Метаданни
Данни
- Серия
- Конклав на сенки (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- King of Foxes, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Фийст. Лисичи крал
Американска, първо издание
ИК „Бард“, 2008
Превод: Валерий Русинов, 2008
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „Бард“
Формат 60/90/16. Печатни коли 23
ISBN 978-954-585-897-0
История
- — Добавяне
- — Корекция на много слепени параграфи
Глава 11
Саладор
Каретата трополеше по улицата.
Тал и Амафи се бяха запътили към наетата с посредничеството на един от агентите на Каспар в Саладор къща. В това пътуване Тал не действаше в качество на официален представител на херцога. Никакви посланичества, никакви дипломатически задачи, никакво представителство на Оласко в двореца на херцога на Саладор. Никой не биваше да знае, че е агент на Каспар, нито за баронската му титла. За всички в Саладор Тал трябваше да продължи да е скуайър Тал Хокинс, завърнал се в града, в който бе живял преди години.
Имаше си план и знаеше какво се очаква от него, както и съдбата, която щеше да го сполети, ако го заловят или се провали. Все пак си наложи да обмисли плана отново, защото имаше чувството, че като че ли нещо му убягва. За първи път, откакто бе постъпил на служба при Каспар, изпитваше несигурност. Знаеше всяка подробност от плана си, но нещо непрекъснато го разсейваше.
И беше така от нощта, в която бе видял Око на синекрил примкар в цитаделата.
Амафи бе открил съвсем малко. Някакъв търговец, Боуарт, го викали от време на време да изнася мъртъвците от цитаделата. Никой не знаел къде отнася труповете. Изкупувал и умрели животни. Май имал и връзки с търговията на роби в Кеш и с контрабандисти по южните острови.
Но след като Око на синекрил примкар му бе продадена от бандата разбойници на Гарвана, можеше да има и други оцелели. Тал разбираше защо Око на синекрил примкар е пощадена: тя беше възхитително момиче. Разбираше също защо са я сложили на най-черната работа. Макар да можеше да преживее едно изнасилване, тя щеше да се бори до сетната капка сила като всяка жена от оросините и никога нямаше да се подчини да работи в курвенски бардак. Всеки робовладелец, който би я закупил от бандата на Гарвана с тази цел, щеше да е жестоко разочарован.
Но да научи, че тя, а навярно и други, са оцелели, объркваше всичките му планове, преобръщаше света му. От деня на нападението бе приел, че е последният от своя народ, защото до ушите му не бе достигала никаква вест, че някой оросин се е добрал до хана на Кендрик или друго някое място из района. Щеше да е логично, ако някой е оживял, да го докарат в Оласко. Но Тал нямаше как да го научи и цялото му съществуване оттогава се основаваше на представата, че никой друг от народа му не е преживял до този ден. Никой, за когото да мисли. Никой, заради когото да живее.
Житейският му път беше ясен, ала за първи път, откакто бе поел по пътя на възмездието, той вече имаше основание да живее. До мига, в който видя Око на синекрил примкар, му беше все едно дали ще оцелее, стига да отмъсти за своя народ. Ала сега трябваше да оцелее. Трябваше да унищожи капитан Хавревулен и херцог Каспар и да оцелее, за да може да намери Око на синекрил примкар и също и други, които можеше да са оцелели, и може би, някой ден, да се върне с тях в родните планини и да разпалят отново искрата на оросините, колкото и нищожна да е.
Амафи долавяше промяната у Тал и по няколко повода го попита какво му е. Тал отклоняваше въпросите със смътни отговори, че е угрижен за заповедите на Каспар.
Непрекъснато си напомняше, че каквото и да се е променило, едно си остава постоянно. За да оцелее, трябваше да изпълнява заповедите на Каспар дотогава, докато Каспар не бъде унищожен. А дотогава трябваше да е негов верен слуга.
Каретата спря пред наетата къща и кочияшът им отвори. Тал слезе, отиде до къщата и почука на входната врата. Амафи вървеше на крачка зад него.
Едно момиче отвори и каза:
— Да, сър?
— Аз съм скуайър Хокинс.
Момичето отстъпи встрани.
— Добре дошли, скуайър. Аз съм Маджери.
Тал влезе и каза:
— Това е слугата ми. Казва се Амафи. Кой друг е тук?
— Готвачът, сър. Е, в момента не е тук, но е от персонала. Излезе на пазар. Научихме за пристигането ви вчера от собствениците на къщата. Да ви направя чай?
— Да, благодаря. Някой друг?
— Само това сме, сър. Когато къщата не е заета, аз чистя, а Люсиен прави по нещо да хапнем. Просто не знаем какво е нужно, докато не пристигне наемателят.
Тал видя дневна и коридор, водещ несъмнено към кухнята. От дясната страна на коридора, зад дневната, се виждаше врата за друга стая.
— Какво има там? — попита Тал.
— Там е килерът, сър.
— Няма ли трапезария?
— На горния етаж, сър. Къщата е малко странна, но е приятно, като свикне човек.
Тал кимна и каза:
— Добре, качвам се горе. Амафи ще внесе багажа, а ти направи чая.
Тръгна да разгледа къщата и се увери, че описанието на момичето е точно. Малката къща беше с приятен изглед към централния градски площад, точно срещу пътя, водещ към замъка на херцога на Саладор. Трапезарията на горния етаж беше с прозорци от пода до тавана, с прекрасна гледка. Освен нея горе имаше две спални, едната малко по-голяма от другата. Докато оглеждаше стаята, която щеше да е негова, Тал разбра защо точно тази къща е избрана от агента на Каспар. Защото имаше едно уникално качество: една тясна вратичка водеше към малка тераса на покрива, която приличаше на палуба с нисък железен парапет. Беше с изглед срещу замъка на херцога и спускащите се към залива квартали. На терасата имаше масичка и два стола. Беше чудесно място за чаша вино по залез.
Щеше да е също така чудесен път за измъкване и влизане в къщата незабелязано. Тал пристъпи до ръба на малката тераса и погледна надолу. Оградата от ковано желязо беше поставена преди всичко за да пази някой да не падне. Отдолу имаше редици много остри шипове, вероятно за да попречат на любопитни крадци да се качат. Тал беше наясно, че всеки решен на всичко крадец лесно ще преодолее пречката, но по-вероятно щеше да си намери по-лесен обект, отколкото да си прави труда, особено ако местните крадци знаеха, че къщата се дава под наем, което означаваше, че през повечето време вътре няма нищо ценно за крадене.
Но това, което го заинтригува, бе колко лесно е да достигне човек над тясната сляпа уличка долу до отсрещната къща, която изглеждаше изоставена, доколкото можеше да се съди по счупените прозорци. Трябваше само една здрава дъска с подходяща дължина и да не те е страх от височините.
Трябваше да каже на Амафи да намери такава дъска.
Върна се в къщата и завари Амафи да разопакова багажа.
— Достатъчна ли е за нуждите ви къщата, ваше великолепие?
— Да.
— Няма вана, а нужникът е долу в дъното. Но пък има много хубаво нощно гърне.
Тал сви рамене. Свикнал бе с разкошно къпане в цитаделата на Каспар, но в дома му в Ролдем имаше само едно малко корито. Беше толкова малко, че трябваше да седи с прибрани до брадичката колене, за да се окъпе, и побираше вода, колкото да остане топла само за няколко минути.
— Разбери коя е най-близката прилична баня. Знам няколко близо до пристанището от времето, когато живях тук.
За миг си припомни времето, когато бе живял в Саладор с Калеб и Паско, може би най-щастливото време в живота му след унищожаването на селото му. Може би някъде другата седмица щеше да навести някое от старите им свърталища.
Имаше един хазартен дом, който особено харесваше, долу до рибния пазар, малко по-долнопробно в сравнение с други, но уютно място. С Калеб бяха изкарали там много нощи.
Зачуди се какво ли прави Калеб. А и другите — Робърт де Лийс, Паско, Магнус, Пъг и Миранда… всички те, които бяха взели едно полумъртво момче от планините на оросините и го бяха превърнали в това, което беше днес: барон Талвин Хокинс, най-великият фехтовач на света, вещ познавач на ястия и вина, музикант, художник, танцьор и конте. Помисли си с горчивина: „И добави към този списък: лъжец, шпионин и убиец“. И слуга на най-омразния си враг.
Всъщност дали наистина мразеше Каспар? Да, мразеше Каспар и капитан Хавревулен заради онова, което бяха направили. Към капитана не изпитваше никаква симпатия — с неговия характер нямаше с какво да предизвика симпатия. А и явната му ревност заради предпочитанието на лейди Наталия към компанията на Тал поддържаше отношенията между двамата хладни. Но Каспар… Каспар бе нещо съвсем…
Каспар притежаваше качества, които Тал намираше за привлекателни. Беше умен, с може би най-сложния ум, на който се бе натъквал някога Тал. Имаше необикновено чувство за хумор и често изпитваше удоволствие от най-досадните и ежедневни неща. Беше безскрупулен, но в същото време грижлив и щедър към онези, които му служеха.
Тал бе готов да унищожи Каспар без колебание, да отмъсти за злото, причинено на народа му, но вече се чудеше как Каспар се е превърнал в този опасен и амбициозен човек. Не за първи път се замисли къде свършват престъпленията на Каспар и къде започва влиянието на Лесо Варен.
Реши, че е крайно време да изпрати съобщение на Конклава. Намери приборите си за писане в кожената кесия, поставена на масата в спалнята му от Амафи, разгъна парче плътна хартия, много скъпа, но издръжлива и почти непромокаема, след като незаличимото мастило засъхнеше. Подробно описа какво е видял в цитаделата. Изброи всички вещи на масата на Варен, които бе разпознал, изрисува символите, които бе запомнил, и изреди заглавията на томовете по книжните рафтове. Отдели един абзац за разсъждения върху влиянието на Варен над Каспар. Не упомена изрично имената на Варен и Каспар, а ги назова само като „мага“ и „благородника“, а накрая се подписа просто Нокът.
Сгъна съобщението, запечата го с восък, но без да го подпечата с пръстена си с личния печат. После го адресира до „Скуайъра на Дълбоки лес“. Амафи се върна и му съобщи за една баня наблизо, била достатъчно добра, та Тал да я удостои с посещението си. Тал пък му връчи съобщението и го попита дали знае пътя до „Буре и лоза“. Знаеше го. Тал му нареди да предаде съобщението на собственика, без да чака отговор, след което да го намери в банята и да му донесе чисти дрехи.
Амафи тръгна на бегом, а Тал слезе долу да поговори с Маджери и готвача, който вече се беше върнал от пазар.
— Ти трябва да си Люсиен.
Готвачът се оказа млад мъж, само с година-две по-голям от момичето, ако се съдеше по външността му, но се стараеше да изглежда уверен.
— Да, сър.
— Е, мисля, че няма да ти се отваря много работа. Не вечерям много вкъщи и рядко каня гости. Тъй че ще готвиш най-вече сутрин за закуска и може би по някой обяд от време на време.
— Добре, сър.
Тал долови акцент в говора му.
— Откъде си?
— От Батира, сър. От едно селце, Дженуи, близо до града.
— Аха — каза доволен Тал. — Кухнята на Батира е прочута. Кои са ти специалитетите?
Люсиен взе да изрежда списък на любимите си блюда, а Тал го прекъсваше, за да го попита как точно приготвя едно или друго. Щом Люсиен започнеше да описва приготовлението, Тал задаваше въпроси и често предлагаше други подправки или билки, така че готвачът скоро се отпусна и лицето му грейна.
— Разбирате от храна, сър.
— Работех в една кухня навремето — отвърна Тал равнодушно. — Може да съм скуайър, но не съм от заможните — добави, след като Люсиен и Маджери се спогледаха изненадано, и се засмя. — Дори скуайърите трябва да ядат, нали?
Забеляза ги как се спогледаха и попита:
— Женени ли сте?
Бледото лице на Маджери стана тъмночервено.
— Не, сър… още не, но бихме искали да се оженим някой ден.
— Вижте какво ще ви кажа. Днес ще вечерям навън, бездруго имам работа, но утре защо не приготвиш някой от специалитетите си? Не бих имал нищо против, ако приготвиш повече, отколкото ще ми стигне, и вие с Амафи довършите онова, което остане, но бих искал да видя дали готвиш толкова добре, колкото говориш за готвене.
— Няма да ви разочаровам, сър.
— Добре, сега излизам за баня и масаж. Ще очаквам да ми донесеш храна час след разсъмване… чакай, нека да са два часа. Може би ще се върна късно. Между другото, вие двамата къде спите?
— В сутерена, сър. Имаме една стаичка там, а и за слугата ви също има легло.
— Това няма да е нужно. Той е и мой телохранител и ще спи в малката стая на горния етаж, до моята. Вие можете да си останете само двамата.
Маджери изглеждаше облекчена, а лицето на Люсиен направо грейна.
— Да, скуайър!
Тал излезе от къщата и бавно тръгна към банята. Гледаше града и по едно време осъзна, че Саладор му е липсвал. „Какво става с мен? — зачуди се. — Не съм сантиментален, но ето, че се връщам в място, което ми е скъпо“.
После си даде сметка, че не мястото му скъпо, скъп му беше споменът за времето, прекарано тук. Двамата с Калеб бяха учили тук заедно, напивали се бяха заедно, дори по курви бяха ходили заедно. Тук в Саладор се беше научил да разбира от вино, храна и изкуства. Тук се беше научил да свири и да танцува, да рисува, беше се научил как да е чаровен и да съблазнява хубави жени. Единствено тук бе имал време да забрави мрачния дълг на възмездието и не беше мислил за бъдещето, живял беше за мига.
Сега усети, че му липсва Калеб. И копнееше да спаси Око на синекрил примкар. И най-изненадващо от всичко — усети, че му липсва Наталия.
Храната беше изумителна. Тал вдигна очи към Люсиен и рече:
— Опитвал съм и по-добри ястия. — Лицето на готвача леко посърна, но Тал добави: — Но не много. Наистина си разбираш от занаята.
— Благодаря ви, скуайър.
Тал помисли. Знаеше, че пребиваването му в Саладор ще е кратко, въпреки че се преструваха, че уж се настаняват за дълго. Времето ставаше студено и хората скоро щяха да започнат да се подготвят за Празника на Средизимие. Херцог Родоски щеше да пристигне в града след малко повече от месец. Но му се искаше да направи нещо, за да помогне на тази млада двойка.
— Какви са дългосрочните ти планове, Люсиен?
Младежът сви рамене.
— Планове ли, сър? Не знам. Извадих голям късмет, че получих тази работа. Напоследък в Саладор има повече добри готвачи, отколкото работни места. Би било хубаво да си имам постоянна работа при някой, който да цени уменията ми, като вас, сър — довърши припряно.
Тал се засмя.
— Не си ли мислил, примерно, да намериш някой, който да те подкрепи да си откриеш свое заведение?
— Кръчма ли?
— В Ролдем частните клубове за вечеря са последният писък на модата. — Тал му описа „Доусън“, „Метропол“ и още няколко. — Най-добрите готвачи там, онези, които в Батира ще наречете майстор готвачи, са хора с положение и много богати.
Маджери, която беше слушала мълчаливо, промълви:
— О, сър, това би било чудесно.
— Ще изляза малко да се позабавлявам. Да видим дали ще мога да ти намеря някой поддръжник.
— Сър, това… просто нямам думи! — възкликна Люсиен.
— Е, просто продължавай да готвиш така и двамата ще сте щастливи. — Тал избута стола и стана. — Но само ще кажа, че в пудинга можеше да се сложи още щипка джинджифил.
Люсиен изглеждаше готов да възрази, но се овладя навреме.
— Може би сте прав, скуайър.
Тал се засмя.
— Пудингът си беше чудесен. Исках само да видя дали можеш да си мълчиш. Да спориш с майстор-готвачи е все едно да се опитваш да задържиш прилива.
Маджери и Люсиен също се засмяха, леко смутени.
— Е, това е всичко за тази вечер — каза Тал и се обърна към Амафи, който стоеше до рамото му по време на вечерята. — Хайде, хапни и ти. Доста е добро. След това ще ме намериш в клуба „Палатът на Рутия“. Време е Саладор да си спомни за мен.
Предната нощ беше вечерял в една малка кръчма и бе поиграл хазарт в едно заведение близо до централния площад, но и на двете места не беше срещнал някой от предишните си познати. Беше се представил на собствениците на двете заведения, за да се разчуе вестта за завръщането му, но бе решил, че му е нужно по-показно завръщане. „Палатът на Рутия“ беше най-популярната зала за хазарт в града и там го познаваха добре.
— Да, ваше великолепие. Ще ви догоня веднага щом се нахраня.
Тал излезе. По целия път до хазартната зала трябваше да се бори с чувствата си. Всичко се беше променило след онази нощ в цитаделата. Сякаш беше затворен в някаква клетка, направена от мисли и чувства, а не от желязо… но не беше по-малко тягостен затвор.
Чувстваше се непрекъснато на ръба на гнева, толкова силно бе желанието му да се отклони от онова, което се бе превърнало в основание за съществуването му, желанието да отмъсти за своя народ. Сега изведнъж се бе оказал окован, пленник на сили, които го теглеха в една или в друга посока. Заболя го за миг при мисълта, че Око на синекрил примкар преживява поредния си непоносимо тежък ден в робство, и закопня за простичката радост, която можеше да изпита човек като Люсиен само от похвалата, че работата му е добра.
Спря, облегна се на стената на един дюкян за брашно със спуснати за нощта кепенци и усети, че не е в състояние да направи нова стъпка. Гърдите му се бяха стегнали, ямата, зейнала в стомаха му, сякаш пропадаше бездънна. Изведнъж, съвсем ненадейно, в очите му бликнаха сълзи. Болката, за която мислеше, че отдавна е забравена, бликна някъде дълбоко отвътре; след нея — гневът заради онова, което му бяха причинили боговете, после — тъгата за всичко, което бе изгубил. Близо половин час стоя така, в това тихо място, без да обръща внимание на редките минувачи, които го поглеждаха и го подминаваха: мислеха го за пиян или навярно — за луд.
След това осъзна капана, който му поставяше собственият му ум. По този път го чакаше самоунищожението. Не можеше да напусне службата при Каспар, нито да се отрече от клетвата си. Можеше само да изтърпи докрай, докато не се освободеше или не умреше. Но за да оцелее, докато е на служба при Каспар, трябваше да е непоклатим като скала, студен като лед и корав като стомана. Чувствата можеха да го унищожат по-бързо и от най-опасния дуелист.
Вдигна глава към няколкото звезди, надникнали иззад облаците над залива. Студената захапка на морския бриз му напомни: беше точно толкова слаб, колкото сам си позволеше да бъде. Тъгата, гневът и угризенията бяха честно придобити, заплатени бяха с кръвта на други и не беше нужно да се извинява на никого за тях, най-малкото на самия себе си. Но не можеше да си позволи да ги изпитва. Трябваше да ги признае и след това да ги отхвърли, защото да се вкопчи в тях, да ги пази живи в сърцето си щеше да означава да се самообрече и да обезсмисли всичко, което бе направил дотук.
Трябваше да унищожи Каспар и да оцелее — и едва тогава щеше да може да се чуди каква съдба са му отредили боговете заради тъмните му дела. Ако оцелееше, навярно щеше да може да намери Око на синекрил примкар и да я освободи от плена й. Ако оцелееше, навярно щеше да може да си намери истински дом в някой от градовете, които бе опознал. Ако оцелееше, навярно щеше да може да финансира хранително заведение с млад майстор готвач като Люсиен. Навярно щеше да може отново да намери любовта. Навярно някой ден щеше да може да бъде добър съпруг и баща. Ако оцелееше.
Пое си дълбоко дъх и изправи рамене. Не биваше никога повече да позволява чувствата му да го обсебят така. Само благодарение на добрата съдба се беше случило на такова спокойно и безопасно място. В цитаделата или на много други места това щеше да означава смъртта му.
Обзе го решимост да стане по-силен, да приложи всички духовни упражнения, които бе научил, за да се защити от самия себе си. Разкаянието, гневът, страхът и омразата щяха само да го съсипят — не биваше да го забравя.
Докато стигне до „Палатът на Рутия“, отново беше самият себе си — силен и непоколебим. И се беше заклел никога повече да не изменя на себе си.
Рутия, богинята на късмета, отново бе облагодетелствала Тал. Той остави с усмивка картите си на масата и заяви:
— Черпя всички, господа.
Петте карти от един цвят бяха най-високата ръка на масата и Тал събра купчината златни монети в средата, докато другите петима играчи хвърлиха картите си. Скуайър Джон Моубри от херцогския двор в Саладор, младеж на не повече от седемнайсет или осемнайсет години, поклати глава и подхвърли:
— Трябва да сте доблестен човек, скуайър Хокинс, защото с късмет като вашия на кого му трябва да мами?
Изведнъж всички на масата се смълчаха. Осъзнал, че е стигнал на косъм до смъртна обида, младият скуайър заяви:
— Моля за извинение, сър. Просто се опитах да се пошегувам. Шегата беше тъпа.
Тал погледна момчето и се усмихна.
— Не беше лоша всъщност. Всъщност си е доста добра. — Подаде тестето на младежа. — Но ти печелиш раздаването.
Младият скуайър, явно облекчен от това, че думите му не са приети като обида, заразмесва картите.
— За колко време ще сте с нас, скуайър Хокинс? — попита един търговец от Рейвънсбърг, казваше се Рубен.
Тал сви рамене.
— Още не знам. Попътувах по разни места и намирам, че Саладор ми допада много. Учех тук преди няколко години и пребиваването ми хареса. В момента съм свободен и реших да се върна, за да видя какво предлага бъдещето.
Друг от мъжете на масата, офицер от херцогската гвардия, казваше се Дюмон, се засмя и рече:
— А и напускането на Ролдем трябва да е било здравословно за вас. — Беше един от редовните противници на Тал на хазарт при предишния му престой в Саладор и ако не приятел, беше добър познат.
Тал потръпна театрално, но отвърна с усмивка:
— Така си е.
Изражението на скуайър Джон, докато раздаваше картите, показваше, че не разбира, и Дюмон поясни:
— Нашият приятел успя публично да унизи принц Матю Ролдемски по такъв начин, че едва ли някога ще го поканят отново в двореца на пир.
— Нима? — възкликна друг на масата, корабовладелецът Вестла. — Разкажете за това.
Тал вдигна картите си, погледна ги и хвърли ръката.
— Пас.
— Според това, което чух — каза Дюмон, — нашият приятел е унизил принца до сълзи публично, в салона на Двора на майсторите. Буквално го е изпердашил с плоското на сабята.
Всички се разсмяха, а Дюмон добави:
— Срещал съм принца и съм готов да се обзаложа, че немалко от зрителите са си казали наум: „Браво, скуайър, че унизихте този тъпак“.
Тал сви рамене и смени темата:
— Пътувах напоследък. Какви са новините?
— Е, добре. Да зарежем историята за двубоя ти с принца — каза Дюмон. — Колкото до новините, не са много. Старият херцог Дънкан управлява мъдро. Синът му Лаури е симпатично момче, всички го приемат добре и някой ден от него също ще излезе добър владетел. В мир сме с Велики Кеш и доколкото знам, Западното владение е спокойно, тъй че е време за войници като мен да помързелуваме и да дебелеем. — Сложи картите си на масата и обяви: — Три деветки.
Никой не можа да надвие ръката и Дюмон прибра залозите.
— А, и херцог Родоски от Ролдем ще ни посети за празника на Средизимие.
Тал се престори на изненадан.
— Вариен идва на гости на херцога?
— Стар приятел ли? — попита Рубен.
— Познат, от Двора на майсторите.
— С твоя скандал в Ролдем с принца, не очаквам да те поканят на галавечерята у херцога.
— Аз също не бих очаквал — отвърна Тал.
— Не се подценявай, Тал — рече Дюмон. — При последната ни среща беше само един дребен скуайър от Запада. Много дребен — добави и другите се разсмяха. — Но сега си шампион на Двора на майсторите, а това не е дреболия.
Тал вдигна картите си и ги погледна, влезе и смени две.
— Е, може би някой ден ще спечеля удоволствието да бъда представен на Негова светлост херцог Дънкан, но засега бих се задоволил да изкарам Средизимие по кръчмите и по курви.
Мъжете се засмяха.
— Добре казано. — Тал спечели ръката и Дюмон заяви: — Трябва да се връщам в замъка. Имам дежурство сутринта. — Погледна мълчаливо скуайър Джон.
Момчето стана и каза:
— Аз също. Лека нощ, господа.
Тал се обърна към другите трима.
— Ще продължим ли?
Рубен се изправи.
— Достатъчно загубих, Тал. Радвам се, че се видяхме.
Другите играчи също си тръгнаха и Тал стана. В ъгъла имаше друга игра със свободен стол, но се беше наиграл достатъчно на карти за тази нощ. Имаше и други игри, зарове, колелото, но те някак не можеха да предизвикат ентусиазма му. Целта на посещението бе постигната. Дюмон можеше да спомене само на неколцина в замъка на херцога, но младият скуайър Джон почти със сигурност щеше да разкаже на всички, че е играл с шампиона на Двора на майсторите.
Беше пил малко тази нощ, отпиваше на малки глътки и гледаше как другите играчи се опиват. Но изпитваше нужда за още, преди да си тръгне. Погледна към отсрещния ъгъл на помещението: Амафи седеше безмълвно над същата халба бира, която беше „пил“ цяла вечер. Тал беше настоял, докато играе комар, телохранителят му да стои на разстояние. Трябваше да знае кой го наблюдава и Амафи бе неговият втори чифт очи.
Поръча си бренди и отпи. Острият горчиво-сладък вкус на питието затопли вътрешностите му. Когато се изправи, усети, че мрачните чувства, които го бяха обсебили по-рано вечерта, се надигат отново, и приложи всички умствени хитрини, на които го бяха научили на Острова на чародея, за да ги прогони. Остави недовършеното бренди и тръгна към вратата.
Излезе, вдигна очи към небето и прецени, че остават по-малко от шест часа до разсъмване. Закрачи бавно, изчакваше Амафи да го настигне.
Чу зад себе си бързо приближаващи се стъпки и се обърна. Но вместо слугата си видя как една облечена в черно фигура скочи срещу него, с извадена кама.
Спасиха го единствено почти свръхестествените му рефлекси. Той отстъпи встрани само колкото да избегне камата и след миг се търкаляше по земята, вкопчен в битка с нападателя.
Тал стискаше дясната му ръка със своята лява, като в същото време посягаше към колана си. Тялото на нападателя му попречи да се докопа до камата си и затова той задра с нокти към очите му.
Мъжът дръпна глава, изпъшка от болка, а после изведнъж се вцепени, очите му се завъртяха и тялото му се отпусна.
Тал видя Амафи, застанал над мъртвия вече убиец. Слугата изтри ножа си в наметалото му и попита:
— Ваше великолепие, добре ли сте?
— Идеално, но се чувствам като глупак. Чух го зад мен и реших, че си ти.
— Видях го да излиза, без да си е допил питието, господарю, веднага след вас, и разбрах, че крои нещо лошо.
Тал коленичи до убития и го огледа. Беше слаб, с невзрачни черти, облечен в черна туника, сиви панталони и наметало. Нямаше нищо, което да разкрие самоличността му; нито кесия, нито пръстен, само сабя и кама.
— Кой ли е? — учуди се Амафи. Тал махна с ръка.
— Хайде да се махаме оттук, докато не са ни видели. Не искам да изкарам цялата нощ в приказки с шерифа на Саладор.
Когато завиха на ъгъла и забързаха, Тал рече:
— Важният въпрос е не кой беше, а по-скоро кой го е изпратил.
— Имате врагове, ваше великолепие.
— Да, имам.
Крачеха бързо към къщата и с всяка стъпка Тал съзнаваше, че изпитва нещо ново. Изпитваше какво е да си набелязан за жертва.