Дамян Дамянов
…А някога и с кожата си виждах…

…А някога и с кожата си виждах,

тъй както и с очите си усещах

лицето на безликата си грижа,

цвета на всяко най-безцветно нещо.

Кога, какво ми грабна сетивата?

Каква смърт умъртви света край мене?

И що за мъртвовей ме тъй обвя, та

окамени ми цялата вселена?

Проклех ли някого, или пък мен прокле ме

душманин някой с тежка люта клетва,

та в жив мъртвец превърнах се без време?

Не знам. Но ако в мрака още светва

една звездица, аз я моля трижди:

пак да ми върне оня свят човешки

и радостта — с очите да го виждам,

и ръпката — с ръце да го усещам.

Ако е време пък в света отвъден

да се преселя, нека е красиво.

В смъртта си предпочитам жив да бъда,

отколкото — да съм мъртвец приживе.