Холгер Керстен
Христос в Индия (8)

„Кой ли е Този?“

Опитът да се опише историческата личност на Иисус Христос прилича на физическия експеримент по локализация и определяне на заряда на атомна частица. Самата частица не може да се види непосредствено, но в опитната установка могат да се видят линии, оставени от траекториите на приведените в движение от частицата по-големи частици. Ако се проследят тези следи, може да се изчисли силата, необходима за привеждане на частицата в движение. По такъв начин може да се реконструира и описва невидимата причина. В случая на Христос има две затрудняващи причини. Едната е, че Християнската църква е унищожила почти всички свидетелства, които улесняват реконструкцията на историческите събития. Другата е, че Иисус още приживе е бил принуден да пази тайната си, за да може да избягва колкото се може повече от своите противници. Личността му е винаги забулена в загадки и мистерии. За събитията, които се отнасят до него, има определена неяснота, която предлага за всякакви предположения. Тази многослойна многозначимост води в крайна сметка до обща безпомощност. Личността на Иисус за нас е не толкова в историко-научното явление, а е по-скоро „надисторическа истина“. Тук се сблъскваме с една непреодолима граница, пречка пред естественото обяснение и разбиране. Всички въпроси се вливат в един, поставен още от учениците му: „Кой ли е Този?“ (Марко, 4:14).

Същината на историческия Иисус — своеобразна диалектика или напрежение между скриване и покриване — дава възможност за различни оценки. Това са заповедите за мълчание, неразбирането на учениците и думите на Сина Човечески. Даже и учениците му, при все контактите с Учителя, не могат да го тълкуват и разбират правилно. Той им се струва чужд и непрозрачен, очевидно не се стреми да направи тази непрозрачност по-видима за обществото. От учениците изрично се изисква мълчание. Според „признанието на Петър“ „им запрети да говорят за Него, комуто и да било“ (Марко 8:30), а при слизането от планината на преображението той им заповядва „да не обаждат никому, що видяха“ (Марко 9:9).

По същия начин се държи при лекуването. На излекуваните Ии-сус забранява винаги да разказват за случилото се.

Освободеният от проказата веднага бил изгонен с думите: „и му рече: гледай, никому нищо не обаждай.“ (Марко 1:43–44) На хората, които били на пробуждането на дъщерята на началника на синагогата, „Той строго им заповяда, никой да не знае затова…“ (Марко 5:43)

Излекуваният слепец от Ветсаида бил заведен от Иисус до къщата му и той му заповядал: „Нито се отбивай В селото, нито пък разказвай някому за там за това.“ (Марко 8:26)

Въпреки това чудесата не могат да останат скрити и те станали шумни сензации, като излекуването на глухонемия: „И заповяда никому да не кажат. Но, колкото и Той им забраняваше, толкова повече се разгласяваха.“ (Марко 7:36)

На нечистите сили, които познават в него Светия Бог, той също заповядва да мълчат. „И не оставяше бесовете да казват, че знаят, какво Той е Христос.“ (Марко 1:34) Също така „и нечистите духове, щом Го виждаха, падаха пред Него, викаха и казваха: Ти си Син Божий! Но Той строго им запретяваше да разгласяват за него.“ (Марко 3:11–12)

Учениците, изцелените и бесовете не бива да разгласяват делата му, те трябва да мълчат за него. Евангелието казва: „не желаеше никой да Го узнае.“ (Марко 7:24, 9:30)

По всяка вероятност това било в сила и за учениците му. Между тях и Христос зее най-голямата пропаст, защото тя разделя вътрешното неразбиране. Това става много по-ясно, когато Учителят се гневи на това неразбиране. Когато корабът в морето се люлее от бурята, от него излизат остри думи като: „що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?“ (Марко 4:35–41) Или когато нахранил хората: „Още ли не разбирате и не разумявата? Още ли е вкаменено сърцето ви? Очи имате ли, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли? И не помните ли?“ (Марко 8:17–18) И накрая: „И рече им: как не разбирате?“ (Марко 8:21). Когато учениците искали да изцерят хванатото от ням дух дете, но не успели, Христос ги нападнал: „О, роде неверни, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене!“ (Марко 9:19)

Последният въпрос може да се интерпретира, че престоят на Иисус в Палестина още от самото начало е било планирана като ограничена във времето мисия и той е виждал момента на връщането си в Индия.

Странна е и първата му публична поява в Йерусалим. Защо на този син на своя народ е подготвено такова триумфално посрещане в града, където, според официалната версия, до тридесетата си година е дялал греди в работилницата на баща си и поради това е бил известен на местното население. Фактът на екзалтираното му посрещане от народа на Палестина води обаче до извода, че се е върнал след голямо отсъствие от далечна страна с нови непознати учения и необичайни практики.

Това предположение поставя в нова светлина въпроса на назарянина Йоан: „Ти ли си Оня, който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3)

Реинкарнация в Новия завет

По статистически изследвания на института Галъп през 1980–1981 г. 23% от американците са убедени в учението за реинкарнацията.^[96]

В Новия завет има няколко места, в които става дума за феномена на реинкарнация, на които обаче почти никой не е обърнал внимание или са били абсолютно неразбрани. Вярата в реинкарнацията е била разбираема в ранните християнски общини, докато през 553 г. станала жертва на историческа заблуда. На петия икуменически събор в Константинопол било обявено за заблуда и по този начин и до днес то е останало извън християнската вяра.

Още в гръко-римския свят идеята за прераждането е била широко разпространена. Големият гръцки математик и философ Питагор (около 570–496 г. пр.н.е.), съвременник на Буда, бил убеден в странстването на душата. За неговите пътешествия в Индия^[97] има много легенди. Друг убеден привърженик на реинкарнацията бил Платон (427–347 г. пр.н.е.). Във философията на стоиците прераждането също играе централна роля. Римските поети Вергилий и Плутарх, съвременници на Иисус, смятали, че душите след смъртта се прераждат в нови тела.

В древна Северна Африка, Близкия и Средния Изток, Анадола и Египет, та чак до Персия има митове и легенди за прераждането Във Вехтия завет има ясни примери за вярата в прераждането на душата в ново тяло. В Псалтир (89:3) се казва: „Ти връщаш човека в тлението и казваш: върнете се, синове човечески!“ Фридрих Вайнреб даже разказва за наказателна инкарнация в телета, което е описано в Книга на пророк Йона, както и във възкресението на Нимрод. Вайнреб обяснява еврейското понятие „нишамах“ като проявяващото се във всички хора съвършено божествено, от което от време на време се появява тази или онази характерна особеност.^[98]

През 30 г. сл.н.е. Евреите били запознати с учението за странствуването на душата, наричано от тях гилгал. Както пише Иеронимий, доктрината гилгал била приета в първите християни. В енциклопедията на Майерс от 1907 за темата реинкарнация в еврейския Талмуд се казва: „По времето на Иисус евреите вярвали твърде общо в странствуването на душата. Талмудистите приемали, че Бог е създал само определен брой от души на евреите, които винаги се прераждали, докато имало евреи, които влизали понякога като наказание в тела на животни. В деня на Страшния съд те обаче ще бъдат пречистени и ще оживеят в телата на праведници в обетованата страна…“ (т. 18, стр. 263).

Вехтият завет даже завършва с предсказание за прераждането на Илия: „Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен — велик и страшен.“ (Малахия 4:4) Няколко века по-късно на Захария се явява ангел и му възвестява раждането на сина: „и тогава му се яви Ангел Господен, изправен отдясно на кадилния жертвеник, и Захария, като го видя, страх го обзе. А Ангелът му рече: не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута, и жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан, и ще имаш радости и веселие, и мнозина (!) ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Духа Светаго още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и тя ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен.“ (Лука 1:11–17)

На въпросите на учениците Иисус по-късно изрично обяснява, че Илия е бил Йоан Кръстител: „Защото този е, за когото е писано:

«ето, Аз пращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе. Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от Йоана Кръстителя; ала по-малкият в царството небесно е по-голям от него.

А от дните на Йоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят; защото всички и законът бяха пророкували до Йоана. И ако искате да приемете, той е Илия, който има да дойде.»“

В Евангелието на Йоан 1:21 Кръстителят отговаря на свещениците и левитите, че не е Илия. Не е ясно защо той на това място отговаря не на въпроса дали е Илия, по-вероятно е свещениците да са виждали в него новата инкарнация на пророка.

Къде е прекарал Йоан младостта си, къде се е образовал — за това не научаваме нищо.

В Лука има само едно лаконично изречение: BUK „А младенецът растеше и крепнеше духом, и остана в пустинята да деня, когато се яви на Израиля.“ (Лука 1:80. Не може ли да си помислим, че Йоан да е разпознат като висша инкарнация и затова е трябвало да прекара манастирското си обучение тъкмо в далечна Индия? В този случай „подготовката на пътя за Бога“ може да се разбира не само символично.

На друго място Иисус пита учениците си:

„за кого Ме мене човеците мислят — Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни — за Йоана Кръстителя, други — за Илия, а някои — за Иеремия, или за едного от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог.»“

BUK „А учениците Му Го попитаха и думаха: защо път книжниците казва, че първом Илия трябва да дойде?

Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и не го познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй като и Син Човеческий ще пострада от тях.

Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йоана Кръстител.“

(Матей 17:10–13)

Според текстовете на евангелията Иисус сам потвърждава, че душата на Илия се е преродила в Йоан. Илия се опитал да приложи монотеизма в царския двор и учел, че Господ не се разкрива със сила и унищожение, а в „тихо шумолене“, т.е. в търпение и тиха работа.

Той е типичен странствуващ проповедник, облича се в дрипи, храни се по странен начин, прави чудеса, като умножаване на храната и събуждане на умрелите, той е помазан, говори, че е изпратен и събира ято ученици край себе си. Накрая той изчезва по мистериозен начин (възнася се), търсен е три дни от петдесет мъже, но не е намерен никъде.

Учениците на Иисус знаят, че Иисус е инкарнация, но не са наясно с идентичността му и правят някои спекулации. Христос пък не взема никакво отношение към предположенията, но индиректно потвърждава мислите на учениците си, като ги окуражава да продължават да гадаят: „Кой мислите, че съм аз?“ Забележителни са разказите в Новия завет (Матея 14:1–2, 16:13–14, Марко 6:14, Лука 9:7–9) за предположенията на хората и на самия Ирод за това, коя душа се е преродила в Иисус. Тези места показват, че реинкарнацията по това време е била разпространена вяра. Според Йосиф фарисеите вярвали в „силата на връщащите се към живота“^[99] и в това, че душите на добрите преминават в друго тяло.

В разказа за родения слепец, който Иисус трябвало да излекува (Йоан 9) учениците питат направо: „Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?“ Въпросът, дали някой е роден сляп заради греховете си, предполага предишен живот и прераждане. Освен това той съдържа и мисълта за кармата, при която делата от предишния живот се отразяват върху следващото битие.

В трета глава на Йоановото евангелие се срещаме с мисълта за реинкарнацията. Когато Иисус се среща с фарисея Никодим, той поздравява „един от големците“ със следните думи: „истина, истина ти казвам: ако някой не се роди свише, не може да види царството Божие.“ Никодим пита учуден: „как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?“ На това Иисус отговаря: „истина, истина ти казвам: ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие.“ (Йоан 3:3–5)

Най-ясно в Новия завет идеята за реинкарнацията се вижда в писмото на Иаков (3:6), където се казва, че езикът „е огън, украшение на неправдата; езикът се намира в такова положение между нашите членове, че скверни цялото тяло и запаля колелото на живота, както сам бива запалян от геената.“ В оригиналното гръцко издание вместо колелото на живота се използува колелото на ражданията. Това точно отговаря на индийската представа за колелото напреражданията (Самса Чакра). Повечето теолози обясняват тези текстове като „гностически“ повлияни, а гностицизмът, в което са единни всички църкви, секти и теолози, не е християнски и е в радикално противоречие с учението на Христос.

Християнство и гностицизъм

За многобройните връзки между християнската и индийската култура в първите векове след Христа има достатъчно доказателства в ранноцърковните теологични съчинения и другите исторически документи. В творбите на отците на църквата има много сведения, които въпреки по-късната преработка могат еднозначно да се тълкува в смисъла на учението за прераждането. Благодарение на първия историк на църквата Еузебий основателят на прочутото теологическо училище в Александрия Пантаин бил в Индия преди началото на дейността си.^[100] В първия век след Христа търговията между Римската империя и Индия процъфтявала, а центърът на тази търговия бил град Александрия. Със стоките идвала и индийската култура и тя проникнала в религиите и възгледите за света. Християнството по това време още не било единна организирана църква, а се състояло от много отделни комуни, които били близко до различни философски школи, особено онези, които в голямата си част по-късно били наречени в общото име „гностици“. Повечето гностични философии били осъдени на съборите като лъжовни, но просъществували до средновековието, когато последните им привърженици (катари, албигойци, богомили) били унищожени с кръв от Римската църква. За всички гностици общото било, че те вярвали както в Иисус, така и в реинкарнацията, а тезата на много учени, че протохристиянството и гностицизмът са били единно движение и че мнимата разлика между двете групи е по-късна фалшификация на църквата^[101] и до днес не е убедително отхвърлена. Някои изследователи даже предполагат, че в Александрия по това време е имало будистка колония. Във всеки случаи неоспорим факт е, че през II в. сл.н.е. група будистки монаси от Египет взема участие на голяма теологична конференция в Цейлон.

Ако в първите десетилетия след Христа в Александрия наистина е имало привърженици на Буда, то те не наричали будисти, а може би, както братята им в Индия по това време, „привърженици на Дхарма“ (на световния ред и на учението на Буда). На гръцки дхарма най-близко е до логос и представителите на това учение се наричат логистици. Наистина една част от гностиците се наричат логистици. Прочутото въведение към евангелието на Йоан „В началото беше словото“ може да се преведе като цитат от индуските книги: „В основата (на всички неща) е Дхарма“, защото гръцката дума „архе“ има много повече значения от „начало“, тя означава и „произход“, „принцип“ и „власт“, а миналата форма „беше“ съдържа продължение на действието до момента на говорене. Най-свещеното съдържание на будизма е триединството Буда, Дхарма, Сангха. Християнската теология познава триединството Отец, Син и Свети Дух, като Синът, втората съставка, съвпада с логоса, т.е. дхармата, а третата съставка, Светият Дух, действа в обността на вярващите (снагха).

Представата за светата Троица, божественото в три форми на проявление, съществува от най-стари времена в религиите от Египет до Далечния изток. Така в древен Египет е било известно триединството от Бога-Слънце, Майката-Земя и Сина-Слънце. Китайският аналог е триединството на небе, земя и съвършен човек (като негов прототип се смятал Синът на Слънцето — императорът). Хиндуисткият тримурти във версията Брама-Вишну-Шива е развит едва през средновековието, но корените му са в много по-стари идеи за триединство. Във философията Веданта, основата на модерния хиндуизъм, Бог, респ. Божественото се описва като Сат (Азът), Чит (съзнание) и Ананда (просветление, блаженство) — паралел с християнството, който не може да бъде пропуснат.

В ранното християнство ясно могат да се видят гностични идеи, като например посланията на ап. Павел, преди всичко това (макар че най-вероятно то не е от Павел) до Ефесяни и в Евангелието на Йоана. Тъй като почти всички „еретични“ писания са унищожени от църквата, днес има запазени много малко гностични оригинали. От тях съществуват само „Пистис София“ (гр. Пистис — вяра, София — мъдрост), книгите „Ю“ в коптската библиотека от IV в. от Наг Хамади, открита през 1945 г. по подобен начин както Кумранските ръкописи.

Въпреки отрицанието на връзката между протохристиянството и гностицизма от църковното книгоиздаване неоспоримо е, че признатата по-късно като правоверна теология води духовното си начало от гнистицизма, от Александрия, където са работили първите големи теолози Климент (около 150–214) и Оригений (около 185–254). Климент Александрийски бил не само запознат с духовния свят на Индия, но и познавал учението на Буда^[102], а твърденията му за пътешествията на душата говорят сами за себе си: „Отпреди сътворението на света сме такива, каквито сме били чрез нашето Аз в Бога, ние, на божествения логос разумните същества, чрез които сме вечни…“^[103] „Защото когато едно раждане следва другото, то ни води постепенно към безсмъртието.“^[104]

Ученикът на Климент и наследник на Оригений, основателят на систематичната християнска теология, към чиито учители се брои един загадъчен човек на име Амоний Сакски. Сакеите били северно-индийско племе и индийското потекло на Амоний е неоспоримо, но много учени са на мнение, че наименованието Сакски не означава „сакей“, а сакия или сакиямуни и свидетелства за това, че Амоний бил будистки монах.^[105]

Следователно най-важният след Августин раннохристиянски теолог бил ученик на будистки монаси от Индия и много от използваните от него в теологическата му творба картини и метафори могат да бъдат разбирани само като директна заемка от будизма. От написаното на Оригений са запазени само малка част. Поради голямата му толерантност към инакомислещите и преди всичко заради вярата му в прераждането повечето от творбите му са унищожени. Запазена е „De principiss“, опит за систематика за християнското учение, по промененият латински превод на Руфиний Аквилейски, „Против Целзий“ и „Коментар към Евангелието на Йоана“. Че Оригений вярвал в предишното съществуване на душата и в зависимостта й от предишните дела, показват две места в книгата му: „Всяка душа идва на света подсилена от победите или отслабена от пораженията в предишния живот. Мястото й в този свят се определя от заслугите или пропуските в предишния й живот.“^[106] — „Не е ли в съгласие с разума, че всяка душа може да влезе в едно тяло в зависимост от предишните й дела?“

Душата известно време ползва тялото, което променено обаче вече не е адекватно и тя го разменя с друго.^[107] Подобни изказвания имат и други теолози от времето на загадъчния събор през 553 г. като например Григорий Нисейски (около 334–391 г): „Защото душата трябва с лечение да се изчиства от греховните петна, в новия живот тя се обръща към добродетелта, за да лекува раните си. Ако те не се излекуват, то лечението може да се извърши в следващия живот“.^[108]

Загадъчната магия на Юстиниан

До ден-днешен практически всички църковни историци застъпваха тезата, че реинкарнацията официално е отречена и обявена за ерес с редовно решение на събора в Константинопол през 553 г. Ако се изследват обстоятелствата малко по-подробно, тезата за решението на събора не може да се поддържа повече. Наистина проклятието на учението за прераждането идва от личната анатема на магията от император Юстиниан, която обаче не била съставна част от решението на събора. Амбициозната и властна жена на императора Теодора според историка Прокопий била дъщеря на мечкаря на амфитеатъра. Стремителния си възход започнала като куртизанка. За да скъса с недостойното си минало, по-късно, когато станала императрица, решила да измъчва и убие петстотин от бившите си колежки. Тъй като според законите на кармата и прераждането в по-късен живот трябвало да се отплаща за тези жестокости, използвала цялото си влияние за забраняване на учението за прераждането. Тя била убедена в ефективността на подобна забрана с „божествено решение“. Освен това императорът и съпругата му смятали да усилят надмощието на Константинопол пред Рим и папата, което осветлява политическия фон на императорската анатема срещу оригенистите без съгласието на папата и западноримските епископи.

Още през 543 г. Юстиниан обявил война на учението на Оригений, без да се съобразява с поведението на папата, и накарал Синода да го обяви за ерес. През 553 г. той свикал събора в Константинопол, който по-късно бил признат за Пети икуменически събор. Този „събор“ всъщност бил лична работа на императора, който като глава на Източноправославната църква се опитвал да прокара претенциите си към римския папа. От 165-те присъствали епископи дузина били от Западната империя, другите изрично отказали участие в събора. Дошлите източни епископи били зависими васали, които не можели да се противопоставят на императора. Папа Виргилий също не присъствал на събора, макар че по това време бил в Константинопол.

Както и на събора през 543 г. на Синода на Православната църква императорът наредил да се прокълне учението за прераждането на Оригений и да се издадат петнадесет анатеми.

Официалният протокол на осемте сесии на събора, който продължил четири седмици, трябвало да бъдат дадени на папата за ратификация. Под натиска на императора амбициозният папа Виргилий, който станал папа през 537 г. по настояване на Юстиниан, се огънал и подписал предоставените му решения на събора. Важно е, че тези документи се отнасяли до спора за трима обявени от корона-вата глава учени (тъй нар. „триглав спор“) срещу които императора бил издал едикт четири години преди това! За Оригений в тях нямало и дума. Следващите папи Пелагий I (556–561 г.), Пелагий II (579–590 г.) и Григорий I (590–604 г.) говорели за Петия събор без да споменат при това името на Оригений. Проклятието на Юстиниан — „Който учи за предишен живот на душата и нейна чудовищна реставрация, да бъде проклет“ — е част от решенията на събора и влязло здраво в мисленето на църквата. Процесът на историческите събития показва ясно, че забраната върху учението за прераждането на душата не е нищо повече от историческа заблуда.

Още през 1900 г. Джеймс Морга Прайс показа редица сведения за учението за реинкарнацията в Новия завет.^[109] Според него това учение се продължава от фундаменталните открития на античността през ученията на древните философи в Новия завет. Еквивалентността на спиритуалния принцип в човешкото битие със спиритуалния принцип на цялата Вселена (микрокосмос/макрокосмос) ни казва, че човекът носи у себе си материално и в божествен смисъл всички елементи, сили и процеси на Космоса. Това познание показва духовното единство на всички същества и разглежда природата като неразделна от Бога. То показва, че Божественото е във всеки и във всичко, във всяко време, в най-малката част на Вселената.

Човекът във физическия си образ е манифестация на неделимото, безкрайното и безграничното единство, която се материализира в циклични интервали в различни форми на съществуване.

Същинският и оригинален Аз е вечно неизменен, а природата или Вселената е постоянно променящо се сътворение.

По такъв начин душата, или духът, на човека в най-дълбокото си съзнание е неизменно и при постоянното идване и отиване (реинкарнация) е подложена на непрекъсната поредица от причини и действия.

За да се стигне до божествено състояние, човекът трябва да осъзнае този принцип и чрез действията си да постигне преодоляване на материалния аспект на съществуването си. След дълга поредица от реинкарнации преодоляването на съдбовния живот става чрез тялото, а съвършенството претопява вътрешното или спиритуалното Аз във вечно единство.

Така приблизително може да се обобщи реинкарнацията с няколко думи.

Тесните рамки на телесността може да се преодолеят още на Земята и божествената природа на човека може да се осъзнае чрез знание, наука, медитация, аскетизъм, вглъбяване и т.н. Тази цел Матея формулира така: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“ (Матея 5:48) Но пътят натам води през много прераждания, докато човекът осъзнае, че е дете на Господа и започне да върши такива дела, каквито е правил Иисус.

„Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене; ако ли не, то за самите дела вярвайте в Мене.

Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши“

(Матея 14:11–12).

Според мен Иисус отговаря напълно на идеала за бодхисатва, т.е. на постигащ Буда, който на вратата на пълното просветление се инкарнира доброволно от съчувствие към хората. Иисус е много близко до това състояние и се е освободил от личните си връзки и всяка егоистична мисъл. Разпознал е земното битие, определения от кармата кръговрат на преражданията като причина за всички страдания, проповядва на учениците си отказ от светския живот и им показва пътя към просветлението чрез „праведни дела“ и чрез създаването на нова карма. „Оцеляването на западното човечество зависи от прокарването на идеята за реинкарнацията сред масите“, казва Пол Брайтън. Ако успеем отново да се запознаем с идеята за кармата и реинкарнацията, Иисус дори и без възкресението би станал ново основополагащо измерение за бъдещето.

Индийските чудеса и чудесата на Христос

Изолирано разгледани, чудесата на Христос за неподготвения зрител са уникални и безпрецедентни. Наистина обаче човекът винаги е усещал непреодолимо, свръхчовешко, свръхестествено влечение към огромни, странни, ярки и необясними явления, които могат да бъдат както полезни, така също и опасни. На подобни необясними феномени човекът се е посветил още с първите култови форми на примитивните религии и това прави и до днес.

Магическите способности на Иисус почти не се отбелязват от съвременните му историографи. По негово време чудодейци, лечители и знахари се срещали под път и над път. Това, което обаче отличава Иисус от другите, е, на първо място, че не използвал изкуството си, за да се прочуе или да се обогати лично.

Тридесетте разказа за чудесата му в Новия завет в голямата си част са продукти на теологията на общността и не могат да се докажат исторически. Разказите за екзорсическата дейност на Иисус обаче са много по-стари и вероятно са от времето на живота му.

От хилядолетия се спори дали изобщо са възможни тези чудеса и дали не са нагласени. Този въпрос се появява по времето на Просвещението, когато се разпространява новото, природонаучно разбиране за света.

Едва през XVII в. се опитали да обяснят рационално някои от описаните в евангелията чудеса. Рационалистите обаче оставят само това, което е в съгласие с природните закони и което осветява научно познаващото съзнание. Следователно чудесата са феномени, чиито причинни връзки не могат да бъдат разбрани и обяснени. Съвременните технолози ежедневно откриват нови закономерности в протичането на естествените процеси, науката разгадава нови и нови загадки, които до вчера са се смятали за необясними и чудни.

Теолозите дефинират Христовите чудеса като „отменяне на действието на природните закони от Бога“.

Окултистьт от своя страна вярва не в отменянето на закона, а в това, че призрачните феномени се подчиняват на по-дълбоки закономерности, които все още не са открити и описани. Всички неща, които се случват в нашата Вселена, стават закономерно и могат да бъдат обяснени. Тъй наречените магически сили на посветения са следователно последствие от познаването на законите на тази фина материя, които управляват вътрешния космос на съзнанието. Във Вехтия завет и в Новия завет понятието „чудо“ не е познато, вместо това се говори за „знак“, „сила“ или „Божии дела“.

Така еврейското ел, елоим, което идва от семитското алах (=силен), означава „великата сила“. Обозначението за чудодейната свещена сила е еквивалентна на понятието „Бог“.

Виндогерманскитеезици има същата връзка — санскритската дума „браман“ произлиза от „брх“ (=силен съм, разширявам се, светя)

Ударението на чудесата на Иисус е върху лекуването на телесни болести, душевни заболявания и парализирани. Но очевидно той извършвал и други „феномени“ — превръщал водата във вино, умножавал храната, ставал невидим, карал умрели да „възкръсват“ и вървял над водата.

Подобно на разказите за Иисус в предноазиатския район също същестуват паралели и литературни примери. Плиний разказва за чудесата на гръцкия лекар Асклепий (124 до около 60 г. пр.н.е.). Тацит и Суетон пишат, че император Веспасиан също лекувал. Първите християнски апостоли можели да правят чудеса, а през I в. сл.н.е. Аполоний Тиански можел да извършва още много други неща.

Ако се опитаме да намерим най-ранните доказателства за подобни чудеса, каквито е правил Иисус, ще достигнем до разказите за Кришна във ведическата литература — пураните (преди всичко Бхавата пурана) и в Махабхарата. Кришна е осмият аватар на бога Вишну, а за голямата част от индусите ваишнава, които почитат Вишну (от санскрит „виш“ — проиниквам) като върховно божество, неговата инкарнация Кришна е Спасителят. В „Ригведа“ Вишну не е представен като персонифициран бог, а като представител на слънчевата енергия. В по-късната хиндуистка теология Вишну в божественото триединство е съдържателят на Вселената заедно с Брама-съзидателят и Шива-разрушителят. Като аватар (от санскрит „ава“ — надолу, и „три“ — преминавам) се обозначава човек, който е просветлен от спускането на Божествения дух и по този начин представлява инкарнация на Бога. Това висше божествено създание се инкарнира от съчувствие в смъртно човешко тяло, за да помогне на страдащото човечество в спасението му.

Историята на раждането, детството и живота на Кришна в много подробности, напр. убийството на децата, показва големи прилики с разказите в Новия завет. Кришна и Христос са големи чудотворци от свещените писания на индусите, респ. на християните. Бхаван Дас разделя чудесата на Кришна на седем различни вида^[110]:

1. Предаване на видения.

2. Виждане на големи разстояния.

3. Умножение на малки количества храна или други неща,

4. Биолокация (показване на тялото едновременно на няколко места).

5. Лекуване на болни чрез докосване.

6. Връщане към живот на „умрели“.

7. Осъждане на тежки греховници на вечно проклятие. Някои чудотворци могат извършват един или два вида, други — повече. Във всички времена е имало богочовеци, светци или пророци от различен ранг и известност.

Както и преди, Индия е източникът на чудесата. В книгата си „Свещеното знание“ Сри Юктесвар^[111] нарича стремежа на хората към съединението на вътрешното Аз с Бога смисъл на земното съществуване. Според възгледа на Юктесвар това творение „по същество не е нищо друго освен игра на мисълта на природата, която се извършва от единственото реално същество — Бога, могъщия Отец, върховния гуру на Вселената“. От това следва, че всички неща са едни и същи, т.е. самият Бог, който поради различните си форми на проява изглежда като многообразие, винаги е един и същ. Библията в Псалом 81:6 описва същото: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния.“ В Евангелието на Йоана Иисус отговаря на обвинението на евреите, че се прави на Бог така: „не е ли писано в Закона ви: «Аз рекох: богове сте»?“ (Йоан 10:34)

В духа на тези размисли Юктесвар обяснява, че посветените, които са постигнали абсолютна власт над света на материята, намират своя Бог или Спасител в самите себе си, а не във външния свят. Тези богочовеци постигат и власт над живота и смъртта и почти стават създатели на света, за които няма невъзможни неща. Те владеят осемте аскетични величества (аисвараи), чрез чиято власт те действуват:

1. Анима = да смаляват произволно материята.

2. Махима = да уголемяват произволно материята.

3. Лагхима = да правят произволно лека материята.

4. Гарима = да правят произволно тежка материята.

5. Прапти = чрез „апти“-да постигат всичко „пожелано“.

6. Васитва = посредством „васа“ да имат власт над всички неща.

7. Пракаяма = да изпълняват всички желания чрез силата на волята.

8. Ишитва — да бъдат иша (господар) на всички неща.

Когато на учениците не се удало да изгонят злия дух, Иисус отговаря така на въпроса им за причината: „поради вашето неверие, защото истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно.“ (Матей 17:20) Феноменът на левитацията също има дълга традиция.

Така например, за 230 католически светци е известно, че са притежавали повече или по-малко способността да левитират.

През миналия век медиумът Даниел Дъглас Хоум убеждавал хиляди зрители във възможностите си да лети. Сред тях били прочути личности и скептици като Такъри, Бълуер Литън, Наполеон II, Ръскин, Росети и Марк Твен.

Подобни представления се срещат повече от 40 години и са били изследвани и потвърдени.

В разказите си за различните видове феномени Франсис Хитчинг изброява повече от 25 различни случая на левитация. Но примери за свободно реене има и от близкото минало. Привържениците на трансценденталната медитация от махаражда йога твърдят, че почти всеки при пълно съблюдаване на техниката на учителя може да се научи да лети. Като доказателство за това в пресата се появиха снимки на висящи във въздуха ученици.

Причина за летенето, изглежда, е свръхконтролирането на телесните функции посредством концентрация и медитация, но и моменти на религиозно вцепенение (екстаз) временно загубване на физическото тегло.

Подобни „малки чудеса“ са очевидно възможни, ако се правят за задоволяването на интереса към сензациите и заради пари. Истинските майстори отказват да правят чудеса поради „неблагородни“ мотиви.

Индийският светец Сай Баба подобно на Иисус говори, че всеки човек има в себе си божествени сили и може да ги усили посредством тренировка и съзнателен живот. Който обаче прави злини със своите сили, ще жъне беди. А който ги използва за собствени нужди, ще загуби тези сили. Понякога способностите са пространствено и времево ограничени, особено ако са практикувани без доброта, мъдрост и набожност.

Днес, както и преди хиляди години, тези „чудеса“ са легитимно средство за приближаването на Божието слово до съмняващите се.

Почти всичко, което се разказва за Иисус, има паралели в древноиндийските легенди. Това, че подобието на индийските и християнските митове не е много известно, може би се дължи на факта, че много малко европейци могат да четат санскрит. Едва в най-нови времена преводите се сблъскват с интерес и в западния свят.

Никое от божествените превъплъщения на Бога не може да се докаже на невярващите без небесни знаци или чудеса. Всеки Божи син трябва се представи на скептиците чрез свръхчовешките си атрибути.

Кришна е аватар, земно рождение на бога Вишну, второто лице в индийското триединство. С Христос го свързва не само общият корен. Христос произлиза от гръцкото „хрестос“ и означава „помазаният с масло“, санскритската дума „кршна“ пък означава „черният“ или „синият“. Двата терми на — Христос и Кришна, могат да произлизат от санскритския корен „крш“, което се превежда приблизително като „привличам“. От тази етимология често името Кришна се превежда като „всепривличащия“. Тази „всепривличаща личност“ е върховната персонификация на Бога.

В браманските предания Брама се разглежда като Творец на Вселената и понякога се нарича „Отец“. Вишну в тялото на Кришна понякога се обозначава като „Син“, докато Шив а е третата част, духът, „който ръководи вечния закон на живота и смъртта, всички живи същества и цялата природа“.

След седемте предишни превъплъщения на Вишна Кришна е осмата инкарнация на Бога. Новата проява на Вишну на Земята е Гаутама Буда (Сакиямуни/Сидхарта).

Кришна и Христос

Според най-древния източник Вишну се появява в тялото на човек поне четири хиляди години преди нашето летоброене от знатната девица Деваки (=създадена за Бога). Деваки изпаднала в екстаз и била „обладана“ от Божия дух, който й се представил в целия си блясък, и заченала от него. Преданието описва събитието по следния начин:

„Богородица си Ти, Деваки, измежду жените, добре дошла при свещените риши. Ти си предназначена за Спасението. Той ще дойде със светеща корона, небето и земята ще бъдат изпълнени от радост Дево и майко, ние те поздравяваме, Ти си нашата майка, защото от тебе ще се роди Спасителят. Ще го наречеш Кришна.“

Царят на Матура обаче бил предупреден от лош сън, че от дъщерята на сестра му ще се роди цар, който ще бъде още по-силен от него. С новороденото дете Деваки се скрила при овчарите на полето и то по чудо било отминато от войниците, изпратени от царя, за да убият всички новородени.

Според друга версия цар Канса видял небесен дъжд и накарал браминът да го разтълкува. Мъдрецът отговорил, че светът е пълен със зло и алчност за злато и животът на хората кара Бога да изпрати Спасител. Звездата е знак на Вишну, плът от плътта на Деваки. Той е онзи, който наказва всички престъпления и води човечеството по нови пътища. Извън себе си от бяс, царят наредил да се убият браминът и всички новородени деца.

За детството на Кришна има също толкова много разкази, които възпяват в поезия силата и знанието му.

Подобни на младенеца Христос Кришна още от малък бил в състояние да извършва всички възможни чудеса. Така той преминава през всички опасности, подготвени от вуйчо му Канса. Веднъж една змия се промъкнала в люлката му, за да удуши детето, но била убита от него с голи ръце (сравни легендата за малкия Херакъл). По-късно Кришна се бие с многоглавата змия Каля, побеждава я и я принуждава да напусне реката Ямуна. На геройствата на индийския вундеркинд са посветени много книги. Когато станал на 16 години, Кришна напуснал майка си, за да проповядва в цяла Индия новото си учение. Той говорел срещу разврата на народа и на принцовете, подпомагал навсякъде слабите срещу управниците и разказвал, че дошъл на Земята, за да спаси хората от страданието и греха, да изгони лошия дух и да възстанови царството на Доброто. Той преодолява огромни трудности, бори се сам срещу цели армии, извършва множество чудеса, събужда умрели, лекува отхвърлените, кара слепи да проглеждат, глухи да чуват и сакати да прохождат.

Накрая събира ученици около себе си, които ревностно го подпомагат и продължават делото му. Навсякъде народът се стича към него, за да слуша учението му и да види чудесата му. Почитан е като бог и го наричат истинския Спасител, който бил предречен от дедите.

От време на време Кришна се оттегля, оставя учениците си сами, за да ги изпита, и се връща, когато ситуацията стане трудна. Властниците разглеждали нарастващата общност с недоброжелателност и се опитвали да потиснат движението, но не успявали.

Кришна също не искал да проповядва нова религия, а да обнови съществуващата и да я очисти от лоши недъзи и неясноти. Мъдростите му са поетични параболи, афоризми и притчи, които силно напомнят за разказите за Христос. В Бхагавадгита са представени тези, които нагледно отразяват високия и чист морал и възвишения възглед за живота. Например Кришна учи привържениците си в любов към ближния и себеуважение, предупреждава да се дели с бедните и да се прави добро заради самото добро, учи на вяра в непрестанната доброта на Твореца. Той заповядва да се отвръща с добро на злото, да се обичат враговете и забранява отмъщението. Утешава слабите, осъжда тиранията и помага на нещастните. Самият живее в бедност и се посвещава на бедните и онеправданите. Свободен е от лични връзки и проповядва смирение.

Има и още едно преображение на Кришна — Божият син се показва на любимия си ученик Арджуна в хиляди различни божествени лица и му казва: „Който прави дела заради волята ми, който ми се отдава всецяло, който е свободен от нещата и няма омраза към всички същества, той ще дойде при мен.“ (Бхагавадгита, 11 песен) Накрая Кришна е убит от преследвачите си и обесен на едно дърво. Когато учениците му потърсили тялото, не могли да го намерят, тъй като се бил въздигнал на небето.

Легендата, за Кришна може би най-старият източник за мистически Христос. Също толкова удивителна е приликата с легендите за Дионисий (Около VIII в. пр.н.е.). Освен гръцката и римската култура древният Иран също със своите спасители в ехатологическите (насочени към последните неща) и апокалиптични представи силно е повлиял на християнската религия.