Дамян Дамянов
Влак 33

Шейсет и осма… Лятото… В полето…

(Христова възраст — тридесет и три…)

Тя бе жена. Без възраст. „Жулиета“,

която даже името си скри.

 

А има ли значение как точно

се казваше? Защо са имена?

Запомних нея — хубава, порочна

и свята едновременно. Жена!…

 

Замръкнахме накрай града. В нивята…

Съвсем сами. Без дъхове дори.

Трева — цял бой… И как ни залюля тя!

И как ни залюля, и как ни скри

 

дори от божиите погледи — звездите…

И как със дъх на мента и на мрак

бе всичко, всичко покрай нас пропито!

Лежахме вдън тревите… Нейде влак

 

изсвири, изтрещя и лудо мина…

Навярно той — пробягал покрай нас,

отнесе тридесет и трите ми години,

а с тях — и неизвестната жена.

 

Отнесе всичко. Някъде. Далече.

Зад някакъв голям превал се скри.

И само сверката му чувам в лятна вечер.

Ах, колко влакове изпратих вече,

но никой — с номер „тридесет и три“…

 

20.04.1991 г.