Йо Цибел
Богове и варвари (2)

Беше четиринайсетият ден, откакто напуснаха фалшивата Етера, призрачния, управляван от влечуги Мюнхен.

Гъста гора обграждаше бреговете на реката. На десния бряг се подаваше плачеща върба. Отпред, а най-вече зад нея мястото беше буйно обрасло с тръстика, която стигаше чак до водата.

— Тази река трябва да минава наблизо през някакъв град — каза Мат. — Може би след по-малко от два часа. — Беше свалил горната част от пилотския си костюм. Беше горещо. Влажната му кожа блестеше. Гребането е работа, свързана с доста много потене.

— Какъв град? — Между черните вежди на Аруула се появи скептична бръчка. Нямаше добри спомени от градовете руини. А след като загуби вярата си и в легендарната Етера, недоверието й се увеличи двойно.

— Не знам дали още съществува. — Мат седеше от дясната страна на сала. — По-рано се казваше Лайпциг. Реката минава непосредствено през него. — С равномерен ритъм потапяха импровизираните гребла във водата. Използваха обелени парчета кора. Бяха увили ръкохватките с парцали, за да не си протрият до кръв ръцете от грубото дърво.

И Аруула се загръщаше в кожата само нощем. Откакто дневната температура се повиши още повече, не носеше върху себе си нищо друго освен кожената препаска. Мат се наслаждаваше на играта на мускулите й под бронзовата кожа. Красивите й гърди се поклащаха при всяко загребване с „веслата“.

— По-добре не в града — каза тя. — Където много руини, много и опасности. — Междувременно Аруула разбираше почти всяка дума, която той кажеше. Понятията, които не й бяха известни, Мат често успяваше да обясни с думи от езика на странстващите народи, който научи от нея.

Най-често говореха на английски, който звучеше в устата й все още малко грапаво. Но тя го говореше по-добре, отколкото Мат наречието на странстващите народи.

Аруула изтегли греблото си от водата и посочи десния бряг. Погледът на Мат проследи протегнатата й ръка. На брега, под зеленото було на огромната плачеща върба различи широко разклонените рога и тъмнокафявата козина на един бик вакуда. Зад него беше малкото му стадо. Дивите говеда се бяха струпали на брега на реката. Имаше и две телета.

Мат кимна и посочи с глава тръстиката зад върбата. Минаха покрай вакудата и загребаха към тръстиката. Животните почти не им обърнаха внимание.

Кажи-речи от седмица не бяха яли месо. Десет дни вървяха от Мюнхен на север. През гъсти девствени гори, които, за щастие, не се простираха върху твърде високи планински вериги.

Все по някой отовай, както странстващите народи наричаха обраслите отдавна с гора трасета на аутобаните.

Според Мат ставаше въпрос за останките от аутобан A2. Според картата му някога е минавал в посока север-юг от някогашния Мюнхен до някогашния Берлин, почти през цялата някогашна Германия. А Берлин беше неговата цел, някогашната негова военновъздушна база.

„Някогашна.“ — Всичко беше някогашно. След почти половин година, прекарана в този кошмарен свят, Мат не можеше да мисли другояче за стария си живот, освен като за някогашен, към който нямаше път за връщане.

На десетия ден от странстването им изгубиха отовайя. Издатини на терена, мочурища, кратери — трасето просто беше изчезнало.

Мат реши да повървят малко на изток. Според неговата карта там минаваше река на име Вайсе Елстер. Течеше на север. Никога преди не беше чувал това име.

И наистина стигнаха до реката. Примъкнаха паднали дървета и направиха сал. До този момент Мат беше чел за салове само в приключенските романи, но Аруула се оказа много сръчна. Не правеше за пръв път сал. За целта им беше достатъчен само един ден.

Мат не знаеше дали на тази „нова“ Земя някогашните корита на реките все още съществуват във вида, както са показани на картата. Според плана му по Вайсе Елстер трябваше да стигнат до река Заале и след това до Елба. Може би все още съществуваха останки от канала „Заале-Хафел“. Тогава пътят до Берлин нямаше да е дълъг като цяло околосветско пътешествие. Или пък отново щяха да намерят старото трасе на A2, което пресичаше Елба и водеше към Берлин.

— Тук — прошепна Аруула. Посочи едно място, на което тръстиката оредяваше и даваше обзор към равната част от брега. Варварката постави греблото си в средата на сала, до кожения вързоп, кожения чувал и аварийния контейнер на Мат. Безшумно се плъзна във водата и изтегли сала на брега. Мат намести на раменете си ремъците на спасителния контейнер и взе лъка, който Аруула беше направила докато пътуваха. Научи го да ловува с него. Мат беше възприемчив ученик.

Аруула закопча кожената ножница с меча на гърба си и грабна четири стрели. Трябваше да стигнат. Рамо до рамо запълзяха през тръстиката и се запромъкваха към пиещите вода вакуда…

Някаква детонация разкъса тишината на речния ландшафт. Мутиралите говеда се стреснаха и побягнаха в галоп към гората. Мат скочи и се ослуша. Още една детонация. И още една. Чуваше се като шум от…

„Оръдия! Това са оръдия! Тук има хора с оръдия…!“

Аруула погледна към замъгленото небе.

— Не е буря — обясни й Мат. — Ела! — Той побягна към гората. Клонки го шибаха по лицето, когато прескачаше съборени от бурята дървета и дънери. Трясъкът на оръдията го наелектризира.

Отново грохот на оръдия. Не звучеше като модерна артилерия — нямаше бучене, нямаше свистене на снарядите. Чуваше се приглушено и сухо. Разривите следваха набързо след изстрела.

И тогава — няколко детонации в бърза последователност, които звучаха съвсем другояче: по-силно, по-рязко, като пръсваща се скала.

На двеста метра пред тях гората проредяваше. Мат се обърна към Аруула. Беше на няколко крачки зад него. Отново избухнаха снаряди някъде отвъд зелената стена на гъсталака и короните на дърветата. Мат със задъхване бягаше към края на гората и неочаквано излезе от ниските дървета на окрайнината.

Онова, което видя, го накара за момент да се усъмни в разума си.

На около четиристотин-петстотин метра от него, към покритата с храсталаци земя се снижаваше на широки спирали дълъг, извит като дъга летателен апарат. Беше матовозелен и напомняше на Мат за локомотив на свръхскоростен влак. Само дето тази машина имаше твърде къси носещи повърхнини и от долната му страна вместо колела се подаваха косо направляващи релси. Изглежда, се състоеше от няколко свързани една с друга части. Мат различи пластинчати преходи между отделните части. Навярно те му позволяваха да се извива. Подобна на бодил кула стърчеше от звеното зад командния сектор.

На около петдесет крачки по-нататък от храсталаците се издигаше купола на втори летателен апарат. Изглежда, беше паднал. Крилата на кацащата машина изчезнаха в корпуса, върху косо раздалечените контрарелси се показаха колела с вериги, по две двойки на всеки сектор. Странната машина се разтегна и се спусна между храстите.

От островърхата кула блеснаха светкавици. Някакви фигури се понесоха на разгънат фронт към мястото на приземяването. Изведнъж между тях се изду огнено кълбо и се пръсна с оглушителен трясък. От храстите лумнаха пламъци. Веригата на нападателите оредя.

Мат се приведе между храстите и даде знак на Аруула да направи същото. Смъкна контейнера от гърба си, отвори го и извади бинокъла. Огледа се. На сто крачки по-нататък стърчеше някакво обрасло с гъсталак образувание. Огромна, голяма колкото къща грамада, от която косо се издигаха многобройни железни греди и подобен на мачта стълб.

Той се затича приведен и по дебелите колкото човешка ръка клонки се покатери на образуванието. Беше стоманено! Между листата имаше огромни дупки от ръжда. Видя почернели греди и разкъсани телени въжета. Вероятно бяха останките на роторен багер, който ръждясваше под растителната покривка.

Мат стигна до покрива на съборетината. От другата страна равните, обрасли с храсталаци тераси след почти петдесет метра надолу преминаваха в кратер. Каменовъглена мина…

„Някогашна каменовъглена мина“ — коригира се Мат. Вдигна бинокъла и го фиксира върху бойното поле. Между храсталаците около двете бойни машини откри около двайсетина нападатели. Носеха панталони и жилетки с къси ръкави в землист цвят. Повечето бяха с руси коси и с бради. Със секири и мечове блъскаха по корпуса на авариралата машина, от която Мат виждаше само една част.

Сега от корпуса се измъкнаха човешки фигури в сребристосиви защитни костюми. Мат ги приближи с бинокъла си. И разбра, че главите им са скрити зад изцяло черни, сферични шлемове. Три от фигурите вдигнаха дълги, тръбообразни оръжия. Ослепителни лъчи се забиха в храстите и улучиха двама от нападателите, които се сгърчиха и с потрепване рухнаха като покосени.

„О, небеса, какви ли са тези хора? — мина през ума на Матю Дракс. — Лазерна техника ли използват? Изобщо хора ли са…?“

Беше като хипнотизиран. С пределно будни сетива поглъщаше недействителната сцена, която се разиграваше в окрайнината на гората.

От едната страна на кацналата машина се отвори люк. Изскочиха една след друга шест фигури. Също облечени в сребристосиви костюми. Мат предположи, че черните шлемове са покрити със специален слой, който не отразява светлината. Вероятно отвътре са прозрачни.

Шестте фигури побързаха да се притекат на помощ на своите хора и откриха огън по мъжете със землистото облекло. Смъртоносен блясък премина през редиците на атакуващите нападатели. Почти половината от тях се строполиха, пронизани от лъчите. Останалите обаче скочиха и се нахвърлиха яростно върху фигурите със защитните костюми. Мат видя, че някои нападатели бяха с черни ивици на гърба и на гърдите. Направи му впечатление един необикновено едър мъж, защото над главата си размахваше нещо като ледокоп и защото огненочервените му коси бяха завързани на „конска опашка“. До него се биеше някаква стройна фигура в сиви кожи, която въртеше с двете си ръце дълъг меч.

Страхотната касапница продължаваше. Със секири, копия и мечове землистите нанасяха удари на екипажите, които въпреки модерните си оръжия не можеха да устоят на бруталното превъзходство на противниците си.

— О, Господи… — простена Мат. — Моля те, не… — Видя как черните шлемове се пръскаха, как остриетата проникваха в гърдите, видя как фигурите в защитните костюми една след друга падаха на земята.

Тогава всичко свърши. Мат поклати смаяно глава. Потните му ръце се свиха в спазъм около бинокъла.

Мъжете в кафяво обикаляха бойното поле и се взираха в земята, сякаш търсеха гъби. Някои се навеждаха и се изправяха заедно с лъчевите оръжия. И с други предмети, които Мат не можеше да идентифицира. И тогава дъхът му секна — двама от нападателите вдигнаха грубо една сребристосива фигура от земята. Един член на екипажа беше оцелял!

Едрият мъж с червените коси посочи окрайнините на гората и изрева някакви заповеди. Мат различи жълта и черна ивица върху гърдите на кафявата му жилетка. Един вид офицерски отличителен знак, прецени Мат. По-дребната фигура с дългия меч не се отделяше от него.

Завързаха на гърба ръцете на оцелелия. Червенокосият лично се зае с пленения и го поведе с хората си към гората.

Изпрати по шест души от своите да претърсят подобните на гъсеници летателни апарати. През люковете мъжете проникнаха в кацналата машина. Другата група изчезна в храсталака около авариралата машина.

Мат не можеше да откъсне очи от бинокъла. Погледът му беше прикован в стройната фигура в защитния костюм, докато тя и воините се скриха в гората.

„Какво ли е това същество? Имат летателни апарати, владеят лазерната техника…“

Мат се оттегли обратно в храстите и побърза да отиде при Аруула. Разказа й какво е видял.

— Защо не смятат летящите хора за богове? — беше първият й въпрос.

Въпрос, който обърка Мат. Той никога не би го поставил. Но беше интересен. Защото облечените в кафяви дрехи воини едва ли биха нападнали „богове“.

— Не знам — каза той. — Знам само, че непременно трябва да разговарям с пленника им.

Аруула го улови за ръката и енергично поклати глава.

— Трябва да го направя, Аруула. Искам да разбера що за хора са това. И дали изобщо са човешки същества.

Предпазливо се запромъкваха през храстите към двете странни машини. Хората в землистите дрехи явно все още го претърсваха. Покрай машините минаха около сто и двайсетина воини и се насочиха към гората. На малки групи теглеха след себе си десет оръдия, които напомняха на Мат за старите гаубици. Не беше за вярване, че тази войска с оръжейна техника от късното средновековие успя да унищожи два летателни апарата със свръхмодерни оръжия.

Изведнъж Мат видя между храстите да се показва нещо черно. То веднага изчезна отново, но незабавно се появи пак в зрителното му поле и този път Мат различи едно черно кълбо: шлем на съществата с непознатите защитни костюми! Мат забеляза, че лицевата му част беше счупена, фигурата залиташе насам-натам. После отново потъна всред храстите.

— Има и втори оцелял — прошепна Мат. — Наблюдаваше гъстия шубрак. Вече нищо не се помръдваше. — Може би е ранен. — Прецени разстоянието. Най-малко двеста метра от прикритието им. Точно толкова, колкото и от мястото на сражението.

— Трябва да отида при него… — Мат измъкна от униформения си панталон армейския пистолет и извади пълнителя. Имаше още седем патрона. А това беше последният пълнител! — Чакай ме в края на гората — прошепна на Аруула. Освободи предпазителя на оръжието и изчезна между храстите.

Непрекъснато спираше и се ослушваше. По едно време дочу тихо хъркане. Не звучеше добре, никак даже. Насочи се към измъченото дишане — и накрая зърна сребристосивото тяло да лежи между храстите.

Почти едновременно откъм машините проехтяха силни викове. Мат се стресна. Облечените в землисти дрехи хора побягнаха в панически ужас към гората. Дори изоставиха едно оръдие. Какво, по дяволите, означаваше това?

Изпълнен с мрачно предчувствие, Мат се обърна. Сякаш ледена висулка се плъзна по гърба му: От кратера на някогашния открит рудник се носеше гигантска сянка. Мат разпозна чернокафявите люспести пера и жълтия, извит клюн — беше едно елуу…!