Дамян Дамянов
Върху ръката й…

Върху ръката й блестеше пръстен,

а в съвестта ми блесваше вина.

Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,

макар и чужда тя, все пак — жена.

Макар че беше ден, тя свещ запали.

— Ще се венчеем — каза. — Как без свещ?!

… И пръв път се венча със женско тяло

един съвсем неопитен младеж.

Омъжена за друг. Прелюбодейка.

Уж правех грях, а пък усещах страх.

Страх не от бога. И не страх библейски —

страх от самия толкоз сладък грях…

Неизразимо сладък, неизпитван!

Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.

Тя бе икона, а пък аз — молитва.

Тя беше Ева, а пък аз — Адам.

… Но ни змия, ни — ябълка на клона.

И може би затуй от този рай

дори и господ бог не ни изгони.

Когато изгоря свещта докрай,

самият той я духна със прозявка.

И опрости той нашите лъжи.

И тъй прелюбодейната „винчавка“

във паметта години продължи…

 

24.04.1991 г.