци, диви животни и нападатели можеха да се промъкнат най-много на три хвърлея копие до палисадата.

Широката ивица се обработваше грижливо. Там селяните от града отглеждаха тофани и вайц[1]. След прибирането на реколтата през есента нивите служеха като места за провеждане на състезания. Лодар видя с духовните си очи войнствените северни мъже да идват от гората със страховитите си оръжия, да минават през нивите и да се катерят по палисадата.

— Да ги вземе Оргуудоо — просъска той. — Носят ни война и смърт от северната си родина.

— Да — изръмжа майсторът на мечове. — Ще ни нападнат. Потопиха всичките ни лодки.

Кралят изрече някакво проклятие. Обърна се и напряко през подобното на зала помещение отиде бързо до западния прозорец. Другите го последваха. От западната страна на сградата кула можеше да се обгърне с поглед целият град.

Коли се движеха по улици и улички. На пазара гъмжеше от народ. На по-малко от дванайсет хвърлея копие от Кулата зъб минаваше западният сектор на двойния защитен вал. На около трийсет-четирийсет хвърлея копие зад него се виждаше широката лента на речното корито. Нито една от малките, пъргави платноходки вече не беше на котва в пристанището. Затова пък имаше шест големи кораба с широки колела отстрани. Дълги тръби стърчаха от средната част на горната палуба.

— Как, в името на Оргуудоо, тези кораби се движат без платна? — изсъска кралят.

— Виждаш ли колелата отстрани? — попита Мауриц. Въртят се, когато корабите се движат.

— Дали под палубата има роби, които ги задвижват?

Говорещият с боговете повдигна рамене.

— Знаем само, че от тръбите излиза пушек, когато се въртят. И от корпусите им се чува странно хлопане.

— Колко са воините?

— Най-малко триста — каза майсторът на мечове. — Вероятно са повече. Карат със себе си железни тръби между колела, от които могат да изстрелват големи гюллета. Гюллета, които падат като светкавици и запалват огън.

— Подготвили ли сте всичко за едно нападение?

— Изпратил съм на палисадата всички годни да носят оръжие мъже — каза Хеенрих. — Двеста и петдесет души. А оръжейната ковачница работи на високи обороти.

— Всички селяни са отсам палисадата. — За пръв път взе думата петият мъж — ниско, набито момче с квадратен череп, грубо, червеникаво лице и гъста, остра като четина кафява коса — Валдер, майсторът на палисадата. Отговаряше не само за палисадата, но и за вътрешната сигурност и за строителството в града. — Две ловни дружини са още в горите. — Валдер говореше рядко. А когато отвореше уста, казваше само отделни думи или непълни изречения. Да, буквално изплюваше думите и изреченията. Сякаш го плашеха и искаше час no-скоро да се освободи от тях.

— Запаси? — попита кралят.

— Предостатъчно — излая палисадният майстор.

— Кладенците?

— В изправност!

— А замъците за в краен случай?

— Подготвят се.

— Кои по-точно? — поиска да научи кралят.

Палисадният майстор се покашля. Хвърли умоляващ поглед към Мауриц.

— Валдер и Хеенрих предлагат следния план — каза Говорещият с боговете. — Ако стане ясно, че северните мъже ще преодолеят палисадите и ще завземат града, оцелялото население ще избяга тук в Зъба. Заедно с половината от оцелелите войници ще брани твоята кралска кула. Най-малко четирийсет воини ще се оттеглят в Избата на Ауербах. Валдер нареди оръжейната ковачница да се премести там. Подземието може лесно да се отбранява и е устойчиво на тежките гюллета-светкавици. Четвърт от оцелелите войници ще се барикадират в Старото кметство. Оттам ще предприемат нападения срещу врага. Преди всичко обаче ще отвличат военната сила на северните мъже в момента, когато евентуално се евакуира народът…

— Говориш, сякаш врагът вече е победил! — Слепоочията на Лодар се издуха от гняв. Лицето му почервеня. — Сигурно смятате тези проклети кучета за богове! — изръмжа той. — И какво ще рече това: „да се евакуира!?“

Мауриц присви глава към рамото си. По чипоносото му лице се изписа смесица от подигравка и снизхождение. Усмихна се.

— Обичам гневните ти избухвания, Лодар. Точно такъв беше и баща ти. — Лицето му рязко прие сериозен вид. — Но помисли само с какви оръжия разполагат!

— Да не би да подценявате храбростта на моите войници?! — кралят все още говореше с висок тон, но вече не ръмжеше.

— Не. — Мауриц се обърна и бавно тръгна към масата. Там имаше купи, пълни с плодове, хляб и парченца птиче месо. И гърнета, от които се надигаше пяна. Взе една чаша от масата и си наля пенлива течност с кехлибарен цвят. Хеенрих вярва, че големите гюллета биха могли да разрушат дори Зъба…

— Глупости! — изръмжа кралят.

— …затова Валдер нареди да се затрупат с отломки външните входове на моя бастион…

— Какво?! — Кралят се понесе с бързи крачки към масата. Сякаш искаше да се нахвърли върху Говорещия с боговете.

— …и сформира група строители, които да приведат в изправност стария таен ходник от моя бастион до реката. — Говорещият с боговете изобщо не обръщаше внимание на възбудения Лодар. — В краен случай през избата на Зъба ще изведеш народа си в Бастиона на Мауриц. — Погледна покрай младия крал към мрачното небе. — А оттам — до реката. Хеенрих ще изпрати шпиони до реката. Ще участват най-умните ни мъже. Трябва да разкрият как функционират корабите на северните мъже…

— Лудост! — извика Лодар. — Вие сте се побъркали! — Грабна една чаша от масата. Толкова трескаво изля пенливата течност от делвата, че тя се разля. Изпразни чашата на един дъх. И веднага я напълни отново. С нея в ръка, закрачи бързо от западния прозорец до южния и обратно, в продължение на минути. Другите го наблюдаваха мълчаливо.

Мауриц се усмихна вътрешно, когато видя, че издутите от гняв жили върху слепоочията на краля спаднаха и червенината от лицето му изчезна. Познаваше Лодар още когато беше дете. Холеричните му изблици на чувства обикновено се уталожваха също толкова бързо, както се и разразяваха над него и над околните. След това той по правило можеше да разсъждава трезво и прецизно.

— Добре — каза Лодар накрая и се обърна към доверените си хора. — Макар че е лудост, но донякъде имате право. Направете всичко, както сте го запланували. — Посочи Валдер. — Нареди да поставят бирата под дажбен режим, майсторе. Нашите войници трябва да бъдат с трезви глави, когато работата стане напечена. — Обърна се към Хеенрих. — Сформирай разузнавателен отряд, майсторе на мечове. Седмина леко въоръжени. Искам да знам точно силата на противника. И срещу кого са се били. Също така искам да узная нещо повече за чудодейните им оръжия. Ще потеглим при смрачаване.

— Ние? — Мауриц погледна учудено краля.

— Самият аз ще водя разузнавателния отряд — каза Лодар.

— Няма да го направиш! — Говорещият с боговете се изправи пред по-висшия. — Ти си крал! Не можеш да се биеш с някакви си вражески войници! — Мауриц си придаде сериозен вид. Мястото ти е в града! Тук горе в Зъба и долу всред народа! Загубим ли теб, това би било началото на края…

Лодар се обърна рязко. Изрече тихо някакво проклятие. Но по принцип осъзнаваше ясно, че Говорещият с боговете беше прав.

— Добре де — каза той, — тогава няма да ида.

Ниският Валдер протегна високо ръка.

— Аз съм доброволец!

— Идвам и аз — извика Пиероо, вождът на ордата.

Мауриц кимна.

— Разчитаме на теб, палисадни майсторе. Вземи спокойно нашия гост със себе си. И още петима опитни мъже. И ако успеете да хванете пленници, направете го…

Бележки

[1] Картофи и пшеница. — Бел. прев.