Астрид Линдгрен
Карлсон, който живее на покрива (8)

Карлсон на рожден ден

Настана лято. Училищните занятия приключиха и застягаха Дребосъчето да го изпратят при баба му на село. Но преди заминаването трябваше да мине едно важно събитие — рожденият ден на Дребосъчето, който навършваше осем години. О, откога Дребосъчето беше зачакал рождения си ден! Почти от оня ден, когато навърши седем години.

Чудно нещо, колко време изтича между два рождени дни — почти толкова, колкото между новогодишните празници.

Вечерта срещу рождения си ден Дребосъчето разговаря с Карлсон.

— Утре е моят рожден ден — каза Дребосъчето. — При мен ще дойдат на гости Гунила и Кристер и ще ни сложат трапеза в моята стая… — Дребосъчето помълча:

изглеждаше мрачен. — Много ми се иска да поканя и тебе — продължи той, — но…

Майка му толкова много се сърдеше на Карлсон, че беше безполезно да иска от нея разрешение.

Карлсон изду долната си устна повече от всеки друг път:

— Няма да дружа с тебе, ако не ме поканиш! И аз искам да се повеселя.

— Добре, добре, ела — каза бързо Дребосъчето. Той реши да поговори с майка си. Каквото ще да става, но е невъзможно да празнува рождения си ден без Карлсон.

— А с какво ще ни гощават? — попита Карлсон, като престана да се сърди.

— То се знае, с торта, украсена с осем свещи.

— Добре! — извика Карлсон. — Знаеш ли, аз имам едно предложение.

— Какво? — попита Дребосъчето.

— Не може ли да помолиш майка си да ни приготви вместо една торта с осем свещи, осем торти с една свещ?

Но Дребосъчето не вярваше, че майка му ще се съгласи.

— Ти навярно ще получиш хубави подаръци — попита Карлсон.

— Не зная — отвърна Дребосъчето и въздъхна. Той знаеше: това, което искаше, за което жадуваше, нямаше да получи…

— То се знае, няма да ми подарят куче, докато съм жив. Но, разбира се, ще получа много други подаръци. Затова реших целия ден да се веселя и никак да не си мисля за куче. А ако получа кутия с бонбони, ще ти я дам.

За Карлсон Дребосъчето беше готов на всичко, особено сега, когато предстоеше раздялата.

— Знаеш ли, Карлсон — рече Дребосъчето, — вдруги ден заминавам при баба за цяло лято.

Карлсон отначало се натъжи, но после каза с весел вид:

— И аз ще отида при баба си, и моята баба много повече прилича на истинска баба, отколкото твоята.

— А къде живее твоята баба? — попита Дребосъчето.

— В къща, че къде другаде! Да не мислиш, че живее на улицата и по цяла нощ се скита?

Те не можеха повече да говорят нито за бабата на Карлсон, нито за рождения ден на Дребосъчето, нито за каквото и да било друго, защото вече се стъмваше и Дребосъчето трябваше по-скоро да си легне, за да не се успи на рождения си ден.

Като се събуди на следното утро, Дребосъчето остана да лежи в кревата си и да чака как ще се отвори вратата и ще влязат всички при него в стаята да донесат тортата за рождения ден и другите подаръци.

Минутите се влачеха мъчително дълго.

Дребосъчето почувства, че на корема му прималя от очакване, толкова много му се искаше да види подаръците.

И ето най-после в коридора се раздадоха стъпки и се чуха думите: „Да, навярно е вече буден.“ Вратата се разтвори и се появиха всички: майката, бащата, Босе и Бетан.

Дребосъчето седна на кревата и очите му заблестяха:

— Честито, мило Дребосъче! — каза майка му. И баща му, и Босе, и Бетан също казаха: „Честито!“ Пред Дребосъчето поставиха табла. Върху нея имаше торта с осем свещи и други подаръци.

Много бяха подаръците — макар и да бяха може би по-малко, отколкото на миналите рождени дни: на таблата имаше четири пакета. Дребосъчето бързо ги преброи.

Но бащата каза:

— Не е задължително всички подаръци да се дадат сутринта. Може би ще получиш още нещо и през деня…

Дребосъчето много се зарадва на четирите пакета. В тях имаше: кутийка с бои, пистолет за игра, книга и нови сини гащета. Всичко му се хареса много. „Колко са мили и мама, и татко, и Босе, и Бетан! — помисли Дребосъчето. — Никой в света няма такива мили майка и баща, брат и сестра!“

Дребосъчето стреля няколко пъти с пистолета. Изстрелите бяха доста гръмки. Цялото семейство беше насядало край леглото му и слушаше как той стреля. О, как се обичаха всички помежду си!

— Само като си помисли човек, че преди осем години ти се появи на света — ей такова дребосъче… — каза бащата на Дребосъчето.

— Да — рече майката, — колко бързо тече времето! Какъв дъжд плющеше тоя ден в Стокхолм!

— Мамо, аз в Стокхолм ли съм се родил? — попита Дребосъчето.

— Разбира се — отговори майка му.

— А Босе и Бетан нали са родени в Малмьо?

— Да, в Малмьо.

— А ти, татко, нали си роден в Гьотеборг? Ти си ми разправял…

— Да, аз съм гьотеборгско момченце — каза бащата.

— А ти, мамо, къде си родена?

— В Ескилстун — отговори майка му. Дребосъчето я прегърна горещо.

— Какво щастие, че сме се събрали! — рече той. Всички се съгласиха с него.

После изпяха на Дребосъчето „За много години“, а Дребосъчето стреля с пистолета и се получи оглушителен трясък. Сетне Дребосъчето зачака гости и през всичкото време стреляше с пистолета и размишляваше върху думите на баща си, че подаръци може да получи и през деня. За един миг той дори повярва, че ще стане чудо — ще му подарят кученце. Но тозчас разбра, че това е невъзможно, и дори се разсърди на себе си, дето така глупаво се е размечтал. Нали твърдо беше решил да не мисли днес за куче и да се радва на всичко останало.

И Дребосъчето наистина се радваше на всичко. Веднага след обяда майка му почна да нарежда масата в неговата стая. Сложи голям букет цветя във вазата и донесе най-красивите розови чашки — за трима души.

— Мамо — каза Дребосъчето, — нужни са четири чашки.

— Защо? — попита учудена майка му. Дребосъчето се обърка. Тъкмо сега беше моментът да признае, че е поканил за рождения си ден Карлсон, макар че майка му ще бъде недоволна от това.

— Карлсон, който живее на покрива, ще дойде също така при мене — каза Дребосъчето и погледна смело майка си в очите.

— О! — въздъхна майка му. — О! Че какво, нека дойде! Нали днес е рожденият ти ден!

Тя погали по светлите коси Дребосъчето.

— Ти все още си оставаш с детските си фантазии. Не е за вярване, че си навършил осем години. На колко години си, Дребосъче?

— Аз съм мъж в разцвета на силите си — отговори важно Дребосъчето, точно като Карлсон.

Бавно минаваше тоя ден. Вече отдавна настана това „през деня“, за което спомена бащата на Дребосъчето, но никой не донесе никакви нови подаръци.

В края на краищата Дребосъчето получи още един подарък.

Босе и Бетан, които не бяха разпуснати за лятната ваканция, се върнаха от училище и веднага се заключиха в Босевата стая.

Не пуснаха Дребосъчето вътре. Той стоеше в коридора и слушаше как отвъд заключената врата се чуваше хихикането на сестрата и шумолене на хартия. Дребосъчето едва не се пръсна от любопитство.

След известно време те излязоха и Бетан, смеейки се, подаде на Дребосъчето един пакет. Той се зарадва много и искаше веднага да го разопакова, но Босе му каза:

— Не, по-напред прочети стиховете, които са залепени тука.

Стиховете бяха написани с едри печатни букви, за да може Дребосъчето сам да ги прочете.

И той прочете:

От Босе и Бетан дар чакан и желан:

красиво кученце, що си кротува,

не лае, не скача, нито пък лудува.

На никого никога то не налита.

Не води то с кучета битка открита.

Опашки и лапи, глави и ушички

добре са ушити. От чер плюш са всички.

Дребосъчето мълчеше. Той сякаш се вкамени.

— А сега развържи пакета — каза Босе. Но Дребосъчето захвърли пакета в ъгъла на стаята и сълзи като град рукнаха по бузите му.

— Какво ти е, Дребосъче, какво ти е? — попита изплашено Бетан.

— Недей плака, не плачи, Дребосъче! — повтаряше смутен Босе; личеше, че е много натъжен. Бетан прегърна Дребосъчето:

— Прости ни! Искахме само да се пошегуваме. Разбираш ли?

Дребосъчето се изтръгна рязко от ръцете на Бетан. Лицето му беше мокро от сълзи.

— Вие знаехте — говореше той, като хълцаше, — вие знаехте, че аз си мечтаех за живо кученце! Нямаше защо да ме дразните…

Дребосъчето избяга в своята стая и се тръшна на кревата. Босе и Бетан се втурнаха след него. Но Дребосъчето не им обръщаше никакво внимание — целият се тресеше от плач.

Сега рожденият ден беше помрачен. Дребосъчето беше решил да бъде целия ден весел дори да не му подаряха кученце. Но да получи подарък плюшено куче — това беше вече прекалено! Щом си спомняше за това, неговият плач се превръщаше в истинско ридание и той все по-дълбоко завираше главата си във възглавницата.

Майката, Босе и Бетан стояха около кревата. На всички им беше много тъжно.

— Аз ей сега ще позвъня на татко ви и ще го помоля да си дойде по-рано от работа — каза майката.

Дребосъчето плачеше… Какво от това, че баща му ще си дойде. Сега всичко изглеждаше на Дребосъчето безнадеждно тъжно. Рожденият ден беше помрачен и нищо вече не можеше да помогне.

Дребосъчето слушаше как майка му отиде да се обади по телефона, но продължаваше да плаче. Чу, че баща му се върна вкъщи, но пак продължаваше да плаче. Не, никога вече Дребосъчето няма да бъде весел… Най-добре ще е още сега да умре и нека тогава Босе и Бетан си вземат плюшеното куче, за да помнят вечно колко са били жестоки към своя малък брат на рождения му ден, когато е бил още жив…

Изведнъж Дребосъчето забеляза, че всички — и майка му, и татко му, и Босе, и Бетан — стояха около леглото му, но той още по-дълбоко зарови главата си във възглавницата.

— Слушай, Дребосъче, там на входната врата някой те чака… — каза бащата. Дребосъчето не отговори. Татко му го бутна за рамото.

— Не чуваш ли, че при входа те чака един приятел?

— Навярно Гунила и Кристер — измънка Дребосъчето.

— Не, тоя, който те чака, се казва Бимбо — каза майката.

— Не познавам никакъв Бимбо! — промърмори Дребосъчето.

— Възможно е — рече майка му. — Но той много иска да се запознае с тебе.

Тъкмо в тази минута в антрето се чу тихо джафкане.

Дребосъчето напрегна всичките си мускули, като упорстваше да се вдигне от възглавницата. Не, крайно време е да се отучи от всякакви фантазии…

Но ето че от антрето отново се раздаде джафкане. С рязко движение Дребосъчето седна на леглото.

— Това кученце ли е? Живо кученце? — попита той.

— Да — каза баща му. — Това е кученце. Твое кученце.

Босе се втурна в антрето и след миг влетя в стаята на Дребосъчето — о, навярно на Дребосъчето му се присънва, — Босе държеше в ръцете си малко кученце с къс косъм, от породата на дакелите.

— Нали това живо кученце е мое? — прошепна Дребосъчето.

Сълзи премрежваха очите му, когато протегна ръце към Бимбо. Изглежда, че се боеше да не би изведнъж кученцето да се превърне в дим и да изчезне.

Но Бимбо не изчезна. Дребосъчето държеше Бимбо на ръце, а той лижеше бузите му, гръмко джафкаше и душеше ушите му. Бимбо беше наистина жив.

— Е, сега щастлив ли си, Дребосъче? — попита бащата.

Дребосъчето само въздъхна. Как можеше баща му да пита за това! Дребосъчето беше толкова щастлив че нещо му премаля отвътре. А може би винаги така става, когато си щастлив.

— Това плюшено куче ще бъде играчка за Бимбо. — Разбираш ли Дребосъче? Ние не искахме да те дразним… така ужасно — каза Бетан.

Дребосъчето прости за всичко. Пък и той почти не слушаше какво му говорят, защото си приказваше с Бимбо:

— Бимбо, миличък Бимбо, ти си мое кученце.

После Дребосъчето каза:

— Аз мисля, че моят Бимбо е много по-мил от Алберг, защото кучетата от породата на дакелите са безспорно най-хубавите кучета на света.

Тогава Дребосъчето си спомни, че Гунила и Кристер трябва да пристигнат всяка минута…

О! Дребосъчето дори не можеше да си представи, че е възможно един само ден да му донесе толкова щастие. Помислете си само! Още тозчас ще узнаят, че си има кученце, и то най-прекрасното кученце в света!…

Но изведнъж Дребосъчето се обезпокои:

— Мамо, а ще мога ли да взема Бимбо при баба?

— Разбира се. Ти ще го занесеш в тая малка кошничка за пренасяне на кученца, която Босе донесе в стаята заедно с кученцето.

— О! — извика Дребосъчето. — О!

Позвъни се. Пристигнаха Гунила и Кристер. Дребосъчето се хвърли насреща им, като викаше силно:

— Подариха ми кученце! Имам си вече мое собствено кученце!

— Ой, какво е миличко! — извика Гунила, но изведнъж се сепна и произнесе тържествено: — Честит ти рожден ден! Ето ти подарък от Кристер и мене. — И тя поднесе на Дребосъчето торбичка с бонбони, а после клекна пред Бимбо и повтори: — Ой, колко е миличко!

На Дребосъчето беше много приятно да слуша това.

— Почти толкова мило, колкото Йофа — каза Кристер.

— Какво приказваш? То е много по-хубаво от Йофа и дори много по-хубаво от Алберг — каза Гунила.

— Да, то е по-хубаво от Алберг — съгласи се Кристер.

Дребосъчето си помисли, че и Гунила, и Кристер са му много добри другари, и ги покани да седнат на празнично наредената маса.

Точно в тая минута майката донесе чиния малки апетитни сандвичи с шунка и със сирене и голяма купа, пълна догоре с курабии. В средата на масата се виждаше празничната торта с осем запалени свещи. Майката взе голямата кана с какао и почна да налива в чашите.

— Няма ли да почакаме Карлсон? — попита предпазливо Дребосъчето.

Майка му поклати глава:

— Не, аз мисля, че не си струва да го чакаме. Уверена съм, че той няма да дойде сега. И изобщо нека му поставим кръст. Нали си имаш сега Бимбо?

Разбира се. Дребосъчето сега си има Бимбо, но все пак много му се искаше и Карлсон да дойде на неговия празник.

Гунила и Кристер седнаха на масата и майката на Дребосъчето почна да ги черпи със сандвичи. Дребосъчето сложи Бимбо в кошничката и също седна на масата.

Когато майката излезе и остави децата сами, Босе подаде носа си в стаята и извика:

— Да не изядете цялата торта! Да оставите за мене и Бетан!

— Добре, ще ви оставя по едно парче — отговори Дребосъчето. — Макар че, да си кажа правото, това е несправедливо. Вие толкова години сте яли торти, когато мене ме е нямало на тоя свят!…

— Само гледай да ни оставиш по-големички парчета! — извика Босе, като затвори вратата.

В тоя миг отвън се чу познатото бръмчене на мотор и през прозореца в стаята долетя Карлсон.

— Вие сте вече на трапезата? — извика той. — Изглежда, сте изяли всичко?

Дребосъчето го успокои, като каза, че масата е отрупана с ядене.

— Прекрасно! — каза Карлсон.

— А няма ли да честитиш на Дребосъчето рождения му ден? — попита го Гунила.

— Да-да, разбира се, честитя му! — отговори Карлсон. — Къде е моето място?

Майката на Дребосъчето не беше сложила четвърта чашка. Когато Карлсон забеляза това, той изду долната си устна и веднага се разсърди:

— Не, така не може! Това е несправедливо! Защо не са ми поставили чашка?

Дребосъчето му даде своята, а после тихичко се промъкна в кухнята и си донесе оттам друга чашка.

— Карлсон — каза Дребосъчето, като се върна в стаята, — подариха ми кученце. Казва се Бимбо. Ето го. — И Дребосъчето показа кученцето, което спеше в кошничката.

— Това е отличен подарък — каза Карлсон. — Подай ми, моля ти се, ето тоя сандвич, и оня, и другия… Да! — извика изведнъж Карлсон. — Без малко щях да забравя! Донесох ти подарък. Най-хубавия подарък на света… — Карлсон извади от джоба на панталоните си една свирка и я подаде на Дребосъчето. — Сега можеш да свириш на своя Бимбо. Аз свиря винаги на своите кучета. Макар моите кучета да се казват Алберговци и да умеят да летят…

— Че как така, всичките ли се казват Алберговци?

— учуди се Кристер.

— Да, всичките — и хилядата! — отговори Карлсон.

— Сега какво, да не чакаме повече, аз мисля да пристъпваме вече към тортата.

— Благодаря, мили, мили Карлсон, за свирката. Толкова приятно ще ми бъде да свиря на моя Бимбо!

— Не забравяй — каза Карлсон, — че аз често ще ти взимам свирката.. Твърде, твърде често. — И изведнъж попита разтревожено: — Получи ли някакви бонбони?

— Разбира се — отвърна Дребосъчето. — От Гунила и Кристер.

— Всичките тия бонбони ще отидат за благотворителни цели — каза Карлсон и пъхна пликчето в джоба си. После отново запоглъща един след друг сандвичите.

Гунила, Кристер и Дребосъчето също ядяха бързо, защото се бояха, че няма да им остане нищо. Но за щастие майката на Дребосъчето беше приготвила много сандвичи.

През това време майката и бащата на Дребосъчето, Босе и Бетан седяха в трапезарията.

— Обърнете внимание колко тихо седят децата — каза майката. — Аз съм просто щастлива, че Дребосъчето получи най-после кученце. Разбира се, с него ще си имаме големи разправии, но какво да се прави!

— Да, сега вярвам да забрави вече своите глупави измислици за Карлсон, който живее на покрива — каза бащата.

В тоя миг от стаята на Дребосъчето долетя смях и детски брътвеж. Тогава майката предложи:

— Хайде да отидем при тях и да им се порадваме. Толкова са мили тези деца.

— Хайде, хайде да отидем! — подхвана Бетан. И всички те: майката, бащата, Босе и Бетан — се отправиха да погледат как Дребосъчето празнува своя рожден ден.

Бащата отвори вратата. Но първа извика майката, защото тя първа видя малкото дебеличко човече, което седеше на масата до Дребосъчето.

Това малко дебело човече беше чак до ушите изцапано с маслен крем.

— Ще припадна… — каза майката.

Бащата, Босе и Бетан мълчаха и гледаха с изблещени очи.

— Виждаш ли, мамо, Карлсон все пак ми дойде на гости. Ех, какъв чудесен рожден ден излезе!

Малкото дебело човече изтри с пръсти масления крем от устните си и така енергично замаха със своята дебела ръчичка към майката, бащата, Босе и Бетан, че по всички страни се разлетя маслен крем.

— Здравейте! — извика той. — Досега вие нямахте честта да ме познавате. Аз се казвам Карлсон, който живее на покрива… Хей, Гунила, Гунила, ти твърде много си препълняш чинията! И аз искам торта.

И той хвана ръката на Гунила, която беше вече взела парче торта, и я накара да го сложи обратно.

— Никъде не съм виждал такова лакомо девойче — каза Карлсон и сложи в своята чиния голямо парче торта. — Най-добрият в света изтребител на торти — това е Карлсон, който живее на покрива — добави той и се усмихна радостно.

— Хайде да се махнем оттука — пошепна майката.

— Да, може. Идете си. Така ще бъде по-добре. Иначе при вас се стеснявам — заяви Карлсон.

— Обещай ми едно нещо — каза бащата, като се обърна към майката, когато излизаха от стаята на Дребосъчето. — Обещайте ми всички — и ти, Босе, и ти, Бетан. Обещайте ми никога никому да не разказвате за това, което сега видяхме.

— Защо? — попита Босе.

— Защото никой няма да ни повярва, ще ни разпитва, докато сме живи!…

Бащата, майката, Босе и Бетан си обещаха, че няма да разкажат нито на едно живо същество за чудноватия другар, който си бе намерил Дребосъчето.

И те изпълниха обещанието си.

Никога никой не чу дума за Карлсон. И тъкмо затова Карлсон продължава да живее в своята малка къщичка, за която никой нищо не знае, макар тая къщичка да се намира на най-обикновен покрив, на най-обикновена улица в Стокхолм. Затова Карлсон и до ден днешен се разхожда спокойно, където си пожелае, и върши лудории, колкото си иска. Защото е известно, че той е най-големият немирник в целия свят!

Когато сандвичите, сладкишите и тортата се свършиха и Кристер и Гунила си отидоха вкъщи, а Бимбо си спеше дълбоко в своята кошница, Дребосъчето взе да се прощава с Карлсон.

Карлсон беше седнал върху рамката на прозореца, готов всеки миг да отлети.

Вятърът разлюляваше завеските, а въздухът беше топъл, защото вече беше настъпило лято.

— Миличък, премиличък Карлсон, нали ще си живееш пак на нашия покрив, когато се върна от бабини? Нали с положителност ще живееш там? — попита Дребосъчето.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон. — Ще остана да живея на покрива, ако ме пусне моята баба. А това още не се знае, защото тя ме смята за най-добрия внук на света.

— А ти наистина ли си най-добрият внук на света?

— Разбира се. И кой друг може да бъде, ако не аз? Ти можеш ли да посочиш друг? — попита Карлсон.

Той натисна копчето на корема си и моторът забръмча.

— Когато отново долетя, ние ще изядем още повече торти! — извика Карлсон. — От торти не се дебелее!… Довиждане, Дребосъче!

— Довиждане, Карлсон! — извика Дребосъчето.

И Карлсон отлетя.

Но в кошничката до креватчето на Дребосъчето лежеше Бимбо и спеше.

Дребосъчето се наведе към кученцето и го погали бавничко по главата със своята малка позагоряла ръка.

— Бимбо, утре ние ще отидем при баба — каза Дребосъчето. — Лека нощ, Бимбо! Спи спокойно.