Реймънд Фийст
Лисичи крал (14)

Глава 12
Измяна

Тал се хвърли напред.

Порази противника си с лекота и публиката почна да аплодира. Тал отдаде чест на противника си и след това на старшия на салона.

Дворът на мечовете бе скромен в сравнение с Двора на майсторите в Ролдем. Вместо да заема цяло градско каре, беше само една голяма сграда и му липсваше комплексът помещения с всевъзможно предназначение, нямаше дори баня и не предлагаше повечето удобства, характерни в Ролдем. Не се поддържаше финансово от краля на Островите или от херцога на Саладор, а беше възникнал по-скоро като частен клуб за благородници, които държаха да поддържат уменията си във фехтовката. Докато пограничните благородници и гарнизонни войници разполагаха с изобилната възможност да тренират под бдителното око на майстор фехтовач, то дворцовите благородници в градове като Саладор често трябваше да се оправят сами, ставаше ли дума за изкуството на боравене с оръжие. Членството беше скъпо, но Тал, в качеството си на шампион на Двора на майсторите, бе поканен като гост с всички привилегии, докато пребивава в Саладор. Умен ход, призна Тал на Амафи, когато получи поканата, защото присъствието му разпалваше подновен интерес към членство сред по-младите благородници и синове на богаташи от простолюдието.

И също като в Ролдем, много дъщери на богати фамилии или момичета със знатен произход вече намираха наблюдаването на упражненията в дуел за превъзходен начин да убият свободното си време. При първото си гостуване в Саладор, макар и в ролята на скуайър, Тал бе само един млад благородник с обещаваща кариера. Сега беше прочут, дори скандален, доколкото се знаеше случката със сблъсъка му с принц Матю, и очевидно се смяташе за една от най-добрите партии сред младите придворни дами в града.

Беше направил единствената си задължителна визита в замъка на херцога, реликт от древни времена, голям и ветровит въпреки всякакви опити да бъде подновен и осъвременен. Сегашният херцог, Дънкан, далечен братовчед на краля, беше светлоок мъж в края на шестдесетте, който посрещна гостоприемно младия скуайър и му предложи всякаква помощ, от която би могъл да се нуждае, като през цялото време намекваше с изражението си, че ако Тал поиска нещо, ще бъде проява на лош вкус.

Синът на херцога, Лаури, стоеше до баща си кротко и развеселен от цялата тази работа. По няколко повода Тал бе успял да хвърли поглед на младежа. За разлика от някои синове на благородници, той като че ли не губеше прекалено много време и енергия в пиене, жени или хазарт. В един от случаите Лаури беше в компанията на млада, необикновено красива жена — по-късно Тал научи, че е дъщерята на благородник на служба на херцога на Крондор, — а в друг играеше кротко в едно от по-добрите заведения на скромни суми, отново със същата млада жена до него. За младата дама се носеше слух, че ще стане следващата херцогиня на Саладор. Тал никога не беше виждал Лаури да докосва пиене — пиеше само вода. Градската мълва описваше следващия херцог на Саладор като скромен младеж с бърз ум, добри умения и стабилен характер. Единственото по-забележително качество, което притежаваше, бе необичайното му музикално дарование, тъй като свиреше на няколко инструмента и пееше със силен приятен глас: таланти, наследени от прадядо му, според легендата.

Искаше му се обстоятелствата да му предложат по-добра възможност да се запознае с младежа, но не му се струваше вероятно. Лаури като че ли беше от хората, които предпочитат да стоят настрана от познанства с известни особи.

Тал отиде при Амафи, който го чакаше с кърпа и чиста туника и го посрещна с думите:

— Браво, ваше великолепие.

— Благодаря, Амафи.

Беше изтекъл почти цял месец след нападението пред „Палатът на Рутия“ и до този момент нови опити нямаше. Амафи разполагаше с някои връзки из града и се бе опитал да открие името на убиеца, което можеше да ги отведе до онзи, който му бе платил. До този момент не беше открил нищо.

От онзи момент животът на Тал се бе превърнал в постоянен цикъл от работа в Двора на мечовете, вечеря в по-добрите заведения в града — макар че се хранеше често и у дома, предвид таланта на Люсиен, — в приемане на покани за различни празненства, в игра на хазарт и пилеене на време в съблазняване на дами с висок сан.

Докато обмисляше как да продължи деня, да напусне или да опита с още една среща, вълнението сред тълпата го извести, че е пристигнала друга известна особа. Тал изгледа с любопитство как влязоха половин дузина гвардейци на херцога, следвани от свита придворни, и накрая — самият херцог Вариен Родоски. За миг изпита лек смут. Обмислял бе възможността да се срещнат случайно, но никога в толкова подобна обстановка като сцената, когато бе унизил братовчеда на херцога принц Матю.

Херцогът беше млад мъж, не повече от тридесет и пет годишен, и притежаваше някак мрачен чар. Разправяше се, че бил много палав с дамите, преди да се ожени за една благородничка от Кеш преди седем години. Злополука при езда бе направила херцога вдовец преди две години и той искрено скърбеше за загубата на съпругата си. Сега, според клюките, единствените му пороци се изразявали в игра на хазарт понякога, в залагане на коне и гледане на Футболната лига. Иначе беше предан баща на двете си деца, дъщеря на шест и син на четири години. Беше облечен за фехтовка, с традиционния тежко подплатен жакет, впит клин и пантофи, и носеше рапира. Слуга до него държеше шлема за дуел: метална кошница, предпазваща лицето и врата от случайни порязвания.

Херцогът зърна Тал и му кимна, след това все едно че премисли нещо, тръгна към него и му протегна ръка за поздрав.

— Скуайър. Доста време мина.

Тал се оказа изненадан, но след миг колебание пое ръката на херцога с лек поклон.

— Ваша светлост. Доста, да.

Лицето на херцога поне външно не издаваше коварство или преструвка. Той се наведе и прошепна на Тал:

— Знаете ли, не всички във фамилията бяха разгневени от това как унизихте Матю. Единственото, което се чудя, е защо някой не го направи по-рано. Той може да е непоносим позьор в един момент и убийствен досадник в следващия. Досаден е като муха в пудинга. Само добро му направихте, като го пернахте по задника. Майка му е трябвало да го прави преди години, и то често. — Замълча и се усмихна. — Сър, ще ме удостоите ли с една среща?

Тал отвърна също с усмивка:

— Сериозно ли го казвате, ваша светлост?

— Сериозен съм като ритник в задника, скуайър.

Тал кимна.

— За мен е чест, ваша светлост.

— Само не ме пердаши, както направи с Матю, и ще свършим прилично.

— Имате думата ми, ваша светлост — отвърна Тал.

Застанаха в партера и тълпата в галерията изведнъж забръмча тихо. Двамата заеха позиции един срещу друг и старшият на салона обяви:

— Господа, до три тушета.

Двубоят беше почти предсказуем, тъй като Тал многократно превъзхождаше херцога. Все пак отказа да се възползва от няколко откривания и позволи на херцога да поработи над техниката си. Най-сетне срещата приключи и херцогът го поздрави с думите:

— Браво, скуайър. Оценявам високо щедростта ви.

Щом тръгнаха към слугите, които чакаха да поемат подплатените жакети и да им поднесат кърпи, Тал отвърна:

— За мен беше удоволствие, ваша светлост. Вие сте опитен фехтовач. Ако задълженията ви не ви отнемаха толкова време, подозирам, че щяхте да сте един от по-добрите противници, с които щях да се срещна в Двора на майсторите.

— Твърде любезен сте, сър. Влязох веднъж като млад и бях поставен на тридесет и второ място — каза херцогът, докато се бършеше с кърпата. — Боя се, че беше заради ранга ми, с което не ми направиха никаква услуга. Бях унизен набързо от следващия си противник. Мисля, че щеше да е по-добре, ако ме бяха оставили да се науча още малко.

— Винаги е по-добре да се учиш, отколкото да те отстранят бързо — съгласи се Тал и подаде кърпата си на Амафи.

— Ако не бързате много, може би ще ми направите компания на чаша вино от другата страна на улицата, скуайър, има нещо, което желая да обсъдя с вас.

Тал се обърна към Амафи и нареди:

— Донеси ми дрехите.

А на херцога отвърна:

— За мен е чест, ваша светлост.

— Да кажем, след половин час?

— Ще дойда.

Преоблече се, пресече улицата и влезе в странноприемница „Острието“. Беше любимо място за мнозина членове на Двора на мечовете. Разбра, че за херцога е резервирана самостоятелна стая в дъното и че идва само няколко минути след пристигането на херцог Вариен.

Херцогът поведе неангажиран разговор, докато сервираха виното, след което отпрати слугите си навън. Кимна към Амафи и Тал даде знак на личния си слуга също да напусне.

След като останаха сами, херцог Родоски заговори:

— И тъй, изпрати ли ви Каспар тук, за да ме убиете, скуайър?

Лицето на Тал за миг остана безизразно, след което той изигра стъписване.

— Ваша светлост, това някаква черна шега ли е?

— Едва ли — отвърна херцогът и отпи от чашата си. — Не бъдете толкова глупаво горд от себе си, Талвин. Вашият господар не е единственият със свои агенти, които пълзят из всяко по-значимо пристанище или град в района. Ролдем има уговорки с няколко други държави да споделя информация, когато е във взаимна изгода. Вашата визита при принц Янош някак прекалено точно съвпадна с кончината на принцеса Светлана. Не съм сигурен как го направихте, но… — Сви рамене. — Макар да нямах повод за вражда с нея, на мен тя също не ми липсва особено.

— Защо допускате, че мога да имам пръст в това?

— Защото е точно в стила на Каспар, скуайър. И защото знам какво всъщност крои Каспар, а подозирам, че вие не знаете.

Тал се отпусна в стола си, заинтригуван. Беше обмислял амбициите на Каспар, но повечето от действията му не изглеждаха особено логични в рамките на по-мащабна картина. Убийството на принцеса Светлана бе логично от тактическа гледна точка, тъй като осигуряваше стабилна граница на Каспар, докато насочва вниманието си другаде, но желанието на Каспар да бъде убит Вариен бе все още непонятно за Тал.

— Позволете да ви нарисувам карта — каза херцогът, топна пръст във виното си и нарисува на масата грубите очертания на Морето на кралствата, после — една линия от Ролдем до Аранор. След това — от Аранор до Опардум. — От Оласко до Ролдем са само шест къси стъпки. Вече разбирате ли?

В първия миг Тал не разбра. Какво искаше да каже херцогът с тези шест къси стъпки? Но след това го осени. Каза тихо:

— Каспар възнамерява да стане крал на Ролдем.

— Малко по-умен сте от повечето хора — каза херцогът. — Каспар е повече от компетентен пълководец и е изключително надарен администратор и харизматичен водач, който може да накара доста идиоти да умрат за него. От него би се получил великолепен крал на Ролдем, но за жалост аз твърде много обичам семейството си — дори и онзи идиот Матю, — а наред с желанието ми да се погрижа да останат живи, също така бих искал сам да доживея до старини. Поради което трябва да обезсиля плановете на Каспар.

Тал искаше да отклони вниманието от себе си за още малко, докато успее да скалъпи някаква версия, която да го предпази от бедата, стига да беше възможно.

— Ако това, което казвате, е вярно, защо е цялата тази военна дейност на север? Каспар помете оросините, съкруши Латагор и се придвижва срещу Фаринда.

— Каспар иска да постави армията си на границата на Кралството, там, където крал Риан няма да има никакъв избор, освен да реагира, като придвижи войска от Ран и Родез, за да го посрещне. За да защити Ран и Родез, ще му се наложи да изтегли войски от Долт; за да защити Долт, войници от Юпер, и така нататък, докато не се задвижи гарнизонът от Саладор. На Каспар няма да му трябва армия, за да вземе властта в Ролдем. Ще е изтръгнал отстъпки от своя братовчед принц Филип Аранорски и ще е ликвидирал другите шестима претенденти за трона преди него. Накратко, ще пристигне в Ролдем с малка опозиция и голяма поддръжка, не само от агентите му в двора на краля, които вече са му верни, но и от други, алчни да се облагодетелстват от промяната в управлението. Крал Риан бързо ще осъзнае колко окончателно е всичко и ще признае законните претенции на Каспар за трона. Би могъл дори да се съгласи да се ожени за милата Наталия като част от сделката, а признаването на управлението на Каспар от Островите ще попречи на Кеш да се намеси.

— Планът всъщност е чудесен, ако изключим факта, че няма да бъде позволено да се осъществи — приключи херцогът.

Тал се отдръпна от масата. Нещо не се връзваше.

— Звучи чудесно, много сложно, хитро и прочие, но ми се струва, че ако бяхте сигурен за този заговор, нямаше сега да седите и да пиете вино с мен, ваша светлост. Щях вече да съм мъртъв.

Херцогът почука силно по масата. Вратата рязко се отвори и влязоха двама стрелци с арбалети, насочили оръжията си към Тал.

— Не се опитвайте да вадите сабята си, скуайър.

Зад раменете на двамата телохранители Тал успя да види Амафи, задържан от други двама мъже, единият с ръка на устата на слугата му, другият държеше кама, притисната в гърлото му. Тал се отпусна на стола и бавно вдигна ръце над масата.

— Прав сте, скуайър. Ако исках смъртта ви, щяхте да сте мъртъв. — И след пауза добави: — Вие сте жертвен козел.

— Сър?

— За да хванеш тигър, връзваш един козел за кол и чакаш. Не мислите ли, че е странно, че Каспар ви изпрати в този град, за този празник, толкова скоро след скандала ви с моя братовчед и след гостуването ви в двора на Салматер? Може ли да е по-очевидно?

— Все пак нямате доказателство — каза Тал. Херцогът се изсмя.

— Не ми и трябва. Ако пожелая, ще ви намерят удавен в залива на разсъмване и най-силната реакция, която ще последва от херцог Дънкан, ще е вероятно съболезнователно писмо до вашия братовчед барона. Но аз няма да ви убия. Ще ви върна на Каспар във вериги и ще го оставя той да реши какво да прави с вас. Защото го провалихте напълно, скуайър. Разбирате ли, от вас не се очакваше да ме убиете. Очакваше се аз да ви убия, докато същинският убиец ме намери, след като се уверя, че съм в безопасност.

— Същинският убиец?

Херцогът щракна с пръсти и отвън внесоха някакъв мъж. Явно беше пребит до безсъзнание и висеше отпуснат в ръцете на стражите.

— Познавате ли този човек?

Тал се помъчи да го свърже с някое име, но не успя. Но му изглеждаше познат.

— Офицер от гарнизона на Каспар.

— Прохаска! — прошепна Тал.

— Значи го познавате.

Тал се отпусна.

— Бегло, но го познавам, да.

— Също като вас, той е човек с много маски. Докато беше в Саладор, се наричаше Кошенски, търговец от Портал Оласко. Много влиятелни приятели му осигуриха покана за галапразненството на херцога на празника на Средилетие. — Очевидно имате добри агенти в Оласко, щом сте знаели, че ще дойде.

— Да — съгласи се херцогът. — Но вие бяхте подарък.

— Какво искате да кажете? — попита Тал.

— Трябваше да ви разкрием и убием, Талвин — каза херцог Вариен. — Вие ни бяхте предаден, за да бъда изненадан, когато вашият съотечественик Прохаска дойде и ме убие на приема.

— Бил съм предаден? От кого?

Родоски се изсмя.

— Още ли не разбирате? От Каспар естествено. Той използва хората, както вие използвате кърпи след баня. Каспар позволи агентите ни да научат, че идвате, за да ме убиете. Каспар иска да ви премахне. Лейди Наталия е малко прекалено увлечена по вас, а и вече си създадохте врагове в двора ми с рязкото си издигане. Каспар може дори да вижда заплаха във вас, защото без наследници, ако нещо се случи с него и вие се ожените за сестра му, кой друг ще управлява в Опардум? Вие бяхте жертвеният козел. Разбирате ли?

Всичко вече изглеждаше съвсем логично.

— След като знаете всичко това, защо не действате пряко срещу Каспар?

— Не ми е нужно доказателство, за да ви удавя в залива — каза Вариен. — И не ми е нужно доказателство, за да заповядам на някого да се промъкне и да среже гърлото на Каспар в тъмна доба. Но не можем да се доближим толкова, по причини, които знаете твърде добре.

— Лесо Варен.

— Да. Този зъл чародей е прекалено опасен, затова оставяме Каспар да играе игрите си, стига да не стават прекалено гибелни. И го блокираме, където можем. Но някой ден ще стигне твърде далече — а този опит за покушение над мен бе толкова близо до границата, колкото би позволил крал Карол — и когато дойде този ден, ще изпратим флотата си до Опардум, ще разтоварим войниците от Кеш и ще ги оставим да унищожат Каспар.

— Тогава защо ме оставяте жив?

— Защото трябва да изпратя послание на Каспар, което той не може да пренебрегне или да се престори, че не е разбрал. Ще заповядам да му отнесат трупа на Прохаска и вас окован, и заключението, което ще последва, би трябвало да е ясно. — Херцогът стана. — А вас ще ви оставя на милостта на Каспар. Може би ще дойде ден, в който ще съжалите, че не съм ви убил. Или, ако оцелеете, знайте, че ще бъдете убит само ако стъпите отново на територията на Ролдем. — Обърна се към стражите. — Отведете го.

Двама войници го хванаха, бързо го обезоръжиха и вързаха ръцете му отзад. Един пристъпи зад него. Изведнъж зад очите на Тал избухна непоносима болка и той потъна в безсъзнание.

 

 

Събуди се в пълен мрак и бързо разбра, че е окован във вериги в някакъв корабен трюм. Поклащането му подсказа, че трябва да са извън залива, в открито море. Амафи простена до него и Тал попита:

— Буден ли си?

След миг последва задавен хрип и Амафи отвърна:

— Да, господарю.

— Предадени сме — каза Тал.

— Така изглежда.

Тал се постара да се успокои и да се намести колкото може по-удобно, защото знаеше, че ги чака дълго студено и мокро пътуване. След няколко часа по стълбата слезе моряк с две купи с храна: смес от сварено жито, сухи плодове и осолено свинско, повечето тлъстина.

— Яжте — каза и им подаде купите. — Това е всичко, което ще получите до утре.

Тал погледна храната и започна да яде. Беше възсолена, но го засити, а знаеше, че ще му трябва колкото може повече сила.

Пътуването течеше бавно, безкраен низ от дни, прекарвани в клатушкане и мрак, прекъсвани единствено от посещението на поредния моряк, който да им донесе от същата храна. На четиридесет и първия или втория ден Тал забеляза, че вече не им носят от осоленото свинско.

След още няколко дни корабът се разтърси рязко и той разбра, че най-сетне са стигнали в Опардум. След още ден ги домъкнаха пред Каспар.

Една мисъл непрекъснато пробягваше в ума му. Беше предаден. Лисичият крал бе показал, че наистина е скорпион, че е верен на нрава си. Беше ужилил.

Тал бе свободен от задължението си. Вече можеше да убие Каспар, без да изневери на клетвата си.

Стига да оцелееше.

 

 

Отведоха ги направо в замъка. Тал се беше надявал, че може би ще свалят веригите му и ще му позволят да се почисти, преди да го довлекат пред Каспар, ала тази надежда се оказа напразна.

Отведоха го пред Каспар, който седеше в голямата си зала, обкръжен само от войници. Без лейди Наталия, без придворни.

— Е, барон Талвин — започна без предисловия Каспар. — Вие се провалихте.

Тал реши, че няма никаква полза да се преструва на невежа за случилото се.

— Както явно е било предопределено, ваша светлост.

Каспар се засмя.

— Е, явно не са те убили, тъй че предполагам, че херцог Родоски е имал други планове, например да ми натрие носа в собствения ми провал.

— Нещо такова. Той наистина каза, че вече сте се доближили толкова до границата на допустимото, колкото ще позволи крал Карол. Още едно нарушение и ролдемската флота ще докара войници в Опардум. Воините-псета на Кеш.

— О, казал го е, нали? — Каспар се изсмя. — Игри в игрите, бароне. Предстои още едно ниво на игра, за което дори толкова високопоставена особа като херцог Вариен не знае.

— Все пак — добави той, като махна с ръка, — този въпрос вече едва ли ви интересува. Вие ме провалихте, бароне. Вие не само не убихте Родоски, както ви заповядах, вие дори нямахте благоприличието да се самоубиете. Така че, в известен смисъл, ме провалихте двойно, твърде голям провал, за да го позволя. Все пак бяхте един искрен младеж и ме позабавлявахте добре. Заради това ще повеля смъртта ви да бърза и безболезнена. — Обърна се към стражите. — Отведете го.

Когато стражите сграбчиха Тал за ръцете, той извика:

— Вие ми дължите живота си!

Каспар се отпусна на трона си и даде знак на стражите да спрат.

— Проклет да съм, прав си. — Поклати глава. — Е, добре, няма да бъда обвързан за цял живот с неизплатен дълг. Ще ти дам живота, скуайър — отнемам титлата ти барон, — но ще съжалиш, че съм го направил. — Погледна Амафи и рече: — А с тебе какво да правя?

— Като начало бихте могли да махнете веригите ми, ваша светлост — отвърна Амафи.

Херцогът махна с ръка и стражите освободиха Амафи. И той се поклони и каза:

— Надявам се, че провалът на скуайъра не опетни службата ми, ваша светлост.

— Ни най-малко, Амафи. Ти се оказа съвършеният инструмент. Направи точно това, което ти заповядах, ни повече, ни по-малко.

Тал погледна слугата си.

— Ти?

— Някой трябваше да извести агентите на херцога в Саладор, че сте изпратен, за да го убиете, скуайър — каза Каспар. — Определено не можех да разчитам на ролдемските агенти тук, за да известят херцога навреме. Подкупването на твоя човек, за да те предаде, бе много по-елегантно решение. Казах му да се свърже с един от моите агенти в Саладор, който на свой ред го свърза с член от персонала на херцог Дънкан, а оттам оставаше само една стъпка до херцог Родоски. Амафи се обърна с поклон към Тал.

— Както сам отбелязахте първия път, когато се срещнахме, ваше великолепие, „докато не дойде моментът успешно да ми измениш, без риск“. Това беше моментът.

— Ти ще бъдеш възнаграден, Амафи — каза Каспар. — Хайде, иди да се почистиш.

Бившият убиец отвърна:

— Да, ваша светлост, но може ли да ви предупредя за едно нещо?

— Какво?

— Служих достатъчно дълго на Талвин Хокинс, за да разбера, че въпреки младостта си той е изключително опасен човек. Би било добре за вас да забравите за дълга си и да заповядате да го убият.

— Не — заяви твърдо Каспар. — Разбирам предупреждението ти, но все пак си имам чувство за чест, колкото и да е особено. Той спаси живота ми, тъй че не мога да пренебрегна този дълг. — Помълча и добави: — Но ще запомня предупреждението ти. Хайде, остави ни.

Амафи се поклони на херцога и напусна. Каспар отново се обърна към Тал.

— Ще ти дам живота, но ще го преживееш в място, където никой човек не би трябвало да издържи и малцина са оцелявали задълго. Ще преживееш остатъка от живота си в Крепостта на отчаянието. Ако боговете са милостиви, ще умреш бързо там. Но според моя опит боговете рядко са милостиви.

После се обърна към капитана на стражата.

— Когато пристигне, уведомете командира на крепостта, че този човек трябва да бъде хранен добре и да не бъде изтезаван. Е, да не бъде изтезаван, след като му отсекат дясната ръка.

Тал се вцепени. Войниците го повлякоха навън. Херцогът седеше на трона си, задоволство, смесено със съжаление, се бе изписало на лицето му.