Никола Вапцаров
Песен на жената

Днес тревожния покой

дебне в малката ни къща.

Стихна боя, мили мой,

ала ти се не завръщаш.

 

А те молих, плаках аз,

ти защо не ме послуша?

Тръгна. В стаята тогаз

стана тихо и задушно.

 

Само моето сърце

чувах как тревожно бие

и протегнала ръце,

исках пак да те открия…

 

Аз ревнувам, Фернандес,

мразя даже тази дума

„свобода“, която днес

те увлече тъй безумно.

 

Може би си прав, нали?

Може би си прав, любими,

ала мене ме боли

и тежи ми, и тежи ми

 

тая страшна пустота,

легнала във нашта стая.

Хлопна пътната врата. —

Няма да се върнеш. Зная.