Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Götter und Barbaren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

МАДДРАКС, том II

Децата на кометата, част III

Немска. Първо издание

Издателство „Литера Прима“, София, 2005

Преводач: Тончо Стаменов

Редактор: Марин Найденов

Формат 60/84/16. Печатни коли 12,5

ISBN 954-738-119-9 (ч. 3)

 

MADDRAX — Die Kinder des Kometen

Verlagsgruppe Lübbe GmbH & Co. KG, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Вървяха рамо до рамо, минаха по улиците на града. Хората се спираха, щом разпознаеха краля. Сваляха шапки, размахваха ги и високо се провикваха:

— Да живее кралят! — или: — Лаабзиш ще живее!

За разлика от друг път Лодар не се впускаше в дълги разговори. Изглежда, не го интересуваха дори и младите момичета. Само поздравяваше на всички страни учтиво и с достойнство. Мауриц отбеляза този факт със задоволство. Младият крал беше разбрал сериозността на положението. Зад изпъкналото му чело очевидно кипеше трескава работа. Колкото и лекомислен и избухлив да беше, Мауриц знаеше, че кралят ще се бори с всички сили за оцеляването на града.

Минаваха покрай сиви блокове с големи отвори за прозорци. На повечето бяха окачени пъстри материи. Много рядко на някой от тях все още блестеше стъкло. Мауриц често се опитваше да се добере до изкуството, с което древните са произвеждали този твърд и прозрачен материал. Досега успя толкова малко, колкото и неговият баща, Мауриц Единайсети.

Макар че големите сгради имаха врати, по принцип бяха достъпни по целия фронт на приземния етаж. През големи портали, които в по-раншни времена също са били затворени в стъкло. В целия град имаше само един-единствен портал с такова огромно стъкло.

Разказваше се, че зад такива стъкла древните излагали на показ стоките си. Сега тези входове служеха като обори за опитомени вакуда или фреккойшери, или за гариране на каруци. Някои бяха преградени с дъски или бяха зазидани. Във вътрешността на големите къщи живееха най-често четиричленни селски семейства. Поне на първите два етажа. Горните рядко се използваха.

В най-големия от тези многократно поправяни каменни ковчези беше поместена казармата. Тук беше резиденцията на Хеенрих, майстора на мечове. И петдесетте мъже, които и в мирно време бяха винаги под оръжие, живееха тук със семействата си.

Лодар се спря пред един вход с дървена рамка. Жителите на града наричаха тази широка, покрита улица Басаше. Тя водеше към сравнително ново дървено хале, под чийто покрив рибарите предлагаха за размяна улова си.

Обикновено продавачите на кожи седяха отляво и отдясно на „Пасажа“. Но Хеенрих ги беше прогонил следобеда и, както и халето на рибарите беше затворен за гражданите. Сега в халето на рибарите се строяха катапулти, а в „Пасажа“ се ковяха мечове, заточваха се секири, върхове на стрели и копия и се намазваха с масло от жълъди. От Избата на Ауербах, в самото начало на „Пасажа“, се чуваше трясъкът на ковачницата. Лодар хвърли към Мауриц учуден поглед. Удиви се, че ковачницата от Старото кметство вече е преместена тук.

Мълчаливо минаха през „Пасажа“. Кралят направи преглед на новите оръжия, размени по някоя и друга дума с ковачите и точиларите и поиска да му покажат мечовете. Посетиха и работилницата за катапулти. Дърводелци се занимаваха с големите оръжия.

По-късно пристигнаха на пазарището. Здрачът вече настъпваше и в отворите на прозорците на Старото кметство замъждукаха първите светилници. Под колонадата пред приземния етаж на издължената сграда седяха големи и малки групи хора, мъже и жени, които играеха на карти, хвърляха зарове и пиеха бира. Тук-там някой свиреше на флейта, на гайда или на лютня. Наоколо се гонеха деца и тичаха след опитомени гарвани.

Войници влизаха и излизаха през порталите, внасяха оръжия и провизии или стояха на стълби и зазиждаха многото прозоречни отвори на горния етаж.

Мауриц не без гордост наблюдаваше Старото кметство. Беше най-красивата сграда на града. Поддържаха я поколения наред и я реставрираха с камъни от руините. Впрочем, както и всички сгради на Лаабзиш.

Разбира се, отдавна вече не се съвещаваха в Старото кметство. Дори и прадядото на Мауриц не си спомняше някога кралският съвет да е заседавал в тази сграда. Откакто жителите на Лаабзиш се помнеха, кралският съвет се събираше в Зъба, както жителите на града наричаха шеметно високата, подобна на кула сграда до южната палисада. Според устното предание в Зъба се помещавало училището на древните.

На пазарния площад горяха два големи огъня. Заклани бикове вакуда се въртяха на шиш над пламъците. Но дори и хората външно да се държаха така, сякаш животът си върви по обичайния начин, Мауриц чувстваше потискащото напрежение, което тегнеше върху всички. Забелязваше погледите, които се отправяха от всички страни скришом към краля. Погледи, изпълнени с очакване. А в много от тях Говорещият с боговете видя и страх.

— Трябва да поговориш с тях — прошепна на Лодар.

Той кимна и изчезна в Старото кметство.

— Кралят ще ви говори — каза Мауриц на стоящите наоколо и скоро новината се разнесе из целия пазарен площад. Хората се събраха пред кулата на дългата сграда. Там, от балкона на първия етаж кралят имаше обичай на празници или в кризисни времена да говори пред народа на Лаабзиш.

Лодар излезе на балкона от еркера под кулата. С достойнство прие виковете „да живее!“ и аплодисментите на народа. Тогава вдигна дясната си ръка и настъпи тишина.

— Не искам да ви залъгвам — започна той. — Предстои ни трудно време. Северните мъже потопиха корабите ни и построиха лагера си на другия бряг. Ще ни нападнат. Може би утре, може би вдругиден, може би едва след няколко дни.

Мауриц се огледа около себе си. Мъже, жени и деца гледаха като омагьосани в устата на Лодар.

— Свикнали сме да се бием — продължи кралят. — От много поколения насам се борим срущу елуута, тараци и диви орди, които искат да ни оспорят нашия град. Всеки от вас го знае и всеки от вас стои тази вечер тук, защото неговият баща и неговият дядо никога не са губели куража си, а са се хващали за оръжието. Сега отново настъпи моментът. Подготвили сме се добре. Ще се бием и ще прогоним северните мъже. И нашите деца и внуци един ден ще казват: „Ние живеем и нашият красив град процъфтява зад стените си, защото нашите бащи и майки, нашите дядовци и баби са имали силни и безстрашни сърца.“ Вудан да бъде с всички нас!

Хората заликуваха. Размахваха шапките си, ръкопляскаха и танцуваха като малки деца. Оглушителните аплодисменти не преставаха. Мауриц почувства как насъбралият се страх и напрежение от последните дни намира отдушник в бурното ликуване.

Вече се смрачаваше, когато крачеше с краля към западната палисада, за да хвърли един поглед към лагера на северните мъже. Валдер, палисадният майстор, и Пиероо, вождът на ордата, ги посрещнаха. Пиероо носеше тъмна кожена мантия, а Валдер си беше завързал черен кожен шлем.

— Разузнавателният отряд потегля! — изръмжа Валдер.

Лодар ги потупа по рамената.

— Благодаря, Пиероо — каза на вожда.

Пиероо кимна бавно. Изпъчи гърди.

— Съдба на Лаабзиш съдба на мой орда. — Дива решителност се четеше по обраслото му с четина лице.

Двамата мъже изчезнаха в една уличка в южна посока. По-късно се качиха на дървената палисада. Над тъмната лента на реката се носеха водни изпарения. Поради настъпващата нощ от това разстояние беше почти невъзможно да се различи нещо. Дълги, тъмни привидения се издигаха от крайречните храсталаци на отсрещния бряг. Корабите на северните мъже. Зад тях се виждаха да блещукат размити светли петна. Лагерни огньове.

Стражите разказаха за някакъв ослепителен лъч, който рано вечерта излетял от средата на лагера и се забил в небето. Лодар и Мауриц мълчаливо си взеха бележка от съобщението. Говорещият с боговете не знаеше как да прецени този факт.

Безмълвно стояха един до друг на палисадата, с погледи, вперени оттатък в трепкащите светли петна. Стражите се отдалечиха.

— Ще можем ли да ги отблъснем, Мауриц? — наруши мълчанието младият крал.

— Ти как мислиш, Лодар?

— Не можеш ли поне веднъж да дадеш прост отговор на прост въпрос? — изръмжа Лодар.

Говорещият с боговете се усмихна. Когато беше млад като Лодар, и той търсеше прости отговори.

— Кажи ми какво мислиш — настоя той.

— Ще ги отблъснем. — Гласът на Лодар прозвуча тихо, но решително. — Ние ще победим.

— Щом вярваш в това, Вудан ще те благослови и ще ти дари победата — каза Мауриц. Истинските си мисли запази за себе си. Нямаше смисъл да обезкуражава младия крал. Но Мауриц притежаваше способността да вижда нещата такива, каквито са и не си правеше никакви илюзии: войнствените северни мъже имаха двойно повече бойци, отколкото Лаабзиш. И по отношение на техниката и оръжията ги превъзхождаха неимоверно много. Мауриц знаеше, че могат да издържат на атаката най-много два дни. Тази увереност му късаше сърцето. Но беше свикнал да скрива чувствата си…

 

 

Колкото повече наближаваха града, толкова по непроходима ставаше гората. Не толкова заради падналите дънери и гъстите ниски дървета, колкото заради руините. Бяха плътно една до друга. Цели фасади, обрасли с трънаци, имелоподобни растения и бръшлян. А между тях — джунглата.

Спряха пред една колосална зидария. Кръгла кула стърчеше от трудната за ориентиране руина. Изглеждаше като някогашен замък. Нахълтаха в разпадналата се сграда и си пробиха път до стълбището нагоре. Мъх и непроходим гъсталак растеше по витата стълба. Пътят към кулата беше мъчителен.

Но си заслужаваше труда. На североизток видяха двойния околовръстен вал на някогашния град Лайпциг. Покриви на къщи, фасади и кули стърчаха над билото на вала. А на около петстотин метра, непосредствено до вала — висока не по-малко от сто и двайсет метра сграда. Беше тъмносива и покрита само до половината си височина от дървета и трънаци. Вдлъбнатият й покрив беше оформен като седло. Източната му страна стърчеше остро нагоре като кучешки зъб на хищник. Своеобразната разгъната форма напомняше на Мат за изправена отворена книга. Върху билото на двата вала видяха хора. Вероятно стражи.

В североизточна посока различиха течението на реката. Беше удивително широка, вероятно уширена нарочно като пристанищен басейн. Изпарения се издигаха над бреговете, а настъпващият здрач допълнително затрудняваше видимостта. Мат нагласи бинокъла си. Успя да види ясно очертанията на шест огромни кораба. А зад тях — палатките на воините. Между тях горяха лагерни огньове.

Подаде бинокъла на Аруула.

— Тази нощ ще се промъкна в лагера — каза той.

— Не го прави, Маддракс. — Погледът на Аруула се впи умолително в очите на Мат. — Не искам да те загубя.

— Трябва да го направя. — Мат говореше непонятни за нея неща. Опитваше се да се аргументира колко е важно за него да тръгне по следите на загадката на света след Кристофлуу, мъчеше се да й обясни, че хората в сребристосивите предпазни костюми са по-напред в техническо отношение, отколкото е било в неговото време и че непременно трябва да разговаря с пленника, за да разбере какво представлява онази Лондонска комуна.

Аруула разбра всичко.

— Въпреки това — упорстваше тя, — не го прави.

Той й остави контейнера и бинокъла.

— Остани тук. Ако ме пленят, опитай се да ме измъкнеш. — Целуна я и слезе в гората сред руините. Взе със себе си само „Беретата“ и ножа.

Вече беше тъмно, когато Мат най-сетне стигна до реката. Със сала премина на другия бряг. По протежение на водната линия се насочи на север. Дървета, високи един човешки бой папрати и огромни храстовидни растения се редуваха с обширни тръстикови площи. Мат предполагаше, че минава през ареал, който преди незапомнени времена е бил някакъв парк. С голямо удоволствие би искал да узнае колко време е минало, откакто кометата запрати Земята в кошмарния ад.

След един час видя между стволовете на дърветата да мъждука сиянието на огън. Лагерът на мъжете със землистите дрехи. Приклекна, ослуша се и се запромъква по-близо.

Скоро се откри друга, покрита с трева равнина. Граничеше непосредствено с реката. Бяха наредени палатка до палатка. Четирийсет или петдесет, прецени Мат. Около лагера горяха двайсетина буйни огъня. Хората седяха около тях, бъбреха си, ядяха и пиеха. Миришеше на печено месо.

На Мат му стана ясно, че ако иска да влезе в лагера, трябва да мине покрай огньовете. Куражът му спадна. Нямаше смисъл. Неминуемо щяха да го открият. Потисна импулса си да се върне назад и преглътна разочарованието си от това.

„Запази пълно спокойствие. Помисли, трябва да има някакъв начин…“

Най-близкият огън гореше на около хвърлей камък от прикритието му. Мат видя как един от мъжете стана. Олюля се и после тръгна в негова посока. Вероятно искаше да отиде в гората по нужда. Сърцето на Мат заби по-бързо. Мъжът носеше маска на лицето си.

В мозъка на Мат назря идея. Която беше сработила в крепостта на носферите, щеше и тук да…

„Момент! — мина през ума на Мат. — Тогава не сработи… Все едно: нова игра, нов късмет!“

Оттегли се малко назад и зачака. Воинът спря разкрачен до края на гората и забърника в панталона си. Мат чу шуртенето на водната струя в земята. Изчака докато шумът отслабне, тогава хвърли един клон в трънака на три-четири крачки от себе си. Видя как фигурата в края на гората застана неподвижно и се ослуша.

Мат хвърли още един клон. Мъжът прибра пениса си и закопча панталона си. Тихо се промъкна навътре в гората. Мат се приведе и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Тогава измъкна оръжието си и го хвана за цевта. Разбира се, че не можеше да стреля. Така щеше да вдигне на крак другарите на мъжа.

Воинът идваше все по-близо и по-близо. Озърташе се и се ослушваше. Когато беше почти на височината на укритието му, Мат скочи и нанесе удара. Дръжката на пистолета улучи врата на воина. Той изстена и безшумно се свлече.

Мат трескаво смъкна дрехите му. Откри, че човекът има само по четири пръста на ръцете си. Двата малки палеца бяха недоразвити, а когато му разкопча кожената шапка, видя огромна „заешка уста“ и издути кухи израстъци вместо ушни миди.

Мат навлече парцалите на воина. Бяха твърде големи, но той ги облече над пилотския си костюм и така униформата криво-ляво му стана. Преди да си завърже шапката, погледът му попадна върху дългата, руса плитка на мъжа. Решил набързо, извади ножа си, отряза я и я закрепи в дупката на шлема. После завърза кожените ремъци под брадичката си и пъхна оръжието си под палтото. Дрехата миришеше на пот и на риба.

Мат разгледа човека в безсъзнание. Трябваше да му попречи да вдигне тревога, когато дойде на себе си. Просто да му пререже гърлото, такова нещо Мат и не помисляше да направи — би било убийство на беззащитен. И така, той свали и долните дрехи на воина, разряза ги на ленти, запуши му устата и го завърза като приличен денк.

После бързо замарширува през трънака към края на гората. Беше минало доста време, дано другите не са започнали да се безпокоят за приятеля си. Мат се опитваше да имитира залитането на мъжа. Неколцина воини надигнаха за кратко глави, но отново се заеха с печеното и с чашите си.

На половината път Мат тръгна наляво, сякаш се насочва към следващия огън. Изглежда, никой не му обърна внимание. На около стотина крачки от огъня се появи между палатките.

Пулсът му кънтеше в слепоочията, а в стомаха си имаше някакво съмнително чувство — Мат си наложи да диша спокойно и дълбоко. Така се заклатушка от палатка до палатка.

Почти не видя мъже вътре в лагера. От време на време откъм черните, куполообразни палатки се дочуваха гласове. Палатките бяха наредени в кръг около една централна, по-голяма. Около нея имаше шест мачти с маслени светилници. Мат видя четирима мъже с мечове да стоят пред дръпнатата завеса на входа. Все още в ролята на пиян, той се отклатушка зад вътрешния кръг около централната палатка. Там зад един купол седна в тревата.

Палатката в средата беше на около двайсетина крачки от него. Беше осветена и Мат различи във вътрешността й едър мъж, който жестикулираше с ръце и високо говореше на някакъв чужд, звучащ като скандинавски, език. Изглеждаше възбуден.

Мат продължи да се промъква. Може би щеше да научи нещо повече, ако избереше някакъв друг зрителен ъгъл. И наистина — от другата страна на палатката видя да седи на пода някаква фигура с бяла кожа. Главата й беше гола като на умиращия капитан Дюлит. А тясното лице изглеждаше като женско. Въпреки разстоянието Мат различи подутите й устни и кръвоизливите по тях. Малките ръчички на жената се бяха вкопчили в някакво одеяло, което беше увила плътно около раменете си. Голите й, кръстосани крака се подаваха изпод одеялото. Очевидно бяха свалили защитния й костюм.

Воинът й крещеше. Беше дангалакът с червените коси. Зад непознатата седеше жена в сива кожена униформа. Не я ли видя до червенокосия на бойното поле в храсталаците? Буйните й черни коси, физиономията й, бронзовият тен на кожата й — жената силно му напомняше на Аруула.

Винаги когато червенокосият спреше да ръмжи, тя вземаше думата. Като че ли играеше ролята на преводачка. И това напомняше на Мат за Аруула.

— Откъде идва? — чу я Мат да пита. — Къде ваша пещерна крепост? Хайде, говори или умира…! — Говореше на някакъв завален английски.

Лицето на жената се изкриви в измъчена усмивка. Остана няма.

— Море? — попита чернокосата. — Никой човек не може живее в море… — Обърна се на чуждия език към червенокосия. Той нададе яростен рев и удари белокожата брутално в лицето.

— О, Боже — простена Мат. Инстинктивно бръкна под палтото си и стисна дръжката на „Берета“-та. Бяха шестима — с малко повече късмет може би щеше да успее да ги елиминира…

„Не бъди такъв идиот — изстрелите ще привлекат цялата войска, а на теб ще ти остане само още един патрон…“ Стисна зъби и остави оръжието.

— Ти време размислиш — преведе ругатните на червенокосия загадъчната жена в кожената униформа. — Хайрик тебе отреже уши, ако не говори.

Хайрик — така се казвал значи предводителят на воините.

Червенокосият излезе пред палатката и изръмжа нещо в мрака. На Мат му стана ясно, че жената има телепатична дарба. Превеждаше, макар че пленницата не пророни нито дума.

Малко след това дочу стъпки. Мат стана и се престори, че уж се клатушка към някакъв огън. Между палатките бързо заприиждаха сенки към централната палатка — осем или девет мъже. Мат се спря в едно прикритие и погледна назад. Предводителят даде на хората си дълъг, тъмносив предмет — едно от тръбообразните лъчеви оръжия!

Четирима от онези с кафявите дрехи се оттеглиха с оръжието. Другите застанаха около палатката. Червенокосият се обърна още веднъж към бялата жена и после напусна централната палатка. Ругаейки, изчезна в мрака.

Мат последва мъжете с лъчевото оръжие. Те прекосиха лагера и спряха пред една палатка. Един от тях дръпна завесата, шмугна се вътре с оръжието и излезе навън без него. Всичките четирима останаха пред палатката. Бъбреха помежду си, но не се канеха да се махнат оттам. Мат разбра, че през цялата нощ ще охраняват палатката.

Със залитане мина между палатките, докато стигна до гърба на онази, в която бяха занесли лазера. Мат беше решен да не напуска лагера без това оръжие. С ножа си разряза чергилото и се вмъкна вътре.

Във вътрешността беше тъмно като в рог. Мат заопипва предпазливо пода, докато ръката му не докосна твърда тръба. Хвана я. Повърхността й не беше студена и гладка като метал, а грапава и с телесна температура. Опипа тръбата. Нямаше съмнение — беше успял да вземе лазера!

Мат се обърна — и почувства как блъсна с лакът някакъв предмет. Това нещо застърга по чергилото на палатката и падна върху лазера. Вероятно е било копие, което са забили в пода. Изтрака доловимо.

Разговорите пред палатката рязко секнаха. Мат пъхна лазера под палтото си и запълзя обратно към разрязаното в чергилото място. Входът на палатката се отвори. Някаква сянка се наведе навътре. Пламна маслен светилник. Мат видя бледо, лишено от устни лице. И лъскавата стомана на дълъг меч.

В същия миг, когато воинът изръмжа, Мат напусна палатката. Скочи на крака и побягна.

Сега от всички страни се чуваше тропот на приближаващи се стъпки. Мъжки гласове крещяха някакви заповеди. Мат се приведе в сянката на една палатка. Входът й се отвори — появиха се главата и раменете на един войник. Мат го нападна отстрани, опря ножа под брадичката му и го изблъска обратно в палатката. Там изчака, докато вдигнатите на крак войници претичат покрай палатката.

Нокаутира мъжа, проряза авариен изход на обратната страна на палатката и продължи.

До огньовете седяха само отделни мъже, вероятно прекалено пияни, за да могат да се придвижват само със собствени сили. Зяпаха го глуповато и отначало дори въобще не реагираха. Едва когато почти стигна окрайнината на гората, се развикаха след него.

Мат вървеше бързо през гората. Скоро дочу зад себе си стотици стъпки да си пробиват път между ниските дървета.

Не му бяха необходими дори и двайсет минути, за да стигне до реката. Бутна сала навътре в нея и се метна отгоре му. Като подивял забиваше греблото в тъмната вода.

Откриха го, когато стигна до тръстиката на отсрещния бряг. Копията, които хвърляха след него, се губеха някъде в тъмната гора.

„Успях! Направих го!“

Като че ли всичките фибри на тялото му вибрираха. Мат знаеше, че ще го преследват. Но между обърканите руини вероятно нямаше да го открият. Косата му лепнеше от пот между кожения шлем и кожата на главата му. Искаше най-сетне да се отърве от проклетото нещо.

Между стволовете на дърветата се показа някаква сянка. После втора и трета. Мат се спря и посегна към пистолета. Тогава някаква ръка отзад се уви около шията му. Някой сграбчи китката на ръката му. Върхът на меч се заби болезнено в ребрата му.

Сенките между стволовете на дърветата се насочиха към него.

— Да се завърже! — изръмжа някакъв глас…