Реймънд Фийст
Лисичи крал (9)

Глава 7
Клетва

Корабът летеше по гигантските вълни. Дъждът хапеше през промазаното наметало, но Тал не можеше да понесе и една минута повече в тясната каюта, предоставена им с Амафи. Моряците по палубата се свиваха окаяно на завет в кой каквото укритие успее да си намери: чакаха командата да извърнат платната на запад.

Командата проехтя и Тал загледа с възхита как босоногите моряци се закатериха по въжетата. Корабът се завъртя с тежко потръпване и скърцане, след което влезе в нов ритъм, кипналите вълни заудряха корпуса под друг ъгъл.

Небето бе като платно от размътени облаци, всички черни и сиви, и на Тал му се дощя да може да запечата този образ в ума си. Да предаде един ден с четката едва доловимата разлика щеше да е наистина постижение. През целия си живот бе готов да твърди, че по време на буря небето е изцяло сиво, но сега разбираше, че в открито море правилата са различни.

После видя светлината.

Един ярък слънчев лъч проби сумрака на запад и се вряза надолу, а миг по-късно Тал усети, че дъждът отслабва.

След минути небето се проясни, сини петна се появиха първо на запад. Един моряк подхвърли:

— Измъкнахме се от шквала, скуайър. — И започна да намотава някакво въже по палубата.

— Голяма буря — отвърна Тал.

— Нищо не е това. Ако видите как се обръщат платна при истинска буря, ще го запомните за цял живот.

Тал отвърна с усмивка:

— Предпочитам по-приятни спомени.

Вятърът стана по-топъл или така поне го почувства Тал след спирането на дъжда. Корабът сякаш заблъска през водата, леко вълнисто движение, което му напомняше за конски тръс. Ритъмът събуди в него илюзията за препускане към кулите на Опардум.

Наблюдателят от мачтата извика:

— Земя!

И щом небето изсветля, Тал зърна отдалече Опардум.

Риланон може да беше най-великолепният град, който бе виждал от корабна палуба, но и Опардум бе впечатляващ.

Носеха се право към града с попътния вятър. Точно напред пред очите на Тал се разкри ярко, окъпано в слънчева светлина утро; облаците се отвяваха като завеси, издърпани настрани.

Тал познаваше този район от картите, които бе проучвал, но мастилените линии по пергамент с нищо не го бяха подготвили за гледката напред. Знаеше, че югоизточният ъгъл на Оласко представлява мрежа от острови и протоци с единственото по-значително селище — пристанищния град Инаска. Стотици селца бяха осеяли над хилядата острови, разположени в онова, което всъщност представляваше устието на река Анатак. Останалите островчета бяха тучни плантации с плодове, памук и лен, прорязани от долини, пълни с екзотични дървета и животни; по по-високите хълмове имаше пасбища. А на северния бряг на реката, над малък, но оживен залив се беше проснал Опардум.

Градът като че ли беше всечен в стръмен планински склон, което беше илюзия, разбра Тал, докато се носеха към залива. Но откъм морето приличаше на гмеж от спирали и кули, изникнали от скалната фасада на стотици метри във въздуха.

От прочетеното Тал знаеше, че на десетина мили на запад над планините минава ивица сравнително плоска степна земя. Там низ от криви линии очертаваше каньони и дълбоки пукнатини през целия район, тоест земята не можеше да се използва от нищо, което не може да лети, за да я достигне. Отвъд този насечен пейзаж се простираха безкрайни степи и лесове, все още диви в по-голямата си част, а зад тях беше град Портал Оласко.

Капитанът зарева команди и моряците се закатериха по такелажа да прибират платната. Амафи излезе на палубата и каза:

— Господарю, донесох ви сухо палто.

Тал смъкна промазаното наметало и облече палтото. Амафи попита:

— Значи това е новият ни дом?

— Да. И трябва да се научиш да говориш на местния език.

Езикът тук беше сходен с ролдемския. Изключение бяха херцогства Маладон и Семрик, заселени от хора от кралския град Ран. Те говореха и Кралската реч, и местен диалект на ролдемски.

— Общо взето е като ролдемския, но си има и разлики. Искам да го научиш бързо, ясно?

— Да, ваше великолепие.

С приближаването към града детайлите започнаха да се открояват на ярката дневна светлина.

— Затишие след бурята, както казват — чу се гласът на лейди Наталия зад тях.

Тал се обърна с широка усмивка.

— Мисля, че изразът е затишие пред буря, милейди.

— Според случая — отвърна тя. — У дома сме.

Тал бе съгласен, че за нея може и да е дом, но за него си беше поредното чуждо място. Пристанището ги зовеше и насочените натам кораби отстъпваха път на „Делфин“, тъй като вееше херцогския флаг. В сравнение с Риланон, Ролдем, Саладор и дори Крондор това беше малко пристанище. Градът зад него изглеждаше сравнително равен, после изведнъж започваше да се издига, почти равномерен склон от пръст и скала, терасиран през годините и свързан с рампи и улици. Цитаделата изведнъж се извиси отзад, вградена здраво в скалата и според това, което му бяха казали членове на херцогската свита, дълбоко вкопана в недрата й.

Стори му се нелепо, че първоначалните строители бяха предпочели да използват бял камък, или леко сив, за да вдигнат града, тъй като това бе в рязък контраст с по-тъмните цветове на скалите.

Цитаделата се издигаше на десет етажа, доколкото Тал можеше да прецени, и бе заобиколена от стена на височина малко по-малко от половината. По ъглите й се издигаха кули на по двайсет стъпки, тъй че кръстосаният огън на стрелците можеше да спре всеки, подхождащ от града.

Тал се загледа на юг. Не успя да види почти нищо от островите в далечината, освен нещо като смътно кафяви петна на хоризонта.

Наталия сложи ръка на рамото му и подметна:

— Ще се забавляваме добре, Талвин.

Той потупа ръката й леко разсеяно, замислен за събитията от последните два дни в Риланон. Беше изпълнил указанията на Каспар и бе намерил Бургес, за когото бе обещал да ходатайства пред херцога. Търговецът щеше да пристигне в Опардум след месец с мостри от стоките си, за да потърси концесии и лицензи.

Но нещо не беше наред. Каквото и да твърдеше, Бургес просто не се вместваше в представите за истински едър търговец като Куинси де Касъл. Де Касъл можеше и да е агент на Островите, но си беше истински търговец. Тал беше играл на карти с много търговци, а и си беше създал някакви представи за характера им, след като изчете жизнеописанието на Рупърт Ейвъри, но Бургес бе нещо друго. Тал бе сигурен, че под привидно мекушавата си външност той е опасен човек.

Корабът бавно навлезе в пристанището. За разлика от Кралските градове или Ролдем, на борда не се качи лоцман. Капитанът просто го насочи към личния пристан на херцога в отсрещния край на редицата кейове, най-близо до най-прекия път до цитаделата.

Щом пристанаха, херцогът забърза към чакащата го каляска, последван от сестра си и старшите си капитани.

Тал се настани в третия впряг, с лейтенант Газан, когото познаваше съвсем малко, и един младши чиновник, дошъл на кейовете, за да донесе на херцога съобщения, които явно се нуждаеха от незабавното му внимание. Амафи се качи до кочияша.

Тал вече изпитваше неустоимо любопитство към Опардум. Смяташе, че очакванията му за града са оцветени отчасти от отношението му към Каспар. Макар и съвсем приветлив на повърхността, херцогът беше човек без скрупули, способен на масово убийство. По тази причина навярно Тал очакваше градът да е сурово, може би дори мрачно място. Но под обедното слънце съвсем не изглеждаше така.

Плоскодънни лодки пореха залива, подкарали стока към и от корабите. По кейовете кипеше работа. Щом каляската подкара през града, Тал видя, че повечето сгради са боядисани в бяло, а покривите бяха главно от плочи цветна глина в червено и оранж. Площадите бяха осеяни с многобройни малки храмове, отрупани около изящни фонтани. Улични търговци хвалеха на висок глас стоката си, пред дюкяните се тълпяха клиенти. По всичко изглеждаше, че Опардум е оживен и процъфтяващ град.

Минаха над един канал и Тал видя още признаци на оживена търговия. Речни лодки маневрираха бавно между редиците шлюзове, подкарвани с дълги пръти от лодкарите, на път за и от пристанището за товарене и разтоварване. Оласко имаше два култивирани района, островите на юг и големите степи и планински хълмове между Портал Оласко и границата с принципата Аранор. Повечето земя между Опардум и Портал Оласко представляваше гори и дива прерия, много опасни за преминаване, затова повечето търговия между двата града ставаше по реката.

Минаха през главната порта и веднага завиха надясно покрай вътрешната страна на старата стена на замъка и нещо, което приличаше на параден плац пред конюшните, достатъчно големи, за да поберат над петдесет коня.

Притичаха коняри да отведат конете, а един паж попита:

— Вие ли сте скуайър Талвин?

— Да. — Тал погледна напред и видя, че Каспар и Наталия вече са изкачили стълбището и влизат в цитаделата.

Момчето се усмихна и се представи:

— Аз съм Рудолф, скуайър. Трябва да ви отведа до квартирата ви.

— Погрижи се за багажа — каза Тал на Амафи, обърна се и тръгна след пажа.

Рудолф беше на единадесет или дванадесет години, доколкото Тал можеше да прецени, чаровен в дворцовата си униформа — червен клин и черна туника. От лявата страна на гърдите му, над сърцето, беше извезан гербът на Оласко; връхлитащ сребърен глиган на черно поле.

Момчето вървеше бързо и Тал трябваше да ускори крачка, за да не изостане.

— Квартирата ще ви хареса, скуайър — каза пажът. Влязоха през страничен вход. Тал си отбелязваше наум някои ориентири — врати, коридори, стълбища, — но когато стигнаха до квартирата му, беше сигурен, че ще се наложи да се полута доста, ако реши да се опита да излезе навън сам.

Апартаментът беше от цели пет стаи. Първата бе дневна с големи прозорци. По стените имаше дебели гоблени, за да намалят студа на камъка, на пода бе постлан красив килим; имаше и няколко маси и столове. Тал прецени, че може да настани тук поне шест души в пълно удобство. Между две други отворени врати бе взидана голяма камина.

Надясно беше банята, със сифон за оттичане в средата на облицования с плочки под и месингова вана, плюс две столчета и красиво огледало.

— Всяка сутрин ще ви посещава бръснар, сър, ако желаете.

— Предпочитам да ме бръсне личният ми слуга — отвърна Тал.

— Ще кажа на иконома, сър.

След това му показа спалнята, в която имаше ниско, но огромно легло, отрупано със завивки, юргани, възглавници и възглавнички, както и малка камина, която според Тал трябваше да е с общ комин с онази в дневната. Една врата вдясно отвеждаше към малка стая, в която също имаше врата към дневната. Беше слугинска стая и щеше да се предостави на Амафи.

Вляво имаше още една врата, която водеше към друга, по-малка спалня, и Тал реши, че някога трябва да е била детска: апартаментът явно бе обитаван преди време от семейство. Каза на Рудолф:

— Благодаря. Всичко е наред. Погрижи се слугата ми да донесе багажа.

— Да, скуайър. — Момчето тръгна към вратата и добави: — Ще желаете ли нещо преди вечерята, сър?

Тал прецени, че до вечерята все още остават няколко часа.

— Не бих имал нищо против един малък тур из цитаделата.

— Разбира се, скуайър. Назначен съм за ваш паж. Ще изтичам до иконома да му кажа за бръсненето ви, сър — в смисъл, че предпочитате да ви бръсне слугата ви — и веднага се връщам.

— Не бързай чак толкова — каза Тал. — Да речем, след час. Трябва да се окъпя и да си сменя пътните дрехи.

— Добре, сър. Ще поръчам веднага да донесат гореща вода.

— Хубаво. — Ведрото момче бе започнало да харесва на Тал.

— Херцогът ще ви чака на вечеря, скуайър, тъй че трябва да се върнем навреме, за да се преоблечете пак.

Тал повдигна въпросително вежда, но не каза нищо. Прочело жеста, момчето поясни:

— Негова светлост винаги прави прием, когато се връща от път, тъй че е уредено малко празненство.

— Добре. Значи се върни. Момчето излезе в коридора и каза:

— Вашият човек вече идва с багажа, сър. След час съм тук.

Амафи показа на носачите къде да оставят двете големи пътни торби и ги освободи. После огледа стаите и рече:

— Много е хубаво тук, ваше великолепие.

— Гледай да свикнеш бързо. Това ще ни е домът за доста време.

Но вътре в себе си знаеше, че никога няма да стане негов дом. И знаеше, че трябва да се слее и да се превърне в един от преданите слуги на Каспар, иначе дългосрочните му планове за унищожаването на херцога никога нямаше да се осъществят. Но не можеше да се отърве от чувството, че е попаднал в капан.

 

 

Тал следваше пъргавия Рудолф по поредното стълбище. Напрягаше усърдно ума си и се стараеше да запомни всеки коридор, стълбище или важно помещение в цитаделата. Чертаеше карта в ума си.

Стигнаха на една площадка, от която стъпалата тръгваха надолу в две посоки, надясно и наляво, и Тал каза:

— Натам е моята квартира. — Посочи надясно.

— Да, скуайър. Много добре се ориентирате — отвърна ухилено момчето.

— А тези накъде водят? — Посочи наляво.

— Елате и ще ви покажа — отвърна момчето.

Вече от почти два часа проучваха огромната сграда, цитаделата на Опардум. Тал повярва на младия си водач, когато му каза, че е допълнителните помещения, външните пристройки и някои от по-старите тунели в скалата тук по време на нужда може да се подслони цялото население на града. Крепостта беше огромна. По една или друга причина херцозите на Оласко бяха изпитвали нужда през годините да добавят още и още към цитаделата.

Някъде след половин час се озоваха в някакъв коридор и Рудолф спря. Тъкмо бяха подминали големия коридор, водещ към приемната зала на херцога и личните му покои. Рудолф каза:

— В другия край на този коридор има стълбище, скуайър. На никого не е разрешено да ходи там.

— Нима?

— Да. Херцогът е изричен по този въпрос.

— Какво има горе?

— Лесо Варен — прошепна момчето с такъв вид, сякаш самото име го плашеше.

Тал се престори, че не разбира нищо.

— Лесо Варен?

Момчето го хвана за ръката и го задърпа да тръгват.

— Не бива да спираме тук. Лесо Варен е съветник на херцога. Говори се, че е магьосник, всички го казват. И…

— И какво?

— Не ми харесва — прошепна момчето. — Страх ме е от него.

— Защо? — попита със смях Тал.

— Не знам, скуайър. Просто ме е страх.

Тал се престори на безразличен, но си отбеляза ясно входа за покоите на Варен. После долови във въздуха смътен аромат и очите му се разшириха. Разпозна мириса, особения парфюм, и си спомни кожата, която бе докосвал. Алисандра! Или лейди Роуена, както я знаеха тук. Другият агент на Конклава на сенките, жена с хладна пресметливост и забележителна красота. Какво бе търсила близо до леговището на чародея?

— Трябва вече да се връщаме, скуайър — подкани го Рудолф. — За да ви приготвим добре за приема.

Тал кимна и пак тръгна след момчето. От това, което бе научил дотук за цитаделата, разбра, че момчето го води към квартирата му по заобиколен маршрут, за да избегнат минаването по коридора за покоите на магьосника. Докато го следваше, мислите му отново се върнаха на въпроса какво е търсила Роуена при Лесо Варен.

 

 

С изненада откри, че го очаква ново облекло. Амафи бе подредил всичко. Жакетът бе обшит с малки перли и нещо като гранат, тъканта бе с лавандулов оттенък. Клинът беше бял, а до леглото имаше боти със сребърни, закопчалки. Нов колан за сабята му от краля на Островите допълваше тоалета. Шапка нямаше, така че той тръгна гологлав.

Залата на херцога бе огромна, просторна почти колкото залата на краля на Ролдем. Тал осъзна, че това трябва да е било някогашното централно помещение на цитаделата, огромна стая, в която преди време е живял някой древен благородник с цялата си свита. Зад стола на херцога в огромна камина пламтеше буен огън, достатъчно далече, за да топли, но да не е неприятно горещо. Херцогската маса бе на висока платформа; по-ниските маси минаваха перпендикулярно на челната и оформяха буквата П. От издигнатото си място Каспар можеше да вижда всеки гост на трапезата си. От дясната страна на Каспар седеше Наталия, а от лявата — лейди Роуена. Тал засече погледа на Наталия и леко се усмихна, но съзнателно отбягна Роуена. За пореден път бе удивен от способността й да бъде която пожелае да бъде и същевременно да си остава красивото момиче, което го бе изкусило на Острова на чародея: бе го завладяла до степен да си помисли, че е влюбен в нея, само за да открие, че е напълно лишена от съчувствие или обич. Сега тя без никакво усилие се представяше за дама от двора на Каспар, красив трофей за херцога и дама, която със страст споделя ложето му. Дали Каспар подозираше, че жената, с която спи, е способна да забие нож в гърлото му, без да изпита и капка угризение? Вероятно не, реши Тал. Защото ако бе заподозрял, Роуена отдавна щеше да е мъртва.

Настаниха го на лявата маса до мъж на средна възраст, който се представи като Сергей Латимов, оценител на херцога, тоест събирач на данъци.

Вечерята бе тиха, без обичайните в други дворове изпълнители. Когато започнаха да вдигат последните блюда, херцог Каспар стана и заяви високо:

— Приятели. В нашата компания тази вечер има нов член, когото бих искал да представя. Изключително умен младеж с много дарования, който ще бъде придобивка за Оласко. Скуайър Хокинс, моля, станете.

Тал стана, а Каспар продължи:

— За мен е удоволствие да представя на всички вас скуайър Талвин Хокинс, доскоро от Островното кралство, шампион на Двора на майсторите в Ролдем. Тази вечер той постъпва на служба при нас.

Последваха учтиви ръкопляскания. Лейди Роуена изрази точно подходящото количество интерес, след което отново насочи вниманието си към херцога. Тал забеляза, че един важен член на двора на масата на херцога не ръкопляска. Капитан Куинт Хавревулен, най-старшият офицер на Каспар, седеше мълчаливо и наблюдаваше младия непознат. Тал се зачуди дали липсата на ентусиазъм от страна на капитана произтича от цялостната му неприязън към поданиците на Островите, или защото на турнира той бе убил лейтенант Кемпънийл, адютанта на Хавревулен.

Когато вечерята приключи, Каспар се изправи и каза:

— Скуайър, моля, последвайте ме. — И се отдалечи от масата, като остави лейди Роуена сама.

Тал кимна на Амафи — той беше стоял зад стола му през цялата вечеря — да се върне в квартирата им и забърза след херцога. Каспар сложи тежката си ръка на рамото му и рече:

— Е, мисля, че моментът е съвсем добър да уредим въпроса с клетвата ви, скуайър. Елате с мен. Има едно лице, с което искам да ви запозная.

Над рамото на херцога Тал видя как Наталия пребледня, все едно е притеснена от нещо.

За негова изненада нито слуги, нито стражи ги придружиха по многобройните коридори. Стигнаха до стълбището, за което Рудолф беше казал, че е забранено, и Каспар каза:

— В тази част на цитаделата е забранено да се влиза, освен ако не бъдете повикан лично от мен, скуайър. Ясно ли е това?

— Да, ваша светлост.

Изкачиха стъпалата, тръгнаха по дълъг коридор и стигнаха до голяма дървена врата в дъното. Без да почука, Каспар отвори и подкани Тал да влезе.

Стаята се оказа голяма, но обзаведена оскъдно — имаше само маса и един стол. Всички стени бяха покрити с гоблени, но иначе в стаята липсваше всякакво удобство. В голямата камина пращеше огън, а до него ги чакаха трима мъже.

Двама от тях бяха стражи. Бързо застанаха от двете страни на Тал и го стиснаха за ръцете.

— Вържете го в стола — нареди Каспар.

Тал разбра, че няма смисъл да се съпротивлява, и се остави да го бутнат на стола, а третият мъж дойде и го огледа. Беше слаб, среден на ръст, с дълга черна коса, падаща до плещите му. Лицето му беше изпито, с голям нос, който щеше да доминира над всичко, ако не бяха очите. Очите бяха черни и нещо в тях внушаваше страх. Мъжът застана пред него и рече:

— Здравейте, младежо. Херцог Каспар твърди, че сте надарен и талантлив, с голям потенциал. Определено се надявам да е така. — Погледна Каспар, след което отново извърна очи към Тал и добави: — Защото ако не сте, няма да напуснете жив тази стая.

Обърна му гръб и отиде до масата. Вдигна нещо от нея, върна се при Тал и попита херцога:

— Да започваме ли?

 

 

Тал седеше, без да мърда. Херцог Каспар зад него каза:

— Започвай.

Изведнъж в ушите на Тал се появи едва доловимо бръмчене. Звучеше като далечно мърморене на много гласове. Той усети как клепачите му натежават, тялото му също натежа, все едно бе на ръба да заспи.

След това някакъв глас изрече:

— Твоят ум е мой и не можеш да скриеш никаква лъжа.

Тал усети един някак странно познат гъдел в основата на черепа си, точно над врата, и веднага разпозна приложената магия. Изпитвал бе това усещане много пъти на Острова на чародея, когато го бяха подлагали на всевъзможни магически заклинания. Можеше само да разчита, че онова, което Пъг, Миранда и Магнус му бяха направили, докато пребиваваше там, ще го преведе през изпитанието.

Херцог Каспар застана пред него и каза.

— Талвин Хокинс, заклеваш ли се в живота си да служиш на мен и на моето дело дотогава, докато не бъдеш освободен от мен? Ще служиш ли драговолно, безрезервно, безпрекословно и безхитростно? Предаваш ли живота си в ръцете ми, ако клетвата ти се окаже лъжлива?

— Да — отвърна Тал, гласът му излезе трудно от стегнатото му гърло. Помисли за баща си пред запаления огън и за думите му: „Никога не полагай клетва несериозно. Защото обричаш не само своя живот и свята чест, но и честта на своя народ. Да нарушиш клетва означава да си без чест, без дух и да измениш на народа си“.

— Да — повтори той.

След миг странните усещания изчезнаха и странният мъж заяви:

— Той поднася клетвата си искрено.

— Добре — каза херцогът. — Отвържете го.

Тал — остана да седи — потърка схванатите си китки, а херцогът заговори:

— Имам много врагове, Тал, и много от моите врагове имат агенти. Нямаше да си първият между тях, потърсили служба при мен. — Усмихна се. — Не се съмнявах, че ще се окажеш мъж, верен на думата си. — Обърна се и добави: — Това е моят най-доверен съветник Лесо Варен.

Мъжът леко сведе глава, но очите му останаха приковани в Тал.

— Вие сте необикновен младеж, скуайър.

Тал се изправи.

— Благодаря, сър.

Херцогът махна с ръка на стражата да напусне и хвана Тал под мишницата. Поведе го към вратата с думите:

— Сега иди да си починеш. Аз имам работа с Лесо. Утре ще имаме някои задачи за теб.

— Благодаря на ваша светлост за възможността да ви служа.

Каспар отвори вратата със смях и отвърна:

— Не бързай толкова да ми благодариш, млади Хокинс. Още не си чул какви са задачите. Може би няма да си толкова благодарен, когато разбереш какви планове имам за теб.

После го тласна леко през вратата и я затвори зад него. Тал заслиза по стълбите с мисълта, че каквото и да беше казал, Лесо Варен имаше резерви, които бяха изразени в очите му, ако не в думите му. Трябваше много да внимава с магьосника.

Все пак беше издържал първото изпитание и все още дишаше. Дотук — добре.