Холгер Керстен
Христос в Индия (10)

Две погребения в Евангелието на Йоан

Да се пренесем още веднъж в онези драматични часове на Разпети петък, когато Христос бил прикован към кръста и погребан светкавично същия ден.

Историята на разпятието ни е известна от синоптичните евангелия, това на Йоан, и от някои апокрифни текстове. Ако се прочетат паралелно евангелските текстове, наред със съвпаденията ще се открият редица разлики, които не дават еднозначна и непротиворечива картина на събитията. Евангелието на Йоан показва най-голяма самостоятелност спрямо трите други текста. Трите евангелия, на Матей, Марко и Лука, са наречени синоптични („подредените“), защото последователно могат да бъдат сравнявани в многото съвпадения — обстоятелство, което говори, че имат един и същи източник. Йоан не се вписва в това сравнение. Макар че текстът от евангелието да е написан в края на първи век в Ефес, той се смята за най-автентичен от четирите канонични. В него намираме епизоди, които не се срещат в другите текстове, като например сватбата в Кана, разговорът с Никодим или възкресението на Лазар. Детайлните и исторически верните географски описания (особено на Йерусалим преди земетресението през 66 г.) допускат заключението, че самият „Йоан“, респ. информаторът, който се крие зад автора, е бил по тези места по времето на Иисус. Очевидният мистичен и гностичен дух на разказа и непосредствената близост до Христос говорят, че Йоан е не само най-добрият свидетел на събитията, но и е добре запознат с учението на учителя си.^[136]

(Тук приведените размишления се основават предимно на изследванията на Елмар Р. Грубер.)

Евангелието на Йоан се чете като разказ на свидетел. Докато синоптиците се ограничават да установят, че погребението на Иисус било по еврейската традиция, Йоан се опитва да опише гробополагането в перспективата на преживяното лично от него или от описано от първа ръка намиране на савана в Възкресната неделя. Италианският професор по литература Джино Заниното доказва това предположение в брилянтен филологически анализ и даже прави смелото заключение, че в Йоан вижда очевидец на „възкресението“.

В центъра на евангелието се намира една история, около която се върти целият текст. Това разказът за възкресението на Лазар (Йоан 11:1–45). Епизодът не се среща в н и кое от другите канонични евангелия. Изглежда, че в първоначалния вариант на Евангелието на Марко е бил включен, но след това отстранен очевидно по настояване на Климент Александрийски.^[137] Историята на Лазар е интересна затова, защото Йоан дава подробно описание на погребалните ритуали по негово време. Макар че разказът на много места е двусмислен и дава повод за много интерпретации, става ясно, че Лазар наистина е бил „мъртъв“. Лазар е изобразен превързан с бинтове за ръцете и краката — използвана е гръцката дума каириаи. Тук срещаме първия проблем с превода — как да разбираме „завързан за ръцете и краката“? Не е известно евреите да са завързвали крайниците на мъртъвците, освен може би по време на пътя до гроба.^[138] Изразът каириаи обозначава дълги ленени бинтове, които очевидно увиват цялото тяло От текста не трябва да се разбира, че Лазар е бил завързан само около ръцете и стъпалата, а че цялото тяло е било свързано с бинтовете. Ако краката на Лазар са били завързани стегнато, не е ясно как по заповед на Иисус би могъл да стане от ковчега (Йоан 11:44). Между другото големият гръцки късноантичен епик Нонос използва в парафразата си на Евангелието на Йоан същия израз, за да представи, че Лазар е бил обинтован от главата до краката.

За описанието на кърпите, с които Иисус е бил увит в гроба, Йоан използва друг израз — отониа, който не се свързва с определена част от тялото. Отониа обаче не са в никакъв случай превръзки, а „кърпи“.

Главата на Лазар била „превързана“ с тъй наречения судариум (перидедеменос). Сещаме се за превръзката на челюстта, която се използва и в наше време, за да не падне долната челюст на мъртвия.

За погребението на Иисус Йоан също използва други думи. Главата на Христос не е превързана, а по-скоро увита (ентетеилогменон). Нещо повече, той ясно споменава, че кърпата била положена върху/през главата (епи тес кефалес), може би за да изключи другите възможности, по-специално тези за увиването. В синдологичната литература, напр. при Барбет, Булст или Кърър-Бригс, винаги изплува представата, че образът върху плащеницата показва превръзка на челюстта.^[139] В действителност няма и следа от подобна превръзка. Ако е имало такава, тя би трябвало поне да притиска към главата косите отстрани и брадата.

От тези описания получаваме впечатлението, че авторът на Евангелието на Йоан иска да създаде противоречие между погребенията на Лазар и Иисус, като за почти еднакви случки използва различни думи. На тези, които ще го четат внимателно, иска да даде ясно указание, че имаме работа с две фундаментално различни събития. Събуждането на Лазар трябва да обясни факта, че става дума за събитие след пълното погребение на мъртвеца. В случая на Иисус всичко обаче говори за това, че нямаме работа с обикновено погребение.

В гроба Господен

Да разгледаме другите различия. Лазар, както се разказва, излязъл от гроба сам (екселтен). Излязъл и тогава бил освободен от превръзките, за да може да се движи. Типичният еврейски гроб се състоял от изкопана в скала камера, в която под прав ъгъл в зависимост от нуждите били изкопавани каминоподобни ниши (кок, мн.ч. кокикум) с размери 50 см ширина, 80 см височина и 200 см дълбочина. В нишите били вкарвани мъртъвците в зависимост от ръста им. От описанието може да се заключи, че погребението на Лазар без съмнение е окончателно.

Погребението на Иисус е описано по съвсем друг начин. Иисус не е положен в гробна ниша, а е поставен на маса. На сутринта на „възкресението“ Мария-Магдалена вижда „ангелите“, „единият при главата, а другият при нозете, дето беше лежало тялото Иисусово.“ (Йоан 20:12) От това следва, че Иисус не е бил положен в кок, тъй като тогава никой не би могъл да седи в краката му.

Някои даже предполагат, че Иисус бил погребан в т.нар. аркосолен гроб — изсечен в страничната стена на гробницата свод над скална банка или над корито. В този случай „ангелите“ биха могли да седят в двата края на гроба. Аркосолните гробове обаче възникнали по време на ранния византийски период, т.е. около двеста години след гробопо-лагането на Иисус. Преди това имало къс период на късноримски дълги гробове. Обичайните за времето на Христос гробни съоръжения не са били коким и очевидно гробът, в който е положен Спасителят, е от подобен тип. Коким се получават посредством вход под повърхността на земята, който често бил затварян с камък. Той се състоял от голямо вътрешно помещение, в чиито стени са издълбани няколко кокими за телата. В средата на вътрешното помещение се намирала квадратна дупка, която служела за помийна яма. По дължината на ръба на пещерата, който бил на нивото на входовете на гробните дупки, се поставяли умрелите, за да ги умият и помажат. В нишите били поставяни лампи.

Погребението на мъртъвци не отговаря на еврейския закон, но в тези пещерни структури светлината била необходимо осветление и през деня.^[140]

Йоан ни учи, че любимият ученик изтичал до гроба (20:5) „и като надникна, видя, че повивките стоят“. Мария-Магдалена „надникна в гроба“ (20:11) и видяла двамата „ангели“ на мястото, където е лежал Иисус. Тези твърдения водят до два извода.

Първо, често показваната реконструкция на гроба на Христос от брат Хю Винсънт навярно е грешна. В нея Иисус лежи в аркосолна гробница в задна гробна камера, до която се стига след една, намираща се пред нея. Напълно невъзможно е да се види само с поглеждаме от входа мястото, където е лежал Иисус. От друга страна тези твърдения подсилват предположението, че Иисус не е бил погребан напълно. Ако е лежал в кок, мястото не може да се види от входа. Поради много ниския вход светлината пада само до средата на гробницата. Наистина там е могло да лежи тялото на Иисус. Той следователно е бил положен на края на централната яма на гробната камера, но в никакъв случай не е бил напъхван в гробна ниша.

Да разгледаме по-подробно гръцкия текст на Евнгелието на Йоан: „Тогава взеха тялото Иисусово и Го обвиха (едесан) в повивки (отониоис) с благовонията (метон тон аароматион), като по обичая си иудеите погребват (ентафиазеин).“

Интерпретацията на този текст е създавала трудности на редица тълкуватели. Глаголът део, който се използва във формата едесан, означава превързвам. Обикновено обаче се превързва с тъкана превръзка (спаргана, кеириаи), с връзки (десмои) или с кожени ленти, но не и с кърпи. Савио заобикаля проблема, като превежда „део“, в значението „повивам“.^[141]

У Марко (15:46) вместо него срещаме глагола енеилео като ударение, че Иисус не е бил увит с една кърпа, а че тялото му е било здраво опаковано. Въпреки това не трябва да мислим, че тялото е било превързано по египетският начин на превързване на мумии, защото тогава трябва да се е използвал изразът катеилисимо. Енеилео се среща в литературата във връзка с определен начин на приготвяне на ястия, които предварително се увиват в смокинови листа.^[142] Очевидно тази дума е предпочетена във връзка с обличането на тялото Иисусово, за да изобрази плътното (влажното?) опаковане с разтворените в кърпата ароматични вещества.

За да сме справедливи в особеността на това своеобразно описание, някои интерпретатори предполагат, че са искали да балсамират трупа. Те се опират на стоте литри смирна и алой, които Никодим доставил: „Дойде също и Никодим (който беше ходил при Иисуса нощя) и донесе около сто литри смес от смирна и алой.“ (Йоан 19:39)

Представете си това гигантско количество, то отговаря на около 33 кг! Ако става въпрос за алое и смирна в сухо или прахообразно състояние, тогава за него биха били нужни няколко чувала и Никодим очевидно трябва да е имал помощници. Още по-трудно би било пренасянето им, ако това са соли, разтворени във вино, винен оцет или олио. Теологът Паул Билербек смята, че е било подготвено балсамиране с разтворените в олио ароматични вещества.

Но в равинските текстове не се говори за балсамиране, а за помазване на умрелия. Прибавянето на благовония, още повече в такива количества, не се споменава никъде и никога не е принадлежало към еврейския обичай.^[143] Освен това балсамирането по описания начин би било безсмислено. Трябвало е да се извадят вътрешностите, защото газовете от разложението ще разкъсат тялото. Това действие се смята от евреите за дълбоко обидно и не се правело с донесените вещества. Затова тези текстове за много тълкуватели на Библията са объркани и безсмислени. Един от тях, тълкувателят Хенхен, само резюмира: „Авторът на този стих не познава нито еврейските погребални ритуали, нито пък начина на балсамиране.“^[144]

Да спрем за миг. Вече видяхме, че Йоан съзнателно прави противоречие между погребението на Лазар и това на Иисус, и можем да приемем, че е избрал думите си след достатъчно размисъл, за да открие на онези, които четат между редовете, събития, които при повърхностно четене не се виждат. Разликата между епизода с Лазар и гробополагането на Иисус изяснява едно нещо на внимателния читател: имаме завършено погребение срещу непълно. Защо верните ученици устроили на любимия си Господ само полупогребение, толкова ли са бързали да го спуснат в близкия гроб?

С това своеобразно „погребение“ на Иисус интерпретаторите винаги са имали трудности. Често те се опитват да го избягнат с указанието, че погребението се различава от обикновеното, защото със залез слънце на Разпети петък наближава шабата, когато не се погребва никой. Следователно трябвало е да бързат. Затова погребението на Иисус трябва да се разбира като непълно и прибързано, което трябвало да угоди на традицията.

Първо възгледът, че в шабата не се извършват погребения, е неправилен. Равинските текстове не говорят еднозначно за това. От една страна, разрешено е пълно погребение в шабата, от друга, наредено е трупът да се затрупва с пясък, докато мине съботата, за да се извърши след това погребението.^[145] Освен това Йосиф Ариматейски и Никодим с намесата си са се обявили срещу обичаите. Едва ли може да се приеме, че те ще се грижат за спазването на еврейската традиция.

Макар че не е трябвало да демонстрират такова кратко, набързо проведено погребение, всичко говори, че макар и да се е работило с такава бързина, всичко е било много ефективно, подготвено предварително. Какво се е случило?

Да прочетем още веднъж критичното изречение, вземайки под внимание току-що описаното: „Тогава взеха тялото Иисусово и Го поставиха в ленени кърпи с благовонията, като по обичая си иудеите погребват.“ Благовонията, доколкото е известно, са смирна и алое. Смирната се използвала от египтяните при балсамирането, но не и при погребенията на евреи. Еврейският обичай предвиждал да се измие тялото на покойника и да се помаже, да се отрежат косите му, да се облече отново и да се покрие главата му с кърпа. Измиването на тялото било от такава важност, че можело да се извършва и през шабата.^[146] За всичко това няма и дума. Нито е извършено помазване, казва се, че в първия ден на седмицата жените дошли на гроба, за да помажат Иисус. Йосиф и Никодим били заети с действия, които са чужди на еврейския обичай. Йоан казва, че Иисус бил погребан, както е обичаят на евреите, и продължава да описва погребение, което очевидно противоречи на традицията!

Защо е направил това? Наистина ли не е познавал погребалните ритуали? Разбира се, че ги е познавал, защото в случая на Лазар описва такова погребение. Изглежда, за да разберем онова, което Йоан е искал да ни предаде с противоречивите формулировки. Какво се е случило в скалния гроб, ако не е било погребение?

Мистериозните благовония

Най-важното действие било доставянето на голямо количество подправки. Какво се е целело с необичайни билки?

Противно на мнението на някои автори, че споменатият от Йоан алой е от вида Aloe perryl^[147], използваният вид е бил Aloe vera, което заедно с много други видове алое расте в Югозападна Арабия и на остров Сокотра (наричано затова и Aloe soccotrina), недалеч от класическите търговски пътища от Средиземно море към Южна Арабия. Понеже е сочно растение, то можело да издържи на изсушаването по дългия път на керваните и морските пътища. Добре е известно, че между Югозападна Арабия и Палестина е имало оживена размяна на растения. Още през второто и третото хилядолетие преди новата ера алоето е използвано в народната медицина и като благовоние в Индия и Вавилон. В античността лепкавата течност е намирала приложение при лекуването на кожни рани и възпаления. Мазилото се добивало чрез изстъргване на тънките клетки на листата от по-здравите външни слоеве. Крайното жълтеникаво вещество, което капе от разкъсаните краища, се изпарява, докато остане восъкоподобната маса. Именно тя достигала до древните пазари на лечебни растения като богато на феноли, особено алоин^[148] вещество.

Второто благовоние, което Никодим донесъл, било смирна, каучукова смола от храсти от рода Commiphora, която принадлежи към семейство Burseracbae. Ароматът на смирната играел важна роля още в древноиндийските култове и култовете от Ориента. Свещеният елей на израелтяните също съдържал смирна като ароматно растение от „най-благороден сорт“ (Изход 30:23). Древноегипетските източници разказват, че смирната идвала от легендарната страна Пунт, която вероятно се намирала на днешния сомалийски бряг. Дезинфекциращото действие на смирната, която се използвала и като прекрасно средство за лечение на рани, било известно още на Хипократ. В средновековието смирната се смятала за важно средство срещу зарази и инфекции.

Двете вещества, смирната и алоето, били използвани преди всичко за лечение на големи рани, тъй като лесно се преработват в мазила и тинктури. Някои изследователи твърдят, че евреите често смесвали смирната със смола от цитроза.^[149] Сместа намирала широко приложение за пластири и превръзки на рани.^[150] Очевидно в подобни смеси трябва да виждаме специфичните за времето на Иисус средства за бързо и ефективно лечение на рани и за борба с опасността от инфекция.

Не може да съществува съмнение в това, че Никодим е доставил невероятно количество лечебни билки, чиято цел било лечението на раните по тялото на Иисус. Тези растения не биха били от полза за нищо друго.

Закодираният запис на Йоан очевидно трябвало да разкрие на внимателния читател огромно събитие, което трябвало да се скрие от очите на незнаещите — Иисус изобщо не е трябвало да бъде погребан, защото не е умрял на кръста!

На автора на Евангелието на Йоан, респективно на неговия информатор, който очевидно е бил посветен от Йосиф Ариматейски и Никодим и който е бил свидетел на „гроба“ на Иисус, се е паднала задачата, да направи така, че на всеки, който може да чете между редовете, да му стане ясно, какво всъщност се случило по време и непосредствено след разпятието.

Той ни позволява да научим, че е симулирано погребение по еврейския обичай, докато в действителност в закрилата на гроба под ръководството на Йосиф и Никодим са се опитвали „събудят живота“ у Иисус. Впрочем неговите приближени не са се опитвали да повторят чудесата му, а са извършвали медицинско лечение.

За смъртта на кръста

Събитията на гроба недалеч от мястото на екзекуцията се оказват опит на привържениците на есейската общност да лекуват с билки тежко ранения Иисус. Така използваният от Марко глагол енеилео изведнъж става ясен. Видяхме, че се използва във връзка с готвенето на увити в листа ястия. Очевидно лечението на Христос трябвало да протече по подобен начин. Изразът от Йоан едесан отониоис („вкараха го в кърпи“) трябва да се разбира в този смисъл, за да се филтрира истинското значение. Става дума не само за превързване в смисъла на увиване, а по-скоро за тежък, покриващ цялото тяло пластир. Лекарят Диоскорид от I в. пр.н.е. често използва глаголите део и енеилео, за да обозначи повиването в ленени кърпи.^[151]

Очевидно не е съществувало намерението да се погребва Иисус. Той по-скоро е трябвало да бъде заведен в безопасно място, за да може да бъде лекуван на спокойствие, а по-добро място от гроба нямало. Разбира се, ние не четем за толкова важното за евреите измиване на мъртвеца. Йосиф не умил Иисус, защото не е бил мъртъв. Медицински казано, умиването е противопоказно. Едно измиване би разранило отново съсирените рани. За да избегнат това, Йосиф и Никодим наложили много внимателно билковите разтвори по цялото тяло.

Тук трябва да поставим въпроса, дали човек изобщо може преживее разпъването на кръст.

Тази екзекуция била за римляните най-обидната и жестока. На това наказание се осъждали римските граждани от най-ниските слоеве, и то само в изключителни случаи. В окупираните от римляните земи разпъването на кръст били обичайно средство за сплашване и за държане в покорство на бунтуващите се народи. Палестина от древни времена е националистическо огнище на безредици. Още от времето на макавейците от 167 г. пр.н.е. до Бар Кохба през 134 г. пр.н.е. могат да се изброят 167 заговора, войни и въстания срещу чуждото иго — най-напред на гърците, а после и на римляните. 61 от тези въстания тръгвали от Галилея, родината на Иисус. Не е чудно, че разпъванията на кръст тогава са били почти ежедневие.

За евреите разпъването на кръст е чуждо. По техния закон екзекуцията се извършвала с камъни, обезглавяване и удушаване. По Мойсеевите закони обаче било възможно екзекутираният престъпник да бъде обесен „на дърво“: „защото проклет е пред Бога (всеки) обесен (на дърво).“ (Второзаконие 21:23) Затова разпънатият не трябвало в никакъв случай да позори шабата, който започвал още вечерта на предния ден.

Римляните се опитвали да не накърняват религиозните чувства на евреите излишно, за да не предизвикат нови вълнения. Ако е била обявена римската смъртна присъда „ibis in crucem“ („ще бъдеш разпнат на кръста“), много се внимавало екезекуцията да бъде изпълнена преди шабата. За разпъването на Иисус било много важно да се бърза, защото трябвало да бъде извършено в петък. До вечерта трябвало да бъде завършено. Не било толкова просто, защото особеното на разпъването на кръст било продължително и мъчително изтезание. То било провеждано по такъв начин, че агонията на осъдения да се влачи с дни, докато издъхне.

Формата на кръста и приковаването на жертвата имали много разновидности. Ако тежестта на тялото се окачи само на ставите на китката, смъртта настъпвала в течение на 5–7 часа поради постепенното задушаване, а не от загубата на кръв. Дишането в тази екстремна поза е толкова затруднено, че тялото не може да се подхранва с достатъчно кислород. Даже след сравнително кратко време настъпва загуба на съзнание и падналата глава редуцира още повече вдишвания обем.^[152] За да се попречи на такава „бърза“ смърт, на отвесния кол на кръста на височината на краката поставяли малка напречна греда, така наречената superdaneum, на която екзекутираният можел да се подпре, докато има сили. Не трябва да си представяме напречното дърво като коса дъска, както се изобразява по византийските икони. Супеданеумът била малка хоризонтална гредичка, на която осъденият можел да стои. Ненапразно най-старите рисунки показват стоящи екзекутирани.

Разпъването ставало най-често чрез привързване с кожени ремъци или чрез заковаване на ръцете и краката. По този начин разпънатият можел да удължи смъртта си чрез усилие, като се опира на фиксировката (ремъците или пироните) и изправя тялото си нагоре. Понякога под седалището се поставяло столче (sedile), което намалявало болките и не удължавало изтезанието. Дворцовият философ на Нерон Сенека писал в едно писмо: „Така животът на осъдените изтича капка по капка.“

Евангелията разказват, че Иисус бил прикован към кръста около шестия час (12 часа на обяд) и към деветия час (15 часа) умрял. След залез слънце мнимият мъртвец бил свален от кръста. Тази изненадващо бърза смърт учудила дори Пилат, защото запитал стотника дали е истина (Марко 15:44). Защо се учудил и до днес не е изяснено. Много анализи, преди всичко на лекари, се опитват да обяснят феномена на бързата смърт на Христос. Най-често като довод се използват многобройните рани, които толкова го отслабили, че не можал дълго време да се бори с мъченията. Такива обяснения обаче са много слаби.

Първо, Иисус за разлика от строгата група на монасите есеи не бил аскет^[153], а сравнително едър, силен (според плащеницата висок 1,80 и тежък 79 кг) и здрав мъж в разцвета на годините. След нощта на мъченията се държи спокойно и очевидно е запазил духовните си сили, т.е. в никакъв случай не бил изтощен. За част от отсечката с дължина 550–650 м от препараториума на Пилат до мястото на екзекуцията Христос бил заменен от Симон Киренейски в носенето на напречното дърво на кръста (patibilum). Много интерпретатори вземат това за доказателство, че Иисус, много изтощен, не бил в състояние да носи кръста. Това също трябва да се постави под въпрос. Иисус, както показват ударите с бича, не е бил третиран по различен начин от другите осъдени. Всеки, който бил осъден на смърт чрез разпъване, трябвало да понесе подобно малтретиране. Според еврейския закон трябвало да бъдат нанесени 39 удара с камшик. Една трета от тях трябвало да бъдат по гърдите, респ. предната част на тялото, останалата част — по гърба. Свещеникът изпълнявал наказанието в синагогата с камшик от три жила от телешка кожа. В евангелието на Петър пише, че когато Иисус бил сложен на кръста: „Той мълчеше, като че ли не изпитваше болка.“ Може да се приеме, че Иисус по време на обучението си е трениран, подобно на индийските йоги, да контролира болката. Подобни упражнения са известни в почти във всички секти по целия Изток, изследвани са научно и са добре документирани.

В повечето от случаите осъденият бил фиксиран към патибулума, който трябвало да носи до лобното си място. Теглото на гредата се колебаело между 18 и 30 кг. Следователно човек трябвало да има значителни сили, за да може да пренесе тази тежест. От евангелските текстове става ясно, че Иисус бил прикован към кръста чак на Голгота. Той бил положен гол на земята, където приковали с пирони китките му към патибулума. След това го издигнали заедно с напречната греда върху изправения кол (стипес) на кръста.

Не е ли странно, че борбата със смъртта на другите разпънати била много по-продължителна, отколкото при Иисус, още повече ако вземем предвид тренираната му и силна конструкция? В автобиографията на Йосиф Флавий, от чиито съчинения познаваме обичаите и събитията в еврейската общност по времето на Иисус, има едно място, където говори за един разпънат на кръст, които оживял след свалянето:

„Бях изпратен от император Тит заедно с Цереалий и хиляда конници в един град на име Текоя, за да разбера дали на това място може да се изгради лагер. Когато се върнах, видях много разпънати пленници и сред тях разпознах трима от моите по-ранни спътници. Много се натъжих и със сълзи на очи отидох при Тит и му разказах за тях. Той веднага нареди да ги снемат и да ги лекуват по най-добрия начин, за да оздравеят отново. Двама от тях обаче умряха в ръцете на лекаря, докато третият оздравя.“^[154]

Не може да се разбере, защо Иисус е трябвало да бъде толкова различен, при това умира с вик на уста — напълно необясним и загадъчен за всички лекар начин. При по-точен анализ това обаче се оказва важно сведение, че Иисус е свален от кръста в безсъзнание.

По какъв начин са умрели другите двама разпънати, е описано пределно ясно: „И понеже тогава беше петък, иудеите, за да не останат телата Върху кръста в събота (защото оная събота беше Велик ден) помолиха Пилата, да пребият пищелите и да ги снемат. Тогава дойдоха Войниците и пребиха пищелите на първия, както и на другия, разпнат с Него.“ (Йоан 19:31–32)

Двамата разпнати с Иисус разбойници, които също са били малтретирани като него, все още били живи. Краката им били счупени, за да не могат да се изправят и в течение на няколко часа да умрат в ужасни мъки.

„А когато дойдоха при Иисус и Го видяха вече умрял, не Му пребиха пищелите.“ (Йоан 19:33) Това е много загадъчно и необяснимо поведение на римските войници. Защо не са пречупили краката и на Иисус, за да са сигурни в смъртта му? Какво е минало в главите им, за да направят изключение за него? Без съмнение е, че са имали, и то с право, съмнения за смъртта му и са гледали с недоверие на изпадането му в безсъзнание. В противен случай не биха си спестили удара с копието. Не се ли очаква, че жестоките войници биха пречупили краката на всички разпнати, за да са сигурни в смъртта им? Знаем, че Иисус бил малтретиран особено унизително с удари по лицето, подигравки и с трънена корона. Защо е тази промяна в отношението?

Евангелията не дават еднозначен отговор. Единство царува само в това, че Иисус умрял със силен вик около деветия час, докато разпнатите с него очевидно продължавали да живеят в мъки. Според Йоан (19:33–35) един от войниците нанесъл удар с копието в гръдния му кош, при което веднага изтекли вода и кръв. Лука и Матей даже не споменават този случай. Марко (15:44–45) обаче ни навежда на интересна следа. Пилат, учуден, че Иисус вече е мъртъв, вика стотника, който го уверил в смъртта, след което предал тялото му. Стотникът, който очевидно бил убеден в смъртта на Христос, е същият, който Го признал по време на екзекуцията като истинския Син Божий (Марко 15:39, Матей 27:54, Лука 23:47). Кой е бил този стотник?

В апокрифните книги за Пилат той е наречен Лонгиний. В едно предание на Григорий Нисайски Лонгиний станал по-късно епископ на Кападокия, където бил роден. Това „духовно преображение“ е близко до предположението, че още преди разпъването имал връзки с Иисус и приближените му, т.е. бил е техен таен привърженик. От тази гледна точка много от проблемите около разпъването стават ясни. Йосиф Ариматейски, Никодим и стотникът Лонгиний принадлежали към тайните привърженици на Иисус. Тъй като заемали високи постове, знаели достатъчно рано до какво ще доведе революционната поява на Христос. Като член на Синедриона Йосиф се ползувал с голямо уважение, а Никодим, който тайно през нощта бил посветен от Иисус (Йоан 3:1–2), бил член на еврейския съвет. От своите позиции Йосиф и Никодим знаели за мястото и времето на екзекуцията и така могли да планират спасяването на учителя си. За предимството в информацията на Никодим научаваме като ехо в една много ценена в средновековието легенда. В нея се разказва, че Никодим предупредил писмено Иисус чрез Мария-Магдалена да се пази от заговора на евреите (Йоан 11:53).^[155]

Йосиф и Никодим знаели, че разпъването на кръст е неизбежно. Ако обаче успеели да свалят Иисус достатъчно рано от кръста и всичко бъде добре планирано, биха могли да му спасят живота. От решаваща важност било учениците да не играят никаква роля. Те се скрили от страх от преследване. Срещу уважаваните членове на съвета Йосиф и Никодим и римския стотник никой не можел да направи нищо. Така за кратко се появила възможността да се извърши до благополучен край главоломното мероприятие.

Раната в хълбока и чудната напитка

Да се върнем към удара с копието. При точен анализ става ясно, че избраното в гръцкия текст обозначение на удара нисеин означава само лека драскотина или боцване, а не дълбоко разкъсване на кожата. Във Вулгата (общнопризнатият превод на Библията) срещаме неправилния превод aperire (отварям). Затова изобщо не става дума. Процесът трябвало да бъде „служебно удостоверение“ за смъртта — ако тялото не покаже никаква реакция на лекото убождане, можело да се смята, че човекът е мъртъв. Вероятно процедурата е извършена лично от римския стотник. Този удар в никакъв случай не е причинил смъртта, защото Иисус вече бил смятан за умрял и затова му спестили чупенето на пищялите. Всъщност обученият войник едва ли би ударил отстрани, по-скоро би ударил фронтално, към сърцето, ако иска да убие противника. По онова време римските войници употребявали тъй нареченото копие хаста или пилум с тясно, тънко, дълго 25–40 см острие. Подобно острие било подходящо, да се надраска кожата малко, за да се види, дали разпнатият все още показва реакция.

С изтичането на водата и кръвта тълкувателите имат трудности. Едните го разглеждат като чудо, тъй като в мъртвеца кръвообращението е спряло, за други е символ на елементите вода и кръв. Опитвани са и естественонаучни обяснения, като водата е разглеждана като кръвен серум, който се образува при разлагането на кръвта. Подобно разложение започва обаче най-рано шест часа след настъпването на смъртта!

Не можем с лека ръка да сложим настрана този пасаж от Евангелието на Йоан, защото трябва да изхождаме от това, че очевидците на който се позовава евангелистът, придава голямо значение на изтичането на вода и кръв. Изречението гласи: „И който видя, засвидетелствува, и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истина, за да повярвате вие.“ (Йоан 19:35) Това е важно и пасва точно на картината, която нахвърлихме от разказа на Йоан: описание на две плоскости — за повърхностно четене и под нея фина, съдържаща сведения за онези, които могат да четат между редовете. Силно подчертаваното свидетелство за вода и кръв, които излезли от Христос, трябва да покаже, че още е бил жив.

Дори и да са били необходими много векове, за да се открие кръвообращението, по времето на Иисус било известно, че труповете не кървят и по раните на умрелия не се виждал кръвен серум. Още Оригений, който смятал, че Иисус е мъртъв, щом от него изтичали вода и кръв, говори, че труповете не кървят.

При обозначението „кръв и вода“ става дума за изразен начин от цветистия арабски език, което трябва силно да издигне даден процес. При наблюдението на раната този начин изказване означава изтичане на необикновено много кръв. Очевидно Иисус бил само привидно мъртъв. Подсилването на обилното кръвотечение говори за подобно състояние.

До удара с копието Йосиф и Никодим подготвили всичко много грижливо. Но човекът от Ариматея започнал необходимата подготовка много по-рано.

Като начало богатият Йосиф купил градина в непосредствена близост до лобното място.^[156] Предвиждайки мъдро нещата, той решил да изкопае пресен гроб в скалата, където бързо да постави на сигурно място мнимия мъртвец. Важно било да има на разположение неизползван гроб, тъй като би имало правни последици, ако Иисус бъде погребан в гроб, където лежат и други покойници: екзекутираните обезчестяват вярващите, които вече лежат в същия гроб. „Погребение“ в празен гроб не пречи на никого, още повече, че Йосиф Флавий разказва, че на политическите престъпници, екзекутирани от римляните, а такъв бил Христос, трябвало да се направи достойно погребение, което на обикновените било забранено.^[157] Наистина Йосиф Ариматейски не можел да обяви, че подготвя гроб за Иисус. Затова в евангелията четем, че той погребал трупа на Иисус в собствената си фамилна гробница.

Официалният прочит, че става дума за собствена гробница на Йосиф, е измислен за непосветените, които няма да се усъмнят в това.^[158] В действителност новата гробница край Голгота нямало да поеме мъртъвци, нито Йосиф, нито неговото семейство.^[159] Тя трябвало само да служи като алиби, за да не пренасят далеч тежко ранения Иисус, ако успеят да го свалят навреме от кръста. На преследвачите им било достатъчно да си го представят мъртъв в гроба.

Много удобно било, че екзекуцията се състояла в петък, защото можели да бързат с „погребението“, без да предизвикат подозрения. Обаче трябвало да бъдат сигурни, че Иисус наистина изглежда като мъртъв. Това приятелите му не трябвало да оставят на случайността.

В евангелията се разказва за една случка, която станала непосредствено преди издъхването на Христос на кръста. „Там имаше съд, пълен с оцет. Войниците напоиха гъба с оцет, надянаха я на исопова тръст и поднесоха на устата Му. А когато Иисус вкуси от оцета, рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух.“ (Йоан 19:29–30)

Как станало така, че Иисус, след като пил от киселата напитка, веднага умрял? Наистина ли му е бил подаден оцет? Еврейският закон казвал на осъдения на смърт да се даде вино със смирна или тамян, за да може наркотичното им действие да намали болките. На едно място в Талмуда се казва: „На този, който трябва да бъде убит, да се даде парче тамян в чаша вино, за да му се вземем съзнанието.“ Но в Библията не става дума за вино с подправки.

Всички евангелисти са единни, че се говори за отвара, която имала кисел вкус. Оцет на латински е acetum и произлиза от acidus — кисел. Римските войници не само поднесли напитката, но и един от тях дори помогнал на Иисус да я изпие (Матей 27:48, Марко 15:36, Лука 23:36, Йоан 19:29). Да разгледаме по-подробно казаното. Гъбата се подава на Иисус с исопова тръст. Исопът е дребно растение със слаби стебла, което трудно ще се използва за издигането на гъбата. Даже и исоповият сноп не е достатъчно твърд, дори и кръстът да не е много висок — имало е кръстове, при които краката на осъдения висели малко над земята. В този случай гъбата не трябвало да се издига много нависоко. Възможно е обаче предметът, с който е бил подаден „оцетът“ на Иисус, поради примитивна грешка да е подменен: вместо hyssos (късо копие) е използуван hyssopos (исоп). Както отбелязват синоптиците, римски войник е подал на Иисус гъбата. Затова версията за заблуждение е много близка и можем да смятаме, че стотникът Лонгиний лично с копието си е подал на Христос гъбата с оцета.^[160]

Странно е, че Йоан описва напитката, като че ли е донесена специално за разпването. Тя бил част от мерките, взети от Йосиф, Никодим и стотника, за изпълнението на плана им. Може само да се спекулира от какво се е състояла течността. В Близкия изток по това време често се използвали най-различни болкоуспокояващи и упояващи средства, а лекарите можели да произвеждат смеси с изключително действие. Лесно може да се предположи, че напитката се състои от вкиснало вино, в което е прибавена порядъчна порция опиум. Болкоуспокояващото и наркотичното действие на опиума било известно на евреите още в дохристиянски времена. Опиумът е изсушен на въздух млечен сок от семената на определен вид мак (papaver somniferum), който е широко разпространен в Палестина. Затова можем да предположим, че на Иисус на кръста е била подадена течност, в която имало разтворен опиум.

Наркотичното действие на опиума е толкова силно, че води до загуба на съзнание, в която личността е напълно безчувствена. Основното вещество на опиума е морфинът, който има седативно, наркотично и депресиращо дишането въздействие. Алкалоидът папаверин има интензивно спазматично въздействие. Във взаимодействие с различни други съставки и при смесване на допълните вещества разтворите на опиума могат да се използват за различни цели. Ефектът от този наркотик бил идеален за Йосиф и приятелите му — Иисус получава не само най-доброто болкоуспокояващо средство, но то било така дозирано, че той скоро загубил съзнание и висял като „умрял“ на кръста. Опиумът силно намалява сърдечния пулс, намалява извънредно дишането и тялото остава напълно неподвижно, което създава впечатление за внезапно настъпила смърт. Приложен в правилни дози, това есеите много добре знаели, опиумът не само не представлява опасност за сърцето, но даже и го подсилва.

Оцетната напитка може да съдържа и активни вещества на свещената сома на индийците и персите. В персийския култ към Митра има подобна жертва хаома, за която професор Зайдел пише: „Образът на жертвата хаома във всеки случай е идентична с тези на персийските жертви на смъртта. Подават се малки хлебчета с кръгла форма и с тях напитката хаома. Хаома е изстискай сок на растението сома (Asclepias acida), с който ведическите арийци напръсквали жертвения огън. Той се смятал за символ на божествения живот, като божествена напитка и питие на безсмъртието.“^[161]

Адептът след изпиване на сомата можел дни наред да прекара в състояние, подобно на смъртта, от което излизал след три-четири дни в много по-просветлено състояние, отколкото е бил преди това. В такава замечтаност за екстатика говорело „висшето съзнание“ и той бил в състояние да получава визии. Освен Asclepias acida при съставянето на сомата роля може би играл и хашишът (Canabis indica), което се документира от напитката на Заратустра. В гробовете на първите християни в катакомбите на Рим се виждат изображения на индийското растение Asclepias acida с продълговати плодове, което не се среща никъде в Европа.

Европейската форма на Asclepias acida е Vincetoxicum hirundinaria (лястовича билка), като Vincetoxicum означава „победи отровата“, т.е. противоотрова. Гръцкият лекар и фармаколог Диоскурид (I в. пр.н.е.) нарича растението в книгата си „Materia medica“ „изтребител на кучета“ и пише, че, смесени с месо, листата могат убият даже кучета, вълци и лисици (Mat. med. 4,80). От друга страна отровата може да е контрасредство срещу ухапване на отровни животни (Mat. med. 3,92). От книга за растенията от 1563 г. (Матиоли стр. 337) научаваме следното: „Това е прекрасен корен срещу всяка отрова независимо от веществото и свойствата му, ето защо хората го наричат на латински Vincetoxicum, което ще рече победител на всяка отрова. Затова се използва срещу чумата и се пие с вино, след което човек силно се поти.“ Обилното потене и сухата уста („Жеден съм“, Йоан 19:28) са типични признаци на отравянията.

В Швейцария наричат лястовичата билка „върховната билка“, в Австрия — „еврейска билка“ или „бяла кръстова билка“. В тези имена все още звучи прастарият спомен за чудното значение на това растение.

Вълшебните напитки, които могат да поставят човек в състояние на мнима смърт, не са рядкост и често са описвани в литературата. Най-известният пример е случаят с Ромео и Жулиета. Мнимата смърт е състояние, подобно на дълбокия сън с неразличими признаци на живот като дишане, пулс и биене на сърцето.

Ако Иисус наистина, както приемат всички медицински експертизи, се задушил на кръста, споменаваният от всички синоптични евангелия силен вик преди смъртта му о невъзможен. Задушаващият се едва ли може да издаде някакъв шум между устните си. Но Иисус изкрещява. В Йоан четем: „А когато Иисус вкуси от оцета рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух.“ (Йоан 19:30) Думите казва едва след като е пил и почувствувал наркотизиращото действие на напитката. Успял е да ги каже, защото изобщо не е бил близко до смъртта, а до дълбоко, принудено безсъзнание.

Следите по плащеницата

Да сравним тези следи от евангелията с отпечатъка на тялото върху Туринската плащеница. Върху платното има петна от кръв. Ако в плащеницата е бил положен мъртвец, то гробополагането не може да се извърши по еврейския закон, защото трупът преди това трябва да е бил измит с топла вода.

В очи се набива странното положение на тялото. Йозеф Блинцлер вади следния аргумент срещу автентичността на Туринската плащеница: „Трудно е да се разбере, че учениците при погребването на Спасителя са сложили ръцете в толкова неудобно и непрактично положение, както се вижда от Туринската плащеница.“^[162] Абстрахирайки се от това, че никъде не се споменава за присъствието в гроба на учениците, положението отговаря точно на положението на скелетите, изровени от гробището на монашеското селище Кумран край Мъртво море: „Положението на мъртъвците в гробовете е предимно еднообразно. По правило се наблюдава полагане по гръб. При това главата е на юг, ръцете са кръстосани над областта на хълбока или лежат отстрани на тялото.“^[163] Иисус висял три часа мъртъв на кръста. Според най-новите медицински изследвания 30 минути след смъртта настъпват първите признаци на вкочаняване на мускулатурата (Rigor mortis), което завършва в зависимост от температурата на околната среда от три до шест часа, като по-високата температура ускорява процеса. В основата на постморталната вкочаненост са сложни биохимични процеси, главната причина от които е намаляването на нивото на АТР (аденозинтрифофат) след приключване на сърдечната дейност. Цялата скелетна мускулатура се втвърдява в положението, което мъртвецът е заемал, след което промяна на това положение е възможно едва след 4–7 дни, когато послесмъртната вкочаненост се разсее.

След като Иисус загубил съзнание, висейки на кръста, тялото му се свлякло (опиращо се на пироните), след което краката застанали под голям ъгъл в коленете, тъй като цялата тежест се оказала в основата на китките. Главата паднала напред, брадичката — върху гърдите. В това положение, ако тялото е висяло три или четири часа, то би трябвало да бъде вкочанено. Ако разгледаме по-внимателно отпечатъка върху плащеницата от долната страна, веднага се вижда, че тялото е лежало напълно върху проснатата кърпа. Същото важи и за положението на ръцете, които също трябва да показват тенденция да се връщат в положението, в което са били на кръста.

Срещу това някои синдолози вмятат, че ръцете вероятно са били завързани за китките. Бинтът обаче би скрил кървенето от китките, което се вижда ясно от плащеницата. Монсиньор Джулио Рици, член на Римския съвет за синдология, решава проблема по свой начин, като обяснява, че надгробната плащеница била тясно увита и завързана с превръзка около вдървеното и извито тяло. Това обяснение обаче е напълно нелогично. Рисунката показва, че плащеницата е простряна отгоре и отдолу на тялото, тъй като в противен случай биха се получили силно изкривени по ширина изображения.

Само фактът на липсващата вкочаненост е доказателство за това, че Иисус не може да е мъртъв, когато е снет от кръста. Още по-голяма доказателствена сила имат някои следи от кръв, които се виждат върху платното.

Различават се ясно два различни вида кръвотечение — веднъж засъхнала кръв, която изтекла, когато Иисус е приковаван към кръста, и друга, свежа кръв, излязла от тялото, когато е лежал хоризонтално върху плащеницата!

Да разгледаме най-напред кръвотеченията по главата. Острите като игла тръни от венеца, поставен върху главата на Иисус, за да го подиграят, оставят върху тънката кожа на главата малки, но дълбоки убождания. Докато „трънената корона“ била върху главата, малките ранички с диаметър 1–2 мм зараснали сравнително добре. Малкото кръв, която изтекла покрай трънчетата, засъхвала бързо по косите, както се наблюдава при малките ранички. Изображението върху плащеницата обаче показва в областта на темето ясни многобройни силни съсиреци във всички посоки. Тази кръв без съмнение засъхвала първо върху плата, след като са отстранени тръните, т.е. малко преди тялото да бъде поставено върху плащеницата. В тънката кожа на главата се намират много фини кръвоносни съдове, които се подхранват от кръвообращението. При липса на сърдечна дейност кръвта се оттегля от капирлярните съдове под повърхността на кожата. Капилярите се изпразват от кръв, цветът на кожата става „мъртвешки“, кръвта в никакъв случай не може да излезе от тези рани, защото веднага започва интравеналното съсирване.

Ако се разгледа портретът на Иисус от предната страна на плащеницата, веднага се набива в очи една следа от кръв по челото, която има формата на обърната тройка. Тази своеобразна форма може да възникне само тогава, когато главата се намира в леко повдигнато положение. Под главата на лежащия е поставена малка възглавница, бавно течащата кръв се спускала до първата бръчка, разделила се, спуснала се до втората бръчка. Тази рана, предизвикана от трънения венец, се намира обаче на най-високото място на тялото. Дори и при определени условия трупът да може да кърви, в никакъв случай не е мислимо за високо разположеното чело. Кръвотечение е възможно само при наличие на сърдечна дейност!

По скръстените ръце, които се намират също толкова високо, колкото и челото, може да се види най-добре, че освен засъхналата кръв върху кърпата има и свежа. В основата на дланта се разпознават ясно три различни пътечки кръв, които преминават в различни посоки. Прости измервания на ъгъла дават ясно заключение за вида на възникване на пътечките кръв. Лявата ръка е над дясната и скрива раните от пироните, ето защо изчисленията се отнасят само до видимата рана на лявата ръка. Част от кръвта изтекла при приковаването към кръста в браздата между опънатите мускули на долната част на ръката и капела отвесно надолу, следвайки силата на тежестта. Тези малки, отвесни съсиреци са почти паралелни. Така може да се изчисли ъгълът, под който са се намирали ръцете на кръста — около 20°, а също така и разстоянието между изправеното и свлеченото положение на тялото. Наистина напълно неразбираем обаче е странният факт, че една трета следа от кръв не е спомената от нито един признат синдолог.

Макар че тази „трета следа“ е ясна, за нея се мълчи! Защо става така, може лесно да се обясни: траектория номер 3 доказва с формата и посоката си, че това кървене може да възникне едва когато пироните са отстранени от раната. Така тази рана започнала отново да кърви, като кръвта започнала да тече широко върху плоско лежащата длан. Освен това ясно се вижда, че краищата на „траектория № З“ са очертани много по-слабо, отколкото тези от „номер 3“. От това може да се заключи, че пътеки 1 и 2 вече са били засъхнали и алоето ги „подмокрило“ отново, докато свежата кръв от номер 3 показва краища с кръвен серум. Подобни краища възникват само при действие на фибрин в свежата кръв. Предварително засъхналата кръв не показва серумни краища, а се отличава с ясни контури. Течащата от трупа кръв обаче не съдържа активен фибрин. Тази възможност се изключва още отначало, тъй като ръката лежи над тялото и в това положение може да кърви само при наличие на функциониращо кръвообращение.

Дясната ръка на плащеницата изглежда малко по-дълга от лявата. Подобни дребни изкривявания анфас показват, че платът не е лежал като дъска върху тялото, а че е бил леко подгънат. Така станала видна дългата 4,5 сантиметра рана в хълбока. Анфас директно до една кръпка на изгорелите места се разпознават ясно очертани кръвосъсиреци. Те произхождат от страничния срез и са текли още на кръста.

Върху изображението на гърба на височината на раната се намира очебийна следа от кръв, която се простира напречно на гърба и изглежда напълно различно от кръвта от предната страна. Ясно се различават линии кръв и серумни места — сигурно доказателство за това, че кръвта е изтекла едва тогава, когато тялото е лежало върху плащеницата. Значителното количество кръв е изтекла върху кърпата, когато тялото вече е било хоризонтално, в противен случай би трябвало посоката на кръвта да е към корема. Без съмнение следата е от раната в хълбока. Когато Иисус лежал в лечебната плащеница, раната в хълбока започнала отново да кърви. Наистина тази следа не тече в посока на хълбока, а съгласно гравитацията странично под дясната ръка, разделя се от повърхностното напрежение напречно на гърба и се събира след това в кухината между гърба и седалището.

Да изслушаме експертите. Учените от East Midland Forensic Laboratory смятат за много невероятно ударът в областта на хълбока да улучи сърцето. Дори пробождането не е опасно за живота. Копието в този случай би пробило диафрагмата, при което биха изтекли „вода и кръв“, водниста течност, която при изтезанията се събира между белия дроб и торакса.^[164]

По проблема за раната в хълбока на съдебния лекар д-р В. Бонте, ръководител на Института по съдебна медицина в университета в Дюселдорф, беше зададен въпросът, дали при лежащо по гръб тяло може да изтече кръв от отвор на рана между петото и шестото ребро на около 10 см вдясно от средата без механично налягане отвън. Рана е била нанесена в изправено положение, по-късно лицето е било поставено по гръб. За да се запази непредубеденост, на експерта не беше съобщено, за какъв „криминален случай“ става дума. Отговорът на съдебния медик е богат на заключения:

1. По трупа спонтанно кръв може да изтече само тогава, когато:

а) отворът на раната е в областта на тъй наречената хипостаза, т.е. в областта на смъртните петна, или

б) отворът на раната води към изпълнена с кръв кухина, кръвта е все още (или поне отчасти) течна или горното огледало има по-високо разстояние от земята отколкото отворът на раната.

2. Според вашето описание отворът на раната се намира в дясната половина на предната стена на гръдния кош на около десет сантиметра от средната линия. При легнало положение на трупа това отговаря много точно на най-високото положение натрупа. Следователно не са изпълнени двете условия:

а) отворът на раната не лежи в областта на хипостазата,

б) нито пък от този отвор може да изтече кръв от дясната половина на гръдната кухина, тъй като би трябвало да се изкачи нагоре срещу налягането на течността. Същото важи задруги подобни източници на кървене (бял дроб, белодробни съдове, сърдечна кухина).

3. Спонтанно постомортално изтичане на кръв от подобно разположен отвор на рана следователно е немислимо.

4. Изтичане на кръв в описания от вас обем, включително посоката, е възможно при представата, че въпросното лице по това време все още е било живо. В съдебномедицинската практика не е рядкост при лежаща по гръб все още жива жертва кръвта да изтича от рана с точно описаната тук локализация и в описаната от вас посока. Това важи особено тогава когато са отворени по-големи артериални съдове и когато даже кръвното налягане е достигнало необходимата vis a tegro (изтласкваща сила) за издигането на кръвната колона срещу хидростатичното налягане.^[165]

Този отговор на експерт, който не знае по каква деликатна тема — е изготвил експертиза, е забележителен. То показва, че непреднамереният анализ на фактите води до съвсем други резултати, отколкото искат да вярват онези, които въз основа на „надгробната плащеница“ искат да докажат смъртта на Иисус. Когато на съдебния лекар беше обяснен истинският предмет на експертизата и му бяха съобщени други аргументи от колегите, той уточни: „Не искам да повтарям предишната си аргументация. По мое мнение всичко говори за това, че кръвообращението не е било стихнало напълно. Разбира се, съгласен съм с господин професор Болоне, че в рамките на транспорта на трупа може се получи почти пасивно изтичане на кръв от прободна рана в гърдите. Във връзка с това може да се постави въпросът дали плащеницата е била увита около трупа още в началото на пренасянето. Смятам, че в този случай не възникнало тъй нареченото статично изображение, което без изключение позволява директно топографско подреждане към лежащо тяло. По-скоро бих очаквал многобройни следи от размазване, чиято локализация е разпределена случайно и нерегулярно. Виждащото се изображение говори повече за това, че лицето е било увито в кърпата едва след гробополагането, и то най-вероятно тялото най-напред е увито с плащеницата и след това тя е била поставена с другата си половина върху него. Не мога да си представя, че при това положение може да се стигне до пасивно изтичане на по-големи количества кръв.“

Силните кръвоизливи могат да се видят и при раните от пироните по краката_._ На изображението в гръб може да се види как е текла кръвта от раната надолу към петите, събирала се там и трябвало да изтече надясно, тъй като постоянно идвала прясна кръв.

Дългата 17 см следа от кръв е непрекъсната, тъй като кръвта капела в една гънка и след това текла надясно. Краят на това кърваво петно се намира в другия край на плата. На това място единият край на чаршафа лежал върху другия, като по този начин следата от свежата кръв се пренесла върху двете страни. Кръвта не може да тече от няколкочасов труп. При намалено дишане сърдечната и кръвоносната дейност не работят. Позитивно изглеждащите изображения на съсиреците са друго потвърждение за това, че тази кръв достигнала до плащеницата едва след гробополагането. Тъй като тъканта била напоена със смолистото алое, на онези места, които са били най-близко до тялото, кръвта не успяла да се просмуче в плата, а се разпръснала по повърхността.

Установяването на клиничната смърт не е просто за лекарите. Дълбокото безсъзнание, което може да бъде предизвикано от определени наркотици, лесно може да доведе до грешни диагнози. Един по-старт метод за установяване на смъртта е малък срез в петите или артерията. Ако изтича артериална кръв, кръвообращението все още функционирало. Труповете не кървят!

В случая на Иисус има всичко 28 рани, които са кървели и след снемането от кръста. С това е ясно, че Иисус при никакви обстоятелства не би могъл да бъде мъртъв, когато тялото му било положено в гроба.

Откритият скален гроб

Докато Иисус висял без съзнание на кръста, Йосиф побързал да получи колкото се може по-бързо тялото на Христос, като използвал целия си авторитет пред Пилат, Един тълкувател дори е на мнение, че платил голям подкуп, за да ускори освобождаването.^[166] Това е напълно възможно. Йосиф бил в безизходица и целта оправдавала всяко средство. Докато на останалите екзекутирани били пречупени краката, стотникът се уверил с „удара с копието“, че Иисус е „умрял“. Пилат освободил „трупа“ и Йосиф и Никодим веднага свалили Христос от кръста и го занесли в близкия скален гроб.

В усамотението на гробницата било подготвено лечението на Христос. Напитката от опиум го приспала дълбоко, медицинската опаковка с огромното количество билки трябвало да ускори лечението на раните. Йосиф и Никодим били наясно, че не могат да оставят Иисус дълго в гроба. Евреите били недоверчиви и се страхували, че учениците могат да откраднат тялото, за да имитират чудодейно възкресение. Според Матей (27:62–66) те поискали от Пилат стража на гроба. Шабатът би спрял евреите лично да наблюдават гроба, но след това щяло да става все по-трудно да се измъкне Иисус незабелязано. Дали наистина е имало римска стража, не може да се установи. Само Матей говори за това. Стражата изглежда въведена само за драматизиране на появата на ангелите. Наистина за римляните може да е много странно да охраняват мъртвец и е невероятно да са откликнали на тази молба.

През шабата помощниците имали време да се погрижат за здравето на Иисус, но след като излезел от безсъзнанието, трябвало да бъде отведен, за да не се срещне с еврейските власти.

Когато жените дошли с мирото в първия ден на седмицата, те намерили камъка отместен и гроба празен. Лука описва: „А в първия ден на седмицата, много рано, носейки приготвените благовония, те дойдоха при гроба, а заедно с тях и някои други, ала намериха камъка отвален от гроба. И като влязоха, не намериха тялото на Господа Иисуса. И докле недоумяваха за това, ето, изправиха се пред тях двамата мъже в бляскави дрехи. И като бяха уплашени и навели лица към земята — мъжете им рекоха: защо търсите Живия между мъртвите?.“ (Лука 24:1 –5)

Марко разказва: „И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им каза: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен.“ (Марко 16:4–6)

След „възкресението“ си Иисус излязъл през уж постоянно затворените врати и по този начин уплашил учениците (Йоан 20:19–26). Защо, трябва да се запитаме, е бил отместен огромният камък от гроба? Би било удивително „чудо“, ако жените с благовонията отместят камъка и установят, че Иисус е изчезнал през заключената гробница. Отвореният гроб ни говори, че някой е бързал да измъкне Иисус от убежището. Очевидно приятелите есеи били още на гроба — мъжете с блестящи дрехи при Лука, ученикът с белите одежди при Марко. Блестящите бели дрехи издават есеите. Иисус бил изведен вероятно малко преди това. Тъй като Пасхата винаги съвпадала с пълнолунието, лесно било да го направят в светлата нощ. Останалите есеи трябвало да вземат някои предмети и да затворят гроба. На въпросите си изплашените жени получили ясни отговори: Иисус е възкръснал и затова не е тук. В действителност се е събудил, т.е. излязъл от безсъзнанието. Текстът на Лука е по-конкретен: „Защо търсите Живия между мъртвите?“ Не се ли разбира, че бил спасен? Не е ли това ясното послание на евангелията?

Йоан, който не разказва за епизода с жените на гроба, дава подробно една случка, която се разиграла малко преди пристигането на жените (Йоан 20:1–18) — Мария-Магдалена идва рано сутринта, още по тъмно, и вижда отместения камък на гроба. Силно уплашена, изтичва при Петър и Йоан и се оплаква, че някой взел Господа от гроба. Когато двамата отиват там и поглеждат, виждат само кърпите, а от Иисус нямало и следа. Мария-Магдалена, която стояла плачеща до гроба, пита градинаря дали той е изнесъл трупа. Когато повиква мнимия градинар по име, разбира, че това е самият Иисус.

Странно е, че Мария-Магдалена бърка Иисус Христос с градинаря. Това ли е възкръсналият, когото най-близката му сътрудничка не разпознава и го смята за градинар? Вероятно Иисус току-що бил измъкнат от гроба и бил навлечен с простите градинарски дрехи, с които не се набивал в очи. Може би обезсиленият Иисус се е подпирал на бастун или градинарски инструмент. Освен това градинарите имат кафяв тен поради постоянната работа на открито. Лицето на Христос било подпухнало от раните и оцветено в кафяво от разтворя на алоето и смирната. Мария-Магдалена затова не успяла да познае учителя си в ранните зори, а не защото й се представил като „възкръснал“ в „преобразено тяло“.

Според апокрифното евангелие на Петър гробищната стража видяла трима мъже да излизат от гроба и „двама да подпират третия“! Може ли славно възкръсналият да бъде подкрепян? В никакъв случай, но раненият, който трябва да бъде заведен на сигурно място и току-що е излязъл от безсъзнание, трябва.

Другите евангелски разкази за Иисус са оскъдни и ненадеждни, защото митовете за „възкресението“ и теологическите интерпретации, които правят от човека Иисус възкръсналия Христос, преливат в тях. Сигурно е, че Иисус срещал учениците си за известно време в Йерусалим, главно в Галилея.

Има различни данни за това, в какъв интервал от време са се разигравали събитията след изчезването от гробницата, така че точните заключения са невъзможни. Трите дни между разпятието и възкресението образуват мистично число, което играе важна роля в по-древните митове. Иисус може би е лекуван по-продължително време, докато се покаже на учениците си. Във всеки случай тези срещи винаги са кратки и тайни. Ясно е, че не трябвало да се показва публично, защото рискувал да бъде отново арестуван. Изглежда изтезанията са изменили нещо у него, например лицето му вероятно дълго време е било подпухнало, така че и за съратниците му било трудно да го разпознаят.

При оценката на явяванията на Иисус трябва винаги да имаме предвид, че са записани във вида, удобен за теорията на възкресението, значително по-късно. Цялата глава 21 на Евангелието на Йоан, където се говори за „явяването“ на Христос край Тивериадското море, е вмъкната от друга ръка в текста, вероятно от презвитер Йоан, който заради съвпадението на имената се отъждествявал с любимия ученик на Иисус.^[167]

Отначало учениците се отдръпнали разочаровани и упражнявали предишните си професии. Симон Петър, Тома, Натанаил от Кана и синовете Зевееви работили както и преди като рибари (Йоан 21:2). Едва когато Иисус им съобщил, че ги иска в Галилея, били обзети от новото желание (Матей 28:10). Срещите му с учениците са описани, от една страна, като „явявания“, като Христос преминава през заключени стени между тях, от друга страна, силно се акцентува на телесността му. Учениците били объркани, тъй като повечето от тях не били посветени в спасителната акция на Йосиф и Никодим. Последното, което евангелията разказват за Иисус малко преди заминаването му от Палестина^[168], е непрестанният му опит да убеди учениците си, че е преживял разпъването на кръст и се е възстановил. Учениците отначало го смятали за призрак: „Но Той им рече: защо се смущавате, и защо такива мисли влизат в сърцата ви? Вижте ръцете ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам. И като рече това, показа им ръцете и нозете. А понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той им рече: имате ли тук нещо за ядене? Те Му дадоха късче печена риба и вощен мед. И като взе, яде пред тях. И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалтирите.“ (Лука 24:38–44)

С цялата си напоритост Иисус искал да докаже на учениците си, че тялото му както и преди е с напълно земна природа. Той подчертава телесността си, като позволявал да бъде пипан и яде храна, подчертава изрично, че не е призрак. Доказва, че тялото му не се е „преобразувало“, като показва белезите от раните си и даже кара неверният Тома да докосне с ръка раната на хълбока. По-късно се показва на учениците си, когато са на масата, и ги смъмря за невежеството и за жестокосърдечието им, защото не вярват на онези, които го видели възкръснал (!) (Марко 16:14). Явяването на Иисус не е резултат на объркване, измама или халюцинация, тялото му не е преобразено, няма призрачен астрален лимб.

„Възкръсналият“ или „станалият“?

От филологическия анализ на Евангелието на Йоан във връзка с останалите синоптични можем да възстановим събитията по следния начин: на края на централното снижение в гробницата са положени много отонии (кърпи) от небоядисано (катара) парче лен (синдон). Върху тези кърпи се простира ленена пътека (сударион). Голото тяло на Иисус без съзнание се намазва с разтвор на лечебните билки алое и смирна и се поставя върху ленената пътека. Плащеницата се увива около тялото. По този начин се покрива (ентилисо) цялото тяло. Количеството на благовонията в плащеницата (около 33 килограма!) прави огромния пластир толкова тежък, че представлява притискащ компрес (енеилео) за тялото.

Ако при тази реконструкция, имайки предвид откъса от Евангелието на Йоан, който описва събитията при откриването на празния гроб (Йоан 20:1–18), прочетем още веднъж текста, смисълът му се открива от само себе си:

Най-напред Мария-Магдалена изтичала при Петър Симон и любимия ученик Йоан и възбудено им разказала, че Иисус е изнесен от гроба. Тя не казва, че трупът е откраднат. Твърдението й за това, как Иисус е изчезнал от гроба, е неутрално. Ние не разбираме защо Мария-Магдалена тръгнала към гроба рано сутринта, още по тъмно. Не става дума за това, че искала да помаже тялото, както смятали в синоптичните евангелия. На Петър и Йоан тя казва просто: „Дигнали са Господа от гроба…“ Създава се впечатлението, като че ли събеседниците й знаят кого има предвид.

От тези изречения можем да спекулираме. През нощта, след като лечебният компрес бил готов, Йосиф и Никодим издирили някои от привържениците на Иисус. Те се обърнали към Мария-Магдалена, Симон Петър и Йоан, които били смятани за първи спътници. Обяснили на тримата, че се опитват с помощта на приятелите есеи да спасят живота на Иисус и че той скоро ще бъде изведен от несигурното убежище пред погледа на йерусалимското свещеничество. Повече нищо не казали, за да не създадат заплаха за плана си. Възможно било един или друг ученик да бъде хванат и при изтезанията да издаде начинанието.

Мария-Магдалена, объркана и смутена от това, което трябвало да чуе, не се сдържала и се отправила към гроба, за да се убеди в разказа на Йосиф. Намерила камъка отвален от входа, изтичала при двамата и казала, че вече е време. Както Йосиф бил предрекъл, „те“, неговите помощници, взели Иисус от гроба. Тя побързала да добави: „… и не знаем, де са го турили.“ Ако е говорела за кражба на трупа, то думите й биха били безсмислени. При кражба не може да се знае къде е скрита плячката. Очевидно е имала предвид есеите, които колкото е възможно по-късно, но все пак под прикритието на нощта са измъкнали Иисус.

Извън себе си от уплаха, двамата ученици се втурнали. Първи входа достигнал Йоан и предпазливо погледнал във вътрешността, Петър обаче влязъл смело в гробната камера, където му направили впечатление обърканият куп превръзки и отделно от тях внимателно сгънатата плащеница, за която разказал Йосиф. Едва сега Йоан се престрашил да влезе в гробницата и „видя и повярва“.

Това интересно място се разглежда като изходен пункт за вярата във възкресението, като виждането и вярата, която играе важна роля в Иоановата теология, са степенувани като относително визуално възприемана реалност на възкресението на Иисус. Става дума за това, че само любимият ученик вижда и повярва, докато за Петър се казва, че само е видял. Следващият стих дава решението: „защото още не знаеха Писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите.“

Може да се аргументира, че по времето, когато е било съчинявано Евангелието на Йоана, вярата във възкресението, формулирана от ап. Павел в глава 15 на първото писмо до коринтяни, е била общоприета сред християните. Така е разбираемо, че авторът на евангелието теологически правилно подрежда събитията, които са му известни от свидетеля. По-късно прощава на Петър, че не повярвал на видяното, защото не му било известно Писанието, в което се говори за възкресението. Но да си спомним, че при Йоан винаги се предполагат два начина на четене, като същинският не говори за смърт и възкресение, а за спасението на Иисус. Да разгледаме накратко споменатото, неизвестно за учениците място.

Еднозначно не може да се тълкува. Повечето тълкуватели са единни, че съгласно Деяния на светите апостоли 2:25–28 се има предвид само Псалом 15:8–11, където се казва: „Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя. Затова се възрадва сърцето ми, и се възвесели езикът ми; а още и плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление. Ти ще ми посочиш пътя на живота: пълна радост е пред Твоето лице, блаженство е Твоята десница навеки.“

Това ли е обещаното възкресение, което ни представя тълкувателят? Тук не се споменава за възкресение, даже напротив. Възкресението, и това Петър показва ясно, предполага смърт. Само за умрял може да се твърди, че е възкръснал. На този фон християнинът се моли. Иисус е умрял и после „възкръснал от мъртвите“. Псалмът обаче повече говори за предпазване от смъртта. Петър го разбира неправилно, когато го използува за излагане на тайнството на възнесението (Деяния на светите апостоли 2:25–28). Може би зависи от това, че не повярвал, когато видял кърпите в гроба, а останал верен на мистичната традиция за възкресението. Защото „виждането и вярата“ на любимия ученик според фактите може да бъде тълкувано само като вяра в това, което е казал Йосиф Ариматейски. Любимият ученик видял, че никой не е погребан в гроба, а различните кърпи потвърдили изказването, че Иисус трябва да е още жив. Той следователно не вярвал във възкресението, а в спасението на Христос! Това е ядрото на това място в Библията. Извънредно интересните работи на филолога теолог отец Гюнтер Шварц отвориха вълнуваща перспектива. Понятията „възкресяване“ и „възкръсване“ имат общ арамейски корен, който означава „съживявам“!^[169] Шварц прецизира: „Лексикалната констатация доказва: не «възкресение», а «съживяване» е единствено възможното значение на двете арамейски думи, от които Иисус използвал едната или другата. Имам предвид равнозначните думи ахаюта и техиюта. Двете съществителни произлизат от глагола хая, живея и означават повтарям, «съживяване» и нищо повече.“ Това откритие е сензационно и дава на текстовете значение, което е в съзвучие с нашия досегашен анализ. Дори и гръцкият език познава преводите на арамейския прототип не в християнската употреба: анхистеми означава събуждане (транзитивен) и ставане, изправяне (не транзитивен); анастазис означава ставане. Едва с по-късна християнска интерпретация анхистеми станал възкресявам (транзитивен) и възкръсвам (не транзитивен), а анастазис — възкресение.^[170]

Да прочетем местата в Матей и Лука, където жените на гроба получават обяснения от момъка в бяло за изчезването на Иисус Христос. Марко пише: „А той им казва: не се плашете. Вие търсите тук Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма го тук. Ето го мястото, дето бе положен.“ (16:6) (В Матей 28:6 събитията са преувеличени — театралните ангели, земетресения и вкаменени стражи). Краката забележка на белия момък в Лука защо търсят Живия сред мъртвите (24:5) не може да бъде по-ясна. Иисус е жив, той е спасен, няма какво да търси в гроба, живият принадлежи на живите. Той е тръгнал към Галилея, където неговите привърженици могат да го видят. Вече разказах как по-късно Иисус полага големи усилия да убеди учениците си в своята телесност. Причината за това е с двойна природа. От една страна, голямата част от учениците му не са информирани за опита за съживяване и затова вярват, че пред себе си имат мъртвец, респ. призрак, от друга, с мнимата смърт на Иисус на кръста започва вземането на властта от първите християнски теолози. Историята на човека Иисус според официалното учение завършва тук и на нейно място започва историята на Христос.